Паметни знаци по случай независимостта

За спомен от обявяването на независимостта във Велико Търново са издигнати няколко паметни знака:
- лъв пред входа на Царевец
- паметник-пирамида на върха на Царевец
- павилион "Независимост" в началото на хълма Царевец
- надпис на скалата по пътя за гара Търново. 

Пет години след обявяването на Независимостта признателни търновци издигат малък паметник-пирамида, която отгоре завършва с кръст. Този паметник е премахнат през 1952 година. На Царевец е издигната нова гранитна пирамида по случай 94-та годишнина от провъзгласяването на независимостта на България. Запазени от него са само няколко снимки в архива на Леон Филипов. 
Павилионът "Независимост" заедно с хижа "Трапезица" са премахнати и могат да се видят само на стари снимки. 
За десетгодишнината от паметното събитие през 1918 г. на входа на крепостта Царевец е поставена скулптура на лъв. Проектът на скулптурата е на учителя по рисуване Димитър Багрилов. Taзи фигypa нa лъв e изpaбoтeнa oт цимeнт, но c гoдинитe се е разрушил и e бил пpeмaхнaт пpeз 1935 г. Пpeз 1936 г. нa cъщия пocтaмeнт e пocтaвeнa втopaтa cкyлптypa нa cъщия лъв, нo e изpaбoтeнa oт бял apбaнaшки кaмък. Спopeд paзкaзи и cпoмeни нa cтapocтoличaни и житeли нa ceлo Аpбaнacи пpoeктът нa Димитъp Бaгpилoв e ocъщecтвeн oт итaлиaнcкия кaмeнoдeлeц Пиeтpo Сaкeтти. Toй e пoтoмък нa eднa oт тpитe зaceлили ce в Аpбaнacи пpeз cpeдaтa нa XIX в. итaлиaнcки фaмилии (Сaкeтти, Мopyци и Мocyтти). Но втopaтa opигинaлнa лъвcкa фигypa нa Цapeвeц изчeзвa вероятно след 9-ти септември. Пo пoвoд 90-aтa гoдишнинa oт oбявявaнe нa кpyпния дъpжaвнo-пoлитичecки aкт в cтapaтa cтoлицa oтнoвo e възcтaнoвeнa cкyлптypнaтa фигypa нa лъв, нa cъщoтo мяcтo нa вхoдa нa кpeпocттa Цapeвeц. Прочетете повече

През 1917 г., по време на Първата световна война Димитър Багрилов изсича на скала по пътя за гара Велико Търново следния надпис : „Българино, помни, че ти в царуването на Н.В. Фердинанд I, Цар на българите, се бори юнашки и победи: Македония освободи на 24.IX.1915 г., а Добруджа на 04.I.1917 г.“ Надписът е направен с цел, която сам Багрилов определя най-добре: „... за да напомня на бъдещите поколения епохалните събития през Балканската война 1912 - 1913 г. и през Общоевропейската война 1915 - 1918 г. , които доведоха, макар за един момент, обединението на целия български народ“. Надписът е възстановен по случай 110 години от обявяването на независимостта.
  

ПОДКРЕПЕТЕ СТАРО ТЪРНОВО С ДАРЕНИЕ

Обявяване на независимостта, спомени на Моско Москов

22 септември (5 октомври) 1908 г. 

Провъзгласяване на независимостта ни. 

Сутринта отидох на училището, ученици и учители по улиците. Иде съобщение от управителя да отидат учителите на гарата да срещнем княза. Отиваме и чакаме на гарата до 11 часа. Там беше окр. управител М. Радославов, кметът Вителов, комендантът и др. официални лица. Дойде една само машина (локомотив) и съобщи, че князът чака на спирката в Долна махала. Тутакси всички тръгнаха, кой пеши, кой с файтон. В това време князът слезнал на спирката и с адютанта си отишли пеша до черковата „Св. Четиридесет" и се разходили из двора, и дори седнал на двора. Пристигнали сетне министрите и управителят, и кметът. Той навярно си мислел сам какво ще стане.

