Из книгата "Между Царевец и Трапезица" (1931 г.) - Любомир Владикин
Царевец! Колко звучност и колко мисъл в това име!
Най-могъщият от трите хълма; защитен от Бога с венец непристъпни скали; островръх като боен шлем — Царевец расте заедно с величието на българските царе и загива с последния от тях. Към него болярите Асен и Петър са отправяли огнени погледи из стария си замък на Трапезица, когато по Божие внушение замислили освобождението на България. И щом свети Димитър повел въстаналите българи, първи воеводите стъпили на царския хълм и го превърнали в крепост.
Кой знае дали първият венценосец е побързал да пренесе двореца си на Царевец, или зает с постоянни войни бдящ над недоволните боляри, които са посягали завистливо към короната му и алчно към византийското злато, той не е имал време да мисли за дворци, а щастливо е спял в походната си палатка, след всеки спечелен бой. Може би е останал в стария си замък на Трапезица и едва към края на царуването си е построил палат, който едва ли е надминавал размерите на черквицата „Св. Димитър“. Защото беден е бил българският народ: близо два века го грабили византийските практори и десеткари. А каквото останало — дал на царя си, война да води, свобода да извоюва.
Блясъкът на Царевец почва с най-великия самодържец на Търновското царство — Иоан и Асен II.
Но за отбрана българите намерили и сили и средства. Отдавна Царевец е бил ограден с крепостни зидове, но още след първите успехи, селяните били събрани „градъ зидати“: старите зидове да поправят и нови да издигат. И скоро над естествения каменен обръч израсъл още един венец, с островърхи кули, като огромни бодли. Първият крепостен пояс бил бързо изграден и по него засновали български стражи.
— „Този хълм е бил най-желано гнездо за окованите в желязо орли на средновековието“, си мислех аз и си припомнях полуразрушените замъци на Германия, тяхната архитектура, история, преданията им, — които въображението ми призоваваше, за да съживи скъпите на моето сърце руини. Защото нищо не е останало на повърхността от някогашните постройки, освен тук-таме следи от зидовете на околовръстния пояс. Исках да обгледам Царевец отвън, да си представя как са го виждали ония, които не са имали достъп горе, а после да се изкача на самия акропол и да търся сенките на неговите отдавна изчезнали обитатели.
Спуснах се по стръмната уличка, която почва от "Каябаш", минава край живописни стари къщички, чиито прозорци гледат в къдравата зеленина на Света-гора, и излязох на „Турския мост“, който е свързвал старото Търново с новообразуваната махла на османските пришълци. До самото подножие на Царевец, между неговите отвесни скалисти склонове и капризните извивки на Янтра, лъкатуши хубав път, който обикаля целия триъгълен акропол. Този път е нов — в миналото не е съществувал, или е бил само тясна пътечка, защото старите български стратези не обичали удобните достъпи до крепостите им. Тогава урвестите сколонове на Царевец се спущали направо в самата река, чиито вълни сърдито са шумели в шуплестите скали. Вървя бавно и не свалям очи от Царевец. Склоновете му са почти отвесни и човек мъчно може да се покатери по тях дори сега, а камо ли в миналото, когато от върха се сипели камъни, стрели и огън. Три каменни венци между тях три зелени от сочна трева пояси, опасват тройната снага на хълма. Тревата е пропъстрена с диви цветя, а каменните венци напомнят първобитна мозайка от напукани в прави линии блокове. Цялата гама на варовника е тука: от млечно белите ново откъртени скали, до вековните масиви, вече добили цвета на каменния лишей. От тази проста, с убити тонове картина, лъха някакво успокоение, подобно тихата резигнация на стари, забравени гробища.
Близо до подножието на Балдуиновата кула, току под самия път, се виждат остатъци от старинна четвъртита постройката, прилична на кула. Зидовете са десетина метра дълги и два-три високи. Янтра се докосва до тях само при наводнение, но в старо време, когато е била пълноводна, основите на кулата са били постоянно обливани от вълните ѝ.
Царевец! Колко звучност и колко мисъл в това име!
