И през 1861 година Никола, придружен от своя братовчед Христо Рашев, заминаха за Варна, а от там с параход за Цариград. Парите си бяха разделили по равно и ги бяха зашили в дълги кемери на кръста си. Пътуването по морето не беше приятно. Имаше силна буря. Всички повръщаха, включително и нашите двама българи. В парахода имало добра храна. Тенджерите ги поставяли в едни дупки по масите и от там сипвали. Но никой не можал да яде. Стигнали в Цариград в първите числа на месец октомври. Приемът, който им направили, не бил добър. Уж щели да са по роднини, а попаднали по ханища. Но тука се случило и едно нещастие.
Христо Рашев при едно пътуване с лодка по Босфора паднал и се удавил. Било вечер късно. Когато се гребнело с лопатата, на дъното се виждали много светулки. Христо се навел малко повече от лодката, за да погледа, лодката се обърнала и двамата братовчеди се намерили във водата. Никола е плавал като риба, но Христо съвсем не знаел как се плава. В тъмнината мъчно можело да им се дойде на помощ. Никола усетил, че някой го уловил, „дръжте другия“, взел да вика той, но не го разбрали, възпрепятствали го да търси другаря си и Христа намерили чак на следния ден -удавен.
Никола останал сам в Цариград. Какво да прави? Случайно видял в едно дюгенче един чохаджия. Никола се приближил и запитал дали няма работа за него. Чохаджията турчин разпитал младежа, бил милостив човек, прибрал Никола в одаята си чак до Коледа, когато Никола можал да събере толкова пари, с които не да се върне, но да замине за Атина.
Но и в Атина не му провървяло. И пак живял благодарение на чохаджилъка. Но в Атина му плащали два пъти по-малко.
Той намерил гьркинята, жената на Маргарит. Но тя веднага му поставила условие: да се ожени за едната ѝ дъщеря - женена, овдовяла. Казвала се Аргири, кръстена на името на баба си.
Иначе го приела добре. Около цял месец го държала вкъщи. Хранила го добре и му даже давала и пари за харчлък, но когато Никола категорически отказал, натирила го, като му дигнала бастуня и балтона, „защото били купувани с нейни пари“.
Но в Атина времената не били спокойни. Говорело се за война и Никола решил да се върне. До 1862 година през пролетта „и ръцете си избодох“, но успял да събере пари и да се върне. Когато си дошъл в Търново, най-напред потърсил Димо Чохаджията да му благодари, че му дал занаят, но Димо е бил вече получовек. Той бил парализиран и наскоро умрял. Но няколко дена преди него умрял и зет му, дядото на Никола, Калчо Златов.
ВЪВ ВИЕНА
В тия времена Никола беше слаб телесно, нисък и изобщо толкова, слаб, че представлявал „тояга с глава“, както сам се е описвал. Но той беше много подвижен. Тъкмо обратното на онова, което беше на по-стари години. При завръщането му от Атина всичките му познати го намираха още по-отслабнал. Лично Никола не само че беше доволен от своите блъскания по света, но възнамеряваше при първа възможност да се замъкне наново нанякъде. „Исках да се запилея на някъде, защото в Търново нямаше поминък. Отиването ми в Атина ме накара да разбера, че и моят баща навярно не е желаел да се установи в Търново. Може би е мечтаел да остане в Атина, макар че в негово време Атина била хептен село, но той просто е избягал оттам и то по съображения, сходни напълно с моите. На Маргарита жена му искала да го жени за своя сестра. Тая нейна сестра аз я видях. Разбира се, тя беше вече стара и едното ѝ око беше извадено. Дали е била и едно време така кьорава, не можах да разбера, защото баща ми не искаше да говори по тоя въпрос с мене“. Но Никола беше извлякъл от своите „блъскала“ и две важни за живота му неща. Първото беше, че макар и „хиляда бода за пара“, занаятът си е все занаят. А второто беше, че и цигулката, „ама моята цигулка“, можеше да му послужи, въпреки че „цигулар къща не храни“. И втората част на песента, „цигулар дом не събира“, имаше за него значение, той не желаеше да се „върже“.
„Аз не можех да си представя какво можех да стана в Търново. В аптеката падаха пари, но толкова, колкото с тях не можеше да се живее. Имаше сметка да се работи, тъй както работеше Маргарит и другите доктори. Церовете им биваха по-рано готови - преди да отиде при болния. Като дете аз запитах един път Маргарита за какво му са едни хапчета с камфора, когато не ходил още при болния тогава Хаджи Паскал? - Ами че аз нали съм го виждал други път, нали го зная и познавам?
