За мощите на търновските патриарси според Паисий Хилендарски

Българските извори пазят спомена за каноничната връзка, съществувала между Охридската архиепископия и Търновската църква при учредяването на последната. Ето какво пише в Кормчая книга-руска ръкописна редакция, от средата на XV в.: „В Тернове же граде много от патриарх яко слонце въсиавше. От нихже есть иже в святых отецъ Теофилакт евангелию сказателъ, Иоан же и Евтимие, и инии мнози иже соутъ и до ныне честных мощей, цели и нерушими в том самом граде Трънове исцеление повсюду точащеи ..." За тази Кормчая книга, споменава и Паисий Хилендарски в своята история: "Тия четирима свети българи патриарси имали своите мощи цели и нетленни, както е писано в книгата „Кормчия“ на петия лист."

Споменаването на охридски архиепископи в реда на търновските патриарси безспорно свидетелства за приемственост между двете църкви или по-точно за това, че Търновският диоцез се създава с благословението на Охрид и първоначално се намира под неговата юрисдикция. Никифор Григора, отбелязва: „… По онова време и епископът на Търново получил независимост за вечни времена, след като дотогава се подчинявал на архиепископа на Първа Юстиниана заради древното родство на тамошния народ”.
Тези, според Паисий трима търновски патриарси заедно се изобразяват на стенописите в старите църкви, което не е случайно. Ето техен стенопис от Захарий Зограф.

Паисий Хилендарски в своята история в главата- "ТУК СЪБРАХМЕ НАКРАТКО ИМЕНАТА НА БЪЛГАРСКИТЕ СВЕТЦИ, КОЛКОТО СА ПРОСИЯЛИ ОТ БЪЛГАРСКИЯ НАРОД посочва кои са тримата търновски патриарси под номер 5, 6 и 7, като показва същевременно приемствеността между Охридската и Търновската патриаршии, защото Иоан и Теофилакт всъщност първо са били Охридски архиепископи, а третият- Евтимий, Търновски патриарх. Та ето какво пише Паисий: "Петият е свети Иоан, търновски патриарх, живял във времето на цар Асен стари. Той го венчал на престола, както се каза по-преди. Завършил своя живот в Търново на патриаршеския престол." Повече за него..
"Шестият бил Теофилакт, евангелски тълкувател, велик черковен учител и премъдър вития. Писал на три езика книги, полезни за черквата, и много истории на гръцки, латински, български, превел много книги на български език. Велик бил с живота си и славен с учението си, бил от голяма полза и за похвала на гърците, латините и българите. Бог въздигнал на българите такъв велик светител и учител на техния род и просветил със своя живот и учение цяла България. Цар Асен и царица Мария, Асеновата съпруга, го извикали от Охрид с голяма молба и го поставили патриарх в Търново. И прекарал там много години, и красил търновския престол, и изгонил новатианската и арменската ерес от България, също и латинската от Влахия. На тоя престол свършил своя живот."  Същото се казва и в Зографската история:

Логично е да се зададе въпроса, ако е византийски духовник защо ще го викат на Търновския престол. Паисий Хилендарски казва, че този светия е български, а не както се твърди от българската историография, че е византийски духовник. Тълкователното евангелие на Охридския архиепископ Теофилакт има едно предисловие в което неговото име е написано не Теофилакт Охридски, а  Теофилакт Български. И самото название "български" се споменава в ръкописите, разбира се. Именно В. Златарски очерня образа на този български светия. Представя го като високомерен византийски архиепископ и го обвинява в  антибългарската дейност като се позовава на неговите писма. Нищо чудно писмата на Теофилакт Охридски да се преправени, като се има предвид, че на руските учени Голубинский, Васильевский и Успенский и техният български последовател Златарски принадлежи приоритетът в използването на "Писмата" като исторически извор. Стоян Маслев в "Проучване на някои извори на Теофилакт Охридски, архиепископ Български" изказва съмнения относно писмата-тяхната хронология, адресати и посочва противоречията в тях. Той казва, че за разлика от Златарски, благоприятна оценка за Теофилакт Охридски дават авторите- Ив. Снегаров, П. Ников и Ив. Дуйчев. В по-новата българска историография се е наложило обаче схващането на Златарски. Затова Стоян Маслев твърди, че трябва този исторически извор да се проучи наново. Та виждаме как Златарски явно е прокарвал линията, зададена му от руските колеги да очерни образа на този голям български светец, чийто ученик според Паисий е бил търновският патриарх Евтимий: "Седмият е свети Евтимия, търновски патриарх, ученик на свети отец Теофилакт, тъй учен, мъдър и свят с живота си, както и неговият учител. Ученик на светия учител, във всичко бил подражател на Теофилактовия живот, труд и учение; след него бил наследник и на неговия престол. Написал много книги, преработил на български език житията на светците и написал похвала на много светци. Посочвал на светогорските калугери черковния ред и много правила. Питали го за всичко и им отговарял с премъдрост. И досега в ръкописните книги се намира неговото писание (послание). После живял при Иоан, Асеновия син, и по негова молба и настояване цар Иоан съградил много манастири в България по различни места и пустини. Той поставил в тия манастири много монаси, предавал им монашеския ред и устав и умножил много Божието славословие за много места по цяла България. Бил от голяма полза за своя български род, както и неговия учител, и починал в дълбока старост на своя престол в Търново." 

Паисий продължава с четвъртият Търновски патриарх, който също имал нетленни мощи: "Осмият светец е Иоаким. Той също бил търновски патриарх и имал свят и чист живот. Бил убит неправедно от цар Светослав заради персийската войска, която разбила българите. Светослав наложил на свети Иоаким това наказание, за което той не бил никак виновен. Царят го хвърлил от висока скала и той загинал мъченически."
Това са търновските патриарси за които Паисий Хилендарски дава следното сведение: "Тия четирима свети българи патриарси имали своите мощи цели и нетленни, както е писано в книгата „Кормчия“ на петия лист."   

Знаем за патриарх Евтимий следното: "И много светци прослави с похвални слова: преподобния наш отец Иван Рилски Чудотворец, свети Иларион Мъгленски, свети Иоан Поливотски, равноапостолните царе Константин и Елена, преподобната майка Петка, преподобната Филотея, света великомъченица Неделя, свети мъченик Михаил Воин от Потука. Състави служба на света царица Теофина, преведе на български литургията на апостол Яков, брат Господен, изясни красивия чин на божествените служби и прочее."
Не е ли логично Патриарх Евтимий да е живял по времето когато мощите на всичките тези светци са били пренесени в Търново. Именно затова той пише и техните похвални слова.  Защо Паисий Хилендарски ни дава съвсем различни данни за патриарх Евтимий от общоизвестните. Повечето историци не обръщат сериозно внимание на това, като казват, че Паисиевата история е объркана и не представлява сериозен исторически документ. Но Паисий може би е разполагал със стари ръкописи, които са изчезнали и за които ние не знаем нищо. Ето защо той ясно казва, че Евтимий е ученик на Теофилакт Охридски и че е живял във времето на Асеневия син. Стенописите по църквите, където тримата патриарси са изобразени заедно са също едно доказателство за достоверността на Паисиевите слова.  

Знаем, че източник на сведения за патриарх Евтимий  е "Похвалното слово" на Григорий Цамблак. Интересно, че В. Киселков, пишейки за живота на Гр. Цамблак го охарактеризира по следния начин: "Григорий Цамблак дължи своята слава в историята на Европа, особено в историята на румъни, сърби и руси, още и на прекалената си самоувереност, на суетната си гордост и на болезненото си славолюбие. Той дори е белязан като безотечественик!"
"Против Цамблака се обявил и православният руски народ. За него Цамблак е бил не само вероотстъпник и еретик, но още и архиерей низвергнат от трона си, и човек отлъчен и прокълнат от църквата."
Прочетете, за да разберете защо са казани тези силни думи от В. Киселков. 

Остава неясно защо Цамблак не споменава и нищо за последните години на своя учител — въпрос, който занимава още П. Сырку. Историческата стойност на написаното от Цамблак е обсъждана многократно. Най-скептичен в оценката си е К. Радченко. Той намира, че словото съдържа малко факти от живота на св. Евтимий, при това не всякога достоверни; че Цамблак "не сваля очи" от житието на Теодосий Търновски, написано от патриарх Калист, което фактически приспособява към живота на своя учител; че съобщеното за св. Евтимий е "твърде общо", а прочутата сцена на раздялата му с търновското население е "твърде театрална" и "мелодраматична", за да бъде правдива, и т. н. (В: Религиозное и литературное движение в Болгарии в епоху перед турецким завоеванием. Киев, 1898, с. 247—252). Без да е така крайно, мнението на Е. Калужняцки говори за подобни впечатления.  

Според гръцките литературни източници (Лет. XIV век‚ том б‚ стр. 493)‚ Нафталион‚ поругал се над патриарх Евтимий‚ го заточил във великотърновските катакомби‚ гдето след продължително гладуване и жестоки изтезания той предал Богу дух‚ а тялото му изгорили (Eнц. на Бон. IX р.п.‚ стр. 18). Българската история се утешава с кратка забележка‚ че патриархът бил изпратен в Бачковския манастир‚ гдето и умрял. А в действителност каква е била съдбата на този благочестив архипастир? Защо българската история тъй неясно осветява последните дни от живота и смъртта на смирения патриарх? Наистина ли той е умрял в Бачковския манастир? Ние знаем‚ че най-грижливите изследвания на българските летописи не дават положителни резултати. А гръцките и френските източници от XIV век ни довеждат до потресаващи разкрития. Един историк пише: "Мълчание .... пълно мълчание! Никой не чувствува с каква скръб са покрити равнините на Балканите. С дълбока мъка е пропита цялата българска земя‚ и целия ужас е в това‚ че не се намерила ни една душа на българската земя да отбележи истинските виновници на това нещастие!...." (Лет. XIV век‚ том 6‚ стр. 528).

