В полите на Царевец

Из книгата "Между Царевец и Трапезица" (1931 г.) - Любомир Владикин

Царевец! Колко звучност и колко мисъл в това име!
Най-могъщият от трите хълма; защитен от Бога с венец непристъпни скали; островръх като боен шлем — Царевец расте заедно с величието на българските царе и загива с последния от тях. Към него болярите Асен и Петър са отправяли огнени погледи из стария си замък на Трапезица, когато по Божие внушение замислили освобождението на България. И щом свети Димитър повел въстаналите българи, първи воеводите стъпили на царския хълм и го превърнали в крепост.
Кой знае дали първият венценосец е побързал да пренесе двореца си на Царевец, или зает с постоянни войни бдящ над недоволните боляри, които са посягали завистливо към короната му и алчно към византийското злато, той не е имал време да мисли за дворци, а щастливо е спял в походната си палатка, след всеки спечелен бой. Може би е останал в стария си замък на Трапезица и едва към края на царуването си е построил палат, който едва ли е надминавал размерите на черквицата „Св. Димитър“. Защото беден е бил българският народ: близо два века го грабили византийските практори и десеткари. А каквото останало — дал на царя си, война да води, свобода да извоюва.
Блясъкът на Царевец почва с най-великия самодържец на Търновското царство — Иоан и Асен II.
Но за отбрана българите намерили и сили и средства. Отдавна Царевец е бил ограден с крепостни зидове, но още след първите успехи, селяните били събрани „градъ зидати“: старите зидове да поправят и нови да издигат. И скоро над естествения каменен обръч израсъл още един венец, с островърхи кули, като огромни бодли. Първият крепостен пояс бил бързо изграден и по него засновали български стражи.
— „Този хълм е бил най-желано гнездо за окованите в желязо орли на средновековието“, си мислех аз и си припомнях полуразрушените замъци на Германия, тяхната архитектура, история, преданията им, — които въображението ми призоваваше, за да съживи скъпите на моето сърце руини. Защото нищо не е останало на повърхността от някогашните постройки, освен тук-таме следи от зидовете на околовръстния пояс. Исках да обгледам Царевец отвън, да си представя как са го виждали ония, които не са имали достъп горе, а после да се изкача на самия акропол и да търся сенките на неговите отдавна изчезнали обитатели.
Спуснах се по стръмната уличка, която почва от "Каябаш", минава край живописни стари къщички, чиито прозорци гледат в къдравата зеленина на Света-гора, и излязох на „Турския мост“, който е свързвал старото Търново с новообразуваната махла на османските пришълци. До самото подножие на Царевец, между неговите отвесни скалисти склонове и капризните извивки на Янтра, лъкатуши хубав път, който обикаля целия триъгълен акропол. Този път е нов — в миналото не е съществувал, или е бил само тясна пътечка, защото старите български стратези не обичали удобните достъпи до крепостите им. Тогава урвестите сколонове на Царевец се спущали направо в самата река, чиито вълни сърдито са шумели в шуплестите скали. Вървя бавно и не свалям очи от Царевец. Склоновете му са почти отвесни и човек мъчно може да се покатери по тях дори сега, а камо ли в миналото, когато от върха се сипели камъни, стрели и огън. Три каменни венци между тях три зелени от сочна трева пояси, опасват тройната снага на хълма. Тревата е пропъстрена с диви цветя, а каменните венци напомнят първобитна мозайка от напукани в прави линии блокове. Цялата гама на варовника е тука: от млечно белите ново откъртени скали, до вековните масиви, вече добили цвета на каменния лишей. От тази проста, с убити тонове картина, лъха някакво успокоение, подобно тихата резигнация на стари, забравени гробища.
Близо до подножието на Балдуиновата кула, току под самия път, се виждат остатъци от старинна четвъртита постройката, прилична на кула. Зидовете са десетина метра дълги и два-три високи. Янтра се докосва до тях само при наводнение, но в старо време, когато е била пълноводна, основите на кулата са били постоянно обливани от вълните ѝ.

Туристът най-напред би помислил, че вижда пред себе си остатъците на някоя от множеството укрепителни кули на Царевец, поставена в подножието, кой знае по какви военни съображения. Той не би имал нищо против, ако това е устоят на старинния мост, който уж свързвал Царевец с местността отвъд реката, обаче насреща няма никаква следа от втория устой. Най-после идва археологът, който предполага, че това е било водоемната кула на Царевец. От нея до върха на крепостта е имало засводена пътека, която сигурно е била на стъпала — иначе никой не би могъл да слиза и да се изкачва свободен, а камо ли натоварен с делви или чебури вода.
Други мислят, че кладенецът е имал много високи стени и се е издигал до предните зидове на Царевец, които, поради особеността на терена в този край, са били по-ниски от общото ниво на главния крепостен обръч. Някакъв мост, силно охраняван от Балдуиновата кула, е съединявал водоемния ходник с площадката на кладенеца. При това положение, водата се е вадела с чебурт, привързан за дървено валмо с въже. Достатъчно е да повярваш в едното или в другото предположение, за да видиш някакви следи от сводестия път и от стъпалата, или пък от зида, който се е спущал към моста на кладенеца, дори и от самата порта, през която водоносачите са влизали в крепостта.
И разумът ти помага в тази вяра. Царевец е безводен. Служили са си с щерни, в които се събирала дъждовната вода. Такива щерни има запазени при царските дворци — те са правоъгълни, при катедралата на Чантепе, във форма на тесноуст кладенец, с малко, кръгло каменно корито. Човек най-напред би го взел за истински кладенец с изворна вода, още повече, че е покрит с плоча и полузаровен.
Днес на Царевец има две чешми, но водата им идва от Орлов-връх, по водопровод, прекаран край каменната пътека „Кая-башъ“. В турско време, в една от разрушените крепостни порти на тази пътека, е имало чешма, която сега не съществува. За друга вода не се знае. Затова малко странно звучат думите на Иречек, който наскоро след освобождението ни посетил Царевец и, описвайки впечатленията си, казва между другото: „водите, които текат от запустелите турски фонтани“... Сигурно се отнася до вода, която е идвала по глинени тръби от Картал баир, но тя едва ли е била тъй изобилна, както човек би си помислил.
Средновековните замъци са били строени върху остро издигнати каменни масиви, и са нямали текуща изворна вода. Само най-големите и най-богатите бургове са разполагали с вода посредством кладенци. Прочут в цяла Германия е кладенеца на Нюренбергския кралски замък, чиито зидове, дворци и кули стърчат и днес над новия град и му придават неизказана романтична прелест. Замъкът е построен върху грамадна скала, напомняща някои пловдивски тепета, от кайзер Конрад II към 1030 год.; разширен е от легендарния Фридрих Барбароса и окичван от редица крале и бурграфи, близо осем века. В двора на замъка има една ниска постройка наречена "Brunnenhaus"—Кладенчова къщичка“, в която се открива тъмната паст на един кладенец, дълбок, казват 150 метра! Посетителите, разбира се, не вярват. Тогава музейният пазач плисва на две-три плиски канче вода и моли да се пази тишина. След няколко секунди, които в този случай изглеждат по-дълги, отколкото са в действителност, чува се звучен плясък в глъбината.
Пазачът дръпва пушек от лулата си, и с малка усмивка запитва групата туристи от цял свят:
— Господата чуха?
После запалва свещ върху една дървена подложка, вързана за въжето на валяка, като кофа, и бавно я спуща в кладенеца. Всички гледат, надвесени над отвора: свещта осветлява камък и все камък. Кладенецът е дълбан в жива масивна скала, кой знае колко време, може би цял век!
Свещта все се спуща, бавно-бавно, странната кула в земята изглежда да няма край. Най-после дъската плува, сякаш в дън-земя.
— Господата видяха? — се чува същият победоносен глас и свещта бързо почва да се издига.
И на Царевец би могло да се издълбае такъв кладенец, дълбок, в най-лошия случай, колкото е дълбоко нивото на реката. Но нашите царе не са имали средства и време за такава тежка работа. И не трябва да виним нито тях, нито племето си, а само своята зла съдба. Осем века нюренбергските крале са строили и разхубавявали замъка си, а царско Търново е просъществувало едва две столетия бурен живот! И това що дедите ни са направили е много, повече дори, отколкото всички други, защото никой народ не се е борил против злата съдба с повече упоритост.
* * *
Пътят изведнъж се чупи почти в остър ъгъл и се скрива зад носа на долните два венци, които накъсо се сливат в едно и образуват ронлива каменна стена. На това място Царевец се снишава и като че ли от тук е най-достъпен. Но върху най-горния венец се издига Балдуиновата кула и посетителят разбира назначението ѝ. Тя сигурно е била много по-стара от трагичния император, който ѝ завещал името си; тя е връстница на Царевецката крепост, и е била може би най-здравата от всички кули, затова гигантските ѝ основи са оцелели до днес, когато всички други са заличени. Няколкото дъговидни зидове ни позволяват да вярваме, че тук е имало цяла система укрепени постройки, най-високата от които е била тази кула, чиито жалки останки равнодушно ни гледат от крайчеца на пропастта. До само кулата са останките от Френк-хисарската врата.
В подножието на Балдуиновата кула, Янтра прави една голяма дъга. Помежду реката и крепостта се включва ниска поляна, образувана от речен нанос. Това място се нарича „Френкхисар“ — Френски град, или квартал на чужденците, защото турците всеки чужденец са наричали „френк“ — френец. Днес тук не се вижда нито един френк, нито един чужденец, ако не считаме за френци, в турски смисъл на думата, циганите, които населяват квартала със своите нечисти колиби.

