„ЕПАРХИЙСКО СИРОПИТАЛИЩЕ „ПЕНЬО И МАРИЯ ВЕЛКОВИ“

Откриването и издръжката на дома за сираци в Търново е плод на общите усилия на гражданите, общината и държавата. Началото е поставено от известния търновски търговец, собственик на мелници Пеньо Велков (1847 или 1850, Дряново – 7 авг. 1916, Търново). Той е един от щедрите благодетели на града, предоставил средства за ч-ще „Надежда“, за Туристическото дружество „Трапезица“, за гимназиите, църквите. На 29 юли 1916г. прави завещание, с което оставя на Търновската митрополия 102 хил. лв. Желанието му е с тези средства да се построи и открие в Търново девическо сиропиталище, което да носи неговото и на съпругата му име. Част от средствата, възлизащи на 42 хил. лв., дава още приживе. С тях на 28 юли 1916г. е закупена сграда за приюта, намираща се в махалата „Св. Троица“. Нотариалният акт за собственост е на името на Търновския митрополит Йосиф. Размерът на дарената сума, а и военновременните години не дават възможност да се пристъпи към отваряне на социалното заведение. На 3 юни 1923г. епархийският духовен съвет решава да се учреди фонд „Епархийско сиропиталище „Пеньо и Мария Велкови“. Капиталът му възлиза на 60 хил. лв. През следващите години фондът нараства от лихвите на капитала и от ежегодните вноски, които Търновската митрополия прави за него. Сградата, закупена за приюта, се използва от фонда за сираците от войната при MB (вероятно от 1918 до 1933). През 1926г. с 85 хил. лв. от средствата са откупени съседните постройки и парцели. Приемането на новия закон за обществено подпомагане (1934) и натрупванията в благотворителния фонд дават възможност в средата на 30-те години на 20 век да се пристъпи към непосредствена подготовка за откриването на приюта. През 1936 . капиталът достига ок. 300 хил. лв. Митрополията осигурява още ок. 350 хил. лв. за откриването на сиропиталището. Тъй като закупената през 1916г. сграда се намира в близост до казарма, съветът взема решение в приюта да се приемат само момчета. Големи заслуги за откриването на дома има Търновският митрополит Софроний. Държавата също подкрепя материално подетата инициатива. През 1935 и 1936г. от Фонда за обществено подпомагане при МВРНЗ са отпуснати 300 хил. лв. С помощи в пари и натура се отзовават и Гражданите на Търново. Сиропиталището е открито на 13 септ. 1936г. в тържествена обстановка. То носи името на дарителя и на неговата съпруга. Първоначално приютява 26 деца, а впоследствие възпитаниците нарастват на 32–33. Приютът разполага с две обширни спални, библиотека и голяма градина. Изработен е устав за неговото управление и функциониране, утвърден от МВРНЗ на 11 юли 1936г. Според чл. 2 сиропиталището има статут на юридическа личност и се намира под ръководството на Търновската митрополия. Персоналът му се състои от директор, възпитателка, домакин, лекар и лектор, назначавани от митрополията. Приемат се момчета на възраст от 7 до 14 години, родом от епархията. Средствата за издръжката на приюта се осигуряват от доходите на благотворителния фонд, от ежегодните вноски на Търновската митрополия, на общинския съвет, на държавата, от дарения, завещания и др. През 1939г. за поддръжката му са изразходвани 320 хил. лв., като от тях 180 хил. лв. са осигурени от фонда. Сиропиталището е добре уредено и организирано. Децата посещават близките училища, а в свободното време се занимават по специална програма под надзора на възпитателка. В резултат средният успех на възпитаниците през учебната 1938/1939г. е много добър 4,54. Ръководството на приюта и митрополията полагат грижи за продължаване на образованието или за настаняване на работа на децата, завършили III клас. Урежда се и лятна колония в Плачковския манас­тир „Св. Илия“. Целта е в него да живеят 100–120 деца. Близостта на казармите принуждава епархийския съвет да се откаже от намерението за разширяване на сградата. Започват да търсят начини и средства за покупка на друг парцел и постройка на ново здание. Сградата на сиропиталището е отстъпена на Пета трудова дружина срещу 600 хил. лв. Трудоваците се задължават да отработят тази сума на новия строеж. Сиропиталището е включено в Петгодишния строителен план, приет на 9 февр. 1939 г. от Висшия съвет за обществено подпомагане. През 1940 и 1941 г. държавата отпуска 1 млн. лв. за постройката. През 1939 г. общината предоставя безплатно за приюта парцел от 30 дка в местността Кошарите. Търновският епархийски съвет не одобрява мястото и през 1941 г. купува нов парцел. Средствата са осигурени от благотворителния фонд „Епархийско сиропиталище „Пеньо и Мария Велкови“. На 12 окт. с.г. е положен основният камък на новата сграда. Архитектурният проект е дело на Виктория Ангелова-Винарова, а зданието е завършено в общи линии през 1944г. Сиропиталището приютява нови деца, които през 1944г. са евакуирани в Килифаревския манастир. Със средства на фонда довършителните работи продължават и през 1946–1947г. През 1946 и 1947г. от него са изразходвани съответно по 1,451 млн. лв. и 600 хил. лв. за довършване на сградата. Плод на щедростта на един търновец и на грижите на митрополията, домът привлича много дарения. Ежегодно в пари и в натура търновци подпомагат социалното заведение. Разполага и с приходите на един благотворителен фонд. Фонд „Стефанка Трифонова Иванова“ Дарители са съпрузите Стойка и Иван Маринови Йонкови (неизв.) – търновски жители. През май 1942г. те правят дарение за сиропиталището в памет на починалата им внучка Стефанка Трифонова Иванова. Фондът носи името ѝ и е с капитал от 10 хил. лв. По волята на дарителите от него се дава награда на най-добрия по успех възпитаник на дома. За управлението му е изработен специален Устав, одобрен от Св. Синод на 12 юни 1936 г. Според него “Целта на сиропиталището е да дава подслон, облекло храна, възпитание и образование на сираци, деца от българска народност, останали без средства и грижи в живота, да укрепва вярата в Бога и привързаността към Православната църква и Отечеството ни; да развива у тях чувство на християнско милосърдие, трудолюбие, морална и материална взаимопомощ и да ги подготвя за живота.” Сиропиталището приема само кръгли сираци, които остават там до навършване на 14 години. За онези от тях, които  проявяват особени дарби, ръководството се старае да издейства стипендии за продължаване на образованието. Промените след 9 септ. 1944 г. дават отражение върху развитието на приюта. През 1945г. Околийският стопански комитет в Търново се опитва да вземе зданието за дневен детски дом. Благодарение на съпротивата на Търновската митрополия и на нейния духовен водач митрополит Софроний този опит е осуетен. Ето какво пише в писмото си от 29 септември 1945г. Търновския митрополит Софроний до екзарх Стефан:

