МОИТЕ ПРЕДЦИ- Петър Аладжов

Из книгата на д-р Петър Аладжов "Върховен комисар. Един живот в служба на стопанството. СПОМЕНИ"

Събитията в Търново по време на Руско-турската освободителна война са важен, съдбоносен момент в историята на моето семейство. На 7 юли 1877 г. в старата българска столица тържествено дефилира армията начело с генерал Гурко, която освобождава града. В състава ѝ е и моят бъдещ дядо, руският офицер Пьотр Иванович Мичурин. Наскоро след това в Търново пристига и моята бъдеща баба Евангелица (Евангелия) Михайлова Ибришимджи, която бяга от гр. Серес, от турските кланета в Беломорска Тракия. Пьотр Мичурин участва по-късно в боевете на Шипка и в похода към Одрин и Цариград. След приключването на войната, или по-точно след сключването на примирието и договора от Сан Стефано, станува на военен лагер около гр. Елена. По нареждане на Генералния щаб на руската армия той започва в Търново организирането и подготовката на новата българска армия: изготвят се донаборни списъци, формират се първите български военни части, започва се строевата подготовка. Енергичният Пьотр Мичурин има солидно военно образование и се справя отлично с възложените му задачи. По молба на българските власти в старопрестолния град той остава, за да изгради новата българска администрация. Създават се първите регистри за населението, служби за събиране и разпределение на данъците, полицейски части, съдебни органи и т. н. Пьотр Мичурин проявява добър усет и подбира сред по-будните българи подходящи кадри. Показателно за това е бързото възходящо развитие на търновския регион през следващите десетилетия. Една от важните задачи, която стои пред Пьотр Мичурин и младата администрация, са грижите по настаняването, изхранването и оцеляването на прииждащите от Южна България бежанци, които бягат от турските зверства. Така се стига до срещата на Пьотр с красивата тракийка Евангелица, която определя бъдещия ход на живота му. Семейството на убития заможен търговец от Серес - Михаил Ибришимджи (неговата вдовица с двете му дъщери) - е настанено в една от задните къщи на Павел Друмев. Те се препитават, като от големи бели платна режат ивици за бинтове, шият навои и партенки, плетат ръкавици за армията. След брака си с Евангелица Ибришимджи дейният Пьотр Мичурин организира добре не само местната власт, но и своя личен живот. Построява собствена двуетажна къща на ул. „Офицерска“, в непосредствено съседство с банкера Тодор Лазаров. В нея баба ми Евангелица ражда дъщерите Параскева, Теофана (майка ми), Александра, Магдалена и единствения син Михаил. За времето си това е модерна сграда с гипсови тавани и изографисани стени. Има огромно мазе, в което се съхранява и бутилирано вино. Пьотр Мичурин е бил напредничав човек с усет към новото. Построява си собствено хранилище за ценности, снабдено със специален сигнален звънец. Сребърните и златните монети съхранява в друго, по-малко хранилище, облицовано изцяло в ламарина и боядисано в зелено.
Няколко думи искам да кажа и за моите родители. Майка ми Теофана се омъжва за Христо Аладжов, който по-късно става един от уважаваните граждани на Търново. И той, както често се случва в нашия род, започва от гола поляна, за да стигне до успеха. Останал сирак, четиринайсетгодишният хлапак напуска демонстративно родния си дом, когато мащехата облича с нови дрехи само своите деца, а него го оставя със старите дрехи. Отправя се пеш по 42-километровия път от Севлиево до Търново. Добре че по средата на пътя един добросърдечен човек го качва на каруцата. В града той има пари само да плати нощувката си в един абаджийски хан. Отказва на поканата на загрижения си баща да се завърне в неговия заможен дом и започва да се прехранва, като свири на флейта в хана. По-късно купува и пиколо. Музикалните инструменти, револвера и другите ценни неща баща ми държеше заключени в най-долното чекмедже на скрина. Но ние, децата, се бяхме изхитрили - сваляхме горното чекмедже и откривахме достъп до забранените вещи. Много рядко успявахме да склоним баща ни да ни посвири. Той вечно имаше много работа. Защото Христо Аладжов наред със свирнята беше изучил един занаят - обущарството. И то много добре, защото в сравнително къс период от време той бе станал известен и търсен майстор. Години наред в неговото - да го наречем - предприятие, работеха трийсетина калфи и чираци. По Великден мойта майка често се шегуваше с жените, които се оплакваха от многото шетня и готвене, свързани с празника. Години наред тя беше готвила, вдигала и слагала на тези калфи, които се хранеха на една маса в едно помещение. Дори и сега, при наличието на свръхмодерна готварска техника, постижението на чорбаджийката Теофана е трудно осъществимо. С това не подценявам и майстор Христо Аладжов. В онова време, когато хората пазеха обувките си и рядко купуваха нови, дневното производство на 30-40 чифта (един човек е правил по един чифт на ден) не е било за пренебрегване. По-късно баща ми стана моделиер и изработваше обувки само по специална поръчка. 

Прочетете още: ПЪРВИ СПОМЕНИ, НАШИТЕ СЪСЕДИ 
ИЗПРАЩАНЕТО НА ВОЙНИЦИТЕ, ЮНОШЕСКИ ТУРИСТИЧЕСКИ СЪЮЗ, СЪДБОВЕН ИЗБОР

 

ПОДКРЕПЕТЕ СТАРО ТЪРНОВО С ДАРЕНИЕ