СТАРО ТЪРНОВО- ПОЛИТИЧЕСКИ ТЕЧЕНИЯ В ГОДИНИТЕ СЛЕД ЕВРОПЕЙСКАТА ВОЙНА

(първите десетилетия на XX век)

Известно е, че България излиза от Европейската (Първата световна) война с втора национална катастрофа. Наложен ѝ е чудовищният Ньойски договор. След абдикацията на цар Фердинанд българския престол заема синът му Борис III. След войната Търново имал вид на западнал град. Някои казвали даже „град - развалина“: все още личали следите от земетресението през 1913 г. На гражданите тежал старият дълг - 450 000 лева с лихва 12 % за 30 години заради сватбата на княз Фердинанд през 1893 г. Нямало пари. Преглеждайки старите бюджети на градовете, баща ми установил, че по Стамболово време бюджетът на Търново бил като на голям град. Но след убийството на Стамболов средствата за града били отрязани.

Хората с носталгия си спомняли за евтиния хляб преди Балканската война. Хлябът в Горна Оряховица бил по-евтин, защото на съседния град помагал Атанас Буров. Той направил на съгражданите си складове, купил им жито. „Това, което беше за вас Стефан Стамболов, това е за нас Буров“, говорели горнооряховци. Те се гордеели с Атанас Буров.

На пазарището на Марино (дн. Марно) поле за добитък и дърва селяните давали воля на гнева си и не пестели ругатни по адрес на политиците. След люта псувня можело да се чуе: „Туй водачи ли са! Ний кат диванета сме тръгнали подир таквиз мискини!“. Агентите на октроато (пазарна такса) се оплаквали, че селяните ги посрещат с: „Крадат, всички крадат!“ (Това е признание, казано по време на Държавния съд, което се превърнало в крилата фраза и влязло в употреба вместо поздрав на пазара, в кафеджийници и кръчми.)

И на другия - зеленчуков пазар (над халите), при пазаруване хората си разменяли реплики: „Много олекнал българският лев  „Че как няма, като лети на крилата на българска кокошка“ или „Българската кокошка вече снася яйца с тънка черупка“. По време на управлението на БЗНС се казвало „кокошките на Сандя“ (т. е. на Ал. Стамболийски). Като човек с бирнически манталитет, в разказа си за това изключително трудно за страната ни време баща ми наблегна и на следното:

Още по време на войната наяве излезли аферите и гешефтите на българските политици и министри. От Търновския край в Деклозиеровата афера се оказали Райко Даскалов и дясната ръка на Стефан Стамболов — Иван Халачов. Разбрало се, че банковият агент (чиновник) Деклозиер дал за изкупуване на храните толкова милиони, колкото и за подкуп на депутати и министри. Ето какво съм записала дословно:

„Народът псуваше наред управниците, виновни за случилото се. Не пощадиха и Фердинанд. По време на Великото народно събрание в Търново през 1911 г. Гешу (така казваха на Иван Гешов, министър-председател, направил добри закони за селяните, и те им казваха "Законите на Гешу" или "Гешовите закони") се огънал пред Фердинанд и се изменил чл. 17 на Търновската конституция. След това можело да се сключат тайни договори, както искал Кобурга. „Ако беше жив Стамболов, нямаше да допусне такова нещо, палеха се стамбловистите в кафеджийницата на дядо Косю на улица „Гурко“. В разговорите им все Стамболов им беше в устата. Голям гешефтар се оказа и Васил Радославов. Като усети, че ще му дирят сметка, офейка в чужбина. За да не го познаят, маскирал се - облякъл немски шинел. Тайно се измъкнал и Фердинанд. Знаел какво го очаква. Българските генерали нямало да му простят. Нали генерал Иван Фичев, голям стратег, му отказал. И не само генералите. Когато дядо ви Пеню се върна от фронта, разправя как са го попържали войниците по пътя. Войскарите казваха: „Язък за победите на храбрата ни войска!“

След войната партийните бюра възобновили дейността си. Не им било лесно, защото се чувствало „отдръпване от партиите“. В Търново архитект Георги Козаров например обединил около себе си по-предприемчивите и образували едно Търговско-промишлено сдружение, което си поставило за цел стопанското съживяване на града. Със събраните капитали били създадени някои фабрики — „Св. Троица“, ножарската, като акционерни дружества. Самият Козаров станал индустриалец, а след това и член на Варненската търговско-индустриална камара.

Партийните бюра в града започнали да вербуват привърженици на партиите си сред най-младите. „Най-ловък бил народникът Буров. Идвал в Търново да окуражава младите търновски обединисти. Това били слелите се в една партия народняци и прогресисти. На срещи с тях той им препоръчвал да привличат връстниците си чрез туристическото дружество "Трапезица" , организирайки излети, или като ходят на излети, организирани от туристите. Това се оказало привлекателно за гражданчетата. Но в неделен ден на село учениците помагали на родителите си. (Баща ми ходел да пасе овцете.) По време на една сказка Буров казал. „Виждам, вие, младите, сте за република“.

След Европейската война във всички партии според баща ми имало привърженици на републиканското управление. Републиканските веяния дошли от Западна Европа, където рухнали стари монархии. В Търново още преди войната имало привърженици на Републиканската партия. От хазаите си знаеше за голям митинг за република, състоял се на Марно поле по време на Великото народно събрание. На този митинг участвали и жените на дружество „Радост. Женското движение по това време се разраснало. Българките се борели за майчински каси, за участие в училищните настоятелства и за политически права. Тогавашната председателка на дружество „Радост“ Стефанка Абаджиева била много интелигентна жена.

Учителят по история в мъжката гимназия Илия Ил. Добревски (1881-1944), тесен социалист, бил голям поклонник на Френската революция и горещ републиканец. Обичал да събира около себе си учениците и да им говори на различни теми. Препоръчвал им да прочетат книгите на Никола Станев за Френската революция, които се предавали от ръка на ръка. Коалицията Републиканска партия в Търновска околия станала толкова популярна, че на парламентарните избори през есента на 1923 г. в Търновска околия спечелила 50 % от местата в парламента. (3-ма от Демократическия сговор и 3-ма от Републиканската партия - земеделци и комунисти.) Идеята за т.нар. Единен фронт не била тъй популярна и печеливша както тази за република.

Стамболовисткият оратор д-р Петър Шишков, син на търновския учител Тодор Шишков, можел да „съперничи по слово“ на Буров. Някои го считали за бохем, „гледал си рахата“, понеже не приел да стане кмет на Търново. Той обаче си спечелил име на голям оратор. Учил право в чужбина и имал широки познания, което впечатлявало младите. Речите му били пропити с национализъм. Той издавал националистически вестник. Д-р П. Шишков бил приятел на д-р Никола Генадиев, голям стамболовист, като него адвокат, и често идвал в Търново. (За д-р Генадиев баща ми чувал, че е зет на Иван Халачов.) През 1923 г. в навечерието на парламентарните избори бил убит от противниците си. За стамболовистите баща ми разправяше още: „По едно време стамболовистите в Търново се стреснаха. Както беше тръгнало, обединистите можеше да ги засенчат и да станат най-големите им политически съперници. Те излъчиха кмет на Търново. Но след образуването на Конституционния блок през пролетта на 1922 г. стамболовистите се успокоиха". (Официално Обединистката партия се води Обединена народно-прогресивна партия.) В тази партия били авторитетните търновци - журналистът и общественик Стоян Коледаров (живял на ул. "М. Райкович" ), Александър Люцканов - честен и пестелив български министър. Живеещият му в Търново зет - учителят Константин Гюров, бил авторитетен гражданин. В тази партия бил още Михаил Сарафов, брат на д-р Стефан Сарафов, но за разлика от доктора той минавал за „надут човек“. Чиновнически и търговско-занаятчийски град, със силно присъствие на армия (18. пехотен Етърски полк), Търново се славел най-вече като кале (т.е. крепост) на стамболовизма. От 19-20 г. стамболвистите са националлиберали, но търновци продължавали да ги наричат по старому. Ст. Стамболов се превърнал в нещо като полубог за търновци. Една лакардия за него го представяла седнал в Рая на трон от стар дъб, обрасъл с миризливи треви.

Дядокосювата кафеджийница на улица „Гурко“ била едно от старите търновски махленски кафенета. Рибарят дядо Косю, голям стамболовист, събирал „себеподобни политикани“. Отдалеч се чували песните: „Не щеме ний богатство...“, ,Я слушайте, патриоти...“, закачливата за „хубава търновка“. През деня тук се предлагало сладко. Търновки се прочули като майсторки на сладката. Марийка Славкова правела сладко от бели бобонки (плода на черницата) - царското, защото с него черпела Фердинанд, когато отсядал в дома ?. Но след Европейската война търновки били принудени да правят сладка от белени и нарязани на дребно динени кори, подсладени с маджун. В кафеджийницата на дядо Косю бил окачен портрет на Стамболов в цял ръст, подарен на собственика от Иван Халачов и опушен от времето. Разказвала се следната лакардия: Било преди Балканската война. Един зевзек направил „голям кеф“ на стамболовистката клиентела на дядо Косю, като залепил точно под портрета на Стамболов една изрезка на карикатура от вестник - Фердинанд като куче.

