Скъпи са за нас българските манастири, почтени останки от твърдините, в които се е запазил жив българският народен дух много време, скрижали на отцовския завет и гнезда, из които са изхвъркнали орлета — възвестители на зората на българското пробуждане. Те са жива и трогателна история на една епоха, толкова славна и толкова мрачна.
Вазов
„През дългите години на нашето робство, та и до последно време, манастирите са имали огромно значение за запазване на народността ни и за поддържане на онази искра на национална писменност, която се е съхранила само в манастирите. В онази тъмна епоха на робство монасите са били единствени учители, а манастирите единствени училища за просвета“. Тия справедливи и уместни думи, които прочитаме в началото на „Живописна България“, издавана от г. г. М. Попов и Алек. Иванов), изразяват една неопровержима историческа истина. И думите на народния поет, поставени по-горе като мото, тъй също подчертават изключителното значение на нашите манастири относно запазването на народността ни, както и за духовното ни и политическо възраждане.
Първият гръмотевичен зов за пробуда е излязъл от малката и ниска манастирска килия на скромния, но голям българин, монахът отец Паисий; дори честното и храбро сърце на великия апостол Васил Левски е затуптяло за народна свобода под дяконското расо. Неизброими са заслугите на нашите служители Божии, които са служили и на народа си със слово и перо за неговата просвета и осъзнаване, а дори и с неизбежния меч в ръка за неговата пък защита и опазване.
Един от най-хубавите манастири в близките околности на В. Търново, па дори и в цяла България, е „Св. Преображение Господне“, разположен в самото подножие на могъщи, отвесни скали, оттатък левия бряг на Янтра и пътя за града край нея. Необикновено живописен е неговият изглед всред обикалящата го гора, предимно липова, и доходяща до самите скали. Приятно изненадано е окото на пътника от отиващия от Горна Оряховица за Търново влак. Според едно предание, той е бил построен в XI в. от Ватопедския манастир в Света Гора. Във времето на второто българско царство, манастирът, без съмнение е бил едно важно средище на духовен живот, но след покоряването на България от турците, и него е постигнала общата участ на всички църкви и обители около престолния град — бил е разрушен. Липсват паметници за неговата по-определена история от далечното минало. Наистина, преди повече от 30 години, един от манастирските братя, йеромонахът Софроний, с голям риск за живота си, се е качил в зеещите над манастиря пещери в скалите. Там намерил той много пергаменти, които, обаче, никой не можал да прочете, понеже били развалени от влагата. През 1825 г. манастирът е бил наново построен от светогорския монах Зотик, с разрешението на търновския митрополит Иларион Критски. Зотик е бил първият носител на народно съзнание в търновската епархия. Стари някои монаси уверявали, че когато била разкопвана старата църква (1837), за да въздигнат нова, били намерени още запазени на една от стените образите на цар Иван Александра и жена му и на цар Иван Шишмана и неговата жена. Под образите се четял надписа: "Ктитори храма сего св. Преображения Господня“. Възможно е, следователно, манастирът да е бил въздигнат от майката на цар Ив. Шишмана, която, както е известно, е била покръстена еврейка. В старите български паметници за нея се казва, че макар да била от „рода еврейскаго“, все пак е изповядвала чистата вяра, въздигнала много църкви, а дори и един манастир. Този манастир, вероятно, е Преображенският.
Не е безинтересно да се знае, че възобновителят на манастиря Зотик е бил роден от с. Ахламарлии, а според П. Р. Славейкова, от Дрипчево (Демирханлии) — Одринско. Да бъде назначен игумен на манастиря, заплатил на гореказания гръцки владика 750 гроша, а още и годишно да му плаща по 12 гроша, както и да му дава една ока кафе и две оки ечмик. Това се вижда в писмото до Зотика, подписано през октомврий 1825 г. от „Търновски Иларион, ко Христе молитствувател“.
