Стефан Карагьозов е родом търновец, който се е отличавал с предприемчив дух, умение да води успешно търговията си и е бил известен в цяла Турция със своето производство. Той е имал и голямо влияние пред властта, която имала доверие в него, но както ще видим по-долу, нямаме основание да го обвиняваме в каквато и да било непочтеност. Фабриката му, която днес вече не съществува, се намираше на най-южната издигнатина на местността „Белянка“, дето са днес казармите, в района на които влиза и самата тя- нейните остатъци. Тя имаше един необикновено картинен изглед със своите 3—4 етажни, награмадени върху височината красиви здания, с неизбежната, разбира се, в подножието им Янтра. На най-високата открита част се издигаше един много красив осмоъгълен, бял масивен кьошк/навес/, потънал в червена коприна. В този кьошк е ходил почти всеки ден, надвечер, на почивка извънредният пратеник по разглеждане делата на съдените през 1876 г. бунтовници. В скоби казано, този пратеник бил мек човек и правел отстъпки, дето можело. Както съм чувал от свои и чужди стари хора, той е смекчавал, по молба на Карагьозова, наказанието на някои от съдените, а един свещеник съвсем е освободил от отговорност. — Във фабриката са ставали срещи и на някои от търновските революционери през време на последните въстания. Карагьозов лично е приемал и Левски, комуто и материално е помагал.
Навремето в Търново се е мълвило, че по-видните първенци, които, според положението си, са били близки до турските управляващи кръгове, не били добри българи, прикачайки им всевъзможни обвинения. Такава мълва е имало и за Карагьозова. Но това е било едно с нищо неоправдано заблуждение. Интересувайки се, като търновец, и от тия въпроси, разпитвал съм, освен баща си, и други съвременници на епохата, за която става дума. Всички са отхвърляли тия неоснователни обвинения, сипани, може би, и съвсем незлобиво върху първенците само поради тяхната близост до властта. Относно Карагьозова, баща ми ми е разказал случаи, когато този първенец е спасявал мнозина българи от сериозни неприятности. „Ако Карагьозов—казваше той — не би бил близък поне на вид с турците и не би се ползувал с тяхното доверие, не би могъл да бъде полезен на българите. Знай от мене; Стефан Карагьозоолу беше не само добър българин, но и честен и почтен човек“. Между разпитваните от мене търновци, имаше и такива, които заявяваха, че са спасявани от него, „защото думата му се чуваше в хикюмата, пък макар и тежко да се държеше, беше все пак добър българин. Когато по една или друга причина биваше безсилен да помогне някому пред турските големци, казваше това откровено; но зло никога и никому не е сторил“. С особена готовност предавам тия малки подробности, защото чувствувам едно душевно облекчение, задето, както Карагьозов, тъй и други големи наши съграждани, с безподобно себеотрицание са носели тежкия кръст на празна, но оскърбителна мълва. В това собствено се състои и тяхното благородство и великодушие.
Описанието ми за родния град беше вече окончателно готово в тая добра или лоша форма, в каквато го предлагам на читателя, когато във всеки почти брой на нашия общински в. "В. Търново" срещам нови и интересни материали, относно града ни, за използване. Такъв един изключително интересен материал е и този из записките на Киро Тулешков, съобщаван в казания вестник от Никола Д. Тулешков под заглавие: „Чорбаджиите Стефан Карагьозов и неговият приятел в с. Церова Кория“ с поднадслов в скоби: „Забогатяване и предателство към революционното движение и В. Левски, 1857 до 1872 г.“.
Този материал, върху който обръщам вниманието на читателя, главно на нашите търновци, е започнал да се печата през август т. г. във „В. Търново“, броеве 16, 17 и 18, като ще продължи и в следващите броеве. С голям интерес и внимание прочетох напечатания досега материал, който е диаметрално противоположен на кратките, събрани от мене сведения за търновските чорбаджии, главно касателно Ст. Карагьозова, от моя баща и други видни търновци. Според тях, покойният наш знатен съгражданин Карагьозоглу, както и другите търновски чорбаджии, не са били ни шпиони, ни предатели, а добри българи и честни хора. Наистина, изроди е имало и ще има у всеки народ, каквито и у нас не са липсвали—стадо без мърша не бива—но, според моите сведения, родният ни град изроди от категорията на шпиони и предатели не е дал.