Влизат в черкова „Св. Четиридесет" и след като..., той [Фердинанд] от трона си прочете манифеста... Малинов доста развълнувано каза да се именува [князът ] „светлий цар".
Сетне отидоха в черковата митрополитска [Св. Петър и Павел"]. След това цар Фердинанд и министрите дойдоха на Хисаря [Царевец]..., гдето имаше една малка построена барака, окичена със зеленина. Влезна Фердинанд и министрите. След това Малинов прочете пред народа манифеста. Вителов, кметът, каза, че е велик акта и царят ще намери подкрепа у народа. Князът стъпи на стола и каза, че благодари на търновчани за всичко и че обичта на търновци му е много скъпа. След това се отместиха по дуварите към изток и местният фотограф ги сне.
Туристическо дружество "Трапезица" е инициатор на честванията на първата година от провъзгласяване на Независимостта. Вестник "Военни известия" съобщава: "По случай провъзгласяването на независимостта в тържествата взеха живо участие и квартируващите в този град 18 Етърски и 20 Добружански на Н.Ц.В. полкове". Двадесет и четири поборници от Бяла черква, пазейки възрожденските идеали на Априлското въстание, изпращат телеграма: "Ние, живите поборници от въстаническата чета, която през 1876 г. се бори при Дряновския монастир с Фазлъ паша за отечествената свобода, днес сме в неописуема радост, загдето доживяхме да видим осъществен нашия скъп идеал: пълна независимост на отечеството ни. Да живее и напредва свободна и независима България".

Албуми със снимки от тържественото отбелязване в Търново на 22 септ. 1909 г. на годишнината от обявяване на независимостта на България.   

 

   

 

Прочетете още: Паметни знаци по случай независимостта

Източник: http://www.trapezitca1902.com, http://www.nezavisimost.eu

 

ПОДКРЕПЕТЕ СТАРО ТЪРНОВО С ДАРЕНИЕ

Към западната част на града

ИЗ СПОМЕНИ НА ТОДОР ЯНКОВ (1939 год.)

Продължавайки пътя си от Башхамам в западна посока, минаваме покрай голяма една продълговата оригинална сграда, някогашен конак, горният етаж на която, подпиран от извити греди, виси над улицата. От него започва една от българските части на града, струпана, то се знае, върху постепенно възвишаваща се стръмнина, наречена „Халваджи баир". И пак улички вляво към Янтра и вдясно, посред лабиринт от къщи и къщурки. Измъчвани от умора, излязваме на сравнително равна улица, минаваме край интересната къща на известното старо търговско семейство Витанови, което даде на армията един полковник от първия випуск на Военното училище и най-сетне достигаме доволно разширената ѝ част. Тук, върху подзидана височина се издига църквата „Св. Константин и Елена". Тая част на града бе обитавана от най-видни граждани, Тук е къщата на старото търговско семейство Пъчови, по-горе, насреща, е къщата на най-видния в турско време първенец Стефан Карагьозов, притежател на първата и най-голяма фабрика в града за произвеждане на тънки брашна, хлебен спирт, печени пашкули и коприна. 