Отец Зотик бил много красноречив и проповядвал на български, нещо нечувано по онова време в Търново. Голям родолюбец и враг на гърци и турци, търновският абаджийски еснаф го измолил да открие училище в Търново, което и сторил: отворил килия за обучаване на децата. В манастиря има запазени и някои старини и бележити предмети: една Библия от 1724 г., един куршумен дискус от 1760 г. и др., както и едно изображение на цар Ив. Шишмана, снето от фреска. Манастирът има и една доста голяма библиотека, в която, освен гореспоменатата Библия от 1724 г., има и следнитe книги: Кормчия, Барония (царственик) от 1724 г., тълкование евангелское от Теофилакта, едно Евангелие от 1803 г., печатано в Москва, едно голямо Евангелие, подарено на манастиря от руските офицери през освободителната война, което е една скъпоценност, и др. В манастиря има три църкви, от които едната отвън, в гробищата. В средата на манастирския двор се издига старата църква „Св. Преобр. Господне“, построена в 1837 г. от отца Зотика. Тя е малко нещо в земята и е покрита вътре и вън със стенопис. Кубето ѝ е старовремско, а камбанарията се намерва отстрана между сградитe до скалите. И до днес се пази фермана, с който се разрешава нейното построяване. — Иконостасът е една красива и оригинална работа от Ангел Петрович, името на когото е написано над царската врата. Иконите са стари, художествена работа. На една от тях е написано: „Изобразися рукою зографа отъ македонски Самокофъ 1851 г.“ В женското отделение се вижда и автопортрета на втори живописец — Захария Христович, млад човек, в потурки и салтамарка; в ръка държи четка, а пред него — масичка с потребите за живописането. Втората църква е „Благовещение пресветия Богородици“, застроена в 1860 г. и довършена в 1864 г. Под нея има подземен параклис. Тя няма стенопис, но иконите ѝ са извънредно красиви, работени от Станислава Д. Доспевски. С. Д. Доспевски, родом от с. Доспей, Самоковско, свършил художествена академия в Русия. Живял и се задомил в Т. Пазарджик. Във време на въстаническото движение бил заловен от турците и откаран в Цариград, дето и умрял. (Прочети за този бележит българин статията на Ц. Лавренов в брой 5640 на „Зора“ от 1938, април). Третата църква "Възкресение Лазарово" се издига в манастирските гробища, намиращи се отвън, южно от манастиря. Тая църква-параклис е построена след Освобождението. Иконостасът ѝ е скромен, но красив, изработен от стария резбар Добри Иванов от Горна-Оряховица. Гробищата са оградени и държани в ред и чистота. Това малко градче на мъртвите монаси и по-видни търновски граждани, имащи желание да бъдат тук погребани, е разведрено с хубава растителност. Доста паметници има от бял и чер мрамор, както и от гранит. Между покойниците са и родителите на проф. В. Златарски, на проф. М. Поповилиев, на учителя Кантарджиев, на художника-учител Багрилов и др. Надписите по тях са трогателни. Тук е и гробът на Костадин х. Тодоров — „Дебелото Коси". Имайки обичай да говори винаги в стихотворна форма, и на надгробната му плоча се чете следната, съчинена от него, епитафия:
„Гората ехтеше,
когато тук пеех,
но всякога казвах:
Аз съм черв, а не чоловек“.
Костадин х. Тодоров (Дебелото Коси).
А когато известният руски археолог проф. Успенски посетил манастири, гробищата и костницата, изрекъл следните поучителни думи:
Кости зрак,
Смерти знак.
Смотри, так
Будет всяк.
Манастирът представлява един голям правоъгълник, дълъг 104 м. и широк 53. Високи зидове поддържат зданията откъм източната му страна, които са едноетажни с чардаци и коридори, а насрещните — двуетажни, с галерии пред стаите. Всичките постройки, долепени една до друга, имат една красива гледка. Дворът е покрит с калдъръм, между който зеленее тревица. Навсякъде — образцова чистота и също такъв ред. Не липсват чешми с изобилно течаща вода и фенери за нощно осветление. Напоследък и отвън манастиря, като продължение, са построени просторни здания. Освен библиотека и съвещателна стая, има и една красива трапезария с три грамадни мраморни маси, поставени още през 1858 г., на които се храни братството. На тях са издълбани имената на ктиторите, които са ги подарили). Трапезарията е построена в 1857 г., а покрита със стенопис през 1870 г.; преправена е през 1905 г. Сюжетите на стенописа са, разбира се, библейски; има и по-нови светци, като: Св. Иван Рилски, Теодосий Търновски и др. Към изток на сводовия таван е изобразена „Тайната вечеря", в средата, посред звездно небе —Иисус Христос, а в западната част — при входа — Аврам гощава тримата пътници под Маврийския дъб.
