Свито от незнаен трепет, българското сърце приближава старата столица. Очите се взират в далечината и през ума, като грабнати от вятъра листи, летят в безпорядък имена: Асен и Петър . . . Иванко . . . Клокотница . . . Прелестната Ирина Комнен ... Сара ... Царица Мария, за която историкът казва, че оставили позорна слава . . . Балдуиновата кула, Лобната скала и загадъчния плясък на Янтра.
Историята на цял народ, разказана в една чудна приказка за царе и царици, за светкавични победи, за болярска измяна и страшни падения. Като че ли Провидението нарочно е затрило книгите ни и е заличило точния ред на събитията, за да превърне историята в легенда и живота в блян.
И най-после — всеопрощаваща забрава над неми развалини . . .
Но все пак нищо не е загубено. Всичко е написано с тайни знаци по грапавите скалисти венци — неразрушимите папируси, които помнят бурния живот на Трапезица, Царевец, Света гора и Асенова махла.
— Отвори очите на душата си и чети свещенните знаци: героичната епопея на дедите, на племето ни неотгонимата съдба, която го следи през вековете, и до днес.
- Ето Търново!- извиква онзи, който за пръв път го вижда, отгатнал го по необикновените хълмове, или по трепета на сърцето.
Странникът спира. И погледът му, като пияна от възторг чучулига полита нататък, за миг се издига до каменните венци по челата на хълмовете, потъва в пропастите между тях, губи се по чудните извивки на Янтра и знае где да кацне, за да се любува и отдъхне.
Природата рядко е била така вдъхновена, така странно капризна, както в ония предалечни времена, когато този огромен масив се е пропукал на няколко урвести хълмове, а змията на Янтра се намъкнала в дълбоките пукнатини, прояждала ги, лутала се в техния лабиринт и сякаш едвам намерила изход. И днес тя изглежда залутана: окото не може да схване в коя посока тече, от где иде и къде отива, но от гдето и да надникне в пропастта все нея вижда.
Всички пътешественици, в миналото и сега, говорят с възторг за този кът от земята ни и казват, че никъде по света не са срещали такава природа. — „В цяла Европа няма нищо подобно“, пише Иречек, а Молтке, който придружавал султан Махмуда в пътуването му (1837г.), бележи в дневника си: — „Никъде и никога още не съм видял по-романтично местоположение“.
Възхваляват го старите византийски и български летописци, описват го и новите ни писатели, но най-добре го е казал францисканецът Петър Богдан Бакшич. Той казва просто: „Cosa impossibile di narrarlo“ — „Не може да се опише!“ Ала Пенчо Славейков го е надминал — той е характеризирал Търново тъй оригинално, както никой досега: върху една изгледна картичка от града, която преди двайсетина години изпратил до проф. Ал. Балабанов, Пенчо написал: „Един фотографиран блян на дяда Господа!“
Грета Костова- Бабулкова
Няма коментари:
Публикуване на коментар