Понеже баща ни не правеше така, затова не можеше да забогатее. А аз знаех, че мене за такава работа не ме бива. Кой знае! Ако свършах и аз за хекимин, можеше и аз да мога да правя така, но да остана в Търново, значеше никога да не стана доктор, а да си остана в спецарията да вземам по един грош на ден, когато Хаджи Колеолу и Панайотоолу правеха дневно джуро по 150, па понякога даже достигаха и по 500 гроша на ден.“ Но изобщо Никола, благодарение на своята голяма лекота и подвижност, благодарение, че свободно говореше новогръцки и старогръцки, понеже свободно пишеше и четеше турски и арабски, както много малко хора в града Търново по него време, той искаше да стане нещо по-голямо. Па и неговия сродник, Чохаджията, който беше много събуден човек, го беше наумил фабрика да правят. Никола искаше да попълни своите познания, искаше да види света, искаше да свърши и медицина.
Но всичко това ставаше с пари. От дяда му Калчо бяха останали 6 златни турски лири, които Янаки ги прибра за него, а и прибави към тях още седем свои и му каза: „туй са те всичките“.
Една вечер късно в спецарията дойде един италианец, на име Odoardo, не Едуард. Одоардо искаше цяр за краста и се кълнеше, че няма да стъпя вече в Турция поради тая краста, която го напада вече за трети път. Никола му даде малко мехлем Халмерих, а не от „червената вода, от която много щипе“ (Wlemingh) и Одоардо остана доволен, защото след няколко дена дойде пак да си вземе от същия, за да си имал и за в Италия; Одоардо беше дошъл в Търново по търговия с бубено семе.
Одоардо не знаеше нито турски, нито гръцки, нито пък български. С никого не се разбираше. Беше научил по някоя и друга дума от трите езика, но Никола му разбра и това докара между тях известна близост, която продължи около два месеца. После Одоардо изчезна. Но Никола разбра от него, че няма сметка от бубеното „семе“, защото бубите пак мрели. През есента Янаки получи едно писмо от Виена. Пишеше му Генишеолу, който „искал“ да остане завинаги във Виена по търговия. Той обаче пишеше на Янаки не за търговия, но му искаше цяр за „колец“, защото каквото и да му давали във Виена, не му помагало тъй добре, както капките, които му бил давал Янаки. Янаки му бил дал рецепта; но във Виена тая рецепта не можели да я приготвят. Много просто. Рецептата си е рецепта, като книжка, каквато и да е, но вписаните вътре работи са били с турски и гръцки имена, неграмотно написани с француски букви. Па е имало и други разлики. В Търново, както и Цариград, както и населението само на града Париж, са викали на Ружата (Althaea) молофа и молофеният корен е бил не молофен, а ружен и капките с корен от Камиляк (молофа, Малва) получавали друг цвят. Какво значение е имало към „афионовите“ капки да се прибави попарка от Althaea, за да се получат капки за „колец“, това е работа на тогавашната медицина, но капки с друг цвят, а не както си ги е вземал Генишеолу от Търново, не му действали, може би по психически съображения. Но тези капки стават причина да се завърже „дълга“ кореспонденция между Никола и Генишеолу. А кореспонденцията е много дълга. Никола пише две писма за девет месеца. И Янаки бил прав, когато изпращал сина си за Виена, да му каже: „да видим от тези родилни болки какво ще се роди“.
Кой ден е тръгнал Никола през Русчук за Румъния, не е известно, но след като загубил 32 дена из Румъния, на 1 декември 1863 година Никола се озовал заедно със скъпата си цигулка и 11 златни турски лири в Седмоградско в градчето Нагийенед (Nagyenyed) на реката Марош. За всичките 32 дена е похарчил една турска лира и 7 гроша, които му дал Алекси - мъж на братовчедка му Фроси, тогава още младоженка. Когато Фроси си вземала сбогом с „Николча“, казала му „Алекси ти даде 7 гроша, трябва да е защото досега съм яла 7 пъти бой от него.“ Нагйенед (Nagyenyed) тогава било малко градче, в което имало воденица за правене на книга от парцали. Никола имал щастието да се запознае с майстора на книжната каша, който се казвал Миклош, а Миклош означавало на маджарски (Никола Златев винаги казваше било унгурски, било венгерски) и то Никола. Никола пристигнал уморен в Нагйенед и тъкмо се чудел къде да търси да спи, видял отпреде си трима влашки цигани с цигулки в ръка. Понеже цигулката на Никола била в торбичката на гърба му, той им я показал и с ръце поискал те да му посвирят. Те го поканили пак по „немски“ и Никола се явил след десетина минути във воденичарската къща пред Миклоша. Естествено, че от езика си нищо не разбирали, но Никола видял, че там ще падне гуляй и се присламчил към цигуларите.
