Няколко думи за този забравен революционер. Не се знае нищо за произхода и образованието му, но е владеел няколко езика, което говори за европейско образование. Бил е писар и преводач в търновския конак. Властта го е имала за верен на падишаха. Дружал с турските чиновници, добър разказвач и веселяк. Той е бил посветен в народното дело на Левски. Дружал е с Христо Иванов – Големия, което означава, че е бил и разузнавач на Тайната полиция. През неговите ръце са минавали всички официални турски документи, телеграми и писма. За всичко важно е осведомявал Христо Иванов – Големия. Дружал с турския шпионин Сабри паша – обстоятелство от особена важност за Тайната полиция. След Освобождението не е сред уредилите се за пенсия. Живее в оскъдица. Неговият живот е описан от Тодор Янков в романа му „Шпионинът“.
Ето една част от романа
VII
Щом се смръкна, Иванаася са навечера, както всякога сам, но без своята обикновена охота, ала при все това, сръбна си една чашка повече от своето хубаво винце. След това седна до отворения прозорец на своята малка и стара къща в Дервенската махала и пиейки, при димяща цигара, донесеното от слугинята му кафе, се предаде на размишление: обсъждаше нещо важно.
Нощта спусна своето покривало върху града, което този път беше по-тъмно, поради скитащите по небето, облаци. Улиците притихваха. След малко той поръча на слугинята си да му направи леглото, за да си легнел по-рано, защото се чувствувал изморен. Изпълнила поръчката му, старата жена тъй също се прибра в стаята си. Като се увери, че тя вече е заспала, а при това и времето доста напреднало, той взе бастуня си - тихо излезе от къщи, заключи вратата, и предпазливо закрачи по стария, лош калдаръм. Редки фенери мъждукаха тук-там, хвърляйки слаба светлина през своите никога почти нечистени стъкла.
След доволно криволицане и катерене, запъхтян, с подкосяващи се от умора крака, Иванаася се отзова в отдалечената махала Св. Атанас и се отпусна на стъпалото пред входа на една къща, тъй като нямаше де другаде да седне и отпочине. Той не срещна никого, освен един, единствен човек, случайно закъснял нейде, който, като забеляза внушаващия страх и подозрение шпионин, своевременно изчезна, сякаш в дън- земя се провали.
- Бягай, българино, шпионинът е тук! — пошепна той, и една тъжна усмивка изкриви устните му.
Познат на полицията, въобще на властта, като свой човек, той не се боеше от среща с каракола (нощна стража), какъвто впрочем, в тия отдалечени места никога не се явяваше, освен в краен и наложителен случай.
От време на време месечината поглеждаше измежду гонещите се облаци, заливаше околността с мека и прозрачна светлина. Тогава за миг се открояваше една вълшебна картина — части от града, Светата гора, Янтра, Марно поле и смътният силует на Мармарлийското възвишение — което този път не привлече вниманието на стареца, насочено само към една точка — местността, дето се намерваше дядо Герасимовата колиба.
Той стана и отново тръгна... Навалявайки и все навалявайки, той се озова вън от града, като продължаваше да върви, ту изчезвайки между неравностите на почвата, ту появявайки се отново на открито. Доволно далеко, наляво от него, самотно се издигаше телеграфопощенското здание, на което един от прозорците, вероятно на стаята, в която беше дежурният чиновник, беше осветлен и, подобно на окото на циклоп, беше вторачен в нощта. Макар капнал от умора, шпионинът продължаваше да върви, докато най-сетне се намери на една равнинна, в дъното на която изпъкваше всред гъста растителност, смътното очертание на сграда - колибата на отца Герасима. Наближавайки я, из шумака изкочи неочаквано човек.
— Стой! — извика той, издигайки въоръжена ръка.
— Кръстане!
Малтицина слуга свали ръка: той позна по гласа. Иванаася и го приближи.
— Аа-а! Вие ли сте? — пошепна той.
— Бравос, Кръстане! Ти си на поста си. След малко да дойдеш вътре...в колибата...-рече Иванаася.
— Но те не знаят, че сте от нашите - го прекъсна Кръстан.
— Нищо от това - отвърна старецът, продължавайки да върви.