Каква ирония!... А във времето на българските царе тук са били блестящите от коприна домове на богати търговци из Венеция, Дубровник, Константинопол и Никея. Тук са сновали брадати евреи с коварни мисли и пълни кесии. По тези улици, в здрачината са се мяркали тежките наметала на млади боляри и воеводи, дошли при лихварите за заем или пък при някой прочут венецианец, да изберат подходящ накит за най-новата си куманска приятелка, или за някоя от красивите прислужнички на новодошлата византийска принцеса — българска царица.
Законът не е допущал чужденец да се засели в Царевец, Трапезица или Асенова махла. И чужденците били уединени в това селище. Но сановниците сами са идвали да ги търсят, канили са ги у домовете си в Трапезица и се стараели да спечелят благоволението им. Не рядко и царете са ги допускали при себе си, за да угодят на своите жени, жадуващи скъпи чуждоземни платове, или да отстъпят пред някоя своя слабост.
Тук може би е израсло еврейското девойче, което плени сърцето на стария Иоан Александър. Тук е била открита доведената дъщеря на богатия търговец Панталеон, която Светослав Тертер венча за българска царица.
— О, ако тези места биха могли да говорят, какви невероятни похождения, какви романтични истории и срамни продажничества бихме узнали! Но природата мълчи. Само съдбата се е пошегувала жестоко: на същото място заселила дрипави цигани...
* * *
От Балдуиновата кула се открива най-дългия катет на Царевецкия триъгълник. Склонът на хълма е твърде висок, но не тъй скалист както южния склон. Само по горния ръб минава един непрекъснат каменен пояс, дълъг няколко стотин метра. Ясно се вижда в далечината как ръбът изведнъж се чупи под остър ъгъл, чийто връх завършва с голяма отвесна канара — Лобната скала.
Вървя по песъчливия път в дъното на малката котловина, и не мога да се нагледам на чудните хълми, които ме заобикалят. Царевец, със своя дълъг пепелив пояс и сочно зелени хълбоци, които отначало са съвсем отвесни, но по-надолу стават малко полегати и се сливат с брега на Янтра. Право насреща се издига голия лоб на Къзхисар, опасан с тесен и гладък, като от човешка ръка издялан каменен венец. По-нататък се очертава тежкия масив на Гарван, с бедна растителност и същите величествени венци. Между тях е Арбанашкия проход. Някакво поточе скача там по камъните, дошло да внесе повече нежности в този дивен кът. Казват, че преди половини век, когато околните гори още не били изсечени, поточето било рекичка — нарича се и днес „Ксилофорската река“. При устието ѝ имало воденица, която намираме отбелязана в плана на Молтке (1837 г.). А какво е било няколко века назад, когато девствени лесове покривали планината? — Там където сега бълботи поточето, тогава са скачали буйни водопади, снежнобели лете и мътни през пролетта. Те са се виждали от прозорците на царския палат и може би някоя българска царкиня мечтателно ги е съзерцавала, особено пролет, когато заедно с пъпките на сливите е разцъфвало и нейното малко сърце.

ПОДКРЕПЕТЕ СТАРО ТЪРНОВО С ДАРЕНИЕ

ЛЕГЕНДИТЕ ПРЕДИ ОСВОБОЖДЕНИЕТО

Из Пътеводител на Търново от 1907 г.  
Върху основите на царската църква "Св. Петка" е била издигната в 1435 год. джамия с високо минаре, която без викалото и днес съществува и служи на войската за склад на амониции. Гледането на тая църква—джамия подигаше омразата във всяка българска душа против вековния тиранин, като караше всекиго да иска да се освободи от положението на „турски рая“. Това възмущение, навярно, накара по-събудените младежи да пръснат между народа при подготвянето му за въстанието през 1876 год. легендите за главнята и за заключената невеста в олтара на тази църква—джамия. Тези две легенди са свързани една с друга и се заключават в следното: Когато Търново се щурмувало от турците на 17 юлий 1393 год. и в града се пръснала потресаващата вест, че турците влизат в непристъпната крепост Хисар, в царската църква се извършвало бракосъчетанието на един велможа от царски род с една болярска дъщеря. Нахлуването на турците в недостъпната крепост извиква паника между сватбарите и младоженците. Младоженецът сполучил да избяга из църквата, за да отиде на поста си срещу неприятеля; но, като видял безнадежното положение на крепостта, която била навсякъде овладяна от турците, той грабва една главня от брястово дърво, забива я в двора край църквата със следните отчаяни думи: „Когато израсне тази главня, тогава чак ще се възобнови Българското царство. Толкова е била слаба вярата му за изпъждането на турците от Търново. Невестата пък се затворила в олтаря на църквата, гдето била намерена от турците и посечена. Нейният дух, обаче, облечен в булчинско облекло, на светли дни (Коледа, Богоявление, Великден и Възнесение) се явявал пред царските врата на олтаря и викал: „Дойде времето да ме освободите. Доста съм стояла пет века!“ — Тези легенди тайно се шепнеха от уста в уста и произвеждаха своя ефект: младежите се окуражаваха, записваха се за въстаници и се подготвяха за успешна борба с турците. На „разсъдливите младежи“ (а такива почти нямаше тогава) и на децата се показваше големият бряст, който е в двора на джамията и който представляваше главнята, израснала сега в голямо разкошно дърво. Това дърво в дънера си днес представлява дебелина в два човешки обхвата и на него днес има прикован надпис: „Това дърво да се не бута“. Поставенето на надписа е било извикано от обстоятелството, че се намерили злосторници, които под предлог да намерят имане в дънера почнали да дълбаят дървото и да копаят около него. До легендарния бряст има сложен голям осмостенен, красиво издялан и издълбан камък, който се е пълнел от турците с вода, която им служела за омиване преди влизане в джамията на молитва. За камъка — щерня, който, наверно, е римско изделие, се говореше, че е изваденият от църквата „купел“ (лакана). След освобождението на Търново, като се прегледа тази джамия и провериха някои работи, видя се, че място в джамията, което да отговаря на олтар, няма; че самата сграда е построена в мавритански стил; че джамията е разположена, както всички джамии, по посока от север към юг,  а всичко това показва, че джамията е сложена върху мястото или върху основите на царската църква. Турският надпис, който е поставен в зида над входните врата в самата джамия, показва, че последната е била въздигната от някой-си Али Феруз-бей в 1435 година.  
Прочетете още- Съборената църква "Св. Параскева- Петка Търновска" и вярата на търновци

 

