Момина крепост

В  "Пътеводител на В. Търново и околността му" от 1907 г. пише: "Кога първоначално е възникнал градът Търново, не се знае; обаче големите каменни блокове, които се виждат и днес в остатъците от зидовете при входа в „Хисара“ („Царювец“) и на срещуположния нему източен рид, наричан Къз-хисар /Момина крепост/, свидетелствуват, че тука е съществувал град още през време владичеството на римляните върху полуострова (II. в. след Р. Хр ). Според едно предание там в старо време е имало женски манастир, от който е произлязло сегашното название на крепостта "Момина крепост" (на турски Къз-Хисар).

Любомир Владикин пише в книгата си "Между Царевец и Трапезица": "Търновските хълмове са привлекли вниманието още на най-старите жители на земята ни — траките. По тях мъдрите прадеди са строили оброчища, крепости и жилища. Намерените по Къзхисар (Момина крепост) монети от Филипа Македонски и син му Александър Великий са неопровержими доказателства за това. До неотдавна, селяни са изравяли по тези места мраморни плочки с изображения на тракийски конници, които считали за икони с ликът на св. Георги. И днес още личат следите на водопроводи, резервоари и крепостни зидове, които не са научно изследвани, но предполага се да са от римско време, особено като се съди по латинските и гръцки надписи върху някои плочи, жертвеници, постаменти и др.
Макар, че римски следи се забелязват само по Къзхисар, точно може да се допусне, че римските стратези са се задоволили да поставят един каструм само върху Къзхисар, а другите хълмове са оставили съвсем незаети. Сигурно върху Царевец и Трапезица е имало оброчища или военни постройки от траки и римляни. И ако не намираме днес никакви следи, ако не можем нищо да изкопаем, то е защото тези два хълма са били силно застроени през второто българско царство и не е останало нито педя земя неразровена и непретърсена. Каквото е намерено — монети, плочки, градиво — всичко е било взето и употребено наново. От предалечното минало на търновските хълмове до нас е дошъл един много ценен паметник, който красноречиво говори каква висока култура е цъфтяла по тези места и какви величествени светилища са се издигали върху сегашните пущинаци. Този високо художествен паметник е бил намерен до вътрешната крепостна порта на Къзхисар, от която, разбира се, личат само жалки следи. То е една мраморна плочка от римско време, 23 см. висока, 16 см. широка и 2х/2 см. дебела, със следното изображение, описано от археолога К. Шкорпил, който го видял лично:
„В средата стои прав Дионис. Дясната му ръка, в която държи грозд, е издигната над увенчаната му глава, а лявата ръка се увива около шията на гол сатир, който стои прав от лявата му страна. Двамата държат в лявата си ръка по един съд. Сатирът настъпва с левия си крак едно куче, което лежи по гърба си. На ляво, до Диониса стои едно облечено момиче, което с двете си вдигнати нагоре ръце, държи на главата си цилиндрически съд с конусовиден капак. Празното пространство над главите на момичето и сатира е изпълнено с гроздове от сърцеобразна форма“. Под релефа се намира надпис, който, преведен на български гласи: „Илиос Декстер постави този Дионис като оброк“.

Момина крепост (Девинград, Къз-хисар) се намира на по-малко от километър източно по права линия от крепостта Царевец в град Велико Търново от другата страна на река Янтра. По информация на Т. Овчаров (Старините във Великотърновска община, 2006г.), природната защитеност на хълма привлича вниманието на ранновизантийските стратези и те го превръщат в яка стратегическа крепост, предназначена да защитава отклонение от пътя Никополис ад Иструм- Кабиле към ранновизантийският град на хълма Царевец. В нея се е влизало през две крепостни порти. Източната порта, здраво укрепена с кули, била построена на много тясна тераса, надвесена над речната долина. Оградената крепостна стена обхващала части от стръмните склонове на хълма на север и юг. В югоизточния ъгъл, на най-ниското място, се намирала втората порта, през която се осъществявала връзката с пътя, който вървял по брега на реката. По северния стръмен склон в заграденото пространство било изградено водоснабдително съоръжение с резервоар и водопровод, който докарвал изворна вода от местността Ксилифор. По своя архитектурен стил, строителна техника и строителни материали тя е строена едновременно с крепостта на хълма Царевец и представлявала част от единна крепостна система. В годините на османското робство се използвало названието „Къз-хисар”, а след Освобождението е бил въведен в употреба превода на последното – „Момина крепост”. През столичния период на Велико Търново на този склон разположен срещу хълма Царевец се развил неукрепен градски квартал. Той бил обитаван от онова население, което се занимавало със занаяти, които замърсявали околния терен като грънчари, железари и др., а също и със земеделие и скотовъдство, за което се прави извод въз основа на намерените земеделски сечива, ями за съхранение на зърнени храни, много кости от едър и дребен рогат добитък и др. Предполага се, че в района на този неукрепен квартал през 1393г. са били разположени значителни части от войската на Баязид, тъй като при разкопките там е намерено много оръжие, предимно стрели. След превземането на Велико Търново от турците кварталът престанал да съществува. 

 

ПОДКРЕПИ И РАЗГЛЕДАЙ АЛБУМА

Прочетете още: Легенда за Момина крепост или Къз-хисар- М. Москов

Източници: "Пътеводител на В. Търново от 1907г.", книгата"Между Царевец и Трапезица"- Любомир Владикин, http://historicalcities.narod.ru

 

Антична и късноантична крепост Момина крепост/Девинград/ 

 

 Панорами от хълм Момина крепост

 