Поради лесно обясними съображения, наложени от самия Иванаася, търновските младежи- революционери не знаяха, че и той служеше на същото дело на което служеха и те. Знаяха само Малтица и двамата ѝ слуги Кръстан и Спас, които клетвено бяха се задължили да пазят това в тайна. В противен случай разпалените и родолюбиви младежи нямаше от кого тъй да се боят, както от него — шпионина и предателя — и щяха да бъдат не толкова предпазливи. Освен това можеше от уста в ухо да се узнае, че Иванаася не е никакъв шпионин и че е безвреден за революционерите; и ако това достигнеше до ушите на властта, той щеше да бъде отстранен от конака, без да можеше вече да бъде полезен на делото.
С негово разрешение Малтица бе съобщила на Васил Левски, през време не първото му идване в Търново, от кой вид шпиони беше Иванаася. Младият апостол на свободата намери за полезно - той да продължава да играе своята привидна шпионска роля, чрез която можеше да услужва на готвещото се въстание. А на поп Стефана, който беше един възторжен родолюбец, и дълго време вярваше в шпионството на Иванаася, поради което и тайно го-ненавиждаше, при една изповед за причастяване сам Иванаася му съобщи, че неговото шпионство е привидно и че чрез него работи той за светото народно дело. „Но не забравяй, дядо попе, му казал той, че изповедта преди причастие е тайна, която не трябва; да издаваш; в противен случай си отговорен и пред Бога и пред отечеството". Разбира се, поп Стефан бе запазил тайната.
И когато търновските младежи - революционери проклинаха Иванаася, заради неговото шпионство, той неуморно се грижеше за собствената тяхна безопасност и за успеха на самото дело. След като стана невъзможно революционерите да заседават в Малтицината колиба, в училищата или другаде, на Иванаася хрумна, че самотната колиба на отца Герасима отговаря на целта; той би я отстъпил, тъй като съчувствуваше на освободителното дело, но Иванаася, който и в неговите очи минаваше за човек на турците, не можеше да се отнесе до него по тая работа. Без да губи време, той се отнесе до Малтица да уреди този въпрос с дядо Герасима; тя стори това в същия ден, а на смръкване Иванаася, придружен от Кръстана, се запозна с вътрешността на колибата. Скривалището и потайния изход, каквито, както видяхме, имаше в нея, я правеха съвсем удобна за целта.
Когато Иванаася приближи входа на колибата, бутна вратата и влезе вътре, той се намери в едно тъмно помещение. Застанал — да привикне зрението му на тъмнината — той забеляза, че под насрещната двукрила врата, долу при пода, се избелязваше една светла черта; а вътре, в стаята, ставаше разговор, който смътно се донасяше до слуха му.
В това време Кръстан незабелязано, на пръсти, следваше Иванаася. Допущайки, че можеше да са случи нещо нежелателно при неочакваното му появявана в стаята, дето заседаваше революционният комитет, той счете за нужно да бъде по-наблизо за всеки случай.
Между това, Иванаася бутна едното крило на вратата и спокойно, като у дома си, влезе в стаята. Изненадани от ненадейното появяване на шпионина, който им внушаваше ненавист и оправдан страх, присътствуващите в стаята шестима революционери скочиха на крака.
Застанал, Иванаася ги гледаше спокойно и невъзмутимо.
Дошли на себе си от изненадата, Христо Бунито бързо се измъкна от тяхната среда и мигновено се намери пред Иванаася с насочен револвер срещу гърдите му, викайки:
— Смърт на шпионина!
Но в този миг влезе в стаята Кръстан — блъсна ръката му, изсъсквайки:
— Стой!
Колкото изненадани, толкова и учудени от постъпката на Малтицина слуга и революционер, членовете на комитета гледаха ту Иванаася, ту Кръстана в пълно недоумение.
Не обръщайки внимание на станалото, човекът, когото те ненавиждаха, им каза с една едва уловима тревога в гласа:
— За да бъдете спасени, последвайте ме в съседната стая! Там има скривалище с потаен изход... не оставяйте никаква следа — вземете писма, бележки... свещите. Пък ти, Кръстане, иди да оглеждаш околността!
Досещайки се за ролята на мнимия шпионин, шестимата мъже го последваха.
— Една свещ стига — рече Иванаася, като взе свещите от ръцете на носещите ги, угаси едната и я пъхна във вътрешния джоб на стамболката си, а с другата в ръка се отправи към мусандрите...
