Как си е представял бъдещето на Търново търновецът М. Москов през 1910 г.

Индустриална зона

 М. Москов- 1910 г.

И така, Търново във всяко отношение стоял на висотата си на своето благосъстояние. И търговията му била напреднала и занаятите му силно развити, и той заемал завидно положение между другите търговски градове в турската държава. Гражданите му се ползували с всичкото доверие на честни търговци и при големите магазии в Цариград и в другите европейски градове имали голям кредит. Представлявам си Търново в неговото минало като грамадно здание, което се издигало високо и хвърляло сянка далеко и било пълно с живот, с енергия, с живо движение, но над това здание минала буря, и днес са останали само едни печални развалини. Где са неговите чаршии, неговите еснафски дюкяни, неговата стока, неговата търговия? От всекой еснаф са останали по 1—2 стари ветерани, като че са от разбитата велика армия Наполеонова и в оскъдността си, в немотията си, в сиромашията си над старата игла, над чука или над тезгяха, които са ги хранили толкова години, си спомнят миналото величие и чакат кога ще заседне слънцето да мръкне на земята до веки! А между младите ще чуете сегиз-тогиз да казват дълбоко разочаровани: „ще търсим каква да е службица, макар за 30 л.: гладно не се стои“.—Ето какво е останало от това някогашно величие: една само развалина, казвам. Чуковете онемели вече, иглите оръждавели и целият град потънал в униние. „А не беше така едно време“, ви казват старите, като ги запитате за тяхното житие-битие. Да, не е било едно време така, всекой казва. Охолността, безгрижието, енергичната работа са отстъпили мястото си на една дълбока загриженост за съществувание; в душите на хората като кол се е загнездил въпросът:„какво ни очаква утре?“ Кое повлия да се измени тъй скоро физиономията на града, не може се каза лесно. Новите времена завариха нашите еснафи недостатъчно подготвени, и затова самите тия еснафи отстъпиха пред новите потребности. Освен това, намесиха се и други обстоятелства, които повлияха да настане криза в икономическия живот на българина. Аз няма да засягам тия обстоятелства: те са доста много и твърде сложни и аз нито се усещам способен да ги разнищя, нито пък тоя въпрос влиза в темата, с която съм се заел пред вас. Фактът е обаче, налице: еснафите в Търново пропаднаха, търговията значително намаля, и всичко това се отрази доста пагубно върху икономическото състояние на гражданите ни. И ако още не е настанала същинската криза, тя е на прага вече и трябва сериозно да се помисли за хала на града, трябва да се земнат о време сериозни мерки, за да се издигне Търново на висотата на положението и в икономическо отношение. След нас подрасва младо поколение. Какво ще му завещаем? С какво ще му осигурим прехраната, съществуванието? Ние ще изгризем, което са ни оставили миналите времена. Чиновническата заплата на един пожарин, на един разсилен не осигурява положението на едно семейство, тя поддържа съществуванието му колкото да не умре само. Ако тъй продължаваме да живеем, кризата за града е неминуема, сиромашията е на прага. Па защо да крием, тя е вече влезнала в къщята на мнозина. Не искам пред вас да излизам със статистика в ръце да ви представя истинското положение на града в икономическо отношение: вие сами виждате хала на Търново. Отвсякъде се чуват явни оплаквания, че търговията запада, че градът не отива добре. И търговци, еснафи, граждани — всички са загрижени за своето положение. Много градове надминаха вече Търново и по богатство, и по образование, и по търговия, и по производителност, и нашият град живее днес повече с миналото си величие. И колкото повече се минават времената, толкова повече търговията в Търново запада и балканската линия, чини ми се, ще му нанесе още по-чувствителен удар в икономическо отношение, ще му отнеме и тая малка търговийка, която върти той днес с балканските селца, и градът ще остане да се пърже в собственото си масло. Овреме трябва да се земнат сериозни мерки, да не бъде по-сетне късно. Вярвам, че на всекиго на устата е въпросът: „какво трябва да се прави?“. И аз питам: „какво да се прави?“. Болестта е явна, констатирана е, трябва да се търси лек за нея. Искам да разменя някои мисли с вас тука, като ви оставям и вие да помислите върху тоя въпрос, за да се намерят някои средства, които да повърнат миналото величие на Търново.
