Обявяването на
независимостта през 1908 г. е важен акт в българската история, с който
се отхвърля васалитетът на България към Османската империя, наложен от
Берлинския договор от 1879 г. Обявяването на независимостта на 22
септември слага успешен завършек на повече от 30-годишната борба за
политическо равноправие в международните отношения на възстановената
след петстотингодишно робство българска държава. Още от самото начало на
изграждането на българската държава и формирането на нейните институции
страната се стреми към самостоятелно решаване на съдбата си. Най-голямо
доказателство за това е Съединението на Княжество България с Източна
Румелия през 1885 г. В началото на ХХ в. след известно стабилизиране на
държавния апарат и създаването на благоприятни международни условия се
правят няколко опита за провъзгласяване на независимост през 1905 г. и
1907 г. Васалитетът заплашва Съединението на Княжеството и Източна
Румелия. Тъй като клаузите, които се отнасят за областта, продължават да
съществуват юридически, има опасност при политическа дестабилизация на
района да се направи опит за възстановяване на статуквото отпреди 1885 г. Особено трудно е състоянието на българската дипломация, тъй като в
първото десетилетие на века България е единствената страна, която все
още е във васално положение и това ѝ пречи да води рационална външна
политика. На страната е забранено да сключва международни договори на
равноправна основа, а българските дипломатически представителства се
третират като неравноправни с другите. Това засилва недоволството на
българската общественост. Действително, още от Учредителното събрание,
първостроителите на българската държавност се опитват да заобикалят, да
премахнат и в крайна сметка да ликвидират наложените от Берлинския
договор несправедливости. За тридесет години свободен живот българската
държава постига значителни успехи в това отношение. Страната започва да
сключва самостоятелни договори и конвенции, участва в няколко
международни прояви, където е третирана де факто като суверенна държава.
През 1902 г. правителството успява да сключи и военна конвенция с
Русия. Всички тези постижения са добити с изключителен труд, като се
използват противоречията между големите държави и се залага най-много на
собствените сили.
В началото на 1908 г. цар Фердинанд, който вече има сериозното намерение
да провъзгласи независимостта на България, предлага на Демократическата
партия да състави правителство. Изборът пада върху Александър Малинов.
През 1908 г. се засилват противоречията между държавите от двата блока -
Антантата и Тройния съюз. Те все по-отчетливо си оспорват влиянието на
Балканите. През юли същата година избухва Младотурската революция в
Турция. Дипломатическият ни представител в Цариград Иван Ст. Гешов
съветва външния ни министър Стефан Паприков да обяви българската
независимост. Русия обаче настоява българските дипломати да изчакат
първо Австро-Унгария да анексира Босна и Херцеговина и едва след това
България да наруши Берлинския договор. Междувременно българо-турските
отношения се изострят с т. нар. инцидент Гешов, след който българският
представител е отзован от Цариград. На 9 септември 1908 г. България се
възползва от стачката на служителите от Източните железници и заема
линията на Баронхиршовата железница на българска територия. Това е още
една крачка към отхвърляне на зависимостта от външни сили. Идеята за
провъзгласяването на независимостта на България обаче се пази в строга
тайна. За това са знаели само седемте министри от кабинета на Малинов и
самият той. Фердинанд научава едва на 16 септември. След като изслушва
предложението той се съгласява, но при условие, че церемонията се състои
на 22 септември, а не ден по-рано както е искал Малинов. Защо става
тази промяна за историците остава тайна. На 20 септември Фердинанд се
завръща от неофициално посещение в Австро-Унгария и изпраща телеграма на
Малинов да го чака в Русе. Там му съобщава, че е настъпил
"дългоочаквания ден" и му възлага да състави манифест.
В спомените си тогавашният министър-председател Александър Малинов
предава разговора с княз Фердинанд в навечерието на събитието:
— Е, господин Малинов, най-после дългоочакваният ден от вас и
мен, от целия български народ, дойде. Решението, което взехме в
Карпатите, време е да турим в изпълнение. Намислил съм това да сторим
във Велико Търново, старата столица на българските царе.
Иван Салабашев, министър на финансите в кабинета на Александър Малинов,
пише:
— Понеже в Търново трябваше да присъства доста много народ, за
да стане церемонията по-тържествена, търновският окръжен управител бе
поканен да свика от околните градове и села много лица под претекст, че
уж в Търново ще се състои голям митинг, на който шефът на правителството
Малинов ще държи програмна реч.
На 22 септември 1908 г. към 10 часа царският влак, изпратен от София в
Русе, за да посрещне княз Фердинанд пристига във Велико Търново.
Междувременно по време на престоя му в с. Две могили премиерът Малинов
написва Манифеста за обявяване на независимостта. Според някои историци
документът е написан на коляно върху обикновени листи. Дори една от
легендите твърди, че когато ръкописът бил почти готов, внезапно излязъл
силен вятър, станало течение и листите се разхвърчали навън от купето на
влака. Манифестът обаче бил събран отново и нищо за щастие не липсвало.
С наближаването на старата българска столица влакът намалил ход и спрял
на гара Трапезица. Според старите великотърновци всъщност тренът е
спрял в един от тунелите защото Фердинанд в последния момент решил да
слезе не на гара Търново, а на гара Трапезица. Наложило се мотрисата да
се върне на заден ход до Трапезица за да може бъдещият цар да слезе там.
