Църквата "Св. Иван Рилски" на Трапезица

Първите археологически проучвания на известния от писмените извори средновековен град Трапезица започват точно в неговата северна част, непосредствено след Освобождението /1878г./ и с няколко прекъсвания продължават и през първата половина на ХХ в. Тогава на цялата площ на хълма са открити вече добре известните 17 църкви.

Най-голяма по размер е църква номер 8, известна с името “Св. Иван Рилски”. Непосредствено до нея има следи от други стари сгради, за които се предполага, че са манастирски. По стените на църквата са запазени следи от стенописи. На южната стена, близо до криптата е имало изображения на светци-воини, които в началото на ХХ в. били запазени до пояса. Върху първия пиластър на същата стена е имало изобразена фигура в богато облекло, опряла меч на земята. По южната стена е имало запазени и фрагменти от фрески на светци-постници, държащи в ръце свитъци, като един от тях са били запазени изписани думите: „Царството небесно”. На вътрешната стена на нартекса също е имало изобразени фигури, като една от фигурите вероятно е била изображение на царица, в керемиденочервено облекло. На пиластрите в кръгли медальони е имало изображения на светци, от които две са се били запазили до началото на ХХ век. Известно е, че цар Иван Асен I през 1195г. пренесъл от гр. Средец (София) във Велико

Търново мощите на св. Иван Рилски, които били поставени в специално построената за тях църква на Трапезица. Помещението към южната част на църква номер 8 се приема за мощехранителница. След завладяването на Търново от османските турци, по инициатива на патриарх Евтимий мощите на светеца са пренесени в новата патриаршеска резиденция при храма „Св. Петър и Павел”. Съхраняват се в църквата „Св. Иван Рилски”, който е бил част от голям манастирски комплекс заедно със съседния храм "Св. Св. Петър и Павел". На големите църковни празници се изнасят от нея и с тържествена процесия се поставят в катедралния храм. През 1469 г. рилските монаси получават разрешение да отнесат мощите на своя патрон в Рилския манастир, където са намират и днес. 

Васил Берон пише: „Мощите тия Св. Ивана Рилскаго сега се намират пак в монастиря „Св. Ивана“ в Рилската пустиня на Витоша планина при София, а са се взели от Търново по следующия начин, както се разказва за това в списанието отца Неофита Рилскаго и именно: След като се поутешили бойните времена и работи, някой си филипополский протопоп Яков бил дошъл в Търново при тогавашния гръцки митрополит за своя някоя работа и случайно (или как - неизвестно) узнал, че мощите Св. Ивана Рилски били лежали от много години насам в Архиепископията (т. е. Митрополията) търновска. Тогава тоя протопоп отишел в монастиря Св. Ивана и разказал на тамошните монаси, „че он видял сам мощите Св. Ивана Рилскаго в търновската Архиепископия и им се поклонил“. Тогава, като се известило братството монастирско за това, изпратило нарочно едного от своите иноци, за да доде тук в Търново и да се увери, ако действително тия мощи се тук намират. След като и тоя инок се уверил, че това е истина, възвърнал се назад в монастиря и явил за това на братството. Тогава то вследствие на един соборен съвет доказало за това на благочестивата царица кира Мария или госпожа Мара, дъщеря на благочестиваго деспота Георгия Бранковича, бившаго по него време владика сръбски, и всички я молили, за да изходатайствова пред султан Махмуда II, нейн (ако и не същи) син, да издаде ферман до търновския валия, за да се отпуснат и предадат мощите Св. Ивана Рилскаго пак на същия монастир, отдето те били взети. Госпожа Мария отишла в Цариград, (тя живяла тогава в чифлика си при Серес) и изходатайствовала такъв един ферман, и го предала на братството от Рилския монастир. Някои от братството дошли тук в Търново, за да си искат и вземат мощите, но търновците са упрели, 3 дни крамоли, правили, най-сетне отишли в съда и със силата на султанския ферман монасите надвили, взели си мощите и ги занесли в монастиря „Св. Ивана“, дето и до днес те се намират. Тук впрочем трябва да споменем, че като тръгнали от Търново монасите с мощите Св. Ивана Рилскаго, минали реката Росица и като дошли до Никопол, посрещнал ги един знаменит человек, завел ги в палата си (двореца), гудил мощите в черквицата си (капелата), държал ги 4 дни, угощавал не само тях, но и всичките боляри и други, що ходили на поклонение на мощите. Най-сетне надарил богато монасите и заедно с болярите си изпратил ги до река Осма. Като дошли в София, монасите поставили мощите Св. Ивана в церк. „Св. Георгия“, проседели там 6 дни, оттам те отишли в монастиря, дето и пристигнали на 30 юния 1470 год. Оттогава е останал обичай на 1-й юлия да се отслужва всенощное бдение, както и тогава се отслужило в монастиря „Св. Ивана Рилскаго“, и поклонниците преимуществено отиват и днес, за да се намерят по него време в монастиря. Трябва при това за ясност и уразумение да забележим, че гореупоменатата царица Мария не е оная царица Мара, за коя се пее в нашите песни: „Цар Мурат Мари думаше: - Маро льо, бяла българко...“ и пр.; за тая Мара, която е била дъщеря на цар Ивана Александра и сестра на Шишмана III, се казва, че я називавали Тамара, и когато цар Шишман се принудил да направи съюз със султан Мурата 1-й, то и от нужда, вижда се, рода ради Българскаго била дадена и сестра му Мара, (историците криво и погрешно я називават Тамара), султан Мурату 1-му за жена, (която впрочем доживот не си е променила християнската вяра). И, чудно и дивно нещо! - от тая Мара се е родил Баязид I Илдъръм, жестокият разорител и изтребител на Българското царство, преимуществено же на престолния му град Търново... Человеку настръхват космите, като чете разорителните страшни и зверски дела, извършени от Баязита и сина му Челеби Солимана в най-злополучния град Търново!... Откъм южната страна на сегашнята Митрополия или церквата „Свет. апостолов Петра и Павла“ е била построена там на поляната, дето и до днес съществуват дувари, церквата „Свет. Ивана Рилскаго“; и тя била там построена съобразно с гореизложеното наскоро преди падането и разорението на Българското царство." Мария Бранкович е царицата, която издейства султански ферман за пренасяне на мощите на свети Иван Рилски от старата българска столица Търновград в Рилския манастир. Шествието, с което през 1469 г. са пренесени мощите, е описано от Владислав Граматик, според когото чрез него „западните български земи пак да се осветят и да се напътят към добро“. Мария дарява на Рилския манастир ценна икона на Пресвета Богородица. След падането на Константинопол (1453 г.), Мара изпратила даровете на влъхвите на манастира „Свети Павел” на Атон." 

