Първият български книжар- Велчо Джамджията

 

Из Общински вестник "Велико Търново" от 1935 г.

Първият книжар в България е вдъхновителят и организатор на първото по замисъл голямо въстание у нас — Велчо Атанасов Джамджията, дал името си на заверата от 1835 година. Велчо Атанасов е роден през 1778 г. във В. Търново. Получил е първоначалното си образование в килийното училище при търновската църква "Св. Богородица". 
На 20-та си година той се спречкал с едно турче и бива принуден да избяга в Букурещ, дето успява да завърти добра търговия. Оттам се преместил в гр. Брашов (тогавашна Австрия), дето заловил пак търговия. По него време българската колония в този град била доста многобройна, и градът бил често посещаван от български търговци. Като търговец в Брашов, Велчо посещавал градовете Будапеща, Виена и Липиска /Лайпциг/— обстоятелство, което допринесло за развитието на природната му интелигентност. Той изучил езиците: немски, маджарски /унгарски/ и влашки. Син на събудени родители, той се отличавал със своята особена пъргавина. Честите му пътувания в чужбина обогатили още повече неговите познания, а свободният живот на запад оказал голямо влияние, като развил у него свободолюбиви чувства, които впоследствие закрепнали още повече. Опознал напредъка на Европа, поради своята търговия. Той бил и особено наблюдателен и чувствителен към великите световни събития и отзивчив към човешките нужди, неволи и радости.
През 1825 г. той — ръст среден, но пълно и набито тяло, глава обла, украсена с внушителни мустаци, с орлов поглед и бистър ум, левент в разцвета на сила и енергия — се завърнал в родния си град В. Търново, отворил дюкян и продължил търговията си. Тук той търгувал най-вече с джамове и цветни стъкла, чаши, кани и пр., които по онова време много се купували. Има едно друго обстоятелство, което аз искам да подчертая тук. Това е една друга търговия, която започнал Велчо Джамджията, — то е книжарството. Нашите свещеници и калугери, чиито книги били изхабени от дългата им употреба, замолват Велча да им достави нови книги от Русия, с която държава Велчо също имал връзки. Той ги послушал. Писал в Киев и Москва, и за пръв път внася през 1809 г. в турската империя църковни книги за нашите църкви и манастири, като складира за дюкяна си известно количество от тия книги. Така той туря началото на първата книжарница в България. Доставката на славянски книги озлобява гръцките владици, които виждали, че техните книги ще бъдат изместени, и затуй Велчо бива жестоко преследван. А това го накарва наскоро да се отдаде и на политическа борба.

Същият Велчо открива и първото българско народностно училище в гр. Търново, като наема една съседна къща и отваря това училище за своите, роднинските и близките по съседство деца. Такива училища е имало вече в някои околни села, но само Велчо Заверажията се решил да създаде такова и в родния си град — сърцето на българщината, и то под очите на властта. Дотогава във В.Търново всички са се учили на гръцка азбука. Той е бил женен три пъти, имал четири дъщери и един син. Дюкянът — книжарницата на Велчо Джамджията се намирал на главната тогава и сега търновска улица „Баждарлък".
Велчо е обесен тъкмо пред своя дюкян на разпети петък — 5  април 1835 год./ст. ст./ — пазарен ден — на един железен стълб в източния край на Баждарлъка, дето на 5 май ще се освети паметника—обелиск, издигнат от признателното потомство.
Подробности за тоя бележит българин, който е поискал да спечели свободата на родината си със собствени народни сили и е родоначалник на българското книжарско дело, ще се намерят в юбилейните сборници, издадени от В. Търновската община и от Централния комитет за честване стогодишнината на Велчовата завера, съдържащи много документи, също и статии от наши професори, учени, общественици и потомци на самия Велчо. Трябва да отбележа, че книжарницата на Т. Джамджиев, просъществувала дълги години във В. Търново, после пренесена в София, принадлежи на внуци на Велчо Джамджията — първият книжар в България.  

Ст. Н. Колендаров

Спомени на Т. Янков за този бележит търновски гражданин и народен деец.

Прочетете още:  

• Паметник "Велчова завера"   

• ЗА ВЕЛЧОВАТА ЗАВЕРА И ПРЕОБРАЖЕНСКИЯ МАНАСТИР

• По Велчовата завера  

• ВЕЛЧОВАТА ЗАВЕРА

Източник- Общински вестник "Велико Търново" от 1935 г.
 Грета Костова- Бабулкова

Песен за Велчо Джамджията

Какво е чудо станало,
в Търново града голяма,
у Велча, у джамджията*

Велчо Марии думаше:
- Марийо първо венчило,
я стани либе, я стани!

Вземи си китка ключове,
отключи ракла писана,
рухото* да ми извадиш

Рухото младоженското,
венчалната ми премяна,
елека сукналията*

Китника най-големия,
венедишките* чорапи,
гайтанлиите потури

И още да ми притъкмиш
силяха седефлията
и мойте тежки кобури

И мойте тежки кобури
със алтън* чифте пищови
и кулак* остри ножове

Че ще да ида да ида
горе ми горе в Балкана,
при дядо Юрдан Брадата

При дядо Юрдан Брадата,
капитан дядо Никола
да им се плача, оплача

Да им се плача, оплача
от тия турски золуми*,
народа си дигнеме

Народа си дигнеме,
от турци да го отървем,
от турци и от робия!

