В половината на XVIII век е живял в Хилендарския монастир един йеромонах, зовим Паисий, който около 1758 година е бил игумен на тоя монастир, и от всичко се вижда, че той трябва да е бил искренен родолюбец; живял е впрочем един уединен калугерски живот и необходима е била и за него една благотворна случка, за да го сепне и стресне от онова страдателно и донейде заспало положение, в което се е той намирал; тая случка му се представила и е била следующата: Един историк, сърбин, Иван Раич, съвзел, вижда се, намерение да състави една сърбско-българска история, а понеже се известил, че в сърбските и българските монастири в Атонската Св. гора се нанамерват разни писмени и исторически паметници, завардени в тия монастири още от времето на българските и сърбски царе, то той и отишъл на Св. гора и посетил и Хилендарския монастир. Той се удивил, като намерил разни български царски грамоти (хрисовули) и други много такива документи и молил игуменът Паисия да му дозволи да ги препише, за да се спомогне с тях, за да състави историята си. Отец Паисий се сепнал от това предложение на Райча и си намислил да убеди своите тогавашни братя монаси да не дозволяват на Райча да преписва историческите паметници, що се намират в монастиря, но да се те сами от тях възползоват. Решено и извършено. Раич се маял цели 2 месеца в Хилендарския монастир, но като му отказали да взема или да преписва документите, той си тръгнал от там. Тогава отец Паисий съвзел намерение да състави с помощта на писмените исторически книжа една българска история, която той действително в 1762 година и довършил, а за да не се изгуби, той се моли в предисловието на историята си да я препише всеки, който обича рода си и отечеството си и иска да знае за своя род и българския език. В това си предисловие отец Паисий много мъмри ония българи, които мразят и гонят рода си и матерния си език, а за доказателство, че това не е добро и уместно, отец Паисий казва: „Българите са били най-славни от всичкия славянски народ, те са били усвоили най-много земя, те са се най-първо покръстили, от тях са се нарекли най-напред царие, те са имали по-напред от другите славянски народи патриарси и пр.“ При това той разказва по-надолу, че първите славянски светии са били от български род и че те са просияли българския език. А че това е истина, прибавя отец Паисий, имам много книги и свидетелства от много истории. „Но, продължава той, защо се срамиш ти, неразумне человече, от свой род и влачиш се по чуждия език?“ По-надолу же той продължава да мъмри ония българи, които се погърчвали и им казва: „безумни сте, които оставяте езикът си и приемате гръцкия и гръцкото учите; ама ще кажете, че гърците са по-мудри и по-политични от българите, та за това е по-добре да се примесим към гърците, но аз вам да ви кажа, прибавя отец Паисий, вижте, неразумни, колко народи има много по-мудри и по-просветени от гърците, но никой гърк не си оставя своя език и своето учение като вас, безумни българи, и проч.“ По-нататък той продължава: „ти, человече българино, не се лъжи и не се измамвай, но знай си свой род и език, не се срамувай, че българите били днес за днес по-прости от гърците; не оставяй свой род и език, не се хвали с чужд език, не се влачи по техния обичай. Аз видях много человеци от българите, които тъй струват и хулят своя език, затова написах тука за ония отци ругатели, дето не любят свой род и език. А вие, които ревнувате за свой род и за отечеството си, искате да знайте, че нашите български царе, патриарси и архиереи не са били без летописни книги и кондики, що са за толкова години царствовали и господарствовали на земята, но са имали много царствени и черковни истории и архиерейски кондики, а понеже на онова време не е имало щамби (печатници) по славянски; то человеците не са притълковали (т.е. превождали) от небрежение такива книги и според това на малко места са и те намирали. А когато турците завладели българската земя, веднага погазили и попалили царските и архиерейските дворове, черковите и монастирите. В това време человеците от страх и нужда и от ужас бягали, за да опазят тъкмо живота си; и в онова люто време изгубили се и царските и черковни истории и патриаршеските и архиерейски кондики и сега няма ония летописни книги, що са били написани пространно за българските царе и българския народ. А гърците от завист и ненавист, що са имали към българите, то те не записали за храбрите деяния и постъпки на българските царе, и на българския народ, но написали вкратце и противното, каквото им било тям прилично и угодно, за да не им бъде срамотно, че българите ги много пъти побеждавали и дан от тях вземали“. Тъй