Не минало дълго, Никола се приспособил към свирнята на циганята и понеже свирел по-хубаво от тях, Миклош го отделил и го накарал да му свири отделно. Половин час след това при тях се явило едно хубаво момиче, което говорело чудесно български. После, едва след години, Никола разбрал, че то говорело не български, но словашки, но вижда се, че тогава български и словашки са били още по-близки помежду си. Никола станал работник в книжната фабрика. Нямало защо да учи нито немски, нито „унгарски“, защото всичките работници и работнички говорели на български.
Никола изкарал зимата благодарение на своята цигулка и чак март 1863 година се явил във Виена. Но Нагйенед(Nagyenyed) оставил големи спомени у него. Там той печелел хубаво, но не можал повече да издържи, защото там, когато почвали да гуляят, гуляели по три дена непрекъснато денем и нощем. Там Никола научил и много национални унгарски песни. Пристигнал във Виена пак апостолската. Най-първо дошъл, Бог знае защо, в Камерум и едва след два дена можал да се добере вътре във Виена. Не след дълго намерил и Генишеолу, чийто първи думи били: „какъв дявол те довея тука?“
След много години, вероятно 1902 година, старият Генишев, който си бил продал имота във Виена (там имал къща), се срещнал с Никола в аптеката му в Търново и се извиняваше, че когато се явил Никола при него, главата му била „пламнала“ и той бил забравил за станалата преписка. Сетил се късно, но като го затърсил, оказало се, че Никола се бил вече загубил.
В университета имало кой да говори български, а и по чаршията навсякъде се говорело по български. 50 години след това Илия, синът на Никола, гдето срещнеше стари хора във Виена, отиваше при тях и ги запитваше: „Ме разумееиш, бабо или дядо?“ и всички със сияюще лице отговаряха „те разумеем, те разумеем“, и си спомняха младите години, когато по пазаря се говорело словенски.
Но лекциите били в диалекта виенски. Никола отказал да даде пари в университета, защото искали да го запишат ansser ordeutlicher Hoerer, защото като чужденец бил недоучен. Това ядосало Никола. Някой си Станиславски, студент по медицина, се заловил да разправи Никола в Деканата. Никола се смятал свършил „големи“ науки, пък тези проклети немци не го признавали. Той изобщо не разбрал, че извънредният слушател се ползва с еднакви права като редовния, особено в ония времена, но е бил много повлиян от омразата на унгарците в Седмоградско против всичко немско. Най-после, след дълги разправии, Никола го приели с такса: „три турски лири“. Никола при плащането на парите се опитал да отбие още, но не минало. После разбрал, че му взели по-малко пари, защото го инскрибирали (записали) за по-малко предмети.
Летният семестър обаче във Виена бил малък, къс и скоро се свършил. Па и парите наближили да се свършват. Имало и други българи във Виена. Но Никола не успял да се докопа до пари. Но на помощ му дошла циулката и флауто(флейта), които инструменти владеел повече от отлично. На кея на канала имало една градина, в която всяка вечер свирел оркестър. Никола се присламчил една вечер там с флауто, защото се носело лесно в джоб. Макар че във Виена винаги е имало излишни музикални сили, но когато добър музикантин се яви да посвири само срещу един хляб, за него винаги се намирало работа. В това кафене Никола изкарал до есента, когато започвал новият семестър. Когато се явил в деканата да се запише, макар че все не знаел нищо на немски, казали му, че в Майланд (Milano, сега Италия, тогава Австрия) се открива за всички чужденци австрийски университет и той, ако иска, да отиде там, там ще бъде вече „ordcutlichеr“ редовен, защото университетът е специално за чужденци. Във Виена имало, изглежда, доста младежи като Никола Златев, защото от университета издали на всичките безплатни карти за пътуване до някъде. До някъде, защото до там нямало още железница. Никола рекъл да си опита и там щастието. И един ден с цигулката на гърба и флауто (флейтата) в джоб заминал за Милано. В Милано обаче останал разочарован. Австрийското правителство ги излъгало - университетът не се отворил. Казали да чакат два месеца или да отидат пак във Виена. Никола бил просто отчаян. Той минал австрийската граница и отишел в Pavia. Там се записал. Но там се гладувало. Pavia било много малко градче, а музикантите били по-много от немузикантите. Какво да прави? След около два месеца Никола се много замислил, бил съвършено слаб и не можел нищо да предприеме. Сегиз-тогиз той минавал границата и отивал в Милано. Там успял да се нагласи да свири четири пъти в месеца. Но свирил повече за храната, ами останалото време какво да прави? Тука му помогнал случаят. Един неделен ден бил дошел - разбира се, гладен - от Pavia в Милано, за да свири вечерта. Но правителството него ден забранило отварянето на локалите, защото ги било страх от манифестации. Тръгвайки си обратно, Никола насреща си вижда Одоардо. Радостта за Никола била голяма, защото се надявал, че Одоардо поне ще го нахрани за него ден, но Одоардо бил още по-зарадван: той тъкмо търсел хора за в България. Одоардо разправил, че тоя път бубеното семе излязло много хубаво и той трябвало да организира покупката и доставката на семе от България, за хората, от които той е упълномощен. Работата се нагласила, Одоардо намерил евтин работник, и то евтин, както не може вече да бъде по-евтино, и Никола бил от доволен по-доволен, защото си гарантирал прехраната за цяла година, а пък и се почувствал много горд: Одоардо му дал готов със сиици ушит кемер, в който имало 500 лири златни: „Беше тъй тежко, че аз едва се мъкнех, но имах такъв кураж, както никога вече през живота си не съм имал... А се и радвах, че си тръгвах за Търново.“
Никола отишъл да си вземе сбогом в Павиа, оставил си там цигулката и флейтата и веднага заминал през Фиуме за Пола, откъдето с параход дошъл в Цариград и оттам във Варна.