*джамджия = стъклар
*рухо = облекло, дреха
*сукналия = изработен от сукно
*алтън = златен, позлатен
*кулак = с дръжка като уши
*золум = пакост, грабеж, насилие, зло; несправедливост
*венедишки = венециански

Изпълнява Мита Стойчева:

 

ПОДКРЕПЕТЕ СТАРО ТЪРНОВО С ДАРЕНИЕ

Паметник "Велчова завера"

Някога преди да има паметник „Велчова завера“ във Велико Търново, площадът е носел името Баждарлък. В началото на XIX век, на това място са стоели и пазели баждарите, които събирали наложените даждии (данъци), за внясяните в града стоки, тук е била баждарницата (митницата). От тогава останало и името на мястото, оформено по-късно като площад. Около него се оформил един от големите стопански центрове на Търново. На Баждарлък били дюкяните, където се продавали занаятчийските произведения на Велчо Атанасов Джамджията, Никола Гайтанджията, Никола Кабакчиолу- кожухар, Георги Кисимов- абаджия и търговец, Пенчо Стоянов- халач. В началото в източната част на Баждарлък се е намирал Балък пазар (рибен пазар). Между двете улици зад паметника, започва стълбище, което води към улиците на Самоводската чаршия. Сега този площад е наречен "Велчова завера" и на него се издига паметника "Велчова завера".  Построен е на мястото, където се е намирала къщата на Велчо Атанасов- Джамджията. Във общински вестник "Велико Търново" от 1935г. пише, че Паметникът — обелиск в чест на Велчовата завера е открит тържествено на 5 май 1935г. по повод на 100 годишнината от Велчовата завера. 

Изработен е от архитектите Васильов и Цолов, а скулпторната част — от Мина Иванов. Основата му е площадка 2,50 на 2,50 метра. Върху този пиедестал се издига една колона — обелиск с обща височина 8,50 метра. Направен е от Арбанашки камък. На източната страна има релефно изображение - символите на заверата: евангелие, меч и кръст, а отдолу ръце, стремящи се към евангелието. Мечът и кръстът — вечният копнеж на народа, а под него — надпис: на мъчениците от Велчовата завера 1835 година. На западната страна има надпис: Признателното потомство 1935г. На северната и южната страна — имената на участвувалите в заверата: На южната — Велчо Атанасов Джамджията от Търново, хаджи Йордан Брадата от Елена, Иванаки Йонков от Враца, Колю Гайтанджията от Търново и мнозина други. На северната — Капитан Георги Стойков Мамарчев от Котел, майсторъ Димитър от София, Отец х. Сергий, игумен на манастира "Св. Илия", Даскал Андон Никопит от Македония и мнозина други.  

Източник: Общински вестник "Велико Търново"- 1935г. и http://strannik.bg

Картичка из колекцията на Павел Енчев
Прочетете още: ВЕЛЧОВАТА ЗАВЕРА   

ЗА ВЕЛЧОВАТА ЗАВЕРА И ПРЕОБРАЖЕНСКИЯ МАНАСТИР

По Велчовата завера  Първият български книжар- Велчо Джамджията

Грета Костова- Бабулкова 

ПОДКРЕПЕТЕ СТАРО ТЪРНОВО С ДАРЕНИЕ

Гара "Трапезица"

Любопитна е историята на кантон спирка Трапезица. Първоначално се е намирала на 200м от сегашната гара по посока на Горна Оряховица. Една сутрин строителите намират почти готовата сграда потънала в льосовите почви. За миг просто изчезнала. Дори откриването на железопътната линия се забавило, защото се наложило изграждането на нова сграда. Определено било днешното ѝ място - по-здраво, върху скали, и така повече от 100 години тя си стои там. Така започва нова ера в строителството и в самата визия на историческото Велико Търново. За построяването на тази ж.п. линия се работи много активно и енергично. За целта, освен гарите, е трябвало да се прокопаят двата влакови тунела под града, които и днес са невероятна атракция и забележителност на града. Техните изкопи започват почти едновременно - първият от гара Трапезица е започнат на 1 ноември 1897г., а вторият под Света гора - на 19 ноември. Сериозни перипетии съпътстват строежа на толкова екзотичния железен мост, свързващ двата тунела, през който минава железопътната линия. Две опустошителни наводнения, при които са отнесени част от железните конструкции, завлечени са работните скелета и какви ли не други строителни неволи затрудняват забележителното дело. Създатели на това сложно съоръжение са белгийски, френски, италиански специалисти и работници, както и български строители. Този обект се превърнал в истинско събитие за нашия град. Всички говорели само за него, възхищавали се от сложността на строежа и същевременно от скоростното изпълнение на тази железопътна отсечка. Във фонда на Регионалния исторически музей се съхраняват уникални оригинални снимки, свидетелстващи за големия строителен размах на това така грандиозно дело. Най-после дългоочакваният миг на откриване на жп гара Търново идва. Самото откриване на кокетната гарова сграда е повече от тържествено. Очаквал се и самият княз Фердинанд. Всички били сигурни в неговото присъствие, но в последния момент непредвидени дела осуетили посещението му. На 8 октомври 1900 г. нашият град посреща с новия ХХ век и първия влак - едно истинско чудо на техниката. Толкова невероятно е било движението му. Като змия припълзявал той през тунелите, през железния жп мост над реката, показвал се от различни посоки под града, влизал от тунел в тунел. Великотърновци отначало дори се страхували и го наричали с ужас “железния кон”. Но бързо свикнали с удобствата му и той скоро станал част от живота на старата столица. Част от живота на великотърновци си остава и кокетната спирка кантон Трапезица. Тя обслужвала не по-малко жители на града, отколкото централната гара. Била и любимата спирка за туристите и гостите. Не случайно още в първите години след откриване на железницата за улесняване на излетниците, които посещават града и Царевец, археологическата секция на Туристическо дружество “Трапезица” организира направата на пътеки от жп моста откъм гара Трапезица към площад “Баждърлък” (“Велчова завера”) и от жп моста до Каябаш (пл. “Асен I”). Пътеките се обезопасяват с парапети, поставят се пейки. В двата края на новопрокараните пътеки и по входните артерии на града дружеството поставя пътепоказатели, които да упътват туристите към историческите забележителности. На гара Трапезица в съдбовната 1908г. княз Фердинанд слиза с малката си охрана и се отправя пеша към забележителната църква “Свети четиридесет мъченици”, за да прочете историческия манифест и си тръгне оттам като цар на независима България. Сградата на самия кантон Трапезица е разполагала с гостилница и питиепродавница, където търновци и гости, чакайки пристигащия трен, хапвали и пийвали. Не едно сърце е трептяло, посрещайки и изпращайки любими хора. Тук са пристигали много известни гости на града, различни представители на обществено-политически и културни организации. 