ПОДКРЕПЕТЕ СТАРО ТЪРНОВО С ДАРЕНИЕ

Из “Възрожденски пътеписи” – Найден Геров

“Край Поликрайще тече р. Русита. Там ся разделя пътят на два, един отважда през билото, по когото минувал султанът, а другий през пучината (боаза). Ние избрахме втория, като уж за по-къс и по-живописен. Не зная от билото какъв вид има, а пучината е прелестна: тя е оградена и от двете страни с високи отвесни скали, стръвнищата й обрасли с различни дърве, а на дъното, измежду камъне, шумоли река Янтра. Като вървиш към Търново, от ляво, под самата скала, е изграден манастир “Св. Троица”, който в това время беше пълен с народ. Как съблазнително ся белееха кърпите на българките по зелената шума и как ми ся късаше сърцето, че нямах свой кон, та да ида да нощувам в монастира! Поразгледай тоя монастир, та че виж по-насам, от дясно, друг монастир “Св. Димитрий”, та да повярваш, че калугерите истина ся спасяват още на земята и в плот живеят в рай. Качи ся на скалата, та просне око около себе: по високи планини, по дълбоки пучини, по широки, пъстри и равни полета, и беседува с Бога.
Кога влизах в Търново, чинеше ми ся, че гледах града като през многогранно стъкло, през което един предмет ся види като много, разсипани навсъде и с различни видове. Като завъртиш стъклото, и всичките мними предмети ся изменяват, тъй и като пристъпиш една стъпка, Търново ся показва с нов вид, по-хубав, по-чуден. Ако и да не му достигат много работи, които са потребни за един град търговский, Търново по местоположението си истина плаче да бъде столнина за цар, любител на изрядното (изящното), за да стане нечто баснословно. Отдето погледнеш, да му ся ненагледаш на хубостта.
Какви мисли, какви чувства кипяха в душата, кога влазях в тоя град тъй близък до сърце на всякой …Аз забравих в кой век живея, нечувствено бях отстъпил 450 годин назад и мислено срещах урядници…
Трапезица е един кръг, обиколен отвсъде с пучина. Около 3/4 на негова окръжност е опоясала река Янтра. На четвъртата тоя кръг има издадено над сухо, като рог, изграден с дувар, който и до днес е цял. Ние (аз и Цанко) ся възкачихме на Трапезица откъм въсток. Мястото е толкова нанагорнище, чтото и който не ще, и той ся покланя на това свято място или повече ходи на четири крака, кога иска да излезе горе. Ние обиколихме всичкий кръг на Трапезица, който може да има близо до една верста поперечник. Там, на място прежни угради, ся видят сега купове камъне, разбъркани с вар (извест) и обрасли с трън Crategus oxyacantha. Всичките остатъци от Българско) са подобни — каквито хората, така и всичко.
От различни чувствувания не можах да ся наслаждавам с истинно прекрасен вид, когото представлява Търново на зрителя от това място. Не зная и вярно ли забележих всичката местност. Колкото можах да уместя в памятта си, толкова ща и да Ви разкажа. На въсток, под Триадица, до Янтра, има церковище “Св. Димитрий”; зидът (дуварът), до таваня, е съвършено здрав, само отгоре не е покрито. Стените извътре са изписани с образи на святии и с гръцки надписи. Дето паднал лепежът, видят ся други образи, на които надписите ся познават, че са били български, но гръцка вражда, злоба и завист ги изкопали, та сега едва ся види по някоя буква сам-там…Насреща това церковище, през Янтра, е Митрополията с церква “Св. Петър”. Нагоре въз реката, към юг, отгоре над една извита отвесна скала, има село Арбанас(и), със 100 къщи весма хубави. Жителе арбанаски ся почитат за гърци. Ако тие истина не са българе, то не от Бога, а от дявола са дошли там.
Няколко долу под Митрополията, от ляво на Янтра, в българска махала, има джамия, на която уградата показва, че в старо время тя е била церква. По зида има такива украшения, каквито и на церковище “Св. Димитрий”. Това е било церква на Св. 40 мученици и в нея, каквото что казват, и до ден днешен има цяла изба с български стари книги. Минаретът на тая джамия е дървен и на него никога не излиза муезим да вика, зачтото онемява.
Над тая махала, дето е в нея церква “Св. 40 мученици”, има по-горе, на скала, друга турска махала и над нея джамия, която някога си е била церква “Св. Петка”. Не зная уградата на тая джамия останала ли е от старо время, зачто такава направа джамии навсъде има. Няколко на северовъсток от тая джамия има малка могила Ч а н т е п е (холм колокола). За пришествие султаново в Търново турнали на тая могила два топа. Отонад Чантепе ся види да е пучина между два хридове.
Към север от Янтра, нагоре, къщите идат една въз друга като стълба, и достигат до един връх; от там ся претурят пак надолу, по едно стръвнище, до река. През реката ся издига един доста висок връх, обрасъл с дърве. Това е Св. гора. И турци ся боят да нарушат нейна девственост.
Към северозапад от Трапезица Търновото иде въз една могила, на която върхът ся нарича български Ж и т о в г р о б, а турски Е д и л б а б а. Тая могила е край на пучината, през която дойдохме в Търново, сир. ложето на река Янтра. Тука пучината начева да ся разширочава, та Трапезица, в средата, щеше да е като остров, ако да беше отделена и от срещний сипей, С а р ъ б а и р, с вода.
В празник почти всичките търновци и търновки излазят да ся прохождат по лозята. Аз обаче не можех да ида и там, и на Трапезица; а предпочетох последнoто, по-боле пожелах да помисля за преминалото, нежели да видя настоящее…” 

 