пише йеромонах отец Паисий в предисловието на своята българска история и това му предисловие прилича по съдържанието си на едно Възвание или Прокламация към българския, по него време дълбоко заспал, народ. Впрочем това Възвание или въобще цялата българска история на отца Паисия, за първи път смело написана, стресна българите и произведе един силен преврат или една нравствена революция между българския народ и хайдушките дружини верни сговорни почнаха много дерзостно и самоотвержено да се появяват и да кръстосват в българските гори и планини. Монастирите, що се намират в разни места на България - и отвъд, и отсам Балкана, взеха да стават гнезда и свърталища „на такивато хайдушки дружини. При това в някои монастири се бяха учредили един вид малки училища, за да се учат поне монасите и някои млади момчета от околните им села българския език. Черковно-училищните же общини, които съществуваха във всичките градове и градовце из България, ако и да бяха поставени под ведомството и надзора на гръцките владици и техните наместници с име икономи зовими, взеха да се посъбуждат и като управители на училищата и черковите поченаха да се грижат за матерния си български език. От своя страна отец Паисий неуморимо се трудеше и не преставаше да пробужда българите от дълбокия им сън, в който те бяха потънали, и да им вдъхва любов към своя матерен български език и чувство за народност, а за да се постигне по-успешно тая цел, той разпространяваше своята ръкописна история ако и много тайно, колкото му бе възможно по-много и то като един народен проповедник той си служеше с нея като с един свещен чудотворен кръст и неговите пламенни проповеди стреснаха действително, ако и донейде, заспалия по него време български народ. Ние споменахме по-горе, че отец Паисий е довършил в 1762 година своята българска история и я имаше и вардеше в ръкопис, даваше я обаче да я препише всеки, който обичаше, но комуто той имаше пълна довереност. По неизвестни обстоятелствени причини отец Паисий напуснал Хилендарския монастир и от Атонската Св. гора той отишъл да живее в България и в 1765 година ние го намираме в Котел. За доказателство же, че ръкописната история на отца Паисия е била с възхищение и с възторг прочитана, служат следующите записни забележки, които се намират на края на първообразната му история и именно:
„Аз, Макарие, йеромонах Хилендарски, прочетох ету историю и разумях что ест писано у нея, а вие потрудете се, братия, та я прочетете да ви буди на ползу. Болгаром похвала, а на пакост греком и...
1772 майя 18 ден
„Аз, Георги йерей, грешний и окаяний от село Жерувна, прочетох сию историю и разумях что ест в нея писано и вие потрудете се, братия, да я прочетете да ви буди на ползу, болгаром похвала, а на пакост греком и...
1776 декемврий ден 27“;
„Аз, Велику йерей, от село Котел, прочетох сию историю и разумях что ест писано в нея и вие потрудете се, братия, и прочитете я да ви буди на ползу, болгарот похвала, а на пакост греком и... Велику йерей 1779 мая 3. Много живот и здрави“;
„И аз, Никола, син поп Аазарович, от Русчук даскал, прочетох сию историю и разумях что ест писано и вие потрудете се, братия, да я прочитете да ви буди на ползу, болгаром похвала, а на пакост греком и... В лято... март 7“
„Аз, Серафим, прочетох сию историю у Сливен в лето от Христа 1794 и много полза намерих за болгари“.
От тия няколко записки, изложени на края на първообразната (оригиналната) ръкописна история на отца Паисия, вижда се най-ясно, че тая история още в самото ѝ начално ръкописно съставяне е била разнесена в много градове из България, но според както и се разумява от тия записки, че тя е била много тайно раздавана само на йереи да я прочитат. При това се тоже ясно вижда и уразумява от тия записки, че свещениците още в ония времена (преди повече от 100 години) мразили и ненавиждали гърците (т.е. гръцкото духовенство); и това доказва най-бляскаво доколко гръцките владици мъчили, угнетявали и онеправдавали злочестите наши тогавашни български свещеници. Първообразната впрочем ръкописна българска история на отца Паисия е била и преписвана нацяло от някои свещеници и за доказателство на това служи един препис от нея, що имаме, и който е изработен от едного, тоже священика, поп Стояна от село Кованлък при Търново в 1783 година и на края на тая си преписана българска история той своеръчно е записал следующето:
„Месец август 9-й ден в лето 1783 в славу в Троице Богу единому исписах сию историйцу аз, многогрешний Стоян йерей от село Куванлък, исписанную и избранную Паисием йеромонсисом Хилиндарским в Святем горе Атонстей в лето 1762 от воплощения Господа нашего Иисуса Христа“.