В това време Кръстан отново се появи. Към него Иваннася се извърна с въпросителен поглед.
— Забелязах — започна Кръстан шепнишком — че по височината над Шеркетя идат насам хора, навярно заптиета. Пушките им стърчат на раменете...
— Да побързаме тогава — рече Иванаася, и в гласа му са долавяше тревога. — Добре е сторил този, който е направил тия долапи тука- добави той полушеговито.
И отваряйки средния и най-голям долап, той пошари с ръка при слабата светлина на вощената свещ, държана от Кръстана, притистна някаква пружина — и зейна един тъмен отвор.
— Приближи свещта, Кръстане! Така! Сега добре виждате една тясна и извита стълбичка...
— Виждаме — пошепнаха присътствуващите.
— Тя води долу в урвата... — рече Иванаася— Там ще бъдете в безопасност... Аз ще остана тука да се разправям със заптиетата.
— Няма ли да се изложите на явна опасност?— попита тихо Бунито.
—Не, аз съм шпионин... доверен човек на хикюмата (правителството).
Бунито пресилено се усмихна.
— Ти, Кръстане — продължи Иванаася — първи ще слезеш долу и ще се сгушиш в шумака да лахасваш... Когато забележиш, че преследвачите наближат колибата, всички до един да се измъкните от урвата — и всеки да върви, накъдето му очи видят... То ще се рече: по разни пътища — и всеки у дома си. Но не по главната улица — да не ви срещне-каракола... Друго. Пазете се от осветления прозорец на телеграфопощенското здание... Няма какво повече да ви уча. Хайде, Кръстане!
Кръстан влезе в скривалището и чевръсто се спусна по стълбичката, която Иванаася сега осветляваше с вощеницата.
— Хайде и вие! Побързайте!
Всички един по един последваха Кръстана.
— Да живееш, Иванаася! — пошепна Бунито, който последен започва да слезва.
— И ти да живееш, Христо! — отвърна Иванаася— но помни: утре съм пак шпионин и предател. Кажи това и на другарите си. Тайната трябва да си остане тайна!
— Добре — се донесе глухо гласът на Бунито... като из кладенец.
Когато вече всички слязоха, Иванаася въздъхна облекчено.
Той затвори скривалището, което отново прие изгледа си на мусандрен долап, а след това мина в съседната стая, изгаси вощеницата и я постави в джоба си при другата. Изморен, той седна на миндеря, до който пипнишком достигна и успя дори да си свие цигара.
Ето една част от романа
VII
Щом се смръкна, Иванаася са навечера, както всякога сам, но без своята обикновена охота, ала при все това, сръбна си една чашка повече от своето хубаво винце. След това седна до отворения прозорец на своята малка и стара къща в Дервенската махала и пиейки, при димяща цигара, донесеното от слугинята му кафе, се предаде на размишление: обсъждаше нещо важно.
Нощта спусна своето покривало върху града, което този път беше по-тъмно, поради скитащите по небето, облаци. Улиците притихваха. След малко той поръча на слугинята си да му направи леглото, за да си легнел по-рано, защото се чувствувал изморен. Изпълнила поръчката му, старата жена тъй също се прибра в стаята си. Като се увери, че тя вече е заспала, а при това и времето доста напреднало, той взе бастуня си - тихо излезе от къщи, заключи вратата, и предпазливо закрачи по стария, лош калдаръм. Редки фенери мъждукаха тук-там, хвърляйки слаба светлина през своите никога почти нечистени стъкла.
След доволно криволицане и катерене, запъхтян, с подкосяващи се от умора крака, Иванаася се отзова в отдалечената махала Св. Атанас и се отпусна на стъпалото пред входа на една къща, тъй като нямаше де другаде да седне и отпочине. Той не срещна никого, освен един, единствен човек, случайно закъснял нейде, който, като забеляза внушаващия страх и подозрение шпионин, своевременно изчезна, сякаш в дън- земя се провали.
- Бягай, българино, шпионинът е тук! — пошепна той, и една тъжна усмивка изкриви устните му.
Познат на полицията, въобще на властта, като свой човек, той не се боеше от среща с каракола (нощна стража), какъвто впрочем, в тия отдалечени места никога не се явяваше, освен в краен и наложителен случай.
