ТЪРНОВО ПРЕЗ ОСМАНСКОТО ИГО

Из Пътеводител на В.Търново от 1907г.  

Търново през турско време Почти цели 484 години Търново е било във владение на турците. След превземането на града и ограбването на крепостите Трапезица и Хисара /днес Царевец/ последните били изгорени от турците и сринати до основи. Трапезица, оголена от постройки, със слаби остатъци от последните, обрасла в тръни и бурени, представляваше само жалък спомен от минало величие. По нея пасяха коне, крави, овце и др. добитъци. Рядко биваше посещавана от българи, защото турците на подобни посещения не гледаха с добро око. Върху развалините на Хисара възникна цял квартал от турски къщи, много от които бяха съзидани върху основите на стари български сгради и върху дворците на българските царе. Къщите, които възлизаха на брой от 100 — 150, бяха малки и с градинки от плодоносни дървета. Те бяха разположени на северозападната и югозападната страна на Хисара, околовръст Чан-тепе / Камбанен връх на български, най-високото място на хълма Царевец/, което като гол конус обрасъл в трева, се издигаше над къщите, без да напомня с нещо за съществуването върху него на сега откритата църква и пристройките към нея. Върху основите на царската църква „Св. Петка“ е била издигната в 1435 г. джамия с високо минаре (викало), която без викалото и днес съществува и служи на войската за склад на амониции. По източния склон на Хисара къщи нямаше,— там бяха гробищата на турците от тази махала. Хисарът през цялото владичествуване на турците бе недостъпен за българин. Вън от крепостите, в Асеновата махала, около църквата „Св. Четиредесет мъченици“, се заселиха турци, а самата църква бе превърната в джамия, при която се издигаше минаре. — Махалата Френк-хисар и оная от сегашния мост до малко по на запад от банята „Баш-хамам“ и от там почти до църквата „Св. Богородица“ бяха заселени само от турци, които живееха в просторни къщи с широки дворове и градини, насадени с цветя и плодни дръвчета.

