Два пъти
посетих Търново - първи път през 1902 година и втори - през 1905, когато
работех над историческите си повести "Светослав Тертер" и "Иван-Александър". Ходих там, за да се запозная със старата Асеневска
столица, да изгледам местностите в нея, които правех театър на събитията
в тия мои съчинения. Скитах се по нейните диви урви и скали, мечтаех
над мълчаливите и пустинни акрополи, Трапезица и Царевец,
стърчащи над дълбоките и причудливи завои на Янтра. Аз търсех с жаден
поглед какви-годе останки - свидетели за старото величие на града. Уви,
много малко ги има. Разрушителната ръка на завоевателите и на времето са
помели древните замъци, църкви и палати, колкото скромни и да са били,
за които ни споменува историята и даже пътешественици от XVII век.
Храсти и бурени, размесени с късове тухли и камъняк, застилат Трапезица и
Царевец, заспали мъртъв сън между разрушените си стени, лишени от грамадните си порти, развенчани от кулите си. При
всичко това тия царствени пущинаци пазеха някакво неизразимо очарование
за душата ми; те ме приковаваха с печалния си вид и със строгото
величие на нещо умряло, което е било голямо и което ти е близко. Пред
мене се разтваряше цялата история на Търновското царство, история, пълна
с драматизъм, поразителна с изненади, невероятна, както е и видът на
самото Търново, дето е кипял двувековен трескав политически живот. И
няколкото дни, що прекарах самотен там, аз се бях всецяло унесъл в
миналите векове, в спомените за трагичните и съдбоносни събития, ставали
там, и призраците на миналото възкръсваха пред мене с всичкото си
печално величие и омая... И в това мистическо настроение, заживял с
онова, което е изчезнало, но е тъй мило и скъпо за моята българска душа,
аз мислено витаех в други кръгозори, далеч от шума на действителността,
самотен и честит в чаровний свят на спомените и виденията. А
тия видения изскачаха на всяка стъпка пред мене; преданията, населяющи
тия светени пущинаци, взимаха живи образи, окръжени в светлив ореол или с
мрачен трагизъм, и настрояваха за нови вдъхновения болезнено чутката ми
тук душа. И какъв наплив, какъв рой от тях!
Ето там, до десния бряг на
Янтра, останките от църквата "Св. Димитрий", с нейната чудна легенда, свързана с Асеня I и прогласяването независимостта на второто българско царство; ето заклетий от Шишмана бряст на Царевец,
след петвековно съхнене внезапно разлистил се, за да обади настъпилото
освобождение от турското иго; ето църквата "Св. четирийсет мъченици" с
постоянно падающето минаре и с великата и тайна през нощта срещу 9 март.
Там, на северния край на Царевец, е
скалата, отдето един патриарх е хвърлен в пропастта, а на южния край
останките от кулата, която ми посочват за затвор на Калояновия пленник,
императора Балдуин. А Жидов гроб на върха Картал баир, дето
обезглавеният труп на издайника-евреин отива да легне в трапа си? А
стената, дето секирата на джелатина увисва във въздуха, отказвайки да
падне въз наведения врат на патриарха Евтимия?... И ред още тайнствени
предания, запазени в паметта на народа, украсени с дивните цветове на
една мрачна, но богата фантазия.
И каква поезия в
тия предания! Как те се натрапват с неотразима сила на мисълта на поета,
за да им даде плът и кръв, да ги извади от бурена на забравата, дето са
тлели векове, и да оживи с красотата им цяла епопея от миналото! И те,
тия предания, тия видения, тия полумъгляви образи, възкръснали пред мене
в развалините на Търново, преследваха ме и после все по-ясно се
очертаваха в ума ми, тревожеха въображението ми със своята странна
поетичност. И аз не устоях на изкушението да ги възсъздам в тия поеми и
балади. Но рамката на картината ми се разширяваше, нови образи от
историята съблазняваха перото ми. И тая сбирка се обогати с ред други
още поеми с чисто моя концепция; само че тая концепция и развитието ѝ са
в духа на народното вярване и пропити с мистицизма на епохата, стоят
близко до народното въображение и носят общ печат с другите. (За
повечето от стихотворенията в тая книга аз съм се ползувал освен от
устните предания на народа в Търново и от българската история на
Иречека, от византийските и латинските летописци, както и от ценните "Историко-археологически изследвания" на д-р В. Берон.