ПОДКРЕПЕТЕ СТАРО ТЪРНОВО С ДАРЕНИЕ

Търново- Nicopolis ad Hemum

Феликс Каниц в своите пътеписи пише: "Непосредствено отвъд моста стъпихме на днешния „Хисар“ през главната порта, охранявана от няколко редифи (турски запасен войник - бел. пр.), подновявана след чести разрушения през последните векове. Повечето от днешните му стени трябва да са издигнати от турци. Хаджи Калфа описва още Акропола: „В средата на града се издига шестоъгълен дворец от изсечени камъни с пет порти. Янтра го обкръжава като лунен харман и две кули го свързват с водата.“ Освен кулата, през която влязохме, днес се вижда малко от някогашния дворец. Между стените от кал без прозорци се изкачихме по тесните турски улички нагоре. Понякога приковаваха вниманието ни зазидани антични фрагменти, между тях една силно обезобразена оброчна плоча, посветена на Юпитер „Оконинос“, вероятно варварски прякор... В пъстра безредица са пръснати до тях останки от изчезнали укрепления, увенчавали вероятно по-рано тези места, между тях - изветрели тела на колони и капители; те говорят за по-добри дни, за времената на император Траян. Един почти заличен латински надпис, разчетен по моето копие от проф. Момзен: „Внукът на Тит Октавиан... постави на Пьопийския Силванус...“ е видял бурни набези на народи, няколко византийски корнизи, един метър висок римски профилиран осмоъгълен каменен постамент с височина един метър, служил - както се твърди - за кръщелен купел, са красили някога старобългарската постройка, на чието място по-късно е била издигната джамията. Вероятно тук се е намирала и църквата на патриаршията „Възнесение Господне“, чието разрушение оплаква упоменатият тогавашен архиепископ Цамблак с думите: „И бяха изпъдени веднага свещениците от църквите, където бяха погаврени учителите, в чужда ръка паднаха скиините и причастието се хвърли на кучетата.“ Край тези и други монументални останки от царския дворец на Иван Александър, в който той свикал събор против богомилите и евреите в 1355 година, от „патриаршията“, наричана „Майка на църквите на българската държава“, от църквата „Св. Петка“, въздигната от Цар Иван Асен II на Царевец за съхранение на костите на светицата, запътилият се към Хисар-джамия мюсюлманин минава безразличен като край „ески шелер“ (стари неща). Той няма никакво разбиране за подобни неща и все пак би могъл да се поучи от тях, че и неговите гордо издигащи се минарета, от които мюезинът зове децата на пророците за молитва, някога ще бъдат съборени. Кога? Кой би могъл да отговори! Тъй писах в 1877 г. и още същата година се сбъдна моето предсказание. Лек нежен ветрец ни навя аромат на билки и хлад, когато възлизахме в най-горещия слънчев пек към най-високата точка на Хисар, към „Чан тепеси“. Най-великолепната гледка възнагради нашето усилие. „Чан“ означава на турски камбана, „Тепе“ - хълм. Възможно е тук да се е издигала някога камбанарията на града. Могилоподобното огромно тепе е увенчано днес от един метър висок камък без надпис, украсен на три стени с овнешки глави. Барт го е видял тук в 1862 година и е отбелязал за него: „На това място, толкова значително и доминиращо над цялото движение между Дунава и вътрешността на страната, трябва да се е намирало укрепление, може би малкият Никополис ад Хемум“. При слизането ни по северозападния склон на Хисар се натъкнах на още избледнели остатъци от римски колони. Доста голямо насипище от развалини покрива тук може би останки от антични и средновековни постройки." През лятото на 1871 г. австрийският пътешественик Феликс Каниц при обиколката си из Дунавският саджак на Османската империя посещава и руините край Никюп. Там той прави малък сондаж и има късмета да открие постамент от бронзова статуя на Юлия Домна, съпругата на император Септимий Север (193-211 г.). От гръцкият посветителен надпис става ясно, че статуята е издигната от “градския съвет и народното събрание на Никополитон прос Истрон”. Официалното име на града, което се среща върху епиграфските паметници, в латинския му вариант е Ulpia Nicopolis ad Istrum. В превод от старогръцки името означава “Улпиевия град на победата към Дунав”. Добавката “Улпиа”, производна от бащиното име на император Траян, получили много новоосновани или покровителствани от него градове. Интересен момент обаче е, че когато през първата половина на V в. Никополис губи градския си облик, на отстоящия само на 18-20 км хълм Царевец в днешно Велико Търново се изгражда мощна крепост. Тези данни се свързват със сведенията на античния историк Йорданес, който споменава за "Никополската област в подножието на Хемус" (дн. Стара планина). Мнозина учени са на мнение, че тогава градската администрация от Никополис ад Иструм се пренася в здравата твърдина на Царевец. Тогава приставката "...ад Иструм" (на Дунав) се променя - "...ад Хемум" (на Стара планина). В подкрепа на тази теза е фактът, че при строежа на крепостта на Царевец са употребени много детайли от стария римски град. След столетия българите използват високо запазените стени и изграждат през ХII-ХIV в. своята столица Търновград.

В потвърждение на тази теза е написаното в стар френски географски речник от 1804 год.: "Терново или Тернов, Никополис ад Хемум, град от Европейска Турция в България, резиденция на санджака и на българския патриарх, на 36 мили югоизточно от Никоп - Никополис ад Ятрум, 25 х 3,248 км. югоизточно от Никополис на Дунава, 40 х 3,248 км. североизточно от София. На дължина 23 и ширина 43.

Градът беше много силен, когато беше столица на Кралство България. Но сега е много западнал..." 

В един пътепис от 1817-1818г. четем:"After a ride of 2 hours by moonlight, a sharp turn of the road brought us suddenly to the wooden gate of the town of Terniva, conjectured to occupy the site of the ancient city of Nicopolis ad Haemum. Превод- "След 2 часа езда на лунна светлина и след един остър завой на пътя, изведнъж се озовахме пред дървената порта на град Тернива, който се предполага е разположен на мястото на древния град Никополис ад Хемум." Това доказва, че по това време градът е бил известен като Никополис ад Хемум. В "Encyclopédie théologique: ou Série de dictionnaires sur toutes les parties de la science religieuse" - Jacques-Paul Migne, от 1838г. в самият край е публикуван индекс със имената на стари римски градове и съвременните им еквиваленти.
На "Nicopolis" четем: Nicopolis, ....
- ad Hemum - Ternovo
- ad Iatrum - Nicop