Източният склон на „Светата гора (сегашната турска махала) бе оголен от дърветата и по него изникна нова част от турска махала с големи къщи и край тях градини. Тази махала се скачаше с останалата част на града чрез „Турския мост“. Почти цялата част на града, без Асеновата махала, на изток от сегашния Градски дом, беше заселена с турци. Монастирът "Св. Богородица" в Светата гора бе сринат и на мястото му беше издигната една къщичка- теке, около което турците си правеха на открито общите молитви. На турците, главно на ханъмите, Света гора служеше като любимо място за разходка. Гората чрез тесни неправилни пътеки бе едвам проходима за хора. През пролетните и летните дни тя често се оглушаваше от песните на младите турски девойки и ергени. На върха на Света гора бе сложено топчето, което по байрами и рамазани с гърмежа си известяваше на правоверните часовете за отговяване и за молитва. Отделена от българските махали чрез реката, Св. гора бе направена по този начин недостъпна за българите, както им бе недостъпно и всяко място, което възбуждаше у българската душа спомен за българската държава, за българското величие. Като станаха господари на града, турците оставиха българите да живеят в Асеновата махала, където се прибра и висшето духовенство, както и на запад от стария град, където живееха някои от болярите. При увеличаване числото на българите от раждания или по-често от прииждания от другаде (из балканските села), за тия се позволи да си строят къщи само на запад от стария град, по урвата, която прави продължение от „Картал-баир“, и която бе наречена „Варуш“. Освобождението завари българските махали да се простират на запад от Градския дом до бариерата при Дервентските порти и малко по-насам от „Паметника“/Паметникът на обесените/, от където, като се тегли линия нагоре към църквата „Св. Атанас“/днес Св. св. Кирил и Методий/ и надолу към чешмата „Дервишка“, ще се получи западната черта на града. Вън от тази черта се почваше Марното поле, върху което нямаше никакви постройки. Нагоре от „Паметника“ имаше турски гробища, близко до които, на тъй нареченото „Хорище“, погребваха обесените български въстаници. Сегашното здание на пожарната команда, без наблюдателната кула, беше помещението на турския телеграф и поща. Мястото на сегашната девическа гимназия бе оградено и служеше за спиране на пощенските кола и коне; тази ограда се наричаше „Шеркет“. При началото на града, под „Паметника“, беше градското бунище (боклук), което заемаше пространството от „Горните“ до „Долните порти“ (тъй се наричаха западните входове на града). Върху това бунище биваха посичани осъдените на смърт разбойници, а над него, на дясно от пътя, там, гдето сега се издига Паметника, в последните години на турското владичествуване се поставяха „дараджите“ за бесене на въстаналите за свободата на народа си българи. Околовръст градът бе ограден с дълбоки окопи (шанцове), наречени шарамполи. Части от тия шанцове личат и днес в Светата гора и около входовете на града. Тези шанцове са копани от гражданите, които влизаха в тях, а от там с оръжие са отблъсвали кърджалиите, които на чети от по няколко стотина души 20 и повече години наред (от 1792 до 1811 па дори и до 1816г. под името капасъзи) са нападали села, паланки и градове, за да ги грабят и обират, а жителите да безчестят. В Търново кърджалиите от страх не са смеели да влязат, те са сполучили да докачат само края на Долната махала, да опленят някои къщи и ограбят църквата Св. Димитър. Обаче, в околните паланки и села (Габрово, Трявна, Дряново и др.) те са влизали и там са оставали по няколко дни, като са разгонвали хората по разни посоки. Тъй, в 1798г. те опустошили близкото до града село Арбанаси (отстоящо на 3 км.), като принудили много от жителите му да избягат във Влашко. Марнополската махала беше съвсем отделена от града и съставляваше предградие на последния. Марното поле служеше на турската войска като място за лагер (мястото на сегашните казарми) и за стрелбище. В средата му, покрай Габровското шосе (тъкмо срещу сегашното шосе за Св. гора), имаше турски гробища, оградени с дълбоки ровове. Къщите в града бяха по-гъсто разположени, отколкото са сега. Поради това и улиците бяха по-тесни и много криви. Понеже къщите с горните си етажи се издаваха над улиците, последните бяха прихлупени и мрачни. Дори улиците, които минаваха през главните чаршии (Баждарлък, Турската чаршия), и те бяха такива от шатрите, които се издаваха твърде много от стрехите навън. Тук-там из града се забелязваха големи обществени и частни здания, които обръщаха върху си вниманието на пътника. На първо място личаха конакът, джамиите със своите стърчащи нагоре минарета и църквите от които някои с кубета и кръстове върху тях. Конакът бе всред града, между турските и българските махали. Той бе старо здание, прилично повече на хан, с голяма порта, която се затваряше със здрави двойни врати. Пред конашката порта всякога стояха двама стражари с пушки; те пазеха входа и отдаваха с пушките си чест на всеки големец, който влизаше или излизаше от конака. Този конак в 1872год. бе съборен и на мястото му се издигна нов конак, изработен по план, съставен от търновският майстор, известният самоук—„инженер“, Колю Фичето. Този конак е сегашният Градски дом, в който във време на въстанията през 1876год. се съдиха въстаниците и от тук се изкарваха за бесилките, а след освобождението