„През 1936 година открихме епархийско сиропиталище „Пеню и Мария Велкови”. Оттогава до днес там се приемат сираци момчета от В. Търновска епархия, като това наше сиропиталище е обявено за образцово в Плевенската област. Зданието и инвентаря са собственост на Св. Търновска Митрополия. Заинтересовани и зле настроени хора към Църквата, не престават да правят постъпки да се изземе това собствено здание на Митрополията, изградено още през 1930 година и то само със средства на Митрополията, за да се настани там Дневен детски дом – едно, безспорно, много по-малко народополезно начинание, отколкото епархийското ни образцово сиропиталище”. След петмесечна борба с властите на всевъзможни инстанции, Митрополията постига успех, като успява да убеди Министерство на социалната политика на 28 август 1945 г. да отмени заповедта за закриване на сиропиталището и изземване на сградата. Това е и единственият успех на Митрополит Софроний в битката с ОФ иноваторите, може би, защото не са знаели какво да правят със сирачетата…"   Както повечето дарителски фондове и този оцелява до 1951 г., когато е ликвидиран от официалната власт и капиталът му е отнесен в приход на държавата. 

В архивния фонд за дома пише: "Открит е на 10 септ. 1950 г. за отглеждане и възпитание на деца, лишени от родителска грижа, след закриване на дом „Баба Тонка“ – София. До 31 март 1951 г. е Общежитие за сираци- средношколци, след което е преименуван на Дом за девойки „Димка Димитрова“. През май 1992 г. е преименуван на Дом за средношколки „Пеню и Мария Велкови“. " Окончателно затваря врати 2016 г., с решение на заседанието на здравната комисия към Общинския съвет в старата столица. Наследница на известния благодетел Пеньо Велков- Елена Велкова Вачева помни отлично завещанието на видния индустриалец. В него пари на наследниците не са оставени. Те са предназначени за сираците и нуждаещите се, затова неговата памет ще е вечна.

Прочетете още: Благотворителността във Великотърновска епархия

 

Източник: http://daritelite.bg http://bg.theoldcapital.eu 

 

