КАК СЕ ПРЕВЗЕЛО ТЪРНОВО БЕЗ ЦАР

Кога бях момче на 10—11 години, тръгнах да ходя на турското училище. Тогази баща ми един неделен ден ме заведе у хаджи Хамзови, първия стар чорбаджия на мащеха ми. 

Бележка на Славейков: "Впрочем неделен ден не е било, защото тогаз още пазарен ден беше в неделя, значи празничен ден е било. Едвам Иларион, малко преди да умре, беше развалил пазарът да не става в събота, а в неделя."
Те имали условие от по-напред с баща ми, като тръгна да ходя на турския ходжа, да ходи да наглежда какво чета, да ми не дава ходжата да чета нещо, което не e за четене от българин, и това пазеше той внимателно. Къщата му беше под "Свети Костадин", или по-добре под "Свети Спас", отдолу на пътя, срещу чешмата Данчовка, но тогава още я продаде той, защото бяха взели да купуват там все българи и бяха взели да стават все българ­ски къщята, и си бе купил друга, много по-хубава къща долу под чаршийската голяма джамия. Там ме заведе баща ми най-напред, за да ми покаже къщата и да ме препоръча да ходя там. На това събрание нам как дойде приказката, та се за­приказваха повече с баща ми. Не помня сега кое им даде повод за таквоз нещо — книга ли някоя от турската биб­лиотека при голямата джамия, що имаше там при него, или пък друго нещо, — помня обаче добре как ходжата разправяше на баща ми, че син му Есат ефенди ги бил изпрочел всичките по-напред от него, още като свършил учението си, и чудо приказваше за книгите, що се нами­рали в тая библиотека. Сега той бил взел една от тях да прочита и в нея намерил, че един татарски (името каза, ама не го помня сега) воевода отървал Търново от един българин и един сърбин, които били го нападнали отвън да го превземат.
Бележка на Славейков:" В 1870 или 1871, или пък 1872, не помня добре кога, но струва ми се, че в разстояние на тези три години време ми проводи Стефан Захариев, пазарджичанин, два ръкописа — един на Кирила и Методия за кръщението на българите и на Бориса царя, а други за Велко и някой си Спаруш и за Милана (сръбско название, но не помня добре ни прозвището, нито датата му, която беше около 1492 г.). Тези Велко, Спаруш и Милан. . . се подстегнали вън на две-три места и най-после при езерото тука на Мусина взели най-голя­мо подкрепие от хора и нападнали привечер на Търново, което и превзели за тая нощ. На сутринта татарският хан обкръжил яничерите и с голямо кръвопролитие искал да ги изпъди, но доде бил жив Велко или Спаруш, не можли да ги изпъдят, ала когато той бил убит от едного от яничарите, тогази чак татарският хан можал да им дойде до хак и изпъдил Милана. От Кириловия и Методиевия ръкопис аз нищо не помня, защото надали го и прочетох, но за Велка и Спаруша го помня добре, защото се мъчих да го попреправя нещо си, да стане да се чете уж; и тоя ръкопис в Ески Загра се стопи. Те бяха на особни хартии, първият на пергамент, с вето писмо двете, а към Спаруша бяха придадени и други ръкописи — имаше отначало един лист, а в края два листа придадени. Сега се сещам за тоя ръкопис и мисля, че той бе този, за когото ни приказваше тогаз хаджи Хамза."
Баща ми тогаз го попита: "Ами къде е живял той, на Исара ли, или де?" Той каза: "Не пише, ама че ще да е живял там, защото Исарът подир се е от­ворил, а в Трестениклиевото време той пак се е затворил. 
Бележка на Славейков: "За Трестениклията, русчушки паша или аянин, писал съм но предание нещо."
В него време 18 души имаше, по-многото от Исара умрели, само в Долня махала, а с Ахладоолу на Леденик не знам колко са. Аз тогаз бях момче още, чирак, моите ма­стери, тогази ги събраха и ги заровихме в тюлбето на Долня махала." Тюлбето на Долна махала наричаха те тогаз на св. Четиридесет потурчената тогаз черква.