Преди всичко да се попитаме: може ли да се повдигне Търново с търговия? Може ли стана той търговски център, както си е бил някога и чрез купуване-продаване да достигне икономическото си процъфтяване? Както са сложени днес обстоятелствата, Търново не може да очаква бъднината си от търговията. Няма нужда да се разпостранявам широко да ви доказвам, защо Търново не може да очаква своята бъднина от търговията. Вие сами виждате: Търново е изолиран. Железниците никак не му подпомогнаха. Бъдещата железница, която ще съедини Дунава и морето с Балкана, още повече ще му повреди, защото ще направи някои прибалкански селца център търговски, откъдето ще се доставя всичко, от което имат потреба балканджиите, и надали ще слезне някой от балкана до Търново да купи стока. От друга страна околните на Търново села богатеят, усилва се у тях търговията и днес, като че заговор правят да не купуват вече нищо от града, защото на село го имало „по евтино“, както казват те. Ако е тъй, то какво добро може да очаква Търново от една само търговия. А чиновниците, гражданите почнаха да понамаляват вече разходите си за покупки на стоки, които продават търновските търговци, защото нуждите на чиновниците станаха много повече, а доходите намаляват. И търговците чувствуват днес една криза, която те изказват с думите: "намаляха алъш веришите".  

Ако търговията е изгубена за Търново, то какво трябва да се предпиеме? Аз ще изброя няколко средства, които оставям вам да прецените, доколко те са разумни и приложими. Ако някои от тях се окажат добри и сполучливи, нека се усвоят, нека се опитат. Зер трябва да се направи какво да е. Бог няма да ни спусне от небето готово. Българинът казва: „Помогни си, за да ти помогне И Господ.“ Преди да очакваме от Бога, нека си помогнем сами. Ние трябва да се повърнем, преди всичко, към най-важната, към най-ценната свещенна добродетел на нашите деди — към труда: „На работа, казва Шекспир — работата е дошла от рая!“ Да, на работа! Трудът — ето източникът на човешкото благосъстояние. Упорният труд — ето здравите основи на благотворния напредък, казва един наш бележит писател. Трудът и пестенето—тия свещени добродетели, с които са известни нашите деди, трябва да завещаем на младото поколение; да знае то, че няма нищо срамно в честния труд, в благотворната работа. Чрез училището, чрез семейството, чрез възпитанието нека да вдъхнем любов към работата. Трудът издига народите, леността и чакането наготово са съсипали цели държави, опропастили са цели народи. Едно време с кораби дойде злото от Америка в Испания, но като беше народът ленив, не можа да се отърве от икономическото пропадане. Погледайте днешните англичани, запознайте се по-отблизо с техния живот и вие ще видите, че те дължат напредъка си изключително на труда и на пестовността. Богати са, ще кажете вие. Че това богатство не е паднало от небето! Човешка ръка го е изработила. Когато старите римляни сами си работеха и жените им тъчаха и предоха, Рим напредваше, щом се дадоха жителите му на ленивост и на разкошество, а работите си повериха на робите и на слугините, варварите се настаниха в неговите стени и домове. Докато жената била главна къщовница, докато готвила всичко потребно вкъщи, нашите деди се отличаваха с охолен живот. Почват ли жените да изгризват онова, което мъжът препечалва, сиромашията е готова... А има поле за работа днес в Търново, но ние сякаш захванахме да се срамим от работата. Преди няколко време един старец ми се оплакваше, че няма отгде да земне пари да прехрани къщата си и търсеше едно местенце, макар и разсилен с 30 лева да внесе хляб вкъщи. „Имам ми казваше, дъщеря, свършила стопанско училище, но се срамувала да земне да шие чуждо“. И трябвало да се грижи старият ѝ баща да я храни. Без докачение, но ние хванахме да мислим, че трудът е нещо, което срами човека, та май захванахме да го избягваме, а това е лошо. Както и да е, има почва за работа, има много средства, които могат подигна Търново, да му обезпечат съществуванието и да увеличат богатствата му, ала тия средства са занемарени. Новият живот, политиката, партизанството ни отвлякоха в друго направление, ангажираха нашите сили