- Синът Никола Златев (1843- 1916), аптекар, музикант, фотограф, много интересна, предприемчива и многостранно надарена личност.
- Синът Йордан, известен под глезеното име Фаню, който умира в 1890 година.
- Синът Петър става съзаклятник в общността на Стефан Стамболов, Петър Работилов и Христо Рашев. След поредното приключение, свързано с отвличането на хубава кадъна от харема на Етем бей, заедно със Ст. Стамболов, Петър Златев едва успява да се спаси в Румъния. Починал в Букурещ през 1882 година като студент по медицина.
- Дъщерята Анастасия (1853 – 1913) става съпруга на Сава Фичев. От брака се раждат 4 дъщери.
- Дъщерята Катинка (1863 – 1919) сключва брак с Паскал Николов.
ЯНАКИ И КИРИЯКИ
Янаки e роден през 1806 година по неговото казване, почива през 1882 година. През 1882 година починал синът му Петър. Янаки тъгувал по сина си много, но e бил вече и доста болен. Неговите по-млади деца са го запомнили само на диета. Вечерно време ядял само малко сирене и ябълки или някакъв друг плод. Но когато се връща от Италия, Никола заварва баща си в неговата пълна сила. Никола се върнал през 1869 г. Идвал си през 1867 година, но тогава му било обещано от Одоардо, че ще продължат търговията, защото пак била избухнала болест по бубите в Италия, и през 1868 година през есента заминал отново, за да се върне през март 1869 година и се установил вече в Търново. Янаки винаги е настоявал Никола да седи само в аптеката, но Никола намирал, че застоялият живот не е за него, и не желаел. Чак когато излязло турското нареждане всички аптекари да положат изпита в Цариград, той отишъл да положи тоя изпит и вече се застоял в Търново.
Но до 1871 година Янаки обикновено си гледал сам спецарията. Ходел редовно по болни, ползвал се с много добро име и, както се изразяваше покойният д-р Марин Русев, който го е добре запомнил: „Янаки беше една крупна личност“. Янаки владееше добре турски, арабски и гръцки, но само говоримия гръцки език, пишеше обикновено на български, но с гръцки букви, защото българските - разбирай „черковно-славянските“, не умеел бързо да ги рисува. В къщата на Янаки се събирали много младежи, всички настроени революционно, но Янаки винаги сс правел, че не ги вижда. Веднъж, пролетно време било, в спецарията имало голяма печка кюмбе, зад кюмбето бил скрит Стефан Стамболов, в спецарията бил седнал някакъв голям турски началник, който след няколко години заедно с момчето си, почти последен напуснал града Търново. Времето било хладно, искали да се запали печката, но ако печката бъде запалена, Стамболов ще бъде издаден. Тогава Никола поставил похлупаците, и двата, и наклал в печката огън. Дигнал се голям дим, старците взели да гълчат Никола и напуснали дюкяна. Когато димът се дигнал, Стамболов избягал през прозореца към одаите в къщата на Доктор Марко (бащата на генерал Марков, на Димитър Марков, голям софийски адвокат навремето). Янаки се върнал, казал на Никола: „Такъв аджамлък бива ли бе, човек зад печка не бива да се крие в зимно време“. Значи знаел е, но е мълчал. А другояче е необяснимо поведението на сина му Петър. Па и в къщи у тях много на-често са били гости приятелите на Никола, а именно Иванчо Панов, Цанко Дюстабанов, които властта е отдавна подозирала. А Петър Златев съвсем не е криел своите убеждения. Много пъти е затварян и баща му със своето приятелство успявал да го спаси. „Млади момчета, деца още“, това са били неговите думи. Но когато Петър посегнал на харема на Етем бея, а и в колибата на Янаки били намерени заклани турци и заклано краденото кадънче, приятелството на Янаки с турците не можело вече да помогне и Петър трябвало да забегне.
Когато карали Иван Пановчето на бесило, Янаки се нажалил и се вмъкнал в съседния дюкян, но плачещият Иванчо Панов погледнал към аптеката и се развикал „Сбогом, Кольо!“. А Янаки на два пъти лекувал Пановчето от „лошо гърло“ и Пановчето му викал: „Ще кажеш ли пак, че главата ми е дебела? Сега гърлото е дебело.“ Години след това, един ден празнуваха - вече в българско време, паметта на Иванчо Панов, Никола Златев извади единствената фотографическа снимка на Пановчето и я подари на комитета. Но и в други случаи Янаки мълчаливо е понасял революционното движение. Един ден заварил в покритото дворче в къщи Петра с Джоржо Момчев, Петър Василев и Иванчо Иванов, с тояги на рамо да викат: „Раз, два и на плечо!“ и само им казал: „Тихо, че се чува нанавън“.
Когато дохаждат русите, трябвало всички да бъдат в шапки или калпаци, Янаки имал само фес и затова отрязали от негова стар халат ръкава, скъсили го и му сглобили по този начин нещо като мека шапка. В 1882 година през пролетта умира в Букурещ Петър, Янаки умира през месец октомври, а синът на Никола се родил същата година, на Коледа на третия ден. Янаки постоянно закачал снаха си Андонаки: „Булка, стига момичета, искам момче, ама бързай, защото не ще мога да го видя“. И не можал. На връх деня Петковден 1882 година е починал.