Бележка на Славейков: "За Ахладоолу в Леденик не зная освен това, че той бил в Търново и се биел с Трестениклията, но като дошел отгоре Тресте­никлията, той побягнал от Търново в Леденик на кулата и тогази Трестениклията свикал от големите села бюлюкбашиите и им за­ръчал да ударят Ахладоолу, и кулата да не жалят, да я съсипят, ама да го извадят оттам това кюлхане. Запомнил съм и някои места от песента на Стойча Балабана, тревненския бюлюкбашия, който знаел как се напада кула с кола и се запаля.

Стойчу събира дружина,

събира йоще отбира,

отбира отбор сеймени.

………………………..

Войвода хабер допрати
да иди Стойчу, да иди
с негови отбор сеймени
срещу..............

Стойчо сеймени думаше:

«Сеймени, я са гответе,

на Леденик щем да идем

и на кулата ще ударим.

Легнали пушки пълнете

и по корем се влечете 
откъм реката до брега,

накъм полето в трънакя:

брега ни ѝ назе калето,

трънето ни са табийте,

сяка купчинка — майчица,

а къртичипка — сестрица.

…………………………

Били са два дни и три дни,

и трети вечер досред нощ. С

Стойчу са с кола примъкна,

запали Стойчу кулата. . .

Кулата е близо, има до един пълен час до нея, и е до реката Янтра. Аз съм я виждал, като беше останала без врата и керемиди тук-там. Сега не я знам какво е, що е."

- Ами има ли да пише нещо за българския цар, който бил най-подирешен, де е умрял той, на Исара ли, на друго място ли? — попита го баща ми.

- Не зная, Рачо, где, не съм чел за него нищо писано в книгите, ама ми се струва, че той ще да е умрял в Едирне; не мога да ти кажа по кое време, ама тъй съм чувал. Те били достове със султан Мурада и нещо като роднина по български. Чини ми се, той дал сестра си султан Мураду, не знам коя си (нещо таквоз има). Сега да е тука Есат ефенди да го питам, може да го знае, ако е чел нейде за него, ама го няма. Аз да ти кажа, много-много в тези работи не съм вещ и не ми се е случило да чета; той е чел за тез работи много и знае. 
Бележка на Славейков: "Сега, като пиша това предание, сещам се какво ни е разка­зал тогаз хаджи Хамза ефенди; сравнявам и онова, що поменува и поп Йовчо за него, как го оженил султан Мурад и как го е погубил сетне султан Баязид, и не намервам голяма невероятност в този разказ, затова го и считам като първо чуване, че Шишман е умрял в Едирне. Може да е подир Велковата смърт."
Аз да ти кажа, що съм чувал да се приказва пак от нашите турци как се е взело Търновото. — И догдето да му отговори баща ми нещо, той подкачи:

— "Кесилмиш кая" знаеш ли кое казват?

— Знам, знам, и ние българите я казваме "Сечената канара".