Най-могъщият от трите хълма; защитен от Бога с венец непристъпни скали; островръх като боен шлем — Царевец расте заедно с величието на българските царе и загива с последния от тях. Към него болярите Асен и Петър са отправяли огнени погледи из стария си замък на Трапезица, когато по Божие внушение замислили освобождението на България. И щом свети Димитър повел въстаналите българи, първи воеводите стъпили на царския хълм и го превърнали в крепост.
Кой знае дали първият венценосец е побързал да пренесе двореца си на Царевец, или зает с постоянни войни бдящ над недоволните боляри, които са посягали завистливо към короната му и алчно към византийското злато, той не е имал време да мисли за дворци, а щастливо е спял в походната си палатка, след всеки спечелен бой. Може би е останал в стария си замък на Трапезица и едва към края на царуването си е построил палат, който едва ли е надминавал размерите на черквицата „Св. Димитър“. Защото беден е бил българският народ: близо два века го грабили византийските практори и десеткари. А каквото останало — дал на царя си, война да води, свобода да извоюва.
Блясъкът на Царевец почва с най-великия самодържец на Търновското царство — Иоан и Асен II.
Но за отбрана българите намерили и сили и средства. Отдавна Царевец е бил ограден с крепостни зидове, но още след първите успехи, селяните били събрани „градъ зидати“: старите зидове да поправят и нови да издигат. И скоро над естествения каменен обръч израсъл още един венец, с островърхи кули, като огромни бодли. Първият крепостен пояс бил бързо изграден и по него засновали български стражи.
— „Този хълм е бил най-желано гнездо за окованите в желязо орли на средновековието“, си мислех аз и си припомнях полуразрушените замъци на Германия, тяхната архитектура, история, преданията им, — които въображението ми призоваваше, за да съживи скъпите на моето сърце руини. Защото нищо не е останало на повърхността от някогашните постройки, освен тук-таме следи от зидовете на околовръстния пояс. Исках да обгледам Царевец отвън, да си представя как са го виждали ония, които не са имали достъп горе, а после да се изкача на самия акропол и да търся сенките на неговите отдавна изчезнали обитатели.
Спуснах се по стръмната уличка, която почва от "Каябаш", минава край живописни стари къщички, чиито прозорци гледат в къдравата зеленина на Света-гора, и излязох на „Турския мост“, който е свързвал старото Търново с новообразуваната махла на османските пришълци. До самото подножие на Царевец, между неговите отвесни скалисти склонове и капризните извивки на Янтра, лъкатуши хубав път, който обикаля целия триъгълен акропол. Този път е нов — в миналото не е съществувал, или е бил само тясна пътечка, защото старите български стратези не обичали удобните достъпи до крепостите им. Тогава урвестите сколонове на Царевец се спущали направо в самата река, чиито вълни сърдито са шумели в шуплестите скали. Вървя бавно и не свалям очи от Царевец. Склоновете му са почти отвесни и човек мъчно може да се покатери по тях дори сега, а камо ли в миналото, когато от върха се сипели камъни, стрели и огън. Три каменни венци между тях три зелени от сочна трева пояси, опасват тройната снага на хълма. Тревата е пропъстрена с диви цветя, а каменните венци напомнят първобитна мозайка от напукани в прави линии блокове. Цялата гама на варовника е тука: от млечно белите ново откъртени скали, до вековните масиви, вече добили цвета на каменния лишей. От тази проста, с убити тонове картина, лъха някакво успокоение, подобно тихата резигнация на стари, забравени гробища.
Близо до подножието на Балдуиновата кула, току под самия път, се виждат остатъци от старинна четвъртита постройката, прилична на кула. Зидовете са десетина метра дълги и два-три високи. Янтра се докосва до тях само при наводнение, но в старо време, когато е била пълноводна, основите на кулата са били постоянно обливани от вълните ѝ.