  

Със сигурност това е карикатурата „Народно тържество“ (вж. приложението) от Иван Славов (1876-1936). Роденият в Ямбол карикатурист и журналист бил известен с „необикновена смелост“. От него има няколко карикатури, изобличаващи лечния режим на княз Фердинанд. Съден по Закона на особата заради карикатурата „Тези работи тъй стават“ (1907). 

На 17 септември 1922 г. в Търново се провеждат два събора: на блокари и на цвеклопроизводители. Желаещите да участват в тези събори беляковчани, водени от Васил Димитров (БЗНС) и Иван Свирчев — лидер на демократите (от Блока), пристигнали през местността Зеленка на Магарешката поляна (дн. Кооперативен пазар). Човек, за когото се разправяло, че е Райко Даскалов, отишъл при тях и казал: „Къде ви са цепениците?“. Не след дълго този човек донесъл една пушка и я дал на В. Димитров. Не били малко разколебаните, които под различен предлог се отказали от участие в такива събори. Още с първата група, водена от Ив. Свирчев, която заминала за Царевец - мястото на техния събор, баща ми си тръгнал. Наложило се да бяга, докато се добере до Паметника на обесените, и оттам по ул. „Зеленка“ се върнал обратно на село. Човек с тояга го гонил, но той успял да се опази. Видял откъм казармите да се задават ядосани и ръкомахащи офицери. В. Димитров, член на Окръжното ръководство на БЗНС, разказвал, че планът на Стамбола (така земеделците наричали Стамболийски) бил: „Стамболистко Търново и Буровска Ряховица така да се уплашат, че да се помни до девета рода“. Станало известно, че пристигналите земеделци вилняли цяла нощ из града. Кметът Кр. Станчев и владиката Филип протестирали. Р. Даскалов се оправдавал, че нищо не може да направи, защото земеделската тълпа искала да хвърли водачите на Блока в Янтра от Стамболовия мост. Между арестуваните в казармите били Найчо Цанов - лидер на радикалдемократите, народниците Борис Вазов - брат на Ив. Вазов, и Михаил Маджаров. От земеделските водачи в Търново пристигнали Ц. Бакалов, Марко Турлаков, Томов... Свещеник П. Франгов казал, че Фазлъ паша се държал по-добре по време на обсадата на Дряновския манастир. В една странична на ул. „Хаджи Димитър“ (в миналото ул. „Офицерска“) уличка били складирани специално нарязани като цепеници дърва, които били разграбени. Търновци се изпокрили. Само няколко стари комити от ул. „Гурко“ извадили скритото си оръжие и с гърмежи предупреждавали размирените земеделци съборяни. „Както я караше Стамболийски, не можеше да не падне“, казал известният търновски журналист и общественик Александър Пенчев. Видните социалдемократи (широкари) Я. Сакъзов, Бозвелиев от Казанлък осъдили на свой конгрес управлението на Стамболийски и го нарекли „кърджалийско“. (Други подробности за тези събори има в разказа за кмета Кр. Станчев)

През 1922 г. правителството на Ал. Стамболийски взело строги мерки срещу анархистите. Те били наречени разбойници и затова излязъл Закон за изтребление на разбойниците. Търновци не одобрявали този закон и давали за пример как навремето Стамболов водил борбата с разбойници и анархисти. Стамболийски отпуснал около 10 милиона лева за разправа с анархистите. Много млади хора пострадали от т.нар. Оранжева гвардия (бойни ядра от млади дружбаши). След 9-юнския преврат 1923 г. сговористите обявили бойните ядра за разбойнически. Със закон от 1924 г. Ал. Цанков пък отпуснал около 6 милиона лева за пострадалите от тази гвардия. Така маса народна пара отишла залудо. При управлението на БЗНС се провела среща в София с Ал. Стамблийски за уреждане на спор за мерите между Беляковец и Самоводене. Уредена с посредничеството на Ц. Бакалов, приятел на В. Димитров, на тази среща трябвало да отидат кметът на Беляковец Христо Стоянов и земеделският водач В. Димитров. Но по внушение на търновския кмет и на Ал. Пенчев тръгнал и баща ми. На тази част от срещата, на която присъствал баща ми (той доста чакал, докато го извикат), се обсъждало състоянието на кооперациите. Станало ясно, че Ал. Стамболийски иска те да не се управляват от Централно кооперативно ръководство, а да са на подчинение на БЗНС. Той обаче не предполагал, че ще има насреща си млад човек, който от ученически години се интересувал и чел за тези сдружения, основани на взаимопомощта. Кооперациите след Европейската война станали много популярни и броят им нараснал. Баща ми се намесил в разговора и след като не изтраял, се „сдърпал със Стамболийски: „Че какво народовластие ще има тогава? Излиза, че общото събрание е едно нищо. Хората ще напуснат и ще си направят други свои кооперации „И те ще станат наши“, нервно отсякъл Стамболийски, но баща ми продължил: „Че то половината село е на демократите!“. Стамболийски скочил, смъмрил В. Димитров и изпъдил баща ми. Малко след това, благодарение на намесата на Ц. Бакалов, отново го извикали. Казано им било да си вървят по живо, по здраво. Ц. Бакалов изпратил гостите си. Насаме с него, баща ми споделил как навремето дядо му Цанко, предложен от Митрополията за църковен настоятел, не бил избран от беляковчани. „Така е, насила хубост не става!“, съгласил се белочерковецът.

Васил Димитров останал докрай верен на БЗНС, но бил човек, отворен към новото. Затова понякога критикувал Стамболийски. Веднъж, след като се върнал от среща (конгрес) в София, се възмущавал: „Дебела глава има Стамбола. Но ще я счупи, пустичка!“. Друг път в присъствието само на кмета и на баща ми съобщил: „Сега се разбра защо нашите министри не ходят с цървули. Купили им автомобили, пък то в автомобил с цървул не можело . Членовете на БЗНС в Търново били най-много до 50-ина души. Затова на земеделски срещи (събрания) в Търново присъствали и дружбаши от селата. След изключване на някои членове от централното ръководство на БЗНС „изпъдените , както търновци ги наричали, тръгнали да изобличават Ал. Стамболийски. В Търново пристигнал Коста Томов, който, „нахвърляйки се върху Стамболийски, го нарекъл Сандю (подигравателен псевдоним на Стамболийски). Но публиката го „издюкала“ и му напомнила за неговото брутално отношение към блокарските министри. На друга среща Райко Даскалов, голям оратор, говорил за „националния капитал“, но и на него търновци не му спестили подмятания за Деклозиеровата афера. Престрелките между оратори и присъстващи били нещо обикновено. Защото аудиторията се оказвала разнопартийна, което довеждало и до люти реплики и цинични думи. Сбирките на БЗНС много често завършвали със сбивания и с „натъртени глави . Атанас Буров и Янко Стоенчев изобличавали политиката на Ал. Стамболийски. Те били наричани „душманите на Стамболийски“. Търновецът Александър Пенчев (1879-1953) казвал, че Стамболийски е диктатор, а хората му - феодали. Този търновски общественик не пестял енергията си, щом е за полезни селски работи. За Търново той работел чрез дружеството „Стара столица“, а за селата - чрез Народен университет, създаден по подобие на народните университети в северните страни за просвещение на селските маси. След Септемврийското въстание Ал. Пенчев организирал томбола с печалби от книги и списания, за да подпомогне засегнати от това кърваво събитие семейства. Той възлагал големи надежди на Димитър Кушев — министър на земеделието през 40-те години. Родом от Поликрайще, със земеделско образование, Кушев бил просветен и далновиден земеделски министър. В срещи той говорел, че трябва да се наблегне на земеделската индустрия и на сътрудничеството с научни институти. Като Ал. Цанков бил за доходоносните технически култури. Той се запомнил с думите: „Нито педя земя да не остане незасята!“. Дим. Кушев се застъпвал и за фермерското обработване на земята и давал за пример богатите фермери в Америка и Австралия. За съжаление той е съден от Народния съд и получил смъртна присъда. Имало е възможност Димитър Кушев не само да не получи най-тежката присъда, но и да бъде оправдан. По време на съдебния процес главният обвинител Г. Петров казал, че Дим. Кушев „не е сторил нищо особено и трябва да бъде освободен“. В негова защита бил и Антон Югов. Но землякът му Петко Кунин (родом от Михалци) го обвинил за „най-реакционния измежду всички министри на земеделието“. Трайчо Костов пък заявил, че „никой депутат, освен умрелите преди 1941 г., не следва да бъде оправдан“. Изходът от делото бил предрешен обаче и от становището на Политбюро на БРП (к) от 20 януари 1945 г. (Л. Огнянов, М. Димова, М. Лалев. Христоматия по история на България 1944—1948. С„ 1992)
Из книгата "Търновските кметове (1919-1945)- Олга Цанкова

ПОДКРЕПЕТЕ СТАРО ТЪРНОВО С ДАРЕНИЕ

Класното училище във Велико Търново след освобождението

Йордан Кулелиев, из общински вестник "Велико Търново"- 1935г.