Киряки, майката на Никола, е имала 14 деца. По-дълго живеят от тях само Никола, Сисе и Тинка. Киряки беше корава жена, но суеверна като майка си. Нейното суеверие е било много голямо и е надминато само от зетя ѝ Сава Фичев. След смъртта на мъжа си тя е живяла при Никола, който бил вече женен, а след овдовяването на Никола тя е продължила да му гледа домакинството до 1893 година, когато се разболява и лежи на легло до смъртта си през 1894 година. През 1893 година са прилагали нов план в града Търново и събаряли някои стари постройки. През нощта се съборил железният мост на реката Янтра. Тя си помислила, че пожарникари съборили къщата на зетя ѝ Сава Фичев, и тази голяма тревога става причина да се усложни и без това вече разклатеното здраве. Загубила е много кръв при маточни кръвотечения. Напоследък не можеше да движи челюстите си. Доктор Антонов, който я гледаше до напоследък, накара децата ѝ да ѝ държат устата с една дървена лъжица постоянно отворена, но и това не помогна. Дните ѝ се бяха свършили. В присъствието на живите ся сестра Фрося и деца Никола, Сисе и Тинка и на някои от внуците си тя почина като 55 годишна жена. Като баба Янакица тя беше известна в целия град и от всички почитана.
Янаки e роден през 1806 година по неговото казване, почива през 1882 година. През 1882 година починал синът му Петър. Янаки тъгувал по сина си много, но e бил вече и доста болен. Неговите по-млади деца са го запомнили само на диета. Вечерно време ядял само малко сирене и ябълки или някакъв друг плод. Но когато се връща от Италия, Никола заварва баща си в неговата пълна сила. Никола се върнал през 1869 г. Идвал си през 1867 година, но тогава му било обещано от Одоардо, че ще продължат търговията, защото пак била избухнала болест по бубите в Италия, и през 1868 година през есента заминал отново, за да се върне през март 1869 година и се установил вече в Търново. Янаки винаги е настоявал Никола да седи само в аптеката, но Никола намирал, че застоялият живот не е за него, и не желаел. Чак когато излязло турското нареждане всички аптекари да положат изпита в Цариград, той отишъл да положи тоя изпит и вече се застоял в Търново.
Но до 1871 година Янаки обикновено си гледал сам спецарията. Ходел редовно по болни, ползвал се с много добро име и, както се изразяваше покойният д-р Марин Русев, който го е добре запомнил: „Янаки беше една крупна личност“. Янаки владееше добре турски, арабски и гръцки, но само говоримия гръцки език, пишеше обикновено на български, но с гръцки букви, защото българските - разбирай „черковно-славянските“, не умеел бързо да ги рисува. В къщата на Янаки се събирали много младежи, всички настроени революционно, но Янаки винаги сс правел, че не ги вижда. Веднъж, пролетно време било, в спецарията имало голяма печка кюмбе, зад кюмбето бил скрит Стефан Стамболов, в спецарията бил седнал някакъв голям турски началник, който след няколко години заедно с момчето си, почти последен напуснал града Търново. Времето било хладно, искали да се запали печката, но ако печката бъде запалена, Стамболов ще бъде издаден. Тогава Никола поставил похлупаците, и двата, и наклал в печката огън. Дигнал се голям дим, старците взели да гълчат Никола и напуснали дюкяна. Когато димът се дигнал, Стамболов избягал през прозореца към одаите в къщата на Доктор Марко (бащата на генерал Марков, на Димитър Марков, голям софийски адвокат навремето). Янаки се върнал, казал на Никола: „Такъв аджамлък бива ли бе, човек зад печка не бива да се крие в зимно време“. Значи знаел е, но е мълчал. А другояче е необяснимо поведението на сина му Петър. Па и в къщи у тях много на-често са били гости приятелите на Никола, а именно Иванчо Панов, Цанко Дюстабанов, които властта е отдавна подозирала. А Петър Златев съвсем не е криел своите убеждения. Много пъти е затварян и баща му със своето приятелство успявал да го спаси. „Млади момчета, деца още“, това са били неговите думи. Но когато Петър посегнал на харема на Етем бея, а и в колибата на Янаки били намерени заклани турци и заклано краденото кадънче, приятелството на Янаки с турците не можело вече да помогне и Петър трябвало да забегне.
Когато карали Иван Пановчето на бесило, Янаки се нажалил и се вмъкнал в съседния дюкян, но плачещият Иванчо Панов погледнал към аптеката и се развикал „Сбогом, Кольо!“. А Янаки на два пъти лекувал Пановчето от „лошо гърло“ и Пановчето му викал: „Ще кажеш ли пак, че главата ми е дебела? Сега гърлото е дебело.“ Години след това, един ден празнуваха - вече в българско време, паметта на Иванчо Панов, Никола Златев извади единствената фотографическа снимка на Пановчето и я подари на комитета. Но и в други случаи Янаки мълчаливо е понасял революционното движение. Един ден заварил в покритото дворче в къщи Петра с Джоржо Момчев, Петър Василев и Иванчо Иванов, с тояги на рамо да викат: „Раз, два и на плечо!“ и само им казал: „Тихо, че се чува нанавън“.