Из книгата „Археологически и исторически изследвания“ от Васил Берон  

 

Източници: http://www.trapezitsa-sever.info http://museumvt.com 

ПОДКРЕПЕТЕ СТАРО ТЪРНОВО С ДАРЕНИЕ

Български морски сговор и Търново

Мнозина ще се изненадат, но през двадесетте години в Търново е можело да се видят лодки по Янтра. Инициатор за появата им бил т. нар. Български морски сговор, а най-предпочитани места за гребане – пълноводните отсечки от меандрите на реката в чертите на града, около и под Балдуиновата кула.

Организацията имала за цел популяризирането на плавателността на река Янтра и пълноценното използване на голямото водно богатство. По нейна поръчка в град Варна била построена първата спортна лодка в България за 6 гребци, с което се слага и началото на водните спортове по река Янтра.  По късно били поръчани още две спортни лодки за 4 и за 6 гребци, създадени са дамски, мъжки и младежки клонове на организацията. През 1924г. на завоя на реката под Турския мост било направено и кокетно пристанище, където акостирала малката флотилия.
В бр. 6 на сп. "Морски сговор" от 1924г. пише: "Първите искри на тази организация бяха хвърлени в Търново, след като вражеските корабни оръдия за пръв път в третото царство проехтяха над Черноморските ни градове. Сигналът на търновските железничари, основали в 1913 год. фонда „Народен кръстосвач „Отец Паисий“, биде разбран и подхванат в цялата страна, комитетите бърже никнеха, а основаха се и нови фондове — „Миноносец Св. Кирил и Методий“, „Българска военна флота“ и др.; родолюбивият българин, схващайки по инстинкт голямото значение на хвърлената идея, щедро даваше лептата си . . . Така се трупаха стотинки и левове, с които разбуденото, но не канализирано национално съзнание искаше да защити и запази своите брегове, станали му изведнъж скъпи. След чувството, не закъсня да се яви и разумът — един наш професор и двама високообразовани моряци замислиха основаването на общонародна културна организация, която да понесе, отгледа и високо да издигне току-що родилата се българска морска идея. Пожарът на голямата война забави, но не задуши хубавото начало; тримата апостоли поведоха широка пропаганда в печата още през течение на войната. Погромът разпръсна и отне възможността на тия труженици да работят на новото поприще, — двамата от тях — Антонов и Серафимов, един след друг починаха; третият — професор Консулов — пръв, заедно със своите колеги от университета, подаде ръка на шепата моряци, които в 1920 година решиха да турят на здрави основи развитието на националната морска мисъл."

