Самоводската чаршия

През втората половина на XIX век, когато възрожденско Търново започва да расте на запад от площад "Баждарлък", Самоводската чаршия се развива като стопански център. В пазарни дни идват селянки от близкото село Самоводене и върху постлани направо на земята чергици продават зеленчуци. Оттам идва и по-новото име на площада - Самоводски пазар. По тротоара, от фурната до хана на хаджи Николи, селянки от Беляковец продават мляко, масло, сирене. Оформят се две улици с дюкяни, занаятчийски работилници и ханове. Едната улица започва от малък площад, който през XIX век се нарича Ун (брашнен) пазар, а днес - Самоводски пазар - и продължава по улицата, водеща към Дряновския хан (на мяcтото на разрушеното Кино "Модерен Театър"). Тук са разположени хаджи Давидовия и хаджи Великовия хан, хановете на Атанас Йоноолу и на хаджи Николи, бакалски, опинчарски, ковашки и други занаятчийски работилници и дюкяни.
Ето няколко свидетелства за атмосферата в търговските места на Търново през XIX и началото на XX век: „...Търново има доста големи чаршии. Само сто и двадесет дюкяна продават памучни прежди и американско платно...“ Из "Няколко дена разходка в Търново“, пътепис на Иван Богоров от 1865 г. 

"Въпреки ранната сутрин на чаршията цареше голямо оживление. И българският гражданин тръгва на работа с първите петли. Селяните от близката околност мъкнат на малки магарета всевъзможни хранителни стоки, а между тях тичат продавачи на мляко, плодове, дърва, рекламирайки шумно стоката си...“ Из "Дунавска България и Балканът“, пътепис на Феликс Каниц от 1871г. 

„Самоводският пазар в турско време, както и в първите дни след нашето освобождение, беше център на търговията в старопрестолния град. Тук самоводчани продаваха своите произведения, като купуваха от околните дюкяни това, от което имаха нужда. На площада се намираха един срещу други и трите тъй известни хана в града: хаджи Давидовият, Йоньовият и хаджи Данисковият... На този площад е бил някога и метохът на Хилендарския манастир... Подир него на улица „Централна“ е бил метохът на Рилския манастир, а в негово съседство метосите на търновските манастири „Света Троица“ и Преображенският. Най-после тук се редяха един до други и няколко бакалски дюкяни с кръчми отвътре по чисто тактични съображения...; после идеха двете фурни, а нагоре към казанджийския пазар се гушеха стотина малки дюкянчета на обущари, дрехари, цървулджии, кантарджии, тенекеджии, дръндари, бръснари, златари, кафеджии, месари и други. Беше хубав майски ден към 1895 година. Часовникът на църквата „Св. Никола“ удари дванадесет. Еснафите един след други напущаха своите дюкяни и отиваха в съответната на вкуса им кръчма, за да пият ракия за отваряне апетит и да чуят най-новите случки и събития. Тогава още не излизаха ежедневници като сега. Във вътрешната стая на Цанковата кръчма са насядали край масите доста еснафи: едни с очила на очите, други с очила над очите, трети без очила; едни с престилки, други без такива, но всички с вехтички и чисти шаечни дрехи. Повечето от тях са с дебели мустаии, пожълтели от тютюневия дим...“ Из "Силата на едно изкуство. Битови картини живота на старите търновци“, спомен на Иван Йорданов от 1895г. 

Тук има дюкяни за шапки и обувки, и кафенета, където турското кафе се сервира в чашки без дръжки. Има и други дюкяни, които гледат към улиците не с прозорец, ами с две врати. На праговете им цъфти „еврейско мушкато“, тъй като тези хора изпитват неумерена любов към цветята. Над нас балконите стават все по-богати - прътите с нанизите лук са заменени от изящни ковани железни орнаменти, все още сме сред занаятчиите на Търново. Ето я пекарната с една стена почти напълно отворена към улицата, разкриваща варосаната глинена пещ и пълната с кръгли кафеникави самуни сергия. Следващият дюкян е на сарафина - изключително необходим фактор в живота на Балканите, където в обръщение се намират монетите на толкова много страни...Търново затваря магазините си. Продавачите свалят нанизите от плоски червени сушени колбаси, които са окачени на сергиите подобно на редиците шушулки на акацията... Прибират манната небесна от дюкяните с плодове... Една сграда, подобна на аркада, но без покрив, подслонява редица дюкяни...“ Из "Търново, градът на висящите градини" пътепис на Феликс Кох от 1907г. 

Из книгата "САМОВОДСКАТА ЧАРШИЯ" на Живка Радева и Катя Митова-Ганева 

Снимка: Грета Костова- Бабулкова 

ПОДКРЕПИ И РАЗГЛЕДАЙ АЛБУМА

 ПОДКРЕПЕТЕ СТАРО ТЪРНОВО С ДАРЕНИЕ

Храм "Св. св. Кирил и Методий"

В "Пътеводител на В. Търново" от 1907г. се казва: "Св. Св. Кирил и Методий  (Св. Атанас), въздигната в 1860-61г. с протестационна цел против фанариотските владици. Църквата е бяла свършена на 4 септември 1861г. и аптимисана от свещениците поп Петко (иконом) и поп Иван, понеже ктиторите и приложниците на храма не са искали антиминс от гръцкия владика, Григорий Митилински. Освещението ѝ е станало чак на 4 октомврий 1872 год. от първия български владика в града, Иларион Макариополски. Църквата има три храмови празника: Св. св. Кирил и Методий, Св. Атанасий и Св. Апостоли Петър и Павел. Под църквата има параклис Св. Димитрий. Майсторът на църквата е бил Колю Фичето. На това място по-рано не е имало църква. "

В 1860—1861 г. майстор Колю Фичето построява петата си църква от Кошарската махала, в западния край на Варуша, на която, според запазената летописната книга, той е ктитор.  Построяването на храма "Св. св. Кирил и Методий" става в разгара на борбата за църковна независимост и породените конфликти с гърка- владика Григорий. Строителството е започнало на 10 март 1860г., както е записано в Църковната кондика и приключва през есента на 1861г. Иконите са от най-различни тревненски майстори без подпис. Само храмовата, „Св. Св. Кирил и Методий“, носи датата 1861г.  