Когато дохаждат русите, трябвало всички да бъдат в шапки или калпаци, Янаки имал само фес и затова отрязали от негова стар халат ръкава, скъсили го и му сглобили по този начин нещо като мека шапка. В 1882 година през пролетта умира в Букурещ Петър, Янаки умира през месец октомври, а синът на Никола се родил същата година, на Коледа на третия ден. Янаки постоянно закачал снаха си Андонаки: „Булка, стига момичета, искам момче, ама бързай, защото не ще мога да го видя“. И не можал. На връх деня Петковден 1882 година е починал.
Киряки, майката на Никола, е имала 14 деца. По-дълго живеят от тях само Никола, Сисе и Тинка. Киряки беше корава жена, но суеверна като майка си. Нейното суеверие е било много голямо и е надминато само от зетя ѝ Сава Фичев. След смъртта на мъжа си тя е живяла при Никола, който бил вече женен, а след овдовяването на Никола тя е продължила да му гледа домакинството до 1893 година, когато се разболява и лежи на легло до смъртта си през 1894 година. През 1893 година са прилагали нов план в града Търново и събаряли някои стари постройки. През нощта се съборил железният мост на реката Янтра. Тя си помислила, че пожарникари съборили къщата на зетя ѝ Сава Фичев, и тази голяма тревога става причина да се усложни и без това вече разклатеното здраве. Загубила е много кръв при маточни кръвотечения. Напоследък не можеше да движи челюстите си. Доктор Антонов, който я гледаше до напоследък, накара децата ѝ да ѝ държат устата с една дървена лъжица постоянно отворена, но и това не помогна. Дните ѝ се бяха свършили. В присъствието на живите ся сестра Фрося и деца Никола, Сисе и Тинка и на някои от внуците си тя почина като 55 годишна жена. Като баба Янакица тя беше известна в целия град и от всички почитана.
ДОМОЧАДИЕТО НА ЯНАКИ ЗЛАТЕВ
Киряки, майката на Никола, е имала всичко 14 деца. По-дълго време са живели само пет. Най-големият е Никола - второ поред дете. След това иде първата Анастасия -умряла 8 годишна. След нея иде Юрдан, повече известен под глезеното име Фаню, който умира в 1890 година. След него Петър, починал в Букурещ през 1882 година като студент по медицина.
След Петра иде първата Катинка, разболяла се и починала 6 или 7 годишна. След нея втората Анастасия, по-после известна под глезеното име Сисето, съпруга на Сава Фичев, и след нея втората Катинка, известна под името Тинката - по-после госпожа Паскал Николова.
Фаню беше слаб висок човек, който бил „отрязал главата“ на Димо Чохаджията. Приликата била тъй голяма с негова прадядо, че стари турци го смятали Фаня за таласъм или поне за някаква сянка на починалия много отдавна чохаджня. Никола, който беше най-много запомнил тоя чохаджия, защото е работил няколко години при него, разправяше, че Фаню наистина приличал на Чохаджията, но само по лице, не и по изправеността на снагата си, по походката си, а и по говора си, защото звукът на буквата „ре" излизал от гърлото му, а не от устата му. Фаню работил в праматарския дюкян. Под влияние на брата си се научил да свири на „флауто“ и свирел направо от ноти. Той не бил много богат, но не бил и беден. Много пари печелел от памуци, които ходел да купува самичък чак от Цариград, гдето се сприятелил с някакъв много богат турчин, който бил съдружник на един грък, а гъркът живеел в Англия. До освобождението на България търговията му била много добра, но след войната стоката му била обрана и той вече нямал връзките си с Цapиград. Фаню бил нещастен в любовта си. В Севлиево продавал стоки на ангро на някакъв търговец и се влюбил в дъщеря му. Тоя търговец обаче не искал да даде дъщеря си на Фаня, защото Фаню бил весел и гуляел с някакъв негов конкурент. Един ден бащата насила оженил дъщеря си за един севлиевец. Фаню научил за тази работа на другия ден. Дига се от Търново с двама другари и една каруца с четири силни коне, отишъл в Севлиево и когато младата булка излязла на двора, грабнал я и я довел със себе си. Понеже тази жена била редовно венчана, не можела да се венчае отново, докато не получи развод, но Фаню се отказал и да търси такъв. Живял е с нея незаконно до края на живота си. Когато обаче умира майка му, няколко години след смъртта на Фаня, наследниците ѝ я сметнали за сънаследница, защото всички я смятали за истинска жена на Фаня. Когато баща му умря, Фаню беше още жив, така че Никола, който е настоял за смятането ѝ за сънаследница, е дал дан на брата си. Децата на Никола запомниха отчасти чича си Фаня. Той често сядаше пред кафенето на хаджи Фейзи, викаше някое от тях да му донесе една стомничка прясна вода, даваше му един гологан, които навремето бяха много пари, сръбваше няколко глътки, уж че е бил жаден, и връщаше назад стомничката. Чешмата, баждарлъшката чешма, беше около на 10-15 крачки от по-послешното здание на Сарънедялкови, а кафенето на хаджи Фейзи беше на мястото на по-послешната сладкарница „София“. Фаню умря бездетен.