Но неговото голямо самочувствие му помогнало. Чувствал се тъй добре, че в парахода „ядях като гладник и никакви вече бълвания. Усещах сили у себе си. Щях вече да работя и да печеля пари. Дали нямаше да отворя вече фабрика?“
ОБРАТНО В БЪЛГАРИЯ
Одоардо беше дал много лека и много мъчна работа на Никола. От него се искаше да се организира събирането и отглеждането на добро бубено семе, но точно от местата и от хората, които Одоардо знаеше и беше изобщо обиколил. А тия хора бяха в Търновско и в околността на Скопие. Никола не трябваше да привлича никакви нови хора, а за загубите, които биха произлезли от Одоардовите хора, щеше да отговаря Никола. А и като си направи по-добре сметката, Никола разбра, че беше получил лично за себе си толкова пари, колкото му трябваха, за да си отиде до Търново, но не и за да се върне, а трябваше да пътува из България на свои разноски. Значи, трябваше не само да работи без пари, но и да живее на свои разноски, като носеше при това и риска да загуби чуждите пари и после да ги плаща цял живот. Тука му дойде на помощ най-напред негова приятел арменец Кличиан, който беше агент на параходното австрийско дружество за Свищов и Русе, но често идеше в Търново. Тоя Кличиан след години умря в затвора в Русе, осъден за злоупотребление на някакви суми по фалшиви документи. Кличиан направи сметката на Никола и му обърна вниманието, че Одоардо сигурно е мислил да се плаща това семе в България не на тая цена, която той лично е плащал по-рано, защото сега ще бъде устроена една много по-значителна продажба. Кличиан посъветва Никола да предложи половината от онова, което навремето плащал Одоардо, и да върже всичките производители с „кондракто“. Кличиан доведе двама свои приятели от Русе: гърка Пападополу и арменеца Киркор, същия тоя Киркор, който след десетина или петнадесетина години беше съдържател на кафене „Дарданели“ в Търново. А Пападополу се оказа брат на други Пападополу, който живеел в Скопие (Юскюб) и който беше поменат в списъка на Одоардо. Никола прие тия хора да оговорват с производителите, но отказа да им авансира суми, защото нямал такова нареждане от Италия. Ще им брои, каквото нареди Одоардо.
Тука се намеси вече и старият другар на Никола, с когото после гладуваха наедно в Милано, Ангел Попов. Ангел Попов беше обигран търговец, възприе по-скоро плана на Одоардо и се залови здраво да организира производството, обаче не с хората на Одоардо. Работата наистина започна и стана нещо неочаквано. Хората на Одоардо след няколко месеца взеха сами да се натискат и намалиха цената на семето близо десет пъти. Така се получи семе на десет пъти по-ниска цена и съгласно уговорката, Одоардо щеше да го получи по определените от него цени, а за Никола и Ангел Попов остана добър „кяр“ от поръчаното от Одоардо семе, а онова, което се взе от другите производители, си остана тяхно частно. Семето поставиха в някакви масури и изпратиха чрез Цариград по дадените наставления, а с останалото семе Никола отпътува сам за Италия и през месец февруари 1865 година се срещна наново с Одоардо в Италия. Но тука започнаха нещастията. Купувачи за другото семе не можаха да се намерят. Времето вървеше, сезонът наближаваше да се свърши, а семето седеше, Никола знаеше вече достатъчно италиански, познаваше и много фирми, но където и да се явеше, биваше изпреварван от Одоардо или неговите хора, които са говорили предварително за семето, което ще предложи Никола, че било лошо.
