Посещавам черквата „Св. 40 мъченици” в подножието на Царевец. Тя е издигната от Ивана-Асена II в годината на победата му, одържана над епирския император кир Тодора при Клокотница {1230 г., априли 4). Превърната от турците в мечет след завоеванието, тя изново стана християнски храм след Освобождението. Малко и бедно здание с шест мраморни потъмнели колони отвътре, очевидно донесени отдругаде при граденето ѝ. На една от тия колони е славният надпис в памет на горната победа, издълбан по заповед на великият цар. Аз прочитам с трепет и благоговение гранитното въплощение на царевата мисъл, изразена с величава простота, безхитростност и набожност на ония времена на вяра и благочестие.
Тръпки обграждат душата ми в това спокойно място, дето са се молили български господари и са служили български патриарси в дни на народни радости и печали. Може би край стената, до която стоя, е минувал гологлав Асен II, шумяла е багреницата на честолюбивата гъркиня Мария, звънели са сабите на Светослава и Михаила, ратоборният цар, загинал при Велбъжд, мяркали са се в царствен блясък и красота царици и княгини, молили са се боляри, велики воеводи и придворни великаши. И искам да видя ясно тия старовременни българи с безпокоен дух и стихийни страсти, да проникна в техните мировъзрения, тъй различни от нашите... Мнозина от тях спят сега в земята под тоя храм... И чини ми се, че чувствувам, духовете им като витаят в мълчанието.
Минувам Янтра и се озовавам в черквата „Св. Димитрий”, в полите на Трапезица. Тя е основана от Асеня I, дето се е венчал на царски сан. И този храм е скромен, но много по-малък и по-убог, със съвсем оголели и изкъртени стени на оцелялата си част. Както всички досега посетители, и мене обхваща недоумение за първобитното състояние на зодческото изкуство у нашите прадеди, инак играли важна роля в съдбините на старопланинския полуостров през два века. Или именно тоя напрегнат политически живот, разклащан от безчислени борби за завоевание и отбрана, е отнел време и възможност за по-високо културно развитие? Тъй или инак, българинът излиза оттука с тежко впечатление. Много, много бедно и жалко е това.
Старата търновска митрополия е на северния край на града, в полите на Царевец. Аз почуквам на голямата дъбова порта и шумът, който тя издава, се разнася плачевен и самотен из безлюдния дол. Обажда се извътре кучешки лай, а след малко се отваря и портата, старовековната порта на българската стара патриаршия. Пред мене излиза един висок американец или англичанин, сив, рус, облечен в туристическо облекло, последван от бабата, що пази митрополията. На тоя далечен турист мязаше да стои в ръката подвързана с червено книжка „Водач на Търново”. Но такъв нямаше, защото той не съществува. Как не се е смилил нито един търновски учител да състави такъв „водач” за Търново, защото развалините на старата Асеневска столица твърде често се посещават от чужденци, много повече от нас, българите! Аз, впрочем, узнах по-после, че такова нещо се готви от Археологическото дружество в Търново.
Добрата бабичка, самичка пазителка и жителка сега на митрополията, опустяла подир напущането ѝ от приснопаметния митрополит Климента, ме посрещна приветливо и ме поведе през двора, постлан със старовремски чудат калдъръм, полутревясал от времето и от безлюдието. Отляво се издигаше ниския дървен чардак с килиите на митрополията. Очевидно, той е от турско време и никак не хармонира с величавата старинност на черквата, пред желязната порта на която се спрях. Бабата я отключи, за да ме въведе вътре, но аз се спрях няколко време, за да изгледам нартиката. Стените от горе до долу са покрити със свещени зографии, потъмнели от вековете, с избодени очи на светците и ангелите. Тия фрески покриват и стената от юг, но всичко това много тъмно, неясно и старо. По желязната двукрила порта, с железни украшения, стоят рани, нанесени от турски топор, вероятно след превзимането с пристъп Търново (1393 г., юли 17). Аз влизам вътре гологлав.
