ЗА ДРЕВНАТА БЪЛГАРСКА ИЛИРИЙСКА ЦЪРКВА

Истината на архимандрит Кирил Рилски /игумен на Рилския манастир 1929- 1933г./ за древната българска църква, извадка от негова книга.

Нека сега видим каква древност и какви църковни привилегии имат двете съседни древни апостолски църкви: Цариградската и Първо Юстиниановската или Българската. Както Цариградската, така и Българската църква не са национални, а и двете са коренни апостолски, древни църкви и принадлежат на всички православни народности, които населяват техните църковни обширни диоцези. На Цариградската църква църковните привилегии са дадени от II Всеславянски Събор, а на Българската или Първо Юстиниановската — на V Всел. Събор. До 535 година Българската Илирийска църква се е намирала под църковната каноническа власт на Римския Папа. Българската апостолска църква на Балканския полуостров в Илирия е първата основана църква от св. апостола Павла от древните илирийски българи, от които илирийски древни българи е произлизал и св. Климент, сътрудника на св. апостола Павла при основаването на Българската църква, който е и бил пръв български епископ на тази древна апостолска църква, за когото говори и самият св. апостол Павел в своето послание към Филипийците в в. IV гл , 3 ст. /Тук се говори за първият епископ Климент, живял през първи век, а не за св. Климент, славянски епископ, живял в девети век от християнската ера/. Църковният език в древната българска църква е бил латинския богослужебен език. Той е бил и писмен език на старите илирийски българи, които считали себе си за Римляни. Тази древна българска църква в Илирия е била подчинена на църковната власт до 535 година на Римския папа. Цели 10 години Римският папа е протестирал и не е искал да признае самостоятелността на тази древна Българска църква, която отсетне е била наречена с името на Първа Юстиниания от V Всел. Събор по името на византийския император Юстиниан Великий. Най-сетне V Всел. Събор турил край на папскитe протести, както ние виждаме от издадения закон в 545 година от византийския император Юстиниан Великий, с когото Блаженейшият архиепископ на Първа Юстиниания по своите църковни привилегии се изравнява с Римския, Цариградския и др. Блаженейши архиепископи и глави на поместнитe самостоятелни църкви. Тогавашният Римски папа Вигилий във време на V Всел. Събор е бил в Цариград, при всичко и да не е заседавал лично на Събора, но съборните актове на V Всел. Събор е подписал. Че е бил изравнен по своите църковни привилегии Блаженейшият Архиепископ на Първа Юстиниания или България, ние виждаме от Номоканона на просветения Цариградския патриарх Фотия. който по тълкуването на 131 Юстиниановска новела, в която се говори за църковните привилегии на Блаженейшите Архиепископи и глави на поместните самостоятелни църкви, той прави за своите съвременници следващата от голяма историческа важност забележка, като казва: „Разбирай от настоящата Юстиниановска новела привилегиите на архиепископа на България, защото той е архиепископ на Първа Юстиниания, отечеството на императора Юстиниана. България заради това се нарича Юстиниания, защото император Юстиниан е присъединил тази страна под властта на римляните(Bibli-othecae juris canonici veretis tomns secundus Opera it studio Gulielini Vodi et Henrici Justelli. Chrustophori F. Lutetiae Pa* ssiorum 1661, r. 822).
Самият способ за поставянето на Блаженейшият архиепископ на Първа Юстиниания или България е указан в императорския закон на византийския император Юстиниан Велики, издаден в 535 г. на името на първия самостоятелен Блаженейши архиепископ на Първа Юстиниания Кателиана, в когото говори император Юстиниан Велики на Блаженейшия архиепископ на Първа Юстиниания Кателиана: „И така щото да знае твое Блаженство на нашето име, ние отправяме настоящия закон към твоята почтена катедра, щото църквата на нашето отечество да има постоянно такова благоволение за слава на Всевишния Бог и за вечно поменуване на моето име. Когато управителя на твоята катедра отиде от този свят, то тогава ние установяваме нейния Архиепископ да го поставлява свещения събор от митрополитите, както това приличествува на архиепископ, който се почита от всичките църкви“ (XI новела Юстинианова).
В сила на тези църковни привилегии, дадени на древната апостолска Илирийска църква от V Всел. Събор, като е бил изравнен по своите църковни привилегии Илирийският Блаженейши Арх. с Римския, Цариградския и др. когато отпаднал Римския Блаженейши архиепископ в 1054 год. съвършено от вселенското църковно единство, то, съгласно църковните канони западният апостолски Илирийски престол е поел под своето църковно управление всички православни народи, които са населявали църковния диоцез на Римската църква и са останали верни на своята православна праотеческа вяра и подир отпадането на Римския архиепископ от вселенското единство. Запазили са се три грамоти на охридския патриарх Паисия от 9 юний 1566 г., в които се говори за църковните привилегии на наместник-митрополита на Охридския апостолски патриарши престол в Южна Италия митрополита Тимотея. Помежду многото църковни привилегии, в които се описва подробно в казаните три грамоти от Охридския патриарх Паисия до своя наместник митрополит в Южна Италия- Тимотея, се говори, че Негово Блаженство Охридският патриарх Паисия дал правото на своя наместник митрополит в Южна Италия митрополита Тимотея да вари и освещава св. миро за православните два и половина милиона гърци и албанци в Южна Италия. Тези три грамоти на Охридския патриарх Паисия служат за веществени исторически паметници за каноническото църковно владение на Охридските патриарси в църковния диоцез на Римската самостоятелна църква, на православните народности, които са останали верни на своята праотеческа православна вяра .(Новые данныя къ Истории Охридской Apxieпиской XVI, XVII и XVIII в. в. И. С. Пальмовъ. СПБ. 1894 г.).
Когато са владеели Охридските Блаженейши патриарси Южна Италия църковно два и половина и повече др. православни народности, е станало пренасянето на св. мощи на св. Николая Мирликийски Чудотворец от Мирликия в Южна Италия в гр. Баръ, то Охридският Блаженейши патриарх е установил поместния празник на 9 май ст. ст. да се празнува ежегодно. Този поместен празник на апостолската Илирийска църква не се празнува в Цариградския диоцез на Цариградската църква. Както поместния празник — пренесение мощей св. Николая, така също и празника Покров св. Богородици са преминали от България наедно със славянските книги и в Руската църква, където така също се празнуват много тържествено всяка година.
Древната Българска църква, която е била основана в Илирия непосредствено от св. апостола Павла от древните коренни жители на Балканския полуостров илирийските българи под църковната власт на Римския папа до 535 г., тя се уважавала много за нейната древност и апостолско достойнство, както на запад, така и на изток. Така напр. св. Ириней Лионски, който е живял в II век на християнската ера, е посочвал като за образец на чистото учение на българската църква в Илирия както е казвал: „Че всеки там ще да види самитe катедри, основани от апостола Павла“. (Догмат. Богословие Еп. Силвестра). Св. Василий Великий пише в своето послание в Илирия до Българския Арх. Валериана и му казва: «Ибо если только незаключенiи уже времена мipa сего, и остается еще житiя человеческаго, то необходимо, чтобы некогда вами обновлена была веpa на Востокеe, и чтобы при времени вознаградили вы Востоке за те блага, какыя получили отъ него“. (Творешя св. Василия Великяго ч. VI, Москза, 1847 г, 212).
Както виждаме, св. Василий Великий е уверен, че апостолската Илирийска църква вечно ще да запази чистотата на апостолското учение и възлага надежда, щото в едно далечно бъдеще да отиде и да обнови вярата на Изток.
На Сердикийския събор. който е станал в 347 г. в древния Илирийски град Сердика (София) и провинцията Средиземна Дакия, помежду всички епископи—западни и източни, са заседавали и православните български епископи на стара класическа България. От тази древна Илирийска България е останало да носят името Илирийските самостоятелни архиепископи, като се наричат Блаженейши архиепископи на България. Също така от тази древна класическа България в Илирия е останал да носи древния исторически титул и Костурският митрополит: „Костурски митрополит и екзарх на всичка Стара България“. Тук под думата Стара България не се разбира първото българско царство, а се разбира онази класическа Стара България, на онези древни илирийски българи, които са били коренни жители на Балканския полуостров, където те са живели и до историческите времена, които древни българи принадлежали към тракоилирийските стари племена на Балканския полуостров. Ние виждаме следи от тази древна българска църковна йерархия и в много по-късно време, когато вече тези древни илирийски българи са били вече съвършено ославянени. Така напр.: „В едно от сраженията Динчо пада и византийците стават господари на целия Балкански полуостров. Първата тяхна работа след това е била да проводят на заточение владиците: Гаяна — Нишки, Домниона — Софийски, Евангела — Кюстендилски, Лаврентия — Охридски и Алциса — Неаполитански (Превески). В 505 година българите от София и Кюстендил се подигат под водителството на Виталиана и ги повръщат. След смъртта на Домниоча Софийски, император Юстиниан Великий му е поставил саркофаг пред църквата „Св. София в София, което показва, че Домнион е служил в тази църква“. (Кой е Климент Охридски? Критическо изследване от Д-р Ганчо Ценевъ София. 1915г., стр. 27). Тези български Владици, които са били изпратени на заточение от византийците са били под църковната власт на Римския папа до получаването на самостоятелността на Юстиниановската или Българската църква. Тъй като те са били на заточение в 505 год., а Император Юстиниан е встъпил на императорския византийски престол в 527г., а първият самостоятелен архиепископ на Първа Юстиниания или България е бил архиепископ Кателиан, който получил своята самостоятелност в 535 година. Тези древни илирийски българи и в много по-късно време, когато вече са били съвършено ославянени, са имали и свой светлейши княз, което обстоятелство показва, че те съвършено не са били подчинени под Византия, както това ние виждаме от посланието на св. Григорий Велики, папа Римски, който е умрял в 604год., до Блаженейшия архиепископ на Първа Юстиниания Иоанна, който му пише по случай на неговия избор следното: „Григорий Иоанну, епископу первой Юстиниани в Илирий „самият знак на благостта и на добротата, това е единодушието на всичките при избирането на когото и да е. Заради това, като получих от братята и соепископските наши донесението за това, щото вие единодушно сте били избрани со съгласието на всичкия събор и с волята на светлейшия княз, ние с голяма радост възнасяме благодарение на Всевишния Бог, Който благоволил да устрои така, щото всичкия ваш преминал живот и всичките ваши преминали деяния са се показвали до толкова одобрителни и похвални» щото вие по своите достойнства сте се понравили на всичкитe, а това е достойно за голяма похвала". . . (Migne Pat-rologiae cursus comphetus i 77, n. 588).