За
последователност и целност на впечатлението стихотворенията съм
поместил тука не по реда на написването им (през 1905 и 1906 г.), а по
историчен ред. Но в моето решение да използувам за
целта на поезията тоя фолклорен материал лежеше друга, по-дълбока мисъл,
без която едва ли бих се заловил с такова увлечение за тая работа. Аз
исках да оживя историята, да изобразя събития кобни от живота на второто
българско царство и в примамливата форма на легендата,
като изрисувам най-силните моменти от миналото му, да припомня това
минало, забравено и пренебрегнато повече, отколкото трябва, а и съвсем
неизвестно за болшинството у нас. Защото - това е
една истина - ние още не познаваме историята си. Ни нашето училище, ни
нашата историческа наука, ни нашето изкуство, ни нашата поезия не са
сторили много, за да я популяризират, за да събудят интерес към нея;
особено последната, поезията ни, тя съзнателно бяга от българската
история, и стара и нововремска, както бяга и от българския живот,
търсейки храна и вдъхновение в области, чужди на българската душа.
Осъдиха
ме някои, че се въвирам в "мъртвото минало" - така го нарекоха.
Напразно. Всичко е интересно за човешкия дух. Светът на поета е велик,
безпределен; за крилатата му мисъл няма граници. Той има право да черпи
вдъхновение из всичките области, из всичките времена. Важното е да пише с
вдъхновение и да обладава талант. А при
тях важното е още - за българския поет - да бъде син на своя народ и на
своето време, па било че се втурва в миналото, било че се лутва из
талазите на съвременния живот, било че си избира общочеловешки теми, и с
писането си да засегне която и да е струна от народната душа, да я
направи да кънти от всяко негово чувство, радост и копнеж, той да бъде
отзив на нейните. И за симпатията той ще срещне симпатия. Без това
сродство между неговата душа и душата на народа той ще остане чужд на
последния, колкото и талант да е вложил в творението си.
Но
как, "мъртвото минало"? Нашата история е мъртво нещо? Нима тя няма жива
връзка с настоящето ни! Нима нашите национални и политически идеали
нямат корена си в дълбоката старина, която ни ги е предала като скъпи
завети, в които се възпитава народното ни съзнание, в които духът ни
расне? И може ли да се тури рязка граница между миналото и настоящето? С
кое поколение се свършва първото и с кое се захваща второто? След
гибелта на второто българско царство нима инстинктите, мирогледът,
основните черти в характера на българина не са преживели катастрофата и
са минали в наследство на следующите поколения? Политическите учреждения
загинват, но душата на народа остая жива с всичките си добри и лоши
проявления. Виждаме и днес някогашните страсти, пороци, добродетели,
които са обуславяли процъфтяването или отслабването на старата българска
държава. Каква поразителна прилика на някои днешни явления, на някои
днешни дейци с едновремешните! Историята се движи по един незиблем
закон, във връзката на събитията има страшна логика. Историята на
миналото е едно огледало, което обяснява настоящето и отражава бъдещето,
както би рекъл Тен. Тя е пълна с дълбока поучителност.
И
онова, което ратува още за моята мисъл, то е, че самият народ обича
миналото си, обича да слуша за него, каквото и да е било то, защото то е
част от неговия живот и е близко до сърцето му. И въпреки тоя дух на
отрицание на своето, на родното, който вее у нас от години насам,
въпреки неразумната пропаганда да се охлади националното чувство
народът, във всичките си обществени слоеве, остая дълбок националист,
той обича отечеството си и заветите му, и историята си с нейните светли и
тъмни страници; тя пази за него странно обаяние, когато му се рисува в
художествена реч. Особено когато миналите му съдби се възкресяват пред
погледа му във феерията на сцената. Друмевата драма "Иванко", при
всичките си недостатки, но носеща печата на таланта, в продължение на
четирийсет години не слезе от сцената, извиквайки вълнения и трепети в
народната душа: да припомня пътьом - нека ми се позволи тая малка
суетност - и приема, сторен на моите скромни драматически трудове: "Към
пропаст" и "Борислав".
Значи, съществува една
духовна жажда у народа, на която поезията, в широкия смисъл на думата,
не може, няма право да остане безучастна, ако иска да отговори на
призванието си, ако иска да запази яка връзка с народа и да засяга
деликатните струни на душата му. И писателят, когато
пише, трябва да знае какво пише и за кого пише, да помни, че той пише,
за да бъде четен, разбран и оценен не от чужденци, а от българи. Така
само може да остане самобитен и да влияе със словото си на широките
народни маси. А да бъде ценен и обичан от своя народ - има ли по-завидна
участ за един писател - бил той и с най-широкото честолюбие?