Училищата във В. Търново през време на Освободителната война (1877/78) са били затворени. Затварянето е траяло от 25 юни 1877 г. до 1. IX. 1878 год. По нареждане на В. Търновския губернатор, училищното настоятелство и общинският съвет в съвместно заседание, станало на 17 август 1878 год., обсъдили въпроса за откриване на училищата и подреждането им с учителски персонал. Какви бяха нашите първи училища и кои бяха нашите първи учители и учителки след освобождението — през първата учебна година — 1878/79, е важен въпрос, който заслужено е спирал вниманието на изследвачите на училищното дело във В. Търново. Едно такова проучване ние срещаме в първия годишен отчет на търновската държавна мъжка гимназия "Св. Кирил", направено от г-н А. Кулев и отпечатано през 1898 год.

В този отчет на страница 15 четем следното: "От мъжкото главно училище са били открити през учебната 1878—79 само I и II клас, понеже за останалите два класа, не е имало нито достатъчно ученици, нито пък необходимия учителски персонал. В първи клас имало 2 паралелки, а във втория—само една. Учителският персонал се състоял от трима учители.

През учебната 1879—80 год. в кл. мъжко училище се открил и трети клас, при всичко, че училищното настоятелство срещнало големи мъчнотии при уреждането на подходящ учителски персонал. Учениците са били на брой 214, разпределени според класове така: в Iа клас—60 ученика, в Iб клас—60 ученика, в II кл. 67 ученика, в III клас 27. Учителският персонал се състоял от трима учители и една учителка“. Този факт намери своето потвърждение и в юбилейната книга на мъж. гимназия "св. Кирил", издадена през 1931 год. На страница 32 тогавашкият директор на гимназията, Г-н П. Димитров, казва: „Класното училище почва учебна работа само с два класа — I и II, по програма определена в привременния устав на народните училища, утвърден от императорския руски комисар. Учители били: Стефан Стамболов, Ник. Лазаров и Евстати Мартинов. През пролетта на 1878 год. Стамболов напуща училището и на негово място бил назначен П. Цоков. Училището се управлявало от Евстати Мартинов, като главен учител“. През пролетта на 1878 год. училищата са били затворени. Те се откриват на 1. IX. 1878 г.

Поменатите първи наши учители не се съгласяват с това официално твърдение на мъж. гимназия. Покойният Евстати Мартинов, с когото приживе съм имал разговор по този въпрос и за когото писах статия във Велико Търново“, год. V, бр. 24 от 7. IX. 1928 год. твърди, че през учебн. 1878—79 год. класното училище е имало три класа: I, II и III, а не само два класа.

Между другото, той ми разказа следния факт: Аз бях в III клас. Между учениците ми бяха В. Н. Златарски, Янулов, Д-р Ст. Сарафов, В. Василев и др. На излизане от класа имаше нещо като бунт срещу учителя П. Цоков от II-ро класните ученици. Аз питах П. Цоков, що е бунтът, но той не ми каза. Като влязох после при II клас, те ми разказаха, защо са се бунтували“.

А г-н Ник. Лазаров, също един от първите наши учители в класното училище, в писмото си до мен от 30 .XII. 1933 год. ето що пише: Получих писмото Ви от 29-того. Бързам да Ви съобща, че твърдението в годишника на търновската гимназия, че класното училище в Търново през 1878/79 год. е имало само II клас, не е вярно. Тогава училището имаше три класа, а в началото на учебната година беше открит и IV кл., в който бяха записани 3—4 ученици, между които беше и покойният Д-р Сава Иванчов. Аз преподавах на тоя клас няколко дни, по нямане на ученици, на персонал и помещение, тоя клас се закри и учениците отидоха да следват в Габрово.

Вярно е, че училището имаше три класа, както е твърдил покойният Евстати Мартинов и проф. Васил Златарски. Аз преподавах в третия клас аритметика и география. Между моите ученици в третия клас беше Васил Златарски, покойният Д-р Стефан Сарафов и, чини ми се, покойният професор Петър Абрашев. В свидетелството за учителствуването ми в това училище, издадено от училищното настоятелство, което аз Ви изпратих по-рано, е указано какви предмети съм преподавал, а чини ми се, и в кои класове. Ако сте го запазили, може и там да се види. Направете, моля, потребното да се опровергае лъжливото твърдение на годишника.

С поздрав: Н. Лазаров

А ето що казват проф. В. Н. Златарски, Васил Василев и Д-р Г. Джамджиев, тогавашни ученици в III клас.

Професор В. Н. Златарски в своето интервю с г-н Хр. Д. Бръзицов казва): „Бях ученик в Търновската гимназия. Отдавнашно време — Стефан Стамболов ми беше учител по руски език. А по история учител беше Стат Мартинов. Един ден дохожда с една дебела книга и ни чете за падането на Търново. Между учениците бяха Абрашев. (сега професор) Д-р Сарафов (покойник) и др. отсетнешни видни граждани. Много любопитствувахме да знаем отде има тая книга.

— Веднъж — продължава г. Златарски — пристигна от Русия в Търново старият учител още от Ланкастерската метода, Цветко Семерцжиев, и ми донесе историята на Иречек. Бях ученик в III клас (1818 година), (к, м.)

Макар да не разбирах руски, четох историята и срещнах разказите на учителя Стат Мартинов. Весело, голямо откритие. Сетне я занесох в училище, отворихме я под чиновете, и, когато учителят ни четеше от своята дебела "тайнствена" книга, ние следяхме същото в моята книга и ни беше драго.

Знаейки това изявление на г-н професор В. Н. Златарски, аз с писмо до него от 1. II. 1933 г. го помолих, ако обича и има възможност, нека потвърди факта, че през учебната 1878/79 той е бил в трети клас. В отговор на моето писмо г-н професора ми пише следното:

"На писмото Ви от 1 т. м. бързам да Ви отговоря щом въпросът се касае до възстановяването на една истина в историята на учебното дело в нашия град. След сключване на Сан-Стефанския мир Търновската община веднага се погрижи за отварянето на училищата в града. Тогава се откри и класното, тъй наречено още преди освободителнатаовъзстановяването на една истина в историята на учебното дело в нашия град. След сключване на Сан-Стефанския мир Търновската община веднага се погрижи за отварянето на училищата в града. Тогава се откри и класното, тъй наречено още преди освободителнатао Ви от 1 т. м. бързам да Ви отговоря щом въпросът се касае до възстановяването на една истина в историята на учебното дело в нашия град. След сключване на Сан-Стефанския мир Търновската община веднага се погрижи за отварянето на училищата в града. Тогава се откри и класното, тъй наречено още преди освободителната война, училище, което се помещавало в зданието на бившия кожухарски хан, сега развалина. Това класно училище до 1877 год. имаше само четири класа, защото тия, които свършваха четвърти клас, продължаваха средното си образование в Габровската гимназия или пък постъпваха в Петропавловското тогава духовно училище в Лясковския манастир, което бе открито, ако паметта не ме лъже, в 1873/4 год. (Трябва да се провери тая дата).

През 1876/77 учебна година аз бях във II клас, но тая година, ние учениците, не довършихме с изпит, защото през април се почна освободителната война и ни разпуснаха.

След откриването на класното училище подир войната, колкото бяхме останали в Търново ученици от II клас, записаха ни при все това, като ученици вече в III клас.

Класната ни стая беше първата стая от дясно при входа през малката врата до учителската стая. Пред нея имаше градинка на улицата. Преди освобождението в тая стая се помещаваше IV клас, а бившето взаимно училище на даскал Георги (Плоската) пак в същото здание беше преградено с дървена стена на две стаи: половината към катедралата служеше за класна стая на III клас, а в другата — задната половината се помещаваше нешият II клас. Учениците от III клас, за да влязат и излязат в или от своя клас минаваха през нашата класна стая, защото техния клас нямаше врата, която непосредно да излиза в коридора, или по право на чардака. Ние бяхме във III клас само 9 или 10 ученици, имената на които, доколкото си спомням, бяха: Стефан Сарафов, Неделко Марков, Васил Василев, Стойно Николов, Ангел Генчев, Георги Джамджиев, Хараламби Дончев, Петър Абрашев (за късо време) и Васил Златарски. Учители ни бяха: Тодор Н. Шишков (директор) Евстати Мартинов, Никола Лазаров, Стефан Стамболов, Михал Заяков, П. Цоков, другите не помня.

