Из книгата "Възрожденецът Никола Златев- музикант, аптекар, фотограф" - НБ „П. Р. Славейков“ - Велико Търново, 2011 г.
Дълги години Никола се занимава с фотографство. Навремето той беше много подвижен и не желаеше да се затвори в дюкян, въпреки настояването на баща си. Бохем по увлечение, голям свирач на четиринадесет музикални инструмента, които той владееше до съвършенство, свикнал по необходимост първоначално за малко в Атина, после в Нагщейед (Унгария), после по за дълго време във Виена и Милано, да прекарва дълги нощи из разните нощни локали с цигулка, флейта, пиколо, не му се струваше страхотно да се затвори вечер вкъщи.
Той желаеше да бъде аптекар, имаше и нужното влечение, но за един млад човек да замени живота в Италия със затворничеството в мрачина всяка вечер в турската империя, той не можеше да се реши. Но прибрал се веднъж в отечеството си, той искаше да опита волния живот на скитника-фотограф, поне дотогава, докогато беше възможно.
А и преди последните си години в Италия, той се бе занимавал непрекъснато с фотография, а направеният опит в Трявна го окуражи. Уви! Живял на свобода в Италия, той не можеше да кандиса така лесно да се спре на едно място.
На картоните му, на които лепи позитивите си в Италия. пише: „Nicola Ianachi Slatieff, Fotografo, Milano“, а на картоните му в България пише: „Nikola Ianachi Slatieff Fotografo, Ternova“. А на последните „НИКОЛА ЯНАКИ ЗЛАТОВЬ СВЕТЛОПИСЕЦ ТЪРНОВО“. В ония времена една голяма фотографска индустрия е още нямало. Той си е правел сам плочите (джамовете) и чувствителната книга. Снимки, направени в Италия в Бергамо през 1867 година, през 1941 година са още много добре запазени, защото в тях времена са били добре златирани.
Според Никола фотографската индустрия почнала най-напред във Виена, но наскоро след това в Париж. Индустрията продавала готови, сенсибилизатори за джамове и с тях падало по-евтино, защото иначе се пилеело много сребро и злато. А готови плочи почнали в Италия да продават най-напред парижки, и то ги продавал пак евреинът Фархи. А картоните се поръчвали в Липиска/Лайпциг/. Имало и италиански, но те не били хубаво нарисувани и при случайно измокряне се разделяли по на три-четири пласта. А най-красиви печатали надписите във Виена. Никола започнал да обикаля околните градове около Търново. Много добра работа направил в Узунджова в 1870 година, защото се „изпровървя орталъка свят и си свърших всички материали, колкото носех. От Анадола имаше търговци, дошли с големи кервани от по стотина камили. Всякой един искаше да се фотографира. И когато казах, че материалите взеха да се свършват, почваха да дават по двойно и тройно. В Узунджова се появи и други един фотограф. Но неговото беше проста фотография на тенекийка (феротипия) и народът не я харесваше. Аз бях виждал в Италия феротипия, но там тогава вадеха дребни снимки върху значки-тенекенца с карфичка.“
Но и фотографчилъкът започнал да не му се харесва. Той разправял на другаря си Ангел Попов как се работи хартия. Ангел попитал дали се наема да уреди една фабрика. Никола бил съгласен, но трябвало да се докарат сита, които нямало кой да направи. Другото било лесно, щом има воденица. Ангел Попов бил много решителен. През лятото 1871 година двамата с Никола отиват в Свищов и от там по Дунава чак в Нагнейенд. Там обаче Никола не намерил старите познайници. Миклош бил много заборчлял, избягал в Прусия. Хартиената фабричка сега се завеждала от негов стар работник, но била много западнала. Ударили на пазарлък с този работник и той се съгласил да продаде два хромела и 80 сита, които по този начин се преместили от реката Марош на реката Янтра в околността на село Килифарево. Фабриката за книга почна да функционира с майстора си Никола. Първото производство бе насърчително. „И хубав кяр щеше да падне“ - разправяше Никола, „но не можахме да продаваме. От Виена дойде търговски пътник Adolfo, уж италианец, но после излезе, че и той бил евреин. Адолфо обиколи всички продавачи на хартия в Търново, в Свищов и Русе и на всички продаде хартия на едни условия, които дотогава на нас не ни бяха известни, на консигнация. Ще плаща само толкова, колкото е продал, останалото количество си оставало на фабриката. При това хартията, която продаваше, не беше по-добра от нашата, но я продаваше на половината от нашата цена. И в есента по нашите търговци имаше толкова хартия, че имаха да продават 3-4 години, без да са ангажирали капиталите си. Нашата хартия остана непродадена. Толкова капитал ние нямахме, че да даваме и ние на консигнация, а да я даваме така евтино, беше немислимо.