Това, що сам съм виждал: До източната стена на трапезарията се издигаше амвон с птица — вероятно Св. Дух — с разперени криле, стъпала на средата на амвонния корниз. Върху крилата ѝ бе слагана книга — житието на някой светия — която някой от манастирските послушници четеше, когато братството се хранеше. На дясно висяxa две звънчета — едно малко с тънък звук, и едно по-голямо с по-пълен звук. При началото на яденето, послушникът звънеше с малкото звънче, давайки с това знак, че монасите могат да глътнат съдържанието — ракийка — на стоящите пред тях малки чашки спиртливо питие. Към средата на обеда звънеше с по-голямото звънче — знак, че старците могат да изпият и виното в по-големите чашки, стоящи до малките. Този обичай, може би е вече премахнат, но го имаше в далечното минало. И собствено, той не е лош за подкрепление силите на монасите, които, според манастирските правила на Преображенския манастир, трябва да се хранят изключително със строго постна храна. Малките чашки с една глътка ракия и по-големите, с няколко такива вино, са укрепителни за тях, работещи цял ден и прекъсващи сънят си за нощните църковни служби. До трапезарията е „магерницата“ — готварница, подновена и снабдена с голяма машина за готвене на постната монашеска храна и също такава за гостите. Зад готварницата е фурната от размери да удовлетворява нуждите. Под готварницата е пералнята с 5 много големи корита, а зад нея — умивалня — баня за монаситe. Над готварницата е "съвещателната стая" —голям, скромно мебилиран салон. В него висят портретитe на царя и царицата, на царя-отец Фердинанд, на Освободителя Александър II, на Александър III, на Николай II, митрополит Климент, Иларион Макариополски, Априлов, Левски, Ботев, екзарх Иосиф I, Хаджи Димитър и др. Между тях е окачен ферманът от 1870 г. Интересна е и висящата тук стара литография, изобразяваща дворците на Трапезица и железния мост, който е свързвал Царевец с Трапезица, и църквата „Св. Димитър“. На литографията се чете следния надпис: „Trapezitza Citadelle -{- L’eglise St. Demettre Jssar, Chateaufort de la ville Turnavo 1234 г.“ В манастиря има и „Царска стая“, предназначена за Държавния глава. Стаята е скромно, но с вкус мебилирана. По стените висят портретите на княгиня Мария-Луиза, царица Елеонора, цар Фердинанд, на няколко руски императори, екзарх Иосиф I, митрополит Климент. На най-видно място е портретът на цар Борис III със саморъчен подпис. Тук е и картината на художника Н. Каранешев „Възраждането на България“.
На северозапад от старата църква е „изповедалнята“, построена върху старите основи на датиращата от българско време изповедалня. В изповедалнята отец Зотик е приемал и поучавал своите ученици и почитатели- богомолци. Но преди Зотика, в нея е живяла някоя си баба Райна от В. Търново, която е палела кандилото на полусрутения от кърджалиите храм. Тя е успяла със своите хитрини да запази старата манастирска гора от кърджалийските опустошения, която гора и днес съществува и омайва със своята тайнствена красота. В нея монасите са намирали стари български монети и дори една златна юзда, попаднала в ръцете на някой си златар, който я разстопил. В изповедалнята набожните богомолци, разкаяно и откровено, са доверявали на монаха-изповедник своите прегрешения. Манастирът е общежителен със строги правила, вечен пост, дневна и нощна църковна служба и труд. По установен ред, братята работят манастирските имоти, с изключение на болните и най-старите. Манастирът е доста богат. Имотите му са от два вида: 1. купени и 2. завещани. Всички дарители се поменуват през време на църковна служба. Приходът на манастиря възлиза на около един мил. лева годишно — четвъртият по богатство след Рилския, Бачковския и Троянския манастири. От този значителен приход, създаден и от труда на братството, се отделя една част и за благотворителни цели. „Молитва и труд“ е завета, който свързва и въодушевлява манастирското братство. И наистина, трудът е благословен от Бога. Какво умиление обхваща душата на богомолеца и на случайния посетител, като се намерят в полумрака на стария храм и във време на служба в ушите им зазвучат думите:"Услиши мя, возвах Тебе, Господи!..." А през нощта, когато монасите отиват на нощна църковна служба, тръпки минават по тялото ти, гледайки тия отрекли се от света и неговите блага люде, потънали в черно — була върху главите, черни мантили до земята — да вървят, подобно на сенки, с наведени глави, към разтворените врати на храма! А при това тихият звън на желязното клепало огласява манастирския двор и спящата в мрака гора. Равномерните удари, идещи от камбанарията, сякаш не от там излизат, а капят от самото небе. Между монашеството в миналото и днес се редят светли имена, начело с онова на блаженнаго Отца Зотика. Едни от най-разпалените народни борци, които манастирът е дал са: иеромонах Харитон, известен под името поп Харитон, от Габрово (1830— 1876 г.), чутовният войвода в Дряновския манастир, и отец Матея Преображенски, наречен Миткалото, поради неговите неуморни скитания по цяла България по народните работи. Къс, набит и винаги весел, той е кръстосвал поробеното отечество, да разпространява бунтовническа книжнина и да възпламенява родолюбие у хората, приготовлявайки ги за „делото“. И сам той е написал няколко малки книги, като: „Молебни канони“, Притчи“ и др.