Тоя препис на поп Стояна е бил преписан от първообразника (оригинала) на ръкописната история на отца Паисия и, вижда се, да се е случило по следующия начин: ние по-горе споменахме, че отец Паисий, след като напуснал Хилиндарския монастир и дошъл да живее в България в 1765 година, е бил в Котел, вижда се, в качество на изповедник. Там отец Паисий се запознал с котленски един свещеник, поп Стойка, и станал сърдечен негов приятел; нему той показал своята ръкописна българска история и успял с пламенните си и красноречиви убеждения да му вдъхне гореща любов към отечеството, към българската народност и към българската писменост. Тоя поп Стойко Радославов е бил по-отпреди учител в Котел; вижда се следователно, че той трябва да е бил малко-много доволно учен и просветен за по него време. Той е бил при това и най-ревностният деец за благото и ползата на родния си град Котел даже и в политическо отношение, особено в ония мрачни и пълни с междуособни войни времена, но според някои обстоятелствени случки той дотолкова се е бил огорчил от черната неблагодарност на своите съграждани котленци, щото се решил да напусне Котел и в една крайна сиромашия да отиде да се скита по други градове и села никому ни мил, ни драг. От Котел той най-сетне отишъл в Ахило и се преселил при тамошния гръцки владика, който го определил за свещеник в Карнобат, но и там не можел да се укрепи за дълго време и най-сетне отишъл в Арбанаси при Търново; там е живял в един монастир. Вижда се, че по него време поп Стоян от Кованлък е сполучил да препише отца-Паисиевата история, заета от него. Тогавашният търновски гръцки митрополит по неизвестни съображения обикнал дотолкова поп Стойка Радославов, щото в 1794 година той го ръкоположил за епископ, (съпругата му е била веч преди време умряла в Котел). След ръкоположението му той го назначил за епископ Врачански, но му променил името по тогавашния обичай и при ръкоположението му е бил прекръстен Софроний. Той е отишъл във Враца, дето безпрестанно се е трудил да разпространява идеята, вдъхната нему от отца Паисия, за освобождението на българския народ от двойното му робство - от гръцката духовна власт и от несносния натиск на турското владичество. Вижда се, че гръцкият тогавашен търновски митрополит е усетил тия задушевни стремления на епископа Софрония и трябва да е бил взел да го преследова, даже да го клевети и пред турското правителство и по тая причина, вижда се, епископ Софроний не е бил можал да живее за дълго време във Враца. В 1797 година той е бил принуден да отиде във Влашко преимуществено според тогавашните необуздани буйства и зверски злосторства на еничерите, делибашиите и башибозуците на видинския паша Позвантооглу. След няколко месеца Софроний пак се завърнал от Влашко и дошъл право в Арбанаси; от там той избягал и след като се скитал в Свищов, Тетевен и по монастирите, отишъл пак във Враца, но и там не можал пак да се задържи според буйствата и жестокостите на кърджалиите. Той е бил принуден следователно сред зима да избяга пак от Враца, преоблечен в турски дрехи, и като един прост сюрюджия на турската поща. От
Враца той е отишъл в Плевен, но наскоро и оттам е избягал и е отишъл в Никопол, дето тоже не е можал да се задържи, понеже отвред е бил преследван, и в 1799 година едвам е сполучил да премине замръзналия Дунав и да отиде във Влашко, твърдо решен да не се завръща вече в България. В 1806 год., той е напечатал за първи път една българска книга в Римник под название „Неделник“ или Кириакодромион (тълкуване на неделните Евангелия). Тая, за първи път напечатана, българска книга е произвела в ония тежки и мрачни времена за българите едно ако и донейде най-спасително и благотворно стресване и събуждане на духом дълбоко заспалите наши съотечественици. Епископ Софроний е вдъхнал при това у много по него време живущи българи във Влашко, преимуществено в Букурещ, една силна и пламенна любов към отечеството; той се е най-сетне поминал в Букурещ -1816 година. Първите следователно и най-главните двигатели и поборници за освобождението ни от духовното робство на гръцките патрици и владици са: 1) Отец Паисий и 2) Епископ Софроний. Те положиха основата или крайъгълния камен на духовната борба на българите с гръцкото духовенство или на тъй въобще називаемия Черковния въпрос. Но целта на тия велики наши и пламенни патриоти не беше да се освободи България от управителната власт на гръцкото духовенство, както по-отсетне се тълкуваше Черковният въпрос, а да се предупреди и да се спре сливането на българската народност с гръцката. Те съзнали, вижда се, основателно стремлението и заветната идея на гърците да слеят българската народност с гръцката.