Името Тулешков, което е носил и един стар търновски учител (даскал Давид) в турско време, не е опетнено с нищо непочтено, но при все това, от все сърце желая: записките на Киро Тулешкова—който, вероятно, е от рода на споменатият стар учител, познат навремето със своята почтеност—да излязат плод на заблуда и мълва. Нека не се забравя, че заблудата и мълвата навсякъде са вземали безбройни невинно оклеветени жертви. Колкото социално по-високо са стояли жертвите, толкова по-отровни са били клеветите. Но все пак, след време, те са бивали оправдавани и репутацията им очиствана. Може би примерът, който тук ще дам, е сравнително с въпросните наши лица, много изключителен, но все пак ще го отбележа. Той е следният: През време на Вел. френска революция най-безосновно оклеветено, охулено и отрупано с чудовищни обвинения лице е била Мария Антоанета. Намразена и презряна, тя е била обезглавена. Но днес, след век и половина почти, разучвайки характера и съдбата ѝ, историкът напълно възстановява репутацията ѝ, доказвайки, че тя е била образец на честност и на добродетели. И след това, мисля уместно отклонение, продължавам.
*
Навремето в Търново се е мълвило, че по-видните първенци, които, според положението си, са били близки до турските управляващи кръгове, не били добри българи, прикачайки им всевъзможни обвинения. Такава мълва е имало и за Карагьозова. Но това е било едно с нищо неоправдано заблуждение. Интересувайки се, като търновец, и от тия въпроси, разпитвал съм, освен баща си, и други съвременници на епохата, за която става дума. Всички са отхвърляли тия неоснователни обвинения, сипани, може би, и съвсем незлобиво върху първенците само поради тяхната близост до властта. Относно Карагьозова, баща ми ми е разказал случаи, когато този първенец е спасявал мнозина българи от сериозни неприятности. „Ако Карагьозов—казваше той — не би бил близък поне на вид с турците и не би се ползувал с тяхното доверие, не би могъл да бъде полезен на българите. Знай от мене; Стефан Карагьозоолу беше не само добър българин, но и честен и почтен човек“. Между разпитваните от мене търновци, имаше и такива, които заявяваха, че са спасявани от него, „защото думата му се чуваше в хикюмата, пък макар и тежко да се държеше, беше все пак добър българин. Когато по една или друга причина биваше безсилен да помогне някому пред турските големци, казваше това откровено; но зло никога и никому не е сторил“. С особена готовност предавам тия малки подробности, защото чувствувам едно душевно облекчение, задето, както Карагьозов, тъй и други големи наши съграждани, с безподобно себеотрицание са носели тежкия кръст на празна, но оскърбителна мълва. В това собствено се състои и тяхното благородство и великодушие.
Описанието ми за родния град беше вече окончателно готово в тая добра или лоша форма, в каквато го предлагам на читателя, когато във всеки почти брой на нашия общински в. "В. Търново" срещам нови и интересни материали, относно града ни, за използване. Такъв един изключително интересен материал е и този из записките на Киро Тулешков, съобщаван в казания вестник от Никола Д. Тулешков под заглавие: „Чорбаджиите Стефан Карагьозов и неговият приятел в с. Церова Кория“ с поднадслов в скоби: „Забогатяване и предателство към революционното движение и В. Левски, 1857 до 1872 г.“.
Този материал, върху който обръщам вниманието на читателя, главно на нашите търновци, е започнал да се печата през август т. г. във „В. Търново“, броеве 16, 17 и 18, като ще продължи и в следващите броеве. С голям интерес и внимание прочетох напечатания досега материал, който е диаметрално противоположен на кратките, събрани от мене сведения за търновските чорбаджии, главно касателно Ст. Карагьозова, от моя баща и други видни търновци. Според тях, покойният наш знатен съгражданин Карагьозоглу, както и другите търновски чорбаджии, не са били ни шпиони, ни предатели, а добри българи и честни хора. Наистина, изроди е имало и ще има у всеки народ, каквито и у нас не са липсвали—стадо без мърша не бива—но, според моите сведения, родният ни град изроди от категорията на шпиони и предатели не е дал.