ни се извършиха важни политически актове. До конака, на юг от него, се намира каменният затвор, който през 1876-77год. изсмука здравето на много млади и стари български мъже, обвинени в бунтовничество против турската държава; на изток от него, на мястото, където сега е финансовото управление, се намираха казармите на местните турски войски, а още по на изток, където е сега читалището „ Надежда“, — турската „кадийница“ — широко и мрачно здание, което след освобождението ни служи известно време за казарма на новосъздадената българска войска. Джамиите бяха 21. Пет от тях обръщаха вниманието на човека: 1) Джамията на Хисаря, наричана от българите джамията Св. Петка, е една от забележителностите на града. Тя обръща вниманието на всеки българин по своята хубост в архитектурно отношение и по своето историческо значение. Тази джамия бе единствена на цялата турска махала Хисар. Между българите за нея се приказваше, че била царската църква „Св. Петка“, в която се покоили мощите на Св. Параскева (Петка) от Епиват, пренесени с голяма тържественост в Търново от Ивана Асеня II. Тук тези мощи се пазели, поставени в ракла, и всеки болен, който се е доближавал с вяра до тях, получавал е изцеряване. След превземането на града от турците мощите били изпросени от Срацимира, Видинският владетел, занесени във Видин, а от там в Сърбия, и най-после, в гр. Яш, където и сега се намират. До самата джамия се надигаше сравнително високо минаре, което не се отличаваше с голяма устойчивост: то често се събаряше, навярно, под влиянието на земните трусове. В това срутване на минарето българите виждаха протест на Светицата, която не желае да се издига минаре там, където са лежали нейните мощи, както и признак, че скоро ще падне турското царство (вечното тяхно бленуване). Под влиянието на това народно вярване минарето бе сринато след освобождението на града от турците. И кубето, и минарето на джамията бяха покрити с куршум и отгоре се свършваха с позлатени полумесеца, поставени на металически пръти. В турско време българин не можеше да се доближи до тази джамия; обаче тя, като сложена на високо място, отдалече се виждаше, както от всичките краища на града, тъй и от всички пътища за града. Гледането на тая църква—джамия подигаше омразата във всяка българска душа против вековния тиранин, като караше всекиго да иска да се освободи от положението на „турски рая“. Това възмущение, навярно, накара по-събудените младежи да пръснат между народа при подготвянето му за въстанието през 1876 год. легендите за главнята и за заключената невеста в олтара на тази църква—джамия. Тези две легенди са свързани една с друга и се заключават в следното: Когато Търново се щурмувало от турците на 17 юлий 1393 год. и в града се пръснала потресаващата вест, че турците влизат в непристъпната крепост Хисар, в царската църква се извършвало бракосъчетанието на един велможа от царски род с една болярска дъщеря. Нахлуването на турците в недостъпната крепост извиква паника между сватбарите н младоженците. Младоженецът сполучил да избяга из църквата, за да отиде на поста си срещу неприятеля; но, като видял безнадежното положение на крепостта, която била навсякъде овладяна от турците, той грабва една главня от брястово дърво, забива я в двора край църквата със следните отчаяни дуии: „Когато израстне тази главня, тогава чак ще се възобнови Българското царство. Толкова е била слаба вярата му за изпъждането на турците от Търново. Невестата пък се затворила в олтаря на църквата, гдето била намерена от турците и посечена. Нейният дух, обаче, облечен в булчинско облекло, на светли дни (Коледа, Богоявление, Великден и Възнесение) се явявал пред царските врата на олтаря и викал: „Дойде времето да ме освободите. Доста съм стояла пет века!“ — Тези легенди тайно се шепнеха от уста в уста и произвеждаха своя ефект: младежите се окуражаваха, записваха се за въстаници и се подготвяха за успешна борба с турците. На „разсъдливите младежи“ (а такива почти нямаше тогава) и на децата се показваше големият бряст, който е в двора на джамията и който представляваше главнята, израснала сега в голямо разкошно дърво. Това дърво в дънера си днес представлява дебелина в два човешки обхвата и на него днес има прикован надппс: „Това дърво да се не бута“. Поставенето на надписа е било извикано от обстоятелството, че се намерили злосторници, които под предлог да намерят имане в дънера почнали да дълбаят дървото и да копаят около него. До легендарния бряст има сложен голям осмостенен, красиво издялан и издълбан камък, който се е пълнел от турците с вода, която им служела за омиване преди влизане в джамията на молитва. За камъка — щерня, който, наверно, е римско изделие, се говореше, че е изваденият от църквата „купел“ (лакана). След освобождението на Търново, като се прегледа тази джамия и провериха някои работи, видя се, че място в джамията, което да отговаря на олтар, няма; че самата сграда е построена в мавритански стил; че джамията е разположена, както всички джамии, по посока от север към юг,  а всичко това показва, че джамията е сложена върху мястото или върху основите на царската църква. Турският надпис, който е поставен в зида над входните врата в самата джамия, показва, че последната е била въздигната от някой-си Али Феруз-бей в 1435 година. Днес тази джамия е малко попреправена от военните власти, на които служи за склад на амониции. 