Разумява
се, аз имам предвид даровитите от тях. Бездарният писател само ще
опошли благодатната тема и всичко, до което се докосне, за каквито ни
дава пример историята на нашата книжнина. И за
жалост, ние виждаме нещо нежелателно. Съвременната ни поезия, повтарям,
не се стреми да говори на народната душа, тя се чужди от нея.
Тя
се развива из крива посока. Нашите млади поети, между които има и със
силни дарования, в стремежа си, законен впрочем, за оригиналност, да
дирят нови пътища и нови форми за мисълта си, откъснаха се от народната
среда и запяха според нововремските навеи в западноевропейската
литература. Зареяха се в областта на олимпийската отчужденост и
индиферентизъм, углъбиха се в самосъзерцание и скъсаха всяка връзка с
окръжающия живот. Станаха символисти, индивидуалисти, декаденти,
свръхчеловеци и не знам още какви. Поезия космополитична, студена,
небългарска, нестоплена от живо човешко чувство, защото не е расла на
българска почва, чужда на българския дух. Те забравиха правдивите думи
на великия Белински: "Поезията на всеки народ е непосредствено изражение
на неговото съзнание, тя е тясно свързана с живота на народя. В силата
на това поезията на всеки народ трябва да има национален характер и да
не прилича на поезията на всеки друг народ."
И
онова, което е характерно у тоя род поезия, то е тъмнотата ѝ, старанието
на мнозинството от представителите ѝ да пишат отвлечено, да забулят с
нарочита мъгла на изразите мислите си или тяхната убогост, за да
изглеждат дълбоки и по-малко понятни за читателите. И това
антихудожествено течение намери още насърчители у нас. Явиха се критици,
които мерят достойнството на поета по степента и неразбирането му и
нечетенето му от народа. (Сп. "Мисъл". Друг един критик, като искаше да
обезцени един популярен поет у нас, не от тая школа, изказа буквално тая
изумителна по своята нелепост мисъл: "Него го е наказала най-печалната
участ, която може да постигне един художник: да не може да остане
неразбран!") Тия господа забравят, че ясността в мислите е едно от
главните качества у поета, който желае да достигне до сърцето на
читателя си; забравят, че гениални поети, като Байрон, Хюго, Шилер,
Хайне, Пушкин и др., са кристално ясни и тях твърде добре ги разбират и
високо ценят и у нас.
И настана разрив между тия наши пости и народа. И той ги не чете.
И
чухме гневните им хули към тоя народ, когото обвиниха в невежество.
Защо се сърдят? Широки кръгозори за вдъхновение им се откриват в живота
ни, в миналото ни, в настоящето ни, в природата наша; в борбите на
идеите и страстите, които новото време роди, в широките потребности на
народния дух. Но те не счетоха това достойно за своята лира. Народът
очакваше учители и пророци - той и днес има нужда от тях, - а видя
бежанци от него и от живота, "пещерни хора", както духовито го нарече
нейде г. Стоян Михайловски.
И народът ги не чете.
Краен
ли съм? Може би съм едностранчив? Може би. Но аз казах онова, което
мисля, и мисля, че не съм далеко от истината. Несмислени критици могат
да насърчават младите писатели из този им лош път, могат да им крещят: "Напред, дръжте модерните учители, зарежете народа, той не е дорасъл до
вас, вие сте избраници, а той е тълпа некултурна или малокултурна,
некадърна да ви разбере и оцени гения ви, вие пишете за грядущите
поколения!" А аз жаля толкова млади таланти, които се хабят в безплодни
усилия да следват модата, и им казвам: "Млади поети, бъдете българя,
синове на своя народ. Чувствувайте и пишете по български. Черпете
вдъхновение не от чуждите души, а от българската, от богатата и здрава
българска душа. И разкрийте ни я, осветлете я. Засявайте в девствената и
почва заедно с почитта към родното и благородните семена за любов към
доброто, към истината, към човека, и тя ще ви се отзове с благодарност."
София, 1910 г.
ПОДКРЕПЕТЕ СТАРО ТЪРНОВО С ДАРЕНИЕ
Няма коментари:
Публикуване на коментар