На един атлас от Alexander G. Findlay,1849г. ясно се виждат три града с името Nicopolis и след съпоставяне с един съвременен български атлас и по разположението на реките се вижда, че Nikopolis ad Hemum е точно там, където е Търново. 
В Пътеводителя на В. Търново от 1907г. пише: "Какво е представлявало от себе си Търново по онова време, в съществуващите старовремски паметници не се споменува нищо. Може само да се предполага, че по него време градът е бил най-малко едно селище с първостепенни бойни бойници(кули), откъдето са били пазени пътищата, водещи от Балкана за полето към главния римски град Никополис ад Иструм, развалините на който и днес се виждат близо до сегашното село Никюп, 19 км. северно от Търново.
Според историческите извори през 4 в. сл. Хр. в римския град Никополис ад Иструм е била резиденцията на готския епископ Улфила, създал писмеността на готите/траки-българи и превел Библията от гръцки. Улфила се ползва с изключително висок авторитет пред византийските императори и не случайно той е смятан за една от най-великите фигури на тогавашния свят през ІV век. Той е наричан “Апостол на готите”. Ганчо Ценов го нарича основател на българската църква. Напълно основателно е да се смята, че Търново е основано през ІV век като град, селище именно от  готите на епископ Улфила. И трите хълма в Търново – Трапезица, Момина крепост, Царевец да са основани именно тогава, през ІV век. Археологическите разкопки при църквата "Св. 40 мъченици" пък разкриха, че църква, обслужваща населението на късноантично селище с неизвестно име, най-вероятно готско, е имало още в IV-V век.  Археологическите разкопки при църквата "Св. 40 мъченици" разкриха, че църква, обслужваща населението на късноантично селище с неизвестно име, най-вероятно готско, е имало още в IV-V век. Има също така извори, от които се съди, че династията на Асеневци е с готски произход. Това са най-вече извори от Западна Европа. В сведенията на един от кралете, който само преминава през българска територия, се говори за династията на Асеневци. Това е точно, когато избухва въстанието в края на ХІІ век, и се казва “ето, тук готската династия, заедно с българи и власи, са вдигнали това въстание и са отхвърлили византийското господство”. Търново изглежда е бил епископски център през ранновизантийската епоха, като се предполага, че там се е бил преместил архиереят от Никополис ад Иструм заради варварските нашествия. При археологическите изследвания са били разкрити основите на епископската базилика. Предполага се, че след въстанието на Асен и Петър първоначално търновският епископ е използвал храмът „Свети Димитър“ .
Източници: Nouveau dictionnaire universel de géographie ancienne et moderne: Q - Z, Том 3 от François D. Aynès от 1804г.
Journey from Moscow to Constantinople in the Years 1817, 1818 http://forum.boinaslava.net
⏩👉НЕПОЗНАТАТА ИСТОРИЯ

Грета Костова- Бабулкова  
ПОДКРЕПЕТЕ СТАРО ТЪРНОВО С ДАРЕНИЕ

© Съдържанието в блога /текстове, фотографии и видео/ е под закрила на Закона за авторското право. Използването и публикуването на част или цялото съдържание на блога без разрешение от страна на Старо Търново е забранено.

Проклятие въз Иванка

В българските черкви дълго време
са се казвали анатеми за цареубийца Иванка.
                                                               Иречек

                       I

Убиха, убиха великия цар!
Уби го войвода коварен!
Загина Асен благородни, ударен
в сърцето от пъклен ханджар.
Ридае и плаче народа
и клетви въздуха тресят,
на храмове божи под свода
анатеми люти гърмят.
„Иванко, убиецо мръсни –
народът проклина го там, –
изчадье бесовско, син гнъсни,
избълван от пъкъла нам,
да беше те майка родила
влечуга, ехидна змия,
но с теб да не беше мърсила
страдална ни родна земя;
да беше гръм паднал небесен
въз твойта десница, кинжал,
орела ни славен, чудесен
преди да погубиш без жал –
орела ни славен, Асеня,
във битките храбрия вожд,
услада на наште мъченья
и слънце във нашата нощ.
Дано живеница и чума
те биха изпратили в гроб
и звярът из горската шума
схрускaл би коравий ти лоб,
преди черна мисъл да пламне
под него – за царската кръв,
убийцо, кръвнико безсрамни,
проклети, в проклетите пръв!
Проклет да си, Юдо, да идеш
при него – нов искариот!
На мъки си край да не видиш
ни в тоя, ни в оня живот!”

                       II

И църква гърми разгневено:
„Иванко, да бъдеш проклет!
Анатема тебе, хиено,
на тоз и на другия свет!
Анатема тебе, Иванко,
на пъкъла изрод и син,
вампирска и дяволска сянко,
проклет да си вечно, амин!
Анатема вечна въз тебе,
на твоето име и род,
да носиш на ада във себе
ти мъките в този живот.
Анатема тебе, оръдье
на гнусна измяна и ков,
и твоята памет да бъде
проклета во веки веков.
Анатема! Нек те раздира
разкайване вечно, без край
да няма душата ти мира
и трупа ти гроб да не знай!”

                       III

Избягна Иванко тъмница,
избяга от Търнов далеч,
в развратната гръцка столица
продаде си кървавий меч.
Обсипаха с почести пищни,
със дарове, с титли и власт –
злодея, убийцата хищни
на българский цар и витяз.
Но клетвата страшна го следва:
той няма ни мир, ни покой,
навсякъде кървав съгледва
духа на убитий герой.
Не радват Иванка световни
блага – във душа му е мрак –
и впусна се в битки гръмовни
да търси забрава и ляк.
За своите мъки, терзанья,
за вътрешний пъклен огън;
но нямат утеха страданья,
не иде загубений сън.

                       IV

И болестна жажда обзе го
да види пак родния край,
навеки затворен за него,
тъй както и божия рай.
Една нощ напусна чужбина –
монах изнурен, белобрад, –
при Янтра, в усойна долина,
от белий затуля се свят.
И в пещера тъмна години
прекарва в молитва и пост,
деннощно метани той чини,
незнаен в пустинята гост.
Но прошка не иде от бога
за грях непростим и велик...
Умря той във страх и тревога,
нечут от небето клетник.
Умря неоплакан, нежален,
до своята пещера сам.
Молитва, напев погребален
не чу се над мъртвия там.
Лежи там, на гроб неотдаден,
на вятър, на дъжд и на жега,
сe цял си е трупа му хладен,
светата го тлен не засега.
Години лежи и до него
не иде звяр див, не желай...
И хищний орел не кълве го,
и гладния вълк го нехай.
На селянин някой набожен
не води бог стъпките там
и лешът стои тъй изложен,
очаквайки адския плам.
Но постник случаен в гората
зари го, да найде веч сън...
В полунощ със пукот земята
изфърля телото навън.
Овчари от жал го фърлиха
на Янтра във бързия бяг:
вълните се с рев възмутиха,
на сухий тласнаха го бряг,
бутнаха го в страшна провала –
и тя го повърна, не щя!
На клада го турят пламнала –
внезапно изгаснува тя.
Не гний, не гори, не се дави,
не ще го земя, ни вълнa,
смърт плячката своя забрави
и червякът свойта храна.
Стигна го анатема люта:
из пусти усои, гори
Иванко без гроб ще се лута
до второ пришествье дори.

