Из "Силуети около Търново" от Моско Москов 1911 г.
Към северната страна на Търновската крепост озверена тълпа отстъпваше и крещеше, обезумяла от възторг и от жажда за мъст след такава кръвопролитна и жестока борба около твърдините на столицата:
— Водят го! Водят го!
А той, наведен, с отпуснати ръце, с разплетени коси, с увиснала напред глава, облечен в дълго расо, бос, с изпито, бледно лице вървеше бавно под парливите лъчи на слънцето пред своите джелати, без да посмее да издигне очи, не от страх, не от омраза, — не, той се беше замислил върху неизповедимите Божии пътища, върху непостоянната човешка съдба, която го постигна, върху целия оня трагизъм, който се разигра преди няколко време в крепостта, след като навлязоха неприятелите и обсебиха всичко, а той стана изкупителна жертва за своето отечество поради усилията, които направи, за да запази светините и свободата на своя народ.
Той — патриарх Евтимий — когото Шишман остави за свой наместник. На престола си и на когото повери съдбините на народа си, — той мислеше за последните дни, потресни по своя характер, ужасни по своите сетнини, след които настана погрома на царството ни, поругание на светините ни, опожаряване на палатите ни, на царските жилища. Свидетел на онази драма, на която последното действие беше Търново, а пък актьорите — злочестият български народ, Евтимий не можеше да не се замисли дълбоко в тоя момент, когато гледаше катастрофата, която беше постигнала жилището на българските царе и патриарси.
Околните височини сякаш свещенодействуваха в тая минута, като неми свидетели на толкова потресни сцени; те стояха мълчаливи и печални пред тази последна сцена, като че вземаха участие в това печално събитие, — последен акт на дългата и злополучна трагедия. Навъсени, настръхнали, те гледаха, как един народ се разполага безнаказано с това, което е било мило за българското сърце и което българинът пази с такава грижливост до самопожертвувание.
Евтимий страдаше —не за себе си: той не се боеше от съдбата си, защото отдавна я беше предал в ръцете на Бога и само нему се надяваше; той се измъчваше в душата си за своя народ, за Божията черкова, които бяха поверени на ръцете му, но които той не може да опази, а ги остави да паднат в една дива сган, която нямаше свян, човещина и която обърна за късо време в пепелище царовището, откъдето българският цар допреди малко ръководеше съдбините на своето племе и откъдето българското оръжие заповядваше в далечни земя...
Да, Той се беше замислил; често дълбоки въздишки се изтръгваха из неговите старчески гърди. Бодър допреди малко, сега се усещаше отпаднал и разбит от вълненията, които го бяха покъртили издън душата.
Но той вървеше, той отиваше към края на определената от Провидението Голгота безропотно и покорно, като се молеше, дано с жертвата, която ще даде- себе си, да изкупи страданието на своя народ, защото пред душевния му взор се рисуваше страшна, покъртителна и мрачна картина: той виждаше бъднината на своя народ във едно печално положение; ще бъде изложено паството му на поругание, на изтребление, на безчовечни мъки...
Страшна беше картината, която си рисуваше Евтимий, и великият праведник трепна в себе си от това видение, трепна и две едри капки сълзи се проточиха по бледното му лице. Той не ги избърса, а ги остави да се търкулнат по бялата му брада и да капнат върху печалната робска земя; може би от тях да израстнат два цвята, два бели цвята от светите сълзи на великия страдалец, и тези два бели цвята може би ще донесат утеха за поробеното племе в най-мъчителните му минути.
А тълпата крещеше и чакаше с нетърпение ужасния край на шествието, на тържеството, когато ще се търкулне от скалата беловласата глава на тоя, който три месеца пази крепостта и насърчава народа си да брани свободата.
 |
| Лобната скала |
А праведникът се молеше в това време: той се молеше за народа си, когото поучава толкова години и за когото не може да умре спокоен, защото го предава в ръцете на нов господар, който не ще пощади роба...