Каква е истината може само да гадаем, но образите на тези величави патриарси ще останат в паметта, макар за съжаление да не знаем какво е станало с мощите им. Същата жалка участ имат и гробовете на българските царе, също и гробовете на много български герои. Дали сме толкова безпаметен народ или историята ни и всичко водещо към нея е системно унищожавано?

Интересното е, че манастир "СВ. ТЕОДОР СТРАТИЛАТ" в  Крим, Московска епархия декларира, че притежава частица от мощите на св. Патриарх Евтимий Търновски.

Прочетете още: Малко известни факти за гроба на св. Патриарх Евтимий

Източници: Историята на Паисий Хилендарски,Зографска история , "Проучване на някои извори на Теофилакт Охридски, архиепископ Български"
⏩👉НЕПОЗНАТАТА ИСТОРИЯ

  Грета Костова- Бабулкова 
 
ПОДКРЕПЕТЕ СТАРО ТЪРНОВО С ДАРЕНИЕ

 © Съдържанието в блога /текстове, фотографии и видео/ е под закрила на Закона за авторското право. Използването и публикуването на част или цялото съдържание на блога без разрешение от страна на Старо Търново е забранено.

Малко известни факти за гроба на св. Патриарх Евтимий

Веднага след като бил разкопан гроба в Бачковския манастир, за който се предполагало, че е на патриарх Евтимий бил съставен „акт” за откритието, който бил подписан от игумена, тримата съборни старци (йеромонасите Филарет, Платон и Мелхиседек), счетоводителя Хр. Попов, един йеродякон, трима монаси и четирима миряни. Информирали Св. Синод, който побързал да удостои Паисий с архимандритско достойнство и да изпрати комисия, която да прегледа на място разкопките и откритите неща. Във въпросната комисия били включени синодалният протосингел архимандрит Неофит (по-късно Видински митрополит), йеродякон Григорий, учител в Софийската духовна семинария и историкът проф. Васил Златарски, която проверява на място фактите. Техният доклад е публикуван на цели пет вестникарски страници в бр. 50 на „Църковен вестник” от 23.XII.1905 г. Докладът описва подробно как е станало и накрая естествено потвърждава, че това е гроба на патриарх Евтимий. В следващия брой 51-52 на същия вестник В. Златарски публикува още един материал за намерения надпис с приложено факсимиле.  Веднага, още на 2.I.1906 г. следва реакция от бившия игумен на Бачковския манастир- скопският митрополит Теодосий в Църковен вестник със статия, озаглавена- "Няколко думи за Бачковския монастир по поводът слуха за откриването гроба на Патриарх Евтимий". 

Митрополит Теодосий излага своята антитеза, свързана с историята на манастира. Неговата статия е публикувана в следващия брой на „Църковен вестник” (1-2 от 13.I.1906 г.), като в същия брой вестникът помества и статия- отговор от В. Златарски, който основно се занимава с оборването на всякакви съмнения относно гроба на Търновския патриарх. Веднага се усъмних в заключението на комисията. Междувременно срещу игумена на манастира архим. Паисий е подета кампания от някои монаси и местни миряни. Защо ли ще нападат игумена, ако той не се е провинил интересно... Откритието в Бачковския манастир въодушевило тогавашната общественост, но Светия Синод по незнайни причини не извършил паметно погребение на св. Патриарх Евтимий и костите стояли в църковния музей. И с право, защото през 1911 г. д-р Богдан Филов, директор на Народния музей в София и доцент (по-късно професор) Йордан Иванов инициират комисия на Синода и участват в нея. Докладът на тази комисия естествено не е запазен, но се знае, че тя констатирала следните факти:  1) Гробът, съдържащ надписа, е бил отварян по-рано, защото плочата, която го покриваше, бе счупена и частите ѝ не се допълваха, тъй че да дадат началната ѝ форма.
2) Църквата, към която принадлежи гробът, е градена през 1604 год. т. е. нещо 200 г. след смъртта на патриарх Евтимий.
3) Оловната плоча за надписа е взета от стария покрив на църквата; такива плочи и сега са запазени в голямо количество в манастирския склад.
 4) Надписът е правен с мастило върху оловната плоча.
 5) Начертанието на буквите на надписа е ново и няма характерните особености на среднобългарската графика.
 6) Съкращението с точка (св. = свѧтыѧ, арх. = архиепископоѵ, в. = великаго, гр. = града, Трън. = Трънова) е съвсем нов прием в писането.

7) Датирането само от Рождество Христово, а не и от създание мира, е непознато за българската писменост от времето на Евтимия.
8) Подхвърлянето на оловни свитъци с надпис, с цел да се открие изгубен светец, е добре познато явление още от средните векове насам и в други манастирски общини.
9) От разкриването едната гробница до разкопаването на другата съседна, е намерен свитъкът, минали нещо 20 дена.
10) На втората гробница отстрани има дупка; оттам именно е бил изваден надписът, като да е бил преднамерено оставен.
 Йеродякон Методий дори твърди, че костите са местени, а оловният свитък нарочно подхвърлен и разкритият под олтара на черквата „Св. архангели Михаил и Гавриил“ гроб е мистификация от игумена на манастира архимандрит Паисий, който воден от тщеславие съставя подложен надпис и посочва за гроб на великия подвижник място, дето е бил погребан гръцки архиерей. Отношенията между архимандрит Паисий и някои от манастирските братя от една страна и от друга, между него и представителите на Бачковската селска община се влошават много и според протокол № 52/1906 на синода игуменът е свален от поста си.
През 1906 г. Златарски публикува изследване, където пак се налага, че това е гроба на патриарх Евтимий. Но фактите, които сочат обратното са твърде много, за да бъдат подминавани.. 
В манастира явно не е пребивавал Българският патриарх Евтимий, а Йерусалимският патриарх Евтимий, който лично го е осветил и приел в диоцеза си. За това пише и Змей Горянин, който е живял в манастира и работил върху историята на Бачковския манастир над 20 години. В неговата "КОНДИКА НА СВЕТАТА БАЧКОВСКА СТАВРОПИГИАЛНА ОБИТЕЛ" той пише: "Не друг, а самата Божия Промисъл изпратила за гост на Григория във Фили Всесветейшия Иерусалимски патриарх Господина Евтимий- мъж, изпълнен с всяка добродетел, украсен с благочестие и мъдрост, обдарен от Духа Светаго с проницателност и сладкословие... След като престоял известно време в манастира, патриарх Евтимий Иерусалимски си заминал, като благославял и възхвял Божието милосърдие, Което така щастливо вдъхновило великия доместик на Запада и севаста Григорий Бакуриани да изгради такава мощна крепост на чистата и свята Вяра в Христа Спасителя, Каквато винаги имали и зорко пастрили Светите Православни Източни Църкви."
А ето какво пише в сп. „Родопски напредък“, г. IV, септември-октомври 1906 г., кн. V, с. 210-213. "Историческата страна, на устава на манастира е особено важна за нас, защото тя ни дава и някои неизвестни до сега поне у нас историко-географски данни. Пакуриян се е погрижил да осигури и материалното положение на монастиря и, благодарение както на самата пожертвувателност на Пакурияновци, тъй и на неговите близки връзки с византийския императорски двор, на Бачковския манастир са били дадени големи, разнородни и доходни имения, на които собствеността още тогава е била утвърдена с царски грамоти. Тъй напр. освен владенията в самата околност на монастиря, състоящи от работна земя, гори, ливади, лозя, воденици и др., монастирът е имал такива имения и в Пловдивската епархия, Родопските покрайнини, Беломорската равнина. Серско, та дори чак и в Солунско. Цели заселени места са били отдадени на монастиря да прибира доходите им. Че владенията му са били големи и важни и в южните Родопски места, показва уредбата им в устава, тъй като вторият епитроп е трябвало да бъде седалището му в Мосинопол, сегашният Беломорски град Гюмюрджиня... На изток от гр. Гюмюрджиня в покрайнината на Шапкъна планина се намират няколко помашки и български села, от последните на които най-голямо е селото Монастир, при което има развалини и на старо поселище. Дали тук не е било споменатото в устава предградие Зауца, което тоже е спадало в Мосинополската тема, и това засега не може да се твърди тъй или инък."
За село Манастир, Гюмюрджинско пише архимандрит Кирил Рилски: "Монастир е разположено на много живописно място. То брои повече от 350 къщи, с две каменни енорийски църкви. След изповедта попитах по-старите селяни, защо тяхното село носи името Монастир? Те ми обясниха, че тяхното село било основано върху развалините на един голям родопски монастир, че всичката тяхна грамадна селска мера била притежание на монастира, поради което и селото им се наричало „Монастир"... На старото място, където е бил разрушения от турците стар монастир, сега се намират монастирските ливади на селото, в средата на които има съградено на старите основи едно параклисче, в което отиваме всяка година да светим вода и да се молим Богу три деня подир св. Димитрий". Достатъчно е, че се е запазило местното предание в селото да отиват всяка година три дни след Димитровден, т. е. на 28 октомврий, стар стил, на това място... От всичко казано, нам ни се струва, че няма да бъдем далеч от истината, ако кажем, че последният Търновски патриарх Евтимий е бил заточен от турците в Родопите, пратен в далечния и уединен ставропигиален монастир. В този именно родопски монастир, който отсетне са разрушили турците, е прекарал последните си дни Търновският патриарх Евтимий. Ако е доживял той до края на живота си и умрял там, то ще е бил погребан от монасите в или около параклиса; ако ли пък е живял в него до разорението му от турците, то и неговата мъченическа кръв е била пролята наедно с кръвта на монасите. Това черквище посетих лично. Местността е живописна, заобиколена с хубава дъбова гора и оживена от бистра планинска река. Аз стъпвах с благоговение в тази света местност, като се пренасях в далечното ни минало, когато, може би, са стъпвали и нозете на патриарх Евтимий."
За гроба на патриарх Евтимий пишат и Никола и Александър Инджови- баща и син. Писателят Никола Инджов в "ИМА НАРОДНА ПАМЕТ ЗА ГРОБА НА ПАТРИАРХ ЕВТИМИЙ":
казва: "Тази история е записана в историко етнографските тетрадки на Илко Димитров, буден тракиец, човек с възрожденско съзнание, който живя деветдесет години и завърши пътя си в Кърджали. Двата негови тома в машинописен препис "История на село Манастир" навярно не са изчезнали, но се изгубиха от очите на изследователите. Потънаха в нечия частна архива манастирските песни, събирани от него и съпругата му Мара Михайлова. Аз познавам споменатите трудове, тъй като съм роднина на Илко Димитров и той ме е допускал до книжата си. Приживе твърденията му за Патриарх Евтимий бяха посрещани с високомерие от учени, не направили усилие да проникнат в устойчивите на забрава и отрицание сведения от Манастир. Те са съхранени дори на чужда земя и през седем - осем поколения. При едно посещение в български села край Одеса попаднах на хора с манастирски корен. Чрез тях сверих топонимията на старото село и намерих потвърждение за съществуването на две необичайно назовани местности - "Владикув гроб"и "Търновските лозя"..."
Синът му Александър Инджов пише: "Родът на баща ми е именно от това място - Беломорска Тракия, в която до Междусъюзническата война над 70 процента от населението  било българско. Пътуването ни бе, за да проследим  според силите си  някакви следи от интересна местна легенда, че там е бил заточен Патриарх Евтимий. До днес съществува и Владикув гроб. Според преданието именно там е бил погребан Патриарх Евтимий. На голям празник и на Задушница манастирчанки се подканяли "Върте да запалим свещ на владиката". Най-вероятно тленните останки на великия българин трябва да се търсят в пределите на голямото християнско гробище в близост до Манастир. Разположено на един от околните хълмове, то дори на пръв поглед е обширно - заема може би четири-пет декара. Въпреки че също не е подминато от разрушителната мощ на историческите хали, все пак са позапазени очертанията на гробовете. Няма, за съжаление, останали надписи, поне на повърхността плочите са без епиграфски следи. Един от малкото камъни със следи от обработка е с придадена форма на копиен връх. Иначе хипотезата, че Патриарх Евтимий е бил заточен именно тук се поддържа не само от Илко Димитров и учителят Мишев. Защитава я и Димитър Керечиев, чиито спомени са публикувани от видния революционер и поборник Христо Караманджуков. В началото на миналия век Кирил, архиерейският наместник в Ксанти по това време пише, че е напълно възможно Евтимий да е бил заточен имено в село Монастерион /Манастир/. Подобни податки могат да се открият и при Йоасаф Бдински, който в "Словото за св. Филотея" твърди, че патриархът е заточен в Македония, а по това време под това име са се разбирали земите до устието на Марица. "Божият човек бе изпратен на заточение в Македония." отбелязва и Григорий Цамблак в своето "Похвално слово за Евтимий", сътворено в началото на 15 век в Киев. Там Цамблак изрично пише, че патриархът, пристигайки в "чуждата страна" се проявил така, че местните жители станали проповедници и негови "благохвалители". А изборът на Манастир без съмнение е бил обусловен от факта, че селото е било метох именно на Бачковския манастир. Близките връзки с Бачковския манастир се подкрепят и от факта, че в Манастир е имало две големи църкви и четири параклиса в околните местности Селището, Пътчината, Камбанище и Черквище. Доказателства историците могат да потърсят и в многозначителния факт, че значимата част от бежанците от беломорското Манастир се заселват не другаде, а в ямболското село Голям Манастир. Точно там, на доминиращите над цялата равнина Манастирски възвишения пък се намират непроучени обстойно и до днес масивни древни руини, свързвани с митичната Парория и манастира на Григорий Синаит, чийто ученик и сподвижник е Евтимий Търновски....
Разбира се, търсенето на следите на Патриарх Евтимий където и да е било трябва на първо място да се осъществява от археолози и историци.. Сигурна съм, че ако има желание винаги ще се намерят средствата, но ако няма желание и да се намерят средствата няма да се стигне до истината...

