УЧАСТИЕТО НА ЕМИЛИЯН СТАНЕВ В ОБЩОНАРОДНИЯ КОМИТЕТ ЗА РАЗВИТИЕТО НА ВЕЛИКО ТЪРНОВО

През м. септември 1965 г. се провежда първото заседание на градския и окръжен съвет в гр. В. Търново, на което присъства и първият секретар на ЦК на БКП Т. Живков, с основна задача да се създаде Общонароден комитет за развитието на В. Търново като културен и туристически град. В резултат от него излиза Постановление № 6 на МС за развитие на В. Търново като исторически, културен и туристически град. На негово заседание от 10 март 1966 г. е уточнен и съставът на Общонародния комитет. Под № 22 в списъка е писателят Емилиян Станев.1

Потвърждение за това намираме и в книгата „Дневник с продължение“ на съпругата му Н. Станева.

„8 март 1966 г. ... И наистина, върна се от Търново страшно завладян от мисълта за старата столица и нейното минало. Още повече, че малко преди това беше създаден Общонародният комитет за възстановяване на Царевград, един от инициаторите на който е Емилиян, а той много се гордее с това.

Когато при предишното ни отиване в Търново бяхме се качили на Царевец, един прост човечец, дошъл изглежда от някое село, се приближи до нас и попита: „А бе, другари, къде са живели тук едно време царете и болярите? “ С нас беше тогавашният секретар на Окръжния комитет на партията в Търново Димитър Петров и Емилиян му каза: „ Виждате ли как народът се интересува от миналото си? “

Заговориха за нуждата от археологически разкопки и „ изравяне на историята Емилиян разви идеята за създаване на общонароден комитет и за събиране на средства за голямата цел. Наскоро след това при една среща с др. Тодор Живков Д. Петров съобщил за случката и за разговора си с Емилиян. Др. Тодор Живков не закъсня да се обади по телефона на Емилиян и да му каже, че се подписва под неговата идея. Покани го на разговор, който се състоя в рези-дщиията на Витоша. Така се поде инициативата и се състави Общонародният комитет за възстановяване на Търновград. Комитетът се събра на заседание и реши да излезе с възвание към българския народ, което най-напред се възложи на Тодор Павлов, а после задачата се прехвърли на Емилиян. Той вложи много жар и вълнение и при обсъждането му се гневеше на всички, които правеха възражения и искаха да смекчат патриотичния заряд и ударната му сила. ЦК одобри проекта на Емилиян, който пламенно защити предложението си да се започне с издигане на паметници на Асен и Петър, на Калоян, Иван Асен и на Патриарх Евтимий. Искал да се пристъпи по-смело към реставриране най-вече на крепостната стена и на Патриаршията, като липсващото се допълни от въображението. Водиха се спорове с историците...

Дни наред разглеждаше Манасиевата хроника и си представяше едно пъстро многоцветно Търново. Знае, че възстановяването няма да стане изцяло и ще трае може би десетилетия, но трябва да се направи възможното. Началото е сложено и това го радва.“2

Ето и изказването на Ем. Станев на заседание на Изпълнителното бюро на Общонародния комитет, извлечено от архивите на комитета:

„ЕМИЛИЯН СТАНЕВ: Както вече казах, с проекта за консервиране и реставриране на старините под Търново не можах да се запозная, сега го прочетох, обаче като търновчанин и като човек, който е живял дълги години в този град, добре го познавам, и като човек, който се е вълнувал твърде много за запазването и реставрирането на тези старини, ще ви кажа, че всеки ден почти получавам писма от търновчани, и вчера получих едно, което не го нося. Това е едно трогателно писмо, защото нашият народ като гледа тези камъни, иска да види реставрирани поне онези постройки, които са свързани с историческото минало на Второто българско царство, и малко иска да знае дали тези постройки ще бъдат автентични, каквито са били някога, или не. Аз съм на мнение, че ние не можем никога да ги възстановим такива, каквито са били, но недейте забравя, че ние не можехме да възстановим и образа на Патриарх Евтимий, обаче го нарисувахме и нашият народ го прие. Ние не можем да възстановим и образите на наши възрожденци. Дори бих взел примера с паметника на Бенковски. Вие знаете, че това не е лика на Бенковски, но народът го прие.

Ако ние мислим да възпитаваме нашия народ, трябва да кажем на другарите археолози, че те могат да измерват тези камъчета колкото време искат, да видят колко тежат и т. н., да ровят тези нещастни и жалки руини, останали там, обаче ако ние не възстановим поне това, което е възможно, и дори един дворец, който може да се възстанови, като се има предвид някои архитектурни стари постройки от това време във Византия или другаде, и ако не вложим известно въображение, дори и с риск да направим този дворец не точно такъв, какъвто е бил, ние ще оставим Царевец в същото положение, в което е, и никакви осветления, никакви представления, никакви надписи, никакви подземни музеи долу няма да дадат представа на българина какво е представлявал някога Търновград и най-малко ще изиграе някаква роля, каквато ние искаме, а именно възпитателна и патриотична.

Тук се казва, че може да се възстанови църквата „Петър и Павел“, както и „Св. Четиридесет мъченици“. „Св. Четиридесет мъченици“, както я наричаме ние, няма да се нуждае от особено голям ремонт, от една такава пълна реставрация; но аз се чудя, защо да не може да се възстанови църквата „Св. Димитър“, която преди земетресението беше здрава и която хората я помнят. Ако не се намерят фотографии, ние бихме могли върху основата й да създадем тази църква, свързана толкова повече със създаването на Втората българска държава. Аз се боя, другарки и другари, че ако ние само тези две, три църкви реставрираме, на Царевец нищо няма да стане.

Ще си позволя да изкажа моето мнение, което съм изказал в търновския вестник „Борба“ - става въпрос за паметниците - в този смисъл, че на Царевец е необходим един голям, величествен паметник на Асен и Петър. Че идеята да се сложат тези паметници някъде при влизането в Търново, е една идея неблагополучна. Паметниците трябва да се сложат там, на Света гора, както един паметник на Ивайло по пътя нагоре за Арбанаси, като се използува една надвесена скала, за да могат тези паметници да оживят руините и да говорят за историята на Втората българска държава и всеки, който мине, да ги види.

Мисля, че не е необходимо да говоря повече. Аз съм против тези наши учени-археолози, които казват: „Сакън, не бутайте, консервирайте донякъде само“, доколкото можах да разбера. Е как „донякъде“? Зидовете? Да се залъжем горе на Патриаршията с една камбанарийка?! Основен ремонт изцяло. Какво ни пречи? Най-сетне позволете да ви кажа, че историята е легенда, не е наука. (Оживление.) За мене не е наука, а сравнителна работа. (Оживление.) И нещо повече, ще ви кажа, че за мен историята не е легенда, а една поема. Нашият народ иска да види тази поема, да види поемата на Второто българско царство. (Оживление, шум в залата.)

Недейте забравя и нещо друго, то вече не е въпрос на нас, на Комитета или на Министерството на архитектурата, или на Министерския съвет, това е народен въпрос, национален. Аз съжалявам, че не взех тези писма, но мисля, че не е нужно, защото тук има хора, които са говорили не само с търновчани, но изобщо с граждани на различни градове, и които са уверени, че действително това, което говоря, е истина.

Един акт също потвърждава - това е онази подписка, която пуснахме, и народът се отзова на нея. И ако нам ни трябват пари, да пуснем нова подписка, аз не се съмнявам, че хората с удоволствие и много щедро ще дадат тези суми.

Така че ние ще афронтираме другарите-археолози, които ще трябва да се коригират, да бъдат по-смели, а онова, което е вече намерено в Търново, което ще се намери, аз не вярвам, че ще преобрази до такава степен нашето съзнание за старото Търново, защото няма и какво да търсим. Може би някои искат да намерят библиотеката на Патриарх Евтимий и да я публикуват по-малко, за да могат един цял живот като от едно богатство да черпят парички от нея, а други могат да търсят съкровището на цар Шишман!...

Това е, благодаря ви за вниманието.“3

На възражението на археолозите да се консервира само запазеното, Ем. Станев реагира недвусмислено, че трябва да се построи Патриаршията и Двореца. По този въпрос той пише статията „Възстановете Двореца и Патриаршията!“. Този текст е всъщност обръщението му към българския народ за възстановяването на старините във В. Търново. Ето и части от него:

„Друг много важен въпрос е въпросът за паметниците и реставрацията. Аз изцяло поддържам мнението на хората от народа, които казват: „Възстановете Двореца и Патриаршията, не ни интересува дали ще бъдат автентични или не, защото никога няма да узнаем какви са били в действителност“. Никой от нас не е виждал Отец Паисий, понеже този велик българин никога не се е фотографирвал, нито пък е рисуван от някого. Обаче ние приемаме образа, създаден от художника, тъй като това е наша висша потребност. Ако археолози и историци искат да консервират жалките руини, да ги измерват надлъж и нашир и да мъдруват в очакване дано се открие някаква скица, рисунка или описание, та тогава, след като изпишат два тона хартия, след век и половина ни разрешат да възстановяваме, ние искаме да видим величието на Търновград сега, то да вдъхновява и възпитава децата ни, защото без такива паметници българинът няма да повярва в гения на своя народ и мъчно може да внуши на синовете си какво е бил и какъв трябва да бъде. Историята, казва Юго, не е наука, тя е поема! Народът иска да види възстановен Царевец, доколкото това е възможно, за да не го гложди незадоволеното въображение - това е негова духовна жажда и не бива тъкмо сега, когато интересът му към миналото се разгаря, да я гасим. Щели да ни се смеят учените - нека ни се смеят! Ние пък ще се смеем на тях, ако нямат въображение... Пък и работата не е чак толкова мистериозна, все има откъде да вземем основните архитектурни форми на някогашния Дворец или Патриаршия - стига да имаме вдъхновение, находчивост и достатъчно въображение.“4

Библиография

1 РДАВТ- В. Търново, Ф. 1483, on. 1, а.е. 2.

