ИЗ ПЪТЕПИСИ И СПОМЕНИ НА ТОДОР ЯНКОВ (1939 год.)
Оттук започва новата част на града, пресечена от широка, но разбира се, стръмна, добре павирана улица, която ни отвежда при казармите и в западната част на града. В грамаден полукръг се издигат, потъналите в растителност, красиви казармени здания; предългата им ограда прави впечатление със своите релефни украси: войнишки глави в шлем сред орнаменти. Насреща е най-новата част на града, съединяваща го с някогашното предградие Марнополе. Всички къщи тук са нови, красиви постройки, всред които, близо до улицата, отиваща към „Хавриките“ — тоест към няколкото някогашни фабрики за спирт, вина, хранене на буби и сушене на пашкули — се открива не особено голям, но красив, прекрасно настлан с гранитни блокчета площад. В южната му страна се изправя великолепната сграда на Военния клуб, а срещу него, посред площада, голям и красив паметник за падналите войници от търновския гарнизон през време на войните. На четирите страни на паметника се изправят войнишки фигури, а най-горе, върху гранитен пиедестал, се вижда в класическа драпировка жена с превито коляно, символизираща България, в положение на поклон пред падналите по бранните полета герои..jpg)
Тук насреща започва виденият вече от нас, при пристигането ни, булевард „Макензен“. Сега ще ти разправя, драги читателю, какъв изглед имаха тия местности, включително и казаният булевард, в турско време. Мястото, на което се намират днес казармите, беше голо. Върху него търновският турски гарнизон
разпъваше лете своите чадъри и правеше военните си упражнения на отсрещното, сега както видяхме, вече застроено Марнополе. Надясно от последното, дето е днес град. градина и кварталът около нея, беше гола стръмнина, с издигащето се над нея възвишение Орловец (именуемо тогава, па и днес още, „Картала“). През летни празнични дни търновци излезваха на „сериян“ и седяха на това място; повечето обаче, предпочитаха да отиват по лозята си. Просторното и голо тогава Марнополе, на което се спираха селяни да продават дърва с коли, дървени въглища и др. свои произведения, през време на Великден и Гергьовден приемаше извънредно оживен и живописен изглед. Тука се въздигаха разни люлки, въртележки, нареждаха се шербетчийници, пукалджийници, като не липсваха дори и пиянкаджии, въжеиграчи и панорами. Търновци довеждаха тука да полюлеят децата си, възторга на които беше безграничен; слугините и калфите се люлееха на „голямата люлка“, завъртваха след това хора и т. н. С една дума кипеше, пълен с веселие, патриархален живот, при закуска на червени яйца с количе (козунак). За този род забавления и днес има оставено място; но "новата цивилизация" значително притъпи някогашното чувство на сърдечност, простота и безизкуственост.
Днешният булевард „Макензен“ беше един обикновен извънградски път. Мястото край този път, дето е днес девическата гимназия, беше оградено и се наричаше „Шеркет“; тук спираха пощенските коли и коне. Върху близкото възвишение се издига некрасиво каменно здание, в което се помещаваше пощата и телеграфа; то съществува и днес, служащо за пожарна наблюдателница. Отсрещната страна на пътя, близо до града, бе заета от градското бунище, дето се изхвърляше сметта от близките махали. Няколко години след освобод. война, това стръмно и замърсено от сметта място бе дадено от град. община на разбогателия гражданин Ангел Попов, да издигне върху него прилично здание. И той построи една дълга двуетажна сграда с дюкяни под нея. Завещена от него, днес в тая сграда се помещава „Стопанското девическо училище“, носещо неговото и на съпругата му имена.
Според обичая си, и тука ще се поспра, за да разкажа една случка, която донейде оправдава нар. поговорка: „Роди ме, мамо, с късмет, че ако щеш, хвърли ме на смет“. Тая случка ми е разправил сам покойният Ангел Попов, от благоразположението и приятелството на когото, се ползувах. Преди всичко нека кажа няколко думи и за самия него.