От време на време месечината поглеждаше измежду гонещите се облаци, заливаше околността с мека и прозрачна светлина. Тогава за миг се открояваше една вълшебна картина — части от града, Светата гора, Янтра, Марно поле и смътният силует на Мармарлийското възвишение — което този път не привлече вниманието на стареца, насочено само към една точка — местността, дето се намерваше дядо Герасимовата колиба.
Той стана и отново тръгна... Навалявайки и все навалявайки, той се озова вън от града, като продължаваше да върви, ту изчезвайки между неравностите на почвата, ту появявайки се отново на открито. Доволно далеко, наляво от него, самотно се издигаше телеграфопощенското здание, на което един от прозорците, вероятно на стаята, в която беше дежурният чиновник, беше осветлен и, подобно на окото на циклоп, беше вторачен в нощта. Макар капнал от умора, шпионинът продължаваше да върви, докато най-сетне се намери на една равнинна, в дъното на която изпъкваше всред гъста растителност, смътното очертание на сграда - колибата на отца Герасима. Наближавайки я, из шумака изкочи неочаквано човек.
— Стой! — извика той, издигайки въоръжена ръка.
— Кръстане!
Малтицина слуга свали ръка: той позна по гласа. Иванаася и го приближи.
— Аа-а! Вие ли сте? — пошепна той.
— Бравос, Кръстане! Ти си на поста си. След малко да дойдеш вътре...в колибата...-рече Иванаася.
— Но те не знаят, че сте от нашите - го прекъсна Кръстан.
— Нищо от това - отвърна старецът, продължавайки да върви.
Поради лесно обясними съображения, наложени от самия Иванаася, търновските младежи- революционери не знаяха, че и той служеше на същото дело на което служеха и те. Знаяха само Малтица и двамата ѝ слуги Кръстан и Спас, които клетвено бяха се задължили да пазят това в тайна. В противен случай разпалените и родолюбиви младежи нямаше от кого тъй да се боят, както от него — шпионина и предателя — и щяха да бъдат не толкова предпазливи. Освен това можеше от уста в ухо да се узнае, че Иванаася не е никакъв шпионин и че е безвреден за революционерите; и ако това достигнеше до ушите на властта, той щеше да бъде отстранен от конака, без да можеше вече да бъде полезен на делото.
С негово разрешение Малтица бе съобщила на Васил Левски, през време не първото му идване в Търново, от кой вид шпиони беше Иванаася. Младият апостол на свободата намери за полезно - той да продължава да играе своята привидна шпионска роля, чрез която можеше да услужва на готвещото се въстание. А на поп Стефана, който беше един възторжен родолюбец, и дълго време вярваше в шпионството на Иванаася, поради което и тайно го-ненавиждаше, при една изповед за причастяване сам Иванаася му съобщи, че неговото шпионство е привидно и че чрез него работи той за светото народно дело. „Но не забравяй, дядо попе, му казал той, че изповедта преди причастие е тайна, която не трябва; да издаваш; в противен случай си отговорен и пред Бога и пред отечеството". Разбира се, поп Стефан бе запазил тайната.
И когато търновските младежи - революционери проклинаха Иванаася, заради неговото шпионство, той неуморно се грижеше за собствената тяхна безопасност и за успеха на самото дело. След като стана невъзможно революционерите да заседават в Малтицината колиба, в училищата или другаде, на Иванаася хрумна, че самотната колиба на отца Герасима отговаря на целта; той би я отстъпил, тъй като съчувствуваше на освободителното дело, но Иванаася, който и в неговите очи минаваше за човек на турците, не можеше да се отнесе до него по тая работа. Без да губи време, той се отнесе до Малтица да уреди този въпрос с дядо Герасима; тя стори това в същия ден, а на смръкване Иванаася, придружен от Кръстана, се запозна с вътрешността на колибата. Скривалището и потайния изход, каквито, както видяхме, имаше в нея, я правеха съвсем удобна за целта.
Когато Иванаася приближи входа на колибата, бутна вратата и влезе вътре, той се намери в едно тъмно помещение. Застанал — да привикне зрението му на тъмнината — той забеляза, че под насрещната двукрила врата, долу при пода, се избелязваше една светла черта; а вътре, в стаята, ставаше разговор, който смътно се донасяше до слуха му.