Петър Златев - той първи се пише Златев с „е“, а не Златов с „о“, беше много буйно момче. Като дете е бил страхлив. Плашили го с някакъв луд поп, който нощем минавал но уличката и тоягата си търкал по дувара. Когато малкият Петър не мирувал, майка му пращала Николча да отиде с тоягата и да дращи по дувара. Но това било по детинските години. Когато взел да пораства, едва деветгодишен, играта му била вече само с ками и ятагани.
„Понякога донасяше ятагани, по-дълги от самия него, и понеже се боеше да го не види Сенка, често пъти ги вземаше под чергата до мене. Откъде намираше тия ятагани, никога не можахме да разбереме“ - разправяше брат му Никола. А сестра му Сиса разправяше, че един път ѝ дал да скрие една кама в пазвата си, за да не я видел баща му. „А тя остра и ми поразряза месата. Още имам рани от нея. Но Сенка не можа да я види. Скрих я“. Петър ставаше от ден на ден по-буен. Когато беше 14 или 15 годишен, гърдите му бяха цели обрасли от гъсти черни косми и обладаваше много голяма сила. От пътя пред къщи хвърляше от ръка камък чак долу в реката. А от лозе - нашето лозе беше на Картала, на няколко крачки от мястото, където сега военните направиха гълъбарник. А на баща ми колибата беше до лозето на поп Лефтеря. Та от лозето хвърляше камъни чак долу на Марино поле. На лозето имахме четири големи орехови дървета, от които вземахме толкова много орехи, че даже артисваха за следната година. Обаче Петър ни беше организирал да ходим да крадем орехи. Много пъти с нас идваше Никола, който изобщо беше много мирен човек, но Петър умееше да го котка. Обикновено ходехме със Стефан Стамболов, със сестра му Анастасия, Кръстьо, Христо Рашев, оня Христо, дето се удави в Цариград, Петър Работиля и други още момчетии, но нас ни предвождаше брат ми Петър. И ходехме да крадем орехите по лозята на турчата. Колко пъти ни е гонил падар, ама ние бягаме колкото можем. По-после Петър беше още по-буен. Веднъж си дойде без мустаки, обръснал ги бил. Баща ми го смъмри - Петър пазеше голямо почитание към баща ни. Той със своята сила винаги можеше да надвие Сенка, но когато Сенка го биеше, Петър преглъщаше и мълчеше. Едва на следния ден разбрахме защо ги бил обръснал. Със Стефана ходили да крадат едно кадънче в харема на Етем бея. Петър се облякъл като кадъна, влязъл вътре, вързал кадънчето и взел да го пуща с едно въже по високия дувар надолу. Дуварът на банята „Баш хамам“. Кадънчето, което било съгласно да го откраднат, се уплашило насред дувара и изпищяло. Хората се разтичали и когато Петър се спущал надолу по същото въже, въжето прерязали отгоре. Петър обаче не се утрепал. Какво е станало след това, не можа да се разбере. Но на следния ден в нашата колиба намериха кадънчето заклано и други трима турци убити. Петър не можеше да бъде вече спасен от Сенка. Трябваше да забегне. Аз сама го заведох в съседната къща - в бившия председател на касацията Васил Василев, как е бягал нататък, не зная, но се обади от Верчерова (заб. Ил. Зл.: Вероятно Верчеорова) след два месеца. Когато тръгна от къщи, Сенка го целуна и му даде четири турецки лири. Петър се завърна наново в Търново с руснаците“.
Но и като студент след няколко години, Печър пак не е седял мирен. Смъртта му е последвала от силна измора. Хванал се на бас да занесе от долния етаж на горния по стълбището в университета една маслинена каца, пълна с вода, кацата изнесъл, спечелил двадесет лева златни, които отишли да гуляят, но на десет крачки от университета извикал и паднал на гърба си. Доктор Стат Антонов случайно него ден бил там и е присъствал на неговото погребение. През 1905 година на гроба му в Букурещ още имаше камък, поставен от другарите му. На камъка пишеше: „Dr. Pierre Zlatеff student dе Medicine“.
Анастасия Фичева беше женена за Сава Фичев. От всичките деца на Янаки тя беше с най-меко сърце. Нейните братя са я смятали за мъжкарана, но това е, защото тя не се е делила от тях, особено от брата си Петра, който по възраст беше най-близък до нея. Родена е в 1853 година - с десет години по-млада от Никола. На училище не е ходила. Когато я дали ученичка в първо отделение при даскал Георги, даскалът я пратил да донесе вода със стомната, тя счупила стомната, уплашила се да не я бият и не се върнала вече на училище. В къщи брат ѝ Фаню се заловил да я учи след няколко години да пише, но тя научила само да се подписва и да прочита някоя и друга дума.