Източници: Стари броеве на църковен вестник от 1905-06 г., ИМА НАРОДНА ПАМЕТ ЗА ГРОБА НА ПАТРИАРХ ЕВТИМИЙ,  Последният пристан на Патриарх Евтимий, 

"КОНДИКА НА СВЕТАТА БАЧКОВСКА СТАВРОПИГИАЛНА ОБИТЕЛ"- Змей Горянин

⏩👉НЕПОЗНАТАТА ИСТОРИЯ

  Грета Костова- Бабулкова 
 
ПОДКРЕПЕТЕ СТАРО ТЪРНОВО С ДАРЕНИЕ

 © Съдържанието в блога /текстове, фотографии и видео/ е под закрила на Закона за авторското право. Използването и публикуването на част или цялото съдържание на блога без разрешение от страна на Старо Търново е забранено.

"Размишления върху произхода на българите" Даниил Юруков - 1926 г.

"Още когато изучавах българската история, като ученик, чувствувах инстинктивно неверността на теорията, че българите били от татарски произход... Тридесет месечното ми пребиваване в Скопие и Серес и познаването на трите български наречия ми даде възможност да се добера до истината, която реших да изложа писмено."
                                         София, 25 май, 1926 г.  Даниил Юруков

Книгата - сканиран оригинал.   Четете цялата книга онлайн

През 1901 година бях назначен за Български Търговски Агент в Скопие. Заминах за местоназначението си през Цариград, дето посетих Екзарха... От Цариград заминах с руски параход. Като стигнах на Св. Горското пристанище, параходът трябваше да престои там два часа. Слязох през това време на пристанището, дето имаше само една кръчма, а зад нея се разстилаше празно пространство; едно младо момче пасеше там няколко мулета. Чух, че един възрастен човек му извика: "Докарай ги мъските тува!" Тоя чисто македонски израз ме зарадва, защото на пристанището всички приказваха гръцки. Аз съм роден в Брацигово, чиито жители в по-голямата си част са преселници от Костурско, и понеже съм израснал и свикнал с македонското наречие, като чух горния македонски израз, стори ми се, че съм се върнал в отечеството си и слушам матерното си наречие... Сърбите почти от един век са завладели една част от западна България и от петдесет години друга част. Навсякъде по тия места ще чуете да се говори официално сръбски език, но ако проникнете в семействата, ще чуете чисто български език - шопското наречие.
Помаците, които са помюсюлманчени преди 250 години, и до днес са съхранили най-чист български език, ако и да се казват турци. Брациговци са се преселили масово от Костурско преди 160 години и училищата са успели да наложат на младите тракийското наречие, но в семействата македонското наречие все още господствуваше. Дори у най-културния брациговец ще забележите следи от Костурското наречие. Ако говорите с кой и да е културен българин от Тракия или от Източна България, или с българин от Македония, изведнъж ще забележите акцента на неговото родно наречие. Всичко това не е ли най-добрият паметник и най-доброто доказателство за произхода на един човек или на един народ? И ако и днес в някогашните Тракия, Македония и Дардания се говори един и същи език с три различни наречия, според както са били разделени политически и в най-древните времена, това не е ли доказателство, че там живее един и същи народ, и че тоя народ е живял в същите места още от времето на Херодота?
От всичко, което научих през пребиваването си в Скопие, дойдох до окончателното убеждение, че границата между древна Македония и древна Дардания, за които пишат древните историци и за които имах смътни понятия, е между Скопие и Велес, нейде към гара Зеленичево, дето се е намирало и отечеството на Юстинияна, според свидетелството на някои историци, но особено впечатление ми правеше факта, че както сърби, тъй и българи наричаха реката Морава — Българска Морава, което название реката е носила от векове.
През септемврий, 1902 година, бях преместен на същата длъжност — Български Търговски Агент — в Серес. Тоя град ми беше познат още от 1836 година, когато преседях в него два дни като емигрант от Стамболовия режим, и още тогава градът ми направи поразително впечатление с приликата си на града Пловдив от турско време, било с благоустройството си, било с културата или с народонаселението си. При мене почнаха да дохождат хора, както от Серските околии, тъй и от Солунските: Кукуш, Дойран, Порой и др., и можах да направя разлика между говоримите им наречия... Всички жители от Серския окръг, с изключение на Горно-Джумайци, които говорят шопското наречие, ми говореха на чисто Тракийско наречие, и то планинското, което се говори по целите Родопи, от Челинското корито до Деде-Агач. А всичките жители отвъд Струма, от Солунския окръг, ми говореха на Македонското наречие. И в двата окръга не само акцентът беше различен, но още и съкращенията на имената и самите имена. Така например, Серци казват на Ангел — Аню, на Христо — Ристю, на Димитър — Митю, а Солунци казват на Ангел — Анго, на Христо — Ицо и на Димитър — Митре или Мите. Но не само това. Имената, които се кръщават из Родопските села: Харизан, Кипра, Писан, Дечо (Неделчо), никак не се срещат между Солунци, дето пък се срещат имената: Търпо, Темелко, Толе (Апостол) и др. Реката Струма служи за граница на тия различия и неволно си спомних за онова, що бях чел от древните историци, че реката Струма още от времето на Херодота и другите древни историци е служила за граница между Тракия и Македония. Яви се тогава въпросът, как днес, след двадесет и четири века, тъй рязко да се отличават на тая граница двете наречия — Тракийското и Македонското? Филип II, Македонският цар, още преди двадесет и три века е превзел земята от Струма до Места, в която се включват и Серския и Драмския окръзи, от Тракийските царе, и оттогава и до днес тая земя носи името Македония. Как, в продължение на толкова дълго време, питах се аз, тия две наречия не са могли да се обединят? Дали това е случайност, съвпадение или има своите исторически причини? Заключих, че това не може да бъде нито случайност, нито съвпадение, а трябва да има дълбоки исторически причини. Спомних си, че когато отивах в Скопие, мислех че отивам в Македония, а се намерих в Западна България, а и тук, в Серес, мислех също, че дохождам в Македония, а се намерих всъщност в Тракия. Как да се обясни тоя факт, и не можех да го обясня другояче, освен, че теориите за историята за нашия произход са коренно погрешни. 
След петнадесет месечно прибиваване в Серес, бях уволнен от длъжността Български Търговски Агент и се завърнах в България. Обаче от това, което установих в Македония у мене заседна дълбокото впечатление, че преподаваната теория в нашите училища, че българите дошли от Волга, че били от татарски произход, или пък, че те намерили славяни на балканския полуостров и от тях образували българската държава — ми се видя съвършено несъстоятелна, защото от преподаваната българска история излиза, че само царете Симеон и Самуил са могли да разширят царствата си в по-широк мащаб обаче, тяхното царуване вкупом взето не е траяло повече от 50-60 години. Ето защо, видя ми се невероятно, че те са могли да наложат името българи на славяните, живущи под Византийска власт, в толкова късо време, особено като се има предвид, че те са били постоянно на войни и наскоро след тяхната смърт, славяните с векове са останали под Византийска власт. Виждаше ми се невероятно и това, че славяните са минали Дунава безпрепятствено и са се поселили на Балканския полуостров в ония времена, когато Римската Империя е имала крепости и гарнизони на Дунава и на Балканския полуостров, по онова време, са живели Тракийски, Македонски и Дардански племена. Прочее, как са могли славяните да образуват три различни наречия точно в границите, дето са живели Тракийските, Македонските и Дарданските племена?
Срещах се с учители по българска история в нашите гимназии и често спорехме по въпроса за произхода на българите. Аз изказвах своя възглед, че живущите днес българи на Балканския полуостров са били тук и в праисторическите времена, но нашите историци с една упоритост, граничаща до фанатизъм, поддържаха теорията, че българите са дошли от Волга, че Аспарух е основал първата българска държава, като смесил своите татари със славяните на Балканския полуостров, подчинил ги и им наложил името българи. Аз не съм историк, но от детинство винаги съм се старал да прочета всичко, което се е писало по българската история. Предвид сериозността на въпроса, предвид, че историческите издирвания не могат да бъдат монопол на учените и предвид на сложилото се в мене убеждение за произхода на българите, реших и аз да направя една историческа справка.
Като прочетох Момзеновата Histoire Romaine, заключих следното:
1. Че културата, след като се е зародила у финикияните и египтяните, е преминала у гърците, дето е добила широко развитие.
2. Че гърците, вследствие културата си, са станали господари на Архипелага, на Средиземно, Адриатическо, Мраморно и Черно морета.
3. Че гърците са държали в ръцете си всичката търговия по тия морета и с цел да експлоатират населенията, които са живели на сушата, образували по крайбрежията гръцки колонии и търгували с населенията на сушата, като им давали главно мехове с вино в размяна с роби. Всичките тия населения, те наричали с общото име „варвари“ и всеки, който не е бил грък, е бил за тях варварин.
4. Че римляните, след като покорили цяла Мала-Азия, Елада, Македония и Одринското Царство, оставили пак в целия изток гръцкия език за господствуващ, защото римляните считали, че гръцкият език имал превъзходство над латинския и че в Рим никой римлянин, който не знаел гръцки, не се считал за образован човек.
Прочетох след това книгата „Извори за старата история и география на Тракия и Македония", преведена от Г. И. Кацаров и Д. Дечев. В нея намерих какво са писали древните гръцки и латински писатели за Балканския Полуостров.
а) Първият от тях е Херодот, живял в V век преди Христа. Той описва похода на Персийския цар Дарий против Скитите, които живели отвъд Дунава. Дарий преминал Босфора, влязъл в Европа и покрай брега на Черно море, стигнал до Дунава, на устието на който имало град Дунав (Истър), гръцка колония. По пътя си минал през гръцките градове Созопол и Месемврия. По местата, през които минал, живели Тракийските племена: Гетите, Мелахленците, Андрофагите и Неврите. Тракийският народ бил най-голям след Индийския, и ако бе бил единодушен и под властта на един господар, би бил непобедим и по-силен от всички народи. Тракийците носили много имена, всяко племе според страната си, и обичаите им били еднакви във всяко отношение, с изключение на Гетите и Тривеите, които живеели над Крестоните. Дарий, след заминаването си, оставил своя военачалник Магабаз да покори Тракийците, и Магабаз ги покорил, освен тия, които живеели около планината Пангей (Парнар-даг). Дариевият син, Ксеркс, предприел поход срещу Атиняните. Той преминал Дарданелите през Галиполския полуостров, минал покрай брега на Егейското море и стигнал до река Места. Край морето били Елинските градове Енос, Марония, Дикея и Абдера. Тракийските племена, през чийто земи минал Ксеркс, били: Пети, Киконци, Бистонци, Санеси, Дерсеи и Сатри. Сатрите живеели по високите планини, покрити с сняг и се отличавали с храброст. Дотогава те не били покорявани от никого и само Сатрите от Тракийските племена били запазили свободата си.