Ето какво разказва за него Феликс Каниц в своята книга"„ДУНАВСКА БЪЛГАРИЯ И БАЛКАНЪТ“: "В Търново, чиято голяма община, подбудена от влиятелните търговци братя Киселови, започна в 1860 година да строи църквата „Св. Кирил и Методий“. Според плана на Васил Киселов, двамата апостоли, на които посветиха божия храм в Нова махала, трябваше да бъдат символизирани с два купола. Струваше много труд, бакшиши и т. н., докато се спечели съгласието на конака за това нововъведение, обидно за турските очи. Под надзора на двамата братя Киселови, дарили най-много, скоро се издигна импозантната за онова време мощна сграда; в неделните дни участваше в работата и Васил; неговият пример действаше заразително и голяма част от каменния материал ломяха и пренасяха гражданите. Колкото по-високо се издигаше черквата, толкова повече растеше омразата на мюсюлманското население срещу Васил Киселов; и турците се заклеха той да не доживее покриването ѝ. През август на 1861г. на връщане с няколко търговци от Селви (Севлиево - б. пр.) за Търново при Казанчи дереси го раняват смъртно с изстрел близо до белия дроб и удари със сабя по главата. Така го намерил един селянин, превързал раните му с тютюневи листа и го довел в Севлиево. Въпреки всички грижи живял само три дни и назовал в пълно съзнание имената на своите турски убийци, а в последния миг препоръчал на извиканите си близки да завършат толкова скъпата му църква, в която в знак на благодарност за неговото пожертвувание намери пръв своя вечен покой. Известието за убийството на видния патриций Васил предизвика най-силно вълнение сред християнското население на Търново; отрупали пашата с молби за енергично наказание на известните виновници. Но те успели да докажат своето алиби срещу клеветните християнски свидетелства, недействителни според закона на Корана. За да докажат на огорчената община своето „безпристрастие“, турските съдии наредили да обесят вероятно съвсем невинен в убийството циганин. Това е първият храм в търновската духовна околия с лята камбана. Тя се е намирала в камбанарията, изградена през 1885г. Камбанарията е с великолепна украса и беше възстановена благодарение на благодетели. Иконописците са от Трявна. Темплото /иконостаса/ е дело на марангозите /резбарите/ Тодор Несторов /роден 1849/ и Иван Димитров Стрелухов /роден 1850/ от град Калофер. Те са ученици на Ботю Петков, баща на Христо Ботев. В Търново се запознават с членовете на революционния комитет и по-късно се включват активно в подготовката на Априлско въстание. През април 1876г. те са сред четниците в Дряновски манастир и сред жертвите на революцията. Храмът е изграден с два купола. Тези два купола са паднали от земетресението през 1913 г. и до днес не са възстановени. Когато църквата е построена, в нея се е служило на български език и това е било 10 години преди българската църква да получи официално независимостта си. През 1872 г. митрополит Иларион Макариополски освещава храма. Храмът е кръстен на светите братя Кирил и Методий, но той е известен и с името Свети Атанасий, на когото е наречен вторият олтар. Третият е свързан с името на Св. Св. Петър и Павел. Настоятели на храма са: Братя Никола, Васил, Нено и Георги Киселови, Стоян Димоглу, х. Янко Димитров, Иван Драганов, Константин Събев, Дядо Дончо, Венко Иванов, Пеню Ракиджи, Тотю Петков, Ганчо Тодоров, Рачо Рачов, Цоню Генев, Велю Гергюв, Стоян Желязков, Петър Чешмеджи, Стефан Работилов и др. Дарения за построяване на храма са осигурили: Руския консул - 352 гроша; свещениците Иван Плаковски и Димитър Драганов; Терзийският еснаф - 5000 гроша; Бояджийският еснаф - 1000 гроша; Бабукчийският еснаф - 1000 гроша; Абаджийският еснаф - 800 гроша; Чаракчийският еснаф - 500 гроша; Мутафчийският еснаф - 900 гроша; 

Храм "Св. св. Кирил и Методий" е осветен на 8 октомври 1861 от петима свещеници, но все още владика е гъркът Григорий. Новоназначеният от Екзархията архиерей на Търновската епархия, епископ Иларион Макариополски през 1872г. прави второ освещаване. За периода 1861-1872 храмът е действал съвсем официално и там са извършвани законно всички църковни обреди - служби, кръщавки, венчавки, опела. Но второто освещаване вече е от българския владика. 

Източници: Пътеводител на В. Търново от 1907г., книга"„ДУНАВСКА БЪЛГАРИЯ И БАЛКАНЪТ“- Феликс Каниц   https://bg.wikipedia.org 

Прочетете  още: Търновският мъченик за вярата- Васил Киселов

Старо Търново

ПОДКРЕПИ И РАЗГЛЕДАЙ АЛБУМА

ПОДКРЕПЕТЕ СТАРО ТЪРНОВО С ДАРЕНИЕ

Фердинанд гони първите археолози

След Освобождението почти целият интелектуален елит на България живее в Търново - все пак до последно обществените очаквания са били градът да бъде възстановен като столица.  Жадни за исторически знания, българските учени и интелектуалци решават нагледно да изровят тайните на своите предци - средновековните столичани. Главен инициатор и проучвател на Царевец става племенникът на д-р Петър Берон - д-р Васил Берон. С кирки и лопати д-р Берон и сподвижниците му се качват на върха на хълма. Освен че поставят началото на първите разкопки у нас, дейността им е успешна и скоро те потвърждават градските истории и народните предания.