Туристът най-напред би помислил, че вижда пред себе си остатъците на някоя от множеството укрепителни кули на Царевец, поставена в подножието, кой знае по какви военни съображения. Той не би имал нищо против, ако това е устоят на старинния мост, който уж свързвал Царевец с местността отвъд реката, обаче насреща няма никаква следа от втория устой. Най-после идва археологът, който предполага, че това е било водоемната кула на Царевец. От нея до върха на крепостта е имало засводена пътека, която сигурно е била на стъпала — иначе никой не би могъл да слиза и да се изкачва свободен, а камо ли натоварен с делви или чебури вода.
Други мислят, че кладенецът е имал много високи стени и се е издигал до предните зидове на Царевец, които, поради особеността на терена в този край, са били по-ниски от общото ниво на главния крепостен обръч. Някакъв мост, силно охраняван от Балдуиновата кула, е съединявал водоемния ходник с площадката на кладенеца. При това положение, водата се е вадела с чебурт, привързан за дървено валмо с въже. Достатъчно е да повярваш в едното или в другото предположение, за да видиш някакви следи от сводестия път и от стъпалата, или пък от зида, който се е спущал към моста на кладенеца, дори и от самата порта, през която водоносачите са влизали в крепостта.
И разумът ти помага в тази вяра. Царевец е безводен. Служили са си с щерни, в които се събирала дъждовната вода. Такива щерни има запазени при царските дворци — те са правоъгълни, при катедралата на Чантепе, във форма на тесноуст кладенец, с малко, кръгло каменно корито. Човек най-напред би го взел за истински кладенец с изворна вода, още повече, че е покрит с плоча и полузаровен.
Днес на Царевец има две чешми, но водата им идва от Орлов-връх, по водопровод, прекаран край каменната пътека „Кая-башъ“. В турско време, в една от разрушените крепостни порти на тази пътека, е имало чешма, която сега не съществува. За друга вода не се знае. Затова малко странно звучат думите на Иречек, който наскоро след освобождението ни посетил Царевец и, описвайки впечатленията си, казва между другото: „водите, които текат от запустелите турски фонтани“... Сигурно се отнася до вода, която е идвала по глинени тръби от Картал баир, но тя едва ли е била тъй изобилна, както човек би си помислил.
Средновековните замъци са били строени върху остро издигнати каменни масиви, и са нямали текуща изворна вода. Само най-големите и най-богатите бургове са разполагали с вода посредством кладенци. Прочут в цяла Германия е кладенеца на Нюренбергския кралски замък, чиито зидове, дворци и кули стърчат и днес над новия град и му придават неизказана романтична прелест. Замъкът е построен върху грамадна скала, напомняща някои пловдивски тепета, от кайзер Конрад II към 1030 год.; разширен е от легендарния Фридрих Барбароса и окичван от редица крале и бурграфи, близо осем века. В двора на замъка има една ниска постройка наречена "Brunnenhaus"—Кладенчова къщичка“, в която се открива тъмната паст на един кладенец, дълбок, казват 150 метра! Посетителите, разбира се, не вярват. Тогава музейният пазач плисва на две-три плиски канче вода и моли да се пази тишина. След няколко секунди, които в този случай изглеждат по-дълги, отколкото са в действителност, чува се звучен плясък в глъбината.
Пазачът дръпва пушек от лулата си, и с малка усмивка запитва групата туристи от цял свят:
— Господата чуха?
После запалва свещ върху една дървена подложка, вързана за въжето на валяка, като кофа, и бавно я спуща в кладенеца. Всички гледат, надвесени над отвора: свещта осветлява камък и все камък. Кладенецът е дълбан в жива масивна скала, кой знае колко време, може би цял век!
Свещта все се спуща, бавно-бавно, странната кула в земята изглежда да няма край. Най-после дъската плува, сякаш в дън-земя.
— Господата видяха? — се чува същият победоносен глас и свещта бързо почва да се издига.
И на Царевец би могло да се издълбае такъв кладенец, дълбок, в най-лошия случай, колкото е дълбоко нивото на реката. Но нашите царе не са имали средства и време за такава тежка работа. И не трябва да виним нито тях, нито племето си, а само своята зла съдба. Осем века нюренбергските крале са строили и разхубавявали замъка си, а царско Търново е просъществувало едва две столетия бурен живот! И това що дедите ни са направили е много, повече дори, отколкото всички други, защото никой народ не се е борил против злата съдба с повече упоритост.