ПОДКРЕПЕТЕ СТАРО ТЪРНОВО С ДАРЕНИЕ

Иваница Паскалев (1802-1899) - мнимият шпионин от Търново

Няколко думи за този забравен революционер. Не се знае нищо за произхода и образованието му, но е владеел няколко езика, което говори за европейско образование. Бил е писар и преводач в търновския конак. Властта го е имала за верен на падишаха. Дружал с турските чиновници, добър разказвач и веселяк. Той е бил посветен в народното дело на Левски. Дружал е с Христо Иванов – Големия, което означава, че е бил и разузнавач на Тайната полиция. През неговите ръце са минавали всички официални турски документи, телеграми и писма. За всичко важно е осведомявал Христо Иванов – Големия. Дружал с турския шпионин Сабри паша – обстоятелство от особена важност за Тайната полиция. След Освобождението не е сред уредилите се за пенсия. Живее в оскъдица. Неговият живот е описан от Тодор Янков в романа му „Шпионинът“.
Ето една част от романа
VII
Щом се смръкна, Иванаася са навечера, както всякога сам, но без своята обикновена охота, ала при все това, сръбна си една чашка повече от своето хубаво винце. След това седна до отворения прозорец на своята малка и стара къща в Дервенската махала и пиейки, при димяща цигара, донесеното от слугинята му кафе, се предаде на размишление: обсъждаше нещо важно.
Нощта спусна своето покривало върху града, което този път беше по-тъмно, поради скитащите по небето, облаци. Улиците притихваха. След малко той поръча на слугинята си да му направи леглото, за да си легнел по-рано, защото се чувствувал изморен. Изпълнила поръчката му, старата жена тъй също се прибра в стаята си. Като се увери, че тя вече е заспала, а при това и времето доста напреднало, той взе бастуня си - тихо излезе от къщи, заключи вратата, и предпазливо закрачи по стария, лош калдаръм. Редки фенери мъждукаха тук-там, хвърляйки слаба светлина през своите никога почти нечистени стъкла.
След доволно криволицане и катерене, запъхтян, с подкосяващи се от умора крака, Иванаася се отзова в отдалечената махала Св. Атанас и се отпусна на стъпалото пред входа на една къща, тъй като нямаше де другаде да седне и отпочине. Той не срещна никого, освен един, единствен човек, случайно закъснял нейде, който, като забеляза внушаващия страх и подозрение шпионин, своевременно изчезна, сякаш в дън- земя се провали.
- Бягай, българино, шпионинът е тук! — пошепна той, и една тъжна усмивка изкриви устните му.
Познат на полицията, въобще на властта, като свой човек, той не се боеше от среща с каракола (нощна стража), какъвто впрочем, в тия отдалечени места никога не се явяваше, освен в краен и наложителен случай.
От време на време месечината поглеждаше измежду гонещите се облаци, заливаше околността с мека и прозрачна светлина. Тогава за миг се открояваше една вълшебна картина — части от града, Светата гора, Янтра, Марно поле и смътният силует на Мармарлийското възвишение — което този път не привлече вниманието на стареца, насочено само към една точка — местността, дето се намерваше дядо Герасимовата колиба.
Той стана и отново тръгна... Навалявайки и все навалявайки, той се озова вън от града, като продължаваше да върви, ту изчезвайки между неравностите на почвата, ту появявайки се отново на открито. Доволно далеко, наляво от него, самотно се издигаше телеграфопощенското здание, на което един от прозорците, вероятно на стаята, в която беше дежурният чиновник, беше осветлен и, подобно на окото на циклоп, беше вторачен в нощта. Макар капнал от умора, шпионинът продължаваше да върви, докато най-сетне се намери на една равнинна, в дъното на която изпъкваше всред гъста растителност, смътното очертание на сграда - колибата на отца Герасима. Наближавайки я, из шумака изкочи неочаквано човек.
— Стой! — извика той, издигайки въоръжена ръка.
— Кръстане!
Малтицина слуга свали ръка: той позна по гласа. Иванаася и го приближи.
— Аа-а! Вие ли сте? — пошепна той.
— Бравос, Кръстане! Ти си на поста си. След малко да дойдеш вътре...в колибата...-рече Иванаася.
— Но те не знаят, че сте от нашите - го прекъсна Кръстан.
— Нищо от това - отвърна старецът, продължавайки да върви.
Поради лесно обясними съображения, наложени от самия Иванаася, търновските младежи- революционери не знаяха, че и той служеше на същото дело на което служеха и те. Знаяха само Малтица и двамата ѝ слуги Кръстан и Спас, които клетвено бяха се задължили да пазят това в тайна. В противен случай разпалените и родолюбиви младежи нямаше от кого тъй да се боят, както от него — шпионина и предателя — и щяха да бъдат не толкова предпазливи. Освен това можеше от уста в ухо да се узнае, че Иванаася не е никакъв шпионин и че е безвреден за революционерите; и ако това достигнеше до ушите на властта, той щеше да бъде отстранен от конака, без да можеше вече да бъде полезен на делото.
С негово разрешение Малтица бе съобщила на Васил Левски, през време не първото му идване в Търново, от кой вид шпиони беше Иванаася. Младият апостол на свободата намери за полезно - той да продължава да играе своята привидна шпионска роля, чрез която можеше да услужва на готвещото се въстание. А на поп Стефана, който беше един възторжен родолюбец, и дълго време вярваше в шпионството на Иванаася, поради което и тайно го-ненавиждаше, при една изповед за причастяване сам Иванаася му съобщи, че неговото шпионство е привидно и че чрез него работи той за светото народно дело. „Но не забравяй, дядо попе, му казал той, че изповедта преди причастие е тайна, която не трябва; да издаваш; в противен случай си отговорен и пред Бога и пред отечеството".  Разбира се, поп Стефан бе запазил тайната.
И когато търновските младежи - революционери проклинаха Иванаася, заради неговото шпионство, той неуморно се грижеше за собствената тяхна безопасност и за успеха на самото дело. След като стана невъзможно революционерите да заседават в Малтицината колиба, в училищата или другаде, на Иванаася хрумна, че самотната колиба на отца Герасима отговаря на целта; той би я отстъпил, тъй като съчувствуваше на освободителното дело, но Иванаася, който и в неговите очи минаваше за човек на турците, не можеше да се отнесе до него по тая работа. Без да губи време, той се отнесе до Малтица да уреди този въпрос с дядо Герасима; тя стори това в същия ден, а на смръкване Иванаася, придружен от Кръстана, се запозна с вътрешността на колибата. Скривалището и потайния изход, каквито, както видяхме, имаше в нея, я правеха съвсем удобна за целта.
Когато Иванаася приближи входа на колибата, бутна вратата и влезе вътре, той се намери в едно тъмно помещение. Застанал — да привикне зрението му на тъмнината — той забеляза, че под насрещната двукрила врата, долу при пода, се избелязваше една светла черта; а вътре, в стаята, ставаше разговор, който смътно се донасяше до слуха му.
В това време Кръстан незабелязано, на пръсти, следваше Иванаася. Допущайки, че можеше да са случи нещо нежелателно при неочакваното му появявана в стаята, дето заседаваше революционният комитет, той счете за нужно да бъде по-наблизо за всеки случай.
Между това, Иванаася бутна едното крило на вратата и спокойно, като у дома си, влезе в стаята. Изненадани от ненадейното появяване на шпионина, който им внушаваше ненавист и оправдан страх, присътствуващите в стаята шестима революционери скочиха на крака.
Застанал, Иванаася ги гледаше спокойно и невъзмутимо.
Дошли на себе си от изненадата, Христо Бунито бързо се измъкна от тяхната среда и мигновено се намери пред Иванаася с насочен револвер срещу гърдите му, викайки:
—  Смърт на шпионина!
Но в този миг влезе в стаята Кръстан — блъсна ръката му, изсъсквайки:
—  Стой!
Колкото изненадани, толкова и учудени от постъпката на Малтицина слуга и революционер, членовете на комитета гледаха ту Иванаася, ту Кръстана в пълно недоумение.
Не обръщайки внимание на станалото, човекът, когото те ненавиждаха, им каза с една едва уловима тревога в гласа:
— За да бъдете спасени, последвайте ме в съседната стая! Там има скривалище с потаен изход... не оставяйте никаква следа — вземете писма, бележки... свещите. Пък ти, Кръстане, иди да оглеждаш околността!   
Досещайки се за ролята на мнимия шпионин, шестимата мъже го последваха.
— Една свещ стига — рече Иванаася, като взе свещите от ръцете на носещите ги, угаси едната и я пъхна във вътрешния джоб на стамболката си, а с другата в ръка се отправи към мусандрите...
В това време Кръстан отново се появи. Към него Иваннася се извърна с въпросителен поглед.
— Забелязах — започна Кръстан шепнишком — че по височината над Шеркетя идат насам хора, навярно заптиета. Пушките им стърчат на раменете...
— Да побързаме тогава — рече Иванаася, и в гласа му са долавяше тревога. — Добре е сторил този, който е направил тия долапи тука- добави той полушеговито.
И отваряйки средния и най-голям долап, той пошари с ръка при слабата светлина на вощената свещ, държана от Кръстана, притистна някаква пружина — и зейна един тъмен отвор.
— Приближи свещта, Кръстане! Така! Сега добре виждате една тясна и извита стълбичка...
— Виждаме — пошепнаха присътствуващите.
— Тя води долу в урвата... — рече Иванаася— Там ще бъдете в безопасност... Аз ще остана тука да се разправям със заптиетата.
— Няма ли да се изложите на явна опасност?— попита тихо Бунито.
—Не, аз съм шпионин... доверен човек на хикюмата (правителството).
Бунито пресилено се усмихна.
— Ти, Кръстане — продължи Иванаася — първи ще слезеш долу и ще се сгушиш в шумака да лахасваш... Когато забележиш, че преследвачите наближат колибата, всички до един да се измъкните от урвата — и всеки да върви, накъдето му очи видят... То ще се рече: по разни пътища — и всеки у дома си. Но не по главната улица — да не ви срещне-каракола... Друго. Пазете се от осветления прозорец на телеграфопощенското здание... Няма какво повече да ви уча. Хайде, Кръстане!
Кръстан влезе в скривалището и чевръсто се спусна по стълбичката, която Иванаася сега осветляваше с вощеницата.
— Хайде и вие! Побързайте!
Всички един по един последваха Кръстана.
— Да живееш, Иванаася! — пошепна Бунито, който последен започва да слезва.
— И ти да живееш, Христо! — отвърна Иванаася— но помни: утре съм пак шпионин и предател. Кажи това и на другарите си. Тайната трябва да си остане тайна!
— Добре — се донесе глухо гласът на Бунито... като из кладенец.
Когато вече всички слязоха, Иванаася въздъхна облекчено.
Той затвори скривалището, което отново прие изгледа си на мусандрен долап, а след това мина в съседната стая, изгаси вощеницата и я постави в джоба си при другата. Изморен, той седна на миндеря, до който пипнишком достигна и успя дори да си свие цигара.

Из романа "Шпионинът"- VI том "Из нашенско"- Тодор Янков

 Прочетете още- Едно бяло петно в биографията на Васил Левски

 

ПОДКРЕПЕТЕ СТАРО ТЪРНОВО С ДАРЕНИЕ

КАК СЕ ПРЕВЗЕЛО ТЪРНОВО БЕЗ ЦАР

Кога бях момче на 10—11 години, тръгнах да ходя на турското училище. Тогази баща ми един неделен ден ме заведе у хаджи Хамзови, първия стар чорбаджия на мащеха ми. 