 Стефан Карагьозов е родом търновец, който се е отличавал с предприемчив дух, умение да води успешно търговията си и е бил известен в цяла Турция със своето производство. Той е имал и голямо влияние пред властта, която имала доверие в него, но както ще видим по-долу, нямаме основание да го обвиняваме в каквато и да било непочтеност. Фабриката му, която днес вече не съществува, се намираше на най-южната издигнатина на местността „Белянка“, дето са днес казармите, в района на които влиза и самата тя- нейните остатъци. Тя имаше един необикновено картинен изглед със своите 3—4 етажни, награмадени върху височината красиви здания, с неизбежната, разбира се, в подножието им Янтра. На най-високата открита част се издигаше един много красив осмоъгълен, бял масивен кьошк/навес/, потънал в червена коприна. В този кьошк е ходил почти всеки ден, надвечер, на почивка извънредният пратеник по разглеждане делата на съдените през 1876 г. бунтовници. В скоби казано, този пратеник бил мек човек и правел отстъпки, дето можело. Както съм чувал от свои и чужди стари хора, той е смекчавал, по молба на Карагьозова, наказанието на някои от съдените, а един свещеник съвсем е освободил от отговорност. — Във фабриката са ставали срещи и на някои от търновските революционери през време на последните въстания. Карагьозов лично е приемал и Левски, комуто и материално е помагал.
Навремето в Търново се е мълвило, че по-видните първенци, които, според положението си, са били близки до турските управляващи кръгове, не били добри българи, прикачайки им всевъзможни обвинения. Такава мълва е имало и за Карагьозова. Но това е било едно с нищо неоправдано заблуждение. Интересувайки се, като търновец, и от тия въпроси, разпитвал съм, освен баща си, и други съвременници на епохата, за която става дума. Всички са отхвърляли тия неоснователни обвинения, сипани, може би, и съвсем незлобиво върху първенците само поради тяхната близост до властта. Относно Карагьозова, баща ми ми е разказал случаи, когато този първенец е спасявал мнозина българи от сериозни неприятности. „Ако Карагьозов—казваше той — не би бил близък поне на вид с турците и не би се ползувал с тяхното доверие, не би могъл да бъде полезен на българите. Знай от мене; Стефан Карагьозоолу беше не само добър българин, но и честен и почтен човек“. Между разпитваните от мене търновци, имаше и такива, които заявяваха, че са спасявани от него, „защото думата му се чуваше в хикюмата, пък макар и тежко да се държеше, беше все пак добър българин. Когато по една или друга причина биваше безсилен да помогне някому пред турските големци, казваше това откровено; но зло никога и никому не е сторил“. С особена готовност предавам тия малки подробности, защото чувствувам едно душевно облекчение, задето, както Карагьозов, тъй и други големи наши съграждани, с безподобно себеотрицание са носели тежкия кръст на празна, но оскърбителна мълва. В това собствено се състои и тяхното благородство и великодушие.
Описанието ми за родния град беше вече окончателно готово в тая добра или лоша форма, в каквато го предлагам на читателя, когато във всеки почти брой на нашия общински в. "В. Търново" срещам нови и интересни материали, относно града ни, за използване. Такъв един изключително интересен материал е и този из записките на Киро Тулешков, съобщаван в казания вестник от Никола Д. Тулешков под заглавие: „Чорбаджиите Стефан Карагьозов и неговият приятел в с. Церова Кория“ с поднадслов в скоби: „Забогатяване и предателство към революционното движение и В. Левски, 1857 до 1872 г.“.
Този материал, върху който обръщам вниманието на читателя, главно на нашите търновци, е започнал да се печата през август т. г. във „В. Търново“, броеве 16, 17 и 18, като ще продължи и в следващите броеве. С голям интерес и внимание прочетох напечатания досега материал, който е диаметрално противоположен на кратките, събрани от мене сведения за търновските чорбаджии, главно касателно Ст. Карагьозова, от моя баща и други видни търновци. Според тях, покойният наш знатен съгражданин Карагьозоглу, както и другите търновски чорбаджии, не са били ни шпиони, ни предатели, а добри българи и честни хора. Наистина, изроди е имало и ще има у всеки народ, каквито и у нас не са липсвали—стадо без мърша не бива—но, според моите сведения, родният ни град изроди от категорията на шпиони и предатели не е дал.
Името Тулешков, което е носил и един стар търновски учител (даскал Давид) в турско време, не е опетнено с нищо непочтено, но при все това, от все сърце желая: записките на Киро Тулешкова—който, вероятно, е от рода на споменатият стар учител, познат навремето със своята почтеност—да излязат плод на заблуда и мълва. Нека не се забравя, че заблудата и мълвата навсякъде са вземали безбройни невинно оклеветени жертви. Колкото социално по-високо са стояли жертвите, толкова по-отровни са били клеветите. Но все пак, след време, те са бивали оправдавани и репутацията им очиствана. Може би примерът, който тук ще дам, е сравнително с въпросните наши лица, много изключителен, но все пак ще го отбележа. Той е следният: През време на Вел. френска революция най-безосновно оклеветено, охулено и отрупано с чудовищни обвинения лице е била Мария Антоанета. Намразена и презряна, тя е била обезглавена. Но днес, след век и половина почти, разучвайки характера и съдбата ѝ, историкът напълно възстановява репутацията ѝ, доказвайки, че тя е била образец на честност и на добродетели. И след това, мисля уместно отклонение, продължавам.
*