Официалният богослужебен език в древната българска църква е бил латинския; когато древните българи са съвършено ославянили, то латинският богослужебен език в българската църква е бил заменен със славянския — старобългарския богослужебен език. Но православната самостоятелна българска църква никогаш не е забранявала на своите духовни чада, които населяват нейния духовен диоцез, на не славянските православни народности, да употребяват в своите църкви богослужебните езици: латинският гръцкият румънският и албанският. При всичко и да се слели древните илирийски българи в славяните, когато са дошли на Балканския полуостров и са изгубили своя език, но пак ославянените българи са същите ония българи, които само са изгубили своя език: но в жилите им пак тече кръвта на старите българи, защото в същите Илирийски провинции, които са населявали древните българи, населяват ославянените българи и в настояще време, така също и в днешните ославянени българи се забелязват в характера им черти както добри, така и лоши на старите българи (Илирийски българи). Ако да не беше светотатствената ръка на фанариотина — невежа да унищожи всички древни веществени паметници за миналото на древните балкански народи, и ако да не бяха изгорени богатите книгохранилища, които са били препълнени с пергаментни древни ръкописи: латински, гръцки и славянски, а може би някои с езика на древните българи с латински букви, то щяхме много нещо повече да знаем за тези древни илирийски българи на Балканския полуостров, от които е била основана първата българска църква от св. апостола Павла (Римл. 15, ст. 19). Този голям вандализъм на Цариградската елинистическа патриаршия — изгоряването на пергаментните ръкописи; латински, гръцки, старобългарски и др. и за унищожението на античните надписи и др. веществени исторически паметници, които са се намирали в целия църковен диоцез на Българската или Първо Юстиниановската самостоятелна църква, никогаш няма да прости просветеното человечество. Българската или Първо Юстиниановската църква, чийто църковен диоцез обнима почти целия Балкански полуостров, е играла главна просветителна роля помежду древните балкански племена на Балканския полуостров и тя е имала в своите книгохранилища богат исторически материал за всички изчезнали древни балкански племена.
Забел. Една част от Илирийскийте древни българи, във време на преселение на народите, са напуснали бащините си огнища на Балканския полуострова и са се преселили във вътрешността на Русия, където основали българско Камско царство. В VII век, когато вече Балканските древни Илирийски българи са били съвършено подчинени политически под Византия и ославянени, то камските българи се притекли на помощ на своите едноплеменници Балкански илирийски българи, като е дошъл Аспарух с една дружина Камски българи, които под водителството на Аспаруха, обединили Балканските Илирийски българи, свои съплеменници, в едно и по такъв начин е било турено основата на първото българско царство, на ославянените вече Балкански българи, което е просъществувало до 1018 година, до времето на Византийския император Василия Българоубиец, който е подчинил Първото Българско царство под политическата власт на Византийската империя. Камските българи, които са дошли на Балканския полуостров в началото на VII в. под предводителството на Aспарух за да помогнат на своите едноплеменници Илирийски Балкански българи и ги избавят от политическото иго на византийците са изповядвали древната езическа религия на своите прадеди, които са изповядвали още в най-древно време, когато те са живеели на Балканския полуостров преди преселението на народите и преди техните прадеди да са се преселили от Балканския полуостров във вътрешността на Русия. Местните Илирийски Балкански българи, които са приели християнството непосредствено от св. апостола Павла (Рпм. 15 гл., 19 cm.) на които българи пръв български епископ е бил св. Климент (Фил. IV гл., 3 cm.), които са имали своя църковна българска йерархия; те са подготвили към християнството дошлите Камски българи на Балканския полуостров под предводителството на Аспаруха....
Всички византийски императори, като се започне от първия християнски император Св. Константин Велики, Юстиниан Велики и всички дp., са указвали голямо почитание и уважение към древната апостолска Българска или Първо Юстиниановскатата самостоятелна църква. Даже и византийският император Василий Българоубиец, който в 1018 год. е покорил първото Българско царство, се е отнесъл с голямо почитание и уважение към тази древна българска апостолска църква, като издал три грамоти, които са се запазили и до наше време, които са охранявали нейните църковни привилегии и нейните църковни области. Даже когато Византия паднала под турско владичество, а така също и второто Българско царство, то и турските султани, като приемници на византийските императори, са уважавали църковните привилегии на древната апостолска Българска църква до 1767 год, когато Отоманският Султан Мустафа по настояването на тогашния цариградски патриарх Самуил, е отнел гражданските привилегии. Тя е престанала временно да функционира до 1870 год., когато Султан Азис с особен царски ферман от 20.11 1870г. повърна гражданските привилегии на древната българска самостоятелна църква и тя пак започна да функционира, да се нарежда, съгласно църковните канони, и да се ползува с всички църковни привилегии, дадени ней от V Вселенски Събор.Ние виждаме от Императорския закон на Юстиниана Велики, издаден в 545г., който съставлява 131 Юстинианова новела, в която се говори за църковните привилегии на Блаженейшите архиепископи и глави на поместните самостоятелни църкви: Римския, Цариградския, Първа Юстиниановски и др, че Римският архиепископ заема по чест първо място между всичките архиепископи на Вселенската църква, а подир него второ место заема Цариградския Блаженейши архиепископ. Но подир 1054г., когато Римският Блаженейши архиепископ е отпаднал съвършено от вселенското църковно единство, то Цариградският архиепископ заема неговото първо почетно место помежду всички други самостоятелни архиепископи на православната Христова църква. Но това почетно място, което той заема помежду другите Блаженейши Архиепископи на Вселенската Христова църква по чест, не му дава право да се меси в църковния живот на другите самостоятелни поместни църкви, защото вмешателството е противно на църковните канони (III Веел. съборъ, 8 прав. и др.)...
Във Всеселеската Христова църква има седем главни коренни самостоятелни църкви, които съставляват съборната Христова църква и които са указани пророчески под названията на седемте Малоазийтски църкви, а именно: Римската (Апок. II гл . 1—7 ст.). Александрийската (Апок. II гл., 8—12 ст.), Антиохийската (Апок. II гл,, 12—18 ст. ст.). Цариградската (Апок. II гл., 18—29 ст.), Иерусалимската ("Апок. III гл., 1—7 ст.). Първо Юстиниановската или Българската (Апок. Ill гл., 7-14 ст.) и Руската (Апок. Ill гл. 14-20 ст.). Всичките тези седем самостоятелни църкви съставляват Вселенската Христова църква и си имат всичките строго определени от църковните канони църковни диоцези, а така също са определени от църковните канони и техните църковни привилегии. От тези главни седем самостоятелни църкви са и двете древни апостолски църкви: Цариградската (в Тракия) и Българската (в Илирия), които си имат строго определени граници още от времето на вселенските събори, а също и своите църковни привилегии. Както Цариградската, така и Първо Юстиниановската или Българската църкви не са национални, а са древни апостолски църкви, които принадлежат на всички православни народности, населяващи техните обширни диоцези. ...В границитe на един църковен диоцез на известна поместна самостоятелна църква могат да се образуват няколко политически държави, каквато е напр. нашата Българска или Първо Юстиниановска църква, в църковния диоцез на която са се образували Балканските православни държави: България, Сърбия, Румъния, Черна Гора и Албания; но въпреки това духовната връзка помежду всички епископии на целия църковен диоцез е запазен в каноническо църковно отношение, независимо от политическите граници, които не бъркат на каноническото единство на всичките епископии от целия църковен диоцез на поместните самостоятелни църкви. Както църковните канони не позволяват да се отнимат църковните канонически области от една поместна самостоятелна църква и да се присъединяват към друга, така и гражданските закони на всяка една политическа държава не допущат чуждо вмешателство в своята държава и са длъжни всички верни поданици на всяка една политическа държава да почитат, уважават и строго да изпълняват държавните закони, в която държава те живеят и се се считат граждани. В такъв случай се е създала древна църковна практика в православната вселенска Христова църква, щото когато се случи църковните канонически области на известна поместна самостоятелна църква да съвпадат в политическите граници на няколко политически държави, то в такъв случай, за да се запази църковното единство помежду всички епископии от целия църковен диоцез на известна поместна самостоятелна църква, се откриват в тези политически държави автономни митрополии границите на които съвпадат с политическите граници на тези политически държави и се доверява църковното управление на тези църковни области на най-старшите митрополити от тези политически държави, които стават наместници на блаженейшия свой Архиепископ и глава на тази самостоятелна църква, в чийто църковен диоцез са се образували тези политически държави, които, от негово име, наедно с другите епископи от тези политически държави, управляват самостоятелно тези автономни митрополии, съгласно църковнитe канони. Всичките епископии на тези автономни митрополии поменават каноническото име на своите автономни митрополити, а автономните митрополити-наместници от тези политически държави, поменават името на своя блаженейши Архиепископ, в чийто църковен диоцез се намират техните автономни митрополии. С поменуването на каноническото име от автономните митрополити наместници на своя блаженейши Архиепископ и глава на поместната самостоятелна църква, в черковния вечен диоцез на когото се намират автонимните митрополии, се заключава духовната връзка и каноническото единство на всички православни епископи и митрополити от целия църковен диоцез. Такива автономни митрополии и патриаршии са били в старо време на апостолския Илирийски Юстиниановски патриарши престол: Търновската и Ипекската патриаршии. Такива автономни църковни управления са и сегашните Балкански православни държави: България, Сърбия, Румъния, Черна-Гора, Албания и областите: Бесарабия и Босна-Херцеговина. Всичите тия църковни области съвпадат в църковния диоцес на старата Българска или Първо Юстиниановска църква в Илирия. Този общо църковен ред в православната църква има предвид гръцкия църковен историк Никифор Григораса, когато говори, че търновския епископ е бил подчинен на църковната каноническа власт на Блаженейшия Архиепископ на Първа Юстиниана — Охрида."