ПОДКРЕПЕТЕ СТАРО ТЪРНОВО С ДАРЕНИЕ

Пеньо Велков – търговец, индустриалец, дарител

ПЕНЬО ВЕЛКОВ (1847 или 1850 – 1916) е търговец, индустриалец, дарител. Роден е в Дряново в семейство на търговец на добитък. Учи в родния си град и в богословското училище в Петропавловския манастир. Преди да завърши Духовната семинария, се завръща в Дряново и започва да се занимава с търговия. Заедно с братята си построява (1877) край с. Пушево, Търновско, първата модерна мелница в този край. Преселва се в Търново (ок. 1880), където открива магазин за продажба на брашно. През 1895г., съвместно с други местни индустриалци, построява голяма мелница в местността Дервент. Прави дарения за читалището в Дряново (2 хил. лв.), за ч-ще „Надежда“ (2 хил. лв.) и за туристическото д-во „Трапезица“ в Търново (2 хил. лв.), за безплатните трапезарии при Мъжката и Девическата гимназия (4 хил. лв.). За тази си дейност е провъзгласен за благодетелен член на ч-ще „Надежда“ и за дарителен член на туристическото дружество. Умира в Търново. Със завещание от 29 юли 1916 г. П. Велков оставя на Търновската митрополия 102 хил. лв. Желанието му е с тези средства да се построи и открие в Търново Девическо сиропиталище, което да носи неговото и на съпругата му име. Изпълнител на завещанието е иконом Теодор Хлебаров. Част от средствата, възлизащи на 42 хил. лв., П. Велков дава още приживе. На 28 юли 1916 г. е закупена сграда за приют, намираща се в махалата Св. Троица. Нотариалният акт за собственост е на името на Търновския митрополит Йосиф. Тъй като размерът на дарението е недостатъчен за откриване и издръжката на сиропиталището, на 3 юни 1923г. епархийският духовен съвет решава да се учреди фонд „Епархийско сиропиталище „Пеньо и Мария Велкови“. Капиталът му възлиза на 60 хил. лв. През следващите години фондът нараства от лихвите на капитала и от ежегодните вноски, които Търновската митрополия прави за него. Сградата, закупена за приюта, се използва от фонда за сираците от войната при MB (вероятно от 1918 до 1933). Срещу това митрополията не получава наем. През 1926г. с 85 хил. лв. от средствата на фонда на Епархийското сиропиталище са откупени съседните постройки и парцели. На 2 дек. 1929г. фондът разполага с 203 хил. лв. През следващите години Търновската митрополия прехвърля значителни средства в него, за да открие приюта. Само през 1932/1933 финансова година във фонда са преведени 50 хил. лв. от фонд „Епархийски църковни нужди“. На 26 май 1936г. Търновският епархийски духовен съвет преценява, че вече е възможно да се пристъпи към изпълнение на волята на дарителя. За целта фондът разполага с ок. 300 хил. лв. Митрополията осигурява още ок. 350 хил. лв. за откриването на сиропиталището. Тъй като закупената през 1916г. сграда се намира в близост до казарма, съветът взема решение в приюта да се приемат само момчета. Започва непосредствена подготовка за откриването му. Големи заслуги в тази насока има Търновският митрополит Софроний. Държавата също подкрепя материално подетата инициатива. През 1935 и 1936г. от фонда за обществено подпомагане при МВРНЗ са отпуснати 300 хил. лв. С помощи в пари и натура се отзовават и граждани на Търново. Сиропиталището е открито на 13 септ. 1936г. в тържествена обстановка. То носи името на дарителя и на неговата съпруга. Тук може да прочетете повече за сиропиталището.

В завещанието си П. Велков оставя 15 хил. лв. на църквата „Св. Никола“ в Търново. Желанието му е с 5 хил. лв. да се купи нова камбана. С останалите средства да се учреди фонд, чиито лихви да се използват за заплати на свещениците. Липсват данни за съдбата на това дарение. Пеню Велков остава в паметта на старите търновци и като един от най - големите благодетели. Човек с изострен финансов нюх, но в същото време благ и богоязлив, малко преди смъртта си, на 29 юли 1916г., той прави своето завещание.

Източник: http://daritelite.bg http://bg.theoldcapital.eu 

 
ПОДКРЕПЕТЕ СТАРО ТЪРНОВО С ДАРЕНИЕ

Доктор Фьодор Фьодорович Трейман – основател на санаториума за гръдни болести на „Света гора”

 Автор: Радка Пенчева
Д-р Фьодор Фьодорович Трейман е роден в Рига през 1886г. Неговите деди са били потомствени лекари от прибалтийските немци, дошли с Екатерина Велика в Русия. Завършва Висшата военно-медицинска академия в Санкт Петербург и участва в Първата световна война. По време на Февруарската революция е избран в Учредителното събрание, а по-късно след конфликт с болшевиките се включва в Бялата армия и в Ледения ѝ поход. Поверена му е военно-полевата болница във Врангеловата армия, в която достига до чин генерал. От Новорусийск армията на генерал Врангел се прехвърля на полуостров Галиполи и оттам една част преминава в Сърбия, а друга в България. След разгрома на Бялата армия, заедно с корпуса на ген. Кутепов, д-р Трейман идва в гр. В. Търново. Щабът на корпуса, заедно с руската болница, се установяват в старопрестолния град. По това време градът наброява около 10000 души, а квартируващата армия – два пъти повече. Д-р Трейман постъпва в трудовите войски на Стамболийски и организира нейните медицински служби. Като лекар специалист д-р Трейман преценява нуждата от по-сериозно лечение на туберкулозно болните от социално най-слабата част от населението. Той среща подкрепата на търновската общественост в лицето на лекарите Раев, Джаков, аптекаря Воденичаров, търговците братя Карачорови и други родолюбиви търновци. През 1931г. се открива частна болница на д-р Трейман, а на 1 септември 1937г. се открива Санаториум за гръдоболни на „Света гора” край В. Търново.