До Карагьозовата къща, в западна посока, се редят домовете на видни търновци, почти всички вече покойници, но оставили след себе си добро име и почтено поколение: хаджи Ангелов, голям търговец на бакър със задгранични връзки; Ангелов, дългогодишен банков директор; семейството Сарафови, което не трябва да бъде смесвано с едноименното семейство, което даде един министър, един генерал и прочутия столичен лекар д-р Стефан Сарафов, всички вече покойници. Родоначалникът на Сарафовото семейство, за което тук става дума, беше богат и с добро име арменец, преселил се и задомил в Търново. Неговият син, д-р Сарафов, беше дълги години главен военен лекар в България; той се отличаваше с голяма почтеност. Най-интересна в тая част на града е къщата на това семейство, която съществува и днес. Тя е голямо, масивно здание, с чупната фасада и с южната си страна има изглед към Света гора. Вътрешността ѝ е господарска—просторни помещения, двукрили врати, железни перила. До тая къща се намерва тая, в която е живял прочутият на своето време даскал Атанас Гранитски, който около 12 години е учителствувал в класното училище в града. Бил е родом от Котел, но се заселил и задомил в Търново. Него споменувам и в описанието на родния му град.

 Семейството от съседната къща е дало един свой член, Михалаки Стойчев, който през първата половина на XIX в. отишъл в Англия и се настанил в Манчестер, отдето е изпращал стоки в България. След около 30 годишно пребивание в този град, той се е завърнал в България. Няколко стъпки по-нататък, вдясно, изпъква изсред живописно струпаните сгради голяма старовременна къща, в която се е родил Димитър Бабев, поет и писател, син на видното някога търговско семейство Хаджи Бабеви. Добре известен в столичните писателски и интелектуални среди, г-н Димитър Бабев е бил драматург на Народния театър, а сега е уредник на „Учил. преглед", издание на М-то на просветата, литературен сътрудник на в. „Утро" и на в. „Мир", както и на разни други издания. Написал е няколко стихотворни сбирки и други трудове и е редактор на литер. списание „Листопад". Една от неговите хубави стихотворни сбирки има своя произход от Брюксел, където авторът е следвал своето образование. Продължавайки напред спокойно и без умора по извиващата се, но равна улица, биваме изненадани от нейните повече стари и от най-странна архитектура къщи, които ни дават още по-странни изгледи. От двете ѝ страни зеят „сокачета", които в лявата ѝ страна в най-възможни извивки стремително отиват към Янтра, а в дясната се провират между и под самите сгради, извеждайки по уморителни стръмнини на някоя част от главната улица. Ето, ние сме вече в оная нейна част, която макар да е преименувана, все пак си носи старото име „Циганската махала". Но въпреки това ѝ име, тука живеят скромни търновски семейства, нямащи нищо общо с това, види се, от много далечен произход название. В нейния свършек попадаме на един площад, към който гледат прозорците и чардаците на отрупаните наоколо къщи. Една, отляво, издигаща се над дълбока урва, с изглед към Янтра и Светата гора, е голяма, паянтова постройка, която ви се струва ще се строполи пред очите ви. Но упорито се държи тя, очаквайки художникът да я овековечи с четката си. ➡Продължение

