Легенда за Момина крепост или КЪЗ- ХИСАР

 Моско Москов- 1911 г.

I
Велислава, дъщерята на велможата Страшимира, беше жива изгора в Търново за всички млади сърца, що знаеха да туптят от любов. Кой не се озърташе към Страшимировите ниски порти, като минаваше по тесните улици на първата крепост, както българите наричаха тогава сегашния Къз-хисар. А тя, гиздосията му н’една, която носеше в очите си пламъка на зорницата, по бузите си червенината на майската роза, а пъргавината имаше на горската сърна, отмахваше погледа си от всички млади момци, синове на велможи, на заможни, на знатни; отхвърляше тяхната любов и към всички се отнасяше студено. А момците по стъгди и по сборища сред крепостта ѝ пращаха дълбоки въздишки и разпалени погледи.
Велислава обичаше само едного — Боримира, славен момък, на когото силата, снажността и хубостта нямаше по цяло Търново. Той произхождаше от род чутовен в борбите против гърците, Неговите деди се сражавали на бойните полета под знамената на първите български царе Асен и Петър, обръщали в бягство мнозина гръцки войводи в се връщали със слава и хвалба в Търново, срещани от гражданите с общо ликуване. От благодарност за тяхното юначество, българските царе им бяха подарили малко място на югоизточната страна на Царовището или на Хисаря, както го казват сега, за да ги имат по-близко до себе си. Ала родът на Боримира, както и сам Боримир, беше беден. Биде определен да пази източните врати на крепостта, и затова царят му даваше прехрана. А вождът Страшимир търсеше богат, знатен зет и затова, против волята на дъщеря си, отхвърли предложението на Боримира.
Велиславиният баща беше решил да даде дъщеря си на Светослава, син на един стар велможа, с когото Страшимир бе някога си делил и несгодите и радостите на бойното поле. Страшимир обикна Светослава за богатството на баща му, но самият Светослав беше изнежен и вместо него баща му изпращаше на бойното поле своите слуги и затова Велислава отиваше против волята на баща си.
Боримир, в дълбоката си потаена безутешна тъга, обикаляше самотните околности, заглъхнали в лес и глухота, като биеше глигани и други диви животни да се разтушава в мъките си. А Велислава, надвесена на крепостта над Янтра срещу Царовището, с потопен в бистрите струи поглед, във въздишки изливаше неутешимата си душевна мъка. Вечер, когато паднеше нощ над цяло Търново и небето се обсипи със звезди, тя от бащиния си чардак се вслушваше във вятъра, който долиташе от близките върхове, покрити с непроходими гори и му пращаше своите болки, накипели в душата ѝ. От свои се чуждееше, от близки бягаше, а от ума ѝ Боримир не излизаше, — Боримир хубавецът, юначният, снажният! И погледите ѝ, дето и да ходеше, бяха обърнати към Царовището, от другата страна на Янтра, и сякаш ѝ се премяташе сърцето, като съгледаше Боримира случайно между младежите, които излизаха на мегданя край кулата да се упражняват във военно изкуство.


II
Глашатай извeстява, че гърцитe навлезнали в България, и цяло Търново е в тревога. Знамената се развяха, оръжия се застягаха, мечове зазвънтяха и буйна кръв кипна в младежи, че ще имат случай да опитат силите си с омразните гърци. Запристигаха войски от околните места, и царят на кон, изпращан от духовенство, от челяд, от стари велможи и ветерани, с благи пожелания, поведе войската на път. И ето Боримир начело на един отряд. Велислава го изпраща с тайни въздишки и с ревниви погледи. А той, личен между момците, с меч на бедро, поведе напред отряда към бойното поле. Радваше се, че ще се отличи в борбата и ще има Велислава или, ако падне убит, ще има кой да въздъхне за него! ... И се би Боримир...
И българският цар победи неприятеля си и ето го връща се с триумф и бойни трофеи в града. Трупат се по стъгди и тесни търновски улици моми, деца и бащи да срещат победоносната българска войска, а от високите кули и крепости летят венци върху главите на царя и войводите, които се бориха славно срещу неприятеля. И Велислава среща Боримира, приготви още от вечерта китка да сложи върху юнашкото чело на драгия си Боримира.