2 Станева, Н. Дневник с продължение. Профиздат, С., 1981, с. 193-194.

3 РДАВТ - В. Търново, Ф. 1483, on. 1, а.е. 10.

4 Станев, Ем. Възстановете двореца и Патриаршията. - В-к „Пулс“, бр. 21, 15.Х. 1968 г., с. 9-10.

Из книгата на Радка Пенчева "Забравени и незабравими" 

 

ПОДКРЕПЕТЕ СТАРО ТЪРНОВО С ДАРЕНИЕ

УПРАВЛЕНИЕТО НА СТЕФАН СТАМБОЛОВ И ПРАВОСЛАВНАТА ЦЪРКВА В КНЯЖЕСТВО БЪЛГАРИЯ/1887-1894/

Петко Ст. Петков

Обществено-политическото развитие на България след пристигането на княз Фердинанд I в страната отдавна привлича интереса на изследователите. “Противоречивото наследство” на Стефан Стамболов неведнъж е създавало поводи за разгорещени дискусии, изказвани са различни, често крайни мнения за ролята и значението на бележития търновец в новата история на България. Преодолявайки пристрастните оценки от края на XIX и началото на XX в., съвременният историк би трябвало най-сетне да предложи аналитично и многостранно /при това методологически издържано/ обяснение за политическата дейност на Стамболов, да отговори на спорните въпроси, свързани със седемгодишното му управление. Един от тях — отношенията между държавната власт и църквата в княжеството — обикновено се подценява или се тълкува едностранчиво и дори тенденциозно в някои исторически съчинения. Без претенции за изчерпателност и всеобхватност, в настоящата статия се прави опит да се осветли този важен научен проблем. На основата на запазени исторически свидетелства и съществуващата литература се проследяват основните моменти в развитието на конфликта между правителството на Стамболов и църквата до средата на 1894 г.

Отношенията между Българската православна църква и държавната власт в периода след 1878 г. преживяват твърде специфична еволюция. При управлението на Ст. Стамболов противоречията между църква и държава кулминират в открито противопоставяне. Конфликтът между правителството и висшето православно духовенство не е предизвикан единствено от особените исторически условия, създадени вследствие на политическата криза от 1886—1887 г. Той има дълга предистория. Причините за появата му могат да се търсят в специфичния характер на църковно-националните борби през Възраждането, в пренебрежителното отношение и практическото отхвърляне на еволюционистката алтернатива през последното предосвобожденско десетилетие, в тежката орисия, наложена на България от Великите сили в Берлин през 1878 г., в противоречивите текстове на глава IX /”За вярата”/ от Търновската конституция, както и в някои особени черти на националната психология на българите в ново време. Първата легитимна общонационална институция — Българската екзархия, създадена и укрепена в резултат на десетилетни народни борби, след 1878 г. е поставена в изключително неблагоприятни условия. Диоцезът ѝ е разпокъсан на пет части, някои от които — Северна Добруджа, Нишко, Пиротско и Вранско — според Санстефанския и Берлинския договор и съгласно каноните на православието са откъснати завинаги от българската църковна област. От друга страна, при изработването на Търновската конституция надделява разбирането /отразено в чл. 39/ за приоритет на национално-политическите функции на Екзархията в неосвободените земи над духовното ѝ обществено предназначение в политически автономното княжество. След 1879 г. Българската православна църква не е в състояние ефективно да се самоуправлява. “Върховната духовна власт” — Светият синод— не може да се събира в Цариград, където се установява седалището на Екзархията. Председателят на синода екзарх Йосиф I като поданик на султана твърде рядко има възможност /а и желание/ да пребивава в княжеството. В резултат от това години наред Св. синод не се свиква, а Йосиф I започва да управлява почти еднолично административните дела на цялата църковна област. Архиереите не намират начин, нито получават подкрепа от държавата, за да се справят с най-неотложните проблеми на църквата — материалната разруха, финансовото осигуряване на клира, поддържането на двете духовни училища край Лясковец и Самоков. Наистина, след много отлагания през 1883 г. Народното събрание одобрява новия Екзархийски устав, приспособен в княжеството, но неговото прилагане среща сериозни затруднения и се забавя.

Изграждането на възстановената българска държава, развитието на конституционния спор в началото на 80-те години, защитата на Съединението /1885 г./ и последвалите остри вътрешнополитически сблъсъци през 1886 и 1887 г. въвличат някои от най-авторитетните архиереи във водовъртежа на политическите борби. Независимо от това, че в повечето случаи тяхното участие в държавното управление и в отделни политически инициативи е мотивирано от присъщия им възрожденски национализъм и жертвоготовност, намесата им в политиката е изтълкувана превратно от светските власти. Още в края на 1886 г. се заражда конфликт между управляващите, начело със Ст. Стамболов, и най-активните митрополити — Климент Търновски, Симеон Варненско-Преславски, Константин Врачански. Противоречията между тях се усложняват заради принципно различните им гледища по най-важните проблеми на страната — разривът с Русия, изборът на нов княз, насоките на бъдещото обществено и политическо развитие, значението и ролята на православната църква в свободното княжество. В навечерието на пристигането на княз Фердинанд I противопоставянето между управляващите и църквата достига критични измерения. Задълбочаването на конфликта през следващите години довежда до разрив между двете власти, чиито отрицателни последствия за нравственото и общокултурното развитие на нацията историческата наука традиционно подценява и пренебрегва.

Какви са конкретните прояви на противопоставянето между правителството на Стамболов и княза, от една страна, и православната църква, от друга, през разглеждания период?

Още при пристигането си в София княз Фердинанд се сблъсква с открито заявената и категорична гражданска позиция на архиереите. Отдавайки необходимото уважение към новия монарх, след молебена, отслужен в негова чест, на 10.VIII. 1887 г. екзархийският делегат митрополит Климент съветва младия княз: “За укрепването на българския престол, за славата и честта на българската корона, за преуспяването и напредъка, за постигането на едно трайно и честито бъдеще — за всичко това е необходимо да се изравни пропастта, която така нежелателно и неочаквано се изкопа между освободени и освободители...”. Изповядвайки откровено и открито собствените си /а и на по-голямата част от духовенството/ убеждения за необходимостта от възстановяване на нормалните отношения между България и Русия, търновският митрополит става изразител на опозиционната на правителството политическа линия и неслучайно /макар и не съвсем основателно/ е квалифициран от стамболовистите като глашатай на крайното русофилство. Предупреждението и съветът на духовника се оказват пророчески и се потвърждават от хода на събитията. След няколко години става ясно, че Фердинанд I няма да получи международно признание /и следователно външнополитическите затруднения от “българската криза” няма да бъдат преодолени/, ако Русия не одобри неговия избор. Това става едва през 1896 г. със съдействието и на търновския митрополит. Князът е признат, след като приема единственото руско условие — покръстване на престолонаследника в православната вяра. Така практически се обезсмисля една от най-непопулярните политически инициативи на Стамболов — промяната на чл. 38 от конституцията, създаваща възможност за установяване на католическа династия в България.

Както може да се очаква, след речта от 10.VIII.1887 г. оставането на екзархийския делегат в столицата става нежелателно. Въпреки неколкократните възражения на Йосиф I, че правителството няма право да се меси в управлението на църквата, Стамболов успява да прогони неудобния владика. След като е охулен от правителствения вестник “Свобода”, през декември 1887 г. Климент е принуден да се завърне в епархията си. Тук той е поставен под постоянната опека на местните власти, забранено му е да служи в църквите и да произнася проповеди без специално разрешение. По този повод търновският митрополит пише на екзарха: “Борбата, Ваше Блаженство, не беше между мене и правителството. Тази борба, каквато и да е била в началото си, обърна се на борба за запазването или съсипването бъдущето на отечеството. Църквата не можеше да не вземе участие в тази борба. И тя щеше да направи измяна на своето високо призвание, ако не вземеше участие... Политика, която прокарва своите принципи с терор, с псувни и хули против вяра и църква и против всичко, що е честно и разумно, такава политика е най-развратната и следователно най-съсипателната и опропастителната за народа, колко и да са високи нейните принципи...”.

В подобно положение се намира и Варненско-Преславският митрополит Симеон. Той е изгонен от епархията си още през август 1886 г. по волята на неколцина правителствени партизани, неоснователно обвиняващи го за съмишленик на детронаторите на княз Александър I. Оскърбен от грубото отношение на властимащите към него и към църквата, най-добрият български каноник остава далеч от епархията си чак до лятото на 1888 г. Скоро след завръщането си Симеон получава нова незаслужена обида — този път лично от държавния глава. В разрез с официалния етикет, при пристигането си във Варна през есента на същата година Фердинанд I приема благословията на католическия епископ и местния гръцки владика и демонстративно подминава очакващия го български митрополит. Закъснелите извинения не успяват да удовлетворят уязвеното от публичното пренебрежение достойнство на уважавания архипастир, чийто авторитет /за разлика от този на монарха/ се крепи на доказани качества и лични заслуги към паството и народната църква. Съвсем естествено Симеон отказва да отслужи тържествения молебен в чест на княза, а по-късно, при посещението на Фердинанд в Шумен, отказва и да го посети, за което строго е смъмрен от министъра на изповеданията.