След епископа Софрония появиха се в Букурещ други поборници за възраждането на българската писменост, каквито д-р Петър Берон, Ненович, Сапунов, Анастас Кипиловски, Пешаков, Кифалов и др. За освобождението ни же от гръцкото духовенство най-напред след отца Паисия и епископа Софрония са най-много, най-усърдно и най-самоотвержено действовали: отец Неофит Рилски, отец Неофит Бозвели от Котел и тогавашният бивши йеромонах Иларион от Елена, а отсетне Макариополски и Търновски митрополит, както още по-отсетне тоже усърдно действуваха Авксентий Велески и Панарет Пловдивски. Тук впрочем трябва да споменем, че по него време действоваха за освобождението ни от духовното робство на гръцкото духовенство не само духовни лица, но и мирски и най-ревностен деятел в това отношение беше княз Стефан Богориди от Котел. За по-ясно впрочем уразумение на разните временни обстоятелствени фази, през които е преминал тъй зовимия Черковния въпрос, ние трябва да разкажем, ако и твърде накъсо, за ония събития, които са се случили преимуществено от 1840 до 1856; сиреч до онова време, когато в Търново към края на 1856 година се почена веч явно, открито даже и званично борбата ни с гръцкото виеше духовенство. Най-напред княз Стефан Богориди е съвзел към 1839 година мисълта да действова разновидним образом пред турското правителство, за да се ръкоположи българин за владика и да бъде отсетне митрополит в Търново. За да се постигне по-лесно тая цел, решило се било в 1838 година да се изпрати тайно един человек тук, в Търново, и да издействова, за да се подпишат на едно общо прошение многобройни жители от Търново и от околността му, чрез което да молят да се ръкоположи Иларион Стоянович от Елена за митрополит в Търново; понеже преди 2 години беше се поминал гръцкият тогавашен митрополит, на име пак Иларион (прочутият по зверското си дело, дето изгори българските вети книги). И действително тоя человек е дошъл тук в Търново, но нищо не е можел да извърши и се върнал назад в Цариград. Отсетне се ръкоположил от патриаршията за Търновски митрополит Неофит, известен по-отподир по коварните му и злобни дела във времето подигането духовната ни борба против гръцкото духовенство тук в Търново в 1856 - 1857 и 58 год. По онова време (1839 - 45) са действовали пред турското централно правителство в Цариград, за да се ръкоположи българин за владика, но пак с тайното съдействие на княза Ст. Богориди, на йеромонах хаджи Викентия от Биляковица при Търново, Неофита Бозвелията от Котел и някои други от по-първите тогавашни българи в Цариград. След 7-8 години гръцкият владика Неофит е бил изваден и княз Ст. Богориди е издействовал, за да се ръкоположи за търновски митрополит йеромонах Неофит Бозвели; за това се и официално съобщило на гръцката патриаршия от страна на надлежния турски министър. Гръцката патриаршия впрочем, ако и да се е била съгласила волю и неволю на това, но тя постъпила най-коварно и народоубийствено, като, от една страна, сполучила да изпрати в заточение на Св. гора и Илариона Стояновича, и Неофита Бозвели; а, от друга страна, решила да изпрати пак гърка, владиката Неофита, за митрополит в Търново. А за да излъже официално турското правителство, гръцката патриаршия е била отговорила, че съгласно с високата му заповед е назначила за търновски митрополит Неофита, но кой Неофит? Бозвелията, българинът ли, за когото именно беше заповядало турското министерство, или гръка Неофита? Това не разясняваше гръцката патриаршия и ако и да се и усетиха турците за тая коварна измама на гръцката патриаршия, но пълните с жълтици кесии запушиха им устата. А за да се избави гръцката патриаршия съвършено от българина Бозвели, който по настояването на княза Ст. Богориди беше и представен официално, за да се ръкоположи за владика, както по-горе споменахме, и който беше приет заедно с Илариона Стояновича, за да се уж и двамата приготвят за владишкото им ръкоположение - тя най-безочливо ги изпрати и двамата в Св. гора на заточение, дето в 1849 год. Неофит Бозвелията се помина от дългите мъки, неволи и теглилата, на които той бе изложен, а Иларион Стоянович се освободи след малко време и се завърна пак в Цариград. Такива нечути коварни измами е правила гръцката патриаршия много пъти. След като се назначи гръкът Неофит повторително за търновски митрополит и след като се освободи йеромонах Иларион от заточението му на Св. гора, гръцката патриаршия, за да се освободи и от него, понеже по него време (около 1854 год.) княз Ст. Богориди действоваше, ако и не открито пред турското централно правителство, за да се ръкоположи той за владика, то тя го беше назначила протосингел на гръцкия митрополит Неофита в Търново, и когато ние додохме тук в 1856 год., намерихме го в същата длъжност, която и занимава чак до изпъждането на Неофита оттук в началото на 1857 година.