* * *
Пътят изведнъж се чупи почти в остър ъгъл и се скрива зад носа на долните два венци, които накъсо се сливат в едно и образуват ронлива каменна стена. На това място Царевец се снишава и като че ли от тук е най-достъпен. Но върху най-горния венец се издига Балдуиновата кула и посетителят разбира назначението ѝ. Тя сигурно е била много по-стара от трагичния император, който ѝ завещал името си; тя е връстница на Царевецката крепост, и е била може би най-здравата от всички кули, затова гигантските ѝ основи са оцелели до днес, когато всички други са заличени. Няколкото дъговидни зидове ни позволяват да вярваме, че тук е имало цяла система укрепени постройки, най-високата от които е била тази кула, чиито жалки останки равнодушно ни гледат от крайчеца на пропастта. До само кулата са останките от Френк-хисарската врата.
В подножието на Балдуиновата кула, Янтра прави една голяма дъга. Помежду реката и крепостта се включва ниска поляна, образувана от речен нанос. Това място се нарича „Френкхисар“ — Френски град, или квартал на чужденците, защото турците всеки чужденец са наричали „френк“ — френец. Днес тук не се вижда нито един френк, нито един чужденец, ако не считаме за френци, в турски смисъл на думата, циганите, които населяват квартала със своите нечисти колиби.
Други мислят, че кладенецът е имал много високи стени и се е издигал до предните зидове на Царевец, които, поради особеността на терена в този край, са били по-ниски от общото ниво на главния крепостен обръч. Някакъв мост, силно охраняван от Балдуиновата кула, е съединявал водоемния ходник с площадката на кладенеца. При това положение, водата се е вадела с чебурт, привързан за дървено валмо с въже. Достатъчно е да повярваш в едното или в другото предположение, за да видиш някакви следи от сводестия път и от стъпалата, или пък от зида, който се е спущал към моста на кладенеца, дори и от самата порта, през която водоносачите са влизали в крепостта.
И разумът ти помага в тази вяра. Царевец е безводен. Служили са си с щерни, в които се събирала дъждовната вода. Такива щерни има запазени при царските дворци — те са правоъгълни, при катедралата на Чантепе, във форма на тесноуст кладенец, с малко, кръгло каменно корито. Човек най-напред би го взел за истински кладенец с изворна вода, още повече, че е покрит с плоча и полузаровен.
Днес на Царевец има две чешми, но водата им идва от Орлов-връх, по водопровод, прекаран край каменната пътека „Кая-башъ“. В турско време, в една от разрушените крепостни порти на тази пътека, е имало чешма, която сега не съществува. За друга вода не се знае. Затова малко странно звучат думите на Иречек, който наскоро след освобождението ни посетил Царевец и, описвайки впечатленията си, казва между другото: „водите, които текат от запустелите турски фонтани“... Сигурно се отнася до вода, която е идвала по глинени тръби от Картал баир, но тя едва ли е била тъй изобилна, както човек би си помислил.
Средновековните замъци са били строени върху остро издигнати каменни масиви, и са нямали текуща изворна вода. Само най-големите и най-богатите бургове са разполагали с вода посредством кладенци. Прочут в цяла Германия е кладенеца на Нюренбергския кралски замък, чиито зидове, дворци и кули стърчат и днес над новия град и му придават неизказана романтична прелест. Замъкът е построен върху грамадна скала, напомняща някои пловдивски тепета, от кайзер Конрад II към 1030 год.; разширен е от легендарния Фридрих Барбароса и окичван от редица крале и бурграфи, близо осем века. В двора на замъка има една ниска постройка наречена "Brunnenhaus"—Кладенчова къщичка“, в която се открива тъмната паст на един кладенец, дълбок, казват 150 метра! Посетителите, разбира се, не вярват. Тогава музейният пазач плисва на две-три плиски канче вода и моли да се пази тишина. След няколко секунди, които в този случай изглеждат по-дълги, отколкото са в действителност, чува се звучен плясък в глъбината.