в друга посока и ще чакаме да ни стресне гладът, нещастието, но тогава ще бъде може късно. А „рано пиле рано пее“, казва народната пословица. Кои са прочее, тия средства, към коя посока трябва да отправим нашия труд, за да осигурим една трайна, една хубава бъднина на Търново? Аз ще посоча по-главните от тях, като оставям и вам да поразмислите върху тях, да прецените моите думи, да изучите средствата, които ще ви посоча. А може би ще се подсетите и вие за някои други, които аз съм изпуснал. Преди всичко ще ви кажа, че Търново значително ще се повдигне в икономическо отношение, ще се подобри поминъка на гражданите, като се развие лозарството, за което съществуват всички благоприятни условия. В околността на Търново могат да виреят, както са вирели някога, много хубави и доходни лозя. Попитайте по-старите, и те ще ви кажат, какви лозя е имало около града, с какви празници, с какви веселия са се отпразнували гроздоберите, и колко шенлик е внасяло виното зиме в Търново. А днес обърнете очи и погледайте, какви са околностите на града: пусти, отънали в тревулак. По баирите на Селифор и досега още личат синорите на лозята, още и досега са останали самотни някои лозици неокопани, непорезани да поглеждат, дано дойде човешка ръка да ги подкастри, за да я възнаградят за труда. Тръгнете по десния бряг на река Янтра през Дервенето и вижте днес, какво е там: пустота непроходима: лете змии и гущери си пекат гърбовете, несмущавани от никого, а зиме грозна пустиня. Така ли е било едно време? Не. Човешката ръка била направила рай от тия места. Колко бъчви са пълнили те с руйно вино? Каква радост и веселие царувало в Дервенето! А днес страх да те побие, като минаваш. По другите места хората с торби на гръб пръст носят да посипват скалите и са насадили лозя, от които докарват прехраната си, а нашите тучни, плодородни, торни места са оставени пустини... Ни едно овощно дръвце не е боднато, ни една лозица не е посадена. Около Зеленка лозята едно време са хранили половината Търново, а днес тая местност навява тъга на човешкото сърце с голотага си, с пустинния си вид. Вместо да я обработи, вместо да я използува, човешката ръка я обърна на пустиня, суха, непристъпна, като изсече всички дървета и обрече с това и града на ужасно безводие. Освен това, най-плодородната част се обърна в лагер! Както се знае, на Зеленка имало едно време най-хубави лозя. Местността е плодородна, равна и там виреели лозята. Обаче преди няколко години военните подириха място за лагер и го направиха там, откъдето търновските граждани изкарвали по-рано една голяма част от прехраната си, Никъде няма да намерите град, който да отстъпи най-плодородната си местност да се обърне в лагер, никъде няма да намерите лагер настанен сред най-производителна и работна земя да правят войниците своите учения между нивите на хората и по синурите на хорската стока. Това стана на Зеленка. Туй не е още злото.
Като отстъпи 400—500 най-производителна земя, Търново се лиши от прехрана, лиши своите граждани от земя, от средство за препитаване. Какво дадохте насреща на тия граждани, на които зехте земята? По пет лева на декар ли? Я пресметнете 400 декара, насадени с лозя, колко дават? Не дават ли 40000—50000 лв. чист доход. Ами обърнати в овощни градини, няма ли да дадат 100000 лева? Край Айтос има овощна градина от 4—5 декара, посадена с 4000 дръвчета, давала чист приход 1500-2000 лв. (гл. Градинар, год. VI, кн, 7, стр. 107). Тука нямаме 4—5, а 400—500 декара и от няколко години тук войниците косят сено и гонят гущерите цял ден край съборените палатки, а гражданите се превиват от немотия... Такава занемареност на интересите само у нас може да съществува. Щом местността не е удобна за лагер, трябва да се повърнат местата на хората, да се научат стопаните им как да обработват тия места, да ги направят производителни, доходни, за да се подобри положението на една част от търновското население. Тръгнете и към Качица, ще видите същото нещо. Стърчат самотно само голи колиби, на които стопаните идат лете в града да си купуват от дебелчанките мирюдия, а на колиби живеят! А всички тия места около Търново биха могли да се покрият с лозя