На 15 април 1868 г. В. Левски пристигнал във В. Търново по комитетска работа. За да избегне бдителното око на властта, отишъл в Преображенския манастир. Как бил той смаян, когото го посрещнал и прегърнал старият му приятел още от Белград, отец Матея. Напущайки манастиря, след петдневна работа за бъдещата си дейност, тръгнали да кръстосват България и будят народа. През 1873 и 1874 г. отец Матея и със Стефан Стамболова е ходил- по България все със същата цел. Трети бележит монах от Св. Преображение е йеромонахът Неофит (Калчев), роден на 12 май 1848 г. в с. Орешак, Троянско. Подстриган на 22 годишна възраст, той е учителствувал 27 години, а при това е лекувал населението с билки, целебността на които добре познавал.
През 1864 г. е било основано руско вицеконсулство във В. Търново. Зданието на консулството било построено под манастиря, над което през казаната година се издигнал руският флаг. Когато вицеконсулът си тръгнал, обявил вилата си на търг, която била купена от покойния русенски митрополит Григория. Впоследствие той я продал на манастиря. През време на освободителната война, манастирът — във времето на йеросхимонаха Максим — е бил превърнат на военна болница. Монасите сърдечно се грижили за болнитe и ранени руски войници. След подписването от граф Игнатиева на 19 февруарий 1878 г. Сан-Стефанския договор, неизвестен благодетел от Русия изпратил подарък на манастиря — сегашната най-голяма манастирска камбана, която и днес огласява с могъщия си звон долината на Дервент, напомвайки Освобождението. Предполага се, тая грамадна камбана да е била изпратена от Освободителя Александър II, като израз на благодарност за добре гледанитe в манастиря руски болни офицери и войници.
Не е излишно да добавя и един мой спомен от детинството ми, когато съм посещавал с домашнитe си този манастир. Отвън, срещу днешнитe манастирски гробища, имаше едно едноетажно, дълго и доволно мрачно здание. В него по онова време поставяха доведени от града и околноститe му в манастиря умопобъркани хора, с надежда да оздравeят в светото място. Буйните люде биваха вързани в стените с верги. Техните викове цепеха гората. Един ден, когато бяхме дошли в манастиря и останахме да пренощуваме, през цялата нощ един нещастник викаше, смееше се и пееше стари народни песни. Когато домашните ми, не обръщайки внимание, отдавна вече спяха, аз, смразен от ужас, до зори слушах страшния вик, още по-страшния смях и обърканите песни на лудия. В манастиря имаше и един стар със сбръчкано и безвласо лице монах, приличен на баба, когото наричахме „отчето“. И гласът на този монах беше досущ женски. Той винаги беше зает с работа в готварницата и се явяваше в манастирския двор винаги със закачени в колана предници на расото му, над подрастника, по подобие на френските днес войници. Между другото, той хранеше и манастирските котки, които бяха стотина. „Отчето“ ударваше едно дървено клепало, висящо край готварницата, и още с първия му удар наизкачваха из всичките манастирски здания котки и котаци от всички цветове, прекосваха, като стрели, двора и се отзоваваха при своя покровител, който им даваше в съвсем ниски коритца храна. След смъртта на този монах, в града се говореше, че когато умрял и взели да го къпят, според обичая, останали изумени, като видели, че „отчето“ не бил мъж, а жена. Във връзка с това се разправяше, че той (или тя) дошъл в манастиря, неизвестно отде, когато бил 20 годишен и имал стройна снага и много хубаво лице. Допущаше се, че нещастна любов го (я) накарало да се подстриже и да не излезе никога през целия си дълъг животъ от манастиря. Всичко това е много вероятно. Ако между римските папи е имало една жена, която през време на едно църковно шествие благополучно се освободила от едно отроче, защо да не допустнем, че и „отчето“ е бил от женски пол?