Пазачът дръпва пушек от лулата си, и с малка усмивка запитва групата туристи от цял свят:
— Господата чуха?
После запалва свещ върху една дървена подложка, вързана за въжето на валяка, като кофа, и бавно я спуща в кладенеца. Всички гледат, надвесени над отвора: свещта осветлява камък и все камък. Кладенецът е дълбан в жива масивна скала, кой знае колко време, може би цял век!
Свещта все се спуща, бавно-бавно, странната кула в земята изглежда да няма край. Най-после дъската плува, сякаш в дън-земя.
— Господата видяха? — се чува същият победоносен глас и свещта бързо почва да се издига.
И на Царевец би могло да се издълбае такъв кладенец, дълбок, в най-лошия случай, колкото е дълбоко нивото на реката. Но нашите царе не са имали средства и време за такава тежка работа. И не трябва да виним нито тях, нито племето си, а само своята зла съдба. Осем века нюренбергските крале са строили и разхубавявали замъка си, а царско Търново е просъществувало едва две столетия бурен живот! И това що дедите ни са направили е много, повече дори, отколкото всички други, защото никой народ не се е борил против злата съдба с повече упоритост.
* * *
Пътят изведнъж се чупи почти в остър ъгъл и се скрива зад носа на долните два венци, които накъсо се сливат в едно и образуват ронлива каменна стена. На това място Царевец се снишава и като че ли от тук е най-достъпен. Но върху най-горния венец се издига Балдуиновата кула и посетителят разбира назначението ѝ. Тя сигурно е била много по-стара от трагичния император, който ѝ завещал името си; тя е връстница на Царевецката крепост, и е била може би най-здравата от всички кули, затова гигантските ѝ основи са оцелели до днес, когато всички други са заличени. Няколкото дъговидни зидове ни позволяват да вярваме, че тук е имало цяла система укрепени постройки, най-високата от които е била тази кула, чиито жалки останки равнодушно ни гледат от крайчеца на пропастта. До само кулата са останките от Френк-хисарската врата.
В подножието на Балдуиновата кула, Янтра прави една голяма дъга. Помежду реката и крепостта се включва ниска поляна, образувана от речен нанос. Това място се нарича „Френкхисар“ — Френски град, или квартал на чужденците, защото турците всеки чужденец са наричали „френк“ — френец. Днес тук не се вижда нито един френк, нито един чужденец, ако не считаме за френци, в турски смисъл на думата, циганите, които населяват квартала със своите нечисти колиби.
Каква ирония!... А във времето на българските царе тук са били блестящите от коприна домове на богати търговци из Венеция, Дубровник, Константинопол и Никея. Тук са сновали брадати евреи с коварни мисли и пълни кесии. По тези улици, в здрачината са се мяркали тежките наметала на млади боляри и воеводи, дошли при лихварите за заем или пък при някой прочут венецианец, да изберат подходящ накит за най-новата си куманска приятелка, или за някоя от красивите прислужнички на новодошлата византийска принцеса — българска царица.
Законът не е допущал чужденец да се засели в Царевец, Трапезица или Асенова махла. И чужденците били уединени в това селище. Но сановниците сами са идвали да ги търсят, канили са ги у домовете си в Трапезица и се стараели да спечелят благоволението им. Не рядко и царете са ги допускали при себе си, за да угодят на своите жени, жадуващи скъпи чуждоземни платове, или да отстъпят пред някоя своя слабост.
Тук може би е израсло еврейското девойче, което плени сърцето на стария Иоан Александър. Тук е била открита доведената дъщеря на богатия търговец Панталеон, която Светослав Тертер венча за българска царица.
— О, ако тези места биха могли да говорят, какви невероятни похождения, какви романтични истории и срамни продажничества бихме узнали! Но природата мълчи. Само съдбата се е пошегувала жестоко: на същото място заселила дрипави цигани...