След това Ксеркс преминал реките Ангиста, Струма, Вардар и стигнал до Тесалия. По пътя му живеели: Пеонците, Дебрите и други племена, и от всички забрал войска със себе си. След това Ксеркс се завърнал на Дарданелите почти без войска, като оставил заболелите си войници в Тесалия, в Серес, в Пеония и в Македония. Херодот не говори нищо за Одриските царе, а само споменава, че Дарий преминал в похода си през земята на Одрисите. Относно Македония, Херодот дава само родословието на Македонските царе, черпено както изглежда, от преданието и от митологията.
б)Тукидит е писал към края на V век, преди Христа. Той говори вече за Одриския цар Ситалка, син на Тереса, и за Македонския цар Пердикас, син на Александра. Ситалк обявил война на Пердикас за едно неизпълнено от последния обещание, и когато потеглил от Одриската земя, повикал под оръжие живущите между Стара-Планина и Родопите Тракийци, над които властвувал чак до морето (именно до Черно море и до Дарданелите), после Гетите отвъд Стара-Планина, и другите племена, които живеели отсам Дунава, по-близо до Черно море. Гетите и другите племена в тоя край били съседи на Скитите и били въоръжени като тях: всички били конници-стрелци. Ситалк повикал още и независимите Тракийци, меченосци, които живеели в Родопите и подвластните му Пеонски племена, които били крайните народи на държавата му, простираща се до река Струма. Ситалк влязъл в Македония до реката Вардар, опустошил Халкидика и Беотика и след един поход от тридесет дни, се върнал назад без резултат, само че братовият му син, Севт, взел за жена Стратоника, сестрата на Пердикаса. В Македония, по онова време, имало много племена, които имали свои царе. Те били: Пиерейци, Халкидикяни и други, освен същинските Македонци. Земята на всички тия племена се наричала Македония. Ситалк умрял и след него Одриски цар станал Севт, който събирал много данъци и подаръци от всички варварски народи, както и от гръцките градове, над които властвувал. Държавата му се простирала от град Абдера (близо до устието на река Места) до Черно море.
в) Ксенофонт живял до около 355 година преди Христа. От разказите му излиза, че имало две Одриски Тракии: Горня и Долня. В Горнята бил цар Медока, а в Долнята — брат му Месад. Последният владеел над Меландитите, Тинайците и Транинсите (около Странджа планина), бил изгонен от тая страна и умрял от болест. Син му Севт бил малолетен и израснал при Медока. Като станал пълнолетен, Севт поискал войници от чича си, който му дал такива, за да възвърне бащината си земя, обаче, войниците били малко и Севт живял от плячката, която добивал в бащините си земи. По това време Ксенофонт бил взел участие в похода на Спартанците против Персите и Беотите. Те стигнали до Витиния, която до брега на Хераклея била населена с Азиатски Траки, възпрепятствували им да минат в Азия и те се върнали във Византия.
Византия бил гръцки град и те били поканени от Севта, който се намирал на десет километра от там, да му помогнат да си възвърне бащините земи срещу плата и храна на войниците. Те му помогнали и Севт си възвърнал земите. От разказите на Ксенофонта се вижда, че той е бил атинянин и със Севта се разговарял чрез преводчик, при всичко че Севт разбирал гръцки. Според Ксенофонта всички тракийци, включително и азиатските, били варвари.
г) Скилакс писал в 356 година, преди Христа. Той описва границите на Тракия около моретата до Дунава, като изброява гръцките градове на крайбрежието. При старите градове на Черноморския бряг, Созопол и Месемврия, той притурил и градовете Варна и Мангалия.
д) Псевдо-Скимнос писал около 185 години преди Христа. Той също описва крайбрежните морски градове, като прибавя Балчик и Каварна.
От известията на тия петима писатели се вижда, че от Балканския полуостров на тях са били известни само Македония до Рила и Тракия до Стара-Планина и покрай Черно море до Дунава. За другите части на полуострова те са имали съвсем неопределени и мъгляви сведения. Като описва, че Гетите вярвали в безсмъртието, Херодот казва, че на това ги научил Салмоксис, който по-преди бил роб на Самос, но това Херодот научил от Гърците, които живели в Калиполския полуостров и край Черно море. Явно е от това, че гръцките историци са добивали своите известия само от гръцките колонисти по бреговете на моретата. Ксенофонт е бил лично в Тракия, но той говори само за Тракия, от Босфора до Мидия и Калиполския полуостров, дето траките не били гърци и говорили свой език. Следователно, от известията на тия писатели се вижда, че племената, които са носили названието Тракийски народ, както и македонците, не са били гърци. Собствено Тракийски и Македонски народи не е имало, а названията Тракия и Македония са били географически понятия. В тях живели разни племена, които носили имената на местата си, без да се знае какъв език са говорили; тия племена били за гърците все варвари, а гръцки градове имало край бреговете на моретата, като всеки отделен град образувал царство.
Последен от гръцките историци е Страбон. Той е живял до 19 година, след Христа, когато римляните били вече покорили Тракия и Македония и по голямата част от Балканския полуостров. Ако и да говори доста митологично и фантастично, все пак Страбон дава по-широки сведения за Балканския полуостров. Той вече говори за Мизи, Даки, Гети, Скордиски, Трибали и Яфтариати, Скити, Пироти и Тесалийци. Той споменава вече и за Дардания. Скитите, Мизите, Гетите, Цаките и Скордиските живели между Адриа и Черно море, а Афтариатите по бреговете на Адриатическото море. Според преданието, цяла Елада в старо време била населена от варвари, а и във времето, в което е писал той, тя имала в съседство варварска област. В Тракия имало двадесет и две племена, а в Македония, Тесалия и Албания, които той описва изедно, живели многобройни племена. Обаче, и той не говори нищо за езика на тия племена, освен, че Цаките и Гетите говорили един език. Каква писменост са имали Траките и Македонците никой нищо не казва, обаче от монетните издирвания излиза, че Одриските и Македонските царе са употребявали гръцката писменост. При всичко че границите между Македония и Дардания, както и тия между Тракия и Дардания, не са точно определени, но по съществуващите днес наречия, можем смело да ги определим, че са били между Велес и Скопие и между реките Искър и Морава.
* * *
Римляните покориха Македония в 158 година преди Христа, в 27 година преди Христа покориха Тракия, а към края на първия век — целия Балкански полуостров. Техните писатели са писали следното за Полуострова:
а) Помпоний Мела, около 44 година, след Христа писал за стария свят. Той пише, че Тракия се намирала най-близо до Скитите и я обитавал един народ, който носил разни имена и имал разни обичаи. Някои от тях били диви и посрещали твърде охотно смъртта, особено Гетите.
б) Плиний, живял до 79 година, след Христа. Писал е за географското положение на Македония, в която според него, живеели 150 народи и след това изброява планините и градовете на Македония. Дава също географски и етнографски данни за Тракия. Той повтаря почти описанията на гръцките писатели, само че споменава вече и града Пловдив, който тогава се наричал Trimontium, а по-преди Филипопол и Понеропол. Отвъд Стара-Планина живели: Мизи, Гети, Еди, Скоугди, Клирий, над тях Ариати и Скити, а около бреговете на Черно море: Морисени и Ситони.
в) Тацит, живял до 120 година, след Христа. Най-важното от писаното от него е за последните борби на тракийците с Рим. Той пише: „В консулството на Лентула, Гетоника и Г. Калвизия (26 година, след Христа) били решени триумфални почести за Попея Сабина, понеже съсипал тракийските племена, които живеели по планините без култура и затова били много упорити. Повод за въстанието, освен техния нрав, било, че не искали да допущат набор и да дават на нашата войска най-здравите си хора. Те дори били навикнали да се покоряват и на царете само, когато им скимнело, па и когато пращали помощни войски, назначавали свои предводители и воювали само със съседните народи. Сега, обаче се пръснал слух, че ще ги разпръснат и влачат по разни страни смесени с други племена, но преди да се заловят за оръжие, пратили посланици, които да припомнят за приятелството и покорността им като заявили, че тия неща ще си останат и за напред, ако не ги натоварят с ново бреме, ако пък искат да им натрапват робство, като на победени, у тях има желязо, младежи и решителност за да защитят свободата си или да умрат. Същевременно те оказвали на своите крепости, съградени върху скалите и на прибраните там техни жени и родители и заплашвали със заплетена, тежка и кървопролитна война“. Сабин събрал голяма войска и след кръвопролитни боеве ги победил. Настъпилата много рано сурова зима в Стара-Планина побъркала да бъдат покорени и останалите племена, било със сила или с обсада.
г) Ариан. Той живял около 95 — 175 година, след Христа. Ариан пише за походите на Александра Велики към Дунава и към Илирия.
д) Клавдий Птоломей. От сведенията, които той дава, се вижда, че след като завладели Балканския полуостров римляните направили ново административно деление, като образували четири провинции: Горна Мизия, Долна Мизия, Тракия и Македония. Горня Мизия почвала от Скопие и стигала до Далмация. В нея влизали и градовете Белград и Ниш. Долня Мизия почвала от реката Цибър до Аксиопол (при Черна вода) и от Дунава до Стара-Планина. Тракия почвала от Стара-Планина и свършвала на юг до Мраморно и Егейско морета и до Византия, а на запад до река Места. В границите на Македония влизали Тесалия и Албания. От описанието на Клавдий Птоломея изпъкват вече градовете: Бълград, Ниш, Скопие, Свищов, Русе, Силистра, Тутракан, Хърсово, Кюстендил и други, от които само Пловдив бил споменат от Страбона. Тракия била разделена на стратегии и София, която съставя особена стратегия (войводство), била причислена към тракийските стратегии.
Птоломей Мела говори вече за Тракия и Македония, като за исторически единици, и дава нови имена на населенията, които я обитават, между които изпъкват албанците. След тоя историк, до края на III-ия век, след Христа, ние нямаме вече известия какво е ставало в Балканския полуостров. И трябва да предполагаме, че всичко е било мирно и тихо и населенията са заживели и са се развивали в предишните условия.