Вазов
„През дългите години на нашето робство, та и до последно време, манастирите са имали огромно значение за запазване на народността ни и за поддържане на онази искра на национална писменност, която се е съхранила само в манастирите. В онази тъмна епоха на робство монасите са били единствени учители, а манастирите единствени училища за просвета“. Тия справедливи и уместни думи, които прочитаме в началото на „Живописна България“, издавана от г. г. М. Попов и Алек. Иванов), изразяват една неопровержима историческа истина. И думите на народния поет, поставени по-горе като мото, тъй също подчертават изключителното значение на нашите манастири относно запазването на народността ни, както и за духовното ни и политическо възраждане.
Първият гръмотевичен зов за пробуда е излязъл от малката и ниска манастирска килия на скромния, но голям българин, монахът отец Паисий; дори честното и храбро сърце на великия апостол Васил Левски е затуптяло за народна свобода под дяконското расо. Неизброими са заслугите на нашите служители Божии, които са служили и на народа си със слово и перо за неговата просвета и осъзнаване, а дори и с неизбежния меч в ръка за неговата пък защита и опазване.
Един от най-хубавите манастири в близките околности на В. Търново, па дори и в цяла България, е „Св. Преображение Господне“, разположен в самото подножие на могъщи, отвесни скали, оттатък левия бряг на Янтра и пътя за града край нея. Необикновено живописен е неговият изглед всред обикалящата го гора, предимно липова, и доходяща до самите скали. Приятно изненадано е окото на пътника от отиващия от Горна Оряховица за Търново влак. Според едно предание, той е бил построен в XI в. от Ватопедския манастир в Света Гора. Във времето на второто българско царство, манастирът, без съмнение е бил едно важно средище на духовен живот, но след покоряването на България от турците, и него е постигнала общата участ на всички църкви и обители около престолния град — бил е разрушен. Липсват паметници за неговата по-определена история от далечното минало. Наистина, преди повече от 30 години, един от манастирските братя, йеромонахът Софроний, с голям риск за живота си, се е качил в зеещите над манастиря пещери в скалите. Там намерил той много пергаменти, които, обаче, никой не можал да прочете, понеже били развалени от влагата. През 1825 г. манастирът е бил наново построен от светогорския монах Зотик, с разрешението на търновския митрополит Иларион Критски. Зотик е бил първият носител на народно съзнание в търновската епархия. Стари някои монаси уверявали, че когато била разкопвана старата църква (1837), за да въздигнат нова, били намерени още запазени на една от стените образите на цар Иван Александра и жена му и на цар Иван Шишмана и неговата жена. Под образите се четял надписа: "Ктитори храма сего св. Преображения Господня“. Възможно е, следователно, манастирът да е бил въздигнат от майката на цар Ив. Шишмана, която, както е известно, е била покръстена еврейка. В старите български паметници за нея се казва, че макар да била от „рода еврейскаго“, все пак е изповядвала чистата вяра, въздигнала много църкви, а дори и един манастир. Този манастир, вероятно, е Преображенският.
Не е безинтересно да се знае, че възобновителят на манастиря Зотик е бил роден от с. Ахламарлии, а според П. Р. Славейкова, от Дрипчево (Демирханлии) — Одринско. Да бъде назначен игумен на манастиря, заплатил на гореказания гръцки владика 750 гроша, а още и годишно да му плаща по 12 гроша, както и да му дава една ока кафе и две оки ечмик. Това се вижда в писмото до Зотика, подписано през октомврий 1825 г. от „Търновски Иларион, ко Христе молитствувател“.