Впечатления от конгреса на Български Народен Морски Сговор - август 1928 год. във Велико Търново.
През време на конгреса три аероплана, снабдени с фотографически апарати, летящи откъм Шипка, трепкаха криле, всеки ден, над старопрестолния град и правеха из низко снимки, които са изпратени до секретарията на Б. Н. М. С. Трен като морска пиявица се промъква из живописни дефилета, над него навити кълба пушек. Из прозорците на купетата надничат глави в морски фуражки; развяват се дамски кърпи и пътници с чанти в ръце нетърпеливо чакат спирането на трена, за да бъдат първи на перона на гарата.
Река Янтра, като огромна светлолюспеста змия, прави чудни извивки; опасвайки най-оригиналния град на света, провирайки се напреки през няколко каменни и железопътни моста и игриво скривайки се в далечината... Градът, Царевец, Трапезица, Картал-тепе... Като грамадни океански параходи, заседнали един до друг, умислени масиви, задрямали като мистични чудовища...
Гарата, обкичена със знамена има празничен вид. На перона редици: Членове на Морски сговор, легионерки и легионери в красиви форми, военната музика — музиканти с надути бузи... види се свирят марш— Ботевата песен. Делегати и делегатки в разни пози, с и без шапки на главата, личат като неподвижни фигурки. Пред тях, начело на посрещачите, джентълменската фигура на председателя на клона — красивия окръжен... (Казано П. С. в последствие, в него се влюбили всички делегатки и делегати), до него с гола лъсната глава — неговия подпредседател, трябва да е Тенекеджиев. Над тях стърчи висока фигура, в моряшка капитанска униформа, много прилична на секретаря на Сговора известния Славянов. От самата снимка личи, че не се държат приветствени речи, защото всички са в спокоен вид, с усмихнати приветливи лица... Няма начумерени важни физиономии. На много места двойки, прекръстосали ръце...
Накатерили се къща връз къща и народ по улици и балкони един връз друг, като гимнастическа пирамида (гледани напреки от аероплана), поздравляват с шапки и ръце към минаващите редици... Тук редовете са стройни: моряците стъпват самоуверено, под крак и се прохлъзват под арка от зеленина.Тясната главна улица натъпкана само с глави... От височината изглежда като груб полицейски шнур. По-нататък до сечената канара, пред Царевец, шествието се откроява в изглед: като че Цар-Асеновата войска се завръща от победен поход край Черноморския Одесос... Тук препречени ленти — надписи и много, много знамена. На челото на Царевец е кацнала кокетна туристическа хижа, с изглед на форт, а над и около нея национални и интернационални знамена.
Аеропланите правят някакви извивки и наново се явяват да продължават своите снимки. И твърде отблизо сега е фотографирана хижата: Сега по нейните прозорци се виждат разпрострени да съхнат моряшки потни блузи, горни и долни мъжки, и две дамски ризи... Изглежда, че делегатите са в домашна обстановка — на отмора. А в обширния салон, през широко отворените прозорци се вижда струнен оркестър връх естрада...Въздухът е нажежен трепти на талази и на фонда към Картал-тепе и Гарга баир се появява теменужна окраска с оранжеви петна. Здрач. На другия ден, при по-силно слънце, от аеропланите са правени снимки, твърде напомнюващи панорама — албум, картини, продавани при всяка по-реномирана книжарница... Списание "Морски сговор"

Прочетете още: Пристанището на търновския спортен легион на р. Янтра
Грета Костова- Бабулкова

ПОДКРЕПЕТЕ СТАРО ТЪРНОВО С ДАРЕНИЕ

Спортът в старата столица

Един изпълнен дълг
Из общински вестник "Велико Търново"- 30.04.1934г.

