Из "Сенки край Янтра-легенди и балади" от Ив. Йорданов-1933 г.
Южно от с. Къпиново се намира очарователната Орланда. Това име носи една красива равнина, заобиколена отвсякъде с гори и разположена до високи и страхотни скали. Прорязва се тя с един шумен поток, що хвърли пенести вълни от камък на камък, за да ги усмири долу при равнината. А когато вятърът завее и почне да шуми с листнати дървеса и скалисти върхове, слива той своя глас с ромона на водата и заедно с това почва да пее тъжна песен: песента на красивата девойка Орланда — тая, чието име носи местността. . .
Това било много отдавна. Толкова отдавна, че едва се помни то от малцина стари люде. Живяла тогава чудно красива мома на име Орланда. А мили дружки я зовяли Орла, защото, наистина, очите ѝ били орлови: два въглена, кои далеч виждали и парвали мъжко сърце. Кога пък се усмихвала някому, сърце му се сгрявало от щастие. Ала студена бе тя към чужди люде. А такава бе тя, защото бе много горда, като щерка на стар войвода, който е оставил своето горско царство и старини прекарва щастливо сред тихо семейство. Но дойде и ней ред. Пристигна от Балкана левент хайдутин Никола в бащини двори за храна и разтопил ледена обвивка около момино сърце. А бил той и млад, и красив, пък и сиромашта от поганци бранел.
Двамата млади се видели и без дума да си продумат, добре се разбрали. Защото сърцата по-добре се разбират от езиците. Той си отишъл, но оставил своето сърце; в замяна на това отнесъл пък мил образ на красива девойка, и чезнели те един за друг.
След месец храната се свършила, и момъкът отишъл пак в село. Сега се срещнал по-задълго с Орланда и се разбрали. Тя оставила бащини двори и тръгнала след него, за да дели хайдушки неволи... Ала верните другари не посрещнали добре момата, защото разбрали душата на приятеля си. Но нейните две черни, като на планинска сърна очи, били тъй силни, че навели поглед студени хайдути, а други се скрили зад другарски гърбове. И красивата Орланда заживя в хайдушкото скривалище, що бе из скалите над поточето. По няколко дни ходела тя с дружина по еленски проломи да пресреща турци-друговерци, а после почивала до скути на мил годеник. Ала женска снага е по-слаба, тя простинала и трябвало да пази хайдушко скривалище, кога другите заминавали на дълъг път. И една утрин, когато дружината се бе вече измъкнала от скривалището, последното биде обградено от потера. Помъчи се болната мома с пушка в ръка да догони годеник и вярна дружина, ала един куршум я прониза, и тя обагри сиви скали с алена кръв. Върнаха се верни другари, подгониха турците, ала беше вече късно. Девойката се бе вече простила с този свят. Затрупаха я с горски цветя и клони долу в равнината, защото тъй се погребваха горските царици. След това хайдутите избягаха, защото можеше да ги постигне по-голямо зло. . .
След няколко дни чу старият баща, че щерка му е тежко ранена горе из скалите. И тръгнал да търси милото си чедо, като огласяваше скалите с нейното име.
А отговаряха те с ехото:
— Орландо... Орландо...
От тогаз българите почнаха да наричат местността Орланда, по името на решителната девойка, която тук със своя гореща кръв сиви скали обагри. А когато вятърът завее и почне да шуми с листнати дървеса и скалисти върхове, слива той своя глас с ромона на водата и заедно с това почва да пее тъжна пъсен: песента на красивата девойка Орланда — тая, чието име носи местността.
Днес в споменатата равнина се виждат зидове от стари постройки. Предполага се, че това ще са останки или от стар манастир, или пък от някое старо селище.
Няма коментари:
Публикуване на коментар