Из книгата на д-р Петър Аладжов "Върховен комисар. Един живот в служба на стопанството. СПОМЕНИ"
Бях ученик във второ отделение (през 1916 г.), когато 18-и търновски пехотен полк трябваше да замине на фронта. В тържествен марш начело с военната музика колоната се отправи към гарата. Там, на жп линията, чакаха вагоните, но още без локомотив. Те бяха надписани с големи букви „45 души или 8 коня“. Войниците бяха на групи, почти под строй, и чакаха да се качат на влака. Граждани и много деца се бяха струпали да гледат. Настроението беше твърде весело, макар че някои жени се прегръщаха може би за последен път с мъжете си.
Внезапно бе дадена тревога „всички в прикритие“. Войниците се втурнаха към боровата гора, която граничеше с площада пред гарата. Настана паника и суматоха. Причина за тревогата бяха два самолета с неустановена принадлежност, които прелетяха доста високо над нас. Те вероятно наблюдаваха движението на войската на път към фронта. За пръв път в живота си виждах самолет. Помня, че войниците започнаха да стрелят по посока на самолетите, без обаче да постигнат абсолютно никакъв ефект. Попитах колко високо достига куршумът от тези пушки. Казаха ми - до 1000 метра. А самолетите се виждаха почти колкото фигура на орел. После войниците се върнаха на гарата, строиха се и започнаха да влизат във вагоните, а аз с нежелание трябваше да се връщам в училището. Нашето отделение учеше следобед поради липса на помещения.
Задъхан от тичането, влязох в класната стая.
- Защо закъсня толкова много? - ме посрещна учителят.
- Бях на гарата и изпращах войниците - отговорих аз.
Получих лек шамар. И за наказание трябваше да остана на колене пред черното сметало по време на часа. Учителят, който ни водеше от първо до четвърто отделение, се казваше Хараламби Кулелиев и беше строг и сериозен. Все пак той ми спести по-тежкото наказание, когато под коленете се слагаха няколко зърна от пуклив мисир (царевица), от които ужасно болеше. Аз изтърпях наказанието си до края на часа, но в душата си горчиво протестирах срещу строгия учител, който не признаваше моето уважение към заминаващите за фронта войници. Обичах го и имах респект от неговата строгост, когато изискваше от класа добър ред и наказваше немирните ученици. Въпреки това обаче чувството ми на обида и желанието за отмъщение надвиха. Набързо с мой съученик скроихме план.
Всеки ден учителят минаваше по ул. „Митрополит Панарет“ от училищния двор до пресечката на ул. „10 февруари“, в края на която беше неговият дом. Срещу номер 9 на същата малка уличка бе Стамболовата къща, където вече живеехме. Точно срещу нас се издигаше новият строеж на дърводелеца Тодор Куцаров. Той стоеше недовършен поради войната или по финансови причини. Нашият план с „колегата атентатор“ бе да съберем в една газена тенекия леки строителни отпадъци от недовършения втори етаж и да ги изсипем върху учителя, когато минава на път към къщи. Речено-сторено. Изсипахме тенекията с прах от мазилка върху него, а той с мощен глас започна по български да „благославя“. Ние успяхме да избягаме и да прикрием следите си към главната улица... Сега, след толкова години, си припомням тази неразумна детска акция срещу един строг, но добър учител. Мъча се да намеря извинение в любовта ми към войниците, които отиваха на фронта. А там, някъде по бойните полета, беше вече и моят баща.
Прочетете още: МОИТЕ ПРЕДЦИ, ПЪРВИ СПОМЕНИ, НАШИТЕ СЪСЕДИ, ЮНОШЕСКИ ТУРИСТИЧЕСКИ СЪЮЗ,
СЪДБОВЕН ИЗБОР
Няма коментари:
Публикуване на коментар