Родом търновец, този човек с детско добродушие, се научил криво-ляво да чете и пише при тъй наречения в града „куцият даскал“. Природно развит и не задоволяващ се да живее от някой занаят, той мечтаел да стане индустриалец и разбогатее. В това време в Търново успешно се развивали някои индустрии — бубарството, точенето на коприна, производството на спирт и т. н. — като била построена и фабрика за сапун, която впрочем, неуспявайки, скоро се закрила. Понеже най-добър изглед за развитие имало копринарството, в Търново дошли няколко италианци, начело с някой-си Адолф Нутари. След като правил разни безуспешни опити за постигане на целта си, Попов се сближил с казания Нутари, който виждайки способностите му, изпратил го по своя работа в Италия. Тук той задоволително научил италиански език и се запознал с разни интересуващи го индустрии. Между това надеждите на Адолф Нутари за развитието на копринарството с голяма приходоносност не се оправдали, и той напустнал с хората си Търново.
Като се завърнал от Италия, Попов се опитал да развие някоя индустрия, но това не само не му се удало, но изгубил своите и заетите чужди пари, като останал само с едно „званче“ — по-малко от един лев турска монета — в джоба си. Отчаян от неуспехите си, един празничен ден излязъл вън от града да се разходи и обмисли положението си. Минавайки край бунището, на мястото на което днес се издига гореописаното негово здание забелязал, че нещо ослепително изскри на слънцето. Вгледал се. То не било нищо друго, освен счупено някакво стъкло, но близо до него се белеели листата на една разтворена книга. Винаги любопитен, той нагазил в сметта и вдигнал книгата, която била дебела, подвързана и на италиански език. Взел я, та когато се разхожда, да я попрегледа и да убие чрез това времето и намали тъгата си. В нея се говорело за разни индустрии, между които и за модерно производство на брашна и брашнени издалия.
Тая книга му внушила мисълта да основе в Търново модерна мелница за тънки брашна. Трябвало, обаче капитал. Винаги не успяващ в своите предприятия, хората, които били в положение да го улеснят, гледали вече на него с недоверие. Но „роден с късмет“, той най-сетне и този път успял да събере капитал и да започне предначертаното си дело, което имало най-благоприятни последици и послужило за неговото разбогатяване. Построената от него модерна мелница в Дервент започнала да вади превъзходни брашна, които намерили пазар дори в Египет. По-късно е построил и фабрика за макарони и фидета в околностите на Търново — в землището на с. Келифарево — която и днес с най-голям успех продължава да работи. Разбогатял, той поверил управлението на своите предприятия, но под свое наблюдение и ръководство, на един честен, млад търновец, като се предал на почивка и четене. Но дядо Ангел, както го наричаха вече, не четеше само вестници, а и белетристика. Освен това, обичаше той много и музиката. Когато идваше в Търново прочутата пътуваща по България оперна трупа на Мацини, той я поканваше в своята къща да пее пред поканени отбрани гости. Ревностен посетители на вечеринките във Военния клуб, макар вече минал 60 год. възраст, вземаше участие в танцовете със своята съпруга, която тъй също беше развита, много добра и благородна жена. Към тия характеризуващи го подробности, ще прибавя още една. Казах, че се ползувах от неговото благоразположение и приятелство, поради което и често обичах да се отбивам в кантората му и го навестявам. Един ден го заварих да чете вдълбочено някаква доволно обемиста книга.
- Какво четеш, дядо Ангеле? Да не е и тая книга, като оная, която някога си намерил на бунището ?
- Сега нямам вече нужда от такива книги; тази е една „романца“ на „талиенски“,
Наистина, това беше романът „Кървави нощи в Ирландия“ на италиански език.
- Много увлечено четеш.
- Да, тъй. Завари ме тъкмо на това място, дето една „контеза“ ще минава с каляската си по един мостъ, без да знае, че неприятелите ѝ са подрязали подпорите му, и тя ще падне в реката...
— За това ли се тревожиш?
Дядо Ангел, който беше вдигнал очилата на челото си, се усмихна добродушно и рече:
— Жално ми е... защо да падне и се удави нещастната жена...
— Роман... измислица...
— Може и тъй да е, но все пак е жално...
Този случай издава неговата мекосърдечност и сантименталност, които не му пречеха, обаче да е и един практичен човек.
Бездетен, той остави след смъртта си почти цялото си богатство за благотворителни цели.
Сега отново продължавам описанието си.