Бележка на Славейков: "Впрочем неделен ден не е било, защото тогаз още пазарен ден беше в неделя, значи празничен ден е било. Едвам Иларион, малко преди да умре, беше развалил пазарът да не става в събота, а в неделя."
Те имали условие от по-напред с баща ми, като тръгна да ходя на турския ходжа, да ходи да наглежда какво чета, да ми не дава ходжата да чета нещо, което не e за четене от българин, и това пазеше той внимателно. Къщата му беше под "Свети Костадин", или по-добре под "Свети Спас", отдолу на пътя, срещу чешмата Данчовка, но тогава още я продаде той, защото бяха взели да купуват там все българи и бяха взели да стават все българ­ски къщята, и си бе купил друга, много по-хубава къща долу под чаршийската голяма джамия. Там ме заведе баща ми най-напред, за да ми покаже къщата и да ме препоръча да ходя там. На това събрание нам как дойде приказката, та се за­приказваха повече с баща ми. Не помня сега кое им даде повод за таквоз нещо — книга ли някоя от турската биб­лиотека при голямата джамия, що имаше там при него, или пък друго нещо, — помня обаче добре как ходжата разправяше на баща ми, че син му Есат ефенди ги бил изпрочел всичките по-напред от него, още като свършил учението си, и чудо приказваше за книгите, що се нами­рали в тая библиотека. Сега той бил взел една от тях да прочита и в нея намерил, че един татарски (името каза, ама не го помня сега) воевода отървал Търново от един българин и един сърбин, които били го нападнали отвън да го превземат.
Бележка на Славейков:" В 1870 или 1871, или пък 1872, не помня добре кога, но струва ми се, че в разстояние на тези три години време ми проводи Стефан Захариев, пазарджичанин, два ръкописа — един на Кирила и Методия за кръщението на българите и на Бориса царя, а други за Велко и някой си Спаруш и за Милана (сръбско название, но не помня добре ни прозвището, нито датата му, която беше около 1492 г.). Тези Велко, Спаруш и Милан. . . се подстегнали вън на две-три места и най-после при езерото тука на Мусина взели най-голя­мо подкрепие от хора и нападнали привечер на Търново, което и превзели за тая нощ. На сутринта татарският хан обкръжил яничерите и с голямо кръвопролитие искал да ги изпъди, но доде бил жив Велко или Спаруш, не можли да ги изпъдят, ала когато той бил убит от едного от яничарите, тогази чак татарският хан можал да им дойде до хак и изпъдил Милана. От Кириловия и Методиевия ръкопис аз нищо не помня, защото надали го и прочетох, но за Велка и Спаруша го помня добре, защото се мъчих да го попреправя нещо си, да стане да се чете уж; и тоя ръкопис в Ески Загра се стопи. Те бяха на особни хартии, първият на пергамент, с вето писмо двете, а към Спаруша бяха придадени и други ръкописи — имаше отначало един лист, а в края два листа придадени. Сега се сещам за тоя ръкопис и мисля, че той бе този, за когото ни приказваше тогаз хаджи Хамза."
Баща ми тогаз го попита: "Ами къде е живял той, на Исара ли, или де?" Той каза: "Не пише, ама че ще да е живял там, защото Исарът подир се е от­ворил, а в Трестениклиевото време той пак се е затворил. 
Бележка на Славейков: "За Трестениклията, русчушки паша или аянин, писал съм но предание нещо."
В него време 18 души имаше, по-многото от Исара умрели, само в Долня махала, а с Ахладоолу на Леденик не знам колко са. Аз тогаз бях момче още, чирак, моите ма­стери, тогази ги събраха и ги заровихме в тюлбето на Долня махала." Тюлбето на Долна махала наричаха те тогаз на св. Четиридесет потурчената тогаз черква.

Бележка на Славейков: "За Ахладоолу в Леденик не зная освен това, че той бил в Търново и се биел с Трестениклията, но като дошел отгоре Тресте­никлията, той побягнал от Търново в Леденик на кулата и тогази Трестениклията свикал от големите села бюлюкбашиите и им за­ръчал да ударят Ахладоолу, и кулата да не жалят, да я съсипят, ама да го извадят оттам това кюлхане. Запомнил съм и някои места от песента на Стойча Балабана, тревненския бюлюкбашия, който знаел как се напада кула с кола и се запаля.

Стойчу събира дружина,

събира йоще отбира,

отбира отбор сеймени.

………………………..

Войвода хабер допрати
да иди Стойчу, да иди
с негови отбор сеймени
срещу..............

Стойчо сеймени думаше:

«Сеймени, я са гответе,

на Леденик щем да идем

и на кулата ще ударим.

Легнали пушки пълнете

и по корем се влечете 
откъм реката до брега,

накъм полето в трънакя:

брега ни ѝ назе калето,

трънето ни са табийте,

сяка купчинка — майчица,

а къртичипка — сестрица.

…………………………

Били са два дни и три дни,

и трети вечер досред нощ. С

Стойчу са с кола примъкна,

запали Стойчу кулата. . .

Кулата е близо, има до един пълен час до нея, и е до реката Янтра. Аз съм я виждал, като беше останала без врата и керемиди тук-там. Сега не я знам какво е, що е."

- Ами има ли да пише нещо за българския цар, който бил най-подирешен, де е умрял той, на Исара ли, на друго място ли? — попита го баща ми.

- Не зная, Рачо, где, не съм чел за него нищо писано в книгите, ама ми се струва, че той ще да е умрял в Едирне; не мога да ти кажа по кое време, ама тъй съм чувал. Те били достове със султан Мурада и нещо като роднина по български. Чини ми се, той дал сестра си султан Мураду, не знам коя си (нещо таквоз има). Сега да е тука Есат ефенди да го питам, може да го знае, ако е чел нейде за него, ама го няма. Аз да ти кажа, много-много в тези работи не съм вещ и не ми се е случило да чета; той е чел за тез работи много и знае. 
Бележка на Славейков: "Сега, като пиша това предание, сещам се какво ни е разка­зал тогаз хаджи Хамза ефенди; сравнявам и онова, що поменува и поп Йовчо за него, как го оженил султан Мурад и как го е погубил сетне султан Баязид, и не намервам голяма невероятност в този разказ, затова го и считам като първо чуване, че Шишман е умрял в Едирне. Може да е подир Велковата смърт."
Аз да ти кажа, що съм чувал да се приказва пак от нашите турци как се е взело Търновото. — И догдето да му отговори баща ми нещо, той подкачи:

— "Кесилмиш кая" знаеш ли кое казват?

— Знам, знам, и ние българите я казваме "Сечената канара".

— Че там отпред като идеш от Каябачии, допираш направо до нея. Тая канара не била отгоре изсечена, ами отдолу само донейде продупчена, а отгоре била скована естествено. Вашият цар, как го казваха — Шишман ефен­ди ли, що ли, — жена му била на някой сръбски големец ли, и била такваз, като болничава май; подир раждането на четвъртото си момче, тя току-речи не ставала никак от леглото, ама живеела. Тогаз били започнали и борбите на турците с българите отвъд Балкана, около Ески Загра и Филибе. Той, Шишман ефенди, бил е тъй вързан о нея, че не можел да иде наникъде; нашите взели Ески Загра и се биели още около Филибе, когато той сторил да отсече канарата там на "Кесик кая" и като я отсякъл, та я оздравил, направил вътре в черковния двор един нов сарай, оградил го. Придумали Шишмановица тогаз, той я пренесъл в новия сарай, завел при нея и баща на калугерите, не знам как го казваха (те го наричаха, ама аз тъй помня, нейсе), сторил аманет да я остави нему да я нагледва той и всяка събота да ходи при нея да я посещава. И тъй мо­жал чак тогаз да замине; ама додето да тръгне той, прев­зело се и Филибето и той току отишел от Търново на с. Шипка да подвърже мира и там името си оставил,  ама как го е оставил, не зная. Оттам заминал за Златица, после за Къзисарда (Кюстенджа). Оттамо върнал ли се е подире и де се е върнал, не се знае, ама трябва да ce е върнал в Търново. Жена му 40 дена след неговото тръгване умряла. Той не я сварил. Аз, като чух това, не исках да се препирам повече за това им вяр­ване, при всичко че имаше да им разправям много още неща за цар Йоана Шишмана, че може да не е бил той, но друг някой Шишман, защото ми се виждаше рано тази негова смърт. И дето казваха, че на Костенец той убил Узун Османа, той не е бил никакъв, и то не е било там. Имаше да им кажа, че в туй си пътуване аз бях чул за пръв път, че в Ихтиманския проход, около 77 километра, има местност Цар­ско падало с предание, че тук пропаднала Шишмановата войска, а Шишман умрял на Радуил. Тъдява имало крепости и по предание от тая крепост в Ихтиманския проход имало уж друг подземен про­ход до друга крепост в Сулудервент.
Бележка на Славейков: "След 32 или 33 години нещо подир това аз ходих в с. Шипка и се сетих да питам нещо за това. Казаха ми, че Иван Шишман доходял тука и оставил името си. И подир това припомниха си, че на изток, токо до селото им, под баира на Балкана има две или три могили, от които най-високата се казва Шишманец. Аз ходих там тогава; тя и досега стои със същото название. Ходих в селската им черквица. Тя беше стара, каменна, но не мога да кажа, че бе от преди падането на България. Тогаз не запомних имаше ли надпис отвътре на вратата, или не; нищо не зная. Имаше много ръкописни книги. Бях преписал някои работи от тях, но изгинаха на 1877 год. в Ески Загра с всичко, а тогаз се опропасти и селото."
Къзисар ли, или Къздервент го каза, не помня сега, но то е Момина клисура, а Кюстенджа е Костенец. И двете тия села аз ги посетих в 1883 год. Записките, които събрах тогаз, бяха доста любопитни, но оставям ги за друг път, а не мога да премълча да не спомена едно нещо, което видях в Костенец тогава — Шишмановска махала на изток от реката, която се скачва с Поповия мост откъм запад. За нея махала питах и отговориха ми, че не помни никой от­кога е. Така си я знаят и я викат. "От кого ли са я нарекли?" "Кой знае! Ама казват, че цар Иван Шишман тука седял и ходел да се бие с турците." "Да не е от друг някой Шишман?" — казах, като помислих, че манастирът "Успение Богородици" е правен по-отнапред. Има предание, че се криело в Костенец доскоро време един ръкопис (сега изгубен) от този манастир и че в този ръкопис имало нещо описано от историята за манастира и за превземането от тур­ците на тези места. Аз премислих и се справих с книгата и намерих, че в дните на Мица, или Михаила Шишмана (Асеня), който царувал от 1246 до 1257 година, трябва да е правен този манастир. "Не — каза един, който не разбираше от Михаила Шишмана, — той е правен не знам кога във вето време, а съсипан е в дните на цар Йоана Шишмана, когато ударил и поразил Узун Османа през главата и лично го посякъл през половината на Благовец на ливадата къде Самоков. Тъй пише в ръкописа на манастира "Успение Богородици" при Костенец, барем съм го чел ваджията. Но в това време пристигнала помощ на турците и този паша (на когото името тоже било писано в ръкописа) настигнал Шишмана при оттеглянето и в неравен бой замахнал да му отсече главата, ама не можал да го хване. Той си взел главата в ръка и дошел до 7-те кладенци къде Самоков и тамо слязъл и умрял, и го заровили на Сефер чешмеси, дето ходели тур­ците, та клали овни и носели дробове, та ги подарявали на птиците.
 В тоя манастирски ръкопис имало уж писано, че този манастир бил граден от някой си български цар и протраял до разорението му от турците 250 години (както се вижда днес от една бележка на един четвъртит, може би подпрестолен камък, на който има издълбано летоброението 1253).

