Обстоятелството, че Н. Хр.
Палаузов премълчава пред В. Григорович името на последния притежател на
„Синодика“ — С. П. Ахтаря, от когото всъщност го получава в дар само
няколко дни по-рано, не е обяснено в литературата. Едва след няколко
години Палаузов ще изясни истината, заявявайки категорично, както
видяхме от описанието на М. Попруженко, кому дължи придобиването на
безценния исторически паметник. През 1845 г. той проявява своеобразна
деликатност спрямо С. П. Ахтаря, с когото на В. Григорович предстояло да
се срещне в Търново — следващия град в неговата обиколка. Тактичност се
налагала и за да предотврати съжалението, което В. Григорович не може
да не е изпитал като познавач и ценител на „старини“, виждайки в ръцете
на другиго интересния писмен паметник. Похвалил се веднъж с придобития
ръкопис, Н. Хр. Палаузов ще да е почувствувал известна неловкост и
неудобство, но в същото време е бил горд от своята сполука, че ще отнесе
в Одеса такава ценна находка. Защото няма съмнение, че той в случая е
изпълнявал внушенията на В. Априлов и се е придържал към програмата за
издирване на старини, набелязана още в Одеса. При проследяване на този
момент от мисията на Палаузов се добива впечатление, че получаването на
„Синодика“ като че ли не е неочаквано, а по-скоро е резултат от
по-отдавнашна уговорка между одеските просветители и търновския
родолюбец или произтича от известна обвързаност на С. П. Ахтар с тези
среди. В. Априлов, както изясни проф. Шишманов, погледнал първоначално
твърде скептично на мисията на В. Григорович. Причината, която охладила
отношенията между Априлов и В. Григорович при запознаването им в Одеса,
са противоположните им по принцип разбирания по въпроса кому трябва да
се възложи изследването на България. Още в 1841 г. в предговора на
„Денница“ Априлов се обявява против официалните научни командировки в
южнославянските земи и изтъква, че такова изследване може да се извърши с
най-голяма полза единствено ако се повери на „природни“ българи. Според
него един пътешественик- чужденец, макар и снабден със султански ферман,
трудно ще вникне в бита на християните в Турция и най-често ще получава
отрицателни отговори на своите запитвания за „старини“. По-късно,
обмисляйки изглежда конкретна научна обиколка за етнографско и езиково
проучване на България, Априлов дори се спрял на няколко българи, които
според него са способни да извършат такова проучване в родината. Между
набелязаните лица били високообразованите братя Димитър и Христофор
Мутеви, Николай Хр. Палаузов и Спиридон Палаузов. Тези разбирания и
намерения на В. Априлов обясняват защо първите му срещи в Одеса с В.
Григорович в навечерието на отпътуването му за Турция протичат при
известна сдържаност от страна на българския меценат. От своя страна В.
Григорович поради особеностите на характера си дава за Априлов и за
някои други български дейци съвсем субективни оценки. Независимо от
първоначалната си сдържаност, в следващите срещи Априлов прави немалко
полезни препоръки и упътва младия учен. Принципното схващане на Априлов
за командировките на чужденци в Европейска Турция все пак оставя една
сянка във взаимоотношенията им. От 1839 г. чрез свои пратеници Априлов
бил наченал известни проучвания на място и е имал амбицията да засили в
близко бъдеще системното и организирано събиране на старини и на
народописни материали. Наред с това одеските родолюбци имали предвид и
някои нежелани прецеденти, когато важни паметници от нашите земи
попадали в ръцете на чужди пътешественици, за да пропаднат безвъзвратно
за науката, без да послужат за разкриване на българската история.
Съображения от такъв род навярно са движили и С. П. Ахтаря, когато
решава да предаде „Синодика“ в сигурни ръце — чрез Н. Хр. Палаузов на
одеските попечители, доказани радетели за българското просвещение и
културно въздигане. Като познаваме вече родолюбивите чувства на С. П.
Ахтаря, сме убедени, че той не би подарил, нито продал някому каквато и
да е старина, ако не е напълно убеден в какви ръце попада находката и
дали ще послужи за „отечествена полза“. Няма съмнение, че като
дългогодишен и опитен издирвач, той е оценил голямата научна стойност на
„Синодика“ и навярно е положил немалко усилия да убеди притежателя —
свещеник от Севлиево, да му предостави или да му продаде ръкописа.