2) Джамията в Долната махала, наричана от българите джамията Св. Четиредесет мъченици, е също забележителна по своето историческо значение. Тя се казваше между турците „Теке джамиси“. В нея бе запазено старото положение на църквата до 1860 год., когато някой-си хаджи Юмер е преправил онази част, която служи за църква. Този турчин развалил сводовете на църквата, снел капителите от каменните стълбове, като ги сложил за бази на дървените стълбове пред северната стена, където отворил и врата за входа в джамията. По този начин църквата била приспособена за джамия, като станала по-висока и по-светла. Хаджи Юмер е искал да изхвърля и мраморните стълбове, но бил спрян от мютесарифина. Западната част на църквата (притворът), който има малко-много готически стил, бил превърнат в баня на „Шеиха“, който сега наглеждал джамията. Входните врати на тази част били зазидани. Фреските бяха покрити с мазилка от вар, обаче мраморният стълб в църквата с Асеновия надпис и гранитният с Мортагоновия надпис си останаха непокътнати. На някои от другите стълбове има драскотини с турски думи. Отдясно от входа на джамията (сега отляво на входа в църквата) се намираше гроб, отгоре на който имаше един и половина метър висока покривка, облечена в зелен плат с жълти ширити по края. Това е бил гроба на някой-си Махмуд- Фехти, за който се казваше от турците, че превзел града. Отстрани и надясно до джамията, към стълбата за средната част на сградата, се издигаше едно низко минаре, което често се събаряше и поправеше и събарянето на което българите пак своеобразно си обясняваха. Когато при една поправка са разкопавали за по-здраво полагане основите на минарето, изкопана била една гробница с подземен вход. В тази гробница са били намерени мощите на св. Илариона Мъглински. В същата гробница, се разказваше, са били погребвани български царе, царици и членове от царското семейство. Когато българите минаваха покрай тази църква — джамия, те скришом се кръстеха и се молеха Богу по-скоро да им помогне да се избавят от турците. Описаните две джамии будеха заспалия патриотизъм в душата на всеки българин. 