Цялото семейство на д-р Трейман се посвещава на грижите за болните в санаториума, извършва и профилактика. Това продължава до края на дните му.
След 9.ІХ.1944г. д-р Трейман е арестуван от пристигналите органи на НКВД и така приключва неговия живот.
Днес неговите наследници живеят в градовете София, Габрово и Плевен. След 10.ХI.1989г. те не предявяват искания за връщане на болницата, като изявяват желание пред Търновската община тя да носи името на дядо им. Това става през 1998г. с решение № 803 на Общинския съвет в гр. В. Търново.  

Семья Трейман – воспоминания

Синът на Д-р Фьодор Трейман - Емануил Трейман е пръв фотограф в рода. Неговите синове- братята Юрий и Николай Треймън са също професионални фотографи.  

ПОДКРЕПЕТЕ СТАРО ТЪРНОВО С ДАРЕНИЕ

Едно поверително писмо от 1945г.

Автор: Петър Бучков

Държавният архив във Велико Търново пази невероятни документи за този, който се вълнува да открие корените на духовната криза на народа ни... Но да се върнем към идеите на политиците за възраждане на православния ни дух и ценности. За да се случи, първо трябва да се открият корените и причините, довели до този духовен упадък и насетне да се търси метода за преодоляването им. Хубаво ще е политиците да се поровят в архивите, където бъка от провокации за размисъл. Като пример за милиционерското мачкане на църквата и духовността, ви предлагам (със съкращения) едно повече от стряскащо писмо, което открих в Държавния архив във Велико Търново, изпратено с гриф „поверително” на 29 септември 1945г. от Търновския митрополит Софроний до екзарх Стефан, председател на Светия Синод.
Ваше Блаженство,….
Дойде 9 септемврий 1944 година. Мнозина съзнателно, а други несъзнателно започнаха да отричат нашата социално-благотворителна дейност. А известно е на всички, че духът на новото време кара някои среди да намаляват вярата у народа. Дали имат право или не – бъдещите факти ще покажат.
Но ние с болка трябва да донесем в Св. Синод
ЗА ПОСЕГАТЕЛСТВАТА ВЪРХУ ЦЪРКОВНИ И МАНАСТИРСКИ ИМОТИ ОТ СТРАНА НА ОРГАНИ НА ВЛАСТТА И ЗА ПОЛОЖЕНИЕТО НА ЦЪРКОВНО – БЛАГОТВОРИТЕЛНИТЕ ИНСТИТУТИ И СПЪНКИТЕ, КОИТО СЕ ПРАВЯТ ЗА ТЯХНОТО ПРАВИЛНО ФУНКЦИОНИРАНЕ ОТ СТРАНА НА ОРГАНИТЕ НА ВЛАСТТА, след 9 септември 1944г. „
Следват десет страници с примери от различни селища в Търновската Митрополия:
Напъни за изземване на сиропиталище във Велико Търново:
„През 1936 година открихме епархийско сиропиталище „Пеню и Мария Велкови”. От тогава до днес там се приемат сираци момчета от В. Търновска епархия, като това наше сиропиталище е обявено за образцово в Плевенската област. Зданието и инвентаря са собственост на Св. Търновска Митрополия. Заинтересовани и зле настроени хора към Църквата, не престават да правят постъпки да се изземе това собствено здание на Митрополията, изградено още през 1930 година и то само със средства на Митрополията, за да се настани там Дневен детски дом – едно, безспорно, много по-малко народополезно начинание, отколкото епархийското ни образцово сиропиталище”. След петмесечна борба с властите на всевъзможни инстанции, Митрополията постига успех, като успява да убеди Министерство на социалната политика на 28 август 1945г. да отмени заповедта за закриване на сиропиталището и изземване на сградата. Това е и единственият успех на Митрополит Софроний в битката с ОФ иноваторите, може би, защото не са знаели какво да правят със сирачетата…
Накичване до икони на портрети на комунистически вождове: „Единствен църковен салон, където всички наши прицърковни организации: православните християнски братства; православните християнски дружества; епархийското и свещенически братства в гр. Търново използваха за събрания, беседи и забави е салонът „Св. Спас”, приспособен върху мястото на старата историческа църква „Св. Спас”. В салона олтарът е запазен и до 9 септември 1944г. свещеническите братства, православните братства и християнските дружества го използваха изключително само за религиозно-християнски начинания, непротиворечащи на православната ни вяра. Непосредствено след 9 септември 1944г., без разрешение от каквато и да било църковна власт, органите на властта започнаха да го използват за различни квартални партийни, политически и ОФ събрания. Между иконите на стария олтар и портретите по стените на заслужили духовни и мирски братствени членове, поставиха се портрети на различни партийни водачи, а така също и лозунги, нямащи нищо общо с братственото или църковно дело…”