Как се е развило по нататък класното училище не зная, защото още през пролетта на 1879 год. аз получих държавна стипендия и постжпих в Петро-Павловската тогава вече семинария, благодарение на пристояването на покойния и незабравим митрополит търновски Климент (Васил Друмев), който повика един ден майка ми и мене в митрополията (старата на Долна-махала), за да ни съобщи, че за заслугите на баща ми към народа ни българското правителство ми отпуща стипендия (безплатно да следвам в Петро-Павловската семинария) и незабавно, да се приготвя и да замина за Лясковския манастир.

В семинарията аз останах до 1881 год., когато (през м. август) заминах за Петербург (по сетне Петроград, а сега Ленинград), дето постъпих в I класическа гимназия, издържан от по-големия си брат Стефана до свършването на средното си образование.“

На 27 март 1934 година посетих нашият сьгражданин, г-н Васил Василев, бивш касационен съдия, а тогавашен съученик на сегашния професор В. Н. Златарски, който също така потвърди, че през учебната 1878/79 год. е бил в III клас при търновското класно училище и със същата подробност, както г-н професора, възпроизведе своите съученици, учители и класната им стая.

По време на Велчевите тържества в Търново бе и Д-р Г. Джамджиев, с когото, между другото, водих разговор и за ученическите му години във В.Търново. Както тогава, така и с писмото си до мен от б юни т. г. потвърждава факта, че през учебн. 1878/79 той е бил ученик в трети клас.

Смятам изнесеното достатъчно, за да убеди всички ни, че класното училище във В. Търново след освобождението е открито не само с I и II класове, както официално се изнесе от м. гимназия „св. Кирил“, а и с III клас.

 Картичка из колекцията на Павел Енчев
Грета Костова-Бабулкова

 

ПОДКРЕПЕТЕ СТАРО ТЪРНОВО С ДАРЕНИЕ

Просветно дело в с. Чолакова махала/Чолаковци/

Повечето от дошлите в малкото селище Чолакова махала са от Дряновско, Тревненско и други планински селища - с 22 жилища към 1830; работници - строители /дюлгери/ и за времето си - будни хора. В родните места на някои от тях имало килийни училища и затова те били грамотни хора, такива, които можели да четат черковнославяски, да се подписват и да смятат. Затова, повечето от тях, помислили и за грамотността на своите синове.
През 1832 - 1833 година били построени воденицата, тепавицата и гайтанджийницата на търновския търговец - абаджия - Георги Димитров Кисимов в местността Сини вир. В тоя голям строеж взели участие много мъже от Чолакова махала, като майстори, строителни и общи работници. Георги Д. Кисимов бил родом от Трявна и това благоприятствало връзките между него и работниците. В Търново имало доста много хора от родните си места, които, им били били земляци. Такъв бил и даскал Димитър - куцият, родом от Дряново. Това спомогнало работниците да се решат да пратят синовете си да учат при даскал Димитър, а други при даскал Коча при черквата  "Св. Константин".
Обучението на децата траело от м. ноември до края на м. април. Децата живеели на квартира и в извънучилищно време помагали на хазаина си в домашните му работи и в дюкяна или работилницата. При такива условия се учили някои от децата момчета, родени през годините от 1933 до 1648г.,
Георги Марков, род. 1833г., Иван Марков - род. 1939г. , Трифон Петров-    род. 1840г., Колю Кънев Николов /Никоолу/ - Уста Колю Никоолу- род. 1840г., Георги Петров Ангелов - род. 1841г., Илия Станев Кънев- род. 1841г., Станю Стайков Калчев - Заяков - Уста Станю - род. 1841г., Атанас Колев Геновски - род. 1842г., Ангел Дончев Кънев - Чолаков - род. 1844г., Георги Кънев Петрушев - род. 1845г., Тодор Кънев Николов-Никовски - род. 1846г. и други.
Обучението на децата в Търново било свързано с доста трудности- особено, трудно било набавянето на храна, заплащането на спането и отоплението, още по-трудно било за жителите на Чолакова махала да търсят и да доведат духовно лице от Търново, Присово или Дебелец, за изпълнение не християнските обреди — кръщаване, венчаване и опяване и обичаи - погребение, помен, задушница, освещаване на вода, на къща, молебени. Тия трудности ги подтикнали, с общи усилия - по примера на другите села и на Търново да построят обществена сграда, която да задоволи нарасналите им нужди — за жилище на духовното лице, помещение за извършване на християнските обреди, за общоселски административни нужди, за селски дюкян, както и за устройване на килийно училище.

Сградата била започната през 1848г. и завършва през 1850 година. Построяването дава възможност да идва и да живее тук духовно лице. Някои от свещениците обслужвали селото били съгласни срещу допълнително заплащане да учат децата по метода на килийното обучение, но нямало условия за това. След построяване на новата сграда, дошлият поп Никита се съгласил и най-дълго време живял, и учил момчетата / от 1858 г. до 1875г.
Килийното училище в с. Чолакова махала било като другите килийни, училища в българските земи — вид начално училище, създадено през турското робство. За всички килийни училища в завладените български земи е характерно това, че били организирани при манастири и черкви,  през ХVII и ХVIII век, а към началото на XIX век - и в занаятчийски работилници и частни домове. Учебното съдържание и насоките на възпитание имали средновековен характер. Учениците първо били запознавани с имената на буквите и след това с четенето, писането, с черковното пеене и по-рядко със смятането. За учебници служели църковно - служебни книги, като Часослова - Наустницата напр. Това е църковна книга, по която се извършвало ежедневното богослужение в православния храм - утринна, вечерня, отделно литургия, провеждани на различни часове на деня, от тук името Часослов, а наименованието "Наустница” идва от това, че молитвите се учели наизуст. След Часослова учениците започвали да изучават книгата "Апостол", която съдържа новозаветните книги "Деяния на апостолите" и "Послания на апостолите", пригодена за четене в християнската черква. Освен тия две книги, учениците /някои от тях/, изучавали "Псалтира". Тая книга от Стария завет, съдържала библейски псалми/ хвалебствено - благодарствени химни/. Псалтирът бил преведен на старобългарски език от Кирил и Методий, и е бил изучаван отделно - като учебен предмет в българските килийни училища. Църковните книги - "Светче" и "Требник" в килийното училище в с. Чолакова махала не са се изучавали, изучавани са били само от тия които се подготвяли за свещеници в Петропаловсия манастир. В килийното училище, в което бил учител поп Никита ограмотяването ставало, като първоначална научавали, имената на буквите; "аз", “буки“, "веди", "глаголи" т.н. , след което преминавали към сричане и четене на думи. Обучението на писане се извършвало след това и с по-напредналите. Някои се научавали да четат, но неуспявали да усвоят писането. Можели единствено да си напишат имената.
Буквите се пишели по начина на печатните църковнославянски букви. Само някои от по-успяващите ученици се научили да пишат ръкописни букви не само за подписване на имената си, а и за писане на писма и за някои други случаи, т. е. усвоили ръкописното черковнославянско писмо. Условията за обучението били примитивни. Една от стаите била обзаведена за учебна стая. Накрай трите стени били поставени на чукани дъски. Тия дъски, служели за пейки. На тях сядали момчетата ученици. Имало.. едно трикрако столче за поп Никита. Отоплявали се със зидана печка - джамал. На всеки ученик се задавало какво да учи. Поради липсата на учебници и поради малкия брой на използваните църковни книги, учело се на смени и то само в учебната стая. Запознаването с буквите и заучаването им ставало чрез записване на същите върху хартийки, които всеки ученик втиквал в разцепената част на клечки, и ги носел в торбичката си. Това му давало възможност да ги учи в дома си. Учениците си служели и с малка четвъртита дъска, намазана с восък — "Панакида”, на която написвали църковнославянските знаци. През по-топли и слънчеви дни писането на буквите ставало на двора.
След време на учениците били доставени буквари и тогава те, а и учителят били улеснени в работата си. Какъв е бил букварът няма данни за запазен екземпляр от кого. Някои деца, които напредвали бързо в букварното учене преминавали към изучаване Наустницата /Часослова/ и учели молитвите наизуст. След това четели от Апостола, от Псалтира и от Светчето. Някои от по-напредналите ученици били назначавани за надзорници - на групи, или на всичките ученици, когато учителят поп Никита бил зает със своите свещенически задължения. Пол Никита бил строг и взискателен. Към непослушните прилагал телесни наказания: чукване с пръчка по главата, дръпване на ушите, задължавене да се стои прав, дори и с вдигнати ръце, наказания да почисти всички помещения и понякога да почисти целия двор. На по-големи лудории и непокорство биел с пръчката си по дланите на ръцете. Но боят го прилагал като наказателно средство в краен случай. Най-често си служел с наставления - проповеди и викане на бащите за разтвор. Те най-добре се справяли с непослушните си синове, защото държали строго децата им да получат образование. Поп Никита е държал да се учи църковно, пеене и някои от по-възприемчиви ученици са пеели при изпълнението на църковните обреди. Най-добри певци били: Тодор Кънев Никовски, Йордан Колев Миновски, Петко Станев и др. Същите, пееха в триглас на Петко Станев Стайков, който беше титуляр певец в черквата до края на живота си - 1929 година.