След като разкрили останките от патриаршеския комплекс, археолозите, предвождани от д-р Васил Берон, били изгонени от цар Фердинанд. Към края на миналия век интерес към търновските старини проявил и друг чешки учен — Карел Шкорпил. За първи път той посетил Търново през 1886г., след което учителствувал в града от 1891 до 1894г. През 1893г. той дал рапорт до княз Фердинанд, в който описал състоянието на търновските старини. Към рапорта били приложени 37 таблици със снимки, скици и рисунки и проект за разкопки. Във връзка с предложението за разкопки Шкорпил изработил нов, по-пълен план на старинното Търново, който по-късно допълнил и обнародвал през 1910г. в кн. I на Известията на Българското археологическо дружество в София под заглавие «План на старата българска столица В. Търново». Оттогава са изминали повече от 70 години, но този план и до днес се използува от всички изследователи на старата ни столица... На основата на направения от Шкорпил рапорт през 1900г. княз Фердинанд поверил разкопаването на търновските старини на французина Жорж Сьор, специалист по антична археология. Разкопките продължили и през 1901г. обхванали Трапезица и най-високата част на Царевец, наричана Чантепе. На Трапезица били разчистени основите на още 14 църкви, а на Царевец — основите на патриаршеската църква. Северно от нея открили много гробове от некропола на джамията, а под тях попаднали на отделни зидове, принадлежащи вероятно на постройките на царския дворец. За тия разкопки бегло споменават К. Шкорпил, инж. П. Абаджиев, който заедно с Р. Михайлов направил архитектурно заснемане на разкритите обекти, и авторите на «Пътеводител на град Велико Търново и околността му». От запазените архивни документи се вижда, че разкопките се извършвали тайно и до тях не се допускали нито тогавашните български учени, нито търновските граждани. Документацията на разкопките била отнесена във Франция, поради което и до днес резултатите от тия проучвания остават неизвестни за българската археологическа наука. От Търново били изнесени и много от находките, които според рапорта на тогавашния полицейски управител били «гордостта на България от старо време». За методиката на извършените разкопки Б. Дякович свидетелствува: «Разкопките не се вършат по известен план, ами са разпръснати на цели километри. . . Мене ми се случи за първи път да видя подобни безразборни разкопки, та затова изнесох впечатление, че тук се работи с чисто спекулативна цел, че не се разкопава по известна система, както това става например в Италия и Гърция, ами се разравят само най-важните места, за да се извлекат най-важните неща, а останалите да се захвърлят завинаги.» За тия разкопки видният византинист и директор на Руския археологически институт в Константинопол — Ф. И. Успенски, отбелязва следното: «Общото впечатление е такова, че се е преследвала целта за търсене на някакви предмети. Щом като надеждата за разкопки не се оправдавала, оставяли са разкритото място и са преминавали към друго. . . Трябва от душа да съжаляваме, че търновските старини не са вече под земята, гдето биха били на съхранение и гдето биха могли да очакват по-щастливо разкриване.»
Слух се пуснало между търновци, че са изкопани златни накити, сребърни съдове, кръстове с брилянти и рубини, ценни старобългарски и византийски златни монети, и дори корона! Г-н Добруски, директор на Народния музей, по поръка на министъра на просветата - Вачов настоявал да посети разкопките, но не бил допуснат. Скоро след това бил уволнен! Няколко сандъци с намерените "неща" от разкопките били пратени в София. Преди години, в Лондон наследниците на починалия Фердинандов брат дават за продажба в акционерската къща " Sotheby's редки византийски и старобългарски български златни монети.. 

С активно българско участие разкопките продължават от 1905г., когато изследователят Моско Москов възобновява Търновското археологическо дружество. Дружеството си поставило за главна задача да популяризира столичния Търновград и неговите паметници чрез беседи, лекции, излети и укрепване на организационното му състояние. 

Източници: книгата "Царствуващият град Търнов"- 16 стр. История на проучванията на Златка Генова
 

 

 

 

 Прочетете още: М. Москов разказва за Хисаря /Царевец/
Как търновските първенци в миналото подаряват хълма Царевец

ПОДКРЕПЕТЕ СТАРО ТЪРНОВО С ДАРЕНИЕ

© Съдържанието в блога /текстове, фотографии и видео/ е под закрила на Закона за авторското право. Използването и публикуването на част или цялото съдържание на блога без разрешение от страна на Старо Търново е забранено.

Моско Москов- известен изследовател на старата столица, поет, писател, историк, преводач и турист

Скромен и всеотдаен, Моско Москов е от ония светли личности, които са вплели съдбата си в темелите на нова България. От тези неподвластни на времето патриоти, които дават всичко от себе си за една благородна кауза след Освобождението на България от турско робство.