— Че там отпред като идеш от Каябачии, допираш направо до нея. Тая канара не била отгоре изсечена, ами отдолу само донейде продупчена, а отгоре била скована естествено. Вашият цар, как го казваха — Шишман ефен­ди ли, що ли, — жена му била на някой сръбски големец ли, и била такваз, като болничава май; подир раждането на четвъртото си момче, тя току-речи не ставала никак от леглото, ама живеела. Тогаз били започнали и борбите на турците с българите отвъд Балкана, около Ески Загра и Филибе. Той, Шишман ефенди, бил е тъй вързан о нея, че не можел да иде наникъде; нашите взели Ески Загра и се биели още около Филибе, когато той сторил да отсече канарата там на "Кесик кая" и като я отсякъл, та я оздравил, направил вътре в черковния двор един нов сарай, оградил го. Придумали Шишмановица тогаз, той я пренесъл в новия сарай, завел при нея и баща на калугерите, не знам как го казваха (те го наричаха, ама аз тъй помня, нейсе), сторил аманет да я остави нему да я нагледва той и всяка събота да ходи при нея да я посещава. И тъй мо­жал чак тогаз да замине; ама додето да тръгне той, прев­зело се и Филибето и той току отишел от Търново на с. Шипка да подвърже мира и там името си оставил,  ама как го е оставил, не зная. Оттам заминал за Златица, после за Къзисарда (Кюстенджа). Оттамо върнал ли се е подире и де се е върнал, не се знае, ама трябва да ce е върнал в Търново. Жена му 40 дена след неговото тръгване умряла. Той не я сварил. Аз, като чух това, не исках да се препирам повече за това им вяр­ване, при всичко че имаше да им разправям много още неща за цар Йоана Шишмана, че може да не е бил той, но друг някой Шишман, защото ми се виждаше рано тази негова смърт. И дето казваха, че на Костенец той убил Узун Османа, той не е бил никакъв, и то не е било там. Имаше да им кажа, че в туй си пътуване аз бях чул за пръв път, че в Ихтиманския проход, около 77 километра, има местност Цар­ско падало с предание, че тук пропаднала Шишмановата войска, а Шишман умрял на Радуил. Тъдява имало крепости и по предание от тая крепост в Ихтиманския проход имало уж друг подземен про­ход до друга крепост в Сулудервент.
Бележка на Славейков: "След 32 или 33 години нещо подир това аз ходих в с. Шипка и се сетих да питам нещо за това. Казаха ми, че Иван Шишман доходял тука и оставил името си. И подир това припомниха си, че на изток, токо до селото им, под баира на Балкана има две или три могили, от които най-високата се казва Шишманец. Аз ходих там тогава; тя и досега стои със същото название. Ходих в селската им черквица. Тя беше стара, каменна, но не мога да кажа, че бе от преди падането на България. Тогаз не запомних имаше ли надпис отвътре на вратата, или не; нищо не зная. Имаше много ръкописни книги. Бях преписал някои работи от тях, но изгинаха на 1877 год. в Ески Загра с всичко, а тогаз се опропасти и селото."
Къзисар ли, или Къздервент го каза, не помня сега, но то е Момина клисура, а Кюстенджа е Костенец. И двете тия села аз ги посетих в 1883 год. Записките, които събрах тогаз, бяха доста любопитни, но оставям ги за друг път, а не мога да премълча да не спомена едно нещо, което видях в Костенец тогава — Шишмановска махала на изток от реката, която се скачва с Поповия мост откъм запад. За нея махала питах и отговориха ми, че не помни никой от­кога е. Така си я знаят и я викат. "От кого ли са я нарекли?" "Кой знае! Ама казват, че цар Иван Шишман тука седял и ходел да се бие с турците." "Да не е от друг някой Шишман?" — казах, като помислих, че манастирът "Успение Богородици" е правен по-отнапред. Има предание, че се криело в Костенец доскоро време един ръкопис (сега изгубен) от този манастир и че в този ръкопис имало нещо описано от историята за манастира и за превземането от тур­ците на тези места. Аз премислих и се справих с книгата и намерих, че в дните на Мица, или Михаила Шишмана (Асеня), който царувал от 1246 до 1257 година, трябва да е правен този манастир. "Не — каза един, който не разбираше от Михаила Шишмана, — той е правен не знам кога във вето време, а съсипан е в дните на цар Йоана Шишмана, когато ударил и поразил Узун Османа през главата и лично го посякъл през половината на Благовец на ливадата къде Самоков. Тъй пише в ръкописа на манастира "Успение Богородици" при Костенец, барем съм го чел ваджията. Но в това време пристигнала помощ на турците и този паша (на когото името тоже било писано в ръкописа) настигнал Шишмана при оттеглянето и в неравен бой замахнал да му отсече главата, ама не можал да го хване. Той си взел главата в ръка и дошел до 7-те кладенци къде Самоков и тамо слязъл и умрял, и го заровили на Сефер чешмеси, дето ходели тур­ците, та клали овни и носели дробове, та ги подарявали на птиците.
 В тоя манастирски ръкопис имало уж писано, че този манастир бил граден от някой си български цар и протраял до разорението му от турците 250 години (както се вижда днес от една бележка на един четвъртит, може би подпрестолен камък, на който има издълбано летоброението 1253).