Катя Митова-ГАНЕВА 

 

ПОДКРЕПЕТЕ СТАРО ТЪРНОВО С ДАРЕНИЕ

За нашето В. Търново

(Pro domo sua!)
Из Общински вестник Велико Търново от ноември 1934 г.

Един свят, една България, едно В. Търново!
Драги съгражданки и съграждани,
Като човеци, обичаме света. Като българи, обичаме Родината. Но, като стари търновци, обичаме повече родния си град!
Обичаме го, защото е единствен, защото е велик!
Единствен е по своята изключителна, особено чудна и омайна местност! Велик е по своята история!
Много от вас са обходили много страни и градове, видели сте и хубави, и чудни места, но като нашето В.Търново никъде няма! Това са го признали много видни пътешественици, които са минавали през града ни. И има защо, следователно ний, великотърновци, да се гордеем! Но, дваж по-голяма трябва да бъде нашата гордост, поради великата история на града ни! Защото той е историята на Второто българско царство; защото тука се турна началото на Третото — сегашното българско царство! Тук е люлката на първото въстание на великотърновци, организирано и водено от славните Асеновци против 170 год. гръцко робство! Тук се основа и утвърди Новото Българско Царство! От тук се велича и слави България повече от 200 години с могъщо царство, с велики царе и с големи културни и книжовни постижения! Тук се утвърди българската самостоятелна патриаршия и се короняса славния Калоян за император! Тук живяха, работиха и повдигаха духовно и културно народа ни великаните: Теодосий Търновски, Григорий Цамблак и Каприян (тия последните двама Киевски митрополити и родом от В. Търново); Роман, патриарх Евтимий и др. много, които дадоха богата книжнина на нас и на другите народи! Тук загина второто българско царство, но и тук на много пъти, из тия исторически развалини, е излизал великия дух на великотърновци, който цели столетия е крепил нашия народ и на няколко пъти го е водил към смели въстания за освобождението си!
И с право, и с гордост, нашият град е носил и ще носи на вечни времена името Царевград, Царица на градовете, Велико Търново! Сега, когато имаме високото съзнание за славното минало на нашия град, когато сме вече отдавна свободен народ, вменява ни се в дълг, на нас всички ни, а особено на подрастващото поколение, да си обединим силите и с несломима енергия, всякога с кураж и бодри да подкрепим хубавите инициативи на градската управа и на родолюбивите организации за повдигането, за благоустрояването и разхубавяването на града ни и околностите му и патриотическото дело на комитета — за скорошно възстановяване на старините в гр. В. Търново!
Така ний ще се покажем достойни приемници на нашите славни деди и ще възвеличим името на България, като се създаде отново най-ценния бисер на нашата хубава родина — и местност, и по история! Така, освен това ще се привлекат много нашенци и чужденци, като летовници и като туристи! А само чрез курортизма и туризма ще може да се съживи нашият град, само чрез тях ще се създаде поминък и благосъстояние на жителите му! Няма нищо непостижимо в тоя свят. Трябват общи усилия и с упорито постоянство всичко хубаво може много скоро да се направи за града ни. Казахме, най-напред нека непрестанно да се благоустроява и украсява града; да се поддържат старите оригинални сгради у него; да се залесява всеки запустял двор, също и околностите на града (Орлов връх /Картала/, Вранов връх /Гарга баир/, Трошана и пр,); да се поправят и почистват улиците; на всеки кръстопът да се издигне каменен пиедестал и на него лъв — да стане нашия град — град на лъвовете; да се поправят всички шосета, изхождащи от града и да се поддържат всякога в добро състояние: шосето за Севлиево, със своята хубава дървесна околност; шосето за Шемшево; шосето за Елена, за Русе и за Габрово. На това последното шосе трябва да се направи варианта от Белчовата воденица до кичената фабрика, като се издигне на ниво с платното на ж. п. линия и се прокара в тунели, при "устието", както и да се довърши шосето там за гарата и да се направи моста на р. Янтра, за който има образуван фонд от 16,000 лв., внесена сумата още в 1920г. в Б. Н. Банка. Да се построи голям триетажен сводов каменен мост от църквата св. „Цар Борис"/днешната Св. св. Константин и Елена" до „Носа“ (Боруна) за гарата и за Св. гора и пр. и пр.
Да се подкрепи най-енергично комитетът за възстановяването на старините, а именно:
1) Да се довършат вратите и подвижния мост на Царевец, крепостните стени с кулите, разбира се не напълно; пазачницата, срещу хижата; грандиозния паметник — фон от 5 разярени лъва, представляющи Северна България, Южна България, Тракия, Македония и Добруджа с бразди, държащи се от хубава жена—България; в празник от устата на лъвовете ще излиза вода, от ноздрите им — пара, а от очите — електричество. 