Киряки, майката на Никола, е имала всичко 14 деца. По-дълго време са живели само пет. Най-големият е Никола - второ поред дете. След това иде първата Анастасия -умряла 8 годишна. След нея иде Юрдан, повече известен под глезеното име Фаню, който умира в 1890 година. След него Петър, починал в Букурещ през 1882 година като студент по медицина.
След Петра иде първата Катинка, разболяла се и починала 6 или 7 годишна. След нея втората Анастасия, по-после известна под глезеното име Сисето, съпруга на Сава Фичев, и след нея втората Катинка, известна под името Тинката - по-после госпожа Паскал Николова.
Фаню беше слаб висок човек, който бил „отрязал главата“ на Димо Чохаджията. Приликата била тъй голяма с негова прадядо, че стари турци го смятали Фаня за таласъм или поне за някаква сянка на починалия много отдавна чохаджня. Никола, който беше най-много запомнил тоя чохаджия, защото е работил няколко години при него, разправяше, че Фаню наистина приличал на Чохаджията, но само по лице, не и по изправеността на снагата си, по походката си, а и по говора си, защото звукът на буквата „ре" излизал от гърлото му, а не от устата му. Фаню работил в праматарския дюкян. Под влияние на брата си се научил да свири на „флауто“ и свирел направо от ноти. Той не бил много богат, но не бил и беден. Много пари печелел от памуци, които ходел да купува самичък чак от Цариград, гдето се сприятелил с някакъв много богат турчин, който бил съдружник на един грък, а гъркът живеел в Англия. До освобождението на България търговията му била много добра, но след войната стоката му била обрана и той вече нямал връзките си с Цapиград. Фаню бил нещастен в любовта си. В Севлиево продавал стоки на ангро на някакъв търговец и се влюбил в дъщеря му. Тоя търговец обаче не искал да даде дъщеря си на Фаня, защото Фаню бил весел и гуляел с някакъв негов конкурент. Един ден бащата насила оженил дъщеря си за един севлиевец. Фаню научил за тази работа на другия ден. Дига се от Търново с двама другари и една каруца с четири силни коне, отишъл в Севлиево и когато младата булка излязла на двора, грабнал я и я довел със себе си. Понеже тази жена била редовно венчана, не можела да се венчае отново, докато не получи развод, но Фаню се отказал и да търси такъв. Живял е с нея незаконно до края на живота си. Когато обаче умира майка му, няколко години след смъртта на Фаня, наследниците ѝ я сметнали за сънаследница, защото всички я смятали за истинска жена на Фаня. Когато баща му умря, Фаню беше още жив, така че Никола, който е настоял за смятането ѝ за сънаследница, е дал дан на брата си. Децата на Никола запомниха отчасти чича си Фаня. Той често сядаше пред кафенето на хаджи Фейзи, викаше някое от тях да му донесе една стомничка прясна вода, даваше му един гологан, които навремето бяха много пари, сръбваше няколко глътки, уж че е бил жаден, и връщаше назад стомничката. Чешмата, баждарлъшката чешма, беше около на 10-15 крачки от по-послешното здание на Сарънедялкови, а кафенето на хаджи Фейзи беше на мястото на по-послешната сладкарница „София“. Фаню умря бездетен.
Петър Златев - той първи се пише Златев с „е“, а не Златов с „о“, беше много буйно момче. Като дете е бил страхлив. Плашили го с някакъв луд поп, който нощем минавал но уличката и тоягата си търкал по дувара. Когато малкият Петър не мирувал, майка му пращала Николча да отиде с тоягата и да дращи по дувара. Но това било по детинските години. Когато взел да пораства, едва деветгодишен, играта му била вече само с ками и ятагани.