Роден е на 12 септември 1863г. в Лясковец, в семейство на градинари. Основно образование получава в родния си град, а през 1882г. завършва семинария в Петропавловския манастир до Лясковец. Учи в семинария в Одеса до 1885 г. Учител в родния си град (1885-1886). Следва литература и социални науки в Женева (1886-1890). През 1890 г. е учител в мъжката гимназия в Русе, от 1892 г. се установява трайно във Велико Търново, където най-напред е учител в Мъжката гимназия „Св. Кирил”, а по-късно е директор на Девическата гимназия „Митрополит Климент”. Директор на новооснованата Народна библиотека в града (1921-1933). Възобновява археологическото дружество и музея в Търново. Сътрудничи на периодичния печат - сп. „Труд” (В. Търново), „Българска сбирка”, „Илюстрация светлина”, „Църковен вестник” (В. Търново), „Велико-Търновски общински вестник” и др. Автор на повести, исторически записки, разкази, стихотворения (предимно за деца), поеми, драми - всички с родолюбива тематика; литературно-критически и литературно-исторически съчинения; изследвания и публикации в областта на историята, археологията, фолклора и социалния живот. Вероятно още по време на престоя си в Женева като студент се впечатлява от красивата природа на Швейцария. Неслучайно тъкмо той в края на август 1895 г. заедно с четирима съмишленици от Лясковец организират 300 туристи, откликвайки на призива на Алеко Константинов, и поставят началото на организирания туризъм в България. Вероятно убийството на Алеко през май 1897 г. забавя учредяването на туристическите дружества. Моско Москов не забравя идеята. Написва устава на туристическото дружество и заедно със съмишленици на 17 март 1902 г. учредява в старопрестолния град туристическо дружество "Трапезица - 1902“, на което е избран за председател. Дружеството започва активна и разнообразна дейност - организират се излети до близките околности - Сини вир, манастира "Св. Троица“, Арбанаси, Ксилифор, Никополис ад Иструм, Преображенския манастир и др. Водач на тези първи излети е бил именно Моско Москов. По време на неговото председателство на 8 март 1903 г. туристическото дружество взема решение да се състави пътеводител на В. Търново и околностите му и през 1907г. е отпечатан. За да се популяризира дейността на дружеството се взема решение да се направят две витрини на гарите във В. Търново и Г. Оряховица на исторически и туристически обекти в Търново и околностите. Туристическото дружество взема активно участие в почистването на Света гора, в залесителни мероприятия на Царевец. Трапезица, Света гора, поречието на Янтра и околностите на В. Търново. Много често Моско Москов е неуморим придружител и компетентен гид при посещенията на патриарха на българската литература Иван Вазов в старопрестолния град. Въпреки че се установява в Търново. М. Москов живее с проблемите на родния си град Лясковец. Затова през 1915 г. съвместно с лясковски младежи учредява юношески туристически клуб, който по-късно прераства в туристическо дружество "Янтра 1915“ - Лясковец. Като председател на ТД ’Трапезица“ М. Москов развива богата и разнообразна дейност и то се налага като водещо в страната ни. Умира на 12.02.1947г. във Велико Търново. 
Източници: Инж. Борис БАЛДЖИЕВ Председател на ТД ”Янтра-1915“ - Лясковец, https://literaturensviat.com 

Прочетете още: КНИГИ И ЛЕГЕНДИ
Фердинанд гони първите археолози
Дружество за реставриране на старините във Велико Търново

ПОДКРЕПЕТЕ СТАРО ТЪРНОВО С ДАРЕНИЕ

ПРЕДАНИЯ НА М. МОСКОВ

Отдавна събирам предания за старото време на Търново, за нашите царе, воеводи, за падането на старата столица на България под турците, за скритите богатства около Търново и др. Някои от тези предания съм вече обнародвал в наши вестници и списания. Тука искам да съобщя някои предания за скрити богатства около Търново. Тези предания съм събирал от дълго време и съм ги проверявал от много люде. В своите разпитвания се убедих, че околните села, особено балканджиите знаят много повече предания за старата столица на България, отколкото самите търновци. Вижда се, че старото население избягало от столицата във време на страшния разгром и е отнесло със себе си спомените на града си за миналото му, за идването на турците, за падането на столицата под властта на завоевателя и др. И ако искаме да си послужим с някои предания за нашата история, трябва да се обърнем към малкото останали старци - към населението което живее край полите на балкана.

Не мога да гарантирам до колко тези предания имат в себе си нещо историческо, ще покажат само разкопките, които могат да се направят някога. Искам да направя известни тия предания на тези, които се биха наели да направят разкопки по тези места, които ще им посоча. Негли може да се намери нещо.

Като столица Търново не е бил без богатства. Тук са живели царе, велможи, воеводи, които в борбата си с околните народи са донасяли богатства, скъпоценности и са ги оставяли в Търново. Когато наближавала страшната катастрофа, царете излезнали с войските да се борят срещу неприятеля, като оставили всичките си богатства в столицата и са загинали някъде далече от своя град. Евтимий останал да брани Търново, когато бил в обсада цели три месеца. Навярно обсаденият като видял безизходността на своето положение, постарали се да скрият богатството в земята, вътре в пещери, в кладенци, в подземия, в черковите, в основите на палатите и др. Навярно неприятелите са търсили нещо скрито, но и много нещо е останало още в земята и чака лопата да го изкара из тия скривалища, в които лежи вече пет века. Преди да падне Хисарят, трябва да е опожарен, защото от разкопките които се направиха по тези местности има следи от пожар. Новите владетели на Търново нямаше да събарят зданията, палатите, черковите и да градят на тяхно място други, особено като се знае, че те в първо време имали нужда от жилища. Навярно преди да станат господари на укрепленията, огънят е опожарил всичко и е оставил в ръцете на завоевателя само развалини. Като е тъй, може да се предположи, че богатствата са още скрити в земята под развалините на опустошителния огън.