Затова решихме да спрем производството. Ангел предложи да започнем да произвеждаме макарони. Но аз не се съгласих. Поделихме се братски и аз загубих около 20 000 гроша. Онова, което бях спечелил като фотограф, го харизах, защото бях си дал апарата на Димитров да работи той с него. Взех си апарата и продължих фотографчилъка. Сенка мислеше, че вече съм кандисал да се блъскам и ще остана вече в аптеката. Аз се чувствах по-добре с фотографията и заради това продължих и почнах наново да пътувам.“ На панаира на Узуджова в 1871 година се научил, че в Цариград били издали или щели да издадат заповед, че всички практикуващи аптекари трябва да се явят на изпит в Цариград в училището за медицина. Другарят и близкият приятел на Никола, въстаникът Цанко Дюстабанов, с когото Никола делял всичките си мисли, направил едно изчисление, че от Търново трябвало да се явят на изпит 48 души, а от Габрово само седем. Това станало един ден, когато Цанко бил на гости на Никола и спал при него. Тогава Никола заявил, че никога вече няма да се занимава с аптекарство. Баща му, който присъствал на тоя разговор, казал, че доколкото той познава работите и хората в Търново, нямало нито един да се наеме да отиде до Цариград, пък и да отиде някой, той няма да издържи тоя изпит. И на следния ден Никола, в присъствието на няколко приятели, трябвало да направи на баща си тая концесия, че ако от Търново никой не замине за изпит, в такъв случай той ще замине. „Сенка ме просто подмами. Той така поведе разговора, че аз трябваше да се съглася, но мисълта ми беше да прескоча и до Атина: може би там да няма толкова много фотографи. Аз виждах, че фотографчилъкът от ден на ден ставаше по-доходен, но вън от тая доходност нещо ме теглеше към него. Д-р Стат Антонов беше съгласен с мене и го обясняваше с моята голяма подвижност. Не ми минаваше на мене през ум, че някога от тогавашната „права тояга с глава над нея“ ще се обърна на неподвижен шишко.“
НЯКОИ ОТ ДРУГАРИТЕ
„И аз много пъти съм се замислял за моите приятели. Особено откакто виждах, че от ден на ден се разредявахме и се губехме, и виждах, че един ден може да остана и сам, съм се чудил защо е такава човешката съдба. Разбира се, аз не мога да кажа с кои съм живял най-добре. Годините са много, след освобождението се разпиляхме по всички краища на България, но ако е думата за само някои or тях, то е вече друг въпрос. Не зная защо ти са тези сведения. Има хора, които смятаме за наши приятели, а те се оказват после върли душмани.
Живеех си много с Иван Пановчето. Неговата съдба ти е известна. Неговият портрет аз го подарих на държавата. Все можеш да го видиш някъде. Живеех със Стефана Стамболова, който е известен навсякъде. На него винаги съм разчитал, но и той разчиташе на мен и знаеше, че никога няма да му скърша. Нали един ден ме накара да си дам кандидатурата за народен представител от Бургас във Великото народно събрание... Аз вече бях улегнал човек, или както казват турците, бях станал „отураклия“, но не можех да му откажа. Д-р Стат Антонов беше мой приятел. С него много години живяхме заедно.
С Михал Хаджи Славчев бяхма близки приятели. Спомням си, веднъж бяхме отишли с него да се къпим на Белчовата воденица. В това време дойде един луд, когото и двамата знаехме за такъв, грабнал един много голям камък и дойде на високия бряг, надвеси се и завика „да го хвърля ли?“. Много се изплашихме и едва изтърчахме на отсрещния бряг, когато камъкът със страшен плисък се събори във вадата. Михал тогава се закле, че няма да се допира вече до вода, и май че още си държи думата.