През първите години от престоя си в България младият княз-католик неведнъж създава поводи за недоволство срещу личното му поведение и отношението му към православната вяра, формално обявена в чл. 37 от конституцията за “господствуваща в княжеството”, но практически пренебрегвана от антицърковната светска интелигенция, поела управлението на страната. Монархът си позволява волности и прозелитиетични прояви, които клирът и значителна част от обществеността основателно тълкуват като провокативни и обидни спрямо църквата и религиозните чувства на народа. Така например, по време на престоя си в Калоферския девически манастир през юни 1888 г. Фердинанд заповядва да се отслужи католическа служба в двора на църковната обител, по негово настояване правителството на Стамболов дава разпореждане в православните храмове да се почитат католическите светии Фердинанд и Клементина. Младият княз не е запознат с историята на страната и с голямата роля на църквата в борбата за национална еманципация през Възраждането, но тези негови съзнателни постъпки стават пред очите на българското правителство и то не само че не им се противопоставя, но ги и подпомага.

Без да оправдава действията на светската власт, екзарх Йосиф се опитва да намери обяснение за пренебрежителното ѝ отношение към православието и църквата в княжеството и да открие начин за подобряване положението на духовенството. По този повод на 6.V.1888 г. той отбелязва в дневника си: “... Нашата младеж от 30 години насам е получила образование все в чужди училища. По тая причина, както и по причина на борбата ни против Гръцката патриархия и на протестантската и католическата пропаганда, младежът стана индиферентен в религията и в това отношение българският народ много загуби. От Освобождението насам тая българска интелигенция, която управлява, не можа да съзре ни важността на вярата, ни на църквата, и не направи нищо за подобрението на църквата, нито за образованието, нито за материалното подобрение на духовенството. Затова духовенството е незадоволено от тоя режим и желае едно променение с руско влияние, чрез което мисли, че ще се подобри и положението на църквата. С една конституция по-консервативна, с камара по-сериозна, положението може да се подобри”. Уверен в правотата на възгледите си, екзархът съветва владиците в княжеството да избягват конфронтацията със съветските власти, защото колкото и да е “радикален” и “антицърковен” установеният в страната политически режим, няма изгледи за скорошното му заменяне с друг, по-благоприятен за църквата.

През 1888 г. конфликтът между държавната власт и духовенството се задълбочава. Отчитайки неуреденото международно положение на новия княз /непризнаването му от великите сили и султана-сюзерен/, повечето архиереи и подчинените им свещенослужители не споменават в църковните служби името на Фердинанд I, а по традиция продължават да почитат паметта на император Александър II, изразявайки по този начин благодарността си към руския народ за освобождението на България. Този пасивен протест срещу русофобската политика на правителството за Стамболов се оказва достатъчно сериозно основание, за да не допусне свикването на Св. синод и да продължи репресивната политика спрямо недоволните митрополити. Едва след неколкократните постъпки на екзарха, в началото на декември 1888 г. върховната духовна власт се събира в столицата, за да разгледа нерешените въпроси по църковното управление и издръжката на духовенството. Но вместо да потърси начин да тушира натрупаните противоречия и да неутрализира съпротивата на архиереите срещу режима, правителството отново демонстрира силовото си превъзходство над църквата. Като условие за продължаване работата на синода е поставено незаконосъобразното изискване членовете му да направят “визита по длъжност” на княза и на министъра на външните работи и изповеданията. След отказа на синодалните старци, лесно е намерен формален повод за разпускането на върховната църковна институция. На 30.XII.1888 г. митрополитите Симеон, Константин и Климент са изгонени от столицата с полицейски конвой. Стамболов се опитва да унижи и сплаши недоволните архиереи, без да си дава сметка, че от задълбочаването на конфликта той също не печели нито авторитет, нито влияние и подкрепа в страната, а и извън нея. Напротив, възможностите за помирение с църквата задълго са блокирани. От своя страна духовенството намира допълнителни основания за още по-активно противопоставяне срещу режима в границите на църковните си правомощия. Митрополит Константин нарежда на свещениците от Врачанската епархия да не споменават името на владетеля, позволил си да унижи върховната духовна власт, а Климент продължава да произнася многозначителни проповеди пред паството си в Търновска епархия. През 1889 г. и двамата митрополити са подведени под съдебна отговорност, като при разследването на мнимата им вина са нарушени както Екзархийския устав, така и други действащи закони.

По същото време и законодателната власт се намесва в задълбочаващото се противопоставяне между правителството и църквата. На 9.XI.1889 г. министърът на вътрешните работи Ст. Стамболов внася в Народното събрание проект за нов избирателен закон, в чл. 16 на който се предвижда “лицата от духовно звание” да не могат да бъдат избирани за народни представители. Основният аргумент в изказванията на депутатите, подкрепящи внесеното предложение, е, че с това ограничение духовенството ще бъде отдалечено от политическите борби и така “ще се запази престижа на вярата и черквата”. Изказано е и противоположно мнение: че с участието си в националноосвободителните борби и възстановяването на българската държава духовенството е завоювало значителен обществен авторитет и това му дава основание да участвува пълноценно в политическия живот на страната. Някои депутати изтъкват немаловажното обстоятелство, че с ограничението, което се предлага, се нарушават редица текстове на основния закон, осигуряващи равни избирателни права на всички български граждани и дори определящи начина, по който служителите на църквата могат да се ползват от тях. Дебатите продължават и след като специалната парламентарна комисия внася компромисно предложение да се отнеме правото на избираемост само на монасите, но не и на бялото духовенство. И този вариант е отхвърлен от правителственото мнозинство и на 24.XI.1889 г. чл. 16 от новия избирателен закон е приет в редакцията, предложена от Стамболов. В резултат от това цялото духовенство е лишено от право на избираемост17. Българският парламент потъпква Търновската конституция, чиято неприкосновеност и демократичност дълго време е партийно знаме именно на Стамболов и неговите съпартизани от Либералната партия.

Екзарх Йосиф с тревога следи ескалацията на напрежението в отношенията между управляващите и духовенството. Въпреки деликатното си положение на зависимост и от Портата, и от княжеското правителство, той се противопоставя на репресивната политика спрямо Св. синод. Пред правителствените пратеници Д. Петков и 3. Стоянов, пристигнали в Цариград, за да сондират мнението на екзарха по проблемите на църквата, той заявява: “Аз не съм рекъл на никой клирик да бъде против княза или против правителството, но и не мога да ги принуждавам да поддържат едно правителство, което се ругае с всичко свято, с религията, с духовенството, защото справедливо бих минал в очите на клира за изменник на длъжността си...”. А в разговора си с великия везир на 8.XI.1889 г. допълва: “Правителството... уверява, че духовенството било русофилско, та затова не вземало под внимание оплакванията му — това не е истина. Нека дадат на църквата възможност да функционира правилно и ако има някой владика или поп против властта, аз съм в състояние да го вкарам в длъжността му. Но при това окаяно положение на клира, при това справедливо негодувание на Владиците аз не мога да се присъединя с правителството против клира... Тая партия, която е на власт, не разбира, че държава без вяра и без Църква не може”.

Едва към края на 1889 г. правителството и князът, от една страна, и Йосиф I, от друга, чрез посредничеството на Доростоло-Червенския митрополит Григорий намират пьт към смекчаване на създадените противоречия. Стамболов удовлетворява молбата на екзарха за свикване на Св. синод на извънредна сесия в Русе. Основната цел е да се изработи формула за споменаване името на Фердинанд I в църковните служби. Това става през пролетта на 1890 г., а през есента се провежда и редовната сесия на върховната духовна власт в столицата. Синодалните архиереи са приети на аудиенция от княза, след което са посетени лично от министър-председателя Стамболов. Правителството обещава да се занимае с неотложните църковни проблеми и внася в Народното събрание законопроект за изменение на Екзархийския устав в желания от синода смисъл. Но през 1891 г. се разбира, че промените в устава не удовлетворяват основните искания на духовенството и са приети по начин, с който за пореден път се нарушава правото на самоуправление на Българската православна църква и чл. 39 от конституцията. “Помирението” между двете власти се оказва формално и не продължава дълго.

През 1892 г. нова инициатива на Стамболов изправя църквата срещу правителството. Убеден, че задомяването на Фердинанд и създаването на династия в княжеството ще укрепят положението на държавния глава, премиер-министърът пристъпва към промяна на чл. 38 от Търновската конституция в смисъл, че и престолонаследникът ще може да запази неправославното си вероизповедание. Такова е условието за сключване на брак, поставено от княжеската избраница Мария Луиза. Срещу проектираното изменение се противопоставя не само екзархът, архиереите и опозицията, но и част от поддръжниците на Стамболов. В намеренията на управляващите повечето висши духовници съзират опасност от създаване на условия за още по-широко разпространение на католицизма в България. Според търновския митрополит Климент по този начин “се допуша едно разделение, отчуждаване на княза от народа, създава се изкуствено една глуха, но дълбока враждебност” между тях. При това, установяването на католическа династия в България още повече затруднява международното признаване на княза и не допринася за нарастване на популярността му сред народа.

Четвъртото Велико народно събрание по традиция трябва да се свика в старопрестолния град, за да приеме предложените изменения в основния закон. Затова съпротивата на търновския митрополит срещу подготвяната конституционна промяна става особено нежелателна за режима. Стамболов решава да се разправи окончателно с владиката и скоро намира удобен повод за това. Събитията, свързани с набеждаването на Климент, че на 14.11.1893 г. е произнесъл “бунтовна реч” против княза и правителството, последвалата разправа с митрополита, заточването му и стъкмяването на съдебен процес срещу него са известни от многобройните исторически свидетелства, запазили спомена за онова време. Забележителното в този случай не се изчерпва с неприкритата и невиждана дотогава бруталност в действията на правителството и местните власти спрямо един български митрополит, нито с пародийния, лишен от сериозни юридически основания съдебен процес, в резултат от който доскорошният съветник на Стамболов е осъден на вечно заточение и въдворен в Гложенския манастир. Разправата с Климент е кулминация на конфликта между държавната власт и църквата в княжеството. Никой от представителите на духовенството — нито дипломатичният екзарх Йосиф, нито умереният и лоялен към властта митрополит Григорий — не оправдава незаконните действия на правителството срещу един от българските духовни предстоятели. В защита на осъдения архиерей се обявяват недоволните от режима политически групировки, а някои от най-активните дейци на т. нар. Съединена опозиция са и негови защитници пред различни съдебни инстанции. Не случайно, скоро след произнасянето на окончателната присъда над Климент, през май 1894 г. Стамболов загубва политическата власт.