Евтимий се молеше:
— Господи, чуй молитвата на един грешник, за когото може би да изпращаш тези изпитания; чуй моята молитва. Не се моля за себе, моля се за народа, за българския народ. Не оставяй тази робска тъмна нощ, която ляга върху моето паство, да бъде дълга. Ако има грехове, нека има и прошка. Не оставяй черковата си, светия си олтар за поругание. Господи, чуй молитвата на един страдалец и пощади народа, който ще гине под ножа на този страшен джелатин. Не оставяй агнето в устата на този кръвожаден вълк!...
Така се молеше Евтимий. Молитвата му беше тиха и къса, но идеше от сърцето и късаше от там сълзи за очите.
Скалата наближаваше вече—страшната Голгота! Джелатинът стоеше прав, с изваден нож и чакаше покорната си жертва, за да ѝ вземне главата. Господи, продължи Евтимий:—Толкова народ загина под ножа на тоя джелатин, нека отида и аз. Дано моята кръв омилостиви сърцето Ти и да изпратиш утешител за робите си.
Тълпата, макар озверена и кръвожадна, изтръпна пред тази гледка и настръхна пред това, което трябваше да се извърши пред очите ѝ. Някакво си потреперване усети всеки, който се намираше наблизо. Пред тълпата стоеше белобрад старец, по лицето на когото се рисуваше невинност, и възбуждаше съжаление. Но след малко тълпата се окуражи отново и почна да вика: Смърт! Смърт на тогова!
Евтимий наближи пропастта и хвърли поглед в далечнината. Като че за пръв път виждаше той пред себе си тази околност, която неведнъж беше виждал и обикалял и като дете, и като възрастен. Страданията бяха премрежили погледа му и размътили мозъка му, особено пред тази злокобна минута на прощаване със света.
Праведникът се приближи към джелатина, и утихна всичко около него — такава трагична беше минутата.
Евтимий пристъпи, покорно предаден на Божията воля, към страшната Голгота и наведе глава. Тълпата се размърда. Пропастта зееше и очакваше жертвата си. Джелатинът се приготви, дръпна ръкавите си и дигна ножа. Секунда делеше Евтимий от смъртта.
— Защо чака извика някой.
Обаче ножът остана издигнат във въздуха.
Общо смущение. Всички разбраха работата и се изплашиха. Някакъв необясним боязън обхвана всекиго. Тълпата се размърда и почна да се разотива неспокойна. Джелатинът изпусна ножа и каза:
— Божия работа. Велик праведник е: не се сече главата му!
След това замина.
Евтимий остана почти сам. Той дигна очи към небето, и в тия очи светеше велика благодарност и умиление към оня, Който е властник над живота и над смъртта.
— Господи, не се съмнявах в Твоето величие. Щом спаси мене, ще спасиш и народа ми! И да умра сега, ще умра радостен, защото разбрах, че ще дойде, когато и да е спасението на Израиля: благостта Божия е велика, Разбрах, че ръката на оногова, който дигне нож против народа ми, ще се вдърви. Нека бъде славата Ти по цялата земя, Господи!
И наведе глава Евтимий и се повърна назад, за да бъде изпратен на заточение в страни чужди и незнайни, само да бъде далеч от Търново. Но великият праведник и като заминаваше от Търново, шепнеше:
- Господи, разбрах, че ръката, която дигне нож против българина, ще се вдърви, че българският народ ще живее. Само дай му сила да утрае на това страшно изпитание. Той ще се възземне пак и ще стане велик, защото Ти, Боже, сам си велик. . . Нека се слави името Ти!
Евтимий замина в изгнание и не се върна вече.
Народът остана без пастир под тежкото робство, и се начена онази страшна, тъмна нощ на непоносими тегла и ненаказани мъки.
Но народът имаше големи надежди, че ще настанат пак хубави и благоприятни времена след мрачната робия, че молитвите на неговия архипастир се възнасят към престола на Всевишния и няма да остави българската земя без помощ. И когато се вслушваше робът през бурните нощи чуваше да се отекват от скала на скала, от чука на чука думите:
— Ръка, която се издигне върху Българската земя, вдървява се.
Няма коментари:
Публикуване на коментар