В IV-ия век, след Христа, на Балканския полуостров станали най-съдбоносните събития, не само за населението на Полуострова, но и за целия свят, защото в началото на тоя век Римският Император Константин Великий приел християнската вяра. Той пренесъл столицата си от Рим във Византия и в края на тоя век (395 год.) Империята се разделила на две части, на Източна и Западна, или на Византийска и Римска. Тук му е мястото да се попитаме: какво станаха старите населения на Тракия, Македония и Дардания, Епир, Тесалия и Албания, след III-я век? Изгубиха ли се, избиха ли ги или са били погърчени и поримчени, както претендират някои историци? Ако бяха избити и изгонени, поримчени или погърчени, все трябваше да има никакво доказателство за това. Напротив, общоприето е в историята, че римляните никога не са унищожавали покорените от тях народи. Наопаки, след като покорявали народите и им налагали политическата си власт, римляните им давали известна автономия, като назначавали местни архонти за управители на населенията. Ако ли пък бяха поримчени или погърчени, трябваше днес да имаме на Балканския полуостров римляни или гърци, но римляни няма никак, а гърци има само по крайбрежията на моретата, дето са били и преди двадесет века. Най-правдоподобното е да вярваме, че населенията на Тракия. Македония, Дардания, Епир, Тесалия и Албания са съществували и през IV-ия век. След III-ия век на Балканския полуостров настъпила нова ера, в която вероятно и въпросните населения са взели участие, след като христианската вяра е станала господствуваща и се е прогласил за господствуващ принципа на Апостола Павла, че в Черквата Христова няма нито елини, нито юдеи, нито скити, нито варвари, а само хора равни помежду си.
След тия справки от древните писатели, проследих нашите историци, които са писали за произхода на българите. От тях, най-важният и най-авторитетният е, безспорно, Марин Дринов. Иричек, Златарски и всички други поддържат теорията на Дринова, а именно, че вестготите, хуните и остготите върлували на Балканските полуостров в продължение на един век от 376 до 476 година, че през това време, не само населението оредяло, но също и птиците и рибите, че славяните почнали да преминават Дунава, от север, и населили и изпълнили Балканския полуостров, а около 680 година, след Христа, при река Волга в Русия, съществувало едно царство, което се наричало България и имало за цар Кубрат. Кубрат умрял и синовете му разделили царството на пет части, като единият от тях Исперих, когото Византийските историци нарекли Аспарух, със своята дружина, която не била голяма, а само няколко десетки хиляди души, дошли на Дунава и с позволението на тогавашния Византийски Император, преминали Дунава и се преселили в Добруджа. По-късно, Аспарух покорил осемте славянски племена, които се намирали между Дунава и Стара-Планина, и по тоя начин турил основа на Българската държава. Приемниците на Аспаруха разширили по-късно държавата и всички присъединени към нея славяни получили името българи. Аспарух и дружината му били Финско-Чудско племе или пък Туранско, смесили се с местните славяни, и понеже били малобройни, българите се изгубили в славяните, като не оставили никаква диря от езика си. Знае се, че преди Дринова, чуждите историци поддържали теорията, че българите на Балканския полуостров били от Турско-Татарски произход, все като се основавали на Византийската легенда, че българите с дошли от Волга и от нея получили името си. Легендата, че Кубрат разделил царството си между петте си сина съществувала още от времето на Херодота. Последният като говори, че Гетите вярвали в безсмъртието на душата, пише, че те имали един мъдър цар Бейребиста, който увеличил царството и убедил народа си да изкорени лозята, а след смъртта му приемниците му разделили неговото царство на пет части. Дринов, обаче, като взел предвид факта, че на Балканския полуостров живеят все славяни и че не е било възможно татарите да са се обърнали на славяни, приел една смесена теория, по аналогия на онова, което е станало с галите, които получили името си от франките, както и славяните в Русия, които получили името си от варягите. Според тая смесена теория на Дринова, Волжките българи наложили името си на славяните от Балканския полуостров. Но нека видим какво вярно може да има в тая теория — било че славяните са се преселили на Балканския Полуостров от III до VII век, след Христа, било, че Волжките българи са наложили името си на тия славяни.
По въпроса за преселването на славяните, Дринов се основава главно на това, че според Византийските историци, вестготите, след като получили позволение от Византийския Император и се настанили на Полуострова, те се усилили по причина на слабостта на Византийската Империя, започнали да опустошават Полуострова и след 25 годишно опустошение, вестготите напуснали Полуострова и се преселили в Италия. Хуните, след като се настанили в Панония, опустошавали също полуострова, а след тях и остготите, които също в продължение на двадесет години опустошавали Полуострова и се преселили в Испания. Преди всичко, трябва да признаем, че както древните гръцки писатели, така и по-новите, Византийските, всякога са обичали да пишат легендарно и да преувеличават цифрите и събитията. Така например, Херодот още е писал, че Ксеркс, като преминал Дарданелите и Калиполския полуостров при Енос, преброил войската си, която била 1 700 000 души. Също и другите гръцки историци, които са писали за войните между персите и гърците, все дават големи цифри и питаме се — възможно ли е Ксерск да е имал такава голяма войска в онова време, когато впоследствие той пак се върнал на Дарданелите почти без войска? Следователно, трябва да вярваме на писаното от тия историци само дотолкова, доколкото то се оправдава от логиката и от следите, останали от описаните събития. Така например, Софроний Врачански, като разправя, в края на 18-ия век, за опустошенията, които направили Кърджалиите във Врачанско и Видинско, казва: „Селата не останаха, човеците избягаха по Влашко и други страни“. Но не виждаме ли днес, че във Врачанския и Видинския окръзи не са станали никакви изменения по отношение на населението? Тъй че, на тия писатели, повечето от които не са били съвременници на събитията, но са писали повечето въз основа на съществуващите предания, често погрешни или преувеличени — на тия писатели можем да вярваме, че остготи, хуни и вестготи са правили опустошения, но те са били временни и не са имали никакво влияние върху съдбините на населенията; понеже не са били многочислени, те са правили само плячкосвания, защото, ако бяха многочислени, те щяха да останат на Полуострова и нямаше да се преселват в Италия и Испания. Ако днес, при съществуване на телефони, телеграфи и железници, събитията не се описват вярно, какво да кажем за ония времена, в които и писмеността е била съвсем слабо развита, и съобщенията съвсем първобитни. От вестготите, хуните и остготите не са останали никакви следи на Балканския полуостров, както и от аварите, които са нашествували в VI-ия век. Ето защо, не може да се приеме, че техните нашествия са били от такъв характер, който би могъл да измени вида на населенията в Полуострова, а камо ли да го обезлюди. Впрочем, за обезлюдяване и дума не може да става, защото имаме свидетелствата на Църковните писатели, че в 347 година в София се е събирал Вселенски събор, в който са взели участие пратеници на Панония, Мизия, Дакия, Македония, Тесалия, Епир, Тракия и Родопа. От това се вижда, следователно, че разпространението на християнската идея е била в най-голямата си сила в IV-ия век, че населенията на Балканския полуостров били прегърнали единодушно тая идея. От друга страна, Римската Империя била по онова време в силата си. На Дунава имало крепости и гарнизони — тогава, как е било възможно, щото една орда, на която единствената цел е била плячката, да може да обезлюди населенията на цяла Империя? Наистина, от новелата на Императора Юстинияна от 535 година се вижда, че Атила бил превзел града Сирмиум (при днешния Петерварадин) и управителят Апений избягал в Солун, но това нашествие на Атила съвсем не означава обезлюдване, тъй че теорията, според която Балканският полуостров бил обезлюден през V-ия век и вследствие на това е почнало заселването на Полуострова от славяните, трябва да се изключи, защото, ако римляните, най-силната държава са могли да покорят Балканския полуостров едва в двесте и петдесет години, как едни племена, които са се заселили в Римската Империя с позволение са могли да обезлюдат тоя Полуостров? От сведенията на историците виждаме, че вестготите са дошли на Балканския полуостров с позволение, че по-късно Аспарух дошъл пак с позволение, както и други племена, от което трябва да заключим, че всички чужди племена, които за временно или за постоянно пребиваване, са преминавали във Византийската Империя са идвали с позволението на Императора, освен Атила, който е влязъл в Империята със сила, тъй че следва въпросът: как са се преселили славяните на Полуострова, с позволение или със сила? И в единия и в другия случай, ако това преселение бе станало, то трябваше да бъде отбелязано от историята, но подобно нещо ние не виждаме.
От Херодота и от Тукидита узнаваме, че на Родопите живели независими тракийски племена, които не били покорявани от никого, а от Тацита узнаваме, че римският военачалник Попей Сабина покорил тия племена близо 50 години след падането на Одриското царство, след като събрал голяма сила и след кръвопролитен бой, обаче и той не можал да покори всички племена, защото зимата му попречила. Ако Попей Сабина с такава сила едва е можал да ги покори, как са могли славяните да ги изместят от жилищата им и да се настанят те? Защото днес Родопите са населени само от славяни. Това е един пример само за Родопите, а какво да кажем за всички други славяни, които населяват Балканския полуостров от Дунава до Мраморно и Егейско морета, включително и Калиполския полуостров? Следователно, трябва да заключим, че славяните са били на Балканския полуостров от памти века, като са минавали за варвари до IV-ия век с разни наименования, според мястото, което са населявали, а след въвеждане на Християнството на Полуострова, те са почнали да стават известни като хора равни вече с другите народи, гърци и римляни. През IV-и и V-и веккове, славяните са имали вече достатъчно възможности, като християни, да вземат участие в културата и ето защо, ние виждаме в редовете на Византийските военачалници да се явяват и славянски имена: Оногост, Острой, Всеград и Велизарий. Градът Византия, след като станал столица на Империята, се нарекъл Константинопол, а тогава вероятно и славяните са го нарекли Цариград. Тоя град е бил център, както за разпространението на християнството, така и на общата култура, и ние не можем да не признаем ролята, която е играл той за култивирането на бившите варвари. След като християнската вяра станала господствуваща в Империята, господствуваща била и теократическата идея, и всеки християнин добивал всичките почести и достойнства в държавата, както по-късно това ставаше с мюсюлманите в Турската Империя. Народностната идея, която се разви в по-новите времена, тогава е била непозната и това е дало възможност на бившите варвари да изпъкнат с истинския си образ — славяни. Нашите историци, като се основават на византийските, твърдят, че от V-ия до VIII-ия век целият Балкански полуостров се ославянил. Това е безспорен факт, но въпросът е дали славяните през това време са се преселили на Балканския полуостров или пък те са били тук и преди IV-ия век и само християнството е бил факторът, който им е дал възможност да добият истинския си образ и да бъдат открити от византийските историци като новодошли на Полуострова хора?