                       V

Но мина там божий угодник
велик и със жалост сърце
изпълни му мъртвия бродник.
Той дигна към бога ръце:
О, боже, кому туй терзанье
изпрати в гнева си правдив?
За кой грях е туй наказанье?
О, спасе, бъди милостив!
Прати на тоз труп безпокойни
лучица от милост поне.
О, чуй твоя раб недостойни,
не казвай, о господи: Не!
Дай мир на тоз мъж бездиханни,
дай мир на тоз грешник велик,
тлен дай му!... Праха прах да стане
и нищото нищо в тоз миг.”
И чудо тогава случи се,
нечувано чудо свърши се:
небето без облак гръмна
мълния трупа тресна.
И трупът бездомни и неми
в простора се в дим разпиля:
свещената родна земля
Иванка не щя да приеме!

СЪДЪРЖАНИЕ

Цялата книга, издание 1910г. четете онлайн

Из предговор на книгата “Легенди при Царевец”- Иван Вазов

Два пъти посетих Търново - първи път през 1902 година и втори - през 1905, когато работех над историческите си повести "Светослав Тертер" и "Иван-Александър". Ходих там, за да се запозная със старата Асеневска столица, да изгледам местностите в нея, които правех театър на събитията в тия мои съчинения. Скитах се по нейните диви урви и скали, мечтаех над мълчаливите и пустинни акрополи, Трапезица и Царевец, стърчащи над дълбоките и причудливи завои на Янтра. Аз търсех с жаден поглед какви-годе останки - свидетели за старото величие на града. Уви, много малко ги има. Разрушителната ръка на завоевателите и на времето са помели древните замъци, църкви и палати, колкото скромни и да са били, за които ни споменува историята и даже пътешественици от XVII век. Храсти и бурени, размесени с късове тухли и камъняк, застилат Трапезица и Царевец, заспали мъртъв сън между разрушените си стени, лишени от грамадните си порти, развенчани от кулите си. При всичко това тия царствени пущинаци пазеха някакво неизразимо очарование за душата ми; те ме приковаваха с печалния си вид и със строгото величие на нещо умряло, което е било голямо и което ти е близко. Пред мене се разтваряше цялата история на Търновското царство, история, пълна с драматизъм, поразителна с изненади, невероятна, както е и видът на самото Търново, дето е кипял двувековен трескав политически живот. И няколкото дни, що прекарах самотен там, аз се бях всецяло унесъл в миналите векове, в спомените за трагичните и съдбоносни събития, ставали там, и призраците на миналото възкръсваха пред мене с всичкото си печално величие и омая... И в това мистическо настроение, заживял с онова, което е изчезнало, но е тъй мило и скъпо за моята българска душа, аз мислено витаех в други кръгозори, далеч от шума на действителността, самотен и честит в чаровний свят на спомените и виденията. А тия видения изскачаха на всяка стъпка пред мене; преданията, населяющи тия светени пущинаци, взимаха живи образи, окръжени в светлив ореол или с мрачен трагизъм, и настрояваха за нови вдъхновения болезнено чутката ми тук душа. И какъв наплив, какъв рой от тях! 

Ето там, до десния бряг на Янтра, останките от църквата "Св. Димитрий", с нейната чудна легенда, свързана с Асеня I и прогласяването независимостта на второто българско царство; ето заклетий от Шишмана бряст на Царевец, след петвековно съхнене внезапно разлистил се, за да обади настъпилото освобождение от турското иго; ето църквата "Св. четирийсет мъченици" с постоянно падающето минаре и с великата и тайна през нощта срещу 9 март. Там, на северния край на Царевец, е скалата, отдето един патриарх е хвърлен в пропастта, а на южния край останките от кулата, която ми посочват за затвор на Калояновия пленник, императора Балдуин. А Жидов гроб на върха Картал баир, дето обезглавеният труп на издайника-евреин отива да легне в трапа си? А стената, дето секирата на джелатина увисва във въздуха, отказвайки да падне въз наведения врат на патриарха Евтимия?... И ред още тайнствени предания, запазени в паметта на народа, украсени с дивните цветове на една мрачна, но богата фантазия.

И каква поезия в тия предания! Как те се натрапват с неотразима сила на мисълта на поета, за да им даде плът и кръв, да ги извади от бурена на забравата, дето са тлели векове, и да оживи с красотата им цяла епопея от миналото! И те, тия предания, тия видения, тия полумъгляви образи, възкръснали пред мене в развалините на Търново, преследваха ме и после все по-ясно се очертаваха в ума ми, тревожеха въображението ми със своята странна поетичност. И аз не устоях на изкушението да ги възсъздам в тия поеми и балади. Но рамката на картината ми се разширяваше, нови образи от историята съблазняваха перото ми. И тая сбирка се обогати с ред други още поеми с чисто моя концепция; само че тая концепция и развитието ѝ са в духа на народното вярване и пропити с мистицизма на епохата, стоят близко до народното въображение и носят общ печат с другите. (За повечето от стихотворенията в тая книга аз съм се ползувал освен от устните предания на народа в Търново и от българската история на Иречека, от византийските и латинските летописци, както и от ценните "Историко-археологически изследвания" на д-р В. Берон.

За последователност и целност на впечатлението стихотворенията съм поместил тука не по реда на написването им (през 1905 и 1906 г.), а по историчен ред. Но в моето решение да използувам за целта на поезията тоя фолклорен материал лежеше друга, по-дълбока мисъл, без която едва ли бих се заловил с такова увлечение за тая работа. Аз исках да оживя историята, да изобразя събития кобни от живота на второто българско царство и в примамливата форма на легендата, като изрисувам най-силните моменти от миналото му, да припомня това минало, забравено и пренебрегнато повече, отколкото трябва, а и съвсем неизвестно за болшинството у нас. Защото - това е една истина - ние още не познаваме историята си. Ни нашето училище, ни нашата историческа наука, ни нашето изкуство, ни нашата поезия не са сторили много, за да я популяризират, за да събудят интерес към нея; особено последната, поезията ни, тя съзнателно бяга от българската история, и стара и нововремска, както бяга и от българския живот, търсейки храна и вдъхновение в области, чужди на българската душа.