Да се направят терасовидни градини от "хижата" нагоре, с пътеки и беседки и посадени цветя и треви: ружа, зюмбюли, гюлови, мушкато, димитровче и др. Миродия, шушан, копър, манотъз, здравец и др., и между тях разни овощни и декоративни дървета и пр. и пр.
2) Също да се направи хубав парк на Трапезица, да се възстановят крепостните стени и кулите, вратите с пътищата им и пр. В средата на парка да се запази свободно място за бъдещия военен „пантеон“, около който ще изложат разни военни оръжия — трофеи от войните, а по крепостта ще се поставят стари метателни машини, стари крепостни оръдия и пр.
3) Да се съедини Царевец с Трапезица с един висящ мост — минушка, от "Кая баш" (каменната глава) към Трапезица и да се направи асансьор срещу гара Трапезица, зад Баждърлък.
4) Да се направи стълбището с крепостната стена от Трапезица до патриаршеския мост, с неговите саваци, както и това стълбище — от Балдуиновата кула до кладенеца в р. Янтра;
5) Да се възстановят църквите: великата лавра „Св. 40 Мъченици", „Св. Димитър", „Св. Петър и Павел", „Св. Петка“, „Св. Възнесение", „Св. Богородица“ (в Св. Гора) и пр. и пр.
Всичко това може да стане стига да го пожелаем. Така:
— Ще събираме средства отвсякъде и от всичко: от увеселения, от забави, от доброволни помощи и дарения — от наши и чужди богаташи, — и от държавата;
— Ще искаме да използваме безплатния благодатен труд на войниците от гарнизона, също и тоя на редовните трудоваци и на нередовните от града;
— Ще искаме беззаветния труд и преданост на всички родолюбиви организации в града (туристи, юнаци, колоездачи, футболисти и др.), както и тая на учениците и ученичките от гимназиите, па ако щете и от първоначалните училища.
Всеки от тях ще си избере обект за работа и един определен кът от Царевец, от Трапезица, и от околностите на града ни, за да ги почисти, залесява, зацветява и затревява и всякога да ги поддържа в добро положение. Всичко ще бъде обявено за строго охранително! И, какво благородно съревнование ще се яви тогава между всички и у всички тия хора и организации?! И нашите, до сега грозни и неприветливи градини и голи околности, в най-скоро време, ще се обърнат в чудесни и красиви паркове! Нещо повече. Всяка година, по това време — по гроздобер, ще може да се организират няколко древни всенародни празненства — за гостите на града ни — летовници и туристи.
Първо. Един ден ще се възпроизведе напр. моментът, когато пред богомолците и събрания народ в църквата св. Димитър, голямото въстание на Асеновци за освобождението на България от гръцкото 170 годишно робство. Ще има юнаци и войници, облечени в старовремски носии и въоръжени с лъкове, стрели, ножове и пищови и пр.; ще се възпроизведат демонстрации и стрелба с лъкове, както и църковни шествия на народ и духовенство и пр.
Второ. Втори ден ще стане общ събор, както напр. по Великден. Ще се съберат жени и мъже, с моми и момци, облечени в селски старовремски носии, жените със сукаи на главите и пр. и ще стане едно всенародно шествие с гайди, гъдулки и кавали и . . . хора и пр.
Трето. Ще се направи едно общо нощно веселие и осветление на града с околностите му (огньове, електро-лампи, феерверки и др.) и пр, и пр. И, само тука и ние търновчаните умеем да дадем най-фантастичните гледки и удивителни забави на гостите ни! Тук не ви говоря за фантазии. Всичко е възможно и в чужбина много малко известни градове и села правят такива празници и забавления. Иска се само воля, съгласие и кураж. И сега, когато на върха на горда Стара планина се освети величественият паметник на българската свобода и III-то Българско царство, ний великотърновци, ще трябва да си дадем дума да благоустроим и украсим града си, и да възстановим величествените паметници на нашето славно и велико минало от II Българско царство!
От нашия град — българският Йерусалим и българското величие, трябва да направим най-хубавото летовище и най-пленителното и привлекателно място за туристите!
Трябва да се издаде един пътеводител на френски език, кратък, но пълен само с най-забележителното от града и най-важното за един летовник или турист с хубави картини и изгледи и подробни указания и пр„ както и хубави афиши, реклами и пр. и безплатно всяка година да се разпръсват в София, във Варна и другаде, както и в странство, безплатно.
Да си дадем, прочие, дума. Сега или никога! Защото, . . . защото един свят, една България, едно Велико Търново!
Инженер Д. Бояджиев

Грета Костова- Бабулкова

 

ПОДКРЕПЕТЕ СТАРО ТЪРНОВО С ДАРЕНИЕ

Шишмановата баня

Из книгата "Между Царевец и Трапезица"- Любомир Владикин 

Асеновата махала е била и църковище на старото Търново. Няколко голeми черкви, градени от български царе, и множество параклиси, които днес са напълно заличени, са придавали на селището изглед на богоспасен град. В тази махала се намират повечето от запазените до днес паметници на Второто българско царство: черквите Свети Димитър, Свети Апостоли Петър и Павел, и най-ценната от всички старини - църквата „Свети 40 Мъченици“..