Цанко Дюстабана беше постоянен мой другар. Аз носех фотографията и китарата си на рамо, а той имаше в панталона си винаги един пищов или револвер, тогава казвахме „Оружие“, и пътувахме двама. Той ходеше по комитаджилък, а аз се правех, че не зная, и когато ни докопаха веднъж на шосето пред Габрово турски низами, казах, че ми помага във фотографиилъка, а аз имах редовно тескере да ходя по фотографчилък навсякъде. Но Цанко беше много буен. Веднъж спахме в една тревненска воденичка. Една караджейка пред Шодековци. Посред нощ дойдоха двама разбойници арнаути да спят в същата воденичка. Цанко искаше да ги стреля с револвера си. Воденичарят, викаха го Юрдан, беше мой роднина, каза на арнаутите, че сме му синове. В средата на воденичката беше накладен огън. Ние се прибрахме по настрана, а арнаутите спаха до огъня. Но спаха с отворени очи и с ръка до сеферите/оръжие в пояса/ си. Посред нощ едина взе много да охка. Боляло го сърце. Аз взех една тухла, нагорещих я на огъня и му я дадох да я увие в кърпа и сложи на стомаха си. Това го малко поуспокои и може би това стана причина да не ни направят нищо. Арнаутите сутринта преди да съмне заминаха. Едина от тези арнаути след няколко месеца нарани с нож Паскал Николова. С Паскал Николова бяхме много близки още преди да се ожени за сестра ми Тинка. Той скиташе много из България. Често ходеше чак в Скопие. Работеше при Илийката Шапкалията. Прекупуваха фураж от околните села и го продаваха на турската войска. Шапкалията беше руски поданик и към него се отнасяха като към руски консул. Той обаче беше по-скромен от Паскаля. Паскал ходеше и той с шапка, не слагаше феса си, понеже Шапкалията бил чужди поданик. Но Паскал имаше уста. Умееше и при всяко едно положение да изклинчи. Аз го видях един път да се качи на гърба на един турчин, нещо, което по него време беше нещо невъзможно. Трябваше да минем реката някъде около Ресен. Той каза, че му било лошо и не можел да гази, и кандардиса смаяните турци да си предложат услугите да го пренесат на гърба си, „да язди турчин“, както казваше той.
Иванчо Хаджи Павлиев Иванов беше ми близък другар. Той ме кандардиса един път да си обръсна мустаките, за да представлявам Геновева. На първото представление бях аз Геновева, а на второто беше Сенка Панайотова, която по-после се ожени за Иван Фичев - генерала. Иван Иванов беше много начетен човек. Но играеше много на комар. Той и брат му Тошо пострадаха със Стамболова. Когато убиха Стефана, те паднаха в немилост и трябваше да изплащат и борчовете на Стефана, който умря сиромах.
Но най си уйдисвах с ония, които имаха мерак към музика. Аз научих много хора да свирят. Най-напред като се върнах от Италия, кандардисах Кръстя Карагьозова да купи пиано. Той се съгласи и аз го „дикирдисах“ от Италия. Когато пристигна това пиано, моят живот малко се промени. Намериха се много любители и любителки да свирят. И след като се установих вече аптекар, докато се оженя, всичкото ми свободно време отиваше по оркестри. Но ти се интересуваш само от ония приятели, с които съм живял не в българско време, но през време на робството.