Осъдиха ме някои, че се въвирам в "мъртвото минало" - така го нарекоха. Напразно. Всичко е интересно за човешкия дух. Светът на поета е велик, безпределен; за крилатата му мисъл няма граници. Той има право да черпи вдъхновение из всичките области, из всичките времена. Важното е да пише с вдъхновение и да обладава талант. А при тях важното е още - за българския поет - да бъде син на своя народ и на своето време, па било че се втурва в миналото, било че се лутва из талазите на съвременния живот, било че си избира общочеловешки теми, и с писането си да засегне която и да е струна от народната душа, да я направи да кънти от всяко негово чувство, радост и копнеж, той да бъде отзив на нейните. И за симпатията той ще срещне симпатия. Без това сродство между неговата душа и душата на народа той ще остане чужд на последния, колкото и талант да е вложил в творението си.

Но как, "мъртвото минало"? Нашата история е мъртво нещо? Нима тя няма жива връзка с настоящето ни! Нима нашите национални и политически идеали нямат корена си в дълбоката старина, която ни ги е предала като скъпи завети, в които се възпитава народното ни съзнание, в които духът ни расне? И може ли да се тури рязка граница между миналото и настоящето? С кое поколение се свършва първото и с кое се захваща второто? След гибелта на второто българско царство нима инстинктите, мирогледът, основните черти в характера на българина не са преживели катастрофата и са минали в наследство на следующите поколения? Политическите учреждения загинват, но душата на народа остая жива с всичките си добри и лоши проявления. Виждаме и днес някогашните страсти, пороци, добродетели, които са обуславяли процъфтяването или отслабването на старата българска държава. Каква поразителна прилика на някои днешни явления, на някои днешни дейци с едновремешните! Историята се движи по един незиблем закон, във връзката на събитията има страшна логика. Историята на миналото е едно огледало, което обяснява настоящето и отражава бъдещето, както би рекъл Тен. Тя е пълна с дълбока поучителност.

И онова, което ратува още за моята мисъл, то е, че самият народ обича миналото си, обича да слуша за него, каквото и да е било то, защото то е част от неговия живот и е близко до сърцето му. И въпреки тоя дух на отрицание на своето, на родното, който вее у нас от години насам, въпреки неразумната пропаганда да се охлади националното чувство народът, във всичките си обществени слоеве, остая дълбок националист, той обича отечеството си и заветите му, и историята си с нейните светли и тъмни страници; тя пази за него странно обаяние, когато му се рисува в художествена реч. Особено когато миналите му съдби се възкресяват пред погледа му във феерията на сцената. Друмевата драма "Иванко", при всичките си недостатки, но носеща печата на таланта, в продължение на четирийсет години не слезе от сцената, извиквайки вълнения и трепети в народната душа: да припомня пътьом - нека ми се позволи тая малка суетност - и приема, сторен на моите скромни драматически трудове: "Към пропаст" и "Борислав".

Значи, съществува една духовна жажда у народа, на която поезията, в широкия смисъл на думата, не може, няма право да остане безучастна, ако иска да отговори на призванието си, ако иска да запази яка връзка с народа и да засяга деликатните струни на душата му. И писателят, когато пише, трябва да знае какво пише и за кого пише, да помни, че той пише, за да бъде четен, разбран и оценен не от чужденци, а от българи. Така само може да остане самобитен и да влияе със словото си на широките народни маси. А да бъде ценен и обичан от своя народ - има ли по-завидна участ за един писател - бил той и с най-широкото честолюбие? Разумява се, аз имам предвид даровитите от тях. Бездарният писател само ще опошли благодатната тема и всичко, до което се докосне, за каквито ни дава пример историята на нашата книжнина. И за жалост, ние виждаме нещо нежелателно. Съвременната ни поезия, повтарям, не се стреми да говори на народната душа, тя се чужди от нея. Тя се развива из крива посока. Нашите млади поети, между които има и със силни дарования, в стремежа си, законен впрочем, за оригиналност, да дирят нови пътища и нови форми за мисълта си, откъснаха се от народната среда и запяха според нововремските навеи в западноевропейската литература. Зареяха се в областта на олимпийската отчужденост и индиферентизъм, углъбиха се в самосъзерцание и скъсаха всяка връзка с окръжающия живот. Станаха символисти, индивидуалисти, декаденти, свръхчеловеци и не знам още какви. Поезия космополитична, студена, небългарска, нестоплена от живо човешко чувство, защото не е расла на българска почва, чужда на българския дух. Те забравиха правдивите думи на великия Белински: "Поезията на всеки народ е непосредствено изражение на неговото съзнание, тя е тясно свързана с живота на народя. В силата на това поезията на всеки народ трябва да има национален характер и да не прилича на поезията на всеки друг народ."

И онова, което е характерно у тоя род поезия, то е тъмнотата ѝ, старанието на мнозинството от представителите ѝ да пишат отвлечено, да забулят с нарочита мъгла на изразите мислите си или тяхната убогост, за да изглеждат дълбоки и по-малко понятни за читателите. И това антихудожествено течение намери още насърчители у нас. Явиха се критици, които мерят достойнството на поета по степента и неразбирането му и нечетенето му от народа. (Сп. "Мисъл". Друг един критик, като искаше да обезцени един популярен поет у нас, не от тая школа, изказа буквално тая изумителна по своята нелепост мисъл: "Него го е наказала най-печалната участ, която може да постигне един художник: да не може да остане неразбран!") Тия господа забравят, че ясността в мислите е едно от главните качества у поета, който желае да достигне до сърцето на читателя си; забравят, че гениални поети, като Байрон, Хюго, Шилер, Хайне, Пушкин и др., са кристално ясни и тях твърде добре ги разбират и високо ценят и у нас.

И настана разрив между тия наши пости и народа. И той ги не чете.

И чухме гневните им хули към тоя народ, когото обвиниха в невежество. Защо се сърдят? Широки кръгозори за вдъхновение им се откриват в живота ни, в миналото ни, в настоящето ни, в природата наша; в борбите на идеите и страстите, които новото време роди, в широките потребности на народния дух. Но те не счетоха това достойно за своята лира. Народът очакваше учители и пророци - той и днес има нужда от тях, - а видя бежанци от него и от живота, "пещерни хора", както духовито го нарече нейде г. Стоян Михайловски.

И народът ги не чете.