Последните години зарегистрираха спорта у нас като един голям обществен факт, който преминава вече тесните граници на ограничения интерес, който той представляваше преди години. Неговото бързо развитие налага вече от страна на обществените институции един по-голям интерес. Държавата първа на свой ред узакони и урегулира спортното развитие със закона за физическото възпитание на Българската младеж. Общината, като организиран самоуправителен институт, стои най-близко до културните, здравословни и благоустройствени нужди на гражданите и има задача да задоволява тия нужди, като развива дейността на общежитието по пътя на неговото всестранно развитие. Като изхождаме от тоя основен принцип поставя се въпроса, може ли да бъде изключен в кръга на тая дейност спорта. Нещо повече, тук частната инициатива иде да подпомогне общината в изпълнение на нейните големи задачи — създаване на условия за всестранното развитие на гражданина. Ролята, която общината има да играе в такъв случай, се свежда до подпомагане и организиране по-нататъшното развитие на частните инициативи, чрез създаването на по-сгодни и благоприятни условия за тяхното развитие. Първата подкрепа, според мен, която трябва да се даде на спорта от общините е създаването на удобни за практикуването му игрища и стадиуми. Само общините са, които могат най-ефикасно да разрешат въпроса с игрищата, защото те разполагат с места. И наистина, не е ли стремеж на всяка община да създаде паркове и градини за здравните нужди на своите граждани и, ако те са вече една необходимост за културният човек, не е ли еднакво, и с още по-голямо значение, нужно създаване на тия здравни условия за подрастващите поколения, а тъкмо това е и задължението, което общината има към спорта.
Днешният състав на В. Търновският Общински съвет начело с енергичния и културен кмет, господин Васил Давидов, правилно схванаха ролята на общината към здравното физическо възпитание на В. Търновската младеж. Тая младеж организирана в спортния клуб „Етър“ от дълги години имаше една лелеяна мечта — сдобиването със спортно игрище. Бурните следвоенни години бяха пълни с бурен живот и за младежта — в него се отразяваше духовното поражение на цяло едно поколение, но същевременно се показаха инициалите на една нова вяра, нов възход. В дните на всеобщо отчаяние, по повърхността на което малките вълни на единични прояви не смогваха да заместят общата безпътица, се издигнаха лозунги и нови идеали и стремежи от българската младеж: свежи надежди и не подозирана мощ на младите заместиха унилостта и безверието на старите. Борбата дълга: всички против нас, а ние сами, но с несломимото оръжие на твърда вяра и неизчерпаема любов към своите идеали.
Това е миналото! Настоящето?
Благодарение широката и мощна подкрепа на господин кмета Васил Давидов, който твърде енергично се застъпи за даване място за игрище на спортния клуб „Етър“, подкрепен единодушно от общинския съвет — днес мечтата на В. Търновската спортна младеж се напълно реализира.
В. Търновската младеж с явна и непринудена признателност ще си спомня винаги 12 април 1934 година, деня в който В. Търновският Общински Съвет изпълни своя дълг към подрастващата генерация, като отпусна за вечно ползвуване общинско място за спортен стадиум на спортния клуб „Етър“. Тяхното име ще бъде обезсмъртено. И тем в знак на вечна признателност златната младеж на гр. В. Търново ще питае винаги гореща симпатия — защото те не останаха безчувствени и глухи към стремежите и въжделенията на ония — които творят живата органическа спойка на млада България. Инициативата на В. Търновския Общински Съвет е твърде навременна и полезна. Тя напълно заслужава да има общо съчувствие и съдействие на всички В. Търновски граждани, на всички радетели за здраве и култура. Издигането на този стадиум, безспорно ще бъде голям принос за здравия живот, за родинолюбието и човещината на В. Търновската младеж. Той ще даде необходимите условия умело да се справя с физическия и духовен труд, чрез които младежта расте в знанията и крепне в идеализма. Спортният стадиум има високата задача да продължи на обществена основа делото на българското училище. Той ще калява младежта за достойна служба Богу и народу. Неговият идеал е да сформира жива и дейна патриотична младеж, гдето общежитието и взаимопомощта ще творят здрава психика, благороден живот и служене пред олтара на отечеството, църквата и общочовешкия идеал за мир и съвършенство.
Симеон Т. Кисьов
Източник на снимка: http://sport-vt.com
Грета Костова-Бабулкова