 

ПРОЧЕТЕТЕ ПОВЕЧЕ в ko-fi

ПОДКРЕПЕТЕ СТАРО ТЪРНОВО С ДАРЕНИЕ

Старинният квартал "Варуша"

Панорама от Варуша

В Пътеводител на Велико Търново от 1907г. се казва: "При увеличаване числото на българите от раждания или по-често от прииждания от другаде (из балканските села), за тия се позволи да си строят къщи само на запад от стария град, по урвата, която прави продължение от Орлов връх, т. нар. „Картал-баир“, и която бе наречена „Варуш“. Освобождението завари българските махали да се простират на запад от Градския дом до бариерата при Дервентските порти и малко по-насам от „Паметника“/Паметника на обесените/, откъдето, като се тегли линия нагоре към църквата „Св. Атанас“/днес "Св. св. Кирил и Методий"/ и надолу към чешмата „Дервишка“, ще се получи западната черта на града. Вън от тази черта се почваше Марното поле, върху което нямаше никакви постройки. Нагоре от „Паметника“ имаше турски гробища, близко до които, на тъй нареченото „Хорище“, погребваха обесените български въстаници".   
Васил Берон пише: "Тая местност нанагоре носи названието Варуш, що означава на ветия наш български език град и това наименование са давали турците на оная част на един град, предопределена, за да живеят в нея изключително българи." Затова и не е случайно, че кварталите с името Вароша, независимо в кой град се намират, обикновено са неговата най-стара и най-романтична част. Именно от тези квартали започват да се разрастват съвременните градове, там са построени редица емблематични сгради – църкви, училища и къщи, отбелязани са много места на отминали събития и на обща памет. В България и Македония всички стари градове имат квартал "Вароша".
Великотърновският квартал "Варуша" се извисява гордо над централната част на старата столица. Характерни за него са тесните калдъръмени улички и уникална архитектура с амфитеатрално разположените къщи. Характерно за този квартал са запазените, автентични къщи строени през XVIII и XIX век. Тук се срещат и доста котки. Ще се опитам да ви запозная с някои от забележителностите на красивия великотърновски квартал. Тук на 17 ноември 1827г. се ражда бележитият поет и писател Петко Рачев Славейков, един от създателите на новобългарския книжовен език, талантлив журналист, участник в Руско-турската освободителна война и в изработването на Търновската конституция. Родната къща на П. Р. Славейков днес може да се познае по паметника му, изработен от скулптора Благой Илиев. Кварталът "приютява" и няколко от архитектурните шедьоври на големия възрожденски строител Уста Кольо Фичето. Той участва в изграждането на църквата "Свети Никола". Строежът е започнат през 1835 г. от майстор Иван Давдата, но е довършен от Кольо Фичето, след което той е признат за майстор строител. Тук е открито първото българско училище в града. А през 1879 г. повече от 300 депутати се събират в храма на 4 предварителни заседания преди провеждането на Великото народно събрание. "Св. св. Кирил и Методий" е първата църква в търновската духовна околия и е първата с лята камбана. Това е една от най-красивите църкви на Кольо Фичето. През 1860 г. е поставен първият камък за изграждането ѝ върху основите на малкия късносредновековен храм на св. Атанасий. Камбанарията е с великолепна украса, а вътре нея има часовник, който отмерва всеки половин и кръгъл час. Търновският квартал "Варуша" е място, носещо очарование за очите и душата. Място, на което се усеща стария дух на Възрожденската епоха.

Из "Пътеводител на Велико Търново" от 1907 год. 

и статия на Христина Христова http://sever.bg

Старо Търново

 
ПОДКРЕПИ И РАЗГЛЕДАЙ АЛБУМА

ПОДКРЕПЕТЕ СТАРО ТЪРНОВО С ДАРЕНИЕ

ТЪРНОВО ПРЕЗ ОСМАНСКОТО ИГО

Из Пътеводител на В.Търново от 1907г.  

Търново през турско време Почти цели 484 години Търново е било във владение на турците. След превземането на града и ограбването на крепостите Трапезица и Хисара /днес Царевец/ последните били изгорени от турците и сринати до основи. Трапезица, оголена от постройки, със слаби остатъци от последните, обрасла в тръни и бурени, представляваше само жалък спомен от минало величие. По нея пасяха коне, крави, овце и др. добитъци. Рядко биваше посещавана от българи, защото турците на подобни посещения не гледаха с добро око. Върху развалините на Хисара възникна цял квартал от турски къщи, много от които бяха съзидани върху основите на стари български сгради и върху дворците на българските царе. Къщите, които възлизаха на брой от 100 — 150, бяха малки и с градинки от плодоносни дървета. Те бяха разположени на северозападната и югозападната страна на Хисара, околовръст Чан-тепе / Камбанен връх на български, най-високото място на хълма Царевец/, което като гол конус обрасъл в трева, се издигаше над къщите, без да напомня с нещо за съществуването върху него на сега откритата църква и пристройките към нея. Върху основите на царската църква „Св. Петка“ е била издигната в 1435 г. джамия с високо минаре (викало), която без викалото и днес съществува и служи на войската за склад на амониции. По източния склон на Хисара къщи нямаше,— там бяха гробищата на турците от тази махала. Хисарът през цялото владичествуване на турците бе недостъпен за българин. Вън от крепостите, в Асеновата махала, около църквата „Св. Четиредесет мъченици“, се заселиха турци, а самата църква бе превърната в джамия, при която се издигаше минаре. — Махалата Френк-хисар и оная от сегашния мост до малко по на запад от банята „Баш-хамам“ и от там почти до църквата „Св. Богородица“ бяха заселени само от турци, които живееха в просторни къщи с широки дворове и градини, насадени с цветя и плодни дръвчета.