Опорочаване смисъла на звъна на църковните камбани.
„Литургически църковните камбани имат своето предназначение. Верующите православни християни при звъна на църковната камбана свалят шапки, правят кръстно знамение и отправят гореща Богу молитва. След 9 септември 1944г. органите на властта във В. Търново, пренебрегвайки религиозното чувство на православния български народ и литургическото значение на църковните камбани, започнаха да ги използват за най-различни цели… за политически митинги, за посрещане на гости, …за свикване на митинги, където щели да говорят ОФ кандидати за народни представители,.. за церемония със заря…”
Закриване на девически православен пансион в Габрово.
„През 1937 г. открихме Девически православен пансион при манастира „Св. Благовещение”. В пансиона се приемаха ученички от всички краища на страната, които посещаваха средните учебни заведения. В същото здание, собственост на манастира, открихме и Детски дневен дом за работнически деца и се приемаха деца от 5-7 годишна възраст, предимно на родители работници от Габрово. И двете наши социално-благотворителни заведения след 9 септември 1944г. бяхме принудени да закрием, защото ОФ комитета в Габрово е заграбил зданието, иззел всичкия инвентар на пансиона и дома, без да заплаща какъвто и да било наем.
При храма „Св. Йоан Предтеча” съществуваше Църковна забавачница, която се посещаваше от 40 деца на работници от Габрово. Това належащо наше заведение също бе закрито, като зданието собственост на църквата и инвентара бяха заграбени от властта , която е превишила правата си, като съвсем незаконно и неоснователно са забранили на църковното настоятелство при храма „Св. Йоан Предтеча”, а по този начин на Митрополията и Църквата, за в бъдеще да се занимават със социално – благотворителна дейност”.
Трансформация на Дом-работилница за глухонеми в ТВУ за „леки жени”.
„На 22 декември 1937г. открихме Дом-работилница за глухонеми в Петропавловския манастир при с. Лясковец. Това наше социално-благотворително заведение даде резултати, като през него преминаха 60 глухонеми, от които 15 са издържали калфенски изпит за столари.
Но през 1945г. Митрополията бе принудена да закрие това Богоугодно заведение, защото Министерството на народното здраве и Вътрешното Министерство (на 11 юни 1945г.) откриха в същия манастир трудово-възпитателен институт за леки жени…, пазени от милиционери.
Започват своеволията:
Околийският началник на милицията в Търново Русинов превишава властта си, започва да разполага с инвентара жив и мъртъв, при манастира, като нарежда да се дава по 3 кг прясно мляко за закуска и подквасване на милиционерите, когато в същото това време млякото бе предназначено само за болни хора и малки деца. Старшият началник на милиционерския участък при манастира дава друго противозаконно нареждане и без ничие разрешение заповядва да се заколи едно агне за храна на милиционерите, когато месото беше под възбрана и се даваше само на болниците. Това агне и досега не е изплатено на манастирския управител. 
"Управителят на манастира с рапорта си от 10 август 1945г. ни донесе за извършените своеволия и кощунства от милиционерите в манастира...
! Манастирското гробище е било изравнено със земята от милиционерите; каменните кръстове и паметници от гробовете на монаси и монахини и др. покойници са били счупени на парчета, а дървените кръстове изгорени.
! Манастирската църква, която при предаване на манастирските здания бе заключена, е намерена отключена – богослужебните книги разкъсани; свещените одежди разхвърляни по пода; свещените утвари също разхвърляни; милиционерите се обличали в свещените одежди и са се гаврили в църквата със свещените църковни предмети; тапицировката на архиерейския трон от червено кадифе е разкъсана и задигната заедно с резбата на трона; царските двери са намерени разтворени и повредени.
! Снопите от манастирските ниви, които манастирското управление е овършало – храната, е прибрана без да ни се съобщи и без какъвто и да било контрол от наша страна”.
Следват още десетина случки на ОФ-безумия – закриване на епархийско старопиталище (старчески дом) с 30-годишна история и превръщането му в държавна лудница; гавра с участници в едномесечен курс за послушници в Къпиновския манастир „Св. Никола”; изземване на два автомобила на Търновската и на Скопско-Велешката митрополии …
Дотук ще приключа с прегледа на този мрачен поменик в писмото на Митрополит Софроний. Повече от достатъчно е за размисъл по темата...