*
Близо до бунището, на завоя за в града, се намираше „Беклемето“ — малка, паянтова, двуетажна сграда. Почти срещу нея, от другата страна на пътя, дето се намира днес паметника на избесените въстаници, се издигаха „дараджите“ (бесилките), когато трябваше да бесят заловените и осъдени на смърт български „комити“, както турците наричаха революционерите. Пространството зад паметника нагоре бе заето от турски гробища, близо до които, на тъй нареченото място „Хорището“ под „Поличката“, биваха погребвани обесените български въстаници. Там днес се намира малък, скромен паметник. След освобод. война всички тия пространства, стръмнини и издигнатини, постепено се заселиха, като се застроиха с красиви къщи и въведе нужното благоустройство. На източната издигнатина на „Картала“ — Орловец — днес се намира великолепното здание на държавна болница, имаща изглед на всички страни. ➡Продължение
ПОДКРЕПЕТЕ СТАРО ТЪРНОВО С ДАРЕНИЕ
.jpg)
разпъваше лете своите чадъри и правеше военните си упражнения на отсрещното, сега както видяхме, вече застроено Марнополе. Надясно от последното, дето е днес град. градина и кварталът около нея, беше гола стръмнина, с издигащето се над нея възвишение Орловец (именуемо тогава, па и днес още, „Картала“). През летни празнични дни търновци излезваха на „сериян“ и седяха на това място; повечето обаче, предпочитаха да отиват по лозята си. Просторното и голо тогава Марнополе, на което се спираха селяни да продават дърва с коли, дървени въглища и др. свои произведения, през време на Великден и Гергьовден приемаше извънредно оживен и живописен изглед. Тука се въздигаха разни люлки, въртележки, нареждаха се шербетчийници, пукалджийници, като не липсваха дори и пиянкаджии, въжеиграчи и панорами. Търновци довеждаха тука да полюлеят децата си, възторга на които беше безграничен; слугините и калфите се люлееха на „голямата люлка“, завъртваха след това хора и т. н. С една дума кипеше, пълен с веселие, патриархален живот, при закуска на червени яйца с количе (козунак). За този род забавления и днес има оставено място; но "новата цивилизация" значително притъпи някогашното чувство на сърдечност, простота и безизкуственост.
Днешният булевард „Макензен“ беше един обикновен извънградски път. Мястото край този път, дето е днес девическата гимназия, беше оградено и се наричаше „Шеркет“; тук спираха пощенските коли и коне. Върху близкото възвишение се издига некрасиво каменно здание, в което се помещаваше пощата и телеграфа; то съществува и днес, служащо за пожарна наблюдателница. Отсрещната страна на пътя, близо до града, бе заета от градското бунище, дето се изхвърляше сметта от близките махали. Няколко години след освобод. война, това стръмно и замърсено от сметта място бе дадено от град. община на разбогателия гражданин Ангел Попов, да издигне върху него прилично здание. И той построи една дълга двуетажна сграда с дюкяни под нея. Завещена от него, днес в тая сграда се помещава „Стопанското девическо училище“, носещо неговото и на съпругата му имена.
Според обичая си, и тука ще се поспра, за да разкажа една случка, която донейде оправдава нар. поговорка: „Роди ме, мамо, с късмет, че ако щеш, хвърли ме на смет“. Тая случка ми е разправил сам покойният Ангел Попов, от благоразположението и приятелството на когото, се ползувах. Преди всичко нека кажа няколко думи и за самия него.
Родом търновец, този човек с детско добродушие, се научил криво-ляво да чете и пише при тъй наречения в града „куцият даскал“. Природно развит и не задоволяващ се да живее от някой занаят, той мечтаел да стане индустриалец и разбогатее. В това време в Търново успешно се развивали някои индустрии — бубарството, точенето на коприна, производството на спирт и т. н. — като била построена и фабрика за сапун, която впрочем, неуспявайки, скоро се закрила. Понеже най-добър изглед за развитие имало копринарството, в Търново дошли няколко италианци, начело с някой-си Адолф Нутари. След като правил разни безуспешни опити за постигане на целта си, Попов се сближил с казания Нутари, който виждайки способностите му, изпратил го по своя работа в Италия. Тук той задоволително научил италиански език и се запознал с разни интересуващи го индустрии. Между това надеждите на Адолф Нутари за развитието на копринарството с голяма приходоносност не се оправдали, и той напустнал с хората си Търново.