След дълги перипетии Одоардо един ден намери Никола и му предложи да откупи всичкото негово семе просто на безценица. В невъзможност да направи нещо друго, Никола се съгласил на сделката и Одоардо брои парите, без да знае, че семето, което носи Никола, е близо двойно повече от полученото от него. Одоардо изпраща при Никола миситина/посредника/, за да получи семето. Мисита дохажда, но тука Никола прозира играта на Одоардо и сключва с тоя мисит/посредник/ друго частно условие за останалото семе. Тоя миситин излиза по-хитър от Одоардо. Той обиколил всичките хора на Одоардо и казал, че семето било сбъркано: дадено било семето, което произвели други хора в България, а на Одоардо семето още стояло. И в станалата шашарма Никола можал да се „докопа“ до хиляда златни франка, половината от които били на Ангел Попов, който останал в Търново, за да организира производството за идната година. Но идната година била много лоша. Безработицата, която и по-рано не била малка, станала в копринената индустрия още по-голяма. Италианците се стараели да разрешат своите национални въпроси, индустрията била концентрирана повече в австрийските провинции и след организирането на четничество - карабонари от Гарибалди, на копринените фабрики бил направен бойкот, а в неавстрийските провинции на Италия тая индустрия била слаба. Годините 1865 и 1866 до започването на войната между Италия и Австрия Никола живеел в градчето Bergamo, което отстояло само на 40 километра от Милано. Често Никола бил цял ден в Милано, а отивал да спи отвъд границата по пътя за Bergamo. Границата била по средата между двата града и Никола я минавал сутрин и вечер. Минаването на границата не било трудно, докато през м. май 1866 година отношенията между кралството Пиемонт (Италия) и Австрийската монархия се влошили. Никола като младеж и като всички тогавашни българи е съчувствал на поробеното италианско население. Числял се е към така наречените гарибалдейци - нелегални в Милано, легални в Бергамо. Въоръжени били не всички, защото „хората много, а оружието малко“, както се говорело тогава. Но около границата всички били въоръжени - истински карабонари. През май 1866 година италианското население готвело национална демонстрация. Правителството узнало тая работа и австрийски войници - „с дълги щикове“ на големи патрули вървели из улиците. Италианците изменили своята тактика: вместо манифестация, те направили мирна демонстрация. „Всички, ама буквално всички, жените с бебетата на ръце, излязохме на вън от къщята в улицата - щом се даде знака - и започнахме да свирим и да пеем. Изсвирихме арията от операта „Norma“ от Белини. Аз бях тогава с китарата и дирижирах малкия оркестър от 4 цигулки, едно флауто и две китари“. Но австрийците не останали длъжни. Войската се впуснала да гони населението, което прибързано се прибрало в къщята. Но на следната сутрин населението било по-добре организирано. Всички пак излязли ог къщи и стоели на пътя пред вратите, без да се разхождат. Тоя път манифестацията излязла наистина грандиозна, защото в един и същи миг хиляди гърла запели и хиляди цигулки и други музикални инструменти, хорово и поединно изпели същата минорна мелодия от операта на Пучини, казаната „Норма“.
Два дена след това обаче, заранта, когато минавал границата, войниците „подбрали“ с щиковете си Никола и го арестували със стотина други българи и гърци (и няколко арменци) в едно училище. „След два дена, без да ни дадат нещо за ядене, ни натовариха във влака, закараха ни във Фиуме, натовариха ни на една гръцка гемия и ни изпратиха за Цариград, защото сме били всички поданици на султана. Това се било наричало „репатриране“. Ние думата репатриране обаче я разбрахме друго яче. За нас беше нещо като „изтребление“. На гемията бяхме около 80 человека, а в Цариград стигнахме едва ли 18 или 20 души. Всички други измряха от глад или от лоша храна.“
Когато бил още в Милано, понеже не знаел немски, а австрийците не знаели и се правели, че не разбират италиански, Никола се опитвал да се обясни, че в Милано имал „кантора“ и че живеел в Бергамо, както много други, за по-евтино, и „че нямат право да ме репатрират, защото съм милански търговец, но думата ми не можа да мине“. Когато стигнал в Цариград, Никола се явил в немското „консулато“ и там си оправил работата. Разрешили му да се върне обратно в Милано, но той заявил, че няма никакви пари и всичко, каквото имал, останало в Милано. „Консулатото му дало свободен, безплатен превоз обратно за Италия, но Никола седял 10 дена в Цариград и „връзка“ за Австрия не можало да се намери, защото войната била вече почнала. И едва след три месеца можал да попадне в Милано, като пътувал с един параход на Австрийски Лойд. На парахода му дали място на Verdeck (най-отгоре навън), но за храна трябвало да се грижи сам. Пристигнал в Милано с изпокъсани дрехи, измършавял напълно и заварил в много лошо положение кантората. Тая кантора била в дюген общ с кантората на мисита... но понеже Никола вече наем не плащал, не се знаело дали ще се върне изобщо, хазяинът дал половината дюген на другиго, а колкото „стокица“ имало - я продали „йокпарая“.