и да доставят една добра прехрана на по-голямата част от населението. Какво се иска за това? Един труд само. А лозето е доста доходно в тия времена. Аз ще ви направя набърже една сметка, и вие ще видите, че няма по-доходно занятие от лозарството. Да си посади човек един декар лозе и да го работи с чужди ръце, без да туря сам той пръст на него, са потребни 300 лв., докато почне да дава грозде. Ако той сам си дигне мястото и го посади, няма да похарчи нищо, защото сам ще си приготви пръчките. Да се обработва един декар лозе пак с чужди ръце, трябват 30 лв., ако ли го обработва самия стопанин, няма да похарчи стотинка. Да видим сега, какво дава един декар. Обикновено от 1 дек. лозе се получават 40 ведра вино, ако се продаде ведрото по 5 лв. ще се получи сумата 200 лв. Един човек с най-малко семейство може да обработва 4 дек. свободно, той ще има доход в годината 700—800 лв. Покрай това той ще може да си гледа и другата работа. Освен това, ще да има в лозето си череши, круши, черници, от които също ще има доход. А днес какво виждаме да става с лозарството в Търново? Много места се продадоха на селяните, и те с оралата си вече наближиха стрехите на къщите ни и ще зернат един ден и в дворовете ни. Аз не говоря специално за лозарството, та да ви сметна, като колко декара могат да бъдат посадени с лозя около Търново и какъв доход би имал градът от лозарството, но аз мога да ви уверя, че по-голямата част от гражданите биха могли да се прехранят от лозарство. Питайте Видинчани, Плевенчани, па ако искате и някои Гор. Ореховчани и ще ви кажат, че от лозя се не задоволяват с 2000—4000 лв. в годината. А тука и дума не става да се садят лозя. Пък аз ви казвам, че Търново с тия свои припеци и мек климат може да бъде образец на лозарството в България. Стига само населението да се подемне с всичкото усилие да създаде такова лозарство: доходът е осигурен.
Освен винарството, за г. Търново има и друго препитание —бубарството. Казах по горе, че преди 50—60 г. то е доставяло твърде добра прехрана на Търновското население, а днес почти е забравено, а то е доста доходно за едно семейство. Като се напуснало бубарството в Търново, изсекли се черниците и днес наистина не е лесно да се подеме то, докато не се отвъдят черници. Но това е възможно. Не можем ние да се оплачем от празни места. От двете страни на р. Янтра могат да се посадят черничеви дървета като парк. Френг хисар служи днес да се препичат циганските магарета. Не е ли грешно да се изоставя толкова място непроизводително в днешните времена, кога се оплакваме против тежките условия на живота? Не е ли престъпна немарливостта от наша страна да оставяме местата пусти, покрити днес с трева? Ами насреща на Френг хисар под Зиналата стена и към Къс-хисар не е ли обрасло с бурен и не го ли дерат пороите? Не може ли да послужи за черничев разсадник? Ами около Хисаря и Трапезица докога ще стърчат голите канари?... Ами... ами... има места за черници, с които да си послужи целия окръг, а от нас никой не се погрижил да бодне две дървета, а от 30 г. пеем песента, че ще украсяваме и залесяваме Търново — песен стара, подемана с нов глас, за да се намерваме на работа. Господа, дайте хляб на това бедно население, което се чуди какво да прави в махалите. Хляб, хляб! този е викът, който слушаме около нас си. Посадете 10 000 черничи, ще дадете на 1000 семейства прехрана. Залесете с черници околността на града, украсете с поминък населението и действително ще бъдете полезни с работата си. Преди да философствуваме трябва да ядем — тая истина са казали старите римляни и тя е много вярна. Пак повтарям: бубарството ще осигури поминъка на много семейства, които днес не знаят откъде да изкарат прехраната си. Хиляда къщи да отхранят по една унция, ще се добият 80 000 килограма пашкули, продадени по три лева, ще се получат 240 000 лева и това само за 45 дни. Нека 40 000 лева да отидат за разноски, остават 200 000 лева чист доход. Кое занятие дава за толкова късо време толкова доход? Ами днес колко получава градът отвънка приход? Питайте махалените ще ви кажат; питайте и ония, които се провървят срещу празниците пред общинското управление за