Подир това баща ми мени приказката и искаше да му каже нещо за мене. А той: "Чакай де — каза, — да ти изприкажа за вашия цар как е побягнал от Търново, разгеле и момчето ти е тука, да слуша. А, ще слушаш ли?" - попита мене. Аз му не отговорих нищо, а той се обърна пак към баща ми и му каза: "Знаеш ли те таквиз как слу­шат и запомнят? Гит ола, аз ще умра, подире и ти, пък той ще остане и ще приказва (аз туй съм го слушал от хаджи Хамза ефендия, като го приказваше на баща ми и кой знае, може и да го напише биля. А, ще напишеш ли?" — се обърна пак към мене, но баща ми не знам какво му рече и той спря малко и подире пак започна: "Аз, ти знаеш, че таквиз работи не обичам да приказвам, ама сега се заприказвах и момчето слуша, пък и ти ме разпита, и аз ще си кажа, което знам. Пак ще повторя, това не съм го чел нейде, слушал съм го пак от нашите илери гиденлер, които са го запомнили също тъй от други. Слушайте сега: В старата битва, която ставала или щяла да стане, когато турците били обиколили Търново, една сутрин рано българският цар сам, предрешен, излязъл от Търново с един кон бежанец. Отбил се на едно село, което било към пътя за Златич, поискал да яде и дали му. То било по­дир изникването на дините (любеници), и като се наял, той попитал сеятеля на бостана: "Сега ако би дошли тур­ците до довечера или утре да те питат мина ли оттук бъл­гарският цар, ти какво ще им кажеш?" "Знам ли аз какво ще им кажа? Каквото ме е господ научил. Де съм виждал аз българския цар какъв е, че да им го кажа?" "Не, ами ако те запитат видял ли си такъв и такъв човек да мине, ти ще ли кажеш, че си видял например мене?" "Че не знам какво да ти кажа, как ще ме запитат." "Чувай, да ти кажа; ако се случи да дойдат и да те запитат, ти не казвай или според питането кажи: мина, хе, отколе такъв един човек, като сеях дините, а извади им тогаз отдето щеш зряла диня; те ще са узрели тогаз, ако е рекъл господ. Турците, стана някой ден, са попълнили света около Търново. Не знам какво са се спречкали с царя, имат намерение да превземат Търновото ли, или да чукнат гла­вите си с него и да си ходят; такваз ще бъде невем рабо­тата. И мене за туй ме проважда сега царят за войска, да ида да взема и да я заведа; да се ударят, че каквото даде господ. И така ти прощавай. Ако ли дойдат да те питат, не забравяй дините когато ги сеях да ка­жеш" , и заминал си. Къде е отишел оттам царят, не се знае. На сутринта трима души от нашите, турците, отишли на бостана и питали бостанджията: "Тука такъв и такъв човек мина­вал ли е?" Бостанджият угадил работата каква е и рекъл: "Такъв един човек мина оттука, ама отколе, когато сеях дините, а ето сега те узряха вече. Чакайте да видим, ако има някоя узряла, да ви откъсна да се поразхладите" — и отишел та им откъснал, и те били всички узрели. Изпра­тените взели дините и се върнали при войската си, та казали каквото чули. Воеводите направили съвет и ре­шили да ударят града съгласно и доде да се върне царят, да свършат така или онака. 
Бележка на Славейков: "Не помня сега от кого и как съм чувал за това нещо, как по­бягнал царят по дини по времето и как ги благословил, че узрели преди време. Туй го чувах изпосле от някой друг българин, а не от турчин. Имаше само, че на царя конят бил подкован наопаки, зад­ник, като бягал. Но туй има да съм го чувал три-четири пъти в при­казки за други места. Например в Разметаница, до Дупница по-отсам, съм го чувал два-три пъти, хем за цар Самуила (жителите не знаят ни името на царя), но тамо има да се говори на два и три пъти, като бягали с конете, ковани назад, от една крепост в друга, още казват, че се били против гърците".
На сутринта захванали да бият града и в три-четири дена успели коджемкити. Тогаз градът бил на парчета: Долна махала и царските сараи една крепост; Исарът, или височините горе, друга крепост: и трета крепост под Френкисар нагоре край реката, та до Башхамам. 
Бележка на Славейков: "Френкисар, ето едно име, спазено чрез турския език в разстояние близо от 700 години. Той е правен може би още от Асен като украшение на града, а когато уловил Исака, гръцки войвода при Сер, вижда се да го е затворил вътре; но правилно е добил Френкисар такова наименование при брата на Асена — Иваница Калояна, който имаше кървава разправа при Одрин с Балдуин френския цариградски император, когото той улови жив и го хвърли в темница на 1205, та после го изведе и в страшни мъки погуби с всичките му другари френци. Оттогава види се да е останало име Френкисар на тоя стълб (кула), както и на махалата отдолу край реката — Френкисар махлеси, — които и до днес имат същите имена.
На 1877, когато пръв път отидох на Исара, той не беше друга освен преломен един вехт стълб, отвътре видеше се като препран с допълнителен градеж и извътре имаше четири-пет остри и крив железа настърчели. Този стълб, или Френкисар, е, дето е черквата или по-добре джамията, срещу нея по-ниско на южния край на самата канара, по-високо на Френкисар махалеси. Иречек не каз­ва нищо за него, напротив, не знаем от кого е чувал и взел никъде и от никого неизвестното име Царевец, та го употребява. Има истина един Къзисар тука, но той е през реката оттатък; там срещу джамията и срещу Френкисар, дето изтича водата от Арбанашкия женски манастир, имало ли е нещо тамо долу да види, отдалече не личи. Дали пък турците го наричат Къзисар зарад Арбанашкия женски манастир, не зная. Има по-надолу срещу митрополията един извору Селисфор наричан, но той е спрял и не тече отдавна. Питах дядо Грока за това и той ми каза, че ходил там и тъй се казвало това място, но бил затулен откъде джамията и градежът му личи колкото четвърт на Трапезица."
Освен тези три крепости имало и друга, която била отвън докъде Болярската черква. Тя била не дотам яка, затуй нея превзели най-напред и поело другите.