За тази епоха Никола е бил много слаб и изглежда, че неговото описание сам за себе си, че бил „тояга с глава“, е вярно, но негова жилав организъм помогнал да се закрепи. Лошо било, че не можал да си отиде „вкъщи“ - града Bergamo - защото границата била затворена. Ангел Попов по него време бил в Търново. Като не получил никакви сведения от Никола няколко месеца, дигнал се и пристигнал в Милано. Ангел Попов дошъл в Милано две седмици преди завръщането на Никола, намерил кантората и разбрал какво станало, но не знаел съдбата на Никола. Един ден двамата приятели се срещат наново. Ангел Попов имал малко пари със себе си, но толкова, че двамата с Никола гладували много често, докато се отворила границата. Но отварянето на границата станало с по-големи страдания. Австрийците напущали окончателно Милано и измъкнали със себе си насила Никола Златев и Ангел Попов. Двамата приятели се озовали в Ливорно, гдето гладували още близо месец, докато успели „да се откачат“ и попаднали наново в Италия, която била вече самостоятелна държава.
„Теглилата бяха големи. А и Милано беше съвсем разнебитено. Търговците по чаршиите ги нямаше. Бяха дошли други хора. И то най-много евреи. Просто чаршиите се напълниха с еврейски фирми. От где се взеха тия евреи, никой не можа да разбере. В старата моя кантора се беше настанил един евреин на име Фархи. Продаваше разни масла и парфюми. Къщата беше станала притежание на друг евреин на име Конфино. Аз се навъртах често като голтак наоколо. Хазяите ми в Bergamo не ни изоставиха. Не бях плащал отдавна за квартирата, а освен това много често ме и изхранваха. Но мене ме беше срам от тях. Ангел искаше да се върнем в България. Но Одоардо все ни даваше надежда, чс макар и да сме го конкурирали, пак щял да ни даде работа. Но в тази „гюрултия“ и на мене ми се усмихна един ден щастието. Ставаше някакво тържество. На площада имаше хиляди и хиляди хора. И аз бях в тълпата, макар че гладът не ни позволяваше да чувам какво става. Италианският патриотизъм беше престанал да ме интересува. Приятели карабонари не ме забравяха. Често пращаха да ме викат и винаги ме гощаваха добре. Но мене ми беше срамно да им бъда постоянно на гости и често пъти отбягвах. Във време на един голям митинг, за който споменах, когато щеше да говори някой си Cadurro - някакъв голям партизанин - както бях в тълпата, видях една малка сценка. Господинът, който беше пред мене, открадна шала, който беше забраден на врата на стоящия пред него италианец. Аз видях цялата сцена. Крадецът се мушна по-близо до гърба на италианеца, извади една кърфичка със значка, забоди задния край на шала в дрехата си и след това с един замах отви шала от врата на сайбията му и го зави около врата си. Когато ограбеният се обърна, а с него и другите хора наоколо, крадецът седеше спокойно и искаше да изкара, че „ограбеният“ искал да му дигне шала, че шалът си бил негов и бил забоден със значката в ревера на палтото му. Стана голям скандал. Намесиха се много хора, дойдоха стражари и десетина души отидохме в участъка. Там аз разправих какво съм видял, шалът беше върнат на човека. Тоя италианец се казваше Чезаре. Беше много благодарен и на другия ден ме научи как се правеха фотографии. Заведе ме в една улица, гдето имаше три фотографски ателиета, и ме остави работник в едното от тях. Това фотографическо ателие било по-рано негово, но понеже го заболели очите, научил своя братовчед и предал на него всичко. Но не го бил продал. Братовчедът все щял да плаща, но нищо не си бил платил. Много добре не ме посрещнаха. Пари не ми даваха никакви, само ме хранеха, но след два месеца аз вече вършех всичката работа, аз правех снимките, аз правех плочите и хартията и чорбаджията даже взе и по цели дни да не се явява на работа. Тогава един ден дойде Чезаре, имаха голяма разправия с братовчеда си и Чезаре ми предложи да продаде на мене апарата си. Аз, разбира се, купих всичко, без пари, като се ангажирах да плащам всяка събота пари. Колко пари му платих, съм забравил, но един път дойде да се фотографира евреинът Фархи и като разбра колко плащам, каза ми, че до него ден аз съм заплатил всичко десет пъти по-скъпо отколкото е струвало.