Източният склон на „Светата гора (сегашната турска махала) бе оголен от дърветата и по него изникна нова част от турска махала с големи къщи и край тях градини. Тази махала се скачаше с останалата част на града чрез „Турския мост“. Почти цялата част на града, без Асеновата махала, на изток от сегашния Градски дом, беше заселена с турци. Монастирът "Св. Богородица" в Светата гора бе сринат и на мястото му беше издигната една къщичка- теке, около което турците си правеха на открито общите молитви. На турците, главно на ханъмите, Света гора служеше като любимо място за разходка. Гората чрез тесни неправилни пътеки бе едвам проходима за хора. През пролетните и летните дни тя често се оглушаваше от песните на младите турски девойки и ергени. На върха на Света гора бе сложено топчето, което по байрами и рамазани с гърмежа си известяваше на правоверните часовете за отговяване и за молитва. Отделена от българските махали чрез реката, Св. гора бе направена по този начин недостъпна за българите, както им бе недостъпно и всяко място, което възбуждаше у българската душа спомен за българската държава, за българското величие. Като станаха господари на града, турците оставиха българите да живеят в Асеновата махала, където се прибра и висшето духовенство, както и на запад от стария град, където живееха някои от болярите. При увеличаване числото на българите от раждания или по-често от прииждания от другаде (из балканските села), за тия се позволи да си строят къщи само на запад от стария град, по урвата, която прави продължение от „Картал-баир“, и която бе наречена „Варуш“. Освобождението завари българските махали да се простират на запад от Градския дом до бариерата при Дервентските порти и малко по-насам от „Паметника“/Паметникът на обесените/, от където, като се тегли линия нагоре към църквата „Св. Атанас“/днес Св. св. Кирил и Методий/ и надолу към чешмата „Дервишка“, ще се получи западната черта на града. Вън от тази черта се почваше Марното поле, върху което нямаше никакви постройки. Нагоре от „Паметника“ имаше турски гробища, близко до които, на тъй нареченото „Хорище“, погребваха обесените български въстаници. Сегашното здание на пожарната команда, без наблюдателната кула, беше помещението на турския телеграф и поща. Мястото на сегашната девическа гимназия бе оградено и служеше за спиране на пощенските кола и коне; тази ограда се наричаше „Шеркет“. При началото на града, под „Паметника“, беше градското бунище (боклук), което заемаше пространството от „Горните“ до „Долните порти“ (тъй се наричаха западните входове на града). Върху това бунище биваха посичани осъдените на смърт разбойници, а над него, на дясно от пътя, там, гдето сега се издига Паметника, в последните години на турското владичествуване се поставяха „дараджите“ за бесене на въстаналите за свободата на народа си българи. Околовръст градът бе ограден с дълбоки окопи (шанцове), наречени шарамполи. Части от тия шанцове личат и днес в Светата гора и около входовете на града. Тези шанцове са копани от гражданите, които влизаха в тях, а от там с оръжие са отблъсвали кърджалиите, които на чети от по няколко стотина души 20 и повече години наред (от 1792 до 1811 па дори и до 1816г. под името капасъзи) са нападали села, паланки и градове, за да ги грабят и обират, а жителите да безчестят. В Търново кърджалиите от страх не са смеели да влязат, те са сполучили да докачат само края на Долната махала, да опленят някои къщи и ограбят църквата Св. Димитър. Обаче, в околните паланки и села (Габрово, Трявна, Дряново и др.) те са влизали и там са оставали по няколко дни, като са разгонвали хората по разни посоки. Тъй, в 1798г. те опустошили близкото до града село Арбанаси (отстоящо на 3 км.), като принудили много от жителите му да избягат във Влашко. Марнополската махала беше съвсем отделена от града и съставляваше предградие на последния. Марното поле служеше на турската войска като място за лагер (мястото на сегашните казарми) и за стрелбище. В средата му, покрай Габровското шосе (тъкмо срещу сегашното шосе за Св. гора), имаше турски гробища, оградени с дълбоки ровове. Къщите в града бяха по-гъсто разположени, отколкото са сега. Поради това и улиците бяха по-тесни и много криви. Понеже къщите с горните си етажи се издаваха над улиците, последните бяха прихлупени и мрачни. Дори улиците, които минаваха през главните чаршии (Баждарлък, Турската чаршия), и те бяха такива от шатрите, които се издаваха твърде много от стрехите навън. Тук-там из града се забелязваха големи обществени и частни здания, които обръщаха върху си вниманието на пътника. На първо място личаха конакът, джамиите със своите стърчащи нагоре минарета и църквите от които някои с кубета и кръстове върху тях. Конакът бе всред града, между турските и българските махали. Той бе старо здание, прилично повече на хан, с голяма порта, която се затваряше със здрави двойни врати. Пред конашката порта всякога стояха двама стражари с пушки; те пазеха входа и отдаваха с пушките си чест на всеки големец, който влизаше или излизаше от конака. Този конак в 1872год. бе съборен и на мястото му се издигна нов конак, изработен по план, съставен от търновският майстор, известният самоук—„инженер“, Колю Фичето. Този конак е сегашният Градски дом, в който във време на въстанията през 1876год. се съдиха въстаниците и от тук се изкарваха за бесилките, а след освобождението ни се извършиха важни политически актове. До конака, на юг от него, се намира каменният затвор, който през 1876-77год. изсмука здравето на много млади и стари български мъже, обвинени в бунтовничество против турската държава; на изток от него, на мястото, където сега е финансовото управление, се намираха казармите на местните турски войски, а още по на изток, където е сега читалището „ Надежда“, — турската „кадийница“ — широко и мрачно здание, което след освобождението ни служи известно време за казарма на новосъздадената българска войска. Джамиите бяха 21. Пет от тях обръщаха вниманието на човека: 1) Джамията на Хисаря, наричана от българите джамията Св. Петка, е една от забележителностите на града. Тя обръща вниманието на всеки българин по своята хубост в архитектурно отношение и по своето историческо значение. Тази джамия бе единствена на цялата турска махала Хисар. Между българите за нея се приказваше, че била царската църква „Св. Петка“, в която се покоили мощите на Св. Параскева (Петка) от Епиват, пренесени с голяма тържественост в Търново от Ивана Асеня II. Тук тези мощи се пазели, поставени в ракла, и всеки болен, който се е доближавал с вяра до тях, получавал е изцеряване. След превземането на града от турците мощите били изпросени от Срацимира, Видинският владетел, занесени във Видин, а от там в Сърбия, и най-после, в гр. Яш, където и сега се намират. До самата джамия се надигаше сравнително високо минаре, което не се отличаваше с голяма устойчивост: то често се събаряше, навярно, под влиянието на земните трусове. В това срутване на минарето българите виждаха протест на Светицата, която не желае да се издига минаре там, където са лежали нейните мощи, както и признак, че скоро ще падне турското царство (вечното тяхно бленуване). Под влиянието на това народно вярване минарето бе сринато след освобождението на града от турците. И кубето, и минарето на джамията бяха покрити с куршум и отгоре се свършваха с позлатени полумесеца, поставени на металически пръти. В турско време българин не можеше да се доближи до тази джамия; обаче тя, като сложена на високо място, отдалече се виждаше, както от всичките краища на града, тъй и от всички пътища за града. Гледането на тая църква—джамия подигаше омразата във всяка българска душа против вековния тиранин, като караше всекиго да иска да се освободи от положението на „турски рая“. Това възмущение, навярно, накара по-събудените младежи да пръснат между народа при подготвянето му за въстанието през 1876 год. легендите за главнята и за заключената невеста в олтара на тази църква—джамия. Тези две легенди са свързани една с друга и се заключават в следното: Когато Търново се щурмувало от турците на 17 юлий 1393 год. и в града се пръснала потресаващата вест, че турците влизат в непристъпната крепост Хисар, в царската църква се извършвало бракосъчетанието на един велможа от царски род с една болярска дъщеря. Нахлуването на турците в недостъпната крепост извиква паника между сватбарите н младоженците. Младоженецът сполучил да избяга из църквата, за да отиде на поста си срещу неприятеля; но, като видял безнадежното положение на крепостта, която била навсякъде овладяна от турците, той грабва една главня от брястово дърво, забива я в двора край църквата със следните отчаяни дуии: „Когато израстне тази главня, тогава чак ще се възобнови Българското царство. Толкова е била слаба вярата му за изпъждането на турците от Търново. Невестата пък се затворила в олтаря на църквата, гдето била намерена от турците и посечена. Нейният дух, обаче, облечен в булчинско облекло, на светли дни (Коледа, Богоявление, Великден и Възнесение) се явявал пред царските врата на олтаря и викал: „Дойде времето да ме освободите. Доста съм стояла пет века!“ — Тези легенди тайно се шепнеха от уста в уста и произвеждаха своя ефект: младежите се окуражаваха, записваха се за въстаници и се подготвяха за успешна борба с турците. На „разсъдливите младежи“ (а такива почти нямаше тогава) и на децата се показваше големият бряст, който е в двора на джамията и който представляваше главнята, израснала сега в голямо разкошно дърво. Това дърво в дънера си днес представлява дебелина в два човешки обхвата и на него днес има прикован надппс: „Това дърво да се не бута“. Поставенето на надписа е било извикано от обстоятелството, че се намерили злосторници, които под предлог да намерят имане в дънера почнали да дълбаят дървото и да копаят около него. До легендарния бряст има сложен голям осмостенен, красиво издялан и издълбан камък, който се е пълнел от турците с вода, която им служела за омиване преди влизане в джамията на молитва. За камъка — щерня, който, наверно, е римско изделие, се говореше, че е изваденият от църквата „купел“ (лакана). След освобождението на Търново, като се прегледа тази джамия и провериха някои работи, видя се, че място в джамията, което да отговаря на олтар, няма; че самата сграда е построена в мавритански стил; че джамията е разположена, както всички джамии, по посока от север към юг,  а всичко това показва, че джамията е сложена върху мястото или върху основите на царската църква. Турският надпис, който е поставен в зида над входните врата в самата джамия, показва, че последната е била въздигната от някой-си Али Феруз-бей в 1435 година. Днес тази джамия е малко попреправена от военните власти, на които служи за склад на амониции. 