Краен ли съм? Може би съм едностранчив? Може би. Но аз казах онова, което мисля, и мисля, че не съм далеко от истината. Несмислени критици могат да насърчават младите писатели из този им лош път, могат да им крещят: "Напред, дръжте модерните учители, зарежете народа, той не е дорасъл до вас, вие сте избраници, а той е тълпа некултурна или малокултурна, некадърна да ви разбере и оцени гения ви, вие пишете за грядущите поколения!" А аз жаля толкова млади таланти, които се хабят в безплодни усилия да следват модата, и им казвам: "Млади поети, бъдете българя, синове на своя народ. Чувствувайте и пишете по български. Черпете вдъхновение не от чуждите души, а от българската, от богатата и здрава българска душа. И разкрийте ни я, осветлете я. Засявайте в девствената и почва заедно с почитта към родното и благородните семена за любов към доброто, към истината, към човека, и тя ще ви се отзове с благодарност."

София, 1910 г.

Цялата книга, издание 1910 г. четете онлайн 

ПОДКРЕПЕТЕ СТАРО ТЪРНОВО С ДАРЕНИЕ

Балдуин

  Из "Легенди при Царевец"- Иван Вазов 

      Балада

           I

В Търново свирни и гайди,
гръм, веселье и хорa:
слънцето не ще да зайде
зад зелената гора –

толкоз красни са момите,
що огрява тоя ден,
толкоз радост е в очите
на народа възхитен.

Вест гръмнaла е голяма,
размирила стар и млад,
радост в хижа, радост в храма
и в болярския палат.

Търново една е къща,
една душа, един клик:
Калоян от бой се връща,
от бой одрински велик.

                       II

Шумно спусна се народа
да посреща славен гост,
чест, държава и свобода
що спасил от вража злост;

да посрещне и да зърне
с лаври увенчана рат,
мома либе да прегърне,
майка син, сестрица брат.

Тръбен екот се раздаде,
прах дигна се под чукар...
Ето вихром се зададе
и победоносний цар.

Свети погледът сурови
на чутовний властелин
и пред него във окови
император Балдуин,

франкский император горди,
рицарят прославен в бран,
вожд на кръстоносни орди,
при Босфора цар венчан.

Две войски мегдан делили
в одринския бой голям,
Запад и Възток се сбили,
сбили се два свята там.

Дълго се поле прашило
в Марсовата веселба –
и оръжьето решило
съдбоносната борба.

И от бляскът на престола
цариградски Балдуин
във тъмница влажна, гола
влазя роб сега, един.

                       III

Кулата стърчи високо –
каменната кула там, –
де в униние дълбоко
пленникът живее сам.

Дълги дни се нижат бавно –
дългите на плена дни,
чезне Балдуин безславно
между немите стени.

На прозореца изправен,
гледа цели часове
янтриний бяг своенравен
под зелени брегове;

Търново, кое огласят
песни, шумове, живот...
А мечтите го отнасят
на юг, под друг небосвод,

там, де синята Марица
вий се в гордий си покой,
воля, трон и багреница
де изгуби в кървав бой.

И картината бурлива
цял поглъща го сега,
трепет нов сърце му свива
при триумфа на врага.

Чува той ревът ужасни
на куманските стрелци,
виковете на нещастни
покосявани борци;

вижда стройни легиони
в бягство, плячка на страха,
храбри рицари във брони
натъркаляни в праха;

вижда люти Калояна
на фъркатия му кон,
битката от кръв пияна,
в прах забулен небосклон;

и на дивата победа
слуша радостния клик...
И по часове той гледа,
неподвижен, с бледен лик,

неотстъпното виденье
на ужасний оня бой...
А насреща му – зелени
върхове, цветя, покой;

Янтра тихо под скалите
вечната си песен пей...
Нижат се безкрайно дните
в кулата, де роб линей.

                       IV

На брега народът иде,
трупа се там всеки ден
Балдуина пак да види
в вечний си потънал блен,

пълен с шумни легиони,
с рев и с яростно клане,
с рицари в железни брони
и със цвилящи коне.

”Графове, барони мои,
вий забравихте ме тук!” –
И над янтрини завои
той се взира сe на юг.

Но веднъж тело в реката
из въздуха полетя,
плисна с грозен шум водата
и прозорец опустя.

Кулата безлюдна, глуха
пак остана като гроб.
Страшни слухове се чуха
зарад царствения роб,

за причината незнайна
на жестоката му смрът –
ту било измяна тайна,
ту лих заговор с врагът,

ту пък опит да побегне
из тъмницата нощес,
ту цел дръзка – да посегне
на царицината чест...

Дълго шушнеше мълвата
за ужасен царев гнев...
Тайната умря в палата
и във янтриний напев...

                       V

Ала всякоя година
в същий ден, кога съзре
фърления Балдуина,
пак тълпата се бере

срещу кулата ужасна,
на ужасни тайни гроб,
и в прозореца безгласна
втренчува се с потен лоб.

И там гледа, че застава
император Балдуин,
към юг дълго съзерцава
неподвижен и един.

И тълпата тръпне бледа
пред загробний дух студен,
пак върнал се да погледа
във ужасния си блен,

пълен с шумни легиони,
с рев и яростно клане,
с рицари в железни брони
и с разцвилени коне...

5 януари 1906

СЪДЪРЖАНИЕ

Цялата книга, издание 1910г. четете онлайн

Снимка: Грета Костова-Бабулкова

ПОДКРЕПЕТЕ СТАРО ТЪРНОВО С ДАРЕНИЕ

Свети Димитрий Чудотворец

Из "Легенди при Царевец"- Иван Вазов

„Помену Бог дом и род царей Болгарских и ме посла на помощ и обновленiе царство
Болгарское...”
                                                         Паисий

                       I

Гнездо недостъпно орлово
над янтрини шумни талази,
зловещата крепост сурово
от чуката Търново пази;
на Търново страж... и закана,
на гръцки хиени котило,
що тежката власт на тирана
с насилья до днес е крепило.

Над мрачните кули се вее
двуглавий орел византийски,
жесток византиец владее
пределите красни мизийски.
Отдавна мрак робски забули
старинната слава, свобода:
надменно ужасните кули
напомнят това на народа.