Фархи ми направи предложение да ми доставял от Виена всичко ново и пълна фотографическа апаратура за 36 златни луидора, като му плащам по-малко, докато се наплатя. После разбрах, че онова, което Фархи ми набави, струвало само 15 луидора, но беше вече късно, бях платил вече парите. Когато получих апарата и нужните неща към него, трябваше да напусна дюгенчето на Чезаре, който, разбира се, намери други ахмак и по-гладник от мене, а аз тръгнах с моя действително нов, а по-хубав апарат из улиците на Милано.
От тука животът ми се вече усмихна. Скоро намерих Одоардо, който предложи наново да търгуваме с бубено семе, и аз търгувах още една цяла година с бубено семе, наречено българско или турско, но Одоардо го купуваше от самата Италия. Моето задължение обаче беше наново да нося фес, когато съм в кантората. Но вече не бях така зависим, както по-рано. Бях се записал наново в университета в Навия, като ходех само рядко, но трябваше да се явя на изпит. На какъв изпит щях да се явя, просто се чудех, но не се отчайвах, защото бяхме записани повече от двеста души, а на лекция се явяваха не повече от десет - не поради нежелание да работят, но по причина на глада. Когато се явях понякога в университета, всички ми завиждаха на голямото и преголямо богатство, а аз сам си знаях хала. Обичах много музиката и ходех да слушам разни опери в най-хубавия на света театър „Скала“, но когато исках да отида, ще ям 3-4 дена само по веднъж на ден по малко сиренце и хляб, за да мога да отида да „слушам“ - за гледане и дума не можеше да става. На най-горния стаж зад един стълб се плащаха за „студенти по три гроша“, но само се чуваше: не се виждаше нищо. За да мога и да виждам, трябваха още три пъти по три гроша.
Благодарение на фотографската камера животът на Никола в Италия почнал да става по-приятен, облечен бил добре, носел много висока, но отпред отворена яка, сетрето му било безукорно ушито, апаратът носел на гърба си, когато не работел, се разхождал с леко бастунче в ръка, но не му се живеело вече в Италия. „А и нямаше вече сметка. Напред само в една уличка в Милано имаше три фотографически ателиета. В целия град други нямаше, а и народът много не харесваше фотографиите снимки. Не било хубаво, не било в боя и не можело да се предаде лицето, както от рисовачите. Но изведнаж фотографията стана на мода. В начало по улиците никога или много рядко срещах някой фотограф, но после наводниха тъй много, че на всякъде, във всяка улица или даже „кйор сокак“, се навъртаха по двама или трима фотографчии.
Но и друго ме теглеше вече към България. Омръзнало ми бе да се скитам самичък навсякъде. А и Сенка (баща ми) ме викаше да се прибера. Той си гледал вече само докторлъка и за да се прибера и за спецарията нямало хора -трябвало постоянно да има човек там. Мене не ми се искаше да се затворя в дюген. Нямаше и живот в Търново. В Милано си изкарвах добре прехраната, а и рядко се случваше вечерно време да не свиря. Но нещо ме влечеше назад към родината. Виждах, че ще се излъжа, ако се върна, но от друга страна, сякаш някой ме дърпаше да се върна. С бубено семе вече не се търгуваше. Одоардо и други един италнянец, но живущ постоянно във Виена, на име Адолфо, продължаваха шашармата, че семето иде от България, но такова вече не идеше. Може би сегиз-тогиз да са наистина донасяли по малко за шашарма, но не можеше вече да става дума за редовна търговия.
В Павия престоях без работа цяла година. Някакво нареждане излезе да не се държат изпитите наведнаж, а малко по малко, кой по колкото си иска. Ония, които се бяха явили предната година, когато аз гладувах, се върнаха в България като вече свършили лекари. Хеле имаше трима южнобългарци и един македонец, които едва ли бяха се явили до десетина пътя в университета, но в „боллука“, когато се явяваха на изпит студенти, повечето във войнишко облекло, минаха и те.