Подир това баща ми мени приказката и искаше да му каже нещо за мене. А той: "Чакай де — каза, — да ти изприкажа за вашия цар как е побягнал от Търново, разгеле и момчето ти е тука, да слуша. А, ще слушаш ли?" - попита мене. Аз му не отговорих нищо, а той се обърна пак към баща ми и му каза: "Знаеш ли те таквиз как слу­шат и запомнят? Гит ола, аз ще умра, подире и ти, пък той ще остане и ще приказва (аз туй съм го слушал от хаджи Хамза ефендия, като го приказваше на баща ми и кой знае, може и да го напише биля. А, ще напишеш ли?" — се обърна пак към мене, но баща ми не знам какво му рече и той спря малко и подире пак започна: "Аз, ти знаеш, че таквиз работи не обичам да приказвам, ама сега се заприказвах и момчето слуша, пък и ти ме разпита, и аз ще си кажа, което знам. Пак ще повторя, това не съм го чел нейде, слушал съм го пак от нашите илери гиденлер, които са го запомнили също тъй от други. Слушайте сега: В старата битва, която ставала или щяла да стане, когато турците били обиколили Търново, една сутрин рано българският цар сам, предрешен, излязъл от Търново с един кон бежанец. Отбил се на едно село, което било към пътя за Златич, поискал да яде и дали му. То било по­дир изникването на дините (любеници), и като се наял, той попитал сеятеля на бостана: "Сега ако би дошли тур­ците до довечера или утре да те питат мина ли оттук бъл­гарският цар, ти какво ще им кажеш?" "Знам ли аз какво ще им кажа? Каквото ме е господ научил. Де съм виждал аз българския цар какъв е, че да им го кажа?" "Не, ами ако те запитат видял ли си такъв и такъв човек да мине, ти ще ли кажеш, че си видял например мене?" "Че не знам какво да ти кажа, как ще ме запитат." "Чувай, да ти кажа; ако се случи да дойдат и да те запитат, ти не казвай или според питането кажи: мина, хе, отколе такъв един човек, като сеях дините, а извади им тогаз отдето щеш зряла диня; те ще са узрели тогаз, ако е рекъл господ. Турците, стана някой ден, са попълнили света около Търново. Не знам какво са се спречкали с царя, имат намерение да превземат Търновото ли, или да чукнат гла­вите си с него и да си ходят; такваз ще бъде невем рабо­тата. И мене за туй ме проважда сега царят за войска, да ида да взема и да я заведа; да се ударят, че каквото даде господ. И така ти прощавай. Ако ли дойдат да те питат, не забравяй дините когато ги сеях да ка­жеш" , и заминал си. Къде е отишел оттам царят, не се знае. На сутринта трима души от нашите, турците, отишли на бостана и питали бостанджията: "Тука такъв и такъв човек мина­вал ли е?" Бостанджият угадил работата каква е и рекъл: "Такъв един човек мина оттука, ама отколе, когато сеях дините, а ето сега те узряха вече. Чакайте да видим, ако има някоя узряла, да ви откъсна да се поразхладите" — и отишел та им откъснал, и те били всички узрели. Изпра­тените взели дините и се върнали при войската си, та казали каквото чули. Воеводите направили съвет и ре­шили да ударят града съгласно и доде да се върне царят, да свършат така или онака. 
Бележка на Славейков: "Не помня сега от кого и как съм чувал за това нещо, как по­бягнал царят по дини по времето и как ги благословил, че узрели преди време. Туй го чувах изпосле от някой друг българин, а не от турчин. Имаше само, че на царя конят бил подкован наопаки, зад­ник, като бягал. Но туй има да съм го чувал три-четири пъти в при­казки за други места. Например в Разметаница, до Дупница по-отсам, съм го чувал два-три пъти, хем за цар Самуила (жителите не знаят ни името на царя), но тамо има да се говори на два и три пъти, като бягали с конете, ковани назад, от една крепост в друга, още казват, че се били против гърците".
На сутринта захванали да бият града и в три-четири дена успели коджемкити. Тогаз градът бил на парчета: Долна махала и царските сараи една крепост; Исарът, или височините горе, друга крепост: и трета крепост под Френкисар нагоре край реката, та до Башхамам. 
Бележка на Славейков: "Френкисар, ето едно име, спазено чрез турския език в разстояние близо от 700 години. Той е правен може би още от Асен като украшение на града, а когато уловил Исака, гръцки войвода при Сер, вижда се да го е затворил вътре; но правилно е добил Френкисар такова наименование при брата на Асена — Иваница Калояна, който имаше кървава разправа при Одрин с Балдуин френския цариградски император, когото той улови жив и го хвърли в темница на 1205, та после го изведе и в страшни мъки погуби с всичките му другари френци. Оттогава види се да е останало име Френкисар на тоя стълб (кула), както и на махалата отдолу край реката — Френкисар махлеси, — които и до днес имат същите имена.
На 1877, когато пръв път отидох на Исара, той не беше друга освен преломен един вехт стълб, отвътре видеше се като препран с допълнителен градеж и извътре имаше четири-пет остри и крив железа настърчели. Този стълб, или Френкисар, е, дето е черквата или по-добре джамията, срещу нея по-ниско на южния край на самата канара, по-високо на Френкисар махалеси. Иречек не каз­ва нищо за него, напротив, не знаем от кого е чувал и взел никъде и от никого неизвестното име Царевец, та го употребява. Има истина един Къзисар тука, но той е през реката оттатък; там срещу джамията и срещу Френкисар, дето изтича водата от Арбанашкия женски манастир, имало ли е нещо тамо долу да види, отдалече не личи. Дали пък турците го наричат Къзисар зарад Арбанашкия женски манастир, не зная. Има по-надолу срещу митрополията един извору Селисфор наричан, но той е спрял и не тече отдавна. Питах дядо Грока за това и той ми каза, че ходил там и тъй се казвало това място, но бил затулен откъде джамията и градежът му личи колкото четвърт на Трапезица."
Освен тези три крепости имало и друга, която била отвън докъде Болярската черква. Тя била не дотам яка, затуй нея превзели най-напред и поело другите.