Отец Зотик бил много красноречив и проповядвал на български, нещо нечувано по онова време в Търново. Голям родолюбец и враг на гърци и турци, търновският абаджийски еснаф го измолил да открие училище в Търново, което и сторил: отворил килия за обучаване на децата. В манастиря има запазени и някои старини и бележити предмети: една Библия от 1724 г., един куршумен дискус от 1760 г. и др., както и едно изображение на цар Ив. Шишмана, снето от фреска. Манастирът има и една доста голяма библиотека, в която, освен гореспоменатата Библия от 1724 г., има и следнитe книги: Кормчия, Барония (царственик) от 1724 г., тълкование евангелское от Теофилакта, едно Евангелие от 1803 г., печатано в Москва, едно голямо Евангелие, подарено на манастиря от руските офицери през освободителната война, което е една скъпоценност, и др. В манастиря има три църкви, от които едната отвън, в гробищата. В средата на манастирския двор се издига старата църква „Св. Преобр. Господне“, построена в 1837 г. от отца Зотика. Тя е малко нещо в земята и е покрита вътре и вън със стенопис. Кубето ѝ е старовремско, а камбанарията се намерва отстрана между сградитe до скалите. И до днес се пази фермана, с който се разрешава нейното построяване. — Иконостасът е една красива и оригинална работа от Ангел Петрович, името на когото е написано над царската врата. Иконите са стари, художествена работа. На една от тях е написано: „Изобразися рукою зографа отъ македонски Самокофъ 1851 г.“ В женското отделение се вижда и автопортрета на втори живописец — Захария Христович, млад човек, в потурки и салтамарка; в ръка държи четка, а пред него — масичка с потребите за живописането. Втората църква е „Благовещение пресветия Богородици“, застроена в 1860 г. и довършена в 1864 г. Под нея има подземен параклис. Тя няма стенопис, но иконите ѝ са извънредно красиви, работени от Станислава Д. Доспевски. С. Д. Доспевски, родом от с. Доспей, Самоковско, свършил художествена академия в Русия. Живял и се задомил в Т. Пазарджик. Във време на въстаническото движение бил заловен от турците и откаран в Цариград, дето и умрял. (Прочети за този бележит българин статията на Ц. Лавренов в брой 5640 на „Зора“ от 1938, април). Третата църква "Възкресение Лазарово" се издига в манастирските гробища, намиращи се отвън, южно от манастиря. Тая църква-параклис е построена след Освобождението. Иконостасът ѝ е скромен, но красив, изработен от стария резбар Добри Иванов от Горна-Оряховица. Гробищата са оградени и държани в ред и чистота. Това малко градче на мъртвите монаси и по-видни търновски граждани, имащи желание да бъдат тук погребани, е разведрено с хубава растителност. Доста паметници има от бял и чер мрамор, както и от гранит. Между покойниците са и родителите на проф. В. Златарски, на проф. М. Поповилиев, на учителя Кантарджиев, на художника-учител Багрилов и др. Надписите по тях са трогателни. Тук е и гробът на Костадин х. Тодоров — „Дебелото Коси". Имайки обичай да говори винаги в стихотворна форма, и на надгробната му плоча се чете следната, съчинена от него, епитафия:
„Гората ехтеше,
когато тук пеех,
но всякога казвах:
Аз съм черв, а не чоловек“.
Костадин х. Тодоров (Дебелото Коси).
А когато известният руски археолог проф. Успенски посетил манастири, гробищата и костницата, изрекъл следните поучителни думи:
Кости зрак,
Смерти знак.
Смотри, так
Будет всяк.
Манастирът представлява един голям правоъгълник, дълъг 104 м. и широк 53. Високи зидове поддържат зданията откъм източната му страна, които са едноетажни с чардаци и коридори, а насрещните — двуетажни, с галерии пред стаите. Всичките постройки, долепени една до друга, имат една красива гледка. Дворът е покрит с калдъръм, между който зеленее тревица. Навсякъде — образцова чистота и също такъв ред. Не липсват чешми с изобилно течаща вода и фенери за нощно осветление. Напоследък и отвън манастиря, като продължение, са построени просторни здания. Освен библиотека и съвещателна стая, има и една красива трапезария с три грамадни мраморни маси, поставени още през 1858 г., на които се храни братството. На тях са издълбани имената на ктиторите, които са ги подарили). Трапезарията е построена в 1857 г., а покрита със стенопис през 1870 г.; преправена е през 1905 г. Сюжетите на стенописа са, разбира се, библейски; има и по-нови светци, като: Св. Иван Рилски, Теодосий Търновски и др. Към изток на сводовия таван е изобразена „Тайната вечеря", в средата, посред звездно небе —Иисус Христос, а в западната част — при входа — Аврам гощава тримата пътници под Маврийския дъб.