Прочетете повече от книгата

Грета Костова-Бабулкова

 

ПОДКРЕПЕТЕ СТАРО ТЪРНОВО С ДАРЕНИЕ

ПАИСИЕВАТА ИСТОРИЯ И ИНТЕРЕСИТЕ НА ТЪРНОВЕЦА С. П. АХТАРЯ КЪМ ИСТОРИЧЕСКОТО МИНАЛО

Дейците на Българското възраждане, а сред тях и Стефан Пенев Ахтар, са убедени в действената роля на историческото знание за пробуждане на националното самочувствие. В тази насока върху много от тях неотразимо въздействие упражнила Паисиевата история. Безспорно доказателство за преклонението му пред делото на Паисий е неговото пряко участие и съдействие за появата на шест нови преписа на Паисиевата история в разстояние на три години: Първи Търновски препис — на П. Р. Славейков, копие на Еленския препис (1842 г.). Втори Търновски препис — на Славейков с участието на Хр. Драганов (чернова на сглобата, направена от двамата въз основа на Еленския препис и вероятно на Спиридоновата история) — (1847 г.), препис на Христо Драганов (сглобен от Еленския препис и предоставения им от К. Фотинов ръкопис) — (1842) един непълен препис, излязъл изпод перото на самия Стефан Ахтар С. П. Ахтар и вместен в ръкописния му, сборник (съставен между 1842—1845 г.), препис на учителя Кънчо Стоянович (1844 г.)5 и препис на Тодор Н. Шишков (1845 г.)6. Впрочем не е изключено да се открият и други преписи, правени с насърчението на Ахтаря. Но и изброените шест красноречиво говорят за неговата настойчивост. В края на своя препис Тодор Шишков — изтъкнат по-късно учител и културен деец, тогава току-що завършил училище, вписва за „вечно воспоминание" наред с родителите си „и приятел наш Стоенчо Ахтарин“. Този израз на признателност и уважение е характерен за високия морал на онази епоха. Създаването на всички споменати преписи на Паисиевата история в продължение само на три години е потвърждение на живото отношение към творбата на Хилендарския монах, превърнала се в светиня и гордост в дома на С. П. Ахтаря. Открил истинското значение на историческите знания и мобилизиращата роля на Паисиевата история, търновският ахтар съзнателно и упорито разширява кръга от нейни читатели и преписвачи. Нещо повече, той им внушава не само да благоговеят пред тази творба, но да си служат с нея, да вземат присърце поставените от Паисий задачи. Не случайно сред многобройните преписвачи и разпространители на Паисиевата история тъкмо двама от неговите духовни ученици — П. Славейков и Хр. Драганов, през 1842 г. първи прилагат една нова форма за популяризиране на Паисиевата творба — четат и „проповядват“ българската история между казанджиите, бакалите и табаците в Търново. По-късно, намиращи се вече в Свищов, двамата привличат и ученика Никола Катранов (прототипа на Инсаров) и повтарят опита си от Търново, като популяризират Паисиевата история сред свищовските граждани. След години за подобни патриотични проповеди служел „Царственика“ — печатната книга, стъкмена по Паисиевия труд, както свидетелствува Райчо Блъсков по време на учителствуването си в Добруджа. Стефан Пенев Ахтар наред с приноса си за умножаване на ръкописните преписи от Паисиевата творба има свой дял и в инициативата да се издаде по-пълна българска история — една голяма за времето си идея. Според някои автори Ахтаря се е ръководел от тази мисъл, когато възложил на П, Р. Славейков и Хр. Драганов да препишат Паисиевата история. Починът на Ахтаря те свързват и с търноведа Евстати Ангелович, търговец в Букурещ, който обещал да отпечата труда на Паисий. След завършването на Първия Търновски препис той бил изпратен в Букурещ, изглежда със съдействието на Ахтаря. По-късно този препис попада между книжата на Българското книжовно дружество в Браила, но не бил отпечатан. Преписът на Хр. Драганов пък бил занесен в Свищов и останал на разположение на Христаки Павлович. Разговорите, водени при посещението на К. Фотинов у С. П. Ахтаря в Търново, на които присъствувал и Славейков, също се въртели около българската история и отликите в отделните познати ръкописи. Както Фотинов, така и Ахтаря, били запалени от идеята за отпечатването на една по-цялостна българска история, за съставянето на която да послужи като основа Паисиевият труд. Не може обаче да се твърди, че първоначалният замисъл принадлежи на С. П. Ахтаря. По-скоро тук има съзвучие в мислите, желанията и намеренията на цяла група възрожденски дейци, между които са и Фотинов, и неговият търновски приятел. По това време С. П. Ахтар бил вече добре известен с издирените средновековни български ръкописи и монети и с подкрепата, която оказвал на родното книгоиздаване и на периодичния печат. Естествено е да се очаква, че онези,, които замисляли издаването на българска печатна история ще потърсят и неговото съдействие. Още повече, че забавянето на изданието всъщност се дължало на липсата на извори. А у Ахтаря се намирал близкият до първообраза Еленски препис на Пансиевата история, той притежавал известно време и безценния „Синодик на цар Бориля“ и други важни ръкописи, които можели да хвърлят така нужната светлина върху непроучените въпроси от нашето минало. При това търновският родолюбец бил свързан с Анастас Кипиловски, комуто дори изпратил някакъв стар български ръкопис, писан на кожа, с вярата, че той ще бъде издаден. При един пожар в Букурещ обаче ръкописът изгорял. Източник на това важно известие, потвърждаващо връзката на С. П. Ахтар с Кипиловски, е Стоян Попандреев Робовски, известен учител, книжовник и революционер. По този въпрос той пише: „В Елена у поп Дойна... имало, казва ми майка ми Койка, един Царственик, писан на кожа, казвал ѝ баща ми поп Андрей Робов, когато баща ми го дал на Стоенча, Търновалията, а той го дал в Букурещ на г. Кипиловскаго, за да го печата. Но за зла чест нам. . ., когато горял Букурещ, изгорял — казаха ми някои, когато питах аз [от] любопитство.“ Неговото пропадане несъмнено е попарило както А. Робовски, така и С. П. Ахтар и Кипиловски. Все с горещо желание да улесни бъдещите историци, които цялостно ще изучат родното минало, Ахтаря подарява по-късно и „Синодика“ на Н. Хр. Палаузов — пратеника на одеските българи.

Българското възрожденско общество се сдобило с печатна родна история на роден език — „Царственика“, издаден от Христаки Павлович. В разгорещените спорове около източниците и първоосновата на бъдещата печатна история и в усилията на книжовници и родолюбци за практическо осъществяване на идеята, своето място има и Стефан Пенев Ахтар. Всякога близо до народа, С. П. Ахтар по-добре от мнозина емигрантски дейци чувствувал породилата се жажда от познания за свободната някога и славна българска държава, и разбрал колко важно е да се отговори на насъщната жажда от патриотично историческо четиво. Без да има научна подготовка, той желаел да бъде проучена и написана достоверна и цялостна родна история, стремял се и спомогнал немалко за издирване и обогатяване кръга от документални извори. Една от главните му заслуги е популяризирането на ненадминатата по въздействието си Паисиева история и умножаването на нейните преписи, а след това разпространението на първите печатни книги, посветени на героичното минало на българския народ. Из книгата "Възрожденецът Стефан Пенев Ахтар"- Огняна Панайотова Маждракова-Чавдарова

Илюстрация: страница от Ахтаровия препис на Паисиевата история

Прочетете още-  ОТКРИВАНЕ НА „СИНОДИКА НА ЦАР БОРИЛЯ“ — ЗАСЛУГА НА С. П. АХТАРЯ
Грета Костова- Бабулкова

ПОДКРЕПЕТЕ СТАРО ТЪРНОВО С ДАРЕНИЕ

Мрачната истина, която не знаят младите поколения за сградата в местността "Боруна"

 

Доста дълга е историята по застрояването на хълма „Боруна“. Съзнавайки изключителната живописност на площадката, търновската общественост през 1925 г. ѝ отрежда предназначение за художествено училище.  Митрополит Филип извършва водосвет при полагане на основния камък. Идеята за висше училище, където се изучават традиционни български занаяти, съхраняващи националната идентичност е подкрепяна от обществото и хората са доволни, че градът ще е домакин на толкова представително висше учебно заведение. По проекти на арх. Хр. Тотев през 1926—1928 г. се извършва грубият строеж. Поради липса на средства, сградата остава незавършена, без дограма, инсталации, мазилки и подови настилки до 1931 г. Тогава тя е предадена на новосъздадения Ветеринарен институт, което предизвикало недоволството на гражданството. Необходима била голяма разяснителна работа, за да се докаже, че институтът е изграден по образеца на много такива институти в различни европейски страни. 

След 1951 година оспорваната сграда е предоставена на Окръжното управление на МВР. Оттогава започва мрачното минало на тази сграда, запаметила виковете и страданията на много търновци, които били мъчени и убити там без съд и присъда. Ето какво споделят някои, станали неволни свидетели: "Всички, които живеехме от другият бряг на Янтра, срещу Народната милиция, на която нямам снимка, защото това е най-страшния спомен от детството ми... Сградата, която се снима, осветява в различни светлини, като една от "красотите на града ни" е най-тъжната, страшната, къща на ужасите за всички, които живеехме, загасяхме лампите, за да не се вижда, че светим и умирахме от страх от виковете и стрелбите на хората, които убиваха без съд и присъда!!! "Белият дом", "Боруна", сега е картинна галерия, а няма една малка плоча, която да напомня за това време!!! Още си спомням гласа на баба, която викаше: "Загасяйте лампите!!!", викове, стрелби.. Тъжно, много тъжно и нямам снимка на тая сграда, колкото и хубава да изглежда сега... Сигурно още стоят килиите в които бяха убити толкова хора..." М.Г.
"Аз също помня, всяващото ужас име Боруна, да, няма плоча, няма нищо, защото няма политическа воля , защото историята пишат победителите. Затова и сега, когато чета исторически статии, се осведомявам, кой пише. И почти не вярвам на никого. Кой в нашия така прекрасен град е писал за това страшно място, Боруна, никой. Шушнеше се тогава, бяхме малки, големите са измрели, ние станахме големи, но и ние ще си отидем и историята ще забрави това място ужасно. Тяхната история. Затова вече история не слушам. Да, само се шушнеше. Не се говореше..." M.V.
"Много добре помня страха от Боруна. Един ден на моя брат бяха успели да купят хубав западен ръчен часовник. Това беше причината милиционери да го откарат на разпит на Боруна. Не мога да ви опиша страха и ужаса на майка ни докато не го видя отново жив и здрав. Слава богу, този път му се размина..."Ж.И.
"Моят баща, като ученик в гимназията, е имал приятел Христо /дълго време работеше в Общината някога/, двамата са имали стаичка някъде над старата автогара. Чували са изстрелите при разстрелите, горе в рова, накрая на старите гробища. Престрашават се и отиват да видят, детска им работа, и виждат че има жив човек, който се опитвал да изпълзи от труповете. Подават му някакъв клон и той отпълзял към скалите над Кечаната фабрика. Това го научих от Бачо Христо, 1-2 години преди да почине. Тогава са били на 14 години. Спомен за цял живот." И.М. 
"Ветеринарният институт бе преместен в Долна махала в двора зад църквата "Св. Св. Петър и Павел". Там живееше и ветеринарният лекар от София д-р Методи Иванов. Баскетболист от Славия, той ни тренираше в младежката спортна школа по баскетбол на игрище Юнак. За кореняците търновци, а не тези от селата, които завладяха и София, Белият дом беше символ на ужас. Наистина, сега на красивата галерия трябва да има не малка, а голяма плоча, дори паметник, който да напомня на нехаещата младеж какво ги очаква, ако не дай Боже се върнат ..." Ц. С.
Комунистическият режим влиза в учебниците и учебните помагала по история и ще се изучава в училище, това предвиждат промените в Закона за обявяване на комунистическия режим в България за престъпен. Но все още е под въпрос дали ще се изучава адекватно в училищата..
  В България до момента не е извършвано подробно изследване, систематизиране и анализиране на престъпленията на комунистическия режим. Този 45-годишен период на страната не е подлаган на задълбочен прочит от професионални историци. За разлика от други бивши социалистически страни в България не беше създаден институт или служба за изследване и документиране на комунистическите престъпления. Извършените престъпления по време на комунистическото управление в България не са широко известни не само на българското общество, но и остават непознати на световната общественост. В подкрепа на тази констатация е факта, че в Черната книга на комунизма, изследваща престъпленията на световния комунизъм (издадена през 1997г.), на България са посветени 2-3 страници от общо 700. Разкритията, направени след 10. ХІ. 1989г. , са дело на отделни изследователи и журналистически разследвания.