2) Джамията в Долната махала, наричана от българите джамията Св. Четиредесет мъченици, е също забележителна по своето историческо значение. Тя се казваше между турците „Теке джамиси“. В нея бе запазено старото положение на църквата до 1860 год., когато някой-си хаджи Юмер е преправил онази част, която служи за църква. Този турчин развалил сводовете на църквата, снел капителите от каменните стълбове, като ги сложил за бази на дървените стълбове пред северната стена, където отворил и врата за входа в джамията. По този начин църквата била приспособена за джамия, като станала по-висока и по-светла. Хаджи Юмер е искал да изхвърля и мраморните стълбове, но бил спрян от мютесарифина. Западната част на църквата (притворът), който има малко-много готически стил, бил превърнат в баня на „Шеиха“, който сега наглеждал джамията. Входните врати на тази част били зазидани. Фреските бяха покрити с мазилка от вар, обаче мраморният стълб в църквата с Асеновия надпис и гранитният с Мортагоновия надпис си останаха непокътнати. На някои от другите стълбове има драскотини с турски думи. Отдясно от входа на джамията (сега отляво на входа в църквата) се намираше гроб, отгоре на който имаше един и половина метър висока покривка, облечена в зелен плат с жълти ширити по края. Това е бил гроба на някой-си Махмуд- Фехти, за който се казваше от турците, че превзел града. Отстрани и надясно до джамията, към стълбата за средната част на сградата, се издигаше едно низко минаре, което често се събаряше и поправеше и събарянето на което българите пак своеобразно си обясняваха. Когато при една поправка са разкопавали за по-здраво полагане основите на минарето, изкопана била една гробница с подземен вход. В тази гробница са били намерени мощите на св. Илариона Мъглински. В същата гробница, се разказваше, са били погребвани български царе, царици и членове от царското семейство. Когато българите минаваха покрай тази църква — джамия, те скришом се кръстеха и се молеха Богу по-скоро да им помогне да се избавят от турците. Описаните две джамии будеха заспалия патриотизъм в душата на всеки българин. 