Бележка на Славейков:"Болярската наричана черква "Успение Богородици" е оная черква, що е подновена сега в 1843 година. Тая черква аз мислех да е дървена и не съм твърде ходил в нея, защото ми е през три-четири махали далеч, но сега, както щях да пиша това, сетих се, че имаше един хаджи Пантели Георгиу, именуван сега дядо Грок, в София който имаше къщата си до самата "Света Богородица", и че той трябва да знае нещо за тази черква. Виках го и го попитах. Toй изприказва, че доколкото той помни, черквата била каменна и много здрава. Освен това, когато я разкопали, били отгоре с гръцки букви изписани светиите, но пак нам де са намерили един камък български, на който пишело, че черквата е правена по-отнапред, в българско време, около 800 години. Поп Иван Лясковчанинът, който знаеше български, но четеше гръцки, и той го бил прочел и после с владиката не знам къде го дянали. После нам де копали около черквата, та изкопали много гробища, и пак на друго място имало купчина изкопани гробове с извънмерна височина като Джидови кости. Научих се по-подире, че един кръст голям пиринчен, намерен на Трапезица, бил донесен на тая "Св. Богородица", дето го развалили отпосле и направили три кръста от него, та ги поставили гope на темплото; имало кандилница голяма сребърна и други много работи с български слова, но ги развалили и изпродали на куюмджните, когато правили черквата.

Иде ми на ум, че когато градяхме черквата св. Димитрия, понеже и аз бях там като брат на казанджийските момчета, то вечер от учи­лището все ходех при тях да ги прибирам, и един ден ми казаха, че намерили един кръст в скалите на Търново, в Трапезица, и го за­несли на владиката, и толкоз се чу за него: едни казваха, че бил пиринчен, а други — че бил златен. Напомням си сега, че на 1861 или до 1863, като бях учител с Η. Михайловски в Търново, една книга, български ръкопис, се намери в една къща на тавана до черк­вата. Тя бе от св. Троица от манастира, имаше и нещо преписано на края, но не знам сега къде е."