ПОДКРЕПЕТЕ СТАРО ТЪРНОВО С ДАРЕНИЕ

Съзерцания

Из книгата "Между Царевец и Трапезица- пътни картини, легенди и видения" на Любомир Владикин /1931 г./
 Свито от незнаен трепет, българското сърце приближава старата столица. Очите се взират в далечината и през ума, като грабнати от вятъра листи, летят в безпорядък имена:    Асен и Петър . . . Иванко . . . Клокотница . . . Прелестната Ирина Комнен ... Сара ... Царица Мария, за която историкът казва, че оставили позорна слава . . . Балдуиновата кула, Лобната скала и загадъчния плясък на Янтра.
Историята на цял народ, разказана в една чудна приказка за царе и царици, за светкавични победи, за болярска измяна и страшни падения. Като че ли Провидението нарочно е затрило книгите ни и е заличило точния ред на събитията, за да превърне историята в легенда и живота в блян.
И най-после — всеопрощаваща забрава над неми развалини . . .
Но все пак нищо не е загубено. Всичко е написано с тайни знаци по грапавите скалисти венци — неразрушимите папируси, които помнят бурния живот на Трапезица, Царевец, Света гора и Асенова махла.
— Отвори очите на душата си и чети свещенните знаци: героичната епопея на дедите, на племето ни неотгонимата съдба, която го следи през вековете, и до днес.
- Ето Търново!- извиква онзи, който за пръв път го вижда, отгатнал го по необикновените хълмове, или по трепета на сърцето.
Странникът спира. И погледът му, като пияна от възторг чучулига полита нататък, за миг се издига до каменните венци по челата на хълмовете, потъва в пропастите между тях, губи се по чудните извивки на Янтра и знае где да кацне, за да се любува и отдъхне.
Природата рядко е била така вдъхновена, така странно капризна, както в ония предалечни времена, когато този огромен масив се е пропукал на няколко урвести хълмове, а змията на Янтра се намъкнала в дълбоките пукнатини, прояждала ги, лутала се в техния лабиринт и сякаш едвам намерила изход. И днес тя изглежда залутана: окото не може да схване в коя посока тече, от где иде и къде отива, но от гдето и да надникне в пропастта все нея вижда.
Всички пътешественици, в миналото и сега, говорят с възторг за този кът от земята ни и казват, че никъде по света не са срещали такава природа. — „В цяла Европа няма нищо подобно“, пише Иречек, а Молтке, който придружавал султан Махмуда в пътуването му (1837г.), бележи в дневника си: — „Никъде и никога още не съм видял по-романтично местоположение“.
Възхваляват го старите византийски и български летописци, описват го и новите ни писатели, но най-добре го е казал францисканецът Петър Богдан Бакшич. Той казва просто: „Cosa impossibile di narrarlo“ — „Не може да се опише!“ Ала Пенчо Славейков го е надминал — той е характеризирал Търново тъй оригинално, както никой досега: върху една изгледна картичка от града, която преди двайсетина години изпратил до проф. Ал. Балабанов, Пенчо написал: „Един фотографиран блян на дяда Господа!“
Грета Костова- Бабулкова

 
ПОДКРЕПЕТЕ СТАРО ТЪРНОВО С ДАРЕНИЕ

Петър Трумбев, аптекар и дарител

Големият дарител Петър Христов Трумбев е роден в Търново на 3 декември 1876г., в заможно семейство. Завършва гимназия в родния си град и става ученик в аптеката на вуйчо си. Завършва фармация в Загребския университет. Eдна година работи като управител на аптека в Търново и в София, а от юни 1900г. открива собствена аптека в Пазарджик, където се утвърждава като уважаван и обичан гражданин. Член е на УС на Пазарджишкото търговско дружество, председател на читалище „Виделина”, на дружество „Юнак” в града.

Петър Трумбев /означен с кръстче/ е в състава на българската войска по време на Междусъюзническата война, с. Кавак, 1913г.

Доброволец в Балканските войни и Първата световна война, когато заболява тежко. Умира в Пазарджик на 22 октомври 1918г. В последните си дни завещава 30 хил. лв. за образуване на фонд за стипендии на бедни ученици. На 12 декември 1918г. в изпълнение на волята му, неговата съпруга Мария Трумбева внася по сметката на Министерство на народната просвета (МНП) сумата от 30 хил. лв. По късно, на 18 декември, със заповед на МНП се създава фонд „Петър Трумбев”, който се управлява от министерството и влиза в обединения фонд „Завещатели и дарители”. Съгласно волята на дарителя и правилника на фонда, лихвите трябва да служат за стипендия на студент в СУ. Стипендията се отпуска чрез конкурс между младежи от двата пола, родени в Пазарджик и завършили пазарджишки гимназии. Специалностите се определят от МНП, като трябва да се предпочитат факултетите по медицина и химия. Ако приходите на фонда не са достатъчни за една пълна стипендия, трябва да се оставят за капитализиране. Към януари 1942г. капиталът на фонда нараства на 153 800 лв. с годишен приход от 8000 лв. По повод 25 годишнината от смъртта на съпруга ѝ, изпълнителката на завещанието подава заявление до МНП да отпусне стипендия за учебната 1943/1944г., като се съкратят процедурите и кандидатът бъде избран по предложение на учителския съвет, без конкурс, с избрана от него специалност. Вследствие със заповед на МНП са направени промени в правилника на фонда и е избран за стипендиант във Висшето техническо училище в София Александър Христов Цонков, завършил с отличие и добро поведение Мъжката гимназия „Ив. С. Аксаков”, Пазарджик. През 1944 и 1945г. стипендията е в размер на 12 000 лв, през 1946 е 9600 лв, след което стипендията се прекратява поради „изчерпване на кредита”.
Фондът се закрива през 1948г. с вливането на фонд „Завещатели и дарители” при МНП в държавния бюджет.
Дарителската дейност на Петър Трумбев е представена в енциклопедията на дарителството "Дарителските фондове и фондации в България 1878 - 1951г."
Източник: http://www.vesti.bg
Снимките са предоставени от Г-жа Евгения Гунчева  
 