„Понякога донасяше ятагани, по-дълги от самия него, и понеже се боеше да го не види Сенка, често пъти ги вземаше под чергата до мене. Откъде намираше тия ятагани, никога не можахме да разбереме“ - разправяше брат му Никола. А сестра му Сиса разправяше, че един път ѝ дал да скрие една кама в пазвата си, за да не я видел баща му. „А тя остра и ми поразряза месата. Още имам рани от нея. Но Сенка не можа да я види. Скрих я“. Петър ставаше от ден на ден по-буен. Когато беше 14 или 15 годишен, гърдите му бяха цели обрасли от гъсти черни косми и обладаваше много голяма сила. От пътя пред къщи хвърляше от ръка камък чак долу в реката. А от лозе - нашето лозе беше на Картала, на няколко крачки от мястото, където сега военните направиха гълъбарник. А на баща ми колибата беше до лозето на поп Лефтеря. Та от лозето хвърляше камъни чак долу на Марино поле. На лозето имахме четири големи орехови дървета, от които вземахме толкова много орехи, че даже артисваха за следната година. Обаче Петър ни беше организирал да ходим да крадем орехи. Много пъти с нас идваше Никола, който изобщо беше много мирен човек, но Петър умееше да го котка. Обикновено ходехме със Стефан Стамболов, със сестра му Анастасия, Кръстьо, Христо Рашев, оня Христо, дето се удави в Цариград, Петър Работиля и други още момчетии, но нас ни предвождаше брат ми Петър. И ходехме да крадем орехите по лозята на турчата. Колко пъти ни е гонил падар, ама ние бягаме колкото можем. По-после Петър беше още по-буен. Веднъж си дойде без мустаки, обръснал ги бил. Баща ми го смъмри - Петър пазеше голямо почитание към баща ни. Той със своята сила винаги можеше да надвие Сенка, но когато Сенка го биеше, Петър преглъщаше и мълчеше. Едва на следния ден разбрахме защо ги бил обръснал. Със Стефана ходили да крадат едно кадънче в харема на Етем бея. Петър се облякъл като кадъна, влязъл вътре, вързал кадънчето и взел да го пуща с едно въже по високия дувар надолу. Дуварът на банята „Баш хамам“. Кадънчето, което било съгласно да го откраднат, се уплашило насред дувара и изпищяло. Хората се разтичали и когато Петър се спущал надолу по същото въже, въжето прерязали отгоре. Петър обаче не се утрепал. Какво е станало след това, не можа да се разбере. Но на следния ден в нашата колиба намериха кадънчето заклано и други трима турци убити. Петър не можеше да бъде вече спасен от Сенка. Трябваше да забегне. Аз сама го заведох в съседната къща - в бившия председател на касацията Васил Василев, как е бягал нататък, не зная, но се обади от Верчерова (заб. Ил. Зл.: Вероятно Верчеорова) след два месеца. Когато тръгна от къщи, Сенка го целуна и му даде четири турецки лири. Петър се завърна наново в Търново с руснаците“.
Но и като студент след няколко години, Печър пак не е седял мирен. Смъртта му е последвала от силна измора. Хванал се на бас да занесе от долния етаж на горния по стълбището в университета една маслинена каца, пълна с вода, кацата изнесъл, спечелил двадесет лева златни, които отишли да гуляят, но на десет крачки от университета извикал и паднал на гърба си. Доктор Стат Антонов случайно него ден бил там и е присъствал на неговото погребение. През 1905 година на гроба му в Букурещ още имаше камък, поставен от другарите му. На камъка пишеше: „Dr. Pierre Zlatеff student dе Medicine“.
Анастасия Фичева беше женена за Сава Фичев. От всичките деца на Янаки тя беше с най-меко сърце. Нейните братя са я смятали за мъжкарана, но това е, защото тя не се е делила от тях, особено от брата си Петра, който по възраст беше най-близък до нея. Родена е в 1853 година - с десет години по-млада от Никола. На училище не е ходила. Когато я дали ученичка в първо отделение при даскал Георги, даскалът я пратил да донесе вода със стомната, тя счупила стомната, уплашила се да не я бият и не се върнала вече на училище. В къщи брат ѝ Фаню се заловил да я учи след няколко години да пише, но тя научила само да се подписва и да прочита някоя и друга дума.
Веднъж Янаки заварил дъщеря си Сисето,
която едва ли била 12 годишна, да лее на огнището куршуми. „Мене ме беше
много страх, че ще ям пердаха“, разправяше Сисето, но той ме само
смъмря и каза, ча това не е детска работа. А за мене това беше именно
детска работа. Брат ми Петър, който беше с повече от две години по-стар
от мене, може да си е правил други съображения, но за мене леенето на
куршуми беше истинска „играчка“ и думите на Сенка ми се сториха, че иска
да ме лиши от удоволствието да си играя.“ Сисето не е съзнавала
наистина напълно какво върши, но Янаки не е можел да не разбира тая
работа, но мълчаливо се е съгласил с всичко това. Иначе е бил много
добре с турците. Всички по него време турци големци са били негови
приятели и са му ходили много често на гости.
Никола беше научил сестра си да свири на китара. Малко трудно акордираше китарата си, но свиреше сносно, всичко онова, което беше научила наизуст. Вземала е живо участие в оркестъра на брат си Никола, даже и като доста възрастна вече не рядко е свирила в малък оркестър: Никола с цигулката, съседът по колиба Иван Канарчето (Йонков) на кавал, а тя с китарата. Обаче Никола ѝ пренастройваше китарата, както той намереше за добре в случая. По характер Сисето беше много добра жена. Когато след години се помина Андони, съпругата на Никола, най-често в къщата на брата ѝ се виждаше тя, и може да се каже, че Никола не се е задомил втори път, защото Сисето му се е явила в помощ за гледане на четирите му деца. Сисето имаше много деца, все момичета, и останаха живи само момичеха, нещо, което понякога ѝ разваляше настроението. Може би по-право е да се рече, че се разваляше настроението на мъжа ѝ, а това се предаваше и на нея.