III.
Тържествува целият град.
На поляната, гдето се и изтича днес ксилофорското дере в реката, в равната махала, срещу Царовището, се вие кръшно хоро. Моми, момци със свирни, веселия, празнуват славата на победата си над гърците и в разпалени разкази преповтарят случките и незгодите на бойното поле. Боримир води хорото. Но е нещо тъжен! И другарите му се чудят, какво може да е станало на юначния Боримир, комуто не е трепвало окото и в най-опасните минути на разгорещените битки. Очите му приковани кьм земята, пълни с някаква си потаена скръб, дълбоко някъде си в душата му. И свирци, и певци, и момински крехнати смехове, и момкови невинни задирки не могат да разсеят печалната сянка над свити вежди!... Няма Велислава!
И в царските палати пир, веселби за славни победи и чутовни подвизи на българското оръжие. Покрай царя, велможи, старей, протосеваст, примекюр, епикерни беше и Страшимир с дъщеря си Велислава. Тя често хвърляше погледи през Янтра към народното веселие, към шумното тържество, устроено там да се вижда от царските палати. И кога съгледаше Боримира, потопяваше ги, — погледите си, — в гъстите гори, надвесени над реката и покатерили се по върха към сегашното село Арабанаси. Нищо не я радваше; ни светлите украси, в които бяха утънали царските палати, ни приказките на боляркините, ни веселите шеги на младите велможи, измежду които Страшимир беше избрал свой зет. Тя се унисаше в дълбоки въздишки и отхвърляше нежните погледи на младия болярски син Светослава, който през всичкото време забавляваше Велислава, която му беше обещана пред всички велможи и боляри за жена и с която се готвеше да отпразнува след някое време сватбата си. Велислава стоя през всичко време кахърна и такава напусна царското пиршество и палата.
Времената утихнаха. Отново спокойствието се възцари в държавата и всеки се предаде на работа. Велможи, боляркини, боляри, моми, момци се готвят да отпразнуват сватбата на Велислава и Светослава в първата крепост. Една само Велислава ходи наведена, тъжно, невесело и отхвърля засмените погледи на другарките си, които отиват да ѝ пожелаят добра бъднина, нито приемаше китките им, които ѝ донасяха за брачния венец, както беше тогава обичай. Очите ѝ бяха обърнати към отсрещната крепост, мислите ѝ бяха заети с едно — Боримир, който не беше болярски син, но в боя показа, че има юнашко сърце. Той се бори лъвски и се отличи с чудеса от храброст, като затъмни много от изнежените боляри; победата много се дължеше нему — това всички признаваха, но пред Велислава го затъмниха богатството, знатността, произхождението и положението...
Глъхна потайна нощ над самотни скали и усои, потънали в непроходими гори. Сви месец сърп и грейна над задрямал, грохнал град, край чийто скали, кули и крепости се вие Янтра и ромони над малкате вирчета монотонна песен. Метнало небето прозрачната си мантия над морна земя и въздиша с листата на дърветата, със зефирите на усоите, с шума на бистрите струи на поточето. Заспа цялото Търново под хладната покривка на нощта. Няма светлина да се вижда из тесните прозорци на каменните търновски къщи, които приличаха по направата си на малки кули. И в царските чертози царуваше сън. Само над входните врата на крепостта бдяха пазители и около палата обикаляше стража.

IV.
Царовището, или както се казва сега, Хисарът беше разделен на три части. Южната с източната си кула беше населена с войници и семействата им, които бяха длъжни да пазят двата входа — южния и източния. Боримир пазеше източната кула. От тая кула до къщата на Велислава имаше няколко хиляди метра през Янтра. Тая вечер къщата беше осветена, мъничките ѝ прозорчета блещукаха в тъмнината — щеше да се жени Велислава. Но всички са смутени във Велиславината къща! Няма невестата! Дирят я из съседи, по улици — няма я. Всичко се затаило, а Велислава няма. Смущението е доста голямо. Велислава, надвесена от кулата на крепостта над Янтра, вперила очи в далечината, гледа отсреща пазача, а той е Боримир? Бащината воля е закон, а тя не иска друг момък, изнежен болярски син. Гледа, мисли и в едно отчаяно умопомрачение полетя...
Сутринта я намериха студен труп край Янтра под крепостта.
Боримир сложи върху пресният ѝ гроб китка и се изгуби . . .
Крепостта, от която се хвърли Велислава, се нарече Момина крепост и за спомен на Велислава, а турците по сетне я прекръстиха „Къз- Хисар", както се кязва сега.
Никой не видя повече Боримира, никой не знаеше, къде се изгуби, едни казваха, че се е убил, други, че избягал, трети, че отишъл в гръцкия стан да отмъсти на Страшимира. Само някои предполагаха, че е хванал-дивите неороходими гори и сам в пустите усои живее с неутешимата си скръб...

 ПОДКРЕПЕТЕ СТАРО ТЪРНОВО С ДАРЕНИЕ Generated image

Няма коментари:

©️Съдържанието в блога /текстове, фотографии и видео/ е под закрила на Закона за авторското право. Използването и публикуването на част или цялото съдържание на блога без разрешение от страна на Старо Търново е забранено.
Публикуваните тук материали са плод на чиста съвест и дълги часове труд. Ако ви харесва това, което правя и можете да си го позволите, помогнете на Старо Търново да съществува
Описание Сума
Дарение 10.00 BGN
Плащането се осъществява чрез ePay.bg - Интернет системата за плащане с банкови карти и микросметки

ПОДКРЕПИ И ПРОЧЕТИ ПОВЕЧЕ Generated image

Последвайте блога

Формуляр за връзка

Име

Имейл *

Съобщение *

Общо показвания