Източници: книгата "Велико Търново (1185-1985), http://www.decommunization.org

Грета Костова- Бабулкова

 
ПОДКРЕПЕТЕ СТАРО ТЪРНОВО С ДАРЕНИЕ

 © Съдържанието в блога /текстове, фотографии и видео/ е под закрила на Закона за авторското право. Използването и публикуването на част или цялото съдържание на блога без разрешение от страна на Старо Търново е забранено.

Хълм Света гора

 Издига се на юг от Царевец. Наречен е така, но като говорим за Търновската Света гора трябва да отбележим, че тя не е била хълм, а така се е наричала местността, където са били разположени манастирите, по подобие на Света гора в Атон. В превод от старобългарски "гора" всъщност е "планина, хълм" и при един буквален превод може да се допусне грешка.  Паскал Пиперков в своето изследване за Търновската Света гора пише: "От историческите извори е безспорно, че Светите гори по българските земи са създадени по подобие на Света гора Атон. Те вероятно са били съвкупности от православни манастири и техни поделения под общо управление, политически независими, близко разположени, в които е кипял духовен живот. През Възраждането тези комплекси са продължили просветните традиции на средновековните си предшественици, като са били стожери на българския народностен дух." За Търновска "Света гора" и за местоположението на манастира "Св. Богородица Одигитрия" прочетете тук. 

Няма конкретни доказани факти, че днешният хълм Света гора е бил обитаем през Средновековието от монаси. По всичко изглежда заселването му става, след като е построен мостът над Янтра в турската махала, който съществува и днес. Едва тогава къщите започват да никнат по склона, срещу Царевец, от другата страна на Янтра. А това е било вече по време на османското владичество. В Пътеводителя на В. Търново от 1907 г. пише: " Сегашният турски мост е липсвал. Не е съществувала и сегашната турска махала, на мястото на която е било гора, правеща продължение от „Светата гора“...
Феликс Каниц пише: "Височината наричаха „Света гора“ и Калфа я описва още в XVII век под това име като „гористо възвишение, чиито дървета не се секат, за да намери добитъкът там сянка и храна.“ Понастоящем Света гора и почти всички възвишения на завладяващата панорама са едва ли не лишени от дървесната си украса."
Тодор Янков пише в спомените си от 1939г." В турско време беше тя недостъпна за българите, тъй като турците и техните харемлици се веселяха в нейните сенки. Често пъти, дене или ноще, биваше огласявана от страстни маанета, съпровождани от даарета и тарабуки. Днес тя е едно от най-хубавите места за разходки и една необходимост за пречистването на въздуха в града."  Хълмът се е оформил като място за разходки и развлечения и днес там е разположен наскоро открития обновен парк "Света гора".  Прочетете още

Източници: Книгите „ДУНАВСКА БЪЛГАРИЯ И БАЛКАНЪТ“ на Ф. Каниц, "Спомени на Т. Янков от 1939год." http://www.razkazvachite.com http://svetimesta.com

 

ПОДКРЕПЕТЕ СТАРО ТЪРНОВО С ДАРЕНИЕ

Крум и Омуртаг- търновски царе

Подменената българска история води до много недоразумения, които учудват мнозина, които търсят отговори на въпроси като например: "Защо в църквата "Св. 40 мъченици" се намират колони с надписи на Крум и Омуртаг, които според официалната история са били езичници и по тяхно време столица е била Плиска?" Българските историци, подведени от мнения, обслужващи чужди интереси казват, че са донесени от Плиска, без да са били част от по-стара сграда, а свободно стоящи в триумфална площадка пред входа на двореца... Но защо в християнски храм ще се поставят колони на царе езичници и на едната, на Омуртаговата ще се споменава Бог: "Нека Бог да го удостои да живее 100 г." Нека първо разсъждаваме заедно с проф. Йордан Андреев за първата колона върху която има надпис „крепостта Редесто“. Надписът е от епохата на владетеля Крум  — в него е отбелязано името на един от византийските градове, превзет от българите през победоносната им кампания в Тракия през 813 г. Но този факт далеч не е достатъчен, за да обясни присъствието на колоната в Търново. Съществува засега мнение, че тя била пренесена от Плиска, твърди се даже, че първоначалното ѝ местонахождение било в Голямата базилика. Но ако действително е така, с какво да обясним учудващия факт, че надписът е "наопаки", т. е. колоната е вградена в църквата с „краката нагоре“. Нима този забележителен паметник (търновската колона е двойно по-висока в сравнение с всички подобни образци) е донесен толкова отдалеч само да бъде попилян от невежите строители на храма. Можем ли да допуснем, че цар Иван Асен II (на който се приписва акцията) би позволил подобно „варварско“ отношение към една реликва, пренесена в Търново с намерението да припомня за миналата българска слава? Естествено това е невъзможно. Как при това положение трябва да се обясни странната, нелогична позиция на надписа? Най-естественият отговор на това питане според вас може да изглежда примерно така: колоната с надписа „крепостта Редесто“ никога не е пренасяна от Плиска, и от самото си начало е стояла в Търново, поставена по разпореждане на Крум. Векове по-късно я вградили като подпорен стълб в църквата „Св. 40 мъченици“, без да се интересуват от съдържанието на надписа, което довело до обръщането на текста с „краката нагоре“. Казаното малко по-горе до известна степен се подкрепя от известието на една търновска легенда (записана от дубровнишкия летописец Лукари още в начало то на XVII в.), според която Търнов бил изграден от Крум. Излиза следователно, че присъствието на колоната на владетеля Крум в Търново представлява наистина забележителна реликва от езическия период на нашата история, но тя принадлежи на Търново, а не на Плиска."

Мортагон/Омуртаг/ е бил християнин и никой не може да обори този факт по много причини, но най-простата, същевременно и най-болезнената за антихристиянската теза е медальонът му. Езическите владетели не се изобразяват с корони и кръстове, при това два! Единият на короната, а другият в ръката му. Тази реликва, принадлежаща на Омуртаг- златният медальон е намерен при разкриване на жилище в северозападния склон на Царевец. Но как и защо така всички тези артефакти от езическо време са се озовали в Търново?  Нелогично е да се отговори, че са били пренесени от Плиска.. Отговорът е много прост, но защо ли толкова време остава скрит от българина, а му се натрапват какви ли не теории. Непризнатата от историците Паисиева история дава точен отговор. Паисий Хилендарски обяснява това.. Според него Крум е бил "знаменит с това, че е поставил царския престол в Търново. Той най-напред съградил Търнова, три крепости между река Янтра, и тук поставил царския престол."  За вторият търновски цар, Паисий пише: "Вторият е търновския цар, Муртагон, блаженият и достопаметен Михаил-Йоан. Така се наричал - Михаил-Йоан. От него се повели племето и родът на българските царе до последния Шишман Йоан.. От Михаил-Йоан, първият благочестив цар, брат на Крун, който се кръстил, в Търново всички били благочестиви. От него се наченал и племето и родът на благочестивите български царе, както казахме. И гдето се намират техни образи, печати и грамоти, всички се подписвали така по името на своя праотец и прародител блажения цар Йоан-Михаил.. 

После в Търново, както рекохме, тоя цар бил втори просветител на българите след цар Тривелия /Тервел/."