милостиня. След като се усили бубарството, може да се издигне фабрика да се точи коприната и вместо да даваме да печелят европейците от труда ни, нека доходът да остане у нас. Имаше такава фабрика у Търново, но оставихме да стане казарма, а ние да гладуваме. Умът на българина ще стигне, но късно, защото българинът е умен „с последния си ум“. Ако се направи фабрика за коприна, ще се създаде прехрана за 400 души, които днес навярно си лягат недояли. Ами дали някои от старите еснафи не могат се подигна? Нистина, новите времена много измениха от старото, убиха много занаяти, които бяха свързани с околни обстоятелства. Напр. кожухарлъкат, терзилъкът, абаджилъкат не могат дойде никога в своето минало величие. Но има еснафи, занаяти, които намерват по-благоприятна почва да виреят днес. То е табаклъкът. Какво спира неговото развитие? Нищо. Той може да процъфти днес както никога. Обаче иска инициатива иска умение, иска сдружване, иска специализиране. Като удовлетворяваме потребностите на хората, трябва да удовлетворяваме и техните вкусове, а нашите стари майстори тъкмо това не знаят. Те закъсняха, и животът ги надвари. За да има успех табашкият еснаф, трябва да има специалисти хора, които да подемнат работата и занаятът ще прехрани цялата махала. Ето постояната комисия где трябва да се притече на помощ да спомогне на един занаят, който без вънкашна помощ може да загине, а той трябва и може да живее. Нека се изучи той в странство, за да се знае, на какви начала и основи да се положи и представете си един ден, че се издигнат няколко фабрики край Янтра, погълне се цялата махала в работа, в производителност, цялата Асенова махала се обърне на един идустриален квартал, какво ще бъде! А тъй като е сега, може един ден да остане само името ѝ в историята на Търново. Защо да се изтощават там жителите, когато не могат да добият необходимата си прехрана?
Нека сега дойдем до друг един въпрос: може ли град Търново да стане индустриален град? Аз мисля, че бъднината на Търново е в индустрията. Тя ще го спаси, тя ще го въздигне, тя ще внесе богатство, живот, движение и радост. Местоположението му е тъкмо за фабрична производителност, и нашите стари търновчани, като се грижили да развиват еснафите, като гледали да усилят занятите, те са вървели тъкмо по тоя път, който води към основаване на фабрика, ала новите времена побъркаха и Габрово ни надмина. Оживената търговия в Търново след освобождението, централното му положение в окръга отвлякоха вниманието на жителите другаде, а Габрово, като нямаше откъде да добие прехраната си, прибегна към индустрията и днес е той най-индустриалният град в България. Иначе той би загинал. Търново се впусна във вихъра на новите времена, той заигра ролята на стара столица, партизанството се усили и вместо да осигури трайна бъднина за икономическото си положение, пропусна благоприятното време и днес трябва да тича да стига другите градове. Както и да е, не е късно. Положението на Търново сред един най-богат и най-гъсто населен център го поставя при най-благоприятни условия да се развие и напредне в индустриално отношение. Тука на един квадратен километър има 62 души, — най-населеният окръг. Населението му най-вече консумира. Няма друг окръг да има толкова много търговски центрове, колкото в нашият окръг. Всяко по-голямо село е и търговски център, следователно има всички условия и благоприятна възможност да има в тоя окръг най-много фабрики, т. е. да стане едно промишлено, индустриално средище, а Търново да заема първо място сред тоя център. А ние виждаме обратното. Селата на търновският окръг се занимават със земеделие, защото са сред плодородна почва, а Търново се оплаква само със своите дългове, а не вижда, че го очаква хубава бъднина, стига да поиска. Освен това, положението му край Янтра го прави най-сгоден за индустриален град. Той ще има силата си без пари. Погледнете няколко воденици, които са построени край реката. Ако тия воденици бяха фабрики, нали щяха да работят с много евтина сила? Една добре уредена електрическа инсталация може и фабрика да кара, и да даде модерно осветление на града. Иван Беров в Габрово сам построи инсталацията си, осветява и движи фабриката си, дава сила и на други фабрики и още не е оползотворил всичката енергия. А тук, в Търново, не е направен поне един най-малък опит да се инсталира екектрическа сила...  