До Владишкия мост, на левия бряг на реката, личи една доста голяма развалина, която спира погледа със своите дъговидни зидове, прилични на остатъци от яка кула, или брегов устой на голям мост. Това е стара къпалня, която населението нарича „Шишмановата баня“. Откъм улицата банята не се вижда, защото от трите ѝ страни са издигнати къщи — само към Янтра е напълно открита. Искаме позволение от стопанина и той ни въвежда в дворчето на къщичката си, засенчено от стара асма. Развалината изведнъж израства, твърде внушителна със своите масивни зидове. Паянтовата къщурка, която така натрапнически е затворила изгледа на някогашната прочута по цялото царство баня, изглежда твърде жалка.

Влизам в „банята“. Тя е твърде голяма, особено за онова време: дълга е около десетина метра, широка три, и висока около пет. Сводът е здраво иззидан от печени тухли и хоросан — просъществувал е може би 500 години, но земетресението го е пропукало: през него се вижда ивица синьо небе и постоянно падат зрънца от зидарията. Никой не се погрижва да засводи старината, да я спои тук-там с цимент и затова всеки ден можем да очакваме срутването ѝ. Дори е страшно да се стои вътре: струва ти се, че ще рухне.

Дали е била издигната от Иван Шишмана, или от някой боляр, или е по-късна постройка? Никой не знае. Пълен мрак покрива историята на тази баня. Всичко, което се говори и пише за нея е предположение. Старите летописци са отбелязали само черквите и палатите — постройки от този род не са били достойни за тяхното паче перо. И днес, само мечтателят може да ни каже нещо за хората, които са идвали тука да се къпят след трудни походи, или да се освежават след пиршества . .

След падането на Търново под турците, тази махала била предадена на плен и пожар. Мнозина от нейните обитатели намерили смъртта си в кратката борба. Стотини боляри и видни граждани били вероломно изклани. Най-красивите жени били отвлечени в харемите. Някои първенци приели мохамеданството, за да спасят главите си и заминали в Мала Азия, гдето никой нищо не знае за съдбата им.

Когато пожарите стихнали и завоевателят се почувствувал сигурен в новата земя, оцелелите българи заживели робски живот там, където бащите и дедите им някога развивали победни знамена. В най-удобните места на Асеновата махала се заселили турски пришълци, които обърнали „Свети Четирсе“ в джамия. Крепостните стени и напречните зидове, що превръщали селището в укрепен лагер, били занемарени и почнали да се рушат — те нямали вече значение: робът е бил навсякъде роб. Входната врата е запазена много добре. Тя е два метра широка и два и половина висока. Отгоре ѝ се извива хубав масивен свод.

С тези спомени, и горди и печални, изминах Асеновата махала и по сенчестия път край хълбока на Царевец, поех нагоре към площада при „Боярския рът", наречен от населението „Каябашъ“. Тук обръча около царския хълм се сключва.

Грета Костова- Бабулкова

ПОДКРЕПИ И РАЗГЛЕДАЙ АЛБУМА

 ПОДКРЕПЕТЕ СТАРО ТЪРНОВО С ДАРЕНИЕ

Любомир Владикин за църквата "Св. 40 мъченици"

Отначало, всички търновски черкви били превърнати в джамии, бани, обори, барутни складове или били съборени. С течение на времето, жестокостта на турците се смекчила, и някои черкви били върнати на християните, в лицето на цариградските гърци, но само за зло, защото тези църкви станали огнища на духовното робство, от което ни избавиха известните наши черковни борби. Човек изтръпва като помисли, че храмът „Свети Четирсе“ е могъл да бъде върнат на „християните“. Трябва да благодарим на съдбата, че го е запазила в турски ръце. Иначе гърците-фанариоти щяха да унищожат безценните за българщината две колони и ние днес нито щяхме да знаем где е гроба на Омуртага, нито да имаме един прекрасен паметник от най-голямата победа на Търновското ни царство. И втори път българският Бог ги е спасил от затриване: когато преправял храма, хаджи Юмер искал да изхвърли колоните като излишни, след събарянето на стария свод. Но мютесарифинът го възпрял. И по чудо, спасените български светини останали на местата си. Само били снадени отгоре, за да достигнат до новия таван. В това положение ги намираме и днес.

Вярвам мнозина да са се питали, защо турците не са унищожили или поне повредили надписите върху двете колони. Питах се и аз. И отговор намирам в известното писмо на д-р Христо Даскалов, който твърди, че шейхът-пазител на тази джамия му казал: — „Ние наричаме този надпис джиневиз (генуезки), но мене ми се чини, че е ески-булгар, и аз го гледам като свещен остатък на днешната рая, която може би, пак ще си го присвои, когато нашите отстъпления от духа и словото на Корана, прелеят чашата на Пророка“.