Неизвестно е кога „Синодика“ е станал притежание на С. П. Ахтаря. В
запазената част от преписката му с Фотинов от 1842—1845 г. не се
споменава за откриването на такъв паметник, макар че там се говори, за
придобиването дори на далеч по-маловажни находки. Последователността на
събитията — идването на Н. Хр. Палаузов, а след това и на В. Григорович в
Търново, и двойната мисия на изпратения от Одеса Палаузов, навеждат на
мисълта, че може би има предварителна договореност между одеските
просветители и търновския ахтар относно предаването на ръкописа. Напълно
естествено е той да е споделил с тях в писмо за откриването на
„Синодика“, както прави при подобни, поводи с Фотинов. В противен случай
търновският патриот едва ли би се решил изведнъж да повери един такъв
ценен ръкопис на непознатия току-що завършил, лицея младеж. Определящо
значение за решението му трябва да е имало пълномощното писмо, носено от
Палаузов, което давало права на него и на В. Рашеев да се разпореждат,
по волята на одеските попечители, с работите на Габровското училище.
Всичко това подсказва, че С. П. Ахтаря не инцидентно, в порив на
приятелски жест подарява най-значителната си находка на Н. Хр. Палаузов,
а само след като е добил увереност, че тя ще бъде предадена без
забавяне на уважавания от него книжовник и меценат В. Априлов. И
действително, незабавно след връщането си в Одеса Н. Хр. Палаузов
предава „Синодика“ на В. Априлов, сред книжата на когото се съхранява до
1850 г. Няколко дни след краткия престой на Н. Хр. Палаузов в Търново,
ознаменуван с подаряването на „Синодика“ от Ахтаря, в старопрестолния
град пристигнал В. Григорович, потеглил от Габрово на 28 юни 1845г. Тук
той разгледал училищата, черквите, джамиите и особено внимателно
митрополитската черква „Дванадесетте апостола“, за която се носели
слухове, че там; била изгорена патриаршеската библиотека. В българското
училище, което В. Григорович посетил, с изненада заварил 180 ученици.
Една от най-интересните срещи за Григорович в Търново било запознаването
му със Стефан Пенев Ахтаря, към когото вероятно е бил насочен от
по-рано. За срещата между двамата, състояла се последните дни на юни
1845 г., има бегли сведения. В. Григорович проявил жив интерес преди
всичко към монетната сбирка на Ахтаря. В дневника си той отбелязва, че е
видял у Ахтаря десетина сръбски и една българска монета, като вметва
следните думи по адрес на своя домакин „По-недоверчивости своей не дал
мне даже вглядеться в них“. Не особено доброжелателния тон на тази
реплика едва ли може да се тълкува във вреда на Ахтаря.. Както обърна
внимание още проф. Ив. Шишманов,. „тъкмо тази недоверчивост към един
непознат чужденец е негли най-сигурното доказателство, че С. П. Ахтаря не ще е
търгувал със своите скъпи старини“. По-нататъшното поведение на С. П.
Ахтаря също категорично опровергава погрешното първоначално впечатление
на пътешественика. След разглеждането на Търново В. Григорович посещава
Преображенския манастир и оттам се отправя за Свищов. След това по
Дунава пътува с ладия до Русе, откъдето на 11 юли 1845 г. се прехвърля в
Гюргево, приключвайки пътешествието си из българските земи, за да поеме
към Австрия — Далмация — Черна гора — Хърватско — Чехия. Познанството
на В. Григорович със С. П. Ахтаря не приключило с тяхната първа среща.
Изглежда Ахтаря е обещал да сътрудничи на учения и твърде скоро дал
потвърждение, че държи на своята дума. Само няколко дни след
отпътуването на В. Григорович от Търново той му изпратил в Свищов по
човек стари монети. Очевидно Ахтаря ги е издирил и купил допълнително
специално за пристигналия от Русия учен. Тази услуга и дар към току-що
опознатия чужденец разкрива дълбоко патриотичните подбуди, които винаги
са движели Ахтаря. Тъй като не става дума изобщо за пари, явно е, че
търновският колекционер е целял да подпомогне учения с нови антики и
навярно е подбрал предимно монети,, смятани от български произход.