ПОДКРЕПЕТЕ СТАРО ТЪРНОВО С ДАРЕНИЕ

Д-p Стефан х. Пенчев

През 1886 г. Д-р Стефан х. Пенчев спасява Велико Търново от холерна епидемия. Година преди това е бил ко­мандирован в Софийската държавна болница, за да лекува болни и ранени войници от фронта. За тази си дейност е награден с орден „Св. Александър“ V-тa степен. Когато се завръща в Търново, ус­тановява, че населението е обречено. Бързо организира санитарен лагер в района на с. Добри дял и настанява там всички болни от холера. Създавайки този „изолатор“ с много строг правилник за контакти, снабдяване с вода, храна и медикаменти, той успява да спре заразата. Това е сериозен медицински успех за времето и не остава незабелязан. Висшето му началство го награждава със Златен кръст за борба против холерата. А опитът му се популяризира сред медицинските среди и води до много положителни резултати в борбата не само срещу холерата, но и срещу всички масови зарази, особено в последвалите войни, когато е пикът на тяхното разпространение. Д-р х. Пенчев е второто от шестте деца на Хаджи Пенчо Стоянов и Зафирица Пенчева. Роден е на 15 април 1848 г. През онези години баща му работил с търговците на кожухар­ски стоки в Букурещ „Никола Станков и сие“. Синът му се срещ­нал с Никола Станков в Търново през пролетта на 1863 г. и тази среща била решаваща за бъдещето му. От Станков бъдещият лекар научил за новооткритото през 1862 г. Медицинско училище в Букурещ. Основател на т. нар „Скола национала де медицина“ в Букурещ е генерал д-р Давила, създателят на наречените на него­во име давилови капки за стомах. В тази школа д-р х. Пенчев получил диплом за завършен курс по физика и естествени науки, към които се е числяла медицината. Завърнал, се в родния си град през 1868 г. и до 1875-та рабо­тил като лекар. Същевременно се подготвял за специализация по хирургия и докторско звание, като помагал за издръжката на по-малкия си брат Йордан Пенчев, следвал също в медицинското училище на д-р Давила, специалност аптекарство, и който след дипломирането си се счита за един от основателите на аптечнотo дело в града ни. Той пък е родоначалникът на голямото аптекарско съсловие на рода х. Пенчеви. От септември 1875 година д-р х. Пенчев работи като ординатор в болницата в Галац, а след това в Букурещ, като същевременно подготвя и защитава доктората си, а титлата „Доктор по медицина и хирургия“ получава през януари 1877 г. Веднага се завръща в Търново като лекар на свободна практика. Като такъв го заварва и Руско-турската освободителна война 1878 г. През 1879 година д-р х. Пенчев е назначен на длъжността търновски окръжен лекар. Той е организаторът и на първата окръжна медицинска служба, обединяваща градове и села на тогавашния Търновски окръг, който обхващал и Осман пазар (днешно Търговище). Особено непримирим е в борбата със заразните болести в града и окръга и популяризирането на началата на обществената хигиена. В болницата работи заедно с колегите си д-р Стат Антонов и д-р Алекси Христов. Тримата се считат за основатели на Търновската болница. След като спасява града ни от страшната епидемия и в навечерието на Балканските войни, макар вече пенсионер, той се отдава на усилена обществена дейност. Оглавява дружество „Червен кръст“, в което влага много енергия за преуспяване на великотърновския му клон. От обявяване на Балканските войни до сключване договорите за мир той работи непрекъснато в Търновската разпределителна болница, където лекува и се бори за живота на тежко ранените в боевете войници и офицери. Същевременно като председател на Червения кръст развива значителна благотворителна дейност за поддържане подкрепителния пункт при търновската гара.
На 1 юни 1913 г. нашият град е сполетян от земетресение. Домът на сем. х. Пенчеви е напълно разрушен и в руините загива съпругата му Тодорица (от известния търновски род Смилови). Това съкрушава д-р Хаджипенчев, който е принуден като много свои съграждани, да живее в барака в двора на казармите. Денонощните му дежурства за лечение на болните и ранени войници от фронта, ниските хигиенни условия, при които е принуден да битува, довеждат до заразяването му от холера. И... лекарят, спасил безброй войници и граждани от болестта, става нейна жертва. На 18 август 1913 г. д-р Стефан х. Пенчев умира в ръцете на сина си Александър Пенчев, известния търновски агроном, публицист, журналист и общественик - достоен продължител на делата на своя баща.