                       II

А в Търнов народен сбор става
голям под Трапезица стара;
там новий се храм освещава,
сграден от Асеня боляра –
чутовния храм на светого
Димитра. Тълпите шумливи
там стичат се, молят се Богу,
гърмят клепалaта екливи.
И гръцкий началник, ехидно
ухилен, мълви в крепостта си:
„Добре прави таз сган, безстидно
на бича поддала гърба си;
добре се там моли и кръсти,
добре си работи и плаща...
Говедото в пашите тлъсти
по-сладко доволство не сяща.”

                       III

А долу тълпите набожни
по-гъсти към храма се стичат
и слухове сладко-тревожни
сълзи из очите извличат.
– Смислил ни пак Господ – със драгост
мълвят богомолците прости, –
пратил ни в безкрайна си благост
светого Димитра на гости.
Светият му образ у нази
от Солун е таз нощ префръкнал! –
Ликува народ, на талази,
в сън рабски отдавна замлъкнал,
светата икона целува
и плаче, и радва се лудо,
диви се и всякак тълкува
великото божие чудо.
А мисъл тревожна и властна
Асеня вълнува дълбоко,
от тайна велика, ужасна
челото му свети високо.
Той бледен и страшен се щуря
из гъстий наваляк народни...
И тътне веч близката буря...
Талазът шири се свободни...
И скоро там глас се разнесе:
– На робството днеска е края!
Бог дигна от гърка ръце си,
закрилник той български стая!
Владика от царските двери
гърми: – О български мъже,
овчари, орачи, болери –
отцовско грабнете оръжье!
Господнята воля: край! рече
на гръцкий ярем, господарство,
небесна си помощ ни врече.
Народе, честито ти царство!
И цар твой е правнука славен
на славните наши царета,
от Бога нам вожд е поставен –
Асеню на многая лета!
Тогава Асен над главите
развя знаме – лев разярени –
и викна: – Смърт! Смърт на вразите!
Напред, в бой! Юнаци, по мене!
Разтресоха страшните думи
сърца и души безпокойни,
гръмнаха и стъгди, и друми
от звек и от викове бойни.
Гръмнaха налети ужасни
въз крепостни яки огради
и яростно в боя опасни
се фърлят и стари, и млади.
Напразно отбраната в гроба
борците поваля и брули –
паднаха в ръцете на роба
огради и замък, и кули.
И бунтът със устрем вихровен
мина във поля и усои,
при клика Асенев гръмовен
земята изригва герои.
Победата следва победа
и гърците бягат ил лягат...
И майки не плачат за чеда,
паднали на бунта под стягът.

                       IV

И ля за свобода кръв много
народът – и чужда, и своя –
и мечът пламтящ на светого
Димитра го водеше в боя.

8 януари 1906

^* Както е известно, въстанието, което Асен и Петър подигнаха в гърците на 1186 г., е било обявено при освещаването църквата „Св. Димитрий”, съградена от двата братя. Като разправя за това, византийския летописец Никита предава легендата, че него ден чудотворната икона на св. Димитрий в Солун по тайнствен начин се намерила в новосъградения храм в Търново. Това чудо въодушевило народа и той въстанал под предводителството на Асеня.