ПОДКРЕПЕТЕ СТАРО ТЪРНОВО С ДАРЕНИЕ

Освобождението на Търново

  Търновци посрещали освободителите цели три пъти. През юли 1877 г. търновци били щастливи да посрещнат руските освободители на три пъти с цветя и знамена. Най-напред на 7 юли Драгунската бригада и 16-а конна батарея, водени от ген. Гурко, превземат старата българска столица, прогонват турските войски и пленяват огромен обоз с турски снаряжения. По този случай е пратена специална телеграма до главнокомандващия княз Николай Николаевич. На следващия ден в Търново пристигат отрядите на българските опълченци, а след четири дни тържествено влиза и самият главнокомандващ. Първият път, когато пристига отрядът на ген. Гурко, пред къщата на известната Евгения Кисимова – председателка на тогавашната женска община, се събират много граждани и тя произнася кратка прочувствена реч. После поднася хляб със сол и червен пипер и заедно с други жени го раздава на щабните офицери и на войниците. На другия ден по подобен начин са посрещнати и опълченците. Най-знаменателният момент настъпил на 12 юли 1877 г. В чест на знаменития висок гост – княз Николаевич, жителите на Търново се подготвили по-добре. Те направили специални знамена, с които украсили прозорците на къщите по цялата главна улица чак до турския конак. Това не остава незабелязано от руските кореспонденти, както и от български автори, които написали в книгите си: „Когато Търново среща на 30 юни (12 юли нов стил) 1877 г. главнокомандващия, всички къщи били украсени с флагове, руски и български знамена, венци от разни цветя украсявали всеки един дом и всяко здание...” Едно от тези знамена е запазено и до днес (мисля, че се съхранява в Регионалния исторически музей във Велико Търново). Знамето е нарисувано с блажни бои върху бял памучен плат и е с размери 79/100 см. В горната му част е изрисувана владишка корона – митра. Тя завършва с руски християнски кръст. Короната – митра е поддържана от двете страни от ангели на благовестието, държащи в ръцете си клонки от крем (градинска лилия). Под короната е разположен текст, заемащ по-голямата част на знамето. Той е изписан на седем реда в два цвята – охра и зелено, и гласи: „Да живее императорско величие Александър Николаев и всем царствующим освободитель болгарского народа. Търново, юний 25, 1877 года”. Под този надпис е нарисувана панделка в син цвят. От двете й страни излизат маслинови клонки, изписани със зелена боя. Знамето е подгънато от двете страни и подшито на ръка. От горната страна ръбът е също подгънат, на места скъсан. Вероятно на него пряпорецът е бил закрепян и спускан... Някои автори смятат, че идеята градът да се украси със знамена е на Евгения Кисимова и Георги Кабакчиев. Но интересното е, че при първото посрещане на ген. Гурко не е имало флагове. Навярно затова, защото търновци не са били сигурни дали ще бъдат освободени и не са могли да се подготвят за съответното триумфално посрещане на руските войски. За това как е станало руският офицер Всеволод Крестовски описва следната картина: „Мъже, жени, девойки и деца с насълзени от радост очи прегръщаха всеки срещнат войник. Щом влезе в града Великият княз, духовенството излезе да го посрещне с кръстове и хоругви. Цялото християнско население в града беше се стекло тук. Руски и български знамена, украсени с миртови и маслинени клонки, се развяваха над къщите...” 

Автор: Маргарита Атанасова – Арачийска 

Картина- „Влизането на великия княз Николай Николаевич в Търново на 30 юни/12 юли 1877 г.”, художник Николай Дмитриев – Оренбургски, 1885 г.

Прочетете: Автентичен разказ на Васил Берон 

 

ПОДКРЕПИ И РАЗГЛЕДАЙ АЛБУМ

„Спомен от Освободителната руско-турска война през 1877 – 1878 година“

 
ПОДКРЕПЕТЕ СТАРО ТЪРНОВО С ДАРЕНИЕ

Как се е стигало до Търново от други градове през 1907г.

В Пътеводителя на В. Търново от 1907г. пише:

"За да се отиде в Търново от София, Варна, Русе и от станциите, разположени между тия градове и Търново, служи железницата. Разписанието на тръгване на треновете и цените за местата са дадени по-долу. Цените са в ср. левове и без ажио. Там, гдето има железници до Търново и обратно се отива; 

1. От Свищов. Отива се до гара Левски, като се плати на фаетон 10—12 лева. За по-евтино може и с пощенската кола. Лете може да се пътува и с параход до Русе, а от там по железницата до Търново. Последният път (целият) струва около 10 лева. 

2. От Котел. Отива се до Кипилово — Константин (с коня) — Константин — Беброво — Елена — Търново (с фаетон). За фаетон от Търново до Елена (или обратно) се плаща 14—16 лева. По евтино до Елена (и обратно Търново) се пътува с пощенските кола (3 лева за място). Шосето от Елена до Търново минава през една живописна долина (Кленският боаз), прорязана от Дрентската или Еленската река. В края на тази долина (към Търново се намират монастирите Св. Никола“ (Къпиновският) и ,Св. Илия” (Плаковският). 

3. От Сливен. Отива се с кон и със селски кола през Асеновското устие—с. Юренджик — Демир-капия— с. Стара Река. От тука през Константин —Бебрево —Елена—Търново с фаетон, Друг път; пътува се с кон от Сливен—Асеновското устие— с. Бяла—с. Сара-яр—върхът Бялата крава—с. Костел—Елена— Търново. 