Това е гроба на д-р Стефан х. Пенчев

 

Из книгата "Споменъ за Търново" на Катя Митова-Ганева
Вижте още- Фамилия хаджи Пенчеви  

Александър Ст. Пенчев (1879-1953 г.)-  виден общественик, агроном, писател, журналист.

ПОДКРЕПЕТЕ СТАРО ТЪРНОВО С ДАРЕНИЕ

ТЪРНОВО ИЛИ ТЪРНОВА

ИВАН БОГОРОВ

Из „Няколко дни разходка по българските места“- първият български пътепис издаден 1868г. в Букурещ

— Честит ви сиргян, кир Статке.

По тия думи повечето от нашите читатели могат да разбе­рат, че се намираме на Марино поле край лъкатушките на Янтра срещу Велико Търново, което, ако и да не е толкос го­лямо, доста е, че се големи само с името си.

То е разположено на един твърде стръмен каменлив бряг, кой­то от върха до най-долу, дор до реката, е накичен с къщи една над друга назидани, също както са наредени кермидите на един покрив. Всяко местоположение си има добрините. Високи­те места се радват на по-чист въздух, а ниските имат по-близо водата. Повечето къщи са дървени и едвам ли имат основа, чтото, като падне една от някой буен вятър или от някой порой, тя надолу струпала още две-три. Тия нямат никак дворове — токо до вратнята се влазя и в стаята — и са станали още по- тесни откак управлението е разширило малко улиците.

Човек се смайва като помисли на ума си, защо тия хорица са се накатерили по тоя толкова стръмен бряг, кога тии имат през реката по-хубаво място. И ако би направили един мост от Али паша насреща, то местото щеше да бъде по-прилично за град, зачтото е по-равно и по-широко, и там могат да живеят по-разпуснато.

Търново има доста голяма чаршия. Само сто и двадесет дюкяна продават памучни прежди и американско платно. Ала кога не е пазарен ден, дявол няма по дюкяните. От петък до събота им е пазарът, на който дохождат повечето горнеселци, когато долнеселци си пазаруват на Ряховица, че мъчно им иде да бият път из търновский боаз. Тук няма зеленчук, ако и в разстояние един час да е село Лясковец, на което жителите са всичките градинари, които ходят по чужди страни да работят своя занаят, а в Търново не стъпват, че няма кой да им купува мъката, и по-добре да речем, няма с какво да им се купува стоката. Та, според това, може съди всякой, какво богатство имат жителите.

От Търново има мнозина, които ходят в Италия с бубено семе. Тии говорят и добре италиянски. Като се разговарях с едного от тях, попитах ги, когато са били в Италия, ако са обърнали внимание върху предението и тъканието на коприна.

