НАШИТЕ СЪСЕДИ- Петър Аладжов

снимка: в. Борба

Из книгата на д-р Петър Аладжов "Върховен комисар. Един живот в служба на стопанството. СПОМЕНИ"  

Баща ми купи през 1912 или 1913 г. Стамболовата къща в Търново. Той я купи от Атанас Стамболов - брат на Стефан Стамболов. (Впрочем историците трябва да кажат дали действително къщата има връзка със самия Стефан Стамболов.)  По вътрешното си устройство обаче тя значително се различаваше от обикновените български къщи. Вратите бяха с тежки бронзови дръжки, явно внесени от чужбина по онова време. На втория етаж имаше обширен салон, една голяма и една по-малка стая. Цялата южна фасада беше в прозорци. Може да се каже, че Стамболовата къща беше обградена отвсякъде от комунистически гнезда. На 50 метра от нас, на ул. „10 февруари“, живееше един учител по математика - Димитров. Неговите двама сина, млади и хубави младежи, бяха запалени комунисти. Те именно привличаха за комунистическите идеи юноши и дори деца. В това отношение бяха много щедри и изобретателни. На всеки спечелен за тяхната кауза юноша вързваха по една червена кърпа. Аз май бях единственият в махалата, който не получи на врата си червена кърпа (връзка) - без да разбирам добре значението на тази връзка, аз просто я отхвърлях. Синовете на Димитров за пръв път в Търново донесоха кожена футболна топка. Ние, децата, си бяхме разчистили от бурени и камъни едно място под хълма Трапезица, дори си бяхме означили точно игрището с двете врати. И там започнахме редовно да играем с парцалени топки - шиехме ги от парцали и отвътре ги издувахме със свински мехур, който получавахме от кланицата.
Синовете на Димитров обаче също направиха игрище до нашето и така подмамиха много деца с хубавата кожена топка. Верни на нашия „футболен клуб“ останаха братята Петър и Павел - синовете на държавния адвокат Астарджиев, чието семейство живееше в Ботевата къща. (Тази къща обитаваше Венета Ботева, жената на Христо Ботев. Виждахме я да излиза твърде рядко, цялата облечена в черно и покрита с чер воал.) За наша голяма радост и изненада един ден адвокатът Астарджиев се завърна от София с хубава кожена топка, купена специално за нас. И ние отново привлякохме приятелите си в нашия „футболен клуб“. Синовете на Димитров останаха почти без играчи, та трябваше да „вербуват“ нови от другите махали на Търново.
Точно отсреща, на 10 метра от нас, живееше друг комунист - Тодор Куцаров, дърводелец, простодушен хрисим човечец. За неговото душевно преобразяване след Девети септември смятам да разкажа подробно по-нататък. До Тодор Куцаров, в дома на финансовия инспектор Евтимов, живееше Христо Денчев - много войнствен и ярък комунистически деятел, който разпространяваше в. „Работническо дело“ в Търново и организираше протести, стачки, манифестации. Веднъж на манифестация на Първи май, която беше забранена, той поведе със себе си голяма група комунисти по главния площад „Баждарлъка“. Тогава полицията, която беше заела улиците и беше натоварена да изпълни заповедта за забраната, отправи неколкократни предупреждения манифестиращите да спрат. Независимо от предупрежденията Христо Денчев поведе хората напред. Полицаите стреляха и го убиха. Ето как Търново даде съвсем ненужна жертва, проля се човешка кръв, която внесе разделение и озлобление между търновчани. Съпругата на Христо Денчев - една прекрасна жена Недка Денчева - също беше комунистка. Ето как те предадоха комунизма на своите деца, на своите родове и доведоха до значителни разклонения на тази идеология. От комунистическото обкръжение пострада твърде много нашето добросъседство. Първоначално имахме хубави отношения с всички, които живееха в квартала. Обаче комунистическият гняв и страст постепенно отровиха атмосферата. Стигна се дотам, че един ден полицията дойде и отне ловната пушка на баща ми (а той беше запален ловец и председател на местната ловна дружинка). Това стана, защото бил заявил, че ако вземел пушката и отидел горе, където живееха комунистите, нямало да остане жив никой от тях. Възможно е наистина баща ми да е казал подобно нещо, възможно е да е било и инсинуация само за да му вземат пушката и да го унизят. След този случай той стана някак мрачен и озлобен. Имаше особено тежки дни, в които не можеше да си намери място у дома; излизаше, щураше се из града и пак се прибираше - още по-раздразнителен и сприхав. Вкъщи знаехме, че го мъчи „ловната болест“, свивахме се и мълчахме. Трябваше да мине обаче цяла година, докато позатихне у него болката и мъката по загубеното ловно щастие...

Прочетете още: МОИТЕ ПРЕДЦИ, ПЪРВИ СПОМЕНИ ИЗПРАЩАНЕТО НА ВОЙНИЦИТЕ, ЮНОШЕСКИ ТУРИСТИЧЕСКИ СЪЮЗ, СЪДБОВЕН ИЗБОР

ПОДКРЕПЕТЕ СТАРО ТЪРНОВО С ДАРЕНИЕ