Бележка на Славейков:"Болярската наричана черква "Успение Богородици" е оная черква, що е подновена сега в 1843 година. Тая черква аз мислех да е дървена и не съм твърде ходил в нея, защото ми е през три-четири махали далеч, но сега, както щях да пиша това, сетих се, че имаше един хаджи Пантели Георгиу, именуван сега дядо Грок, в София който имаше къщата си до самата "Света Богородица", и че той трябва да знае нещо за тази черква. Виках го и го попитах. Toй изприказва, че доколкото той помни, черквата била каменна и много здрава. Освен това, когато я разкопали, били отгоре с гръцки букви изписани светиите, но пак нам де са намерили един камък български, на който пишело, че черквата е правена по-отнапред, в българско време, около 800 години. Поп Иван Лясковчанинът, който знаеше български, но четеше гръцки, и той го бил прочел и после с владиката не знам къде го дянали. После нам де копали около черквата, та изкопали много гробища, и пак на друго място имало купчина изкопани гробове с извънмерна височина като Джидови кости. Научих се по-подире, че един кръст голям пиринчен, намерен на Трапезица, бил донесен на тая "Св. Богородица", дето го развалили отпосле и направили три кръста от него, та ги поставили гope на темплото; имало кандилница голяма сребърна и други много работи с български слова, но ги развалили и изпродали на куюмджните, когато правили черквата.

Иде ми на ум, че когато градяхме черквата св. Димитрия, понеже и аз бях там като брат на казанджийските момчета, то вечер от учи­лището все ходех при тях да ги прибирам, и един ден ми казаха, че намерили един кръст в скалите на Търново, в Трапезица, и го за­несли на владиката, и толкоз се чу за него: едни казваха, че бил пиринчен, а други — че бил златен. Напомням си сега, че на 1861 или до 1863, като бях учител с Η. Михайловски в Търново, една книга, български ръкопис, се намери в една къща на тавана до черк­вата. Тя бе от св. Троица от манастира, имаше и нещо преписано на края, но не знам сега къде е."

Знаете ли отде се е превзело Търново най-напред? Нe знаете. Аз да ви кажа сега отде се е превзело най-напред и да го запомните, че да го приказвате някога на вашите. Чуваш ли ме, малко момче? — обърна се към мене и като че ме питаше. Аз не помня сега какво му отговорих и дали му барем отговорих нещо, а за слушане, слушах като малък дявол. —От Кесик кая до 200 или 180 мерки, разкрача, към Каябаш, дето е сега чешмата, от­там малко възсукано към пладне има една уличка и слазя към източните врата на бабукчийската чаршия. Току насред пътечката или на долния край тя е малко изкривена до бабукчийската чаршия и е навътре; там има една пен­джера, току на прозореца железен отвътре има една глава от камък на гроб. Туй е главата на "Адил баба" .

Бележка на Славейков:"Тези места колко съм ги обикалял в турско време! Те бяха точно така, както ги описвам. И камъкът гробни с каменната глава същο тъй бяха. Най-подир като бях в Търново, тия места бяха раз­пилени и изпозатрупани и кой знае досега още седят ли.

За Адил баба, просто по български — Идил баба, ние сме и друг път писали, сега пак ще пишем, за да изкажем, което не сме изрекли. До този час, когато хаджи Хамза ни приказваше с баща ми ни него, аз имаше повече от 10 пъти да бях се мяркал татък: там минувахме, когато ходехме зимно време или при пролет за теменуга, жълт минзухар и син бъкалчец, а лятото пък там ходехме за слети-кoсa, за гъцабури, за люлека, дето растяха дребни дървета люлекови около гроба. Този гроб, който по български се казва Жидов гроб или Житов г ρ о б, а по турски Адил баба, което е все едно, лежи на Карталета, или Орлиния баир, както е другаде писано, но не на всичкото отделение, а на края към реката Янтра (Етър), пак нависоко, но пo-равно от другаде, към северозапад от Търново 15 или 20 минути, дълъг е до шест метра и по-широк от метър. Ние, кат минувахме край този гроб, вземахме си камъче отстрана и го хвърляхме на гроба. Знам, че казваха за проклетия, но тогаз каква проклетия казвахме, не ми е известно. Никой от момчетата ми другари не можеше да ни разправи какво бе — един едно разказваше, а друг друго. Знам добре, че един път сварили бяхме кадията и мюдюрина с други пет-шест турци, с един овен бяха дошли там на Жидов гроб, та го заклаха там и го оставиха и си отидоха. А два или три пъти сме намервали там кадъни, че носят от касапницата дробове, глави та ги оставят там, а орлите от търновските боази идеха, та ги вземаха и ги отнасяха на гнездата си. Едни от момчетата казваха, че когато турците нападнали и Търново, имало един жид, правел нещо предателство на турците, го усетили българите, та го ранили, а той бягал, бягал, че тук дошел и се спънал у една къпина и паднал, та умрял и нарекли гроба Жидов гроб. Оттогаз и досега хвърляли и турци, и българи по едно камъче за провала. А други привождаха разказа от старо време, когато жити или жети, народ гети, живеел от другата страна, отдясно на Янтра, че минувал отсам реката тука, да прави измама на житата, та го подирили българите, които били тука тогаз, и той, като рекъл да бяга, спънал се о къпината, та го убили и гроба му нарекли Жидов гроб. Аз по-напред го чувах по старому Житов, а не Жидов гроб, и досега повечето се така чува, може би по погрешка на децата, а това се види да е останало от нападението на турците на Търново и да се казва Жидов гроб. Но и така да е, любопитното си остава нерешено — защо Жидов гроб да носи турското име Адил баба? По от старо време да е, купът щеше да е несравнено по-голям и турците не щяха да имат нищо там. Или е обичай такъв у турците, що когато ще раздават на птиците храна, да избират най-високите места, каквито има Самоков, дето е Касъм баба? Там изнасяли турците глави, дробове и мъкнели камъни отдалеч да ги хвърлят за възпоминание, а пък българите ги хвърлят и махат оттам. От Ихтиман към Самоков кога отиваш, дор не си отишел до Искъра, има едно село — турците, като по-много от българите казват го Авликьой. Там има два ли, три ли гроба дълги, казва им жидовски или житомерки. Това показва някакъв турски paзмер."

Той се е вмъкнал в Търново най-напред от Каябаши надолу. Тук са го съзрели най-напред и се спуснали връх него, та го ранили, може би и убили, но подир него наскачали и друг много и не могли да ги смогнат и те превзели Търново останали вътре. Казват, че на това място го бил навел някой си евреин от градска страна и като паднал та отишел да го види де е ранен и познава ли го някой от българите, да го гонят, че тук, че там, та тука го стигнали и го убили. Те не салт от него, но и от другите жидове, що имали в Търново, теглели от тях, додето са разбягали и разместили.
Бележка на Славейков: "Жидската или еврейската махала е била на запад от Трапезица в междините нейни и в реката Янтра от Данчов камък, додето сега се продължава българската махала на св. Петка в Долна махала."

Тъй се превзело Търновото без цар. Къде е бил царят им, не се знае. Подир някое време чул го султан Мурад и проводил, та го викал, чунким били приятели нещо си, и той отишел и останал в Едрине да живее, додето умрял ли, какво е станал, не се знае. Казват, че те били нещо род с Михал бея, и когато той, Михал бей, правил джа­мията, той пък правил моста и изкарал го да има и кръ­стове извътре.
Бележка на Славейков: "Аз съм бил като жител в Едрене и ходил съм до десетина пътя там, но не съм се усетил нито сам да прегледам, нито да попитам ня­кого има ли таквиз някакви направи като кръстове по тях и ако има, то ще да е чудно наистина."

Приказваше ми големият Марко, хекиминът, на 1850 да е слушал от хаджи ефендия, 80-годишен турчин, че преди 300 или 250 години изгоряло Търново, само една къща останала на Исара.
Бележка на Славейков:"Види се само Исарът да е горял."
В това време една богата тур­ска библиотека изгоряла с много книги и други стари работи.
Бележка на Славейков: "Трябва да е изгоряла черквата или джамията, която се казва по български "Св. Петка", макар да казва Т. И. Шишков, че я правил Гази Феруз бей в 839 от Хежра хаджи, и Калфа споменува, че я правил Завне Ватал Чит Ферис бег. Аз, според разказа на д-ра Васила Хаджистоянов Берон, като съм гледал черквата, превърната на джамия, забелязъл съм, че е наедно правена: или така, да е из­горяла, че е правена и доизкарана така, или е съсипана по-отнапред, а че после е събирана тъй. Колкото за завоевателя, що правил черквата на джамия, че бил Фернес, или Гази Феруз бей, ще да имат право и двамата казани автори, защото, доколкото помним ние, Феруз бей потурнакът, като беше паднало веднъж минарето на джа­мията, беше настоятел и меймарин да я прави; а брат му (не ми иде на ум сега името), по-младият от него, казваше, че тя им била мираз от дяда им Феруз бея да я правят, и приказваше, че имали у тях си един ферман за това и два-три други, от които единият бил българ­ски. Той щеше да ни го донася уж да го видим, но аз отидох в Ца­риград после и не зная друг виждал ли го е. Те са потурнаци в Шишманово време и държаха селата Летница, Павликяните, Бяла и други."
После пожара улемите и бейовете се събрали на съвет, та размислили и приказвали как да възпрат тези загуби, които ги постигнали, и решили да се турят няколко писци, за да препишат всичко, що се намервало частно записано, и от каквито книги имало у частни лица преписани съставили нова по възможности библиотека, която е основание на днешната библиотека в новата, най-голямата турска джамия в чаршията. Хаджи Есат ефенди, син на речения хаджи Хазма ефенди, който прочел тази библиотека, що била до подир падането на Турция, приказвал много любопитни неща за българската история, за превземането и падането на България.