Според Никола фотографската индустрия почнала най-напред във Виена, но наскоро след това в Париж. Индустрията продавала готови, сенсибилизатори за джамове и с тях падало по-евтино, защото иначе се пилеело много сребро и злато. А готови плочи почнали в Италия да продават най-напред парижки, и то ги продавал пак евреинът Фархи. А картоните се поръчвали в Липиска/Лайпциг/. Имало и италиански, но те не били хубаво нарисувани и при случайно измокряне се разделяли по на три-четири пласта. А най-красиви печатали надписите във Виена. Никола започнал да обикаля околните градове около Търново. Много добра работа направил в Узунджова в 1870 година, защото се „изпровървя орталъка свят и си свърших всички материали, колкото носех. От Анадола имаше търговци, дошли с големи кервани от по стотина камили. Всякой един искаше да се фотографира. И когато казах, че материалите взеха да се свършват, почваха да дават по двойно и тройно. В Узунджова се появи и други един фотограф. Но неговото беше проста фотография на тенекийка (феротипия) и народът не я харесваше. Аз бях виждал в Италия феротипия, но там тогава вадеха дребни снимки върху значки-тенекенца с карфичка.“
Но и фотографчилъкът започнал да не му се харесва. Той разправял на другаря си Ангел Попов как се работи хартия. Ангел попитал дали се наема да уреди една фабрика. Никола бил съгласен, но трябвало да се докарат сита, които нямало кой да направи. Другото било лесно, щом има воденица. Ангел Попов бил много решителен. През лятото 1871 година двамата с Никола отиват в Свищов и от там по Дунава чак в Нагнейенд. Там обаче Никола не намерил старите познайници. Миклош бил много заборчлял, избягал в Прусия. Хартиената фабричка сега се завеждала от негов стар работник, но била много западнала. Ударили на пазарлък с този работник и той се съгласил да продаде два хромела и 80 сита, които по този начин се преместили от реката Марош на реката Янтра в околността на село Килифарево. Фабриката за книга почна да функционира с майстора си Никола. Първото производство бе насърчително. „И хубав кяр щеше да падне“ - разправяше Никола, „но не можахме да продаваме. От Виена дойде търговски пътник Adolfo, уж италианец, но после излезе, че и той бил евреин. Адолфо обиколи всички продавачи на хартия в Търново, в Свищов и Русе и на всички продаде хартия на едни условия, които дотогава на нас не ни бяха известни, на консигнация. Ще плаща само толкова, колкото е продал, останалото количество си оставало на фабриката. При това хартията, която продаваше, не беше по-добра от нашата, но я продаваше на половината от нашата цена. И в есента по нашите търговци имаше толкова хартия, че имаха да продават 3-4 години, без да са ангажирали капиталите си. Нашата хартия остана непродадена. Толкова капитал ние нямахме, че да даваме и ние на консигнация, а да я даваме така евтино, беше немислимо.
Затова решихме да спрем производството. Ангел предложи да започнем да произвеждаме макарони. Но аз не се съгласих. Поделихме се братски и аз загубих около 20 000 гроша. Онова, което бях спечелил като фотограф, го харизах, защото бях си дал апарата на Димитров да работи той с него. Взех си апарата и продължих фотографчилъка. Сенка мислеше, че вече съм кандисал да се блъскам и ще остана вече в аптеката. Аз се чувствах по-добре с фотографията и заради това продължих и почнах наново да пътувам.“ На панаира на Узуджова в 1871 година се научил, че в Цариград били издали или щели да издадат заповед, че всички практикуващи аптекари трябва да се явят на изпит в Цариград в училището за медицина. Другарят и близкият приятел на Никола, въстаникът Цанко Дюстабанов, с когото Никола делял всичките си мисли, направил едно изчисление, че от Търново трябвало да се явят на изпит 48 души, а от Габрово само седем. Това станало един ден, когато Цанко бил на гости на Никола и спал при него. Тогава Никола заявил, че никога вече няма да се занимава с аптекарство. Баща му, който присъствал на тоя разговор, казал, че доколкото той познава работите и хората в Търново, нямало нито един да се наеме да отиде до Цариград, пък и да отиде някой, той няма да издържи тоя изпит. И на следния ден Никола, в присъствието на няколко приятели, трябвало да направи на баща си тая концесия, че ако от Търново никой не замине за изпит, в такъв случай той ще замине. „Сенка ме просто подмами. Той така поведе разговора, че аз трябваше да се съглася, но мисълта ми беше да прескоча и до Атина: може би там да няма толкова много фотографи. Аз виждах, че фотографчилъкът от ден на ден ставаше по-доходен, но вън от тая доходност нещо ме теглеше към него. Д-р Стат Антонов беше съгласен с мене и го обясняваше с моята голяма подвижност. Не ми минаваше на мене през ум, че някога от тогавашната „права тояга с глава над нея“ ще се обърна на неподвижен шишко.“
НЯКОИ ОТ ДРУГАРИТЕ
„И аз много пъти съм се замислял за моите приятели. Особено откакто виждах, че от ден на ден се разредявахме и се губехме, и виждах, че един ден може да остана и сам, съм се чудил защо е такава човешката съдба. Разбира се, аз не мога да кажа с кои съм живял най-добре. Годините са много, след освобождението се разпиляхме по всички краища на България, но ако е думата за само някои or тях, то е вече друг въпрос. Не зная защо ти са тези сведения. Има хора, които смятаме за наши приятели, а те се оказват после върли душмани.