Като се завърнал от Италия, Попов се опитал да развие някоя индустрия, но това не само не му се удало, но изгубил своите и заетите чужди пари, като останал само с едно „званче“ — по-малко от един лев турска монета — в джоба си. Отчаян от неуспехите си, един празничен ден излязъл вън от града да се разходи и обмисли положението си. Минавайки край бунището, на мястото на което днес се издига гореописаното негово здание забелязал, че нещо ослепително изскри на слънцето. Вгледал се. То не било нищо друго, освен счупено някакво стъкло, но близо до него се белеели листата на една разтворена книга. Винаги любопитен, той нагазил в сметта и вдигнал книгата, която била дебела, подвързана и на италиански език. Взел я, та когато се разхожда, да я попрегледа и да убие чрез това времето и намали тъгата си. В нея се говорело за разни индустрии, между които и за модерно производство на брашна и брашнени издалия.
Тая книга му внушила мисълта да основе в Търново модерна мелница за тънки брашна. Трябвало, обаче капитал. Винаги не успяващ в своите предприятия, хората, които били в положение да го улеснят, гледали вече на него с недоверие. Но „роден с късмет“, той най-сетне и този път успял да събере капитал и да започне предначертаното си дело, което имало най-благоприятни последици и послужило за неговото разбогатяване. Построената от него модерна мелница в Дервент започнала да вади превъзходни брашна, които намерили пазар дори в Египет. По-късно е построил и фабрика за макарони и фидета в околностите на Търново — в землището на с. Келифарево — която и днес с най-голям успех продължава да работи. Разбогатял, той поверил управлението на своите предприятия, но под свое наблюдение и ръководство, на един честен, млад търновец, като се предал на почивка и четене. Но дядо Ангел, както го наричаха вече, не четеше само вестници, а и белетристика. Освен това, обичаше той много и музиката. Когато идваше в Търново прочутата пътуваща по България оперна трупа на Мацини, той я поканваше в своята къща да пее пред поканени отбрани гости. Ревностен посетители на вечеринките във Военния клуб, макар вече минал 60 год. възраст, вземаше участие в танцовете със своята съпруга, която тъй също беше развита, много добра и благородна жена. Към тия характеризуващи го подробности, ще прибавя още една. Казах, че се ползувах от неговото благоразположение и приятелство, поради което и често обичах да се отбивам в кантората му и го навестявам. Един ден го заварих да чете вдълбочено някаква доволно обемиста книга.
- Какво четеш, дядо Ангеле? Да не е и тая книга, като оная, която някога си намерил на бунището ?
- Сега нямам вече нужда от такива книги; тази е една „романца“ на „талиенски“,
Наистина, това беше романът „Кървави нощи в Ирландия“ на италиански език.
- Много увлечено четеш.
- Да, тъй. Завари ме тъкмо на това място, дето една „контеза“ ще минава с каляската си по един мостъ, без да знае, че неприятелите ѝ са подрязали подпорите му, и тя ще падне в реката...
— За това ли се тревожиш?
Дядо Ангел, който беше вдигнал очилата на челото си, се усмихна добродушно и рече:
— Жално ми е... защо да падне и се удави нещастната жена...
— Роман... измислица...
— Може и тъй да е, но все пак е жално...
Този случай издава неговата мекосърдечност и сантименталност, които не му пречеха, обаче да е и един практичен човек.
Бездетен, той остави след смъртта си почти цялото си богатство за благотворителни цели.
Сега отново продължавам описанието си.
*
Близо до бунището, на завоя за в града, се намираше „Беклемето“ — малка, паянтова, двуетажна сграда. Почти срещу нея, от другата страна на пътя, дето се намира днес паметника на избесените въстаници, се издигаха „дараджите“ (бесилките), когато трябваше да бесят заловените и осъдени на смърт български „комити“, както турците наричаха революционерите. Пространството зад паметника нагоре бе заето от турски гробища, близо до които, на тъй нареченото място „Хорището“ под „Поличката“, биваха погребвани обесените български въстаници. Там днес се намира малък, скромен паметник. След освобод. война всички тия пространства, стръмнини и издигнатини, постепено се заселиха, като се застроиха с красиви къщи и въведе нужното благоустройство. На източната издигнатина на „Картала“ — Орловец — днес се намира великолепното здание на държавна болница, имаща изглед на всички страни. ➡Продължение
Няма коментари:
Публикуване на коментар