 * * *

Краткият преглед на събитията, белязали драматичния конфликт между държавната власт и Българската православна църква по времето на Стамболовия режим, навежда на някои изводи и заключения. Често в историческата литература се твърди, че допуснатите закононарушения и репресивните методи на управление, наложени от Стамболов, са оправдани с оглед провежданата ефективна стопанска, институционална и културна модернизация на страната и успешната национална политика. Но в един по-широк план, при положение, че се отчитат всички фактори, оказващи влияние не само за оцеляването на нацията и държавата, но и за тяхното по-нататъшно развитие оценката за обидно-пренебрежителната и провокативно-силовата политика на държавната власт спрямо църквата в княжеството не може да бъде положителна. По традиция светската ни хуманитаристика не отчита важното значение на социалната роля на църквата в политически автономното княжество: да дава духовни, нравствени ориентири на паството си /което в края на XIX в. е около 85% от населението/, да го примирява и обединява в името на най-високи цели. Още след учредяването на Екзархията през 1870 г. в българската публицистика се формира мнението, че църквата трябва да има главно национално-политическо предназначение, а духовните ѝ функции са един ненужен анахронизъм. Тази тенденция се задълбочава след 1878 г., когато по-авторитетните служители на първата официално призната национална институция с основание се включват активно в държавно-политическия живот на княжеството. По този начин на политическата сцена те се явяват конкуренти на немалобройните и амбициозни представители на светската интелигенция. Повечето правителства не успяват да реагират адекватно в тази специфична, обективно създадена ситуация. Вместо да потърсят диалог с архиереите и да предложат разрешение на неотложните организационни и финансови проблеми на църквата, с което постепенно да я насочат в руслото на основното ѝ духовно предназначение, те започват силово да я ограничават и потискат, създавайки пречки за нормалното ѝ функциониране и ефективното ѝ самоуправление. От друга страна, насаждането на политически подозрения към пастирската дейност на духовенството води в крайна сметка до формализирането и профанизирането ѝ. Създава се опасен вакуум, който по това време не може да бъде запълнен от други духовни ценности. Нахлуването на партийно-политическите противоречия в целия спектър на обществените отношения създава атмосфера на непримиримост към инакомислещите, на нетолерантност и политиканска безскрупулност. Насилственото отчуждаване на църквата от обществено-политическия живот /провеждано в различна степен от повечето следосвобожденски правителства и достигнало крайни измерения при управлението на Ст. Стамболов/ я принуждава да се затвори в себе си, да се самоизолира, като ограничи максимално мирското присъствие в управителните си тела. По този начин задълго е прекъсната една от най-самобитните и най-значими възрожденски традиции — народностния, съборен и демократичен характер на Българската православна църква.

Сканиран оригинал

Грета Костова- Бабулкова 
 
ПОДКРЕПЕТЕ СТАРО ТЪРНОВО С ДАРЕНИЕ

 © Съдържанието в блога /текстове, фотографии и видео/ е под закрила на Закона за авторското право. Използването и публикуването на част или цялото съдържание на блога без разрешение от страна на Старо Търново е забранено.

Богдан Филов- масон или родолюбец. Организациите набедени за фашистки и ликвидирани след 9-ти.

За изненада на мнозина, организираното масонство не е закрито от комунистическия режим, а от Богдан  Филов (министър-председател) и Петър Габровски (министър на вътрешните работи), със съгласието на цар Борис ІІІ (за когото няма данни, че е бил масон, въпреки, че връзката между Великите ложи на Германия и Сакс-Кобургготския род е традиционна). Знае се, че превратът от 19 май 1934 г. има известен републикански характер – факт, който разделя членовете на Великата масонска ложа на България. Политизирането завладява и самата ложа, което е предопределящо за съдбата ѝ. От една страна застават Александър Цанков /емигрирал след 9-ти/, Богдан Филов /убит след 9-ти/, Петър Габровски /убит след 9-ти/, Асен Кантарджиев /емигрирал/, както и някои индустриалци.. Всички те защитават националните интереси на България и са обявени след 9-ти за фашисти.!!! 
От друга страна са антигермански настроените масони, които виждат в хитлеризма най-голямата опасност за страната. Сред тях трябва да се отбележат имената на Венелин Ганев, Асен Златаров, Стойчо Мушанов, Атанас Буров, Кимон Георгиев, Димо Казасов, Дамян Велчев, Никола Петков. Има и трета група, която в съзвучие с каноните иска да помири двете крила и да запази съществуването на организацията. Тя се представя най-вече от д-р Константин Станишев, д-р Стоил Стоилов, д-р Христо Иванов, Крум Мутафов, Васил Стоилов.
На 19 юли 1940 г. е свикан велик масонски събор. Три месеца по-късно Законът за защита на нацията е внесен в Народното събрание и е гласуван по спешност от мнозинството на 24 декември 1940 г. Той се състои от две части – първата забранява всякакви тайни и международни организации на територията на царството, втората – урежда положението на евреите. Между появяването на закона и влизането му в действие изтича повече от една година. Това е единственият компромис, който масоните са успели да вземат от братята си в правителството. Време, достатъчно за уреждане на финансовите въпроси и изнасяне на най-ценните архиви и документи.  След 9 септември 1944 г., масоните Кимон Георгиев, Димо Казасов, Венелин Ганев, Дамян Велчев, Никола Петков и част от антихитлеристки настроените братя останали в България влизат в ОФ, други допринасят за установяване на новата власт. Из "ИСТОРИЯ НА БЪЛГАРСКОТО МАСОНСТВО"
Но нека да видим кои са т. нар. фашисти.. 

Богдан Филов, всъщност е виден български археолог, историк и политик. Той е министър-председател на България в 57-то и 58-то правителство (1940-1943) и регент на малолетния цар Симеон II (1943-1944). Учен с важни приноси в археологията и историята на античното и средновековно българско изкуство. Във Вардарска Македония, по време на Първата световна война, сътрудничи с германски археолози и изкуствоведи, които са пратени да изследват тамошните паметници на културата. Много от спасените тогава над 400 български старини са пазени дълго време в т.нар. „Секретен фонд“ в Народния археологически музей, (прехвърлени в НИМ през 1980-те год.). Организира разкопките на Требенишкия некропол край Охридското езеро през лятото на 1918 г. Прави разкопки и проучвания в софийските църкви „Св. София“ (1910-1912), „Св. Георги“, (1915, 1921, 1932), както и в Боянската църква, (1920). По-късно проучва и обнародва богатия тракийски могилeн некропол при село Дуванлий до Пловдив (1929-1931) и куполните гробници при Мезек край Свиленград (1931-1933). Основател и пръв директор на Българския археологически институт (1920-1940); член на Управителния съвет на БАИ (1940-1944). Участва във всички международни конгреси по византология, от Букурещ (1924) до Рим (1937). Организатор и главен секретар на IV-ия византоложки конгрес. От 1918 г. е дописен член на БАН, а от 1929 - действителен член, а на 27 юни 1937 г., след смъртта на проф. Любомир Милетич, е избран за председател на Българската академия на науките, какъвто остава до октомври 1944 г.

1934г. се открива поредният конгрес на византолозите– учените, които проучват историята и миналото на нашите земи. Тъкмо на този конгрес ще се обсъжда истината, по отношение на нашата история.. Председател на конгреса е тогавашният председателят на БАН, акад. Богдан Филов, на снимката- показан при изнасянето на приветственото слово.  Трима от изобразените на документалната фотоснимка от откриването на конгреса, свързани с дейността на конгреса в нашата родина, ще бъдат ликвидирани. Това са българският цар Борис ІІІ, председателят на БАН- Богдан Филов, по-късно министър председател и един от регентите на наследника на престола, както и братът на царя, един от организаторите на конгреса. Всъщност докладите от византоложките конгреси никога не са издавани на 100 %. В конгреса, състоял се в София през 1934 г. участват близо 180 човека и докладите на 50% от тях са наблъскани доста нагъсто в два тома. В края на 1938 г. Филов е поканен за министър на народното просвещение в правителството на Георги Кьосеиванов, а от 15.02.1940 г. с Указ №8 на цар Борис III оглавява Министерския съвет. Сериозен успех за правителството му е подписването на т. нар. Крайовска спогодба на 7.09.1940 г., с която Южна Добруджа се връща от Румъния на България. На 1.03.1941 г. Филов като министър-председател подписва в двореца „Белведере“ във Виена присъединяването на България към Тристранния пакт. Така на 19 април, наречен Български Великден българските войски навлизат в Югославия, а на 20.04. - в Гърция, и то без да се налага да водят активни бойни действия. По този начин българското правителство, съгласувано с Германия и Италия, изпраща войски в редица територии, населени с българи. Българската армия е посрещната на повечето места като освободителка, цар Борис III е обявен за “Цар-обединител”, а правителството неимоверно повдига своя престиж. Малко по-късно, след допълнителни преговори, Охрид също е предаден на България от италианците на 24 май 1941 г. В резултат под българска администрация попадат по-голямата част от Вардарска Македония, източният дял на Егейска Македония, Западна Тракия, Западните покрайнини и Поморавието при западна граница със Сърбия по Санстефанския мирен договор. Съгласно т. нар. спогодба „Д-р Клодиус” България поема временен ангажимент да замени германските войски на територията на Македония, Моравско и Западна Тракия, като създаде администрация на тези райони и запази различни германски икономически интереси там. Българската армия има само охранителни функции в новоосвободените земи. Те са дадени "под временно българско управление". Окончателното прокарване на границите е оставено за периода след войната. На 13.12.1941 г. ръководеното от него правителство, под натиска на нацистка Германия, обявява т. нар. „Символична война“ на Съединените американски щати и Великобритания, която завършва с тежки въздушни удари на съюзниците над София и други градове през 1943-1944 г. Богдан Филов е несправедливо упрекван от комунистическата пропаганда за обвързването на България с Третия райх, като се пренебрегва факта, че това е била единствената възможност по него време, за да се запази България от пламъците на войната и постигане на националния идеал за обединение. Въпреки историческите превратности, днес Южна Добруджа е в рамките на България благодарение на усилията на цар Борис ІІІ и правителството на Богдан Филов. Премълчава се и факта, че решението за присъединяването към Тристранният пакт е силно повлияно от необявената мръсна война на комунистите срещу собствения си народ и държава. По времето на Царство България безродниците от бойната престъпна организация БРП, преименувана на БКП се поставят в услуга на чужда и враждебна на България сила – СССР, представляван от Коминтерна и с оръжие в ръце воюват срещу собствения си народ.
Другите обявени за фашисти са проф. Кантарджиев и още един от “Голямата петорка” на ратниците – Петър Габровски. Първоначално и те са били привлечени от масоните (ложа „Зора“), но в началото на 30-те години те напускат ложата. С напускането на ложата Асен Кантарджиев и Петър Габровски предизвикват сътресение в живота на българското масонство. Те изнасят вътрешна информация от ложата, като под тяхно влияние се публикува брошурата на Румен Янков “Списък на масоните в България” и други заглавия.    