С построяването на сградата на черковата, по случай освещаването ѝ  Митрополит Иларион Макариополски - пръв българин митрополит в гр. Търново - 1872 година, което е голямо събитие за жителите на селото, пол Никита подготвя много добър хор от учениците си и възрастни бивши негови възпитаници.

За това голямо събитие се разправяше от възрастните жители на селото до края на живота им. Тогава владиката останал много доволен, и им изказал своята голяма благодарност, както на поп Никита, така също на хористите и на селените, построили храма.

С преместването на църковната служба в новата черковна сграда храм "Свети Архангел Михаил", учебните занятия при по-топло време се провеждали в голямата стая, ползувана преди това за извършване на обреди, обичаи и други - до построяването на новата училищна сграда 1938г.
През 1875 г. поп Никита прекратява дейността си като учител, в килийното училище и продължава да служи само, като свещеник, в селото. Че е свещеник и през 1879г. се потвърждава и от писмото му до Търновския митрополит от 25 януари 1879г., който е председател на Окръжния Училищен съвет в Търново, приложено към фонд 961 К, опис 1 а. е./ архивна единица/ 74 в Дирекция "Държавен архив" - гр. В. Търново, подписва се- "Свещеноинок Никита". 

В това писмо пише: Ваше Високопреподобие Отче, Архимандрите ......
1. Селото ни се състои ат 40 къщи, а турци няма.
2. Има едно училищно здание, което е в просто положение.
3. Нямами и никакви иждивения и разноски, освен годишната заплата на учителя ни.
4. Училището ни е просто и няма никакви имоти.
5. Учителя ни е един, името му е Юрдан Кочев /моя бележка-Юрдан Кочев Минчев - Миновски/, отечеството му е същото ни село, образовал се е в селото ни, и в селото Ганчовец - Дряновско Окръжие и няма свидетелство за учението си.
6. Ето че по Високата Ви заповед, ще доди учителя ни заедно със селските ни Старейшини, според назначението да му са потвърди кондратат и оставаме за всегда най-покорни и дълбоко почитание.

В разказваните спомени за живота си много жители на с. Чолакова махала изразяваха уважение и благодарност към техния учител поп Никита, че им е дал първоначалните познания, та да могат да четат книги и вестници, а повечето от тях и да пишат на говорим български език, а не само на черковнославянски. Действително, първоначалните им познания и придобиването на обща култура от тях са били на основа на обучението им в класните училища в Търново, в Петропавловския манастир и в други Учебни заведения, и са им помогнали да станат и добри майстори — занаятчии и строители, учители, певци, земеделец, градинари... За добрите отношения; между хората в селото има своя дял и поп Никита, който при всяка изискваща намесата му ситуация чрез беседи е въздействувал на своите енорияши.
Трябва да се съжалява, че за последните години от живота на тоя човек - просветител, не е написано много освен това в запазения/засега открит/ документ при Дирекция "Окръжен държавен архив" - В. Търново - частично цитиран в по-горния текст.
Поп Никита е дал толкава много на хората от с. Чолакова махала в годините на черното турско робства и заслужава по-голяма известност и почит от бившите и сегашни, и бъдещи жители на тоя квартал - "Чолаковци". Също по спомени - поради липса на ненамерени писмени документи, през учебната 1875/1876 година учител е дякон Неофит от с. Длъгня. В килийното обучение Дякон Неофит използвал взаимоучителната метода. Той бил весел, буен и част от учебното време прекарвал на открито с учениците си и занимания по гимнастика - марширували с дълги тояги, разделял ги и на две групи да правят боеви упражнения. През 1876 година се преместил като учител в с. Дебелец.
През учебната 1876/1877 година е учител даскал Стоян от с. Присово. През учебната 1877/78 г. е учител даскал Стоян от с. Килифарево. През 1878 година образованието става задължително и за момиченцата. От същата година започват обучението в първо отделение, и на по-големи деца — момчета - дори и на 10 годишна възраст, защото има изискване за момчетата, които ще работят на зеленчукова градина в чужбина да са завършили основно образование, т. е. да могат да четат и да пишат. Записването на такива по-големи деца става по искане на родителите им ; със съгласието на учителя, и на училищното настоятелство.
През Руско-турската война освободителна война - 1877/1878 години, като помощник на княз Черкезки, а след това като помощник и на княз Дондуков - Корсаков, и по-точно - като завеждащ Отдела на народно просвещение и доходните дела, професор Марин Дринов, поставя учебното дело в България на демократична основа. Той създава първия законодателен документ - "Привременен устав на народните училища" в 1878 година - през временното руско управление в България и се организират първите основни училища от учебната 1878/1879 година започва първа отделение по изискванията на устава. От есента на 1878 година приключва обучението на децата по устава на килийните училища.
Написал: Янко Йорданов Атанасов, роден на 16 октомври 1912 година. в с.Чолакова махала/кв. "Чолаковци" -1970г. в състава на гр. В. Търново. Сега живущ на ул. "Христо Ботев"№25, гр. В. Търново.

Повече информация: http://su-komarov.com/files/prosvetno_delo.pdf
Снимки: Грета Костова-Бабулкова 

 

ПОДКРЕПЕТЕ СТАРО ТЪРНОВО С ДАРЕНИЕ

Денят на детето се е празнувал в Неделята на мироносиците

У нас началото на Деня на детето се свързва с годината 1925. Тогава по инициатива на столичните лекари д-р Стоян Ватев и д-р Димитър Киров българското дружество „Червен кръст” основава Съюз за закрила на децата в България. Две години по-късно, през 1927 г., Съюзът обявява Ден на детето, който да се чества през пролетта - вторият неделен ден след Великден, Неделя на мироносиците. Денят на българското дете бил под покровителството на княгиня Евдокия, ръководел се от Върховен комитет с председател Софийският митрополит Стефан. Били създадени хиляди трапезарии, летовища и детски лагери в манастирите. Празнували го с литературни програми и детски изяви. След 1950 г. денят се провъзгласява на 1 юни, когато се отбелязва Международният ден на детето.

Из статия "Денят на детето" на общински вестник "Велико Търново"- 1935г. от Йорд. Кулелиев

На 12 май, неделя на Мироносиците, за девети път в България ще празнуваме денят на детето. На този ден ще се подчертае още веднъж голямата истина, че детето е най-скъпия Божествен дар, че то е нашето най-мило съкровище, че в него са заложени новите таланти и способности, че то носи гения на нацията, тъй нужен за нейния материален и духовен разцвет. И ако в лицето на детето ние виждаме нашето бъдеще, какво се налага нам, какви са нашите задължения, за да може това бъдеще да бъде една реалност, една действителност.

— Отговорът на този въпрос дава съюзът за закрила на децата в България. Основан през 1925 година, като секция от международния съюз за закрила на децата, неговата задача е била именно тази: най-широко да проагитира каузата на детето и да създаде условия за правилното физическо и духовно развитие на всяко дете. И в продължение на своята 10 годишна дейност съюза за закрила на децата в България и неговите многобройни клонове по села и градове са извършили грамадна работа в полза на детето, а най-вече в полза на бедните и нуждающите се от обществена подкрепа деца. Широкото разпространение в нашата страна на съвещателните станции, детските приюти, ученическите трапезарии, детските градини, детските игрища и летни колонии са главно дело на съюза за закрила на децата. С новия закон за общественото подпомагане, по силата на който всеки гражданин поднася своята лепта за подпомагане на всички нуждающи се, и делото на съюза за закрила на децата ще бъде материално подпомогнато, като му се дават 5% от общите постъпления във фонда. С тези нови материални средства, безспорно, и делото на съюза ще бъде засилено.

И нашият град — В. Търново — е държал на известна висота каузата на детето и възможното е правено. И ние имаме съвещателна станция, детски приют, ученически трапезарии, летни колонии, които очакват своето засилване и по-широко използуване. За постигане на горното са необходими и повече материални средства, и повече любов към детето, и готовност да му бъдем в услуга.

Дано предстоящото отпразнуване денят на детето прибави и един по-голеям плюс към неговата кауза и подтикне още повече желанието да му бъдем в услуга. Повече любов и повече обществени грижи — това искат децата от нас! Нека им ги дадем!!

Реч, произнесена от Негово Преосвещенство Знеполски епископ Софроний, по случай отпразнуване „Денят на детето" 12 май 1935 година.

Велико-Търновци,

Празнуваме деня на детето, на българското дете. Днес е неделята на Светите равноапостолни жени Мироносици.