Името Тулешков, което е носил и един стар търновски учител (даскал Давид) в турско време, не е опетнено с нищо непочтено, но при все това, от все сърце желая: записките на Киро Тулешкова—който, вероятно, е от рода на споменатият стар учител, познат навремето със своята почтеност—да излязат плод на заблуда и мълва. Нека не се забравя, че заблудата и мълвата навсякъде са вземали безбройни невинно оклеветени жертви. Колкото социално по-високо са стояли жертвите, толкова по-отровни са били клеветите. Но все пак, след време, те са бивали оправдавани и репутацията им очиствана. Може би примерът, който тук ще дам, е сравнително с въпросните наши лица, много изключителен, но все пак ще го отбележа. Той е следният: През време на Вел. френска революция най-безосновно оклеветено, охулено и отрупано с чудовищни обвинения лице е била Мария Антоанета. Намразена и презряна, тя е била обезглавена. Но днес, след век и половина почти, разучвайки характера и съдбата ѝ, историкът напълно възстановява репутацията ѝ, доказвайки, че тя е била образец на честност и на добродетели. И след това, мисля уместно отклонение, продължавам.
*
До Карагьозовата къща, в западна посока, се редят
домовете на видни търновци, почти всички вече покойници, но оставили
след себе си добро име и почтено поколение: хаджи Ангелов, голям
търговец на бакър със задгранични връзки; Ангелов, дългогодишен банков
директор; семейството Сарафови, което не трябва да бъде смесвано с
едноименното семейство, което даде един министър, един генерал и
прочутия столичен лекар д-р Стефан Сарафов, всички вече покойници.
Родоначалникът на Сарафовото семейство, за което тук става дума, беше
богат и с добро име арменец, преселил се и задомил в Търново. Неговият
син, д-р Сарафов, беше дълги години главен военен лекар в България; той
се отличаваше с голяма почтеност. Най-интересна в тая част на града е
къщата на това семейство, която съществува и днес. Тя е голямо, масивно
здание, с чупната фасада и с южната си страна има изглед към Света гора.
Вътрешността ѝ е господарска—просторни помещения, двукрили врати,
железни перила. До тая къща се намерва тая, в която е живял прочутият на
своето време даскал Атанас Гранитски, който около 12 години е
учителствувал в класното училище в града. Бил е родом от Котел, но се
заселил и задомил в Търново. Него споменувам и в описанието на родния му град.
Семейството от съседната къща е дало един свой член, Михалаки Стойчев, който през първата половина на XIX в. отишъл в Англия и се настанил в Манчестер, отдето е изпращал стоки в България. След около 30 годишно пребивание в този град, той се е завърнал в България. Няколко стъпки по-нататък, вдясно, изпъква изсред живописно струпаните сгради голяма старовременна къща, в която се е родил Димитър Бабев, поет и писател, син на видното някога търговско семейство Хаджи Бабеви. Добре известен в столичните писателски и интелектуални среди, г-н Димитър Бабев е бил драматург на Народния театър, а сега е уредник на „Учил. преглед", издание на М-то на просветата, литературен сътрудник на в. „Утро" и на в. „Мир", както и на разни други издания. Написал е няколко стихотворни сбирки и други трудове и е редактор на литер. списание „Листопад". Една от неговите хубави стихотворни сбирки има своя произход от Брюксел, където авторът е следвал своето образование. Продължавайки
напред спокойно и без умора по извиващата се, но равна улица, биваме
изненадани от нейните повече стари и от най-странна архитектура къщи,
които ни дават още по-странни изгледи. От двете ѝ страни зеят
„сокачета", които в лявата ѝ страна в най-възможни извивки стремително
отиват към Янтра, а в дясната се провират между и под самите сгради,
извеждайки по уморителни стръмнини на някоя част от главната улица. Ето,
ние сме вече в оная нейна част, която макар да е преименувана, все пак
си носи старото име „Циганската махала". Но въпреки това ѝ име, тука
живеят скромни търновски семейства, нямащи нищо общо с това, види се, от
много далечен произход название. В нейния свършек попадаме на един
площад, към който гледат прозорците и чардаците на отрупаните наоколо
къщи. Една, отляво, издигаща се над дълбока урва, с изглед към Янтра и
Светата гора, е голяма, паянтова постройка, която ви се струва ще се
строполи пред очите ви. Но упорито се държи тя, очаквайки художникът да я
овековечи с четката си. ➡Продължение
ПОДКРЕПЕТЕ СТАРО ТЪРНОВО С ДАРЕНИЕ
Няма коментари:
Публикуване на коментар