Това, що сам съм виждал: До източната стена на трапезарията се издигаше амвон с птица — вероятно Св. Дух — с разперени криле, стъпала на средата на амвонния корниз. Върху крилата ѝ бе слагана книга — житието на някой светия — която някой от манастирските послушници четеше, когато братството се хранеше. На дясно висяxa две звънчета — едно малко с тънък звук, и едно по-голямо с по-пълен звук. При началото на яденето, послушникът звънеше с малкото звънче, давайки с това знак, че монасите могат да глътнат съдържанието — ракийка — на стоящите пред тях малки чашки спиртливо питие. Към средата на обеда звънеше с по-голямото звънче — знак, че старците могат да изпият и виното в по-големите чашки, стоящи до малките. Този обичай, може би е вече премахнат, но го имаше в далечното минало. И собствено, той не е лош за подкрепление силите на монасите, които, според манастирските правила на Преображенския манастир, трябва да се хранят изключително със строго постна храна. Малките чашки с една глътка ракия и по-големите, с няколко такива вино, са укрепителни за тях, работещи цял ден и прекъсващи сънят си за нощните църковни служби. До трапезарията е „магерницата“ — готварница, подновена и снабдена с голяма машина за готвене на постната монашеска храна и също такава за гостите. Зад готварницата е фурната от размери да удовлетворява нуждите. Под готварницата е пералнята с 5 много големи корита, а зад нея — умивалня — баня за монаситe. Над готварницата е "съвещателната стая" —голям, скромно мебилиран салон. В него висят портретитe на царя и царицата, на царя-отец Фердинанд, на Освободителя Александър II, на Александър III, на Николай II, митрополит Климент, Иларион Макариополски, Априлов, Левски, Ботев, екзарх Иосиф I, Хаджи Димитър и др. Между тях е окачен ферманът от 1870 г. Интересна е и висящата тук стара литография, изобразяваща дворците на Трапезица и железния мост, който е свързвал Царевец с Трапезица, и църквата „Св. Димитър“. На литографията се чете следния надпис: „Trapezitza Citadelle -{- L’eglise St. Demettre Jssar, Chateaufort de la ville Turnavo 1234 г.“ В манастиря има и „Царска стая“, предназначена за Държавния глава. Стаята е скромно, но с вкус мебилирана. По стените висят портретите на княгиня Мария-Луиза, царица Елеонора, цар Фердинанд, на няколко руски императори, екзарх Иосиф I, митрополит Климент. На най-видно място е портретът на цар Борис III със саморъчен подпис. Тук е и картината на художника Н. Каранешев „Възраждането на България“.
На северозапад от старата църква е „изповедалнята“, построена върху старите основи на датиращата от българско време изповедалня. В изповедалнята отец Зотик е приемал и поучавал своите ученици и почитатели- богомолци. Но преди Зотика, в нея е живяла някоя си баба Райна от В. Търново, която е палела кандилото на полусрутения от кърджалиите храм. Тя е успяла със своите хитрини да запази старата манастирска гора от кърджалийските опустошения, която гора и днес съществува и омайва със своята тайнствена красота. В нея монасите са намирали стари български монети и дори една златна юзда, попаднала в ръцете на някой си златар, който я разстопил. В изповедалнята набожните богомолци, разкаяно и откровено, са доверявали на монаха-изповедник своите прегрешения. Манастирът е общежителен със строги правила, вечен пост, дневна и нощна църковна служба и труд. По установен ред, братята работят манастирските имоти, с изключение на болните и най-старите. Манастирът е доста богат. Имотите му са от два вида: 1. купени и 2. завещани. Всички дарители се поменуват през време на църковна служба. Приходът на манастиря възлиза на около един мил. лева годишно — четвъртият по богатство след Рилския, Бачковския и Троянския манастири. От този значителен приход, създаден и от труда на братството, се отделя една част и за благотворителни цели. „Молитва и труд“ е завета, който свързва и въодушевлява манастирското братство. И наистина, трудът е благословен от Бога. Какво умиление обхваща душата на богомолеца и на случайния посетител, като се намерят в полумрака на стария храм и във време на служба в ушите им зазвучат думите:"Услиши мя, возвах Тебе, Господи!..." А през нощта, когато монасите отиват на нощна църковна служба, тръпки минават по тялото ти, гледайки тия отрекли се от света и неговите блага люде, потънали в черно — була върху главите, черни мантили до земята — да вървят, подобно на сенки, с наведени глави, към разтворените врати на храма! А при това тихият звън на желязното клепало огласява манастирския двор и спящата в мрака гора. Равномерните удари, идещи от камбанарията, сякаш не от там излизат, а капят от самото небе. Между монашеството в миналото и днес се редят светли имена, начело с онова на блаженнаго Отца Зотика. Едни от най-разпалените народни борци, които манастирът е дал са: иеромонах Харитон, известен под името поп Харитон, от Габрово (1830— 1876 г.), чутовният войвода в Дряновския манастир, и отец Матея Преображенски, наречен Миткалото, поради неговите неуморни скитания по цяла България по народните работи. Къс, набит и винаги весел, той е кръстосвал поробеното отечество, да разпространява бунтовническа книжнина и да възпламенява родолюбие у хората, приготовлявайки ги за „делото“. И сам той е написал няколко малки книги, като: „Молебни канони“, Притчи“ и др.