Може да се попита, какви фабрики могат да виреят в Търново? Всички. Търново стана достъпен и може всичко да се внася, изнася. Околността може да набавя всичко, потребно за фабриките и да консумира изработеното в тях. В Търново има един малък зачатък на производителност, един опит на индустрия, — то е леярницата на братя Къневи. Питайте ги и те ще ви кажат, че едва успяват да приготвят поръчките и преливат в годината 400 000 килограма чугун. Ако не беше тая леярница, нали всички тия изделия, които се обработват днес в нея, щяха да се купят от чуждите страни и по-скъпо и нямаше да дадем прехрана на 40—50 души наши бедни граждани. Търново може да разпраща своите фабрични произведения в цяла източна България, през Балкана в Тракия, а оттам в Азия: железниците му помагат затова. Где трябваше да бъде индустриялният квартал. Един гражданин, като отговаряше на този въпрос ми каза, че фабриките трябвало да бъдат малко по-далеч от града, за да не опушвали къщите му. Аз мисля, че този отговор не е сериозен, но понеже гражданинът ми го каза с всичката сернозност, аз ще му отговоря с две думи: „Шумът не е толкова страшен, колкото е страшна сиромашията. Пушливите кумини суздадоха богатствата на Англия. Ние още не сме видели кумин, оплашихме се от дима му“. Да оставим шегата настрана:„разни хора разни идеали“. Да си дойдем на въпроса. Нашите стари хора где туриха началото на своите индустриални промишлени заведения? Единият — Сарафидито — на севлиевското шосе, другият — Карагьозов — на габровският път — два пункта много важни. И ако се развиеше индустрията, знаете ли где щяха да се срещнат фабриките? Гдето е сега офицерският клуб. Едната линия от фабрики щеше да опаше брега по Янтра, гдето са сега казармите, а другата щеше да върви по пътя срещу къщата на А. Стамболова и градската градина. Фабриките край Янтра щяха да използуват реката, както днес я използува брашняната фабрика на Косовски. И там, гдето са казармите, щяхме да имаме индустриален квартал, на който шумът и димът можеха да ни безпокоят малко, ала бъдещето нямаше да ни плаше. А ние сега „разтопихме оралата и направихме саби“. Отстъпихме най-хубавото за индустриален квартал място, продадохме и най-старата фабрика — Карагьозовата — и сгушихме индустриалния си живот, от който очакваме бъднината на Търново в едно тясно усойно, край най-блатната страна на реката място, гдето владее най-голямо ветрово течение. Ако беше индустриалният квартал на мястото на казармите, представете си, каква картина щяхме да имаме: брегът на Янтра опасан с грандиозни постройки, в които не оръжие, а капитали щяха да звънтят. Край габровското и севлиевското шосе построени складове и кантори, пред които всекой ден щяха да се тварят и разтварват по няколко стотин кола. Вместо военната тръба фабричният сигнал щеше да буди гражданите към труд. Всяка сутрин щяхме да гледаме стотина работници да отиват на работа, а далеч железниците щяха да изнасят произведенията на работните мускулести ръце. А днес гледаме от прозорците си, как войниците изтърсват сламата от съдраните си дюшеци...
Но миналото се не връща. Да търсим начин да поправим грешката. Не зная, защо не се избра за индустриален квартал местността над гарата. Казват, че сме имали нужда от борови гори. Наистина, само това не стигаше за Търново — борова гора. Като че само това място може да се сади с гора, че нямаме други баири, които не стават за друго нещо освен за гора. Мястото, което е над гарата, гдето е сега овощният разсадник (който би могъл да има другаде място), през реката край х. Славчовата фабрика, по дефилето към Дебелец — ето где можеше да стане индустриален квартал. Но понеже и това не е станало, да приемнем извършеното и да кажем: „На работа!“ Ето разковничето, което ще ни разкове, ще ни отвори железните врата и ще на въведе при извора на богатствата.

Из "МИНАЛОТО И БЪДЕЩЕТО НА В. ТЪРНОВО В ИКОНОМИЧЕСКО ОТНОШЕНИЕ"- 1910 г. от Моско Москов

ПОДКРЕПЕТЕ СТАРО ТЪРНОВО С ДАРЕНИЕ