СЪДЪРЖАНИЕ

Цялата книга, издание 1910г. четете онлайн

Асенова махала- Иван Вазов

 Из “Живописна България (Пътеписи)” - Иван Вазов

Посещавам черквата „Св. 40 мъченици” в подножието на Царевец. Тя е издигната от Ивана-Асена II в годината на победата му, одържана над епирския император кир Тодора при Клокотница {1230 г., априли 4). Превърната от турците в мечет след завоеванието, тя изново стана християнски храм след Освобождението. Малко и бедно здание с шест мраморни потъмнели колони отвътре, очевидно донесени отдругаде при граденето ѝ. На една от тия колони е славният надпис в памет на горната победа, издълбан по заповед на великият цар. Аз прочитам с трепет и благоговение гранитното въплощение на царевата мисъл, изразена с величава простота, безхитростност и набожност на ония времена на вяра и благочестие. Тръпки обграждат душата ми в това спокойно място, дето са се молили български господари и са служили български патриарси в дни на народни радости и печали. Може би край стената, до която стоя, е минувал гологлав Асен II, шумяла е багреницата на честолюбивата гъркиня Мария, звънели са сабите на Светослава и Михаила, ратоборният цар, загинал при Велбъжд, мяркали са се в царствен блясък и красота царици и княгини, молили са се боляри, велики воеводи и придворни великаши. И искам да видя ясно тия старовременни българи с безпокоен дух и стихийни страсти, да проникна в техните мировъзрения, тъй различни от нашите... Мнозина от тях спят сега в земята под тоя храм... И чини ми се, че чувствувам, духовете им като витаят в мълчанието. Минувам Янтра и се озовавам в черквата „Св. Димитрий”, в полите на Трапезица. Тя е основана от Асеня I, дето се е венчал на царски сан. И този храм е скромен, но много по-малък и по-убог, със съвсем оголели и изкъртени стени на оцелялата си част. Както всички досега посетители, и мене обхваща недоумение за първобитното състояние на зодческото изкуство у нашите прадеди, инак играли важна роля в съдбините на старопланинския полуостров през два века. Или именно тоя напрегнат политически живот, разклащан от безчислени борби за завоевание и отбрана, е отнел време и възможност за по-високо културно развитие? Тъй или инак, българинът излиза оттука с тежко впечатление. Много, много бедно и жалко е това. Старата търновска митрополия е на северния край на града, в полите на Царевец. Аз почуквам на голямата дъбова порта и шумът, който тя издава, се разнася плачевен и самотен из безлюдния дол. Обажда се извътре кучешки лай, а след малко се отваря и портата, старовековната порта на българската стара патриаршия. Пред мене излиза един висок американец или англичанин, сив, рус, облечен в туристическо облекло, последван от бабата, що пази митрополията. На тоя далечен турист мязаше да стои в ръката подвързана с червено книжка „Водач на Търново”. Но такъв нямаше, защото той не съществува. Как не се е смилил нито един търновски учител да състави такъв „водач” за Търново, защото развалините на старата Асеневска столица твърде често се посещават от чужденци, много повече от нас, българите! Аз, впрочем, узнах по-после, че такова нещо се готви от Археологическото дружество в Търново. Добрата бабичка, самичка пазителка и жителка сега на митрополията, опустяла подир напущането ѝ от приснопаметния митрополит Климента, ме посрещна приветливо и ме поведе през двора, постлан със старовремски чудат калдъръм, полутревясал от времето и от безлюдието. Отляво се издигаше ниския дървен чардак с килиите на митрополията. Очевидно, той е от турско време и никак не хармонира с величавата старинност на черквата, пред желязната порта на която се спрях. Бабата я отключи, за да ме въведе вътре, но аз се спрях няколко време, за да изгледам нартиката. Стените от горе до долу са покрити със свещени зографии, потъмнели от вековете, с избодени очи на светците и ангелите. Тия фрески покриват и стената от юг, но всичко това много тъмно, неясно и старо. По желязната двукрила порта, с железни украшения, стоят рани, нанесени от турски топор, вероятно след превзимането с пристъп Търново (1393 г., юли 17). Аз влизам вътре гологлав. Черквицата е полутъмна, зле осветлена само на средата от две или три прозорчета с железни пречки, а ъглите стоят в съвършен мрак. Стените покрити с потъмнели фрески, потъмнели и образите на темплото. Над мене се вдига многосводчатия гивгирен покрив, изписан също с потъмнели зографии, както и стените, представляващи сцени из стария и новия завет. Четири големи мраморни колони подпират тоя тежък свод. Тук е пълна тишина, никакъв звук не пристига отвън. Пожълтелите восъчноцветни образи от темплото ме гледат строго с вторачените си безжизнени очи, учудени сякаш, че нарушавам гробния покой на светинята. Аз сам изпитвам някакво странно чувство, половина благоговение, половина страх, в тая запустяла, но живуща със стотината си ликове по стените ограда, дето някога са се разнасяли молитвите на българските патриарси, дето са се пели славословия за победи и на царски дни или се е призовавала милостта на всевишния в тежки времена за царството. . . О, ако тия стени да имаха уста, какво не биха ни разказали? Те са чули воплите на патриарха Евтимия, когато Търново, обсадено от дивите пълчища на Баязида, с трепет е очаквало на всеки час гибелта си. . . Тук витаят призраци на царе, па боляри, на воеводи, мрачни или величествени, молещи се в дима от кадилниците, бледо озарени от светлината на вощениците, и аз виждам тия сенки на миналото, млади или белобради, облечени с червени дрехи, препасани с мечове в червени ножници, както ги виждаме на фреските в една от разкопаните черкви на Трапезица. . . Наляво в дебелия зид е едно прозорче към полутъмния тесен пруст. Зад тоя пруст са били килиите па патриарсите. И аз мислено сега виждам някакъв стар, грохнал от годините архипастир, че седнал в глъбината на прозореца, слуша божествената литургия, която се извършва тук, и бялата му брада се вижда неясно през стъклата на прозореца. Приветливата бабичка ми служи за чичероне и непрестанно ми бъбри нещо за миналото на черквата, минало, за което тя е чула от някого, малко дотеглива с бъбренето си, но трогателна със своето благочестиво простодушие. Моята баба-чичероне е твърде веща личност, тя знае всичко, каквото има знаменито в тая черква и заслужава да бъде видено. Така, тя ми посочи из дясната олтарска врата една тясна стаичка без врата, в зида на олтара. Тая тясна стаичка някога е имала желязна врата и е служила за книгохранилище на Търновската патриаршия. Това е прочутата библиотека търновска, дето са се пазили стотини стари пергаментови книги, без съмнение от извънредна филологическа и историческа важност. Гръцкият митрополит Иларион е изгорил, казват, това съкровище! И заедно с това – куп безценни книжни паметници от нашия исторически живот или по-добре – нашата история! Ако това е истина, историографите на търновското царство най-дълбоко ще трябва да чувствуват величието на тая фанариотска пакост. Лишени от светлините на тая библиотека, те са принудени да скърпват сега историята на второто българско царство, та и на първото, от оскъдните и случайни, и винаги пристрастни сведения на византийските и латински хронографи, които са писали през второто българско царство: Пахимер, Кантакузин, Грегорас, Акрополит, Дюканж, Вилхардуен. Велики и съдбоносни събития са минали забравени у тях или са упоменати с половина ред, и как небрежно! На най-незначителните византийски сполуки в борбите им с България те са давали голямо място и са ги описвали с дитирамбически тон, а всичко онова, което е било в полза на България, което би хвърлило приятна светлина въз най-добрите страници на живота ѝ, е било прескокнато или заслевосано. Истина, че ние нямаме право да се сърдим тям, че не са се въодушевлявали от любов към България, и естествено. Тежки чувства налягат душата при мисълта, че тогавашните българи са вършили шумни работи, но не са се досетили да ги предадат на потомството си в книжни паметници. Само няколко реда във вътрешните корици на псалтирите, часословите, евангелията са отбелязвали политическите събития на времето. Вероятно, такива бележки е имало голям брой в изгорелите книги и те пак би били достатъчни да осветлят тъмните страници на историята ни. И бабата с жален, почти плачущ глас ми разказваше на двора как няколко дена наред са се вдигали димове до облаците и уплашили търновчани – тя била свидетелка на това. Тя ми сочеше с разтреперана ръка мястото на двора, дето са горели книгите – а те били там уж цели товари! Аз излязох из манастира твърде разтревожен от тия разкази. Навън слънцето засядаше вече зад щърбата и буренясала повърхност на високата Трапезица. Янтра шумеше глухо в сянката под скалите ѝ между два реда прости къщици, на мястото на някогашните болярски къщи. Урвите на Царевец, покрити половината с акации и друг зелен дърволяк, поддържаха на скалите си величавата гробница на Асеновските, Тертеревските, Шишмановските палати. По отсамната гола част на урвата, също увенчана на върха си с пояс навъсени скали, на които се мяркат долните части на старите крепостни зидове, пъпли една наклонна пътека от митрополията, дори до северната полуоцеляла порта на Царевец. По тая пътека, донякъде запазила едновремешния си калдъръм, българските царе някога са слазяли, на кон или в колесница, до патриаршеската черква за богомолие. По нея и старите патриарси са възлизали до палатите при тържествени случаи. Сега там никой не минува вече, пътеката е зарасла в храсти и бурен, в каквито е зарасла и славата на двата века бурен политически живот, който е кипял в Търново. 

Източник: http://www.znam.bg/com
Снимка: Грета Костова-Бабулкова 

 

ПОДКРЕПЕТЕ СТАРО ТЪРНОВО С ДАРЕНИЕ