Защо историците не споменават Покръстителят като Йоан- Михаил, както Паисий? Защото не искат да го свързват с търновските царе, които се подписвали първо с името на своя праотец! Паисий Хилендарски нарича Крум и Мортагон-търновски царе, а историците пренебрегват това... Ясно е че "старият дом", за който пише Омуртаг в своя дълъг и важен надпис на колоната, се намира в Търново а не в Плиска или на друго място. За това свидетелства разстоянието до Дунава, което отговаря на дадените мерни единици дадени от Омуртаг, единствено от Търново, и от никое друго място. Дори проф. Йордан Андреев е на мнение, че старият дом е Търново, защото до Дунава са точно 80 000 оргии или 84-85 км. Прочетете повече

Ето какво пише професорът и за надписа на цар ИВАН АСЕН II, изписан в чест на победата му при Клокотница през 1230 г. Но по-долу върху колоната има друг надпис (графит), който е датиран. Там се чете годината 993. Следователно и тази колона носи печата на първобългарската епоха. Означава ли това (ако се доверим на съществуващите твърдения), че и тази колона е пренесена от Плиска подобно на останалите? И не стават ли много паметниците в Търново, които се обясняват с пренасянето им в Търново — при това поне две от тези колони са използвани единствено като строителни елементи. Ако действително е имало нужда от подпорни стълбове при строежа на църквата „Св. 40 мъченици“, те можели да се вземат от античния град Никополис ад Иструм."...
Професорът продължава: "Но не по-малък интерес заслужава историята на църквата „Св. 40 мъченици“, най-вече заради това, че тя е единствената базилика в Търново, която представлява изключение от онзи архитектурен стил, който е характерен за църковното строителство през ХII —XIV в. Аналогии на подобно храмово строителство могат да се търсят единствено в Плиска и Преслав. Има и някои други факти (като червения хоросан в основите на църквата), които позволяват да се твърди, че ЦЪРКВАТА "СВ. 40 МЪЧЕНИЦИ" Е МНОГО ПО-РАННА ОТ ЕПОХАТА НА ИВАН АСЕН II. Най-вероятно е тя да е построена непосредствено след покръстването на българите, впоследствие тя била поправена от цар Иван Асен II, което му дало правото да се брои за неин ктитор. В подкрепа на тезата, развита досега, е и намерената в Търново ЕДНОСТРАННА ЗЛАТНА МОНЕТА (МЕДАЛЬОН) НА ОМУРТАГ. Засега е известен само един друг екземпляр, намерен навремето от К. Шкорпил. Медальонът беше открит на Царевец, в археологическа среда, която се датира между 40-те години на XIII и 20-те години на XIV в. Остава открит въпросът за първоначалния притежател на медальона — издателите му предполагат, че той е живял в Търново като управител на крепостта впоследствие медальонът се предавал от поколение на поколение (примерно три или четири века) това свидетелствува не само за наличието на трайно чувство за родова памет и историческа приемственост, но и за връзките между търновската аристокрация с прочутата и славна Крумова династия."
Крайният извод, който прави професор Йордан Андреев: "Може да се възрази, че всички паметници, за които стана дума досега, са „преносими“, т. е по един или друг начин те може да са били пренесени от Плиска. Но не е ли странно това, че ,,разсейването“ на езическите паметници от Плиска не излиза извън нейния ареал. Единственото изключение е Търново — „натрупването“ на редица езически и християнски реликви от периода на Първото българско царство не може да бъде случайно. Това в никакъв случай не може да се обясни и като последица от факта, че по-късно (в края на XII в.) Търново става столица на българите. Присъствието на тези паметници в града е по-скоро първопричината за обявяването на Търново за столица на българската държава, т е. просперитетът на града се дължи на забележителното му минало, тясно свързано с епохата на Крум и Омуртаг. Пряко доказателство за това е фактът, че векове по-късно с писмата си до римския папа Инокентий III цар Калоян се изтъква като пряка издънка на Крумовата династия — според твърденията му царете Петър и Симеон са негови „прародители и предшественици“. Тази връзка, която Калоян изтъква на два пъти, далеч не е така призрачна, както обикновено се мисли. Тя има основание не само в историческия спомен, но и в материалните свидетелства от онази епоха, съхранени в Търново, т е. връзките на Асеневци с владетелите от Първата Българска държава е надеждно документирана.

Хайде да видим как всички събития се подреждат като пъзел, този на истинската българска история..  Kубратовите българи са гледали на себе си като на стари жители на Тракоилирия. “Българите завзеха първо Македония... а след това също и Тракия.” С това се установява, че началото на съвременната българска държава се намира в Македония, а не в Мизия. И в легендата за Свети Димитър се вижда, че българите са гледали на македонските и тракийските градове като градове на техните деди, а архиепископ Теофилакт нарича българите постоянни жители на Илирия и Тракия, то от това става убедително ясно, че под българи са били разбирани старите тракоилирийци. Архимандрит Кирил Рилски в своята книжка "Българска самостоятелна църква в Илирия" обяснява, че част от дедите ни напускат земята ни и вземайки участие в армията на Александър Велики се заселват на изток. Споменава се и за заселването на дедите ни на територията на Русия по времето когато тази държава още не е съществувала: "Една част от Илирийските древни българи, във време на преселение на народите, са напуснали бащините си огнища на Балканския полуостров и са се преселили във вътрешността на Русия, където основали българско Камско царство. В VII век, когато вече Балканските древни Илирийски българи са били съвършено подчинени политически на Византия, камските българи се притекли на помощ на своите единоплеменици Балкански илирийски българи, като е дошъл Аспарух с една дружина Камски българи, които изповядвали древната езическа религия на своите прадеди, които са изповядвали още в най-древно време, когато те са живеели на Балканския полуостров преди преселението на народите.  Местните Илирийски Балкански българи, които са приели християнството непосредствено от св. апостола Павла (Рим. 15 гл., 19 cm.) на които българи пръв български епископ е бил св. Климент (Фил. IV гл., 3 cm.), които са имали своя църковна българска иерархия; те са подготвили към християнството дошлите Камски българи. Според историята на Паисий, Батоя/Аспарух/ прави Охрид своя столица, което ще рече, първата столица на камските българи. Там е бил престола и на Тервел/Тривелий/, първият покръстил себе си и народа си в религията на старите тракоилирийски българи. От Паисиевата история разбираме също, че след Тривелий, който станал монах, първо се възкачил големият му син на престола. Той обаче следвал християнската вяра за малко и отново се обърнал към езичеството. Баща му го ослепил, задето върнал народа към езичество и предал царството на по-младия си син, но и той го предава като бил развратен във вярата и непоносим за българите. Затова го изгонили от кралския престол и поставили за свой крал Асен Велики. Този Асен Първи бил пръв български цар и е превзел Персия, помагайки на гръцкия цар Лъв, който пък му обещава с клетва, че ще му даде царска титла. Написано е:" Така и Асен, първият български цар, бил знаменит, славен и благополучен в битките, както се казва. Победил и разбил толкова хиляди арапи, покорил толкова земя от гръцкото царство и получил венец (корона) и царска титла. Преживял щастливо и спокойно много години на българския престол в град Охрид и починал в мир." Той е първият български цар, за който официалната история мълчи, ето сега можем да видим тази приемственост, но и да си обясним и защо братята Асен и Петър не случайно избират Търново за център на въстанието против византийското владичество. Те са искали да възобновят царството, такова, каквото е било по времето на втория търновски св. цар Михаил- Йоан и родът на благочестивите български царе.   

От книгата на архимандрит Кирил Рилски разбираме, че "църковният език в древната българска църква е бил латинския богослужебен език. Той е бил и писмен език на старите илирийски българи, които считали себе си за Римляни. Тази древна българска църква в Илирия е била подчинена на църковната власт до 535 година на Римския папа. Цели 10 години Римският папа е протестирал и не е искал да признае самостоятелността на тази древна Българска църква, която отсетне е била наречена с името на Първа Юстиниания от V Всел. Събор по името на византийския император Юстиниан Великий. Древната Българска църква, която е била основана в Илирия непосредствено от св. апостола Павла от древните коренни жители на Балканския полуостров илирийските българи под църковната власт на Римския папа до 535г., тя се уважавала много за нейната древност и апостолско достойнство, както на запад, така и на изток. Всички византийски императори, като се започне от първия християнски император Св. Константин Велики, Юстиниан Велики и всички дp., са указвали голямо почитание и уважение към древната апостолска Българска или Първо Юстиниановската самостоятелна църква. Даже и византийският император Василий Българоубиец, който в 1018 год. е покорил първото Българско царство, се е отнесъл с голямо почитание и уважение към тази древна българска апостолска църква, като издал три грамоти, които са се запазили и до наше време, които са охранявали нейните църковни привилегии и нейните църковни области. Даже когато Византия паднала под турско владичество, а така също и второто Българско царство, то и турските султани, като приемници на византийските императори, са уважавали църковните привилегии на древната апостолска Българска църква." “Българската Самостоятелна Църква в Илирия”, стр.8.

Така виждаме, че учениците в училищата изучават историята на волжко-камските българи езичници. А всъщност се пропуска историята на древните българи, трако-илирийци, възприели християнството от апостол Павел. Според вас това не е ли преднамерено? Тази и вярна, и логична теза – за ранното християнство на българите, е заличена от следосвобожденски служители на чужди интереси. Следосвобожденските ни автори на учебници Шафарик – Иречек и българските им последователи, ръководени от чужди, противни на България интереси и до ден днешен им робуват. 

Ще завърша с думите на Паисий Хилендарски: "Така от първия български цар Асен Велики от лято господне 720 до последния български цар Шишман и до 1370 година царували 33 български царе. В някои черкви и манастири в помениците се намират имената на повече от 40 български царе, ненаписани подред.   

От Михаил-Иоан, първият благочестив цар, брат на Крум, който се кръстил, в Търново всички били благочестиви. От него се наченал и племето и родът на благочестивите български царе, както казахме. Тоя блажен и велик цар Михаил се наричал Иоан-Михаил и по негово име българските царе, които били от неговия род, имали такава титла: първо Иоан, след това своето име, както му било. Така и последният цар Шишман се пише Иоан Шишман."

 Източници: "Свидетелства за родова памет и историческа приемственост"- проф. Йордан Андреев, История на Паисий Хилендарски.
⏩👉НЕПОЗНАТАТА ИСТОРИЯ

Грета Костова- Бабулкова

ПОДКРЕПЕТЕ СТАРО ТЪРНОВО С ДАРЕНИЕ

 © Съдържанието в блога /текстове, фотографии и видео/ е под закрила на Закона за авторското право. Използването и публикуването на част или цялото съдържание на блога без разрешение от страна на Старо Търново е забранено.