Много вероятно е турците да са считали надписите за генуезки, или за други някакви, но не за български, и затова не са ги затрили, защото се знае, че властта е забранявала да се правят разкопки и въобще да се подхранва патриотическото чувство у българите чрез спомени за тяхното велико минало. По западната стена на притвора, посред бялата мазилка, личат бледи шарки от стенна живопис. Взре ли се човек по-отблизо, забелязва квадратите на стария (от 1230 г.) стенописен календар, със сцени от живота, деянията или мъченишката смърт на светците. Запазени са месеците август и ноемврий. Седемстотин години светите образи се таили под бялата мазилка на турците, които мислили, че са ги заличили завинаги, както и завинаги са затрили българската държава. Но дошъл уреченият час и погребаните възкръснали из белия си саван. Наскоро след освобождението, сложената от турците мазилка почнала тук-таме да се обелва и под нея се откривали множество доста добре запазени фрески със старобългарски надписи. Очите и устата на някои светци били издълбани с нож — едно варварство, което ни връща към, 1393 г., когато турците влезли в Търново и се отдали на изстъпления. Така запазените остатъци от старата стенопис постепенно се заличавали, вследствие нашето нехайство: и през 1890 и 1900 год., когато руският археолог Ф. И. Успенски посетил Търново, намерил, че — „в самия храм стенописта е унищожена почти цяла; останали следи само от някогашната стенопис по западната стена на храма. Трудно, - казва той по-нататък, — може да се определи сюжета на някои композиции над входните врата. Така, тук се забелязва обширната картина на Успение Богородично, по наляво е стълбата на Яков, изобразяваща спящия Яков и ангели, които възлазят и слизат по стълбата, но в действителност, трудно е да се определи сюжета“. Тази стена с неясни изображения, сега е съвършено бяла, новоизмазана, след като изчезнали и последните цветни петна от бившата стенопис. В притворът ние днес виждаме само една група фрески, обиколени от бяло разрушение. А преди тридесетина години, Успенски е намерил нартиката и притвора цели, изпълнени с живопис: — „Цялата източна стена на притвора, т. е. външната стена на западната стена на храма, е изцяло покрита с живописни композиции и отделни фигури, разположени в пет пояси. От двете страни на входните двери, както и над дверите, се редят изображения на светци“ ... 

Това е видял Успенски само преди 30 години.

И ето какво виждаме ние сега въпреки неговото предупреждение, че всичко в храма „трябва на всяка цена да се запази от разрушение“. Все пак, руският учен е счел за уместно да снеме някои копия от фреските и, благодарение на това, ние днес можем да видим поне как са изглеждали, макар колорита им да е изгубен завинаги: — три от фреските на „Св. 40 Мъченици“ са клиширани в книгата му „О древностях города Тырнова“( 30-стр.) Пак там са дадени копия от стенните надписи, които сега също са изчезнали. Разгледайте албума. 

Вътре в храма, покрай стената се виждат няколко дървени капаци, по които стъпките кънтят ясно. Това са царските гробници. В гробниците са намерени само мраморни плочи, служещи за саркофази, и разхвърляни човешки кости — явно доказателство, че гробовете са били ограбени от турците. Не ще и дума, че знатните мъртъвци са били погребвани тържествено и богато. Гробовете им са бивали изкусно украсявани с каменни орнаменти и надписи. Намерените реликви не оставят никакво съмнение в това... 

Чудотворната черква не преставала да подхранва у поробения народ надежда за скорошно избавление. Царските сенки по незнайни пътища проявили своето присъствие, смущавали покоя на турските богомолци в джамията чрез тайнствени подземни бучения, и дори няколко пъти събаряли минарето. Вярно е, че всеки 3—4 години викалницата се събаряла без никаква видима причина. Търновци разбирали задгробното знамение за скорошното падане на турската власт и ликували в душите си. За да прекратят тайната радост и тълкувания на раята, управниците на джамията решили да не строят вече минаре. Но правителството било на друго мнение. То изпратило от Стамбул един учен кадия и един архитект да построят викалницата както трябва. Когато разкопали около минарето, за да поставят основите по-дълбоко, намерили на аршин и половина дълбочина, вдясно от олтаря, една голяма гробница. Никой българин не бил допуснат при разкопаването и никой не можал да види гробницата. Тогаз въображението дошло пак на помощ и тръгнала мълва, че под минарето бил гроба на самия Иоан Асен, че там били открити големи съкровища, корона, скиптър и пр. Други разправяли, че в подземието се намерили и мощите на св. Иларион Меглински. Като се научил за находката, фанариотският митрополит изпратил протосингела си, да узнае що е намерено и, ако има нещо ценно за българщината, да го откупи от турците и да го унищожи.. Може би ние не вярваме в чудеса, но има люде, които още помнят преданието за злата среща на протосингела Дионисий. Верен на митрополитското поръчение, Дионисий хитро се промъкнал до шейха на джамията, надълго разговарял с него, обядвали заедно, и най-после добил позволение да посети храма, разкопката, и дори да надникне в подземието, гдето още витаели сенките на погребаните там царе. Дали пратеникът е узнал нещо за намерените мощи, златни кръстове и царска корона — никой не знае. Защото щом излязъл из храма и тръгнал към гръцката митрополия за да разкаже какво е видял, той с ужас забелязал, че сенките на подземието го следят и го пронизват със заканителни погледи. Той ускорил крачките си, но сенките сърдито му направили знак да спре. Блед като смъртник, Дионисий отчаяно размахал ръце, като да се бранел от духовете, изревал от ужас и хукнал да бяга. Стигнал в митрополията, но не могъл да издаде нищо, защото призраците му отнели разсъдъка. Той полудял. 