Из статията "Що е „Нормалност” в бездната на духовната криза!?"- http://www.novatarealnost.bg
Грета Костова- Бабулкова 
 
ПОДКРЕПЕТЕ СТАРО ТЪРНОВО С ДАРЕНИЕ

 © Съдържанието в блога /текстове, фотографии и видео/ е под закрила на Закона за авторското право. Използването и публикуването на част или цялото съдържание на блога без разрешение от страна на Старо Търново е забранено.

Старата поща

Интересно е, че ако днес всички харесват зданието и го приемат като неизменна част от пространството, някога е било прието с доста критики и недоволства. Историята започва в далечната 1930г., когато кметството дава терена. Това е почти 30 години след изграждането на първата телеграфо-пощенска палата, която е открита в София през 1904г. За строежа е обявен конкурс и го печели известният столичен архитект Станчо Белковски (1891 – 1962г.), който учи архитектура в Политехниката на Берлин-Шарлотенбург и в София. Проектът за Търново разработва с не по-малко авторитетния си колега Иван Данчов (1893 – 1972г.), с когото работи съвместно между 1928г. и 1939г. Двамата имат много сериозни постижения в изграждането на обществени сгради в София и в редица други български градове. Тъкмо реализацията на тази обаче, по мненията на специалисти – доста тежка като стил, е приета „на нож“ от техни колеги, а ce oкaзвa твъpдe мoдepниcтичнa и зa тъpнoвци. Дълго време тя е тема на много дебати и възмущения, че заради монументалния си облик закрива гледката към хана на Хаджи Николи и не пасва на архитектурния стил на чаршията. До 30-те години на мястото й се намират чаракчийските дървени бараки.
Във вестник „Велико Търново” от 21 март 1930г. за първи път се съобщава за предстоящото строителство, като е описано, че общината е отредила място за здание, което „ще бъде около 550 кв. м, на три етажа откъм главната улица, с монументална фасада и часовник с камбана” и ще струва около 5 милиона лева. Харесвана или не, през 1933г. палатата вече се вписва в панорамата на града. Обocoбeнa е кaтo двe тeлa, фyнкциoнaлнo cвъpзaни пoмeждy cи. Вместо три етажите са 5, зacтpoeнaтa плoщ e 527 кв. м, a paзгънaтa – 2830 кв. м. С монументалния си каменен обем и колонади тя се извисява нa cкaт c вхoдoвe oт двe yлици. На южната ѝ фасада е поставен и часовник, който работил години наред. Поради липса на достатъчно средства първоначално се забавя довършването на вътрешната част и поправката на „счупените миналата година от градушката джамове”, както пише във в. „Велико Търново“. Отново оттам става ясно, че тогавашният кмет Владимир Рашев бил „възмутен от тая безгрижност на пощенското управление за някакви си 2-3 хиляди лева”. Той дори телеграфира на министъра на железниците, пощите и телеграфите Стоян Костурков, за да го извести, че ако дирекцията няма парична възможност, за да поправи вредите, общината може да го стори. В периода 1935 – 1954г. сградата е в експлоатация и дава живот на нов етап в развитието на съобщенията в града. „Постепенно Велико Търново се изгражда като основен съобщителен възел. Докато в началото на 1930 година телефонният номератор е с капацитет 200 номера и 195 телефонни поста, а междуселищният – с 25 линии и с 18 работещи междуселищни телефонни вериги, през 1935 година телефонните номера се увеличават на 300, телефонните постове – на 240, включените вериги – на 32“, пише в. „Борба. От там научаваме още, че по това време междуселищният номератор на гара Горна Оряховица се мести във Велико Търново, при това с денонощно действие. Телефонните и телеграфски връзки на гарата в железничарския град се пренасочват през старата столица, построяват се две въздушни телефонни трасета. След 1935г. в града се полагат 3000 м сто и петдесет чифтови кабели в посока читалище „Искра” и Окръжната палата. Създава се Областна техническа служба, обхващаща територията на бившия Великотърновски окръг заедно с Поповска околия.
Старата поща функционира по предназначение до 1954г., когато в центъра на града е построена нова сграда. В емблематичното първо здание обаче до 2005г. продължават да работят подразделения на различни служби. То е вписано в актива нa „Бългapcки пoщи” ЕАД с акт зa дъpжaвнa coбcтвeнocт oт 26 мapт 1966г. Най-старото известно пощенско клеймо в града е от 1843г. Пощата в тогавашния мюсюлмански административен център се намирала в квартал Халваджи баир (под храм „Свети Спас”). Кореспонденцията се пренасяла в чували на коне. Един писар надписвал пратките на турски език, а друг ги адресирал на френски. Телеграфният възел на Търново е открит през 1861г. и бил изнесен на половин километър от града, в района на сегашната Стара болница. Сградата била с каменна зидария от основите до върха, защото електрическият ток представлявал голяма опасност за населението. След Освобождението започва развитие на телеграфо-пощенските услуги. Пощата вече се помещава в две стаи на долната част на някогашния конак. От 1912г. се настанява в здание, построено през 1896г., собственост на Стойко Иванов, известен като хайдут Стойко – близо до сградата на община Велико Търново. Разрушителното земетресение от 1913г. нанася големи щети на сградата и повече от година пощенската станция е устроена в бараки и палатки на Марно поле. Говорящият телефон в старата столица се появява през 1936г. и градът е опасан с телефонни жици.