—  Ха — казаха ми, — ний ходим в Италия само да прода­ваме семя. То за такава работа трябва максус да отиде човек. Нашите женоря могат испре и истъка малко нечто коприна, ами няма кой да стане мукаят. Нам кога ни дотребуват копринени фистани, купуваме си ги готови от Букурещ, а тукашната коп­рина я продаваме на французите, че те били уж по-майстори да я истъкават.

Един ден ме покани един приятел да пия едно кафе у тях. В къщата му постелките му като бяха все купешки, както е обикновено в Търново, попитах го, ако знаят търновки да пре­дат и тъкат.

—   Не! — той ми отговори простодушно. — То е на Беброво, далеч от тук шест сахата, дето знаят да предат и тъкат. Нам ни е по-износно купешкото.

—   Жално ми е — рекох му, — че Беброво се паднало много далеч от вас. Той смънка нещо, без да го разумея. Както водата, хавата, ядението и местоположението дават на човека особен обичай, тъй и тукашните се изговарят според лакатушний въртеж на Янтра, което те наричат дипломатика, която прилича малко нещо на фенерска.

Както търговията и обикновените занаяти не са заможни да прехраневат тукашните жители, а пък индустрията я няма ни­каква, то от всякоя къща се намира, без изключение, по един човек на чужди места, които са отишли да търсят прехрана, и мнозина от тях не се връщат веке.

Поправянието на това нещо, както и обогатяванието на жи­телите, зависи от търновските предни человеци. Който нека да бъде предний в един град, той требува да познава и что е длъ­жен към своите съграждани — да му стоят прави с кръстосани ръце пред него или да бъдат и те равни на него.

Една сутрена отидох на кахвенето, седалата на което са направени нито по европейски, нито по турски, че дотолкоз е стигнала тук архитектиката, та, както и да седне человек, все е на безпокойствие. Токо что се беше напълнило с хора, и от цигарите имаше вътре гъста мъгла. Тутакси влазя един, блабеляше нечто и по-яката повтаряше: „Йордане!“ Изпървом по­мислих, че някой сиромах търсеше чорбаджи Йордана. И пос­ле, като влезе едно дете след него и носеше менче пълно е во­да, разуме се работата. Той беше облечен с въззелено джобе от Ноево време, закърпено с няколко черни парцала, измъкна от пазухата си китка босиляк, потопи я във водата и силно поръси всички ни наоколо. Сетне, като ни подаде да целунем дървен кръст, поръси и отделно всякого едного. И, като свър­ши това, направи ръката си на кривачя, просна я към всички ни и извика:

— Давайте пари, де!

— Това е нашия поп махалелия — пошепна ми един до мене, — требува да му дадем по пет парички.

Далеч един сахат и половина из боаза при манастиря се находа къщата на руский консул. Казват хората, че тойз дипломат си направил там жилището, зачтото бил дошъл както, покровител на православната вяра, нежели за политически подлози.

В Търново в женските, както и в мъжките училища учат онова, което не им яко требува. В първите на място да се учат на занаят, да месат хляб, да перат, да готвят, да шият, да предат, да плетат и да тъкат, накъсо да речем, за да бъдат добри майки и харни къщовници, те се учат да прават писма! Във вторите за търговия, заради занаят, за политическа или домашна икономия и реч не става, учениците се готвят да стават географици и историци. Едвам се отървахме от наустници и псалтир, то налетяхме на други денгубци.

Учителите се оплакват, че бащите на децата не оставали синовети си да ходят много години в училището, и последните имат правда. Изобщо, училищата отпреди десет години насам не са направили нито крачка успех. Тия стоят все на еднакво състояние, може би и да останат още за много време все тъй. То не е нищо, че броят на учениците се е умножил отпреди десет години, то произлиза от народонаселението, то не е никакъв успех. Кой дял от науката е цъвнал и цъвти в някое училище? Всяка стока се харчи там, дето хората имат потреба от нея. Една наука успява там, дето человеците имат нужда от нея. Младите българчета откак напуснат училището, нели имат пред очи занаята и търговията, които им са самото- прибежище! Следователно училищата требува да бъдат занаятски и търговски!

ПОДКРЕПЕТЕ СТАРО ТЪРНОВО С ДАРЕНИЕ