Сава Фичев беше майстор шивач на мъжко облекло. Със западането на града Търново западна и той. Той не беше много висок човек, беше слаб, но си угаждаше. На обяд и на вечеря винаги ще си изпие по две чашки пращинена ракия, а много често вечер получаваше и настроение да свири на флауто. На флейта свиреше всичко, но без ноти, само онова, което беше научил в оркестъра на Никола на млади години. Колкото пъти речеше да изсвири „някоя нова“, не му вървеше, почваше да псува и захвърляше флауто. Но своята флейта изобщо той я имаше с любов. Сава Фичев беше много суеверен и това суеверие често се предаваше на неговите деца и децата на Никола. Илия, синът на Никола, много пъти е сядал до късно през нощта със свака си, за да слуша как свирят самодивите. Лятно време Савата с цялото си домочадие живееше на колибата на Никола, но лично той често напущаше колибата, оставаше в града поради тия пусти самодиви. Една година самодивите бяха играли самодивско хоро. На „баирчето“ на двеста крачки от колибата, и то към града и с изглед към града - в днешно време много отдавна застроено - бяха играли самодиви хоро. Образувано беше едно голямо колело от утъпкана, унищожена трева. Никола извика д-р Стат Антонов да убеждава изплашените му деца, че това не е следата на самодивско хоро, и д-р Антонов намери в казармата самите трима войника, които са учили един кон да марширува - в средата кол, в който вързано въжето на коня. Войниците демонстрираха със същия кон -пред всички деца - как се е обучавал конят, но Сава Фичев не рачи да хване вяра на такава „шмекерии“ от страна на доктора, казваше, че са били самодивите, които са играли там, и не рачи да стъни повече на колибата. Жена му остана още около две седмици на колибата, но след това се прибра при мъжа си.
Анастасия Фичева живя до 1913 година и остави четири женени дъщери: Мяка (Марянка), женена за Никола Иванов, син на хаджи Павли от първата му жена, Кинчето, женена за Павел Друмев, Роза, женена за Стат Дюлгеров, а след овдовяването си за Борис Лещов, и Ката, по мъж Панайот Бояджиева.
Катинка или Тинка беше най-малкото дете на Янаки и Киряки. Тя е родена в 1863 година и беше 20 години (19 години и 7 месеца) по-млада от Никола. Тя се ожени за Паскал Николов, най-големия веселяк, който е видян в града Търново. Тинка беше малко по-пълна от сестра си, но не особено много пълна. Дълги години децата ѝ мряха, но след това останаха живи три деца - Мара, по мъж д-р Рашко Филева, и синове Никола и Янаки Паскалеви. Тинка свиреше на китара и макар и най-малка, е вземала живо участие в оркестъра на Никола. Тя, макар и трудно, умееше да акордира (курдисва) китарата, но свиреше само наизуст онова, което ѝ е било показано на младини. Тя обаче беше единствената от братята и сестрите си, която е пяла повече. Като дете тя е втората Катинка. Първата Катинка е умряла. Янаки е имал голямо почитание към една своя леля, която била насила потурчена. Тази негова леля се именувала Катинка, но като ханъма била наречена с едно име, прилично на думата Дерна. Дерна-ханъм била най-голямата певица на своето време. Тя е сестра на Калча и Калчо я довел от колибите Дебели рът, след като се оженил за щерката на Дима Чохаджията, от чийто двор била открадната. Фрося, сестра на Киряки, балдъза на Янаки, се препираше, че нейното име било Вяра, но Янаки го е записал Катинка. Тинка водеше Паскал Николова, чисто описание с дадено другаде. Тинка се помина през 1919...
Янаки беше купил имоти в село Кестямбол. Тези имоти при подялбата на наследниците след смъртта на Янаки бяха разделени на две: половината на Тинка, другата половина на Никола, след смъртта на жена си Никола се отказа от тия имоти в полза на сестра си, която се ангажира да му гледа децата. Сърдитня падна само от Сава Фичев, който е смятал, че Никола трябва и на другата си сестра да даде от тия имоти, но Сава е задоволен от Никола другояче и сигурно добре, защото Никола и Паскал на няколко пъти имаха известни недоразумения помежду си, но със Сава Фичев - никога. Изглежда, но сигурно не е известно, макар и да е много правдоподобно, че Никола си е отстъпил едва част от имота, който имал на „Пишмана“, защото той изобщо от имота на Пишмана не са интересуваше. Там имаше една нива на баир заедно с едно кладенче, което още се нарича Янакиевото кладенче. Никола не рачи да декларира, когато се подаваха декларации за имотите, и този имот остана впоследствие общински.
Прочетете още:
Никола беше научил сестра си да свири на китара. Малко трудно акордираше китарата си, но свиреше сносно, всичко онова, което беше научила наизуст. Вземала е живо участие в оркестъра на брат си Никола, даже и като доста възрастна вече не рядко е свирила в малък оркестър: Никола с цигулката, съседът по колиба Иван Канарчето (Йонков) на кавал, а тя с китарата. Обаче Никола ѝ пренастройваше китарата, както той намереше за добре в случая. По характер Сисето беше много добра жена. Когато след години се помина Андони, съпругата на Никола, най-често в къщата на брата ѝ се виждаше тя, и може да се каже, че Никола не се е задомил втори път, защото Сисето му се е явила в помощ за гледане на четирите му деца. Сисето имаше много деца, все момичета, и останаха живи само момичеха, нещо, което понякога ѝ разваляше настроението. Може би по-право е да се рече, че се разваляше настроението на мъжа ѝ, а това се предаваше и на нея.