Ръководител на Ратничеството, проф. Асен Кантарджиев е един от деканите на Агрономическия факултет на Софийския университет „Свети Климент Охридски“ и син на генерал-лейтенант Тодор Кантарджиев, командвал Българските войски в Добричката епопея през 1916 година. Асен Кантарджиев на 16 години става доброволец в Македоно-Одринското опълчение. Завършва ШЗО и участва във Първата световна война като офицер. Два пъти повишаван в звание за бойни отличия. Носител на 4 кръста „За храброст“. Непосредствено преди 9. IX. 1944 г., проф. Кантарджиев напуска България и
се установява последователно в Германия, Аржентина и накрая в САЩ, където умира през 1981 година.  Според някои сведения проф. Кантарджиев има присъди от „Народния съд“ във Варна, Бургас и София. 
Другият, обявен за фашист е Петър Габровски, който е роден в Разград, но израства в Търново. През 1917 година завършва Школата за запасни офицери, след което участва в Първата световна война (1915-1918) като взводен командир. След войната завършва право в Софийския университет (1923) и специализира във Виенския университет (1924). Работи като адвокат в София. Член е на Висшия адвокатски съвет и на Управителния съвет на Съюза на българските адвокати. През 1936 г. Габровски е един от основателите и ръководител на националистическата организация Ратничество за напредък на българщината. Петър Габровски е министър на железниците, пощите и телеграфите в четвъртото правителство на Георги Кьосеиванов (1939-1940) и министър на вътрешните работи и народното здраве в първото и второто правителство на Богдан Филов (15 февруари 1940 – 14 септември 1943 г.).
След 9 септември 1944 г. Габровски е арестуван и изпратен в СССР заедно с тримата бивши регенти и група от други висши политически лица и военни, където са подложени на разпити. Групата е върната в София след повече от три месеца, на 3 януари 1945 г. за организирания от Отечествения фронт „народен съд”, по който Петър Габровски е един от подсъдимите бивши министри и е осъден на смърт.
Да видим сега т. нар. фашистки организации.. "Съюз на ратниците за напредъка на българщината" е основан на 19 юли 1936 година от група активисти на Българския младежки съюз „Отец Паисий“, начело с Асен Кантарджиев/емигрирал/ и Петър Габровски/убит/. Тези организации и членовете им са обявени за фашистки, а те всъщност защитават националните интереси. Според устава на Всебългарският съюз „Отец Паисий“- "организацията има за цел да работи за повдигане духа на нацията и запазване на националните добродетели, да противодейства на теченията, които застрашават националното единство. През 1931 година към Всебългарския съюз е създадена младежка организация, която по-късно се обособява в Български младежки съюз „Отец Паисий“. Ратниците за напредъка на българщината пък носят червени униформи, a емблемата на организацията е знакът „Богар-кръст“, ограден с кръг. Основният им лозунг е „Напред и нагоре“. Силно обвързани са с Българска православна църква. Един от основателите А.Белев казва: "Затова религиозното чувство в основата си е от същия род, от който е и националното чувство. И в двата случая на лице е чувството за личното отношение към едно надлично битие, за съпричастието в него и за зависимостта от него. Религиознотно чувство е личностно отношение към абсолютоното битие и в този смисъл се явява предпоставка и основа на националното чувство. Между християнството и национализмът няма и не може да има противоречие. Откъсването от света за спасението на собствената душа не е християнско. Човечеството се спасява чрез жертвата на Христа. Човек се спасява чрез жертвата за другите. Личното усъвършенстване, което изисква християнството, е възможно само в служба на социалната правда и на нацията." След Деветосептемврийския преврат и двете организации са забранени и ликвидирани. Представени фактите такива каквито са, сами говорят за себе си.. Лъжите за фашисти и фашистки организации продължават и днес да се разпространяват за съжаление..
 Националенъ свѣтогледъ съ любовь къмъ историята и Родината- https://nacionalensvetogled.wordpress 
Ползвани материали на проф. Асен Чилингиров
Прочетете още-  Що е МАСОНСТВО

ПОДКРЕПЕТЕ СТАРО ТЪРНОВО С ДАРЕНИЕ

Посрещането на митрополит Климент в Търново и съдбата на враговете му

Из книгата "Васил Друмев- Климент Търновски"- Илия С. Бобчев, изд. 1926г.

 "Един ден разхождайки се покрай Петропавловския манастир той вижда едно малко овчарче да пасе наблизо овце и да свири на кавал. Сам любител на музика и свирещ отлично на флейта, с която се утешаваше в часове на самота и тегота, той се приближава до овчарчето и го заговарва. Узнава, че той е бедно сираче, схваща, че е умно дете и без много да мисли, пита го:

- Искаш ли да се учиш?
- Искам, отговаря решително овчарчето и тръгва след владиката, тъй както галилейски рибари без много мислене тръгнаха след Христа.
Минаха години и както Давид, благословен и миропомазан от пророка Самуила, от овчарче стана цар, така и това овчарче благодарение на грижитe и жертвите на Климента, свърши богословското училище в Петропавловския монастир, свърши и правнитe науки в Одеския университет и стана отличен юрист. По-после, както се е случвало и другаде, както става понякога и в нашата злочеста България, тоя същия момък в знак на благодарност, пред Търновския окр. съд, като прокурор, обвини в измяна и предателство своя благодетел и възпитател и поиска смъртното му наказание от съда.
Но това, разбира се, не смути ни най-малко тоя човек добър до упоритост. И за него и за всички, ония, които го доведоха до скамейката на подсъдимитe, в своята защитна реч пред съда, в заключението си той каза: „Колкото за тези, които са причина, за да бъда привлечен на тая скамейка, ще кажа, че тe направиха това за да се отърват от преследването на законитe и от наказанието, което им предстои, за гдето подритнаха правителство, потъпкаха закони, и като турнаха своя произвол и своето самоуправство по-горе от всеки закон и власт, извлякоха ме така престъпнически от митрополитския ми дом и ме завлякоха в монастира. Не им се сърдя, не ги осъждам, напротив желая им всевъзможни добрини, а най-много им желая да бъдат във всичките свои работи и предприятия честити и спокойни в съвестта си, както съм аз в тая минута и от цяла душа и сърце моля и ще моля всеблагаго Бога да им прости това беззаконие, което те извършиха и вършат против мен“.
На ония, които го бяха изтезавали по разни начини, тъй, като му се извиняваха по-късно за всичкото зло, що му бяха направили, казваше.