Като се има предвид:
1. Че древните историци Херодот, Тукиит, Ксенофонт и Страбон твърдят, че Балканският Полуостров бил населен от варвари и Елада граничела с варварска област и с нищо не е доказано, че тия варвари по един или друг начин са били изтребени, и че границата между Тракия и Македония била река Струма, а същата река и днес, след двадесет и четири века е пак граница между Тракийското и Македонското наречие на българския език;
2. Че днес на Балканския Полуостров живеят само славяни, освен албанците, покрай Адриатическо море, от които вековете и гръцката култура са могли да погърчат само Епир и Тесалия и някои покрайнини в Източна Тракия — и наречията на тия славяни се разделят от реките Струма, Морава и Искър;
3. Че на Византийските летописци не може да се дава никаква вяра, колкото се касае до определение имената на народите, защото те смесвали имената българи, славяни, хуни, хугундури, анти, остготи, вестготи, без да са познавали отблизо народите, за които са писали само по слух и предание и с това са заблудили всички по-нови историци, трябва да се дойде до убедителния факт, че славяните, които са днес на Балканския Полуостров са били тук и в праисторическите времена. Ако византийските хронографи са писали, че Император Анастасий направил „Анастасиевата стена“, за да се пази от скитите, мизите и българите, че в VII-ия век е имало славянски нападения по целия Балкански Полуостров, дори до Пелопонес, и че в VIII-ия век те нападнали и Солун това трябва да се разбира, че са били нападения от вътрешен характер, бунтове, направени от местните славяни, които са били близо и до Цариград, и до Солун, и до Пелопонес и които славяни са се представлявали за византийците като идещи отвън страшилища. Нима тогава не е имало амбициозни хора, дори всред архонтите, които ръководени от мисълта за власт или за грабеж, да не са повдигали бунтове? Ние виждаме дори в Турската Империя в началото на ХIХ-ия век двама валии, Янинският Али Паша и Видинският Пазвантоглу, да се прогласяват за независими единадесет века по-късно, а камо ли в VI и VII векове, когато е имало грамадна разлика в културата? От тия бунтове можем да заключим само това, че народностното съзнание на славяните е почнало да се развива и като плод на това развитие поникнали Българската и Сръбската държави. Най-новата история на Балканските държави достатъчно доказва това повторение на историческите събития. При проверката, която реших да направя, аз проучих и брошурата от 1869 година, превод Н. Михаиловскаго, под заглавие: „Исторически изследвания за Одриската и Ипекската архиепископии“. В нея се печатат документи, както по учредяването на тия архиепископии, тясно свързани с нашия произход, така и по унищожаването им.
В тая брошура са напечатани в превод:
1. Новелата на Императора Юстинияна I до Архиепископа на „Първа Юстинияна“ от 28-й Априлий, 535 година, след Христа;
2. Актовете за унищожението на двете архиепископии от 1766 и 1767 години;
Едно писмо от Вселенския Патриарх до Архиепископа на „Първа Юстинияна“, в което последният се титулува: „Архиепископ на Първа Юстинияна и всей Болгарий“.
От казаното в тия документи излиза:
1. Че Император Юстиниян основал в 535 година Архиепископията „Първа Юстинияна“, на която били подведомствени епархиите от Средиземна Дакия, Прибрежна Дакия, Втора Мизия и Дардания, епархията Превалитана (Дурацо), Втора Македония и част от Панония, която е в Бечанското окръжие, т. е. всички епархии от Костур до река Искър и до Далмация;
2. Че в 1219 година, когато българите били по-слаби, а сърбите по-силни, вследствие искането и политическия натиск на сърбите, от тая Архиепископия са били отделени епархиите от Скопие до Далмация и съставили особена архиепископия, която се нарекла Ипекска;
3. Че от актовете за унищожението на тия две архиепископии се вижда, че към Охридската Архиепископия са принадлежали епархиите: Костурска, Битолска, Воденска, Корчанска, Велеградска, Струмишка, Гревенска, Преспанска, Дебърска, Корска и Велешка, т. е. точно тия епархии, в които се говори Македонското наречие, а към Ипекската архиепископия принадлежали епархиите: Скопската, Кюстендилската, Нишката, Самоковската, Призренската, Ново-Пазарската, Босненската, Ужицката, Херцеговинската и Белградската.
4. Че архиепископията „Първа Юстинияна“ е носила и титлата „всей Болгарий“. Тая титла на архиепископа на „Първа Юстинияна“ се потвърждава, впрочем и от Църковните писатели от VI-ия век, а „Ипекската архиепископия е носила същата титла с приложение „всей Сербий“. Така че, архиепископът на „Първа Юстинияна“ е носил титлата „всей Болгарий“ от 535 година до 1767 година, т. е. в продължение на 1232 година. От тия документи се потвърждава и известието на Страбона, че Македония се е делила на две части: на Прибрежна Македония, в която влизал Солун и крайбрежията, и на Втора Македония, на която главен град бил Пелагония (Битоля). Пред вид на тия документи и данни, явява се въпросът: от где сме получили името българи? От Волжките българи ли? Според византийските и нашите историци Волжките българи са се поселили в Добруджа във втората половина на VII-ия век, в такъв случай, как са могли те да дадат на местните славяни името българи, когато македонските и дарданските славяни 150 години по-напред са носили това име? Но не са само горните документи, които свидетелствуват това. Така, професор Г. Ценов в своята „История за произхода на българите“ пише, че в Британския музей имало една карта със съчиненията на Св. Иеронима от 270 до 338 година, в която се споменавало името „българи“ и че в една хроника, която според Момзена, датирала от 235 до 238 година, като се пояснява потеклото на народите, се споменават и българите. Така че, тия данни опровергават и аналогията на Дринова, че ние сме получили името българи от Волжките българи, както галите получили името си от франките и русите от варягите. Щом не сме получили името българи от Волжките българи (по-вярно е да приемем, че Аспарух и дружината му, ако са били татари и са дошли от отвъд Дунава, те са приели името българи в България, а не ся го донесли от Волга), — явява се въпросът: от где и как сме получили това име? Изследванията на професорите Иван Шишманов и Юрдан Иванов по тоя въпрос при река Волга и развалините при града Болгар не доведоха до никакъв резултат, освен че там циганите се казвали „българи“. Следователно, трябва да търсим други източници. Според моето мнение, името българи сме получили от римляните, а това име по-рано вероятно са носили и епирците, тесалийците и сърбите и най-после, то е останало само наше по следните причини:
1) От Момзеновата „Римска история“ се вижда, че римляните са покорили най-първо Епир и Тесалия, а след тях Тракия, Македония, Дардания и Илирия, и че Епир и Тесалия са се населявали от славяни, за което свидетелствуват названията на местностите, реките и селата там, а за Епир специално свидетелствува Хрисовула, издаден на „Янинската Свободна Славянска община“ от императора Андроник Старши в 1319 година, след Христа. (Г. Занетов, Западни Български земи и Сърбия); за Тесалия свидетелствува записката от Мела от IX-ия век, спомената от Дринова и Иречека, която казва, че Омировите Мирмидоняни, с Ахилевса начело (Тесалийци), едно време се казвали Мирмидоняни, а сега „болгаре“. Следователно, трябва да заключим, че името българи е било дадено тем, защото римляните, като са ги покорили и разчистили с династиите им и с всички хора, свързани с властта, които или са избили или изпратили като роби в Рим, видели, че останало едно просто население, което не е имало нищо общо с властта, ето защо, те го нарекли Bulgaris (простолюдие), но епирците и тесалийците, след като се погърчили, изгубили това име;
2) Че римляните, след като покорили Македония, Тракия и Дардания, дали това име и на техните населения, които не са се различавали от първите, ето защо, ние виждаме, че Архиепископията „Първа Юстинияна“ носи титлата „всей Болгарии“.
3) Че македонците най-правилно са приели името „болгари“ от bulgaris, което по-късно е усвоено и от църковните писатели и от русите, а тракийците по своето наречие са се нарекли "блъгаре" или "българе", а пък Дарданците, според наречието си, се нарекли "бугаре".
4) Че гърците са превели името bulgaris на вулгари, понеже нямат латинските букви в и ю, а вместо тях употребяват буквите в и у.
5) Че името „българи“ гърците не са могли да го вземат от името Волга, защото реката Волга в ония времена се е наричала още „Атъл“, но и да се е наричала „Волга“, пак е неправилно името Вулгари, защото гърците правилно изговарят името Волга, и според това трябваше да се нарекат Волгари, а не Вулгари, което съставя съществена езикова разлика. Тъй че, след като епирците и тесалийците се погърчили по причина на съседството си с гърците, а на сърбите византийците дали името серви, това име останало да се носи от населенията на Македония, Тракия и Дардания, които са се чувствували един и същ народ по езика и наречията си, в които е запазена особеността — употребата на члена.
Нашите историци често се оплакват в писанията си, че нямало паметници, за да се открие истината. Какъв по-добър паметник от езика и наречието? Езикът и наречието са неща, които най-вече се съхраняват във всичките векове и поколения. Преследването на чуждите езици е нещо модерно, а в старите времена не е имало и помен от подобно преследване. Ако българите са изучавали гръцкия език, това те са правили доброволно, защото са го считали за по-културен и по нямане на свои учители и училища. Владиците са се изпращали все от Цариград и са имали най-голямо влияние върху образованието, и понеже повечето от тях са били гърци, всеки е считал за чест да научи гръцки и да приказва с него на тоя език. Охридската и Ипекската архиепископии, ако и да са били славянски, повечето от владиците им са били гръцки, през всичкото време на съществуването на тия архиепископии. Пловдив, Одрин, Ксанти, Гюмюрджина, Серес, Драма и много други градове са се погърчили само благодарение на гръцките владици и поради близкото съседство с гърците. Училищата днес са голям фактор за изменението, както на езика, така и на наречието, но все пак, това изменение мъчно прониква в семейството. Сърбите почти от един век са завладели една част от западна България и от петдесет години друга част. Навсякъде по тия места ще чуете да се говори официално сръбски език, но ако проникнете в семействата, ще чуете чисто български език — шопското наречие. Помаците, които са помюсюлманчени преди 250 години, и до днес са съхранили най-чист български език, ако и да се казват турцн. Брациговци са се преселили масово от Костурско преди 160 години и училищата са успели да наложат на младите тракийското наречие, но в семействата македонското наречие е все още господствуващо. Дори у най-културния брациговец ще забележите следи от Костурското наречие.