Сава Фичев беше майстор шивач на мъжко облекло. Със западането на града Търново западна и той. Той не беше много висок човек, беше слаб, но си угаждаше. На обяд и на вечеря винаги ще си изпие по две чашки пращинена ракия, а много често вечер получаваше и настроение да свири на флауто. На флейта свиреше всичко, но без ноти, само онова, което беше научил в оркестъра на Никола на млади години. Колкото пъти речеше да изсвири „някоя нова“, не му вървеше, почваше да псува и захвърляше флауто. Но своята флейта изобщо той я имаше с любов. Сава Фичев беше много суеверен и това суеверие често се предаваше на неговите деца и децата на Никола. Илия, синът на Никола, много пъти е сядал до късно през нощта със свака си, за да слуша как свирят самодивите. Лятно време Савата с цялото си домочадие живееше на колибата на Никола, но лично той често напущаше колибата, оставаше в града поради тия пусти самодиви. Една година самодивите бяха играли самодивско хоро. На „баирчето“ на двеста крачки от колибата, и то към града и с изглед към града - в днешно време много отдавна застроено - бяха играли самодиви хоро. Образувано беше едно голямо колело от утъпкана, унищожена трева. Никола извика д-р Стат Антонов да убеждава изплашените му деца, че това не е следата на самодивско хоро, и д-р Антонов намери в казармата самите трима войника, които са учили един кон да марширува - в средата кол, в който вързано въжето на коня. Войниците демонстрираха със същия кон -пред всички деца - как се е обучавал конят, но Сава Фичев не рачи да хване вяра на такава „шмекерии“ от страна на доктора, казваше, че са били самодивите, които са играли там, и не рачи да стъни повече на колибата. Жена му остана още около две седмици на колибата, но след това се прибра при мъжа си.
Анастасия Фичева живя до 1913 година и остави четири женени дъщери: Мяка (Марянка), женена за Никола Иванов, син на хаджи Павли от първата му жена, Кинчето, женена за Павел Друмев, Роза, женена за Стат Дюлгеров, а след овдовяването си за Борис Лещов, и Ката, по мъж Панайот Бояджиева.
Катинка или Тинка беше най-малкото дете на Янаки и Киряки. Тя е родена в 1863 година и беше 20 години (19 години и 7 месеца) по-млада от Никола. Тя се ожени за Паскал Николов, най-големия веселяк, който е видян в града Търново. Тинка беше малко по-пълна от сестра си, но не особено много пълна. Дълги години децата ѝ мряха, но след това останаха живи три деца - Мара, по мъж д-р Рашко Филева, и синове Никола и Янаки Паскалеви. Тинка свиреше на китара и макар и най-малка, е вземала живо участие в оркестъра на Никола. Тя, макар и трудно, умееше да акордира (курдисва) китарата, но свиреше само наизуст онова, което ѝ е било показано на младини. Тя обаче беше единствената от братята и сестрите си, която е пяла повече. Като дете тя е втората Катинка. Първата Катинка е умряла. Янаки е имал голямо почитание към една своя леля, която била насила потурчена. Тази негова леля се именувала Катинка, но като ханъма била наречена с едно име, прилично на думата Дерна. Дерна-ханъм била най-голямата певица на своето време. Тя е сестра на Калча и Калчо я довел от колибите Дебели рът, след като се оженил за щерката на Дима Чохаджията, от чийто двор била открадната. Фрося, сестра на Киряки, балдъза на Янаки, се препираше, че нейното име било Вяра, но Янаки го е записал Катинка. Тинка водеше Паскал Николова, чисто описание с дадено другаде. Тинка се помина през 1919...
Янаки беше купил имоти в село Кестямбол. Тези имоти при подялбата на наследниците след смъртта на Янаки бяха разделени на две: половината на Тинка, другата половина на Никола, след смъртта на жена си Никола се отказа от тия имоти в полза на сестра си, която се ангажира да му гледа децата. Сърдитня падна само от Сава Фичев, който е смятал, че Никола трябва и на другата си сестра да даде от тия имоти, но Сава е задоволен от Никола другояче и сигурно добре, защото Никола и Паскал на няколко пъти имаха известни недоразумения помежду си, но със Сава Фичев - никога. Изглежда, но сигурно не е известно, макар и да е много правдоподобно, че Никола си е отстъпил едва част от имота, който имал на „Пишмана“, защото той изобщо от имота на Пишмана не са интересуваше. Там имаше една нива на баир заедно с едно кладенче, което още се нарича Янакиевото кладенче. Никола не рачи да декларира, когато се подаваха декларации за имотите, и този имот остана впоследствие общински.
Прочетете още:
Няма коментари:
Публикуване на коментар