На 9/22 март 1878 г., за пръв път след 500-годишното робство, в новоосветения храм пак се разнесло словото Божие. Тържественият водосвет се отслужил на същия стар черковен език, на който се молили нашите прадеди за последен път в ужасната нощ на 17 юли 1393 година. Плакали от радост всички богомолци и като икона целували колоната на Иоан Асеня, чийто дух неотстъпно витаеше в този храм. И старите българи си спомнили поличбите, които им пращаше от гроба си великият цар, за да ги увери, че духът му никога не е напускал богоспасния Търнов, любимата си църква и България.

Из книгата "Между Царевец и Трапезица"- Любомир Владикин, изд. 1931 г.

Грета Костова- Бабулкова  
ПОДКРЕПЕТЕ СТАРО ТЪРНОВО С ДАРЕНИЕ

Църквата "Свети Четиридесет мъченици"- емблема на Търново

Животът във Велико Търново не е прекъсвал в продължение на хилядолетия, доказателство за това са разкритията край църквата “Свети 40 мъченици”. Най- старите заселници тук са били траките. Днес вече има категорични археологически доказателства, че траките гети, по-късно наречени готи, са обитавали търновските земи. Археологическите разкопки разкриха, че църква, обслужваща населението на късноантично селище с неизвестно име, най-вероятно готско, е имало още в IV-V век. Мястото, където се е развил манастирския комплекс на Великата лавра е било обитавано от гети/готи, като района попаднал в укрепителната система от ранно-византийски период на Търново. Учените смятат, че района около храма "Свети 40 мъченици" е бил свещен.

Най-вероятно първоначалният замисъл е бил църквата да бъде посветена на св. Иларион Мъгленски, чийто мощи били пренесени от Мъглен в българската столица и били поставени в нея. В Пътеводителя от 1907г. пише: "Когато при една поправка турците са разкопавали за по-здраво полагане основите на минарето, изкопана била една гробница с подземен вход. В тази гробница са били намерени мощите на св. Илариона Мъглински. В същата гробница, се разказваше, че били погребвани български царе, царици и членове от царското семейство. Когато българите минаваха покрай тази църква — джамия, те скритом се кръстеха и се молеха Богу по-скоро да им помогне да се избавят от турците." След завладяването на Търново от турците църквата била превърната в джамия и била известна под названието „Теке джамиси” и именно това спасява църквата – всички християнски църкви и на Царевец, и на Трапезица са разрушени в османската епоха (1396–1877г.). 

В Паисиевата история пише: „След Петър възприел престола Калиман-Йоан, Асенов син. Някои писали Кало-Йоан, но в златопечатните грамоти той сам се подписва Йоан-Асен-Калиман, сиреч Йоанов Асенов Калиман. Той писал титлата на първия си прародител и на своя баща, след това своето име Калиман...Така цар Калиман се прославил по цялата земя със своята храброст и благополучие повече от своя баща Асен. Бог бил с него и във всяка битка надвивал и побеждавал. Съградил голям и хубав манастир вътре в Търново на името на 40 мъченици и пренесъл отвсякъде мощи на много светци в Търново. Полагал ги в тоя манастир и сам тук често дохождал на пение и поклонение на светците. В това време свети Сава Сръбски дошъл в Търново при тоя цар. Сръбски крал бил Владислав, той имал за жена дъщерята на тоя цар. Тук свети Сава починал и го погребали в царския манастир, по-късно пренесли мощите му в Сърбия. Така цар Йоан съградил и много други манастири в Сливенската гора по подобие на Света гора Атонска. Отново латините се вдигнали срещу тоя цар [Йоан] по море и имали голяма битка при Солун. Той излизал напред и ръководел своята войска. В тая война латините го ранили по някакъв начин с огън или с пушка в дясната ръка и след три дни умрял в Солун. Неговите барони и войски, понеже много го обичали, не го погребали в Солун, но извадили вътрешностите му, пренесли го в Търново и го погребали в неговия манастир „40 мъченици”.  Когато през 1972 г. гробът на владетеля бе открит при археологически разкопки, малцина се сетиха за писаното от родоначалника на българската историография. А и в обемистата си „История” проф. В. Златарски, увлечен да представя гръцките легенди, съзнателно или не, въобще не отбелязва сведението на Паисий. Точно подценяваната в исторически план Паисиева история обаче ни дава най-много сведения относно храма и търновските царе...