Статията е публикувана от П. Р. Славейков в СНУ, кн. ХІ, 1894г., стр. 114-120.

 

ПОДКРЕПЕТЕ СТАРО ТЪРНОВО С ДАРЕНИЕ

Наводненията в старо Търново

В Пътеводителя от 1907 г. четем: 

"Река Янтра, която обикновено през пролетните месеци силно приижда, макар да опасва града откъм разни посоки, много рядко причинява пакости на града."
Наводнението от 2 и 3 юни 1897 г. е едно от най-тежките бедствия за Велико Търново. Щетите били огромни. Водната стихия поглъщала всичко по пътя си. Толкова мощни и силни били вълните, че успели да откъснат строения четири века по-рано от Феруз бей мост. Буйната вода успяла да събори огромното скеле на строящия се тогава железопътен мост между двата тунела и го стоварила чак до Владишкия мост. И той бил изкъртен и заедно с насъбралите се греди връхлетял върху другия строящ се железопътен мост до хълма Трапезица. В Пътеводителя на В.Търново от 1907г. пише:
„... Търновчаните помнят две „големи води”, именно на 1858 г., 15 юний и на 1897 година, 2 юний, когато водата на Янтра се бе издигнала много високо, два метра по-високо от Владишкия и Турския мостове. При тия наводнения много къщи край реката са били съборени, хора и добитъци са били издавени, воденици, язове и мостове са били отвлечени и съборени...”
Toвa гoлямo бeдcтвиe e ocтaвилo тpaeн oтпeчaтък в живoтa нa хopaтa oт peгиoнa. Дopи e oтпeчaтaнa пoщeнcкa кapтичкa. Нa нeя e изпиcaнo: “Жaлeн cпoмeн зa нaвoднeниeтo, 3-тий юний 1897 гoд.” Tя e дeлo нa гopнoopяхoвчaнинa Ивaн Димитpoв и мaкap и пpимитивнo и нaивнo нapиcyвaнитe yдaвeни хopa и дoмaшни живoтни нa нeя пpeдизвиквa интepec, зaщoтo e oт мaлкoтo pиcyвaни cъбитийни пoщeнcки кapтички.

Грета Костова-Бабулкова

ПОДКРЕПЕТЕ СТАРО ТЪРНОВО С ДАРЕНИЕ

Пожарите в старо Търново

Амфитеатралното разположение на къщите, слепени една о друга, позволява да стават в града чести и ужасни пожари. Ето и спомени на някои от тях, според както се намират в някои черковни книги на известното до Търново село Арбанаси:
- 1680 г. 20 март. Изгоря градът. 1680 г. март 25. Цялото Търново изгоря. Само една къща остана, къщата на стария Ибрахим-ага.
- 1818 г. На Великден, в четвъртък по 3 часа вечерта, изгоря целият Баждарлък (главната чаршия).
- 1825 г. Изгоря Баждарлъкът в Търново.
- 1845 г. 28 юний. Запали се град Търново ноще сахатя по 3 и изгоря града. Огънят почна от брашованския дюкян, от джамията на Баждарльк, и стигна до църквата „Св. Богородица“. На другата година, като дойде Султанът, пометоха пепелищата и наредиха от двете страни дъски, за да няма изгорялата улица „Баждарлък“ грозен вид. Тогава изгоря и гръцкото училище.  
В 1846 година. Този пожар се подхванал от един дюкян, който се намервал срещу днешната кантора на Тодор Лазаров на Баждарлък. Там имало липискански дюкяни. Пожарът стигнал до къщата на Никола х. Петков, но турците го спрели да не изгори полицията им, която била една стара арменска къща, в която се намервал и харемът на пашата или войводата, както са наричали тогава пашата, а конакът му — войводница.
- 1847 г. 8 юлий. Запали се Търново и изгоряха 5 къщи и една фурна.
Друг пожар станал през 1848 година. За този пожар се запазила следната бележка: „На 4 юлий 1848 год. избухна пожар през нощта около 3 часа и направи на пепел 600 къщи, 400 дюкяна, 7 хотела или хана, 1 джамия и 1 човек. Огънят се подхвана от джамията на Баждарлък, стигна до църквата "Св. Никола" и повърна до бояджиите. Двете български училища не можаха да се спасят от този пожар“. Тогава изгоряло училището при „Св. Никола“ и сетне го възобнови х. Минчо. Пожарът се подхванал от едно дюкянче на Фичето. Като майстор, носили му талаж, с който напълнили една стая. Двама души работници живеели в друга стая. Единият взел фенерчето и отишъл да дири стомната с вода в стаята с талаша. Като запалил талаша, затекъл се да търси вода да гаси пламъка. Докато се върне, огънят обхванал стаята и цялото здание. Другарят му изгорял вътре. Пожарът стигнал до Лефтеровия сокак, който се намервал там, гдето е сега амболаторията на д-р Игнатов, към „Св. Спас“, а нагоре до къщата на Никола Живков, баща на бившия министър Георги Живков или днес до къщата, бивша на д-р Стоянчев, която купи преди няколко време П. Олеков, терзия. Под тази къща се намерва дюкяна на Бр. Недялкови. Къщата на Живков била направена от тухли и спряла пожара. Казах, че пожарът стигнал до бояджиите. Техните дюкяни се намерваха там, гдето е днес популярната банка. Там имаше две улици, сега е само една. На долната уличка имаше около 40 дюкяна бояджийски, малки, ниски, с капаци, които се издигаха нагоре. След освобождението се унищожиха тези две улици и стана една. По повод на този пожар П. Р. Славейков написал една елегия във Враца като ученик. В тази елегия от страна на един млад търновчанин се оплаква от нещастието, което постигнало града. Младият търновчанин се намервал в "Светата гора“ и тъжи горчиво за дюкяна си и за богатството си, което изгуби от този пожар.
- Ханът, който се намерва зад хотел Борис по шосето към Русе, принадлежал на Пейча Самсаря и се нарича днес „Батак хан". Той изгорял през 1841 година на 7 юлий на св. Неделя или св. Кириаки. Гърците изтълкували, че пожарът станал, защото не се празнува този ден, който се падал на 7. VII. или днес на 20 същи месец, и наредили да се празнува този ден. Ханът бил терзийски. Турците не позволявали на калфите да спят в къщите на господарите да не се покварват нравите, и ги задължавали да спят в хана. В този хан се побирали работниците на няколко терзии. 
-1849 г. 5 юлий. На 1 часа във вторник запали Търновото и стана такъв голям пожар, че изгоря надолу до Баждарлъка, а нагоре до самарджиите. Изгоряха 6 хана, около 610 къщи и дюкяни и българското училище до църквата Св. Никола“. -Пожарът на 1879 г. юний 26., след пристигането на първия български княз Александръ I., уничтожи целия западен край на Търново, като изгоряха около 30 къщи и 40 дюкяна."
Последният пожар, при който градът нямаше пожарна команда, накара градското общинско управление да купи толумби и да състави пожарна команда, като нареди няколко години по-късно и две наблюдателни кули, от които чрез телефон се дават на началника на пожарната команда съобщения за избухването пожар в някоя част на града. От това време насетне пожарите в града станаха редки и не опустошителни, благодарение на пожарната команда, разширението на улиците и снабдението на града с малко-много достатъчно вода.

Източници: "Пътеводител на В. Търново и околностите му" от 1907г., Йордан Кулелиев- Общински вестник „Велико-Търново“ Брой 26 1932г.
Грета Костова-Бабулкова

ПОДКРЕПЕТЕ СТАРО ТЪРНОВО С ДАРЕНИЕ