Знаете ли отде се е превзело Търново най-напред? Нe знаете. Аз да ви кажа сега отде се е превзело най-напред и да го запомните, че да го приказвате някога на вашите. Чуваш ли ме, малко момче? — обърна се към мене и като че ме питаше. Аз не помня сега какво му отговорих и дали му барем отговорих нещо, а за слушане, слушах като малък дявол. —От Кесик кая до 200 или 180 мерки, разкрача, към Каябаш, дето е сега чешмата, от­там малко възсукано към пладне има една уличка и слазя към източните врата на бабукчийската чаршия. Току насред пътечката или на долния край тя е малко изкривена до бабукчийската чаршия и е навътре; там има една пен­джера, току на прозореца железен отвътре има една глава от камък на гроб. Туй е главата на "Адил баба" .

Бележка на Славейков:"Тези места колко съм ги обикалял в турско време! Те бяха точно така, както ги описвам. И камъкът гробни с каменната глава същο тъй бяха. Най-подир като бях в Търново, тия места бяха раз­пилени и изпозатрупани и кой знае досега още седят ли.

За Адил баба, просто по български — Идил баба, ние сме и друг път писали, сега пак ще пишем, за да изкажем, което не сме изрекли. До този час, когато хаджи Хамза ни приказваше с баща ми ни него, аз имаше повече от 10 пъти да бях се мяркал татък: там минувахме, когато ходехме зимно време или при пролет за теменуга, жълт минзухар и син бъкалчец, а лятото пък там ходехме за слети-кoсa, за гъцабури, за люлека, дето растяха дребни дървета люлекови около гроба. Този гроб, който по български се казва Жидов гроб или Житов г ρ о б, а по турски Адил баба, което е все едно, лежи на Карталета, или Орлиния баир, както е другаде писано, но не на всичкото отделение, а на края към реката Янтра (Етър), пак нависоко, но пo-равно от другаде, към северозапад от Търново 15 или 20 минути, дълъг е до шест метра и по-широк от метър. Ние, кат минувахме край този гроб, вземахме си камъче отстрана и го хвърляхме на гроба. Знам, че казваха за проклетия, но тогаз каква проклетия казвахме, не ми е известно. Никой от момчетата ми другари не можеше да ни разправи какво бе — един едно разказваше, а друг друго. Знам добре, че един път сварили бяхме кадията и мюдюрина с други пет-шест турци, с един овен бяха дошли там на Жидов гроб, та го заклаха там и го оставиха и си отидоха. А два или три пъти сме намервали там кадъни, че носят от касапницата дробове, глави та ги оставят там, а орлите от търновските боази идеха, та ги вземаха и ги отнасяха на гнездата си. Едни от момчетата казваха, че когато турците нападнали и Търново, имало един жид, правел нещо предателство на турците, го усетили българите, та го ранили, а той бягал, бягал, че тук дошел и се спънал у една къпина и паднал, та умрял и нарекли гроба Жидов гроб. Оттогаз и досега хвърляли и турци, и българи по едно камъче за провала. А други привождаха разказа от старо време, когато жити или жети, народ гети, живеел от другата страна, отдясно на Янтра, че минувал отсам реката тука, да прави измама на житата, та го подирили българите, които били тука тогаз, и той, като рекъл да бяга, спънал се о къпината, та го убили и гроба му нарекли Жидов гроб. Аз по-напред го чувах по старому Житов, а не Жидов гроб, и досега повечето се така чува, може би по погрешка на децата, а това се види да е останало от нападението на турците на Търново и да се казва Жидов гроб. Но и така да е, любопитното си остава нерешено — защо Жидов гроб да носи турското име Адил баба? По от старо време да е, купът щеше да е несравнено по-голям и турците не щяха да имат нищо там. Или е обичай такъв у турците, що когато ще раздават на птиците храна, да избират най-високите места, каквито има Самоков, дето е Касъм баба? Там изнасяли турците глави, дробове и мъкнели камъни отдалеч да ги хвърлят за възпоминание, а пък българите ги хвърлят и махат оттам. От Ихтиман към Самоков кога отиваш, дор не си отишел до Искъра, има едно село — турците, като по-много от българите казват го Авликьой. Там има два ли, три ли гроба дълги, казва им жидовски или житомерки. Това показва някакъв турски paзмер."