Автор: Теодор Николов Източник: http://vestnikstroitel.bg  


ПОДКРЕПЕТЕ СТАРО ТЪРНОВО С ДАРЕНИЕ

През миналия век давали разрешително за бабуване

Един от големите народни празници е Бабинден. Той се посвещавал на „бабите“ - жените, които помагали в най-съкровения миг - раждането на човека. До 1968г. се празнува на 21 януари по Юлианския календар. От 1951г. 21 януари е обявен за Ден на родилната помощ. Обредността е подчинена главно на желанието да се засвидетелства почит и уважение към жените, които са бабували на родилките. Тези първи самоуки акушерки били много тачени и уважавани. По традиция в Търново на този ден били посещавани по домовете им, обсипвани с цветя и подаръци, сред смях и с почерпка само жените отбелязвали празника. След Освобождението в България започват първите опити да се постави въпросът за раждането и отглеждането на децата на научно-медицински основи. Давало се сметка, че създаването на едно здраво поколение е изключително важна и отговорна задача. В началото на миналия век в столицата се организирали първите акушерски курсове към създадения първи родилен дом в София, наречен „майчин дом“. Негова покровителка била княгиня Мария Луиза и затова носел нейното име. Управител на здравното заведение бил д-р М. Славчев, който е и главният организатор на курсове, които подготвяли първите професионални акушерки. Обучавали ги известните акушер-гинеколози - д-р Стоянов, д-р Додев, д-р Огнянова, д-р Добринов и др. Във фонда на Регионален исторически музей - В. Търново се съхранява снимка на третия акушерски курс при Майчин дом „Мария Луиза“ - София, проведен през далечната 1912г. в който се включили курсистки от цялата страна. Те били първите, които се заели със здравното ограмотяване на бъдещите майка.
В Търново след доста организационна работа, много ентусиазъм и съдействие от страна на Общината се създала предшественицата на днешната женска и детска консултация, наричана тогава Здравно-съвещателна станция. Нейната основна задача да поеме грижите за правилното отглеждане на здравите деца в града и околността. В нея и бедни, и богати получавали съвършено безплатни упътвания и съвети за правилно хранене, отглеждане и отношение към нуждите на кърмачето и малкото дете. Здравно-съвещателната станция била открита на 1 февруари 1931г. и била на издръжката на местния клон на БЧК, а още през 1930г. Общината дарила 37000лв. 3а нуждите на „това крайно необходимо за града ни начинание“. Станцията носела името на търновския дарител д-р Панайот Селвели, който предоставил прекрасната си къща на ул. „Иван Вазов“ за тази благородна цел. Този дом не бил избран случайно. Славел се с безупречната си хигиена. При градежа му по план и изпълнение на известния търновски строител и предприемач майстор Стоян Герганов, собственикът имал специални хигиенни изисквания. Например, за да не проникнат в сградата някакви зарази, постановил - всички чуканчета, които се слагат в тухлената зидария за заковаване в тях рамките на врати и прозорци, да бъдат „натапяни във врял парафин, за да се предотврати проникването на микробите“. Първият лекар, поел станцията, бил д-р Атанас Иванов от Държавната болница. По-късно бил заместен от д-р Дончева, а заедно с нея работела специално командированата от София сестра-посетителка - Г. Балабанова. В годината на откриването на тази така полезна Здравно-съвещателна станция Общинският съвет на своя сесия взел решение да изплати по 500лв. награда на акушерките Невена Георгиева, Роза Михайлова, Мария Кукумявкова, които „акуширали на бедни великотърновски жители и обслужвали родилките и новородените деца повече от седем дни“. Така Общината стимулирала дейността на професионалистите в родилната помощ и същевременно популяризирала значението и ролята на новосъздадената Здравно-съвещателна станция. Централният клон на Червения кръст, в знак на голямо задоволство от добре свършената във В. Търново задача, подарил 10 комплекта трусо (пелени) за кърмачетата, а Главната дирекция на народното здраве отпуснала 2000лв., с част от които били закупени няколко телени бебешки кошчета, тазомер, слушалки, детски везни и др.
Доста плахо и срамежливо започнали великотърновки да пристъпват към услугите на първите специалисти. „Отначало идеята за здравната станция, както почти навсякъде у нас, бе съвършено непопулярна, нейната роля като здравен институт бе напълно непозната и вярата в полезността от редовното посещение на едно „заведение“, където не се лекуват болни, не се предписват лекарства, а се дават само съвети и упътвания, мъчно си пробиваше път. Навикнали да се лекуват и търсят съвети само при сериозни заболявания, отначало мнозина мъчно разбираха предназначението“ - отбелязва Общински вестник „Велико Търново“ от 1935г. Кадрите, посветени на високо хуманната професия, били съвсем недостатъчни. Особено в селата осигуряването на правоспособни акушерки било много трудно в тези времена. По тази причина до 30-те и 40-те години на XX в. в някои села в околията било практикувано бабуването, но само срещу специално разрешително. Така предвиждал чл. 207 от Закона за народното здраве. Разрешителното се издавало от Главната дирекция на народното здраве на съответното лице. Във фонда на РИМ се съхранява един такъв документ под № 6186 от 3 август 1935г. Притежание е на Гина Цонева от с. Керека, Великотърновско, на която се разрешава упражняването на занятието бабуване, но „само до тогава докато в селото няма правоспособна акушерка“. Възникнала необходимост и от лекари специалисти за здравно-съвещателните станции. Отново Общински вестник ни известява за започналия на 7 май 1935г. втори двуседмичен курс на участъкови лекари при великотърновската здравно-съвещателна станция, ръководен от нейния управител д-р Ст. Гладичева. Курсът се уреждал от Дирекцията на народното здраве и в него били включени лекари от цялата Плевенска област, към която принадлежала административно Великотърновска околия. Целта била да се подготвят участъкови лекари като ръководители на новооткрилите се здравно-съвещателни станции при съответните участъкови санитарни служби. По това време великотърновската здравно-съвещателна станция била единствена в цялата Плевенска област.

