Из книгата на д-р Петър Аладжов "Върховен комисар. Един живот в служба на стопанството. СПОМЕНИ"
Дошъл съм на този свят в заможното занаятчийско-търговско семейство на Христо Аладжов и Теофана Мичурин на 25 септември 1908 г. в Търново, т. е. три дни след тържественото обявяване на Независимостта на страната и преименуването на Княжество България в Царство България. Животът ми вероятно е протичал както на повечето деца на търновци по онова време. Но две събития са извадили от равновесие Търново и са направили на мен, четиригодишното дете, силно впечатление: катастрофалното земетресение през 1913 г. и холерната епидемия в града. Макар и вече 90-годишен, в съзнанието ми с фотографска точност изпъква всичко онова, което се случи с мен тогава. Търново, вече преименуван на Велико Търново, все още страдаше от липсата на вода. В къщите нямаше водопроводни инсталации, а по улиците течаха обществени чешми. Ние наливахме вода от четирите чешми на ул. „Гурко“. Бях напълнил голямата емайлирана кана от чешмата „Банчовска“ и гордо се изкачвах по каменната стълба, която излизаше на ул. „Гурко“ и завършваше пред фурната, построена под къщата на Жоржо Момчев. Една метална козирка предпазваше клиентите от дъжд и слънце, когато купуваха хляб или носеха едновремешните вкусни гювечи. Изведнъж стана нещо странно. Усетих първия трус и козирката със страшен трясък падна пред краката ми. Изпитах ужас, захвърлих каната и с всички сили хукнах към дома ни. Но пред очите ми дуварът на семейство Корфонозови - една огромна каменна стена, се срина и затрупа цялата улица, която стана непроходима. Някои съседи бягаха панически от порутените къщи и се опитваха да излязат на главната улица. Тогава отнякъде се появи майка ми, грабна ме в ръцете си и ме понесе. След години тя ми разказваше, че шокът и уплахата от преживяното са били толкова силни за мен, та в продължение на три дни не съм отронил нито дума. Спомням си, че по някое време се завърнахме у дома и нашите извадиха от порутения дом дрехи за преобличане. За мен взеха костюмчето от зелено кадифе. После отново се завърнахме на главната улица, където нямаше големи разрушения и можеше спокойно да се ходи. Пред амбулаторията фелдшерът даваше първа помощ на ранените. Той бе изкарал на улицата стъклени вани и тенджери, пълни със зеленикава течност, и задължаваше всички да си потопят ръцете в нея за дезинфекция. Тук-там се виждаха пожари. Гореше магазинът на шивача Коста Дръндаров. Пренощувахме две нощи в градската градина, в шупрона - двуетажна сграда със стабилен покрив, но без стени, в която се съхраняваха бутоите (бирените бурета). Щастливи бяха онези търновци, които имаха летни вили. Те бързо се пренесоха в тях, а на останалите общината раздаде дървен материал, за да построят дървени бараки. Допускам, че в склада на братя Хамамови, който добре помня от моето детство, тогава не е останала дори и една дъсчица. Бързо изникнаха много бараки. Вуйчо ми Михаил, който още не бе заминал за Русия, веднага се притече на помощ и ние скоро се настанихме в новопостроена барака, където нашите пренесоха част от оцелялата ни покъщнина. Едва се бяхме настанали в бараките, когато се появиха групи войници от гарнизона и започнаха да строят дървена арка. Не след дълго я обкичиха със зеленина, знамена и гербове. Поканиха пострадалите да се съберат около арката, защото очакваха царица Елеонора да ни посети и да раздаде помощи. Всички бяха много развълнувани от това събитие. Тогава за първи път в живота си видях автомобил. Усмихната, царицата раздаваше на всеки от пострадалите по една бяла питка, а в колата имаше още кошове, пълни с питки.
Друго събитие, което е останало в паметта ми, бе вихрушката. Тя се спусна от Бригадния хълм и Гълъбарника и ние се изпокрихме в бараките. За кратко време всичко наоколо побеля и едва се дишаше, защото вихрушката беше вдигнала във въздуха негасената вар, с която бяха посипани пътеките между бараките. Варта служеше за дезинфекционно средство, тъй като се бе появило ново бедствие - холерна епидемия. Донесли я бяха завръщащите се от фронта край Чаталджа войници (по време на Балканската война).
Преместихме се в една здрава къща точно на гърба на хана (построен от майстор Кольо Фичето), която баща ми бе наел. От разказите на очевидците по-късно знам много подробности за трагедията и жертвите в резултат на епидемията. Спомням си как видях през прозореца прословутата „червена кола“. С ужас вкъщи разказваха слуховете, че тази кола, обкована цялата в ламарина и с която по-рано пренасяли месото от кланицата до месарниците, сега била предоставена на общинските власти, за да пренасят труповете на току-що починалите от холера направо в гробището. Спомням си, че на нас, децата, дълго време не ни позволяваха да прекрачим прага и да играем навън.
Прочетете още: МОИТЕ ПРЕДЦИ, НАШИТЕ СЪСЕДИ
ИЗПРАЩАНЕТО НА ВОЙНИЦИТЕ, ЮНОШЕСКИ ТУРИСТИЧЕСКИ СЪЮЗ, СЪДБОВЕН ИЗБОР
ПОДКРЕПЕТЕ СТАРО ТЪРНОВО С ДАРЕНИЕ
Няма коментари:
Публикуване на коментар