Един ден Сенка ми писа, че брат ми Петър, заедно със сродника ни Стефан Стамболов, правели големи золуми, а той вече не можеше да го „озапти“ и че трябвало да се върна. Кой знае дали причината беше това писмо, което беше пътувало два месеца - или изобщо настроението, което ми бе докарала тягата за вкъщи, аз бързо се реших и заедно с някой си Муткуров, който нямаше нищо общо с Търново, един ден се реших и натоварен с апарата, китарата, флауто, едно кухо бастунче, със скрита кама в него, което по после подарих на зетя си Паскал Николов, и в кемеря с около 43 000 гроша пари, повечето в злато. Ако не си бях загубил годината в Павия, може би щях да спестя повече пари, но и донесените не бяха малко.
Тръгнах си от Италия със свито сърце. Беше времето на панаиря в Липиска (Лайпциг). Трябваше да отида във Виена, а от там в Липиска, отгдето с другите търговци от България щях да се прибера в Търново. На панаиря ходеха много хора от Турската империя. Аз съм ходил само два пъти, но ми е правило дълбоко впечатление, че имаше много евреи, които бях запознал на панаиря в „Узунджова“. Как тия хора се изхитряваха да търгуват, не ми беше ясно. Тоя път аз имах редовно тескере, имах и пари и все си мислех, че ще мога да купя някаква стока, но не знаех какво да взема. Сетих се за Одоардо, аслъ и пътя ми беше през Milano. Исках да видя и старите си хазяи в Бергамо. Но се надявах Одоардо да ме посъветва какво да купя. Но разбира се, нямаше да му казвам, че имам пари, но щях да кажа, че пари има Муткура, а Муткура щеше да говори със свои познати, като щеше да казва, че аз имам пари.
Одоардо ме посрещна добре и ми даде съвет да изкупувам гьон и други кожи. Видях и Чезаре. Той ме караше да купя разни дреболии, които се купували без пари почти, а се продавали скъпо и прескъпо. Караше ме да купя разни огледалца, моливчета и тем подобни. „Тем подобните“ на мене тъй си ми останаха и не разбрани. В Липиска обаче промених моето мнение. Тука заварих от Търново добре познатия ми Станю Звицката и стария Генишеолу. Намерих в една дрогерия много лекарства. Дълго време мислих какви да купя. Най-много ми се предлагаха, както и в днешно време, пак специалитети, макар и не тези, които сега ги има, но това не беше стока за мене. След дълги колебания купих си Сулфато де Кинима, йод, сулфато де Дзенко, сулемен, но най-много си взех живак, защото знаех, че баща ми ще се зарадва най-много на него. Взех, разбира се, и много други стоки, все лекарства, и специалитети само Роudге Roge и Ераса -ова сол, които д-р Назан много търсеше, също една Тизана - мисля че се казваше Шакерова, която турците много купуваха, щом преядат и препият, вземат си по половин ракиена чашка.
Натоварен с десет чувала, за чисто пренасяне се ангажира Станю Звицката, и с коджа олекнал кемер на кръста, тръгнах с другите търговци. В Липиска си купих още един фотографически апарат. По-хубав от моя за 18 луидора, но те там вървяха други пари, на които викаха талери. Поръчах си и картони за залепяне на снимките, като на гърба им напечатаха, по-право литографисаха и моя адрес: „Никола Янакев Златов, светлописец Търново“. Кое ме накара да пиша светлописец, не мога обясни. В тях времена за мене гръцки и български бяха еднакво познати, може би гръцки владеех повече, или по-право гръцкия язик беше по-разработен, и по-лесно се изразявах на него. Но понеже никога не съм обичал гърците, а и никой от моите близки не ги е обичал, всяка дума, която можехме да си преведем на български, я превеждахме. Затова и го нагласих „светлописец“ вместо фотограф.
Наистина джобът ми беше олекнал, но аз вече си отивах пак радостен, защото бях намислил да скитам из Турция като светлописец, а да не се застоявам в спецарията. Даже когато наближавах Търново, сякаш взех да съжалявам за парите, които бях дал за лекарствата. Но когато пристигнах в Търново, Сенка ме много зарадва: извади и ми върна всичките пари, които бях дал за тия лекарства, даде ми и нещо отгоре, и навсякъде се хвалеше с мене. Но хич не му стана добре, когато една седмица след пристигането си в Търново заминах за Трявна, защото ми каза някой, че там още не били виждали фотография. Но Сенка, макар и да се още мусеше, пак се зарадва, като от Трявна донесох за осем дена осемстотин гроша. „То било и от Маргаритовага спецария по-доходно“, каза Сенка, „но аз пак казвам - не е за тебе!“
Но Сенка не знаеше, че останаха още и около 1000 гроша вересии, от които все изчоплих по нещо.
Прочетете още:
Няма коментари:
Публикуване на коментар