Търново преди 1878. Сарашката джамия, кулата на градския часовник и Куршумли джамия (вдясно), на нейното място по-късно е построена Мъжката гимназия, днес Хуманитарна гимназия ”Св. св. Кирил и Методий”. http://www.europeana.eu

3) Куршумлията джамия бе една от най-големите. Тази джамия която бе грамадно каменно четвъртито здание, с високо минаре (35 —40 метра), се издигаше върху мястото, където сега се построи зданието на държавната мъжка гимназия. На всяка стена тя имаше по три реда големи прозорци (разположена на етажи) и отгоре на зданието— издигнато високо голямо кубе, сложено върху тия четири стени. Околовръст кубето бяха наредени един до други големи прозорци. Както кубето, тъй и минарето, бяха покрити с куршум. И едното, и другото се свършваха на върха си с остриета, на които стърчаха златни полумесеци. Входът за двора на джамията бе откъм улицата, която минава на север покрай новопостроената гимназия. Надясно от двора, до самия път, имаше гробища, украсени с големи изписани с позлата надгробни плочи и върху тях прави изпъстрени с надписи турски паметници. В тези гробища погребваха паши и заслужили турци. Посред двора бяха наредени едно до друго 7 чешми, на които турците извършваха своето умиване преди влизането си в джамията. В североизточния ъгъл на двора се издигаше отделна яка каменна сграда с две големи стаи и под тях дълбока изба, които се заключваха с големи куфари/катинари/. Тук се съхраняваше една от големите турски библиотеки с голям брой ценни книги, от които повечето в хубава разкошна подвързия. По разказите на турци, част от тези книги са били с религиозно съдържание, част са били с историческо. Между последните е имало и такива, в които са били изложени събитията от самото завладяване на Търново от турците до изгонването им от него. Тази библиотека се пазеше и уреждаше от особен ходжа, които се ползваше с голям почит и уважение. Той се смяташе за учен турчин. Когато градът се превзе от руските войски в 1877г., помещението на библиотеката, като турско, се разби, книгите бяха разграбени и разхвърлени по подовете на джамията и улицата. Не се намери ни един българин или русин, който да тури ръка на тази ценна за историята ни библиотека, и да я запази! Няколко седмици под ред се изнасяха книги из това съкровище и като турски, късаха се по улицата или се продаваха на бакалите за овиване на пипер, маслини и др. Улицата от тази джамия до конака беше постлана с хартии, изпъстрени с черни, червени и сини турски писмена.  
4) Сарашката джамия (наречена тъй, защото от двете страни на улицата, която минаваше под нея за Хисаря, бяха наредени сарашки дюкяни), освен с големината си, с друго не обръщаше върху си внимание. През освободителната война тя послужи най-напред за казарма на съставеното в града българско опълчение, сетне за помещение на пленените в Балкана турски войници и, най-сетне— за казарма на окупационните руски резервни войници. До тази джамия, на изток, се надигаше кулата за градския часовник. И джамията, и кулата безцелно се съсипаха, за да разширят и така просторната турска махала, а градският часовник се окачи на камбанарията при църквата „Св. Никола“. Между тия две джамии (Куршумлията и Сарашката), там, където сега е дървената стълба, отдясно за хисарския път, се намираше гроба на някой си „Адил-баба“, когото турците много почитаха. Казват, че тука е била паднала отсечената глава на онзи жид, който бе предал града Търново на турците.  
5) Джамията над Средната баня, в двора на която бе погребан онзи юначен турчин, който пръв се бил хвърлил в крепостта Хисар при щурмуването му на 17 юни 1393год. За големината и формата на турските бейски къщи, наречени конаци, може да се съди по запазеното и до днес здание на Етхем-бея, което е притежание на града и временно служи за помещение на мъжката гимназия. Повечето от тия къщи, както и всички почти турски къщи, днес са срутени.  Турците напуснаха града между 20—24 юни 1877 годи­на. Когато се пръсна слухът, че руските войски са на път за Тър­ново, турските семейства избягаха с най-необходимите си домашни принадлежности, като оставиха всичкото си имане на произвола на съдбата. На 25 юни 1877 година в града имаше само турска вой­ска от 1500—2000 души. Градът се намираше в разпореждането на отредени от турския паша български доброволни стражари, които бяха оригинално въоръжени. Този същият ден избягалите турци има­ха намерение да заведат жените и децата си в Тозлука, на по-безопасно место, да се върнат в града, да го ограбят, а българ­ското население да изколят. Техният план бе схванат от бълга­рите и затуй между последните владееше голям страх. Няколко по-смели търновци явиха на руските войски плана на турците. На 2 часа след пладне на 25 юни руският авангард се отзова на „Орловия връх“ (Картал-баир), постави два топа и почна да стреля в тур­ската войска, която се бе укрепила със своите четири топове в табията /укрепление/ над Светата гора. Стреляното от двете страни се продължи два часа, докато се подбиха двата турски топа. След това донски­те казаци прегазиха Янтра при „Белянка“ и се нахвърлиха на тур­ската табия. Турските войници в безпорядък избягаха по шосето Кесарево—Шумен, като оставаха по пътя си всичко, само и само да си спасят живота. В 4 часа след пладне камбаните възвестиха на гражданите влизането на русите в града. Мало и голямо излезе да ги посреща. Пред конака се бяха събрали и деца, и мъже, които със сияещи от радост лица гледаха на руските пълководци и тяхната свита, като си късаха и хвърлеха от главите омразните тур­ски фесове. 

 

 

ПОДКРЕПИ И ПРОЧЕТИ ПОВЕЧЕ: Управление, полиция и войска по турско време в Търново- Т. Янков 

 

Прочетете още: Освобождението на Търново

ПОДКРЕПЕТЕ СТАРО ТЪРНОВО С ДАРЕНИЕ

 © Съдържанието в блога /текстове, фотографии и видео/ е под закрила на Закона за авторското право. Използването и публикуването на част или цялото съдържание на блога без разрешение от страна на Старо Търново е забранено.