Из „Пътувания по България"- К. Иречек

Търново в Европа е истински уникум по своето местоположение. Всички пътешественици били изненадани не само от живописността, но и от оригиналността на цялата покрайнина: трапезоподобни скалисти тераси, отделени като острови една от друга, сиви отвесни спускове без живот и растителност и между този лабиринт природни акрополи чудно се извива сре­бърният пояс на Янтра. Ситуацията е приблизително такава. В планинската варо­вита местност, която се простира от главния с архаичен терен Балкански пояс на север, дълбоко е заровено кривулестото корито на Янтра. Недалече от мястото, гдето се свършват вър­ховете и гдето реката излиза в отворената крайдунавска рав­нина, издълбана е в планинската местност котловина, която има около един час в диаметър. Този планински амфитеатър отвсякъде е заобиколен със стръмни скали, които се издигат повече от 120 метра над повърхността на Янтра; на повечето склонове са като с меч перпендикулярно пресечени, а пък на върха плоски във формата на трапеза като някои изкуствени окопи. Проходи от тази ограда навън има много малко. Глав­ните пътища водят през двата пролома на Янтра край реката, единият на юг към Габрово през тъй нареченото Хустето, старото Устие, чийто вход лежи 10 минути далече от града, другият на север към крайдунавската равнина през Дербенд (тур. теснина, проход). В самата котловина Янтра се извива по извънмерно кривулесто корито. Със своите извивки образува великолепен по­луостров, от запад към изток по права линия около 1800 метра дълъг. Този полуостров изкача от един връх на западния край на котловината, наречен Картал — баир (тур. Орли връх) и като има отначало 250 метра ширина, на гърба си носи гъ­сто сбития днешен; град Търново. По-нататък той става все по- тесен и по-тесен, докато от двете страни тъй се приближава към реката, че би могъл с камък да прехвърлиш през тесния, като че изкуствено направен скалист гребен, на места едвам 100 метра от водата до водата широк. След това изново се разширочава и издига, докато най-после свършва с пространна скалиста плоскост, която е заобиколена от стръмни урви и обхваната от реката във формата на чук, като оставя на югоизток продълговат нисък ръкав. Това плато е Царевец (според местния говор Царювиц), турски Хисар (крепост), център на старото Търново. Ала не е всичко това. Насреща на северозапад от Царевец лежи зад реката еднакво широка кръгла скала, отгоре плоска, а околовръст стръмна, която от три страни е заградена от лъкатушното течение на Янтра, откъм главната крепост, сегашния град и зачатъците на Дербенда; на четвъртата страна отцепя от краищата на цялата котловина дълбок сух дол. Там е била друга крепост Трапезица, според местното наречие Трепевиц. Останалите махали на града се простират край реката, затворени между тези върхове, особено от северните и южните поли на Царевец. Към всичко това напомням, че на юг от сегашния град се издига зад реката един връх, цял обрасъл с гoра; прозорците на къщите, обърнати към тази страна, гледат в най-близко съседство през водата към короните на дърветата. От средните векове до ден днешен този лесист връх се нарича Света гора. На юг от сегашния град на левия бряг на Янтра се простира малката равнинка Марно поле (според черквата Св. Марина), обградена с пространни лозя, с разкошен поглед на Търново. Всичките скали, на които се намирало или сега се намира Търново, се издигат доста високо над равнището на Янтра, крепостите дори до 80 метра, ала при това те напълно се владеят от краищата на целия амфитеатър. В цяла Европа няма нищо подобно. Градовете, разположени на речни завои, като Берн или Верона, лежат ниско и нямат толкова скалисти акрополи и чудни завои и кривини. Според мнението на моя много пропътувал приятел само един африкански град много приличал на Търново: Константин (римската Гирта) в Алжирско, който лежи върху мощната снага със стръмни склонове, заобиколена от реката Румел, що тече в дълбок дол. Ала това сравнение е в сила само при пръв поглед отдалеч, тъй като Търново не лежи на една скала, ами на цял ред трапезовидни скали, преплетени от Янтра. В нашето столетие Търново от мнозина е описвано. Молтке начертава първия негов план, Григорович тук търсил старобългарски паметници, Даскалов събра тукашните надписи, Барт допълни плана на Молтке, Лежан изобрази града, а по-после обширно описа и илюстрова старото седалище на българските царе, Кавиц обърнал особено внимание на неговите паметници — сгради. Последната война и тукашните народни събирания още повече направиха града познат по света. Сам тук видях малко, на което да не са обърнали внимание други. При всичкото свое красиво местоположение Търново прави тъжно впечатление на любителя на старини, както това е казвал още Григорович, а после и Каниц. Стари паметници над повърхността на земята се забелязват малко. При всичко що сега може да се направи що-годе за тяхното откриване, към такава деятелност едва ли е турнато скромно начало; в освободена България имат в наше време по-други грижи, отколкото разкопаването на основите на старите сгради и надгробните камъни на прадедите. Нека сега поразгледаме някои подробности. Ще почнем от сегашния град. От всякъде е заграден: на запад се издига Картал — баир, а между него и Янтра се промъкват шосета тук към Шипка, там към Дунава; на север и на юг се спущат стръмни склонове към Янтра, на изток пък между две пропасти води тесен истм нагоре към Царевец. Само по главната улица, която върви по гребена на целия полуостров, може да се премине с кола, ала който е впрегнал четири коня един до други, трябва да отпрегне двата и да ги привърже отзад на колата. Високи къщи се спущат от тази главна артерия надолу в тераси дори над края на пропастта. Комшулуците, съседни вратца по източен обичай, водят често от двора на една къща на стрехата или на горния кат на по-долната сграда. Страничните улици имат само стълби със стъпала, както това се вижда в скалистите далматински градове, в Дубровник, Корчула или Будва. На края се отваря шеметен поглед в долината на Янтра; спускът, от който се подава още едно тясно стъпало, е висок 50— 60 метра. Пространство много няма, цената на местата е сравнително висока. И затова къщите са гъсто сбити и издигнати по на няколко ката; повечето са построени от дърво и вътре имат малки дворове, често е миниатюрни висящи градини. Къщите са намазани с различни боя, жълта, бяла, червена, което само увеличава пъстротата на пейзажната картина. При това местоположение тука няма блата; подир всеки дъжд потоците, които се образуват от изливането на небесните води, смъкват всичката нечистотия долу в Янтра и грубият каменен калдъръм бързо изсъхва. В крайните къщя постоянно се чува шумът на реката, при все че лятно време е много малка. През нея са поставени на няколко места правилни редове големи плоски камъни за преминаване или прескачане от един бряг на други. Това сегашно Търново, от незапомнени времена изключително българско, е наверно ново; поне в него не се забелязват развалини на по-стари сгради. Черкви има няколко, ала всички от нашия век. Една улица се нарича Болярска махала, но според разказите на жителите то не е старо название; болярин се наричал в турско време всеки по-заможен човек. На един малък площад се намира големият конак, съграден от турското правителство не много преди войната, който служи и на сегашните български учреждения. Зад него се издига саат-кула; нейната камбана е черковна камбана от Влашко, с румански надпис, в който се споменувал, казват, войвода Бранкован. Ядката на средновековното Търново бил Царевец. Входът от сегашния град в него е съвършено особен. Той е природен, на най-тясното место едва 4 метра широк, скалист виядукт около 160 метра дълъг и 20 метра висок. От двете страни на този шеметен пътевод без пречки от страни се вижда в дълбочината Янтра; на десно тя дохожда от теснината между сегашния град и лесовете на Света гора, обикаля след това крепостното плато околовръст и бяга изново към нас от лева страна. Този проход на турски се нарича Каябаши (зачатък от скала). На едно място, наречено Пресечен камък, виядуктът се пресича от тесен пролом, над който се издига къс, грубо направен мост с каменен свод. Този пролом е може би изкуствен; подобен пролом се вижда и на Провадийската крепост, която изобщо много прилича на Царевец. Долу през пролома се вижда образът на срещната покрайнина като в каменна рамка, от едната страна един къс от лесовете на Света гора, от другата изрез от профила на Трапезица. Край пътя върви към крепостта и водопровод. В самото градище се влиза през врата, която сега няма свод, но отгоре е затворена с огромни тъмносиви греди от някои вековни дъбове, върху които лежи цялата тежина на по-горното каменно градиво. Тя напомня на правековните „циклолски“ сгради в Гръцко, само е тази разлика, че там вратите са покрити е каменен захлупак, а не дървен. Тази чудна архитектура не е стара, а е от времето на турските поправки. Крепостта има 400 метра в диаметър и два километра в обем. Посред нейната плоскост се издига малко по-високо стъпало, наречено от турците Чанъ-тепе (Камбанов връх), защото уж в него била закопана някоя камбана. Жителите наистина твърдят, че този връх тънти, че при все че е обиколен от пластовете старо градиво, не е насипана могила, а природен трапезовиден къс от тукашния скалист терен. Дори до войната Хисарът бил населен от турци, които напоследък тук имали, казват, около 100 къщи, наредени на западната страна. Сега те са се изселили; къщичките им се съборили и градището стои пусто и празно. От палатите на старите български царе тук не е останало нищо, нито някоя стена с прозорци, през които в летните вечери месецът да наднича в покрайнината, както по нашите крепости в Средна Европа. Единствената четириъгълна Хисар-джамия с елегантно кубе и тънко та високо минаре се белее между развалините и скалите; нейната вътрешност не съм виждал, тъй като служи за военен склад на барут и динамит. Цялото останало пространство е покрито от натрупани куповe стари и нови развалини и от основите и стените на дребни къщици между стръмни, криви и тесни улици. Тук-там стърчат овошки; около вадите, които текат от запустелите турени фонтани, из поределата трева пасат коне и овце. Отделни места са имали наверно свои старинни български названия, но сега всичко е изчезнало из паметта на хората. Около цялата крепост съвсем ясно се вижда шестоъгълникът на стените с пет врати, както го описва турският географ Хаджи Калфа. От неговото време те не са били нарочно съборени, но под влиянието на природните елементи полека-лека се разпадали и смъкнали: в дълбочината. На места някои късове са добре запазени, па и основите на целия край още стоят. Стената била тясна, грубо направена от недялани камъни, слабо помежду си споени, и вървяла по всички кривулици на местността, като имала по много четвъртоъгълни издатки. Впрочем стръмните спускове на крепостната стена на места били по-добра отбрана от всякаква изкуствена ограда. Само през горе описаната главна врата може сега да се влезе с кон в градището; останалите врата, от които само една е донякъде запазена, водят само към стръмни пътеки. Двете кули, с които крепостта, според Хаджи Калфа, била споена с Янтра, сега са изчезнали. На един издатък от южната страна стърчи в стената четвъртоъгълен каменен склад за барут от турско време, сега празен; може би защото е съграден върху развалините на някоя стара кула. Още в 17 столетие Царевец изглеждал съвсем инак. Как е изглеждало Търново на септември 1640г., подробно описва францисканецът Петър Богдан Бакшев от Чипровци, по-късно Софийски католически епископ. Стените били съборени, а кулите почти всички изпадали. Местоположението е, каже, нещо, което не може да се опише: три острова или собствено полуострова между завоите на реката, наречена Етър, а върху тях три крепости. „Двете са действително вече развалени, ала средната и най-голямата още стои, но и тя е полусрутена и заселена само при първата врата, а остатъкът е цял напуснат. Към нея води път низ жива скала, която от двете си страни има пропасти, широк за две кола. В съседство на първата врата тази скала се разцепва и образува дълбока пропаст, над която има подвижен мост. А над входа на първата врата има голяма кула, както и над втората и третата врата, ала всички са почти съборени. Вътре се вижда една джамия, съградена от турците, и стените на царски палат, и крепост, която била много здрава, но наполовина е съборена. А на най-високото место, гдето бил главният храм, стои половината от много висока камбанария, и наоколо се вижда живопис, но сега не може да се разпознае. В стените се намират мрамори и големи камъни, върху които са издълбани на разни места римски царе и латински букви, обаче тези, които са ги туряли в тези стени, поставяли ги наопаки: мислиш, че не са разбирали латинското писмо или пък не са се грижили за старините. Сега както казах, вътре живеят малко турци, а еднакъв брой турци с другите народности живеят вън от крепостите и по бреговете на реката, разпръснати по върховете и долините. Трапезица срещу града и Царевец е също такава кръгла скала, ала с една равна плоскост, без издигнатости, почти със същата големина — има около 300 метра в диаметър (броих на север към юг 6 минути или 360 крачки). Околовръст се простирала също тъй стена от ведялани камъни, споени с гъст бял хоросан, снабдена с малки кръгли кули, чиито основи още добре се познават от страната към Царевец. Единственият пристъп нагоре води от север по скалиста пътека със следи от стъпала. От тази сбрана крепостната скала е отцепена от края на амфитеатъра от един дол с два резервоара, чието дъно лежи около 30 метра над повърхността на близкия мост над Янтра. Равнището на Трапезица е донякъде наклонено към юг. Източният край срещу Царевец лежи (според джебния ми анероид) 75 метра над моста и е по-висок от града или отсрещната главна крепост. Южният край на крепостната плоскост е 25 метра по-нисък и лежи на същата височина над реката, както основите на градските къщи на срещната страна. Цялата повърхност вече от много столетия стои пуста; нито Богдан, нито Хаджи Калфа не споменуват нещо за нейния изглед. Между камънаците, тревата и храсталака прозират основите на малки четвероъгълни къщички, почти като единични стаи, на източната страна повече отколкото на западната. Многобройните дупки свидетелствуват за тайната деятелност на малджиите (лица, които търсят имане), които дохождат тук нощя. На източната страна (към Царевец) при самата крепостна стена през руската окупация са открити, благодарение на професора Дринова, който тогава уреждаше просвещението в княжеството, основите на две малки черквички. За олтарни камъни им служили антични жертвеници с гръцки надписи.. В старобългарско време се споменува в „В СЛАВНЕМ ГРАДА ТРАПЕЗИЦИ“ черквата „Св. Иван Рилски“, в която някога лежало тялото на този светец, и черквата „Св. Апостоли“, в която почивали останките на св. Гавраил Лесновски; според местните предания всички черкви в крепостта били седем. Старата махала под крепостта при реката се делила на две части, от които едната била в дефилето между Царевец и Трапезица, другата на южните поли на Царевец. Подир превземането ѝ от турците, онази първа част, съвсем малка по пространство, заедно черквите, била оставена на християните, а по-хубавата и по-широка южна махала била заселена заедно с крепостта от турците. В двете тези подкрепостни махали се намират и единствените мостове през Янтра, в християнската долна махала дървеният Владишки мост, върху каменни стълбове, 125 крачки дълъг, на пътя за Арбанаси и Лясковец, в някогашната турска махала пък Гази Фериз бейовият мост, на шосето за Шумен, издигнат, казват, от същия турски велможа, който съградил джамията в Хисара. 
Снимка: Грета Костова-Бабулкова