Чудно и хубаво съчетание на тези два празника: празника на българското дете и празника на майката християнка.

Майката и детето днес застават пред образа на Бога и пред олтара на България в своя празничен ден, за да манифестират вярата си и любовта си. Надеждата ги озарява за по-честити дни. Волята ги калява и въздига към по-голямо съвършенство за благото на нашия народ и на отечеството. Тая воля изисква от българската майка християнка да стигне съвършенството на жените мироносици и апостолки.

Същата воля полага всички грижи за българското дете, за да достигне съвършенството на истинския човек, на добрия християнин, на верния син на Родната Свята Църква и съзнателен и възроден гражданин на Родината.

Да пазим детето; да се грижим за него да дадем простор на неговия идеализъм и крила на неговата светла и чиста душа, за да носи само радост и светлина в нашето семейство, в училището и в Държавата.

Велико-Търновци имат рядкото щастие де бъдат първото огнище, в което през вековете сам Бог запали неугасващия огън на вярата и родолюбието.

Българското дете, много по-рано от неговия празник, тук в пазвите на старопрестолния град на славните наши царе, патриарси и книжовници, намираше благодатното въздействие и рицарска родолюбива защита и възпитание под зоркото око на българската майка — търновка и българския народен учител и пастир.

Поздравлявам нашето родолюбиво и будно учителство, родителите и златната младеж на Велико Търново с днешния ден и празник на българското дете.

Да живеят и напредват под знамето на Бога и България!

Амин! 

Картичка из семейния архив на сем. Костови

Грета Костова- Бабулкова

 

ПОДКРЕПЕТЕ СТАРО ТЪРНОВО С ДАРЕНИЕ

ВТОРА ПРОГИМНАЗИЯ "ИЛАРИОН МАКАРИОПОЛСКИ" 1915-1944г.

Едва ли днес младежите знаят, че търновска прогимназия и гимназия преди 9-ти са носели имената на търновски митрополити. Девическата гиназия на митрополит Климент Търновски- нейн основател, а втора прогимназия на Иларион Макариополски- един от водачите на църковно-националната борба.

През 1909 г. се поставя началото на прогимназиалното образование, като се откриват две такива училища: Първа мъжка прогимназия (по-късно смесена), която носи името на дарителите Мариола и Стефан Белчеви, с директор Иван Златев, и Втора девическа прогимназия (по-късно също смесена) – “Иларион Макариополски”, с първи директор Моско Москов. Законът за просветата от 1909 година, приет от правителството на Александър Малинов, в което просветен министър е Никола Мушанов, създава условията за нов етап в българската училищна история. Според него управлението на училищата засилва централизирания си вид, а в обсега му се включват детските училища, основните училища и допълнителните курсове. Основното образование претърпява известна реорганизация. Първоначалното образование става четиригодишно и е задължително за всички деца. Прогимназията обхваща трите долни класа на гимназията, обособени в прогимназия. Законът разрешава съществуването на частните училища и обучението на децата от елита по домовете им от частни учители. Обучението в първоначалните училища и в прогимназията е безплатно и достъпно за всички деца. Гимназиалното образование е привилегия на "имотната класа". Броят на гимназиите е ограничен, във всеки окръг има по една мъжка и една девическа гимназия. Обучението в тях се заплаща.

За освещаването на прогимназията „Иларион Макариополски в общински вестник „Велико Търново”, бр. 26 1935 г. пише: „Всички присъствующи напуснаха тържеството с видимо задоволство, че са имали рядкото щастие да бъдат непосредствени свидетели на това важно събитие в живота на града ни. Накрай, нека пожелаем десетки години стаите и двора на това наше училище да се огласяват с хубавите детски песни, смехове, игри и приятни учебни часове и питомците му винаги да си спомнят с най-голяма радост прекараните ученически години в него и чрез делата си да оправдаят направените материални и морални жертви за тях.”  

Из семейния архив на сем. Костови

Катя и Никола Хаджиславчеви са щедри дарители за просветни и културни организации във В. Търново. Те дават 100 хил. лв. на Втора прогимназия „Иларион Макариополски“ за образуване на фонд, с чиито лихви да се подпомагат с облекло бедни ученици. 

 След 9-ти септември става втора политехническа гимназия- "ВАСИЛ ДРУМЕВ", която 1962-63г. се мести в новата сграда. 
През 1964г. в тази сграда е вече професионално-техническо училище по обществено хранене. През 1974–1994 г. е СПТУ по обществено хранене „Д-р Васил Берон“, от 1994 до 1998 г. – СПТУ по ресторантьорство и туризъм, след което се преименува на Техникум по туризъм. От април 2003 г. е Професионална гимназия по туризъм „Д-р Васил Берон“.

Източници: Общински вестник "Велико Търново"- 1935 г. https://pedagogika.dokumentite.com
Текст и колаж: Грета Костова-Бабулкова

Старо Търново

Иларион Макариополски- смел духовник и търновски митрополит

Иларион Макариополски е роден през 1812 г. в Елена като Стоян Стоянов Михайловски. Брат е на Никола Михайловски. Получава високо за времето си образование. Първо учи в родния си град, като един от учителите му е видният борец за църковна независимост Андрей Робовски, а по-късно бива пратен в гръцкото училище в Арбанаси. Приема монашество в Хилендарския манастир (1832), където полага грижи за заточения там Неофит Бозвели. Продължава образованието в школата на известния гръцки просветител Теофилос Каирис остров Андрос, където негов съученик е Стоян Чомаков. По-късно учи три години в прочутата Атинска гимназия. Близък приятел и сподвижник на Георги Сава Раковски. Взема активно участие в дейността на Македонското революционно дружество. От 1844 г. ръководи в Цариград, заедно с Неофит Бозвели, църковно-националната борба. Превежда от руски на български и издава през 1844 г. „Православное учение или сокращено християнско богословие“. Книгата е издадена под името Иларион Стоянов Еленчанин, след заглавната страница следва посвещение на родителите му хаджи Стоян Михайловски и Йордана х. Стоянова и предисловие от преводача. През 1845 – 1850 г., в резултат на натиск, оказан от руски дипломати върху правителството, е заточен в Света гора. Освободен е чрез застъпничеството на руския учен Андрей Муравьов. След завръщането си в Цариград разгръща още по-активна дейност в църковно-националното движение. Избран е за духовен глава на цариградските българи. За известно време предприема обиколка из българските земи, участва и в борбата на Търновската епархия против тамошния гръцки владика. След Кримската война (1853 – 1856) обнародването на Хатихумаюна донесло нови надежди на българите. На 5 октомври 1858 година е ръкоположен за макариополски епископ от митрополит Паисий Ефески. Ръкополагането му за епископ му дава право да представя своите сънародници в Цариград както пред Цариградската патриаршия, така и пред Високата порта. През 1859 г. участва в разтурянето на унията в Кукуш. На 3 април 1860 г. по време на така наречената Великденска акция не споменава името на цариградския патриарх. Според църковните канони, чрез това си деяние той фактически отхвърля неговата власт. С решение на Цариградската патриаршия Макариополски е повторно заточен в Света гора (1861 – 1864) заедно с подкрепилите го владици Авксентий Велешки и Паисий Пловдивски. След учредяването на Българската екзархия (1870) е член на Временния смесен екзархийски съвет и на първия Синод.  
Християните от Търновска епархия на 25 май 1872 г. единодушно при неописуемо тържество изразяват желанието си да имат Иларион Макариополски за свой митрополит.  На 12 септември в гр. Бяла бил посрещнат тържествено, една делегация от търновци го чакала да влезне в пределите на Търновска епархия. На следния ден в с. Поликраище, далеч от Търново, бил посрещнат от много народ, свещеници и учители, надошли от околните села. Дошли и от Горна Оряховица на коне, файтони и пеша. От името на насъбралите се учители Сава Сирманов приветствал владиката, като започнал със следните слова: “С неизказана радост, Владико Светий, се обляха сърцата ни, когато ни известиха за окончателното Ви решение да дойдете да пребивавате в пределите на предопределената Вам епархия. Трудно е да се изразят с думи, Владико Светий, Вашите страдания и високи заслуги към българския народ...” От Поликраище към Самоводене народът се придвижил с песни, ликувания и възклицания “Да живее Иларион Търновски!”, дето го очаквал множество народ от околността, представители на военната и гражданска власт от Търново. Читалищната управа разпратила нарочни покани до видни граждани. Чаршията била затворена. Българи и турци задръстили пътя към Самоводене. След речите и приветствия в Самоводене владиката тръгнал към Търново. Камбаните на Преображенския манастир и на отсрещния през р. Янтра- “Света Троица”, ехтели и заглушавали възклицанията на ликуващия по пътя народ. Така този народен непобедим “храборник” влиза във Велико Търново и “възлезе върху отдавна осиротелия престол на старите български патриарси”. В Търново да посрещнат владиката пристигнали от околните градове и отвъд Балкана чак от Казанлък, така че приветствията в града продължили няколко дни. На всички той в отговор благодарял с подходящи слова. След такова знаменито посрещане митрополитът свикал представители от всички околийски центрове на Търновска епархия на “митрополитски събор”. После обходил епархията и навсякъде бил посрещан тържествено. Навсякъде благовестял с кротост, миловидност, “което се изобразявало на лицето му”.
На 13.ІХ.1872 г. новият Търновски митрополит Иларион сред камбанен звън тържествено е посрещнат в старата столица.