На 15 април 1868 г. В. Левски пристигнал във В. Търново по комитетска работа. За да избегне бдителното око на властта, отишъл в Преображенския манастир. Как бил той смаян, когото го посрещнал и прегърнал старият му приятел още от Белград, отец Матея. Напущайки манастиря, след петдневна работа за бъдещата си дейност, тръгнали да кръстосват България и будят народа. През 1873 и 1874 г. отец Матея и със Стефан Стамболова е ходил- по България все със същата цел. Трети бележит монах от Св. Преображение е йеромонахът Неофит (Калчев), роден на 12 май 1848 г. в с. Орешак, Троянско. Подстриган на 22 годишна възраст, той е учителствувал 27 години, а при това е лекувал населението с билки, целебността на които добре познавал.
През 1864 г. е било основано руско вицеконсулство във В. Търново. Зданието на консулството било построено под манастиря, над което през казаната година се издигнал руският флаг. Когато вицеконсулът си тръгнал, обявил вилата си на търг, която била купена от покойния русенски митрополит Григория. Впоследствие той я продал на манастиря. През време на освободителната война, манастирът — във времето на йеросхимонаха Максим — е бил превърнат на военна болница. Монасите сърдечно се грижили за болнитe и ранени руски войници. След подписването от граф Игнатиева на 19 февруарий 1878 г. Сан-Стефанския договор, неизвестен благодетел от Русия изпратил подарък на манастиря — сегашната най-голяма манастирска камбана, която и днес огласява с могъщия си звон долината на Дервент, напомвайки Освобождението. Предполага се, тая грамадна камбана да е била изпратена от Освободителя Александър II, като израз на благодарност за добре гледанитe в манастиря руски болни офицери и войници.
Не е излишно да добавя и един мой спомен от детинството ми, когато съм посещавал с домашнитe си този манастир. Отвън, срещу днешнитe манастирски гробища, имаше едно едноетажно, дълго и доволно мрачно здание. В него по онова време поставяха доведени от града и околноститe му в манастиря умопобъркани хора, с надежда да оздравeят в светото място. Буйните люде биваха вързани в стените с верги. Техните викове цепеха гората. Един ден, когато бяхме дошли в манастиря и останахме да пренощуваме, през цялата нощ един нещастник викаше, смееше се и пееше стари народни песни. Когато домашните ми, не обръщайки внимание, отдавна вече спяха, аз, смразен от ужас, до зори слушах страшния вик, още по-страшния смях и обърканите песни на лудия. В манастиря имаше и един стар със сбръчкано и безвласо лице монах, приличен на баба, когото наричахме „отчето“. И гласът на този монах беше досущ женски. Той винаги беше зает с работа в готварницата и се явяваше в манастирския двор винаги със закачени в колана предници на расото му, над подрастника, по подобие на френските днес войници. Между другото, той хранеше и манастирските котки, които бяха стотина. „Отчето“ ударваше едно дървено клепало, висящо край готварницата, и още с първия му удар наизкачваха из всичките манастирски здания котки и котаци от всички цветове, прекосваха, като стрели, двора и се отзоваваха при своя покровител, който им даваше в съвсем ниски коритца храна. След смъртта на този монах, в града се говореше, че когато умрял и взели да го къпят, според обичая, останали изумени, като видели, че „отчето“ не бил мъж, а жена. Във връзка с това се разправяше, че той (или тя) дошъл в манастиря, неизвестно отде, когато бил 20 годишен и имал стройна снага и много хубаво лице. Допущаше се, че нещастна любов го (я) накарало да се подстриже и да не излезе никога през целия си дълъг животъ от манастиря. Всичко това е много вероятно. Ако между римските папи е имало една жена, която през време на едно църковно шествие благополучно се освободила от едно отроче, защо да не допустнем, че и „отчето“ е бил от женски пол?
Няма коментари:
Публикуване на коментар