Преди да почнем разказа си за званичното подигане на духовната ни борба с гръцкия владика и с гръцката патриаршия тук, в Търново, трябва да споменем, че още в 1845 год. по някои места в България бяха се съвзели предначертателни намерения за освобождението ни от духовното робство на гръцката патриаршия и на гръцките владици; тъй например ставаха някои местни заявления в някои градове, но те си оставаха осуетени и не принасяха друго, освен вреда. За да си постигнат же тая, толкова въжделена цел, подавали са прошения на великия везир, на гръцката патриаршия, даже и на самия султан Абдул Меджида. Такивато едни всеобщи прошения (махзари) са се подавали от Търново, Видин, Пловдив и проч. Такивато прошения са давали отделно цариградските българи, а особено абаджийският еснаф, състоящ от българи, който като една корпорация е действовал по-свободно и за това, той е подавал на В. Везир прошения, за да се освободят Неофит Бозвели и Иларион Стоянович от заточението, изпратени, както и по-горе се упомена, по клеветите и обвиненията на гръц. патриаршия; от които впрочем йеромонах Иларион се освободи малко време след заточението му, а Неофит Бозвели от Котел си остана в Св. горските тъмници, дето в 1849 г. се и помина. За него особено са се давали няколко прошения и от цариградските българи, и от абаджийския еснаф, но напразно... Нам се дадоха преписи от няколко такива прошения, чрез които се умолява В. Везир Рашид паша, за да се освободи Неофит Бозвели, и ние ще изложим по-забележителните, но не като цяло, а само извлечения от тях. В едното от тия прошения, подадено от абаджийския еснаф в 1844 г., се явява В. Везирю, че са били подавани такива прошения патриарху, но че той никога не е взел във внимание молбата на българите; молят следователно В. Везир, за да се освободи Неофит Бозвели. Друго едно прошение е било подадено от страна на цариградските българи търговци В. Везирю от 14 януария 1845 год., чрез което те се тоже молят, за да се освободи Неофит Бозвели, и споменуват, че те 3 години молили патриарха за това, но че не сполучили. Впрочем, като пак не сполучили, измислили друго едно средство - да упълномощят йеромонаха Илариона Стояновича от Елена и архимандрита Неофита Бозвели от Котел, за да действоват пред гръцката патриаршия и пред турското правителство в името на българския народ, относително за подобрението му по духовните му и черковни дела. За тая цел българ. абаджийски еснаф в Цариград съставил такова едно пълномощно писмо с дата от 25 юни 1845 г., в което се ясно казва, „че се упълномощават гореказаните лица, за да представляват българ. народ пред Високата порта и пред гръц. патриарх и да ходатайствоват за нужните му потребности, от които българ. народ е лишен по всичка България“. Това опълномощение го потвърдил абаджийският еснаф с протомайсторските и майсторските печати, за да може оно да служи „за свидетелство и доказателство пред всякого законного и праведного суда“. Тук впрочем трябва да забележим и да споменем за един тогавашен исторически, ако и съвсем неверен и несправедливо въведен правителствен обичай у турците, според който те називаваха българите Урум миллети (гръцки народ); според това и на протомайсторския печат на абаджийския еснаф е ясно написано Урум миллети и проч. В това упълномощение се казва още „да представят гореопълномощените лица нуждите на вярата и на черковата и да изпълнят общенародното желано прошение“. Не се обаче оказва именно кое прошение? От това се явно види, че упълномощението е било написано и съставено с голяма предпазливост, разумява се, според тогавашните тежки и мъчни обстоятелства.