Посрещане на митрополит Иларион Търновски в старопрестолния град през септември 1872 г. Автор на творбата е професор Иван Петров (1909-1991)

 

 

 Прочетете спомените на Тодор Янков за това събитие.

 

От 1393 г. той е първият български архиерей на осиротелия след св. Евтимий престол. По нареждане на дядо Иларион, Браницкият епископ Климент (Васил Друмев) открива първото българско богословско училище в Петропавловския манастир край гр. Лясковец, което по-късно прераства в Духовна семинария. На 4.VІ.1875 г. Търновският митрополит Иларион внезапно почива и управлението на епархията е възложено на епископ Климент Друмев. 
Каква власт и воля е имал митрополит Иларион и с какъв авторитет се е ползвал в поробената ни страна, личи от следния случай. По каква причина не се знае, едно българско момиче се явило в Търново в мезлича (турското управление), за да се потурчи. Научил за това, Иларион лично отишъл да поиска да бъде освободено, за да го разубеди. Мюфтията казал: “Олмас, попе” (не бива, попе). “Не съм поп, отвърнал Иларион, аз съм владика с царски берат”, станал и излязъл из мезлича. Стреснал се “мютесарифинът”, скочил и тръгнал подире му до последното стъпало на стълбата да го моли да се върне; ще му предаде момичето. Иларион, без да обръща внимание на тия пашовски обещания, си отишъл в митрополията. Силно разтревожен, пашата се връща в мезлича и почнал на всички съветници, събрали се там, да разправя какъв човек е Иларион, как бил съсипал патриаршията, която била цяло царство и, че му писали от Великата порта да го гледа и варди като “рохко яйце”. Не го сърдете, добавил пашата, защото този човек голямо зло може да докара до главите ни”. След това пашата изпратил с един “жандарин” момичето в митрополията. Иларион тутакси се разпоредил да намерят едно бедно момче, на което дал 4000 гроша и накарал един свещеник да ги венчае без да известява за това на пашата.
Всички тия съобщения, разказани от мен накратко по описание от Милан Радивоев, за посрещането на Иларион и неговата воля като Търновски митрополит, идват да ни явят с каква любов народът се е вживявал в борбата за църковна независимост. Те ни сочат също колко високо народът е ценял усилията за това, особено тия на Иларион, и как се е радвал, че може на роден славянобългарски език да слуша евангелското слово, проповед и богослужение с надежда и за политическа свобода.
Иларион Макариополски умира през 1875 г. Погребан е в двора на българската църква „Свети Стефан“ в Цариград.
Родната къща на Макариополски в гр. Елена е музей. 

Източници:https://dveri.bg https://bg.wikipedia.org 
Прочетете още- Слово за Иларион Макариополски

 