 Ако говорите с кой и да е културен българин от Тракия или от Източна България, или с българин от Македония изведнъж ще забележите акцента на неговото родно наречие. Но не е само това. В трите провинции всъде има подразделение на наречията и всъде те са запазени и се съхраняват от род в род. Дори и в някои градове се запазват особени звукови наречия, които никога не се повлияват или изменят от културата. Един Панагюрец или един Копривщенец, колкото и млад да е излязъл от града си, дето и да се е учил, той все пак не губи родното си наречие. Всичко това не е ли най-добрият паметник и най-доброто доказателство за произхода на един човек или на един народ? И ако и днес в някогашните Тракия, Македония и Дардания се говори един и същи език с три различни наречия, според както са били разделени политически и в най-древните времена, това не е ли доказателство, че там живее един и същи народ, и че тоя народ е живял в същите места още от времето на Херодота?

Източник: Библиотека "Струмски"

Грета Костова- Бабулкова

ПОДКРЕПЕТЕ СТАРО ТЪРНОВО С ДАРЕНИЕ

За имената на първите български владетели и за народа Болг

Интересувайки се за произхода на имената на старите български владетели попаднах на публикация на Николай Тодоров, който си поставя целта- да определи мястото на българската антропонимична система в контекста на антропонимичните системи на европейските народи от старо и ново време. Казва, че е проучил имената на траките, старите келти, старите илирийци, готите, старите германци, немците, и северо-германските народи, а също и имената от надписите от римско време, намерени по българските земи. В резултат на това проучване са съставени 8 сравнителни антропонимични речника, като са установени близо 400 “тракийски”, 4000 “старокелтски”, 765 “староилирийски”, близо 1300 “готски”, над 6500 „старогермански“, близо 2800 немски, близо 2000 италиански, близо 500 северогермански антропонимични съответствия на имена, употребявани от българите най-малко в продължение на 13 века и до днес. Как изглеждат в този контекст личните имена на българските владетели? Представя в азбучен ред имената на български владетели от една страна - и техни съответствия и прилики, намерени в именниците на старите европейски народи. Ще цитирам само някои от тях..
- Асен, Асян, Асэн, Асян. Тракийските имена Ασιανος, Assius, „старокелтско“: Assenio, Assenionis; “немско, старонемско”: Assen, Asen.
- Аспарух, Есперих, Есперерих, Исперих, Есперих, Есперерих, Исперих.  „старокелтски“: Asperiacum, Asperius; „готски“: Esperigo, Asparigus, Asperigo. Името съвсем ясно се члени на две съставки: Аспар-, (Еспер-, Еспе-) и –рих(-риг). Първата съставка ср. трак. aspo “кон”.  Втората съставка –рих(-риг) е от келтски произход и означава “владетел”. По такъв начин името на Аспарух, Есперих, Есперерих ще е означавало “владетел, княз на конниците,” или “владетел-конник”. Наставката -рих е била типична и за готските владетели, ср. Теодорих, Ермана-рих и др. Във връзка с гореказаното интересен е фактът, че въпросното име (Asparigus, Esperigo, Asperigo) срещаме и у готите в Испания, където и днес съществува местност Asparigos.
- Тервел, Тервель, Тервень. Старокелтското име Tarvillus се състои от келтск. корен tarv-, означаващ “бик” и умалителния суфикс –ill, което буквално преведено означава същото, както и името на българския владетел Телец, телець. Холдер  привежда в речника си името на династа на северната дакийска граница Tarvos: Ταρβον δυναστην. Дечев, позовавайки се на наличието на името Τερβοσ като название на селище във Витиния, стига до извода, че това име е тракийско и също е означавало “бик”.