В това време Кръстан незабелязано, на пръсти, следваше Иванаася. Допущайки, че можеше да са случи нещо нежелателно при неочакваното му появявана в стаята, дето заседаваше революционният комитет, той счете за нужно да бъде по-наблизо за всеки случай.
Между това, Иванаася бутна едното крило на вратата и спокойно, като у дома си, влезе в стаята. Изненадани от ненадейното появяване на шпионина, който им внушаваше ненавист и оправдан страх, присътствуващите в стаята шестима революционери скочиха на крака.
Застанал, Иванаася ги гледаше спокойно и невъзмутимо.
Дошли на себе си от изненадата, Христо Бунито бързо се измъкна от тяхната среда и мигновено се намери пред Иванаася с насочен револвер срещу гърдите му, викайки:
— Смърт на шпионина!
Но в този миг влезе в стаята Кръстан — блъсна ръката му, изсъсквайки:
— Стой!
Колкото изненадани, толкова и учудени от постъпката на Малтицина слуга и революционер, членовете на комитета гледаха ту Иванаася, ту Кръстана в пълно недоумение.
Не обръщайки внимание на станалото, човекът, когото те ненавиждаха, им каза с една едва уловима тревога в гласа:
— За да бъдете спасени, последвайте ме в съседната стая! Там има скривалище с потаен изход... не оставяйте никаква следа — вземете писма, бележки... свещите. Пък ти, Кръстане, иди да оглеждаш околността!
Досещайки се за ролята на мнимия шпионин, шестимата мъже го последваха.
— Една свещ стига — рече Иванаася, като взе свещите от ръцете на носещите ги, угаси едната и я пъхна във вътрешния джоб на стамболката си, а с другата в ръка се отправи към мусандрите...
В това време Кръстан отново се появи. Към него Иваннася се извърна с въпросителен поглед.
— Забелязах — започна Кръстан шепнишком — че по височината над Шеркетя идат насам хора, навярно заптиета. Пушките им стърчат на раменете...
— Да побързаме тогава — рече Иванаася, и в гласа му са долавяше тревога. — Добре е сторил този, който е направил тия долапи тука- добави той полушеговито.
И отваряйки средния и най-голям долап, той пошари с ръка при слабата светлина на вощената свещ, държана от Кръстана, притистна някаква пружина — и зейна един тъмен отвор.
— Приближи свещта, Кръстане! Така! Сега добре виждате една тясна и извита стълбичка...
— Виждаме — пошепнаха присътствуващите.
— Тя води долу в урвата... — рече Иванаася— Там ще бъдете в безопасност... Аз ще остана тука да се разправям със заптиетата.
— Няма ли да се изложите на явна опасност?— попита тихо Бунито.
—Не, аз съм шпионин... доверен човек на хикюмата (правителството).
Бунито пресилено се усмихна.
— Ти, Кръстане — продължи Иванаася — първи ще слезеш долу и ще се сгушиш в шумака да лахасваш... Когато забележиш, че преследвачите наближат колибата, всички до един да се измъкните от урвата — и всеки да върви, накъдето му очи видят... То ще се рече: по разни пътища — и всеки у дома си. Но не по главната улица — да не ви срещне-каракола... Друго. Пазете се от осветления прозорец на телеграфопощенското здание... Няма какво повече да ви уча. Хайде, Кръстане!
Кръстан влезе в скривалището и чевръсто се спусна по стълбичката, която Иванаася сега осветляваше с вощеницата.
— Хайде и вие! Побързайте!
Всички един по един последваха Кръстана.
— Да живееш, Иванаася! — пошепна Бунито, който последен започва да слезва.
— И ти да живееш, Христо! — отвърна Иванаася— но помни: утре съм пак шпионин и предател. Кажи това и на другарите си. Тайната трябва да си остане тайна!
— Добре — се донесе глухо гласът на Бунито... като из кладенец.
Когато вече всички слязоха, Иванаася въздъхна облекчено.
Той затвори скривалището, което отново прие изгледа си на мусандрен долап, а след това мина в съседната стая, изгаси вощеницата и я постави в джоба си при другата. Изморен, той седна на миндеря, до който пипнишком достигна и успя дори да си свие цигара.
Из романа "Шпионинът"- VI том "Из нашенско"- Тодор Янков
Прочетете още- Едно бяло петно в биографията на Васил Левски
Няма коментари:
Публикуване на коментар