С Михал Хаджи Славчев бяхма близки приятели. Спомням си, веднъж бяхме отишли с него да се къпим на Белчовата воденица. В това време дойде един луд, когото и двамата знаехме за такъв, грабнал един много голям камък и дойде на високия бряг, надвеси се и завика „да го хвърля ли?“. Много се изплашихме и едва изтърчахме на отсрещния бряг, когато камъкът със страшен плисък се събори във вадата. Михал тогава се закле, че няма да се допира вече до вода, и май че още си държи думата.
Цанко Дюстабана беше постоянен мой другар. Аз носех фотографията и китарата си на рамо, а той имаше в панталона си винаги един пищов или револвер, тогава казвахме „Оружие“, и пътувахме двама. Той ходеше по комитаджилък, а аз се правех, че не зная, и когато ни докопаха веднъж на шосето пред Габрово турски низами, казах, че ми помага във фотографиилъка, а аз имах редовно тескере да ходя по фотографчилък навсякъде. Но Цанко беше много буен. Веднъж спахме в една тревненска воденичка. Една караджейка пред Шодековци. Посред нощ дойдоха двама разбойници арнаути да спят в същата воденичка. Цанко искаше да ги стреля с револвера си. Воденичарят, викаха го Юрдан, беше мой роднина, каза на арнаутите, че сме му синове. В средата на воденичката беше накладен огън. Ние се прибрахме по настрана, а арнаутите спаха до огъня. Но спаха с отворени очи и с ръка до сеферите/оръжие в пояса/ си. Посред нощ едина взе много да охка. Боляло го сърце. Аз взех една тухла, нагорещих я на огъня и му я дадох да я увие в кърпа и сложи на стомаха си. Това го малко поуспокои и може би това стана причина да не ни направят нищо. Арнаутите сутринта преди да съмне заминаха. Едина от тези арнаути след няколко месеца нарани с нож Паскал Николова. С Паскал Николова бяхме много близки още преди да се ожени за сестра ми Тинка. Той скиташе много из България. Често ходеше чак в Скопие. Работеше при Илийката Шапкалията. Прекупуваха фураж от околните села и го продаваха на турската войска. Шапкалията беше руски поданик и към него се отнасяха като към руски консул. Той обаче беше по-скромен от Паскаля. Паскал ходеше и той с шапка, не слагаше феса си, понеже Шапкалията бил чужди поданик. Но Паскал имаше уста. Умееше и при всяко едно положение да изклинчи. Аз го видях един път да се качи на гърба на един турчин, нещо, което по него време беше нещо невъзможно. Трябваше да минем реката някъде около Ресен. Той каза, че му било лошо и не можел да гази, и кандардиса смаяните турци да си предложат услугите да го пренесат на гърба си, „да язди турчин“, както казваше той.
Иванчо Хаджи Павлиев Иванов беше ми близък другар. Той ме кандардиса един път да си обръсна мустаките, за да представлявам Геновева. На първото представление бях аз Геновева, а на второто беше Сенка Панайотова, която по-после се ожени за Иван Фичев - генерала. Иван Иванов беше много начетен човек. Но играеше много на комар. Той и брат му Тошо пострадаха със Стамболова. Когато убиха Стефана, те паднаха в немилост и трябваше да изплащат и борчовете на Стефана, който умря сиромах.
Но най си уйдисвах с ония, които имаха мерак към музика. Аз научих много хора да свирят. Най-напред като се върнах от Италия, кандардисах Кръстя Карагьозова да купи пиано. Той се съгласи и аз го „дикирдисах“ от Италия. Когато пристигна това пиано, моят живот малко се промени. Намериха се много любители и любителки да свирят. И след като се установих вече аптекар, докато се оженя, всичкото ми свободно време отиваше по оркестри. Но ти се интересуваш само от ония приятели, с които съм живял не в българско време, но през време на робството.
Прочетете още:
Няма коментари:
Публикуване на коментар