4. От Нова-Загора, Минава се през с. Кортен - Кортенските бани—с. Твърдица—върха Доксата —Елена - Търново. Друг път: през Хаин-боаз—Вонеща-вода — Килифарскнят монастир— Килифарево — Дебелец — Търново. 

5. От Казанлък. през с. Яйканлии — върха Кръстец— Радовци (с кон) —Трявна — Царюва-ливада — Дряново — Търново. Друг път: Шипка—върхът Св. Никола—Червен-бряг—Габрово — Дряново — Търново. (Пътува се с фаетон) или (с кон) през върха Св. Никола — Соколския монастир — с. Етъра—с. Бичкийната—Габрово—Търново). 

6. От Пловдив. (Освен по железницата) минава се през Калофер — Фердинандов-връх — Кръвеник- Стоките — Батошево (покрай монастирите) — Севлиево — Търново. Кирия за кон дневно се плаща от 2-3 лева. На фаетон до Габрово 12-15 лева; до Севлиево — 14-16 лева; до Трявна - 15-20 лева; до Елена — 15-20 лева; до Дряново 8-10 лева; до Килифарево — 6-8 лева; до с. Никюп — 8-10 лева; до Горна- Оряховица или Лясковец 6-8 лева; до Арбанаси 5 лева.
Забележка: Цените се определят чрез пазарлък." :) 

Из Пътеводител на Велико Търново от 1907г. 

ПОДКРЕПЕТЕ СТАРО ТЪРНОВО С ДАРЕНИЕ

Стани благодетел!

Черен кръст в памят на 204 жертви на комунизма

В северната част на парк „Дружба“ има паметник- Черен кръст „В памет на избитите през 1945г. 204 жертви на комунизма“. Металният кръст беше издигнат още през 90-те години по инициатива на Съюза на демократичните сили, на лобното място на 204 невинни жертви на комунистическия режим във Великотърновско. Напомня ни много на разправата с жителите на Търново от османците. Султан Баязид след превземането на града, избива 110 боляри, но явно жестокостта на фанатизираните комунисти е по-голяма и от тази на чуждия завоевател... Да бъде вечна паметта на загиналите!
Тук ще предам една история на г-н Иван Митев, която е свързана точно с това място, старите гробища на града.
По-старите търновци сигурно още помнят един добър човек - Христо Русев, работеше в Общината, беше шеф на държавни имоти. Той и баща ми Митьо Иванов, роден през 1930 г., били ученици в Мъжката гимназия, когато започнали избиванията в старите гробища на града. Били на квартира близо до гробищата. Една вечер се престрашили да погледнат, какво става край рова /детска им работа/ и видели как докарали група търновци, наредили ги до ямата и ги разстреляли. Когато убийците си тръгнали, двете момчета допълзели до ямата и видели вътре между труповете един ранен човек, който се опитвал да изпълзи. Откършили клон и му го подали. Човекът се измъкнал от ямата с убитите и пропълзял към скалите над Кечаната фабрика. Какво е станало с него е неизвестно. Двамата цял живот са пазили тайната, защото ги е било много страх. Научих за това, когато с баща ми бяхме на гости на чичо Христо Русев във Ветринци. Това се случи години след 1989г. Тогава баща ми каза, че за първи път са проговорили на тази тема. Бог да ги прости и двамата - те бяха достойни мъже!
Много хора ми споделиха ужасни спомени от това трагично събитие. Под публикацията може също да ги споделите, за да могат повече хора да ги прочетат. 