Черквицата е полутъмна, зле осветлена само на средата от две или три прозорчета с железни пречки, а ъглите стоят в съвършен мрак. Стените покрити с потъмнели фрески, потъмнели и образите на темплото. Над мене се вдига многосводчатия гивгирен покрив, изписан също с потъмнели зографии, както и стените, представляващи сцени из стария и новия завет. Четири големи мраморни колони подпират тоя тежък свод. Тук е пълна тишина, никакъв звук не пристига отвън. Пожълтелите восъчноцветни образи от темплото ме гледат строго с вторачените си безжизнени очи, учудени сякаш, че нарушавам гробния покой на светинята. Аз сам изпитвам някакво странно чувство, половина благоговение, половина страх, в тая запустяла, но живуща със стотината си ликове по стените ограда, дето някога са се разнасяли молитвите на българските патриарси, дето са се пели славословия за победи и на царски дни или се е призовавала милостта на всевишния в тежки времена за царството. . . О, ако тия стени да имаха уста, какво не биха ни разказали? Те са чули воплите на патриарха Евтимия, когато Търново, обсадено от дивите пълчища на Баязида, с трепет е очаквало на всеки час гибелта си. . . Тук витаят призраци на царе, па боляри, на воеводи, мрачни или величествени, молещи се в дима от кадилниците, бледо озарени от светлината на вощениците, и аз виждам тия сенки на миналото, млади или белобради, облечени с червени дрехи, препасани с мечове в червени ножници, както ги виждаме на фреските в една от разкопаните черкви на Трапезица. . . Наляво в дебелия зид е едно прозорче към полутъмния тесен пруст. Зад тоя пруст са били килиите па патриарсите. И аз мислено сега виждам някакъв стар, грохнал от годините архипастир, че седнал в глъбината на прозореца, слуша божествената литургия, която се извършва тук, и бялата му брада се вижда неясно през стъклата на прозореца. Приветливата бабичка ми служи за чичероне и непрестанно ми бъбри нещо за миналото на черквата, минало, за което тя е чула от някого, малко дотеглива с бъбренето си, но трогателна със своето благочестиво простодушие. Моята баба-чичероне е твърде веща личност, тя знае всичко, каквото има знаменито в тая черква и заслужава да бъде видено. Така, тя ми посочи из дясната олтарска врата една тясна стаичка без врата, в зида на олтара. Тая тясна стаичка някога е имала желязна врата и е служила за книгохранилище на Търновската патриаршия. Това е прочутата библиотека търновска, дето са се пазили стотини стари пергаментови книги, без съмнение от извънредна филологическа и историческа важност.
Гръцкият митрополит Иларион е изгорил, казват, това съкровище! И заедно с това – куп безценни книжни паметници от нашия исторически живот или по-добре – нашата история! Ако това е истина, историографите на търновското царство най-дълбоко ще трябва да чувствуват величието на тая фанариотска пакост. Лишени от светлините на тая библиотека, те са принудени да скърпват сега историята на второто българско царство, та и на първото, от оскъдните и случайни, и винаги пристрастни сведения на византийските и латински хронографи, които са писали през второто българско царство: Пахимер, Кантакузин, Грегорас, Акрополит, Дюканж, Вилхардуен. Велики и съдбоносни събития са минали забравени у тях или са упоменати с половина ред, и как небрежно! На най-незначителните византийски сполуки в борбите им с България те са давали голямо място и са ги описвали с дитирамбически тон, а всичко онова, което е било в полза на България, което би хвърлило приятна светлина въз най-добрите страници на живота ѝ, е било прескокнато или заслевосано. Истина, че ние нямаме право да се сърдим тям, че не са се въодушевлявали от любов към България, и естествено.
Тежки чувства налягат душата при мисълта, че тогавашните българи са вършили шумни работи, но не са се досетили да ги предадат на потомството си в книжни паметници. Само няколко реда във вътрешните корици на псалтирите, часословите, евангелията са отбелязвали политическите събития на времето. Вероятно, такива бележки е имало голям брой в изгорелите книги и те пак би били достатъчни да осветлят тъмните страници на историята ни. И бабата с жален, почти плачущ глас ми разказваше на двора как няколко дена наред са се вдигали димове до облаците и уплашили търновчани – тя била свидетелка на това. Тя ми сочеше с разтреперана ръка мястото на двора, дето са горели книгите – а те били там уж цели товари!
Аз излязох из манастира твърде разтревожен от тия разкази. Навън слънцето засядаше вече зад щърбата и буренясала повърхност на високата Трапезица. Янтра шумеше глухо в сянката под скалите ѝ между два реда прости къщици, на мястото на някогашните болярски къщи. Урвите на Царевец, покрити половината с акации и друг зелен дърволяк, поддържаха на скалите си величавата гробница на Асеновските, Тертеревските, Шишмановските палати. По отсамната гола част на урвата, също увенчана на върха си с пояс навъсени скали, на които се мяркат долните части на старите крепостни зидове, пъпли една наклонна пътека от митрополията, дори до северната полуоцеляла порта на Царевец. По тая пътека, донякъде запазила едновремешния си калдъръм, българските царе някога са слазяли, на кон или в колесница, до патриаршеската черква за богомолие. По нея и старите патриарси са възлизали до палатите при тържествени случаи.
Сега там никой не минува вече, пътеката е зарасла в храсти и бурен, в каквито е зарасла и славата на двата века бурен политически живот, който е кипял в Търново.
Публикуваните тук материали са плод на чиста съвест и дълги часове труд. Ако ви харесва това, което правя и можете да си го позволите, помогнете на Старо Търново да съществува
ПОДКРЕПИ И ПРОЧЕТИ ПОВЕЧЕ
ПОДКРЕПИ И ПРОЧЕТИ ПОВЕЧЕ
Няма коментари:
Публикуване на коментар