ПОДКРЕПЕТЕ СТАРО ТЪРНОВО С ДАРЕНИЕ

ДИМИТЪР ЙОРДАНОВ- достоен търновски кмет, убит от комунистите

Бил кмет на Велико Търново от 1923 до 1925 год. - стамболовист, предложен и избран от стамболовисти и блокари /лица, които се числяли към партии, образували "конституционен блок" у нас през двадесетте години на ХХ век/. Негови помощници били блокарите Светослав Церовски и Спас Дюлгеров. По стара традиция при избирането на кмет стамболовист търновци се стичали на Стамболовия мост и запалвали свещи по перилата му. Беляковчани наблюдавали от Зеленка вечерната феерия в чест на Димитър Йорданов. Юрист по образование, Димитър Йорданов бил стамболовист от новото поколение. Той спечелил доверието на съпартийците си и го избрали във Върховния съвет на национал-либералите. (В централното ръководство били още партийният оратор - адвокатът Петър Шишков (1873-1944) и авторитетният елинчанин Панайот С. Кършовски.) Баща му Йордан Минчев бил добър фелдшер. Когато се поставил въпросът за закриване на фелдшерските служби в България, той написал открито протестно писмо до правителството и депутатите. Това го издигнало още повече в очите на хората.
За този кмет съм записала дословно следното: „Димитър Йорданов нямаше авторитета на Кр. Станчев, но беше възпитан човек. Имаше желание за работа и се разчиташе на него. Лично ходи в София да купи 100 водомера. Така цената на водата за къщи, дюкяни, работилници вече не се определяше от Общинския съвет. В среща с царя се опитал да уреди дълга от сватбата на баща му - Фердинанд. 30-годишният срок наближавал, а въпросът все не се решавал. А като стамболовист хич не бръснеше Стамболийски. Когато той дойде в Търново - беше средата на април 1923 година-кметът го нямало на посрещането на гарата, нито на срещата пред Сметната палата (голямата сграда срещу входа на Царевец, бивш Окръжен народен съвет - б. с.). Стамболийски пристигна на срещата на кон и придружаващите го също бяха на коне. Бай Васил Димитров (водач на земеделците в Беляковец-б. с.) ходи да го посреща с нашите и с хотничани чак на гарата. Разправя, че кметът на Търново го нямало. Стамболийски бил нещо уплашен и не излязъл от вагона. Там преспал. Охранявала го конна полиция. Страхувал се от стамболовистко Търново, изтълкували нашите. След срещата всички на коне потеглиха през Долна (Асенова) махала.
Този бойкот на кмета Йорданов беше заради золумите на земеделците по време на съборите - през есента на предната година. Витрини по главната улица бяха изпотрошени. Земеделците удряли с колкото сила имат с цепениците си. Предвидиливи търновци бяха спуснали рулетките на магазините си. “
Търновци намразили Стамболийски след съборите (1922). Преди това имали хубаво мнение на него: хвалели го за дръзкото му държание към цар Фердинанд. Имитирали го как се провиква и му казва да снеме калпака си, за да прочете тронното си слово пред народните представители. След като дошъл на власт обаче, Стамболийски се самозабравил. От БЗНС министрите търновци най-много се подигравали на Марко Турлаков (като министър на финансите), когото наричали Марко Общи, защото като Димитър Общи се хвалел, че „държи кесията“. По-сетне разобличавал Стамболийски, че управлява с цепеница, а не с обещаното народовластие. Името на Турлаков било свързано с най-много афери: солна, шаранова, спиртна и пр. афери, в които замесил и семейството си. Най-разпространеният виц за Ал. Стамболийски в Търновския край бил следният:
Завел Стамболийски царчето Борис у баща си. Изгледал ги старецът и рекъл:
— Сандьо, кое е това момче, бре?
-  Как момче, бе татьо! Това е нашият цар Борис!
- О, Борисе, Борисе! Ти си бил ептен младо. Наш Сандьо - лудо. Не знам, синко, как ще оправите България - въздъхнал старецът.
При кметуването на Д. Йорданов махалите се преименували на квартали, но търновци продължили да ги наричат по старому. Било определено мястото на индустриалната зона на града — около двете гари. Изяснявало се къде се губят водите на търновските водоизточници. Била приета широка строителна програма: поща, втора прогимназия, която да носи името на Иларион Макариополски (днес училище по туризъм „Д-р Васил Берон“), училище по художествени занаяти (днес Художествена галерия - на Боруна), техническо училище със средства на ефория „Ангел Попов“ (днес Строителен техникум), възстановяване на срутилата се от земетресението мъжка гимназия. И нещо важно, останало и до днес: през 1924 г. по предложение на кмета Йорданов се приело празникът на търновските благодетели да се слее с празника на „Св. 40 мъченици“. Този празник на Търново според баща ми се чествал на различни дати. Като ученик например той ходил на този празник на празника „Св. Дух“, отбелязан с шествие, което завършило на Света гора. А от стари хора чувал, че до Балканската война празникът бил честван на Еньовден заедно с освобождението на града от турско робство. През същата 1924 г. в Търново се провело едно местно неофициално според баща ми честване на Дряновската епопея. То било по инициативата на свещеник Петко Франгов, участник в Априлското въстание и голям общественик след Освобождението. Така се подготвила 50-годишнината на това събитие, отбелязана две години по-късно в Дряновския манастир пак по инициатива на стария поборник. На търновското тържество, отбелязано на Паметника на обесените, той заявил, че ще се проведе голямо честване след две години. Идеята на свещеник Франгов била подета от дряновското запасно офицерство. В Търново бил учреден Окръжен комитет, чрез който се издирили всички участници в Априлското въстание. Възложено било да се напишат техните биографии. Но заслуга за юбилейното честване имал и тогавашният председател на Окръжната постоянна комисия - севлиевецът Тодор Бончев, който отпуснал много средства.
Политическите боричкания между стамболовисти и сговористи попречили на 31-годишния търновски кмет да довърши мандата си. Ето как обясни това баща ми.
Стамболовистът Боян Смилов, министър на правосъдието, излязъл от кабинета на Ал. Цанков (Първо сговористко правителство - 1923-1926) в знак на несъгласие да подпише указа за въвеждане на военно положение в България, след като се разбрало за подготвения комунистически бунт (Септемврийско въстание, както е известно в историята ни). Предчувствие за нещо сериозно се усетило. В Беляковец бившите военни - братята Добревски, били извикани в Търново. Имало „раздвижване, както се казвало. Търновските сговористи се възползвали от тази ситуация и решили да „катурнат“ местната власт, което значело да превземат крепостта на стамболовизма. Сговористите имали мнозинство в Окръжния съвет. Решили да започнат с развенчаване на най-популярния търновски стамболовист Кр. Станчев. Това можело да стане според тях с обвинение, че има преразход на средства за прехраната по време на кметуването му. Плъзнали слухове, че може да бъде даден под съд. Но така се случило, че бившият търновски кмет Кр. Станчев починал наскоро след това. След като се „хванали за прехраната“, сговористите решили да я използват докрай. Те издебнали подходящ момент - един конфликт между Общината и компанията, натоварена с прехраната. Всичко можело да се уреди чрез разтрогване на договора, но секретарят на Общината, за когото имало съмнение, че е подкупен човек, подведен от помощник-кметовете (блокари, станали след това сговористи), дал компанията под съд. А съдът постановил разтуряне на Търновската община. Станало така, както желаели сговористите - в навечерието на 30-годишнината от смъртта на Ст. Стамболов. Големият събор на стамболовистите, който следвало да се проведе в Търново според търновци, бил изместен в Плевен. Поканени от тамошния голям стамболовист д-р Думанов, търновските стамболовисти отишли на събора. Стъписването на търновските стамболовисти доказало колко липсва човекът, който можел да овладее едно такова положение. Събиращите се в кафеджийницата на дядо Косю (ул. „Гурко“) стамболовисти пеели и плачели:
„Я чуйте, патриоти,
Да си кажем словото:
На Гергьовден сме затворени в тъмни, хладни зандани...“
/Тази песен, озаглавена „Песен от Ст. Стамболов за Ст. Стамболов“, е изпята от внучката на Йорго Радов от Самоводене — Донка Денчева Шишманова, майка на Кръстю Шишманов Кръстев. Последният я помества в книжката си „Родова памет за Йорго Енев Радов - народен закрилник и борец за свободата на България“, Велико Търново, 2003, с. 43./
През есента, в навечерието на новите местни избори, в Търново се провел „нарочен“ според търновските стамболовисти събор на младите сговористи под мотото: „България над всичко“. Над 2-3000 души демонстрирали силата на Новото време, както наричали идването на власт на Демократическия сговор. Лично пристигнал министър-председателят Александър Цанков. Но търновци (стамболовистите) обърнали специално внимание на Андрей Ляпчев. Това те самите обяснявали: „Той ни отърва от Фердинанд“.  /Дни след Солунското примирие, подписано от А. Ляпчев, цар Фердинанд абдикира в полза на сина си (3 октомври 1918). Ляпчев имал заслуга за това, коментирали търновските стамболовисти, а Ал. Малинов считали за „подлизурко“ заради думите му към цар Фердинанд. „Винаги съм до Вас, след Вас“, към които стамболовистите добавяли: „И под Вас“./ Говорело се, че съборът на младите сговористи в Търново „отворил очите“ на Ал. Цанков. Той усетил националистически настроените търновци. През следващите години често посещавал града и спечелил търновци. По време на една сказка баща ми чул Ал. Цанков да казва, че Търново се очертава да стане „столица на националистическа България“. След забраната на политическите партии в България (1934) тези негови думи допаднали на търновци и влезли в употреба на мястото на „крепост на стамболовизма“. През 30-те години Ал. Цанков създава Национално социално движение по италиански образец, основано на „либро е мускето“ („книга и пушка“), но ориентирано към Германия. В негово лице търновци виждали силната личност. След 9.1Х.1944 г. най-преследваните били цанковистите, а не стамболовистите, за които се смятало, че са останали в миналото. Много цанковисти имало и в селата (Беляковец със силна Демократическа партия). След Девети септември на Ал. Цанков е прикачено прозвището Кръволака.
Националистическа пропаганда провеждал и Георги Иванов Фичев чрез движението „Национален подем“. С голям интерес търновци посрещнали книгата му „Национализмът и държавата“, излязла през 1937 г.
Предизборният събор помогнал за победата на Сговора в Търново. Преднината била незначителна. Димитър Раев, секретар на младите сговористи в Търново и председател на Временната общинска тричленка, бил избран за кмет на града. Янко Стоенчев казал: „Олекна ми!“.
/Янко Стоенчев (1881—1927), бивш министър на обществените сгради. Търновци го обичали и казвали, че след Ст. Стамболов единствено той истински помагал на родния си град. Неслучайно площадчето пред мъжката гимназия, за която отпуснал около три милиона лева, взело името му след неговата смърт. В близост до гимназията в негова памет бил направен красив барелеф с плоча, тържествено открита през 1928 г. Днес този паметник е „преправен“: с вградена скулптурна глава той е посветен на М. Кефалов, чието име носи улицата до моста в кв. „Света гора“./
На следващата година съдът оневил Общината, компанията била осъдена да заплати глоба, а един неин член влязъл в затвора. Същата година се провел голям събор/конгрес на стамболовистите в Търново. Той преминал по традиция с много шум и музикално шествие през града. Минувачите по тротоарите ги приветствали и махали с ръка.
Димитър Йорданов се върнал към адвокатството. На следващите избори през 1929 г. станал общински съветник. Като авторитетна личност го избрали за председател на читалище „Надежда“. През 1944 г. това съвпаднало с честването на 75-годишнината на тази стара търновска институция.
При кметуването на Димитър Йорданов станали бурни политически събития: 9-юнският преврат през 1923 г. - интелигенцията била против управлението на Ал. Стамболийски и застанала в защита на този преврат, включили се и ученици от мъжката гимназия. На следващия месец след преврата в Търново били извикани всички кметове и секретар-бирници. Изпратеният от правителството висш служител казал между другото: „Управлението на страната ще се основава на „ред и законност“ ... Нашето правителство няма да сменя цепениците с пищови...“
Други събития били- Септемврийското въстание през същата година и атентатът в „Св. Неделя“ в София през 1925 г., в който участвали двама души от нашия край.
На 9 септември 1923 г. в Модерния театър бил основан Демократическият сговор в Търново. Присъствалият от Беляковец Иван Свирчев, голям приятел на Янко Стоенчев, разказвал колко се умувало къде да се проведе основаването на новата политическа структура. Модерният театър надделял заради Новото време, както наричали управлението на Ал. Цанков (1923-1926). Последният го предпочитал след това за сказките си. Веднъж Я. Стоенчев казал, че Демократическата партия е гръбнакът на Демократическия сговор, но народняк (блокар) го апострофирал: „Не думай тъй, Янко!“.
Димитър Йорданов изчезнал по Девети септември 1944 г. По сведение на сина му Любомир Йорданов - юрист, бившият търновски кмет станал жертва на т. нар. „справки“. Извикан в МВР, той бил задържан и заедно с още 17 души ликвидиран на 3 срещу 4 октомври 1944 г. в Ксилифор или в с. Козаревец според появилите се след 10.11.1989 г. коментари в пресата.  Напразно колегата му Стефан Рачев, комунист, се мъчел да го спаси. Димитър Йорданов бил в добри отношения и с адвоката комунист Ангел Генов. С него се били договорили да няма ексцесии в Търново след Септемврийското въстание. Човекът, дал лоши сведения за него на Димитър Стоичков (Чолака) - изготвящ тогава списъци с имената на тези, които следва да бъдат ликвидирани, бил Петър Георгиев, научил синът му Любомир Йорданов.
От Любомир Йорданов научаваме, че Факултетът по право във Великотърновския университет се дължи на приятелството между него и д-р Михаил Вълчев — министър на правосъдието в кабинета на Димитър Попов. Когато се решавал въпросът за правния факултет, Л. Йорданов склонил приятеля си (двамата са репресирани) този факултет да бъде във В. Търново, а не в друг град, каквато била нагласата.
Из книгата на Олга Цанкова "Търновските кметове" (1919-1945)

 

ПОДКРЕПЕТЕ СТАРО ТЪРНОВО С ДАРЕНИЕ