 
Грета Костова- Бабулкова 
 
ПОДКРЕПЕТЕ СТАРО ТЪРНОВО С ДАРЕНИЕ

22 септември 1908 година -обявяване на независимостта на България

Обявяването на независимостта през 1908 г. е важен акт в българската история, с който се отхвърля васалитетът на България към Османската империя, наложен от Берлинския договор от 1879 г. Обявяването на независимостта на 22 септември слага успешен завършек на повече от 30-годишната борба за политическо равноправие в международните отношения на възстановената след петстотингодишно робство българска държава. Още от самото начало на изграждането на българската държава и формирането на нейните институции страната се стреми към самостоятелно решаване на съдбата си. Най-голямо доказателство за това е Съединението на Княжество България с Източна Румелия през 1885 г. В началото на ХХ в. след известно стабилизиране на държавния апарат и създаването на благоприятни международни условия се правят няколко опита за провъзгласяване на независимост през 1905 г. и 1907 г. Васалитетът заплашва Съединението на Княжеството и Източна Румелия. Тъй като клаузите, които се отнасят за областта, продължават да съществуват юридически, има опасност при политическа дестабилизация на района да се направи опит за възстановяване на статуквото отпреди 1885 г. Особено трудно е състоянието на българската дипломация, тъй като в първото десетилетие на века България е единствената страна, която все още е във васално положение и това ѝ пречи да води рационална външна политика. На страната е забранено да сключва международни договори на равноправна основа, а българските дипломатически представителства се третират като неравноправни с другите. Това засилва недоволството на българската общественост. Действително, още от Учредителното събрание, първостроителите на българската държавност се опитват да заобикалят, да премахнат и в крайна сметка да ликвидират наложените от Берлинския договор несправедливости. За тридесет години свободен живот българската държава постига значителни успехи в това отношение. Страната започва да сключва самостоятелни договори и конвенции, участва в няколко международни прояви, където е третирана де факто като суверенна държава. През 1902 г. правителството успява да сключи и военна конвенция с Русия. Всички тези постижения са добити с изключителен труд, като се използват противоречията между големите държави и се залага най-много на собствените сили. В началото на 1908 г. цар Фердинанд, който вече има сериозното намерение да провъзгласи независимостта на България, предлага на Демократическата партия да състави правителство. Изборът пада върху Александър Малинов. През 1908 г. се засилват противоречията между държавите от двата блока - Антантата и Тройния съюз. Те все по-отчетливо си оспорват влиянието на Балканите. През юли същата година избухва Младотурската революция в Турция. Дипломатическият ни представител в Цариград Иван Ст. Гешов съветва външния ни министър Стефан Паприков да обяви българската независимост. Русия обаче настоява българските дипломати да изчакат първо Австро-Унгария да анексира Босна и Херцеговина и едва след това България да наруши Берлинския договор. Междувременно българо-турските отношения се изострят с т. нар. инцидент Гешов, след който българският представител е отзован от Цариград. На 9 септември 1908 г. България се възползва от стачката на служителите от Източните железници и заема линията на Баронхиршовата железница на българска територия. Това е още една крачка към отхвърляне на зависимостта от външни сили. Идеята за провъзгласяването на независимостта на България обаче се пази в строга тайна. За това са знаели само седемте министри от кабинета на Малинов и самият той. Фердинанд научава едва на 16 септември. След като изслушва предложението той се съгласява, но при условие, че церемонията се състои на 22 септември, а не ден по-рано както е искал Малинов. Защо става тази промяна за историците остава тайна. На 20 септември Фердинанд се завръща от неофициално посещение в Австро-Унгария и изпраща телеграма на Малинов да го чака в Русе. Там му съобщава, че е настъпил "дългоочаквания ден" и му възлага да състави манифест. В спомените си тогавашният министър-председател Александър Малинов предава разговора с княз Фердинанд в навечерието на събитието: — Е, господин Малинов, най-после дългоочакваният ден от вас и мен, от целия български народ, дойде. Решението, което взехме в Карпатите, време е да турим в изпълнение. Намислил съм това да сторим във Велико Търново, старата столица на българските царе. Иван Салабашев, министър на финансите в кабинета на Александър Малинов, пише: — Понеже в Търново трябваше да присъства доста много народ, за да стане церемонията по-тържествена, търновският окръжен управител бе поканен да свика от околните градове и села много лица под претекст, че уж в Търново ще се състои голям митинг, на който шефът на правителството Малинов ще държи програмна реч. На 22 септември 1908 г. към 10 часа царският влак, изпратен от София в Русе, за да посрещне княз Фердинанд пристига във Велико Търново. Междувременно по време на престоя му в с. Две могили премиерът Малинов написва Манифеста за обявяване на независимостта. Според някои историци документът е написан на коляно върху обикновени листи. Дори една от легендите твърди, че когато ръкописът бил почти готов, внезапно излязъл силен вятър, станало течение и листите се разхвърчали навън от купето на влака. Манифестът обаче бил събран отново и нищо за щастие не липсвало. С наближаването на старата българска столица влакът намалил ход и спрял на гара Трапезица. Според старите великотърновци всъщност тренът е спрял в един от тунелите защото Фердинанд в последния момент решил да слезе не на гара Търново, а на гара Трапезица. Наложило се мотрисата да се върне на заден ход до Трапезица за да може бъдещият цар да слезе там. Той пожелал да премине пеш през Долната /Асенова махала/. Князът тръгнал сам за църквата "Св. 40 мъченици", за да премине през най-святата част на Търново покрай всички храмове. На гражданите, дошли на гарата за посрещането на височайшите гости, било съобщено да отидат при храма "Свети 40 мъченици". Все още никой не знаел, че в този ден ще се извърши велик исторически акт. В града се носела мълвата, че нещо важно за България ще се случи, но никой нямал представа какво ще стане. През това време в двора на църквата княз Фердинанд I дочаква пристигането на файтоните с министрите и другите официални лица. Обичайната тарифа за превоза в рамките на града била 5 лева. Файтонджиите обаче надушили, че големците бързат и надули няколко пъти цените. Тъй като митрополит Антим този ден отсъства от града, духовенството, начело с протосингела Стефан Абаджиев посреща високия гост с "Добре дошъл." След като се покланя и целува светия кръст, князът влиза в църквата, следван от министрите, свитата си и множество видни търновци. Той застава прав във владишкия трон, а от двете му страни се нареждат: премиерът Александър Малинов, министрите Такев, Мушанов, Салабашев, Кръстев, Д. Николаев, А. Ляпчев, председателят на ХIV ОНС Христо Славейков, тайният му съветник Ритгер фон Флайщман, началникът на тайния му кабинет Добрович и генерал-адютантът Марков. С участието на държавния църковно-училищен хор се отслужва благодарствен молебен. След него в средновековния храм, свидетел и център на много бележити събития в старопрестолния град, се възцарява мъртва тишина. Княз Фердинанд I изважда изпод мундира си и с тих и бавен глас прочита манифеста към българския народ, в който се казва: "Въодушевен от това свято дело и за да отговоря на държавните нужди и народното желание, с благословението на Всевишния провъзгласявам съединената на 6 септемврий 1885 година България за независимо българско царство и заедно с народа си дълбоко вярваме, че този акт ще намери одобрението на Великите сили и съчувствието на целия просветен свят. Да живее свободна и независима България! Да живее българският народ! Издаден в старата българска столица Велико Търново на 22 септемврий 1908 година". 