Несъмнено при тогавашното състояние на нумизматиката, придобиването на
тези монети е било от голяма важност за професора от Казанския
университет, комуто предстояли всестранни проучвания на събрания от
българските земи разнороден материал. Предполага се, че при идването си в
България през 1847 г. В. Априлов по време на краткия си престой в
Търново не е пропуснал да се запознае лично с добре известния нему по
име Стефан Пенев Ахтар. За съжаление съществуват твърде малко сведения
за това пътуване на болния В. Априлов, приключило с внезапната му смърт в
Галац по обратния път за Одеса.. Васил Априлов е посрещнал с възторг
вестта за откриване на „Синодика“, донесен от неговите пратеници в
България. Можем да си представим какво впечатление му е направил и каква
радост е доставил този забележителен ръкопис и на останалите горещи
родолюбци в Одеса. А с каква гордост младият Н. Хр. Палаузов,
докладвайки за обиколката в родината, го предава на Априлов от името на
познатия им търновски съмишленик! Действителната, значимост и
последиците от предаването на „Синодика на цар Борил“ от С. П. Ахтаря на
одеските просветни дейци може да се оцени само ако знаем характера и
съдържанието на ръкописа. Бориловият синодик, според съвременната
преценка на нашата медиевистика, е един от най-важните исторически
паметници от Втората българска държава. Съставен през 1211 г. във връзка
със събора против богомилите, „Синодикът“ е имал за основна цел да
противодействува на различните еретически учения и в основни линии
представлява превод на съответни византийски образци. Бориловият синодик
е достигнал до нас в два преписа — един от XIV в. и друг от XVI в.
По-старият и по-ценният е откритият от С. П. Ахтар ръкопис, предаден
през 1845 г. на Н. Хр. Палаузов. Днес той се нарича в науката Палаузов
препис по името на първия учен, който го публикува — Спиридон Палаузов.
Голяма научна стойност имат прибавените към основния текст от XIV в.
оригинални бележки от по-късно време. Най-важните сведения в този
своеобразен исторически летопис били списъкът на българските царе и
имената на търновските патриарси. Особено актуално значение имало онова
място от текста на „Синодика“, в което се разказва за съденето на
богомилите и за признаването на търновското патриаршество при Иван Асен
II от всички източни патриарси. Този автентичен извор дал документално
потвърждение и така нужните неопровержими научни аргументи за поддържане
искането на българския народ за отделна, независима от Цариградската
патриаршия, автокефална църква. „Синодикът на цар Бориля“ (ръкописния
препис от XIV в.), озовавайки се благодарение на С. П. Ахтаря и Н. Хр.
Палаузов в ръцете на Априлов, станал предмет на разгорещени тълкувания и
прения в средите на приближените му съратници, между които били и
високопоставените и със специална подготовка българи като Спиридон
Палаузов и Димитър Мутев. Подобно на В. Григорович, който, разлиствайки
бегло „Синодика“, още в Габрово се убедил в значението му, така и
Одеският просветен кръг веднага преценил научната значимост и
обществено-актуалната страна на съдържащите се в този исторически извор
сведения. Онова, което приковавало вниманието, били имената на
българските царе и патриарси, от чиито списъци Ахтаря и други любородни
читатели направили свои извадки. Разбира се, Одеският просветен кръг не
се задоволил с това, а замислял как да оползотвори по-добре богатите
сведения с оглед написване на научна история на българския народ. Самото
издаване на ръкописа било трудно дело и то се забавя. Интересно е, че
след известно време В. Григорович отново се заинтересувал от издаването
на ценния ръкопис. По повод на неговото запитване Н. Хр. Палаузов му
обяснил възникналите след смъртта на В. Априлов затруднения. „Виденную
Вами у меня в Габрове рукопись (Синодика —б. а.) я едва-едва отыскал
между книгами покойното Априлова, которому я по возвращении из Болгарии,
передал ее. Об зтой рукописи я сообщил краткие сведения брату моему
Спиридону...“ По-нататък Н. Хр. Палаузов обяснява на В. Григорович, че
сам се чувствува неподготвен, за да се заеме с издаването на ръкописа.