- Аз не зная да сте ми правили нещо лошо. Господ да ви прощава.
Узнал, че един от неговите подчинени Търновски свещеник е играл спрямо него подла роля, той след освобождението си му казва: „Ти си бил против мене, а? Ела тогава да те почерпя“. И го води в митрополията да го черпи и сладко и кафе.
Това всепрощение, което той проявява спрямо най-големитe си дори мъчители не е спасило последнитe от онова възмездие, което Провидението изпраща на ония, които правят зло.
Не като легенда, а като най-верен факт ми разказваха вече двама-трима свидетели, за съдбата на всички, които по един или друг начин бяxa оскърбили или наскърбили тоя човек: едни подлудели, други осакатели, трети измрели в най-големи страдания и нищета.
Околийският началник, който го арестува и който го държи в най-страшен затвор в една килия на Гложенския монастир, като му пали печката посред лято, а не изхвърля от там тенекия с вонещи нечистотии, след време се парализирва цял и за да успокоят Божия гняв над него роднинитe му ходят на гроба на владиката за да изпросят прошка за прегрешенията му.
Полицейският пристав, който си е позволил да бие владиката с камшик, полудява, и тръгва да проси по Горнооряховските улици, бъбрейки неразбрани думи.
Файтонджията, който кара с файтона си низвержения уж Климент, също полудява, и в Горна-Оряховица, всред пазаря, застрелва двата си коня и умира луд.
Никола Цинцарина, който го първи хваща за расото и когото владиката благославя и му напомня, че е млад и че не бива да прави така, изгубва лявата си ръка, с която е посегнал: разсичат я при едно сбиване.
Не по-добра е била участта на свидетелите, които са дали лъжливи показания по Климентовото дело. Особено е пострадал Ив. Дюлгеров, председател на окр. пост. комисия, който наскоро подир гледането на делото изгубва жена си и след малко и сам умира.
Съдиите и съдебнитe заседатели които са го съдили и осъдили, всички са пострадали по един или по други начин. Между последните е и неговия възпитаник, обвинителят Ганю Чолаков. Презрян от всички, непоздравяван от никого, той в угризението на съвестта си е казвал, че му иде да се самоубие, докато най-после умира в страшни мъки.
Едно удовлетворение, обаче, за тоя страдалец за нашата вяра и за нашия народ беше съвсем не това от никого неискано Божие наказание на неговите гонители. То беше тържествената среща, която му се направи на 24 юний 1894 г. след освобождението му от мъченическия затворнически живот.
Навсякъде из пътя му от Гложенския монастир до Търново той е бил радостно приветствуван от населението. Особено тържествени са срещите, които му прави неговото паство с хляб и сол, с цветя и речи — при навлизането му в неговата епархия, и в градове и села. Отвсякъде към дружината, която го придружава от монастиря, се присъединяват негови почитатели яхнали на коне и когато достига до Търново неговата кола вече се придружава от повече от 200 конници. Началник на тая народна гвардия, която в случая напомня оная на папата, е неговия верен почитател Иван Москов, оня същия, който постоянно ходеше в Петропавловския монастир, предварителния затвор на дяда Климента, качваше се на някое дърво близо до монастирското здание и се осведомяваше за здравето и нуждите на затворника.. . Сега и той, презирайки онова страшно и скръбно време, пее заедно с момчетата си, следвайки отблизо с коня си файтона на владиката и песента негова и на другарите му предупреждава още от далеко търновчани за пристигането на техния обичен духовен вожд. В Търново митрополит Климента го очаква още по-приятна изненада. Накрая на града е издигната великолепна арка с надписи — от една страна: „Добре дошел, Baше Високопреосвещенство“, от друга страна: „Правдата и невинността винаги побеждават“.

Многохиляден народ от Търново и окръга очаква владиката при арката, да го приветствува с радостно „осанна“ и да получи благословията му. Сега за тоя народ Климент беше нещо повече от обикновено духовно лице; тоя митрополит сега се връщаше с рядката слава на светец, с ореола на мъченик.
Още докле бешe на предварителен затвор в Петропавловския монастир много лясковчанки разказваха, че виждали нощно време как един старец, облечен в бяло и окръжен с огън се спуска от небето към монастиря, седи там известно време и след това се издига нагоре-нагоре и пак се скрива между звездитe . . .
Сега цял народ знаеше какви мъки е пренесъл в защита на православието неговия архипастир и всички се трупаха да го видят как изглежда след тия страдания и с безкрайната си любов към него да му дадат нови сили за нови велики дела и славни подвизи. Тук за най-голяма радост на тоя всенароден любимец него ден се случва и неговия доблестен защитник Теодор Теодоров, който го приветствува първи с най-прочувствувани думи, а след него го поздравява кмета на града, като за спомен му поднася богато златообковано евангелие и председателката на женското дружество „Радост“, която му подарява от името на дружеството иконата на Спасителя.
Забравил при тая всенародна радост минали беди и патила, тържествуващият верен Христов служител и в тоя момент не се забравя, не забравя, че трябва да бъде добър към своите ближни дори тогава и когато са негови врагове и то врагове най-опасни. Предвиждайки, че възбудения народ, който би го посрещнал при триумфалната арка, би могъл да направи някаква неприятност на явните му по-скоро бивши, отколкото настоящи врагове, той моли да се вземат мерки, за да се запазят къщите и личностите на последните от особена стража. А сам той начело с множеството, което го следва като развълнувано море от глави и сърца, отива в съборната църква и в съслужение с много свещеници отправя благодарствен молебен за тая радост, която Бог изпраща и нему и на паството му. След молебена вдъхновений и окрилений от тоя тържествен за него ден владиката произнася чудно назидателно и примирително слово: „Нека забравим всичко, казва той, нека забравим миналото и нека обърнем погледи към бъдещето. Нека заживеем нов живот на братска любов! Нека забравим всички ежби и омрази. Аз прощавам на всички, които са ме оскърбили или са искали да ме оскърбят“.
„Всички трябва да се обединим в едно за всенародното добруване и за да помогнем на негово царско височество и на правителството му в техните цели и начинания. Нека обичаме България, нека мислим и действуваме само за България!“ Това негово настроение ни най-малко не се изменява, когато си отива в запечатания дотогава, от деня на печалната с него случка, свой митрополитски дом и в една печка негови хора намерват горени ръкописи.
Неговият защитник М. Гайдов взема шепа от тия горени книги, за да ги представи прокурору на окръжния съд и да иска наказание на виновницитe за това вандалство, но пострадалия го спира и не му позволява да прави каквито и да било жалби и разравя стари рани . ..
Когато падна тежко болен вследствие на ония страшни мъчения, на които бе изложен, той също така не продума дума против ония, които бяха причина на болестта му. 

Княз Фердинанд, който бе го посетил на три пъти във време на двегодишното му боледуване в София в дома на неговия зет адвоката Петков, гдето и умря на 12 юлий 1901 година, бешe му казал за това негово държание: „Ваше Високопреосвещенство, вие уста имате, език нямате... Веднаж само, когато болкитe му стават нетърпими, болният казва:   „Ядоха ме, ядоха, докато най-после ме изядоха“.
Кой други човек на негово място не би казал нещо повече?
Не приличат ли тия негови думи на оня укор, който известната наша църковна песен влага в устата на Спасителя:„Людие мои, что вамъ сотворихъ и что менe воздасте?"
Грета Костова- Бабулкова
Старо Търново
Вижте още- Обвинителен акт на прокурор Ганьо Чолаков, един от прототипите на Бай Ганьо
Некролог от търновското гражданство

 

ПОДКРЕПЕТЕ СТАРО ТЪРНОВО С ДАРЕНИЕ

Обвинителен акт на прокурор Ганьо Чолаков, един от прототипите на Бай Ганьо

Съставен от Прокурорския надзор при Търновския окръжен съд по обвинението на Търновския митрополит Климент: 1) във възбуждане населението да въстане против правителството; 2) във възбуждане населението против особата на Негово Царско Височество Княза и 3) в написано оскърбление и разпространяване устно клевета против особата на Н. Ц. Височество Княза.

Обстоятелствата по това дело са тези:

За 14 февруарий т. г., по случай рождений ден на Н. Ц. В. Княза, митрополит Климент е бил поканен от Търновския градско-общински кмет, за да отслужи в Съборната църква „Св. Богородица“ божествена литургия и да извърши надлежното молебствие.
В съший ден утринта в казаната черква се стекло голямо множество народ молящи се, в това число пред вид официалния характер на празника в церквата присъствували всички висши и нисши чиновници от разните учреждения в града, както и цялото офицерско тяло. Божествената литургия се извършила от митрополит Климента заедно с духовенството, и след като се казал светия апостол и евангелие, митрополит Климент застанал пред царските двери на олтара и почнал да държи на присъствуващите в божия храм реч, която наченал с един текст от посланието на апостола Павла към евреите: „Вeрою Мойсей. . . грeха сладость“. Тоя текст, изказан по славянски, той го превел и на български в такъв смисъл, че Мойсей се отказал от фараоновата дъщеря, презрял почестите и благата, които му се предлагали, само и само да запази вярата на народа си. С развиване речта си по така положения текст, митрополит Климент обяснил, че причината на днешното тържество била неделя православия; разказал за значението на тоя празник за нас, българите, като напомнил жертвите, които народът принесъл, за да запази вярата си, гоненията, които претърпял за нея, и споменал, че и тогива вънкашните врагове на вярата ни не са могли да направят нищо, ако не са биле подпомогнати от вътрешните врагове — така също православни.
След това той казал, че както тогива, тъй и сега разни католици и протестанти като гарвани се впили в тялото на нашата православна вяра и че изкушавали народа и се стараели да го накарат да си промени вярата. Обвиняемий, като правял резки преходи от една част на речта си — от тълкуването на текста — към втората, изображавал така зададения въпрос в нас сегашно време, казал още, че и в сегашно време се водела ужасна пропаганда против народа и вярата ни и като убеждавал слушателите си да пазят вярата си непокътната, напомнил, че Мойсеева пример бил най-добър за подражание, а когато у нас ставало наопаки, като изказал и следните изражения: „Има у нас лица високостоящи, които имат претенцията за патриоти, а пък те посягат на вярата ни, но те правят предателство, за което заслужават народния гняв и наказание и народа не трябва да ги остави ненаказани.“ С изказване от обвиняемий митрополит Климент горното изражение между присъствуващите в церквата се забелязало вълнение, негодувание против изказаното, чувало се възражения „Не е тъй“.
Обвиняемият забелязал това вълнение и веднага преминал в речта си да говори върху други предмети: за недържане на постите, за баловете, които стават в постите, и прочее и свършил речта си без да упомене нито дума по случай рождения ден на Н. Ц. В. Княза. Така изложените обстоятелства се установяват от показанията на свидетелите: Стат Николов, Хр. Н. Щърба-ков, Ив. Дюлгеров, Ив. Халачов, Никола Иванов, Недялко Марков, Георги Абаджиев, Дечко Караджов, Никола Симов, Пано Иванов, Алекс. Кана-зирски, Юрд. Костов и др.
При това същите присъствующи свидетели изповядват още, че с така произнесеното слово те ясно разбрали, че обвиняемий митрополит Климент им внушавал, подканял ги да накажат лицата, които изменят вярата, г. е. тия, които искат изменението на чл. 38-й от закона за конституцията — правителството и държавния глава.
Обвиняемий митрополит Климент за виновен не се признава, като казва, че в речта си, която държал на 14 февруарий т. г., не бил намесвал никакви политически работи и че показанията на свидетелите биле неверни, преиначени, или же, че не разбирали изказаното от него; обаче това твърдение се опровергава от показанията на присъствующите свидетели, не е съгласно и с другите обстоятелства по делото.
Прокурорския надзор, като има пред вид гореизложеното и въз основание членове 1,2, 13, п. 15 от Допълненията към Временните съдебни правила, обвинява Търновския митрополит Климент, родом от гр. Шумен, на 49 год., българин, православен, грамотен, под съд и следствие не бил, в това, че на 14 февруарий т. г. с произнасяне на въпросната реч в Съборната церква в гр. Търново е извършил следните запретени от закона деяния: първо, възбуждане населението, събравше се в храма, да върши престъпления, предвидени в чл. 55 от Отоманския наказателен закон /предвиждал е смъртно наказание/, без обаче да се е появило някое действие от горереченото подбуждане — деяние, предвидено и наказуемо по чл. 66-й, II алинея от Отоманския назакателен закон; второ, възбуждал е населението и против особата на Н. Ц. В. Княза, деяние, предвидено и наказуемо по чл. 5-й от Закона за престъпните деяния против особата на Н. Ц. В. Княза, и трето, нанесъл е оскърбление и разпространявал е устно клевета против особата на Н. Ц. В. Княза — деяние, предвидено и наказуемо по чл. чл. 8 и 9 от същия закон; заради това предава го на компетентния Търновски окръжен съд, за съдене заедно с участие на съдебни заседатели.
Настоящий обвинителен акт е съставен днес на 28 май 1893 год. в гр. Търново.
Прокурор: Г. Чолаков