В този тържествен момент председателят на ХIV ОНС Христо Славейков, син на известния търновски книжовник и държавник Петко Р. Славейков, а след него и министър-председателят Александър Малинов предлагат на княза да приеме титлата "цар на българите", което той прави с огромно удоволствие. След обявяването на Независимостта царят излиза от църквата, в двора на която части от Търновския гарнизон го приветстват с думите: "Здраве желаем, Ваше Величество!", а множеството от екзалтирани граждани го акламира с нестихващо "ура." Развеселени младежи допълват празничната атмосфера с кръшни хора. От храм-паметника на българското средновековно величие и слава "Св. 40 мъченици" процесията се отправя към старата митрополитска църква "Св. св. Петър и Павел". В нейния двор войните от 18 Етърски и 20 Добруджански полк преминават в церемониален марш след което царят влиза в храма и престоява няколко минути на колене пред олтара. Празненството завършва с обявяването на 18 Етърски полк за царски. След този вълнуващ момент официалните лица се отправят с файтони към крепостта Царевец, изпълнена до краен предел с ликуващо гражданство. Пред специално построената и окичена с разкошна зеленина арка от името на царя министър-председателят Александър Малинов отново прочита Манифеста. Фердинанд I произнася кратка реч. В нея той изказва благодарност към търновското гражданство за съпричастността му към великото събитие. От името на старостоличани отговаря кметът на града Иван Вителов. В своето вълнение той се смущава и завършва словото си така: "Ура! Да живее Негово Величество Българският Княз!" Думите му предизвикват леко недоумение от страна на монарха, току-що провъзгласен за цар. Този дребен инцидент обаче не помрачава всеобщата радост. Присъстващите си правят снимки за спомен от историческия момент, навсякъде ехтят песни и възторжени викове "ура." Малко по-късно царят и официалните лица заминават с файтони за Преображенския манастир. Вестта за изключителното събитие се разнася из всички български кътчета. За това допринася и направеният още на гарата от търновския кмет Иван Вителов първи препис на манифеста. Вечерта старата столица прилича на приказен замък. Градът е осветен от фенери, лампади и свещи. На населението се раздават борови факли, с които въодушевените търновци кръстосват града. На площада пред полицията непрекъснато свири Военната музика. Музика има и на Баждарлък. С песни и възгласи многобройни граждани се стичат към дома на Панайот Славков, където е отседнал цар Фердинанд I. След бурни скандирания и викове "ура" той се показва на балкона и в знак на благодарност заявява: "С народ силен и крепък като великотърновци аз всичко бих могъл да сторя." 

Прочетете още: Обявяване на независимостта, спомени на Моско Москов
Паметни знаци по случай независимостта

ПОДКРЕПИ И РАЗГЛЕДАЙ АЛБУМА

ПОДКРЕПЕТЕ СТАРО ТЪРНОВО С ДАРЕНИЕ