ПОДКРЕПЕТЕ СТАРО ТЪРНОВО С ДАРЕНИЕ

Две духовни лица за истинската българска история

Архимандрит Кирил Рилски, написва малка, но изключително важна книга. Нейното заглавие боде очите на враговете на истината и поради това интересното произведение е останало скрито от нас за дълго време. Става дума за публикуваната през 1930 година книга “Българската Самостоятелна Църква в Илирия”. В тази книга с прости думи е казана една неудобна за определени хора истина – “Древнитѣ илирийски българи, които сѫ населявали старата класическа България в Македония, в Илирия, на Балканския полуостровъ, сѫ принадлежали къмъ древнитѣ трако-илирийски племена и са живели в Илирия от незапомнени доисторически времена, като язичници преди Христа, тѣ сѫ имали политическа самостоятелна държава в стара България, въ Македония, но сѫ били завладнѣи от римлянитѣ и сѫ станали свободни римски граждани, които сѫ се ползвали съ всичкитѣ привилегии, като просвѣтен и културенъ народъ, на римски граждани.“ - “Българската Самостоятелна Църква в Илирия”, стр. 3.
За същото това твърдение, за истината, че дедите ни са най-древните обитатели на Тракия, Илирия и т.н. проф. Ганчо Ценов бе охулен яростно. Срещу Архимандрит Кирил Рилски няма критики защото противниците на истината не са имали смелостта да нападнат уважавано духовно лице. Освен това изложението на фактите в “Българската Самостоятелна Църква в Илирия” е толкова простичко и ясно, че не натоварва читателите изобщо. Дори човек да не притежава основна историческа подготовка, би разбрал всичко без никакво затруднение. Българите със сигурност биха прозрели доста бързо кой казва истината и кой създава сложни теории с цел да укрие произхода и старите земи на народа ни.
Споменат е един изключително важен факт, а именно това, че първата християнска църква в Европа е била тази на дедите ни – “ Когато е дошълъ Св. Апостол Павел на Балканския полуостровъ, заварилъ е древнитѣ илирийски българи, които населявали старата класическа България в Македония като свободни римски граждани и отъ тѣх е основалъ Първата християнска църква в Европа (Деяния на Апостолите, XVI глава) - “Българската Самостоятелна Църква в Илирия”, стр. 3.
"Доколкото грози опастностъ на някоя самостоятелна църква, за да не посегне някоя друга по-силна самостоятелна църква на нейната църковна самостоятелностъ, до толкова по-слабата поместна църква пази своите местни свещени обичаи и обряди, които пазятъ нейната църковна самостоятелностъ. Ето защо, нашата древна апостолска българска или първо-юстинияновска църква въ Иллирия, която се е намирала помежду двамата честолюбиви и властолюбиви архиепископи: Римския и Цариградския, които постоянно са искали да подчинятъ противоканонически древната иллирийска апостолска църква подъ своята църковна властъ, а за да постигнатъ тази своя целъ е требвало непременно да унищожатъ местните свещени обряди и обичаи на древната апостолска иллирийска църква, които са водили своето начало отъ дълбока апостолска древность и да бъдатъ заместени със свещените обичаи и обряди на римската или цариградската църкви. По такъвъ начинъ да бъде обезличена древната апостолска първо- юстинияновска или българска църква и само тогава е могла да бъде подчинена противоканонически подъ църковната властъ на римския или цариградския честолюбиви и властолюбиви архиепископи.."Българската Самостоятелна Църква в Илирия”, стр. 5-6.
За Архимандрит Кирил Рилски е ясно, че в далечното минало ние сме били славен народ. На духовника е ясно и защо тази истина не е известна както на нас, така и на останалия свят – “Никому да не е чудно защо нѣма нашето древно българско племе, което е живлѣло от незапомнени времена в Илирия на Балканския полуостровъ, за неговия миналъ исторически и църковен животъ достатъчни веществени исторически паметници. Това се дължи на вѣковнитѣ врагове на нашето древно българско племе – гърцитѣ, които са се възползвали отъ неблагоприятнитѣ политически обстоятелства на българския народъ, който е попадналъ подъ двойно робство: политическо и духовно, систематически, въ продължение на много вѣкове, сѫ унищожавани всички веществени исторически паметници, които сѫ говорили за историческия и църковен животъ на българитѣ.” “
Архимандрит Кирил Рилски говори за безпощадно унищожаване не просто на отделни неудобни ръкописи, а на “цели библиотеки, които са били пълни с древни пергаментни ръкописи на латински, гръцки, глаголически...”-стр. 6.
Архимандрит Кирил Рилски, който също е бил и игумен на Рилския манастир и според когото ние българите сме древен балкански народ разказва още интересни неща. Той обяснява, че част от дедите ни напускат земята ни и вземайки участие в армията на Александър Велики се заселват на изток. Споменава се и за заселването на дедите ни на територията на Русия по времето когато тази държава още не е съществувала: "Една част от Илирийските древни българи, във време на преселение на народите, са напуснали бащините си огнища на Балканския полуостров и са се преселили във вътрешността на Русия, където основали българско Камско царство. В VII век, когато вече Балканските древни Илирийски българи са били съвършенно подчинени политически под Византия и ославянени, то камските българи се притекли на помощ на своите едноплеменници Балкански илирийски българи, като е дошъл Аспарух с една дружина Камски българи, които под водителството на Аспаруха, обединили Балканските Илирийски българи, свои съплеменници, в едно и по такъв начин е било турено основата на първото българско царство, на ославянените вече Балкански българи, което е просъществувало до 1018 година, до времето на Византийския император Василия Българоубиец, който е подчинил Първото Българско царство под политическата власт на Византийската империя. Камските българи, които са дошли на Балканския полуостров в началото на VII в. под предводителството на Aспарух за да помогнат на своите едноплеменници Илирийски Балкански българи и ги избавят от политическота иго на византийците са изповядвали древната езическа религия на своите прадеди, които са изповядвали още в най-древно време, когато те са живеели на Балканския полуостров преди преселението на народите.  Местните Илирийски Балкански българи, които са приели християнството непосредствено от св. апостола Павла (Рим. 15 гл., 19 cm.) на които българи пръв български епископ е бил св. Климент (Фил. IV гл., 3 cm.), които са имали своя църковна българска иерархия; те са подготвили към християнството дошлите Камски българи на Балканския полуостров под предводителството на Аспаруха....
Всички византийски императори, като се започне от първия християнски император Св. Константин Велики, Юстиниан Велики и всички дp., са указвали голямо почитание и уважение към древната апостолска Българска или Първо Юстиниановската самостоятелна църква. Даже и византийският император Василий Българоубиец, който в 1018 год. е покорил първото Българско царство, се е отнесъл с голямо почитание и уважение към тази древна българска апостолска църква, като издал три грамоти, които са се запазили и до наше време, които са охранявали нейните църковни привилегии и нейните църковни области. Даже когато Византия паднала под турско владичество, а така също и второто Българско царство, то и турските султани, като приемници на византийските императори, са уважавали църковните привилегии на древната апостолска Българска църква." “Българската Самостоятелна Църква в Илирия”, стр. 8. 
Да видим сега какво казва Паисий Хилендарски, чиято история се учи в часовете по литература, а не в часовете по история, защото се смята, че е пълна с неточности и е дело на един не достатъчно образован монах... А защо ли от Освобождението досега е толкова подценявана, ами защото казва истината... Паисий Хилендарски засяга историята на българите от библейски времена, указва че погрешно са наричани от гръцките летописци хуни и готи. Виждаме, че Паисий, като сериозен историк, умее да анализира и да прави критика на факти и събития, а не изглежда непрофесионален ентусиаст прочел случайно попаднали му книжка-две и взел та ги компилирал...