* * *
От Балдуиновата кула се открива най-дългия катет на Царевецкия триъгълник. Склонът на хълма е твърде висок, но не тъй скалист както южния склон. Само по горния ръб минава един непрекъснат каменен пояс, дълъг няколко стотин метра. Ясно се вижда в далечината как ръбът изведнъж се чупи под остър ъгъл, чийто връх завършва с голяма отвесна канара — Лобната скала.
Вървя по песъчливия път в дъното на малката котловина, и не мога да се нагледам на чудните хълми, които ме заобикалят. Царевец, със своя дълъг пепелив пояс и сочно зелени хълбоци, които отначало са съвсем отвесни, но по-надолу стават малко полегати и се сливат с брега на Янтра. Право насреща се издига голия лоб на Къзхисар, опасан с тесен и гладък, като от човешка ръка издялан каменен венец. По-нататък се очертава тежкия масив на Гарван, с бедна растителност и същите величествени венци. Между тях е Арбанашкия проход. Някакво поточе скача там по камъните, дошло да внесе повече нежности в този дивен кът. Казват, че преди половини век, когато околните гори още не били изсечени, поточето било рекичка — нарича се и днес „Ксилофорската река“. При устието ѝ имало воденица, която намираме отбелязана в плана на Молтке (1837 г.). А какво е било няколко века назад, когато девствени лесове покривали планината? — Там където сега бълботи поточето, тогава са скачали буйни водопади, снежнобели лете и мътни през пролетта. Те са се виждали от прозорците на царския палат и може би някоя българска царкиня мечтателно ги е съзерцавала, особено пролет, когато заедно с пъпките на сливите е разцъфвало и нейното малко сърце.
Законът не е допущал чужденец да се засели в Царевец, Трапезица или Асенова махла. И чужденците били уединени в това селище. Но сановниците сами са идвали да ги търсят, канили са ги у домовете си в Трапезица и се стараели да спечелят благоволението им. Не рядко и царете са ги допускали при себе си, за да угодят на своите жени, жадуващи скъпи чуждоземни платове, или да отстъпят пред някоя своя слабост.
Тук може би е израсло еврейското девойче, което плени сърцето на стария Иоан Александър. Тук е била открита доведената дъщеря на богатия търговец Панталеон, която Светослав Тертер венча за българска царица.
— О, ако тези места биха могли да говорят, какви невероятни похождения, какви романтични истории и срамни продажничества бихме узнали! Но природата мълчи. Само съдбата се е пошегувала жестоко: на същото място заселила дрипави цигани...
* * *
От Балдуиновата кула се открива най-дългия катет на Царевецкия триъгълник. Склонът на хълма е твърде висок, но не тъй скалист както южния склон. Само по горния ръб минава един непрекъснат каменен пояс, дълъг няколко стотин метра. Ясно се вижда в далечината как ръбът изведнъж се чупи под остър ъгъл, чийто връх завършва с голяма отвесна канара — Лобната скала.
Вървя по песъчливия път в дъното на малката котловина, и не мога да се нагледам на чудните хълми, които ме заобикалят. Царевец, със своя дълъг пепелив пояс и сочно зелени хълбоци, които отначало са съвсем отвесни, но по-надолу стават малко полегати и се сливат с брега на Янтра. Право насреща се издига голия лоб на Къзхисар, опасан с тесен и гладък, като от човешка ръка издялан каменен венец. По-нататък се очертава тежкия масив на Гарван, с бедна растителност и същите величествени венци. Между тях е Арбанашкия проход. Някакво поточе скача там по камъните, дошло да внесе повече нежности в този дивен кът. Казват, че преди половини век, когато околните гори още не били изсечени, поточето било рекичка — нарича се и днес „Ксилофорската река“. При устието ѝ имало воденица, която намираме отбелязана в плана на Молтке (1837 г.). А какво е било няколко века назад, когато девствени лесове покривали планината? — Там където сега бълботи поточето, тогава са скачали буйни водопади, снежнобели лете и мътни през пролетта. Те са се виждали от прозорците на царския палат и може би някоя българска царкиня мечтателно ги е съзерцавала, особено пролет, когато заедно с пъпките на сливите е разцъфвало и нейното малко сърце.
Няма коментари:
Публикуване на коментар