АБАН, ф. 54, арх. ед. 39, препис.

Ганю Чолаков, възпитаник на митрополит Климент, бил преместен за прокурор в Търново във връзка с делото на своя благодетел.

Той имал незавидната брутална смелост да поддържа обвинение срещу благодетеля си- Климент Търновски. "Искам същевременно да увековеча едно име в България, - името на Ганю Чолаков", казвал Алеко на Найчо Цанов, когато му четял в ръкопис разказа си за Ганю Балкански.

Старо Търново

Посрещането на митрополит Климент в Търново и съдбата на враговете му

Некролог от търновското гражданство

 

ПОДКРЕПЕТЕ СТАРО ТЪРНОВО С ДАРЕНИЕ

Некролог от търновското гражданство

Търновските граждани — почитатели на Негово Високопреосвещенство Търновския митрополит Климент — със скръб и горест на сърцето известяват всички български граждани из епархията му и другите градове и села на България, че на 10-й того този месец, б.р. в 5 1/2 часът след обед се е поминал в столицата София обичания и незабравим духовен пастир на Търновската епархия Негово Високопреосвещенство митрополит Климент (роден Васил Друмев).
Той се е родил в гр. Шумен около 1841 год., но денят на раждането засега е неизвестно. Първоначалното си образование получил в родния си град. Той още като дете се отличавал със своята скромност, доброта и характер, за което обърнал внимание на своите тогавашни учители Сава Доброплодний и др. Най-сетне той обърнал внимание и на нашия обществен деятел дядо Цанков, по препоръката на когото той постъпил като ученик в Одеската духовна семинария. След като я свършил, той постъпил в Киевската духовна академия и я свършил с права: кандидат богословия. След свършването на Академията той започва своята обществена и литературна деятелност. Около това време нашия патриот Раковски основал Белградския легион от българи, гдето младия Васил Друмев не закъснял да постъпи като охотник доброволец – б. р. . Пак около това време, 1871—1873, е бил поканен от В. Стоянов за редактор на „Българското периодическо списание“, което тогава се е редактирало в гр. Браила. Младият В. Друмев е вземал най-живо участие в списването му. Неговият литературен и поетически талант още от тогава се е развил. Той е автор на „Нещастна фамилия“ — повест, която е карала в тогавашно време много сърца да тупкат и да се възмущават от турското иго. По-сетне, 1871–1873 год., той написал всеизвестната най-любима за българина драма „Иванко, убиецът на Асеня 1-й“, която като художествено и драматическо произведение е доста ценно в нашата литература. Но неговата литературна деятелност трябвало да се замести с духовния сан, който му предлагали. В началото на 1873 год. той е бил поканен от Доростолочервенския митрополит да приеме свещеническия чин като е бил ръкоположен за епископ на Доростолочервенската митрополия с името епископ Климент Браницки. От тук вече той начева своята свещеническа кариера. Като свещено лице той се е отличавал с доброта, нравственост и честност и е бил образец на всички. Когато се наченала войната през 1877–78 г., той е замествал Русенския митрополит. Русенци и до днес помнят неговото застъпничество за запазване населението от турските зулуми. Като се освободил Русчук и Доростолочервенският митрополит се завърнал, тогава дядо Климент в 1879 год. назначили за ректор на Петропавловската духовна семинария. За ръководството на Семинарията може много нещо да се каже, но това ще бъде работа на един бъдещ биограф, защото тук това място не ни позволява да правим обширен анализ на неговата деятелност. Трябва да се знае обаче, че тая Духовна семинария, на която дядо Климент е бил ректор, е дала на обществото много видни граждани, които днес заемат високи постове и боравят с книжнината.
На 3 юни 1884 год. е станал изборът за Търновски митрополит, когато е бил и избран Негово Високо Преосвещенство Климент и се установил да живее в Търново в митрополията. Но и като духовно лице той е вземал участие в нашите политически и обществени борби, което показва, че той е бил човек с по-широко образование и не се е ограничавал само с духовния си живот. И много вярно се произнесе, не помня кой бе, като каза, че „Климент не е бил за владика, а за политика“. Така той в 1881 год. е бил министър-президент, министър на народното просвещение и заместник на Негово Височество княз Александър 1-й. Участвувал е в депутацията при поднасянето подаръци на Негово Императорско Величество Александър ІІ-й. Участвувал е в депутацията при възцаряването на Александър ІІІ-й. В 1896 г. той участвува в депутацията, изпратена от българското правителство при руския император Николай ІІ-й и в много други обществени и държавни работи. Не сме ние, които искаме да го причисляваме към която и да е обществено-политическа група. Ние излагаме самите факти от неговия живот.
Но една най-широка и продължителна част от неговия живот и деятелност се отнася до живота му в Търново, като архиерей и служител на черквата. Неговото високо образование, неговото примерно поведение и строга нравственост са били образцови; неговите благодеяния са всеизвестни. Той почти всичко, което е получавал, го е давал за другите. На него дължат образованието си много младежи, на които той е помагал материално. На много семейства той е спомагал в трудния живот в борбата им с мизерията. По отношение на благотворителността той е бил втори тип на В. Юговия Мариел. Като оратор той беше незаменим за амвона; неговата реч, проста, разбрана за всекиго, ясна, безпристрастна, смела, много пъти горчиво-вярна за някои, задълго звучеше в ушите на слушателя и се слушаше от всички с гробно мълчание. Когато Климент говореше, всички се стичаха в черква и царуваше мъртва тишина. Когато той свършваше речта си с любимото „амин“, всички присъствуващи го подемаха и цялата маса народ викаше „амин“. Тая реч, изказвана много пъти смело, стана причина за един нещастен случай, който е пресен в паметта на търновци и една от най-важните страници от биографията на добрия дядо Климент, който аз ще опиша по-подробно, защото като че ли той стана причина за тоя печален край на живота на Н. В. Пр. Климента в тая още доста ранна възраст.
Беше 14 февруари 1893 год. Празнуваше се Неделята на Православието и царски празник. Официален свят, заедно с учащите се и гражданите, пълнеше черквата „Св. Богородица“. Всичките представители на властта бяха тук: управителя, кмета, командирите на полковете, полицията и всички; започна се литургията. Каза се евангелието и след това дядо Климент, подпрян на жезъла си, се изправи пред амвона; вред всичко наоколо замря. Въдвори се гробна тишина. Дядо Климент почна речта си със свойствената си сладост с думите: „братя христиени“. Не ни е възможно да предадем изцяло тая реч, нито даже отделни части. Само общо ще кажем от казаното. Той говори за Православието, за неговата история, за борбите ни с гърците, за жертвите, които народът ни е дал за черковното ни обединение. Най-сетне той каза тия слова буквално, които не се харесали на официалните представители на властта, именно: „И днес се намират хора високостоящи, които с голямо хладнокръвие гледат как се развива католическата, протестантската и др. пропаганди в ущърб на нашата православна вяра и вместо да вземат мерки за спирането им, те ги насърчават“ и пр. и пр. Тогава в църквата из официалните лица се забеляза едно движение и явно негодувание. Тогавашният командир на 18-ти полк подпол. Абаджиев, управителят Щърбаков и др. представители на властта взеха да си шушнат, че това било насочено „против властта“ и че той с това „бунтува народа“. Не зная дали дядо Климент забележи това, но той бе така спокоен, щото си продължаваше речта, без да обръща внимание на тия неща. Литургията се свърши, народът си разотиде и Н. В. Преосвещенство си замина за митрополията, без да подозира нещо, че е направил, което не се е харесало на някого.
Както казах, това вълнение се направи и забеляза само от официалната публика, че сказката му била „бунтовническа“. Гражданите изслушаха речта най-хладнокръвно. Какво е ставало в него ден, ние после можахме да узнаем. Знае се, че е ставало в него ден събрание на властвуващите, на което са присъствували и неговите политически противници; знае се, че те запитали Стамболова в София телеграфически какво да правят с Климента и че той (Стамболов) им телеграфирал и им дал нужните инструкции, като как да постъпят в случая. Денят 14 февруари премина мирно и тихо, без да се случи някое произшествие, обаче имало е подземно работене. Телеграфът между Търново, Горна Оряховица и Лясковец работел; търновските политически противници правели ужасни приготовления; те събирали приятелите си и ги викали в Търново да дойдат на 15 февруари, като са казали в телеграмата си, че важни работи в интереса на партията имало да станат. В Горна Оряховица Цвикя и Момчилов събрали хората си, състоящи от най-развалените елементи, и образували една конница около 30–40 души. Също и Динов от Лясковец не паднал по-долу. И той изкарал 30–40 коня. В ранна сутрин те потеглили за Търново. И тук работата отивала добре. Халачевци и компания не останали назад. Те събрали хората си, организирали ги добре за предстоящото събитие. Техните хора се състояха от най-развалените елементи, на които имената прикриваме да кажем, за да не оскверним добрата памет на добрия дядо Климент.