Постепенно с годините доверието към лекарите и акушерките било напълно спечелено. Убедени в компетентните грижи, бременните и младите майки започнали редовно да посещават Здравно-съвещателната станция. През 1931г. станцията е посетена от 652 жени, а през 1934г. - от 1280. Броят на посещенията по домовете през 1931г. бил 1319, а през 1934г. - 1467. Благодарение на професионалните грижи на лекарите, акушерките и сестрите-посетителки проплаквали и растяли здрави и читави хиляди великотърновчета.

Из книгата "Споменъ за Търново" на Катя Митова-Ганева  

Прочетете още: Райна Княгиня – революционерка, учителка и първа акушерка.

ПОДКРЕПЕТЕ СТАРО ТЪРНОВО С ДАРЕНИЕ

Каменният мост “Цар Борис III”

Каменният мост в Асенова махала е дело на инж. Никола Троянски. В общински вестник “Велико Търново” за м. юни 1930 г. пише: „..При стечение на гражданството и присъствието на г-н Министра на благоустройството г-н професор Данаилов на 22- того се извърши осветяването и полагането на основния камък на новостроящия се каменен мост над р. Янтра в Асенова махала... При стечение на много народ се отслужи водосвет от Негово Високопреподобие архимандрит Антоний и местното духовенство. След службата архимандритът държа реч, в която между другите съдържателни думи подчерта и тези, че Велико Търново трябва да бъде скъпо за всички управници и последните нека бъдат щедри по благоустройството му. Кметът на града с няколко думи изрази горещите благодарности на великотърновското гражданство, както на бившия министър на благоустройството г-н Славейко Василев който, съзнавайки голямото значение на града в историческото минало, тъй и в настояще, реши да се построи красив мост, като отпусна за целта кредит – тъй също благодари и на настоящия министър, при когото се строи мостът, като го помоли да бъде в бъдеще пропит от същите чувства относно старопрестолния град, както и неговия предшественик. Също тъй кметът благодари на г-н министъра от името на цялото гражданство за честта, която му оказва, като присъства на тържеството с цялото си семейство. Последен говори г-н министърът, който с аргументирана и красива реч, след като очерта историческото знамение на града, което свърза със славната Клокотнишка битка, подчерта и днешното голямо значение, което има градът в културно отношение. И като такава, столицата на Второто българско царство, пълна с древни паметници, заслужава вниманието на правителството – по реставрации и благоустройство. Мостът се кръсти с името Цар Борис III. Скъпите гости бяха поканени на обяд в манастира “Св. Преображение”, а вечерта в тяхна чест се сервира вечеря в Градската градина. В 11 часа гостите, изпратени най-радушно, заминаха за София”. Строителството завършва през 1935 г. 

Източник: Общински вестник “Велико Търново” от 1930г. Снимки от архива на инж. Никола Троянски, благодарение на Райна Панова 
Грета Костова-Бабулкова

ПОДКРЕПИ И РАЗГЛЕДАЙ АЛБУМА

  ПОДКРЕПЕТЕ СТАРО ТЪРНОВО С ДАРЕНИЕ