След падането на Търновград поробителите обръщат църквата в джамия. Но ето, че в поругания храм около деня на мъчениците, жена в бяло със златни коси излизала среднощ от олтара. Легендата за „бялата мома”, обикаляща нощем църквата „Св. 40 мъченици” и гробовете около нея, е свързана с мощите на св. Петка, съхранявани в нея до пренасянето им в църквата, именувана в нейна чест на Царевец. “Тя стояла там в безмълвно съзерцание като че се моли Богу – пише д-р Христо Даскалов. – Сетне запалвала светилник, обикаляла извътре джамията, спирала се на много места и коленопреклонно се отдавала на молитви. Подир туй вратата сама се отваряла и тя излизала на двора.." Докторът записва легендата през 1858 г., когато посещава Търново. Високообразован, той иска да огледа джамията. По време на игото обаче християни не могат да влизат в мюсюлмански молитвен дом. Случаят помага на Даскалов да престъпи закона. Жената на джамийския мютевелия ляга болна и той предлага услугите си на “французки врач”. Покрай лечението докторът намира сгода да влезе в бившата православна базилика.

Пред него се извисяват шест каменни колони, три с паметни надписи. Едната е от цар Йоан Асен, другата е от времето на Крум, третата е дело на Омуртаг. Според Паисий и тримата владетели са били търновски царе,  като Крум е бил знаменит с това, че е поставил царския престол в Търново. "Бил езичник, но по Божията воля вършел много пакости на гърците, убил цар Никифора, както се каза. Той най-напред съградил Търнова, три крепости между река Янтра, и тук поставил царския престол." За вторият търновски цар Паисий пише: "Вторият е търновския цар- Мортагон, блаженият и достопаметен Михаил или Йоан. Така се наричал - Михаил-Йоан. От него се повели племето и родът на българските царе до последния Шишман Йоан. Всички, които били от неговия род, се подписвали според неговото име и титла; първо писал своето име, както му е било името, след това Йоан. Така българските царе държали титлата и почитта на своя прародител Михаил-Йоан, от който имали своя царски род и православната си вяра; у тях от него се почнало.  И гдето се намират техни образи, печати и грамоти, всички се подписвали така по името на своя праотец и прародител блажения цар Йоан-Михаил... После в Търново, както рекохме, тоя цар бил втори просветител на българите след цар Тривелия /Тервел/. В 845г. се кръстил и чрез него Бог показал чудеса на българите. С кръст в ръката си, с молитвата си към Бога той избавил България от големия божи гняв." Паисий Хилендарски казва: "За този цар Михаил има несъгласие в летописите. Маврибур пише: "Мургатон прие кръщението." А Барон пише: "Богарис, но това име по гръцки е Вулгарос." Не отгатнали как било името му преди кръщението, но просто писали Богарис. Затова в летописите стои различно". 

В “Зографска българска история”, написана през ХVІІІ век пише следното: “По Круна наста брат его Муртагон, что зоват греци Вулгарис, а латини – Богарис и Борис. Он бе славен с победами и великомудър в делах..." Прочетете още- "За надписа на Омуртаговата колона"

Колкото до надписът на третата колона става ясно, че е на владетеля, построил църквата и който пишел първо титлата на първия си прародител и на своя баща.. "В лето 6738 [1230], индикт 3. Аз Йоан Асен, в Христа Бога верен цар и самодържец на българите, син на стария цар Асен, създадох из основа и с живопис украсих докрай тази пречестна църква в името на светите 40 мъченици.." За него пише в Паисиевата история и той е погребан именно там.

В Пътеводителя на В. Търново от 1907 г. пише, че отново се превърнала в църква и била осветена на 9/22 март 1878 год.   На 10 февруари 1879г. в нея се състояла тържествената света литургия в чест на откриване на Учредителното събрание. На 27 юли 1879 г. пак там била извършена тържествена света литургия по случай избиране на първия български княз Александър І Батенберг. На 1 и 3 август 1887 г. били тържествени молебени във връзка с клетвата и възкачването на престола на следващия княз Фердинанд. Последното, но най-значимо събитие от времето на Третото царство състояло се в нея е тържествена служба на 22 септември 1908 г. по случай обявяване на Независимостта на България.

На славния храм обаче било съдено да следва съдбата на държавата не само в радостите, но и в страданията. През фаталната 1913 г. наред с военната катастрофа сполетяла държавата, мощно земетресение причинило огромни щети по храма. Църквата постепенно започва да се руши в следващите десетилетия. Богослужението в нея било прекратено в 1964 г., когато била обявена за паметник на културата от национално значение. Археологическите проучвания и споровете между архитектите за вида и начина на реставрацията забавиха възстановяването ѝ с четиридесет години. В 2004 г., по проект на търновския архитект Теофил Теофилов църквата бе обновена. Само фасадата откъм реката съдържа в най-пълна степен оригиналния вид на средновековната църква. 

На изображението е западната фасада на църквата „Св. Четиридесет мъченици“ във Велико Търново. Възстановка според Стефан Бояджиев, акварел върху картон.
Днес храмът е превърнат в пантеон на българските царе. Църквата е емблема на старопрестолния Търновград, чийто празник се е запазил на 22 март, когато се празнуват св. 40 мъченици по стария Юлиански календар.

Източници: Пътеводител на В. Търново от 1907г. http://historicalcities.narod.ru 
Картичка из колекцията на Павел Енчев
Вижте още:  Васил Берон за църквата "Св. 40 мъченици"
Любомир Владикин за църквата "Св. 40 мъченици" 
Грета Костова- Бабулкова​
​
ПОДКРЕПИ И РАЗГЛЕДАЙ АЛБУМА
 
ПОДКРЕПЕТЕ СТАРО ТЪРНОВО С ДАРЕНИЕ