Ще кажем само, че с такива хора всякога Халачевци и компания са берели слава за подвизите си. Надойдоха лесковчани, горно-ореховчени и някои поканени гости партизани, кметове и общинари из околните села. В улиците стана особено оживление; забелязваше се движение на тъмни личности с ужасни физиономии. Цвикювци, Момчиловци, Диновци и Халачевци се сговаряха събрани в общината при г-н Кр. Станчева. Около 9 час градският барабанчик извести на гражданите, че се умоляват да присъствуват на събрание в читалището, „гдето имало да се разисква много важен въпрос“. Няколко десетки граждани отиваха към сборното място. Салонът на читалищното здание беше зает от тия тъмни личности. Тогава Халачев, Цвикю и Момчилов известиха на „народа“ защо са се събрали. Те обвиняваха Климента, че бил бунтувал народа и че трябвало да му се отмъсти, като се изпъди от Търново. Викове: „Долу Климент“, псуване, обиди и много други още ‘сладости’ изригваха тия полупияни, полупомрачени хора, наелектризирани от своите водители, които гонеха партизански цели. Най-сетне се реши да отидат на митрополията и да изпъдят омразния им Климент. „Народът“ потегли, воден от горепоменатите хора; лясковчени и реховчани навъзсядаха конете, които стояха привързани в оградата на читалището и образуваха една верига около тая маса хора. Така те потеглиха към Асенювата махала. Много от добрите търновци напуснаха тая тайфа, които не знаяха где и защо отиваха, защото те бяха безразсъдни. Най-сетне наближиха Асенювата махала. Добрите асенювци се чудеха какво е това нашествие. Тълпата се спря пред митрополията; вратите бяха отворени! Никакво съпротивление от никого! Тълпата се спря пред вратата, а една депутация уж, състояща се от Халачева, Цвикя, Момчилов, Кр. Станчев, мисля и др. някои, влязоха в оградата и се отправиха за салона. Духовния съвет заседаваше под председателството на дяда Климента. Те влезли в салона и нарушили заседанието. Обяснили на стареца, че са дошли от името на „народа“, който негодувал от неговото поведение за речта, която държал вчера и че народът искал да си отмъсти, затова го молили първо да напусне Търново, ако не иска да бъде убит. Дядо Климент излезе отвън на чардака и им каза буквално тия думи, които авторът на тая кратка биография чу добре: „Вий лъжите народа! Аз искам да чуя тоя народ сам, иначе няма да изляза.“ Той пристъпи да слезе из стълбата, но те го задържаха. Те се страхуваха от неговото присъствие пред набралото се да гледа от страна общество. В това време един от служителите на дядо Климента — файтонджията му Стойко — искаше да се съпротиви нещо, но той беше тласнат от Цвикя така силно, че падна из стълбата долу на двора, облян от кърви, гдето не след много време умря. Най-сетне те насилствено дигнаха стареца на файтон и го откараха, придружен от конвой лясковчени и горно-оряховчени, за Петропавловския манастир. Какъв е бил негова живот там— това е тайна за биографа. По-сетне се започна втората част на тоя скандал — официалното обвинение в бунтовничество. Той бе даден под съд и осъден от Търновския окръжен съд на вечно заточение. . . По-сетне Търновският апелативен съд го осъди пак на същото наказание. За да дам една характеристика за правосъдието в това дело, небезинтересно ще бъде да кажа тая подробност. Когато делото щеше да се гледа в Апелативния съд, търновският адвокат П. Савов беше помощник прокурора. В. Попов заместваше управителя. Васил Попов телеграфира на Стамболова, че П. Савов ще се нагърби с поддържане на обвинението в Апелативния съд, ако го назначат пълен прокурор на същата апелация. Това е факт, който се доказа от анкетната комисия по делото на Стамболова.
В това време дядо Климент лежеше в Гложенския манастир в Ловчанско, заточен от 13 август 1893 год. До 21 май 1894 год., когато падна Стамболовото управление, когато е бил и амнистиран от застъпилото ново министерство. Неговия процес беше много важен. Защитата, съдиите, говоренето — това да се описва би значело да се напълнят цели коли книги. Това ще е работа на бъдещия биограф, който ще се спре подробно на тия неща. Един факт много важен считам за нужно да съобщя за момента, когато са казали на дяда Климента, че се освобождава. Той казал: „Предпочитам да си остана прост монах в Гложенския манастир, отколкото да отида в София. Аз трябва да ида по-напред в седалището на епархията си и тогава, ако намеря за добре, ще отида пак в София.“ Как стана завръщането на Климента в Търново и това не мога описа тук. То е неописуемо. Никога търновци никого не са посрещали така радостно. Беше се стекъл народа от всички села и градчета около Търновско. Той пак се завърна около обичаните му граждани. Но… не за дълго време… Той беше съсипан физически и душевно. Неговата доста здрава натура не можа да понесе тия удари, макар и да им противостоеше. Не се мина много време и той заболя. Заболя сериозно, тежко. Ужасната болест паралич не закъсня да се яви у него. Той замина за София да се лекува от тая болест. Напусна любимото си Търново и… не се върна вече. Връща се сега… но… мъртъв. Физическите мъки, прекарани в Петропавловския манастир, заточението в скалистия Гложенски манастир, силните душевни сътресения, които прекара в един макар и къс период, му надвиха, и тази блага душа, тоя чуден ораторски и литературен талант увехна и се сломи завинаги…
Няма вече дяда Климента! Няма добрия пастир! Няма да чуваме неговото мощно слово, неговата пълна с поучения реч. Няма благотворителният Климент — и на стотици сиромашки семейства ръцете са пречупени. Умря българския Мариел… Но неговият дух не е умрял за търновци. Той ще живее за вечни времена. Той е неумъртвим!
Нека ние, всички търновци, преклоним глава пред тоя мъченик и нека му отдадем последното целование. Неговият живот има много страници, от които ние ще можем да черпим примери. Нека всички, на които съвестта е чиста, се поклоним пред праха на тоя добър пастир и кажем: Лека пръст, владико добрий! Нека твоята памет бъде вечна! Амин!
гр. В. Търново, 12 юли 1901 год. От почитателите му
АБАН, ф 54, арх. ед. 18, препис от некролога

Из архива на Васил Друмев, митрополит Климент Търновски

ПОДКРЕПЕТЕ СТАРО ТЪРНОВО С ДАРЕНИЕ

Музикална култура

„Родна песен нас на век ни свързва" 

из общински вестник "Велико Търново" от 1935г.

За подигане музикалната култура в града ни се е работило в миналото и днес се работи. Читалищното кино със своите музикални филми стои на първо място. Художествеността на тези филми с участието на знаменити музикални сили бърже се оценява и населението масово ги посещава. Но, възхищавайки се от музикалните постижения в другите страни, трябва да се работи и у нас за издигане музикалната култура и у нашия народ. С тази благородна задача се е заел съюзът на народните хорове. И в града ни има народен хор „Царевец“ под диригенството на г-н Илия Денев. От няколко години той усилено работи за обединение на музикалните сили в града и издигане на музикалната култура. Извършеното от него е от голямо значение и е наложително едно проучване. Тук ще спрем вниманието на нашите читатели само върху изнесените до сега две сказки концерти. Едната бе на 29. I. н. г., с реферат Италиянският музикален гений от Илия Арнаудов, оперен режисьор и с участието на оперната певица Славка Попова, свършила Виенската консерватория. Втората бе на 5 т. м., вторник, 6 и пол. часа в салона на читалище "Надежда“ с сказка Народната ни песен — национален страж от Георги Стайков, учител по пение в м. гимназия, и музикални номера, изпълнени от народния хор „Царевец“. Г-н Стайков твърде подробно изнесе богатството на народни песни у нашия народ, което говори за големи музикални заложби; обаче, това голямо национално богатство още достатъчно не е оценено и използувано за музикалното възпитание на подрастващото поколение. „Ние малко пеем“, каза г-н Стайков. А пеенето е могъща сила за превъзпитанието на един народ и най-силния белег за цената на неговата обща култура. От тук и голямото значение на образувалите се народни хорове във всяко наше селище и тяхното обединение в съюз. И двата изнесени концерта с подходящи сказки бяxa добре посетени. Това говори, че има вече съзнание за необходимостта от дейност в това направление. Нека това съзнание бъде умело използувано. Нека народният хор продължи избрания път, като урежда подобни сказки и в бъдеще, придружени с музикални продукции. Девизът „Родна песен на век ни свързва“ всякога да бъде ръководното им начало. Чрез пението и народната песен към национален възход. 
Грета Костова-Бабулкова

 
ПОДКРЕПЕТЕ СТАРО ТЪРНОВО С ДАРЕНИЕ