Той се е вмъкнал в Търново най-напред от Каябаши надолу. Тук са го съзрели най-напред и се спуснали връх него, та го ранили, може би и убили, но подир него наскачали и друг много и не могли да ги смогнат и те превзели Търново останали вътре. Казват, че на това място го бил навел някой си евреин от градска страна и като паднал та отишел да го види де е ранен и познава ли го някой от българите, да го гонят, че тук, че там, та тука го стигнали и го убили. Те не салт от него, но и от другите жидове, що имали в Търново, теглели от тях, додето са разбягали и разместили.
Бележка на Славейков: "Жидската или еврейската махала е била на запад от Трапезица в междините нейни и в реката Янтра от Данчов камък, додето сега се продължава българската махала на св. Петка в Долна махала."

Тъй се превзело Търновото без цар. Къде е бил царят им, не се знае. Подир някое време чул го султан Мурад и проводил, та го викал, чунким били приятели нещо си, и той отишел и останал в Едрине да живее, додето умрял ли, какво е станал, не се знае. Казват, че те били нещо род с Михал бея, и когато той, Михал бей, правил джа­мията, той пък правил моста и изкарал го да има и кръ­стове извътре.
Бележка на Славейков: "Аз съм бил като жител в Едрене и ходил съм до десетина пътя там, но не съм се усетил нито сам да прегледам, нито да попитам ня­кого има ли таквиз някакви направи като кръстове по тях и ако има, то ще да е чудно наистина."

Приказваше ми големият Марко, хекиминът, на 1850 да е слушал от хаджи ефендия, 80-годишен турчин, че преди 300 или 250 години изгоряло Търново, само една къща останала на Исара.
Бележка на Славейков:"Види се само Исарът да е горял."
В това време една богата тур­ска библиотека изгоряла с много книги и други стари работи.
Бележка на Славейков: "Трябва да е изгоряла черквата или джамията, която се казва по български "Св. Петка", макар да казва Т. И. Шишков, че я правил Гази Феруз бей в 839 от Хежра хаджи, и Калфа споменува, че я правил Завне Ватал Чит Ферис бег. Аз, според разказа на д-ра Васила Хаджистоянов Берон, като съм гледал черквата, превърната на джамия, забелязъл съм, че е наедно правена: или така, да е из­горяла, че е правена и доизкарана така, или е съсипана по-отнапред, а че после е събирана тъй. Колкото за завоевателя, що правил черквата на джамия, че бил Фернес, или Гази Феруз бей, ще да имат право и двамата казани автори, защото, доколкото помним ние, Феруз бей потурнакът, като беше паднало веднъж минарето на джа­мията, беше настоятел и меймарин да я прави; а брат му (не ми иде на ум сега името), по-младият от него, казваше, че тя им била мираз от дяда им Феруз бея да я правят, и приказваше, че имали у тях си един ферман за това и два-три други, от които единият бил българ­ски. Той щеше да ни го донася уж да го видим, но аз отидох в Ца­риград после и не зная друг виждал ли го е. Те са потурнаци в Шишманово време и държаха селата Летница, Павликяните, Бяла и други."
После пожара улемите и бейовете се събрали на съвет, та размислили и приказвали как да възпрат тези загуби, които ги постигнали, и решили да се турят няколко писци, за да препишат всичко, що се намервало частно записано, и от каквито книги имало у частни лица преписани съставили нова по възможности библиотека, която е основание на днешната библиотека в новата, най-голямата турска джамия в чаршията. Хаджи Есат ефенди, син на речения хаджи Хазма ефенди, който прочел тази библиотека, що била до подир падането на Турция, приказвал много любопитни неща за българската история, за превземането и падането на България.

Статията е публикувана от П. Р. Славейков в СНУ, кн. ХІ, 1894г., стр. 114-120.

 

ПОДКРЕПЕТЕ СТАРО ТЪРНОВО С ДАРЕНИЕ