Той пожелал да премине пеш през Долната /Асенова махала/. Князът
тръгнал сам за църквата "Св. 40 мъченици", за да премине през
най-святата част на Търново покрай всички храмове. На гражданите, дошли
на гарата за посрещането на височайшите гости, било съобщено да отидат
при храма "Свети 40 мъченици". Все още никой не знаел, че в този ден ще
се извърши велик исторически акт. В града се носела мълвата, че нещо
важно за България ще се случи, но никой нямал представа какво ще стане.
През това време в двора на църквата княз Фердинанд I дочаква
пристигането на файтоните с министрите и другите официални лица.
Обичайната тарифа за превоза в рамките на града била 5 лева.
Файтонджиите обаче надушили, че големците бързат и надули няколко пъти
цените. Тъй като митрополит Антим този ден отсъства от града,
духовенството, начело с протосингела Стефан Абаджиев посреща високия
гост с "Добре дошъл." След като се покланя и целува светия кръст, князът
влиза в църквата, следван от министрите, свитата си и множество видни
търновци. Той застава прав във владишкия трон, а от двете му страни се
нареждат: премиерът Александър Малинов, министрите Такев, Мушанов,
Салабашев, Кръстев, Д. Николаев, А. Ляпчев, председателят на ХIV ОНС
Христо Славейков, тайният му съветник Ритгер фон Флайщман, началникът на
тайния му кабинет Добрович и генерал-адютантът Марков. С участието на
държавния църковно-училищен хор се отслужва благодарствен молебен. След
него в средновековния храм, свидетел и център на много бележити събития в
старопрестолния град, се възцарява мъртва тишина. Княз Фердинанд I
изважда изпод мундира си и с тих и бавен глас прочита манифеста към
българския народ, в който се казва: "Въодушевен от това свято дело и за
да отговоря на държавните нужди и народното желание, с благословението
на Всевишния провъзгласявам съединената на 6 септемврий 1885 година
България за независимо българско царство и заедно с народа си дълбоко
вярваме, че този акт ще намери одобрението на Великите сили и
съчувствието на целия просветен свят. Да живее свободна и независима
България! Да живее българският народ! Издаден в старата българска
столица Велико Търново на 22 септемврий 1908 година". В този тържествен
момент председателят на ХIV ОНС Христо Славейков, син на известния
търновски книжовник и държавник Петко Р. Славейков, а след него и
министър-председателят Александър Малинов предлагат на княза да приеме
титлата "цар на българите", което той прави с огромно удоволствие. След
обявяването на Независимостта царят излиза от църквата, в двора на която
части от Търновския гарнизон го приветстват с думите: "Здраве желаем,
Ваше Величество!", а множеството от екзалтирани граждани го акламира с
нестихващо "ура." Развеселени младежи допълват празничната атмосфера с
кръшни хора.
От храм-паметника на българското средновековно величие и слава "Св. 40
мъченици" процесията се отправя към старата митрополитска църква "Св.
св. Петър и Павел". В нейния двор войните от 18 Етърски и 20
Добруджански полк преминават в церемониален марш след което царят влиза в
храма и престоява няколко минути на колене пред олтара. Празненството
завършва с обявяването на 18 Етърски полк за царски. След този вълнуващ
момент официалните лица се отправят с файтони към крепостта Царевец,
изпълнена до краен предел с ликуващо гражданство. Пред специално
построената и окичена с разкошна зеленина арка от името на царя
министър-председателят Александър Малинов отново прочита Манифеста.
Фердинанд I произнася кратка реч. В нея той изказва благодарност към
търновското гражданство за съпричастността му към великото събитие. От
името на старостоличани отговаря кметът на града Иван Вителов. В своето
вълнение той се смущава и завършва словото си така: "Ура! Да живее
Негово Величество Българският Княз!" Думите му предизвикват леко
недоумение от страна на монарха, току-що провъзгласен за цар. Този
дребен инцидент обаче не помрачава всеобщата радост. Присъстващите си
правят снимки за спомен от историческия момент, навсякъде ехтят песни и
възторжени викове "ура." Малко по-късно царят и официалните лица
заминават с файтони за Преображенския манастир. Вестта за изключителното
събитие се разнася из всички български кътчета. За това допринася и
направеният още на гарата от търновския кмет Иван Вителов първи препис
на манифеста. Вечерта старата столица прилича на приказен замък. Градът е
осветен от фенери, лампади и свещи. На населението се раздават борови
факли, с които въодушевените търновци кръстосват града. На площада пред
полицията непрекъснато свири Военната музика. Музика има и на Баждарлък.
С песни и възгласи многобройни граждани се стичат към дома на Панайот
Славков, където е отседнал цар Фердинанд I. След бурни скандирания и
викове "ура" той се показва на балкона и в знак на благодарност заявява:
"С народ силен и крепък като великотърновци аз всичко бих могъл да
сторя."
ПОДКРЕПЕТЕ СТАРО ТЪРНОВО С ДАРЕНИЕ
Няма коментари:
Публикуване на коментар