В 1845 год. е било подадено едно общо прошение от търновската казаа (округ) със следующия наслов - „Жалба на верните и покорни поданици светлейшему царю нашему султан Абдул Меджиду“. В това общо прошение (махзар) жителите от града Търново и казаата му се оплакват твърде много от тогавашния им гръцки владика Неофита, и въобще от гръцк. духовенство и казват, че те са се оплакали няколко пъти на патриарха от владиката си Неофита, но той всякога преиначвал оплакванията им пред Висок. Порта и че според това султанското правителство никога не е знаело и не знае теглилата и мъките, които са претърпели и търпят българите от гръцк. владици и по тая причина те са били принудени да се отнесат и да прибягнат към милостивия си султан с покорна молба -да се смили за българския народ и да го избави от несносното иго на гръцк. духовенство. Уверяват при това в прошението си, че гръцк. патриаршия, а особено търновският гръцки владика Неофит всякога са се трудили и се трудят, за да представят пред турск. правителство всички ония българи за бунтовници, които би се осмелили да се оплачат от тях, но че те не възприемвали такивато клевеннически обвинения пред турск. правителство и че търновският владика Неофит е измислил тия средства, за да съблича народът, даже и в заточение да праща; современно же да плаши хората и да им запуша устата.
Друго едно прошение от 14 януария 1845 год. е било подадено от страна на цариградск. българск. търговци, чрез което те се тоже молят, за да се освободи Неофит Бозвели. Това прошение те го подали Велик. Везирю, но тоже не сполучили да го освободят. В 1853 год. покойн. йеромонах Иларион Стоянович е изпратил едно писмо в Търново до тогавашния търновски гражданин Хаджи Минча, чрез което той го подбужда, за да действова заедно със съгражданите си търновци, за да се оплачат по-деятелно против владиката Неофита и пред гръцк. патриаршия и пред Висок, порта, за да могат да го изпъдят. „Не бойте се, пише им Иларион, дръжте се! Направете всеобщо прошение и до гръцк. патриаршия, и до В. порта и молете се за свалянето на Неофита от търновск. епархия и бъдете уверени, прибавя той, че ще ви се чуе жалбата (?!) и ще се сподобите с владика от рода си и проч., и проч.“ За да увери же търновците в това, покойний Иларион казва, че „ни патриарха, ни султана не ще търпят вече угнетението на народът“ и проч. и че „каквото веч да пише владиката Неофит патриарху против жителите на града Търново и на казаата му, той не ще го вярва (?!), но че ще вярва само онова, което ще му пишат търновците и че същото ще струва и В. порта“. Тъй е писал йеромонах Иларион, но за жалост трябва да изповядаме, че гръцкият патриарх и В. порта са го лъгали най-безсовестно и че покойният ги е вярвал по своето добродушие; понеже след малко години патриархът го наклеветил пред В. порта и тя го е изпратила в заточение, от дето едвам след няколко години се избави заедно с пок. Авксентия.
Какво трябваше следователно да се прави? Трябваше да се действова по-деятелно, по-благоразумно. След няколко години се даде причина на Турция да обяви война на Русия по случая на изпращането в Цариград княза Менщикова, както ние подробно за това разказахме в приличното му място. Във времето на тая Руско-турска или, тъй називаема Кримска война, ние бяхме в Букурещ и според както и по-горе споменахме, ние бяхме деловодител на комитета в Букурещ, който имаше за своя длъжност да събира помощи от Влашко, Молдова, Сърбия, Гърция и проч. и да образува и поддържа легиони (дружини) от доброволци или волентири, за да се присъединят при тогавашната действующа руска армия. След като се дръпна руската действующа армия назад в Русия, ние си останахме в Букурещ и почнахме да размисляме как трябва да се подействова, за да се някак спомогне на злочестото ни отечество, за дано да може оно по-скоро да се освободи от турската, веч несносна, светска власт. Ние се съветувахме с разни хора, живущи тогава в Букурещ, особено же с някои, към нас благоволни представители на чужди държави, най-сетне се убедихме, че 1-о Трябва най-напред да се действова, за да се освободи България от духовната задушителна власт на гръцките патрици и владици; и 2-о Да се спомогне на отечеството най-деятелно да се по-скоро просветят нашите съотечественици. Това извършено, ще да бъде възможно да се действова и за освобождението на България от светската турска власт. Ние се бяхме сиреч убедили, че доро не се изгонят гръцките владици из България, не въстание, но никакво народно движение не може стана. Но как това трябва да се извърши? Трябва да се действова пред турското правителство тъй остроумно и по един такъв дипломатически начин, за дано да може то някак да се убеди и да съдействова, за да се изгонят гръцките владици из България. Но как трябваше да се действова, когато ние и всичките благоразумни хора знаехме, че освобождението на България от духовното робство под гръц. патриаршия е много тясно сплетено с освобождението ѝ от светското робство под турската власт.
Няма коментари:
Публикуване на коментар