В някои издания на Паисиевата история е пропуснат именно този важен пасаж: "По това време гърците не знаели, че българите се наричат българи, но ги наричали готи и хуни. Те наричали готи всички народи, които произхождали от север, както днес ги наричат татари. Назовали много народи с това име; по-късно във времето на цар Теодосий разбрали и ги наричали болгари и воргари, защото гърците нямат буквата „б“, но пишат „в“ вместо „б“ и казват волгари, а не болгари..." Учените се позовават на византийските автори, но ето и Паисий Хилендарски какво пише: "..гърците поради завистта и ненавистта, която имали към българите не са описали храбрите постъпки и славните дела на българския народ и царе, накратко и противното писали, както им било удобно, за да не се срамуват, че българите много пъти са ги побеждавали и са взимали от тях данък.“

А ето какво пише в Паисиевата история за преселенията: "В Московската земя има една страна, нарича се Скандавия. Както се разпръснали най-напред, ония, които били в тая страна, нарекли ги скандавляни. Тия скандавляни след много години и време, като се умножили в оная земя, дигнали се от нея, отишли на запад и намерили там земя покрай Окиан-море. Това море се нарича Балтско и Помариско. И се заселили тия скандавляни там покрай Брандибур, а по това име скандавляни после нарекли тоя род славяни – и до днес. Ония, които останали там, се зоват славяни. Кръстили ги свети Кирил и Методий и заради тях нарекли нашите книги и целия род и език славянски род. Те говорят славянски език най-правилно и най-чисто и говорят много думи, подобни на българските, но сега държат римска вяра и воюват на страната на немския цар. Римляните ги подчинили под властта и вярата на папата. Тия славяни са от един род и език с българите. Когато се населили в оная земя край немците и брандебурите, по едно време се подигнал много народ от тях и отишли пак в Московската земя, но москалите и русите не ги пуснали в своята земя и станала голяма война и бран. Тук във войната славяните победили, отново влезли в оная земя и се заселили край голямата река Болга, която тече от юг към север през Московската държава и се влива в Окиан-море. Поради тая река Болга, славяните се нарекли болгари – и до днес – и били в оная земя много години и времена до 328г. от Рождество Христово".

Впрочем Мизия и България са посо­чени и в картата на Свети Йероним, през ІV век, като едно единство една до друга: “Mesia hec et Vulgaria”. Съ­щото све­дение се намира и в хронографа от 354 го­дина, където Ziezi ex quo Vulgares са поставени в Тра­кия и се потвърждават вза­имно: в действителност присъствието на българите в Мизия може да бъде удостоверено още около 350г.

Продължаваме с Паисиевата история: "...Ония българи имали намерение и съгласие да търсят добра и плодородна земя, дигнали се от оная земя и река много народ и дошли в Маджарската и Влашката земя. Пратили при цар Уалент, молили се да ги пусне през Дунав да се населят покрай Дунава и Тракия. Българите обикнали тая земя, обещали на цар Уалент да бъдат покорни на гърците и римляните и да им помагат във война. Уалент заповядал на българите да преминат Дунав в Тракия и да се поселят покрай Дунав и Черно море до Морава и Хършава и да пазят границите на гърците от готите, скитите, аварите —това са татари и маджари. Така българите преминали по това време река Дунав, населили се първо покрай Дунав. Едни българи останали с един свой войвода в Панония с аварите и маджарите и били много години заедно с маджарите. По това време гърците не знаели, че българите се наричат българи, но ги наричали готи и хуни... В първата част на Барония, на лист 567, пише: „Българите са страшни за целия свят, малък народ, но непобедим.“ Така и гърците пишат в своите истории: „Българите са диви и непобедими във война.“ И пак: „Лют е българският народ и непобедими са във войните.“ Много пакости са правили на гърците и римляните, затова така ги наричат. Тъй тези българи след късо време се вдигнали срещу гръцката земя и правели пакост на гърците, затова цар Уалент тръгнал с войска против тях, на по божия воля българите и готите победили Уалента във войната. Той побягнал, те го преследвали и настигнали при Едрене, той се скрил със своя везир в един плевник. Те запалили плевника, там цар Уалент изгорял с везира си. Тъй писали за Уалент в неговите деяния: „Обезумя цар Уалент и пусна готите, преминаха Дунава и се населиха в Тракия. После беше победен и изгорен от тях.“ Тук е явно, че българите по онова време се наричали готи и конен народ и досега пребивават покрай Дунав и Тракия, а по онова време именували ги готи поради татарите. Така българите се вдигнали в това време и завладели много място от гърците – цялата Търновска, Видинска и Нишка епархия, – станали независими и се заселили нашироко по тия епархии.." Тук може да прочетете повече за българите и император Уалент/Валент
А ето какво пише Паисий за българските владетели: "Батоя/Аспарух/, крал силен и храбър в битките, взел земята на Нишката епархия, Скопската и цялата Охридска земя и патриаршия, колкото заповяда, и поставил престола си в Охрид, Юстиниановия град. После светият крал Тривелия бил завзел цялата маджарска земя. И владели я българите много години, и имали маджарите за свои данъкоплатци. Сетне цар Крун и Михаил завзели от гърците епархиите Софиска, Филибелиска, Самоковска, Щипска, Струмичка и Едрене и заселили по тия страни и епархии български народ. След това Иоан Калиман, син на стария цар Асен, взел от гърците Драмска, Среска, Мелничка и Солунска епархия, изгонил оттам гръцкия народ и заселил българи. Така и в Едренелиската страна той заселил българи. Тия пет царе най-много разпространили и разширили земята на българите и ги заселили по тия епархии, както се каза. И до днес българите седят и живеят в тая земя.."  
Kуб­ратовите българи  са гледали на себе си като на стари жители на Тракоилирия. “Българите завзеха първо Македония . . . а след това също и Тракия.” С това се установява, че началото на съв­ременната българска държава се намира в Македония, а не в Мизия. И в легендата за Свети Димитър се вижда, че бълга­рите са гледали на македонските и тракийските градове като градове на техните деди, а архиепископ Теофилакт нарича българите постоянни жители на Илирия и Тракия, то от това става убедително ясно, че под българи са били разбирани старите тракоилирийци. Българската държа­ва по онова време е обхващала целия Илирик, т.е. двете Пано­нии, двете Дакии, Дардания, Мизия, Превала, Родопа и Тракия до дългата стена на Византия. Затова егейска Тракия до самия Kонстантинипол винаги е била означавана като българ­ска земя.” 
Удивително е и за двамата автори е как едни духовни лица са били в състояние да изложат в една малка книжка толкова много истини по такъв простичък начин.
Не по-малко удивително е, че учени имащи солидна подготовка поднесоха съвсем различна и както вече е ясно невярна информация. Заблудите за Тангра, хановете, юртите, тюркския език на дедите ни, идването от Азия и т.н. могат да омаят само шепа наивници. В същото време на специалистите е добре известно, че в средните векове българите са били считани за старо местно население на Балканския полуостров. Например К. Иречек пише буквално : "В средните векове южните славяни често са смятани за аборигени (коренни жители); но това е недоразумение, произлязло при четене на древните писатели поради незнание на историята." :)
Документите за старата българска история и за произхода на българите на пръв поглед изглеждат много малко. Но ако подходим без предубеждение, ще се убедим, че това не е вярно. Може би мнозина биха се учудили на твърдението, че сведения и документи всъщност има, но се считат за "недостоверни", късни по произход, "патриотични измислици" и т.н. Съвременната официална версия за старата история на българите е изградена почти изцяло върху византийски хроники. Трябва обаче да не се забравя, че те са достигнали до нас в деформиран вид. Х. Хунгер, който е един от най-изтъкнатите специалисти по византология, в книгата си "Империя на ново средище" пише, че:
1) Голяма част от гръцките ръкописи, запазени до днес и представляващи свидетелства за античната и византийска литература в цялост, произхожда от XV-XVI в.
2) Много от тях са дело на западни писатели.
3) Значителна част от текстовете от този период произхождат от емигриралите от Крит на Запад византийци; някои от тях са се препитавали от преписване и от търговия с ръкописи. "За да направят по-атрактивни кодексите, спасени от Византия или измъкнати по някакъв друг начин, те са ги допълвали, понякога успешно, с липсващи начални и крайни листове, измислени заглавия и везано писмо, подменяли са имената на авторите и са се опитвали да пробутат фалшификати за съчинения на античните автори." – пояснява Хунгер.
Предвид всичко това подозрение буди фактът, че някои от сведенията за произхода на българите във византийските хроники носят явни белези на късни интерполации. Налице е различно отношение, с което официалната историческа школа на ХІХ-ХХ в. подхожда към документите и фактите, лежащи в основата на възприетата в нашата наука теория за най-старата българска история. Всичко това говори за необходимост от нови, критични изследвания, които отговарят на нивото на съвременната наука. Тезата за автохтонния произход на българите е стара – въпреки усилията да бъде заличена, можем да я проследим в документите от миналото.

Източници: книга “Българската Самостоятелна Църква в Илирия”, http://sparotok.blogspot.bg, Паисиевата история, ЕДНО ИСТОРИКО-ФИЛОЛОГИЧЕСКО ИЗСЛЕДВАНЕ НА ИСТОРИЯТА НА  ДРЕВНИТЕ ТРАКО-ИЛИРИЙЦИ, СКИТИ, ГОТИ, ХУНИ, КЕЛТИ И Т.Н.- Ханс Филип,

Българи в античния свят. Сборник статии. Съставител Й. Табов

 ⏩👉НЕПОЗНАТАТА ИСТОРИЯ

  Грета Костова- Бабулкова 
 
ПОДКРЕПЕТЕ СТАРО ТЪРНОВО С ДАРЕНИЕ

 © Съдържанието в блога /текстове, фотографии и видео/ е под закрила на Закона за авторското право. Използването и публикуването на част или цялото съдържание на блога без разрешение от страна на Старо Търново е забранено.