Моята цел обаче беше името на  Омуртаг, а за него пише само- Омортаг,  Муртагон, Муртаг, Мортаг- от “старонемски“: Murthag, Mortag. Стана ми интересно, продължих търсенето и вижте на какво попаднах...
Оказа се, че Мортаг е древно ирландско име. Думата е двусъставна- първата част е Мор, от  готски -mērs (голям, велик). При старите ирландци mār, mōr (голям). Втората част "тагон" произлиза от старомакедонската титла тагонага – аристократ, а  тагос- вожд. Оказа се, че Омуртаг всъщност е О' Мортаг.  

Българският народ е не само автохтонно население, но е един от най-старите народи в Европа. И за това може да се научи от средновековната ирландска "Книга на нашествията", чийто автор е ирландски монах. Там се разказва, че в ирландската митология векове преди Христос един митичен народ избягал от гръцко робство и се преселил в земите на днешна Ирландия. Болгите, наречени още белги са обитавали днешната Северозападна Франция, но също и Южна Британия. Там столицата им е носила името Вента Белгарум /днес Уинчестър/. Този народ е известен на ирландците под името Фир Болг (фир е мн.ч. на фер –мъж). В древните предания се казва, че болгите (Фир Болг) са дошли от земите на Тракия и Скития.  Ирландските саги разказват, че Хората на Болг напускат Тракия, понеже бягат от гръцко робство и доплават до Ирландия. Времето на доплаването според "Книга на нашествията" това е периода между Троянската война и началото на елинистичната епоха. Ако се вземе за отправна точка Троянската война, това е около 8 век преди Христа. Митичният народ Болг управлява древна Ирландия. Той е четвъртата вълна заселници на острова в ирландската митология. Ранните ирландски крале са от Народа Болг и техни крале управляват Ирландия, докато не ги изместват други династии. Народът Болг е бил известен и с това, че донася на Британските острови ритуала за влизане в битка с тъпани и гайди./Само в три страни по света има такова музикално чудо, каквото е гайдата – Ирландия, Шотландия и България/. Столицата на Фир Болг се наричала Тара. Старобългарската дума "Тарно" означава крепост. Тук се замислих и за нашето Tarnovo/Търново/. Някои от имената на кралете на Фир Болг - Ган (Ганьо), Беоан (Боян, Баян), Умор, Бурис, Борис. Женски имена са Етър, Ануст, Кнука. Един от последните крале на Ирландия е Murtagh MacErc (българското име Омуртаг). Един от владетелите на Fir Bolg се нарича Semion Mac Stariat.(българското име Симеон) Древен ирландски владетел от българската династия Угаин. В ирландската история откриваме още и владетел на име Ugain Mor, погребан в 570 пр.н.е. в Cruachan, което име съвпада с това на древнобългарския владетелски род Угаин. Bolg Mac Buain /Боян/ притежавал меч наречен Calad-Bolg. А според нашите възрожденски историци Колад е древен български владетел. Най-големия мегалитен комплекс в далечния север на Британските острови - островите Orkney. Той е известен под името "Камъните на Болгар". Можем да заключим - има поне 4 вълни на преселения на траки- троянци в посока Албион- Британия, и то непосредствено след Троянската война до около 8 век, т.н. тъмни векове по нашите земи. 

Имената на стари ирландски фамилии съдържат името Болг. The Bolger Clan - история на клана Болгер.  Гербът им изправен лъв фонът е с цветовете бяло, зелено, червено.
По същото време на Балканите мизите и други тракийски племена почват да се наричат българи. Спиридон Габровски, съвременник на Паисий, е писал своята „История во кратце о болгарском народе славенском“ през 1792, ползвайки все още намиращите се в България стари ръкописи от Търновската библиотека, които малко преди Освобождението са отнесени, вероятно в Петербург, тези в Атонските манастири и тези на манастира в Нямц в Молдавия, Мичев (1993) стр. 25. Ето какво ни казва той: "За Колад, трети крал илирически: След Бладилий дойде трети крал на име Колад в годината от Сътворението на света 4745 (763 преди Христа). Той беше много нечестив, зъл, сластолюбив, блудник, суров и, просто да кажа, баща на всяка неправда, а най-много мъчител немилостив. Поради това сатаната го залюби и го постави отдясно на себе си, отдавайки му чест, достойна за делата му. Когато се смесиха с елините и римляните, илирийците видяха, че те имат кумири и идоли и им се покланят. И Колад пожела да бъде бог и да му се покланят като на бог, а не като на крал. И роди двама синове: името на първия бе Болг; и когато се роди първият му син, Колад заповяда на народа си по цялата негова земя да тържествува, сиреч да празнува в месец декември, 24 ден - да ядат и да пият и да пеят песни сиреч „Болг се роди, Коладе, тази вечер, Коладе“ и прочие повтарящи многократно и споменаващи името Колад. Даже и до днес има такъв празник у българите. Ако и да се покръстиха, българите не забравиха този дяволски обичай. След това Бог го уби с гръм и така измоли окаяната си душа." 

За Болг, петия крал илирически- Болг беше брат Бремов и завоюва Тракия, Македония, Далмация, /стигнa/ даже до Бяло море и Рим. И той бе подобен на своя баща - голям мъчител: заповяда на народа да се нарича на неговото име болгаре, и от това време иллирийците се наричат болгари, а не както някои мислят, че от река иде /името/ болгари. Гърците като нямат словото "буке" /буквата "Б"/, не могат да кажат болгари; а римляните, имащи буквата "Б" могат да кажат болгари."
Ранната миграция на поселници от Тракия и Скития към Западна Европа е засвидетелствана също от паралели в имена на тракийски, скитски и келтски племена:
1. В Тракия има племе АЕДИ, а при келтите АЕДУИ.
2. В Тракия има племе МОРИСЕНИ, а при келтите МОРИНИ.
3. В Тракия има племе БРИГИ, а по британските острови живеят БРИГАНТИТЕ.
4. Името на тракийските БЕБРИКИ е сродно на келтските БИБРОКИ.
5. Името на тракийските ТРЕРИ е сродно на келтските ТРЕВЕРИ.
6. Херодот свидетелства за НЕВРИ в Скития, а Цезар пише за НЕРВИИ в Галия.
7. Мела споменава БЕЛГИ в Скития, Цезар разказва за БЕЛГИ в Галия
Белгите (Болгите) са били най-храбрите от всички келти, а и най-способните. Те изобретяват жътварски машини, нови типове рала и др. инструменти. Царете им са били богати и са секли свои монети. На някои от тях има много интересни знаци. Някои са подобни на свещения старобългарски знак IYI. Най-интересното е, че галските лични имена Аспериус, Борисус, Борилус, Токетус, Кобер, Корсиус, Курмисиус и Персинус отговарят прекрасно на старобългарските Аспарух, Борис, Борил, Токту, Кубер, Корсис, Кормисош и Персиян... Толкова много примери не могат в никакъв случай да се класифицират като случайност, просто няма как!

Тук са събрани доста доказателства на тази теза

Народът Болг –дал на Ирландия крале

---

Източници: За имената на българските владетели от средновековието  FIR BOLG - НАРОДА БОЛГ В ИРЛАНДИЯ
⏩👉НЕПОЗНАТАТА ИСТОРИЯ

 Грета Костова- Бабулкова 
 
ПОДКРЕПЕТЕ СТАРО ТЪРНОВО С ДАРЕНИЕ

 © Съдържанието в блога /текстове, фотографии и видео/ е под закрила на Закона за авторското право. Използването и публикуването на част или цялото съдържание на блога без разрешение от страна на Старо Търново е забранено.

Райна Княгиня като учителка във Велико Търново

След Априлското въстание Райна Княгиня е заловена от турците и подложена на тежки страдания: бита, изнасилвана и малтретирана многократно, и оставена на хляб и вода повече от месец в Пловдивския затвор. За участието ѝ във въстанието разказва Захари Стоянов в Записки по българските въстания. Райна присъства и в репортажите на Джанюариъс Макгахан. След намесата на европейските дипломати, Райна е освободена и изпратена да учи в Москва. През месец август 1879 г. българска делегация, начело с Антим І посещава Петербург, за да връчи благодарствен адрес на император Александър ІІ за дарената свобода. Член на българската делегация е епископ Климент (това е писателят Васил Друмев), който произнася трогателна реч. Делегатите посещават и Москва, където епископ Климент предлага на Райна Княгиня да стане учителка във Велико Търново. Там предстояло откриване на Втора девическа гимназия. Първата девическа гимназия била вече открита в София от Марин Дринов. До този момент Райна не е мислила да се връща като учителка в Панагюрище. За това свидетелства нейно писмо до роднини във Варна, с което ги моли да ѝ потърсят учителско място там. На 1 септември 1879 г. Райна се връща в България с две дипломи – едната за учителка, другата – за повивалня бабка, т. е. – за акушерка. Тя е една от първите три учителки в новооткритата Втора девическа гимназия във Велико Търново, заедно с Марийка Ферадова, завършила в Русия и с Тодорка Илиева, завършила в Румъния. Директор на учебното заведение бил епископ Климент. Гимназията в началото си имала 119 ученички, разделени в три класа. В нея Райна преподавала ботаника, история и ръкоделие. В същото време отговаряла и за пансиона. Тук учителства три години и оставя много мили спомени за себе си у своите ученички. През цялото това време панагюрското училищно настоятелство я моли да се върне в Панагюрище, за да учи техните девойчета... 
На тази уникална снимка е Райна Княгиня като учителка във Велико Търново. Годината е 1883 г. Фотографията е заснета и издадена от студиото на О. Марколеско в старопрестолния град и е подарена лично от самата Райна на Кирушка Друмева (племенница на Васил Друмев) с трогателен надпис. 

Прочетете- Райна Княгиня – революционерка, учителка и първа акушерка

 

ПОДКРЕПЕТЕ СТАРО ТЪРНОВО С ДАРЕНИЕ