Търново преди 1878. Сарашката джамия, кулата на градския часовник и Куршумли джамия (вдясно), на нейното място по-късно е построена Мъжката гимназия, днес Хуманитарна гимназия ”Св. св. Кирил и Методий”. http://www.europeana.eu

3) Куршумлията джамия бе една от най-големите. Тази джамия която бе грамадно каменно четвъртито здание, с високо минаре (35 —40 метра), се издигаше върху мястото, където сега се построи зданието на държавната мъжка гимназия. На всяка стена тя имаше по три реда големи прозорци (разположена на етажи) и отгоре на зданието— издигнато високо голямо кубе, сложено върху тия четири стени. Околовръст кубето бяха наредени един до други големи прозорци. Както кубето, тъй и минарето, бяха покрити с куршум. И едното, и другото се свършваха на върха си с остриета, на които стърчаха златни полумесеци. Входът за двора на джамията бе откъм улицата, която минава на север покрай новопостроената гимназия. Надясно от двора, до самия път, имаше гробища, украсени с големи изписани с позлата надгробни плочи и върху тях прави изпъстрени с надписи турски паметници. В тези гробища погребваха паши и заслужили турци. Посред двора бяха наредени едно до друго 7 чешми, на които турците извършваха своето умиване преди влизането си в джамията. В североизточния ъгъл на двора се издигаше отделна яка каменна сграда с две големи стаи и под тях дълбока изба, които се заключваха с големи куфари/катинари/. Тук се съхраняваше една от големите турски библиотеки с голям брой ценни книги, от които повечето в хубава разкошна подвързия. По разказите на турци, част от тези книги са били с религиозно съдържание, част са били с историческо. Между последните е имало и такива, в които са били изложени събитията от самото завладяване на Търново от турците до изгонването им от него. Тази библиотека се пазеше и уреждаше от особен ходжа, които се ползваше с голям почит и уважение. Той се смяташе за учен турчин. Когато градът се превзе от руските войски в 1877г., помещението на библиотеката, като турско, се разби, книгите бяха разграбени и разхвърлени по подовете на джамията и улицата. Не се намери ни един българин или русин, който да тури ръка на тази ценна за историята ни библиотека, и да я запази! Няколко седмици под ред се изнасяха книги из това съкровище и като турски, късаха се по улицата или се продаваха на бакалите за овиване на пипер, маслини и др. Улицата от тази джамия до конака беше постлана с хартии, изпъстрени с черни, червени и сини турски писмена.  
4) Сарашката джамия (наречена тъй, защото от двете страни на улицата, която минаваше под нея за Хисаря, бяха наредени сарашки дюкяни), освен с големината си, с друго не обръщаше върху си внимание. През освободителната война тя послужи най-напред за казарма на съставеното в града българско опълчение, сетне за помещение на пленените в Балкана турски войници и, най-сетне— за казарма на окупационните руски резервни войници. До тази джамия, на изток, се надигаше кулата за градския часовник. И джамията, и кулата безцелно се съсипаха, за да разширят и така просторната турска махала, а градският часовник се окачи на камбанарията при църквата „Св. Никола“. Между тия две джамии (Куршумлията и Сарашката), там, където сега е дървената стълба, отдясно за хисарския път, се намираше гроба на някой си „Адил-баба“, когото турците много почитаха. Казват, че тука е била паднала отсечената глава на онзи жид, който бе предал града Търново на турците.  
5) Джамията над Средната баня, в двора на която бе погребан онзи юначен турчин, който пръв се бил хвърлил в крепостта Хисар при щурмуването му на 17 юни 1393год. За големината и формата на турските бейски къщи, наречени конаци, може да се съди по запазеното и до днес здание на Етхем-бея, което е притежание на града и временно служи за помещение на мъжката гимназия. Повечето от тия къщи, както и всички почти турски къщи, днес са срутени.  Турците напуснаха града между 20—24 юни 1877 годи­на. Когато се пръсна слухът, че руските войски са на път за Тър­ново, турските семейства избягаха с най-необходимите си домашни принадлежности, като оставиха всичкото си имане на произвола на съдбата. На 25 юни 1877 година в града имаше само турска вой­ска от 1500—2000 души. Градът се намираше в разпореждането на отредени от турския паша български доброволни стражари, които бяха оригинално въоръжени. Този същият ден избягалите турци има­ха намерение да заведат жените и децата си в Тозлука, на по-безопасно место, да се върнат в града, да го ограбят, а българ­ското население да изколят. Техният план бе схванат от бълга­рите и затуй между последните владееше голям страх. Няколко по-смели търновци явиха на руските войски плана на турците. На 2 часа след пладне на 25 юни руският авангард се отзова на „Орловия връх“ (Картал-баир), постави два топа и почна да стреля в тур­ската войска, която се бе укрепила със своите четири топове в табията /укрепление/ над Светата гора. Стреляното от двете страни се продължи два часа, докато се подбиха двата турски топа. След това донски­те казаци прегазиха Янтра при „Белянка“ и се нахвърлиха на тур­ската табия. Турските войници в безпорядък избягаха по шосето Кесарево—Шумен, като оставаха по пътя си всичко, само и само да си спасят живота. В 4 часа след пладне камбаните възвестиха на гражданите влизането на русите в града. Мало и голямо излезе да ги посреща. Пред конака се бяха събрали и деца, и мъже, които със сияещи от радост лица гледаха на руските пълководци и тяхната свита, като си късаха и хвърлеха от главите омразните тур­ски фесове. 

 

 

ПОДКРЕПИ И ПРОЧЕТИ ПОВЕЧЕ: Управление, полиция и войска по турско време в Търново- Т. Янков 

 

Прочетете още: Освобождението на Търново

ПОДКРЕПЕТЕ СТАРО ТЪРНОВО С ДАРЕНИЕ

 © Съдържанието в блога /текстове, фотографии и видео/ е под закрила на Закона за авторското право. Използването и публикуването на част или цялото съдържание на блога без разрешение от страна на Старо Търново е забранено.