Както личи от загатването в писмото, надежди в това отношение били
възлагани на неговия братовчед Спиридон Палаузов, сина на стария Николай
Степанович Палаузов. Спиридон Палаузов (1818—1872 г.) получил докторска
степен още в 1843 г. в Мюнхен, впоследствие работил във Варшава и
Петербург и същевременно се оформил като задълбочен изследовател сред
тогавашните историци-слависти. Днес той с основание се смята за
родоначалник на българската медиевистика. При упоритите си и
разностранни занимания с българската история Спиридон Палаузов още през
1851 г. използувал богатите сведения, почерпани от „Синодика“, който по
това време преминава в неговите ръце. В 1855 г. амбициозният учен прави
първата научна публикация на „Синодика“, като в специална студия
помества най-съществените откъси от ръкописа с бележки и коментар. Едва
тогава се разкрива цялостно този богат извор, макар че още в своя „Очерк
путешествия по Европейской Турции“ В. И. Григорович съобщава за
съществуването на „Синодика“ и за съдържащите се в него поменик на
българските царе, царици, патриарси, боляри и известни богомили.
В
родината българската общественост също се запознала с важния исторически
извор. Макар и след дълго очакване през 1853 г. С. П. Ахтар бил щастлив
да види отпечатани най-важните части от „Синодика“ на страниците на сп.
„Български книжици“. Те били преведени от Димитър Мутев по публикациите
на Спиридон Палаузов. Така и Мутев — този виден българин от Одеския
просветен кръг, дал своя принос за осъществяване някогашните пожелания и
идеи, обсъждани между съратниците на В. Априлов. Някои части от превода
на Д. Мутев препечатал по-късно и Г. Раковски в съчинението си „Няколко
речи о Асеню первому“ (1860). Дочакал тази радост, С. П. Ахтар изпитал
удовлетворение от изпълнения дълг. Едва сега може би той е почувствувал,
че дългогодишните трудове и издирвания на старини не са били напразни,
че с откриването и предаването на Бориловия синодик той е спомогнал да
се възстановят незвестни страници от родната история, и, което е
по-важно, допринесъл е косвено да се обоснове по-добре в идейно
отношение движението за църковна и политическа независимост.
По-късно е намерен и втори, по-късен препис на Бориловия синодик,
направен през XVI век и открит от Марин Дринов. Понастоящем и двата
ръкописа се пазят в НБ ”Кирил и Методий” – София. За съжаление и в двата
ръкописа има откъснати страници в частта с българските допълнения. Тъй
че практиката в научната литература да се правят изводи от наличието или
липсата на нечие име в Синодика е изключително порочна - поне от векове
никой не е виждал пълния текст на българските допълнения в Синодика. И
от двата ръкописа липсват страници и дори от взаимното им допълване не
може да се възстанови пълният текст на синодика. Палаузовият препис е
бил съставен в края на ХІV-началото на ХVв. От него липсват няколко
страници, едни от най-важните за нашата история, включително и началната
със заглавието. Интересно обаче е, че тези които липсват в първия
препис, който е бил у Ахтаря, в Дриновия препис са налице, а това се
отнася точно за частта когато царица Теодора, възстановява
иконопочитанието. Именно в Дриновия препис на Синодика, който е по-късен
от Палаузовия за първи път се споменава точно в тази част за цар Борис,
като Първи български цар, наречен в кръщение Михаил. Името Михаил му е
дадено след кръщение. Но какво имаме като фактология в този препис- не е
уточнено кога е това кръщение, нито от кого е, липсва и първоизточник
или фототипно издание за сверка. Паисий е категоричен, че този цар е
Муртагон и пише: "За този цар Михаил има несъгласие в летописите.
Маврибур пише: "Мургатон прие кръщението." А Барон пише: "Болгарис, но
това име по гръцки е Воргарос." Не отгатнали как било името му преди
кръщението, но просто писали Богарис. Затова в летописите стои
различно." В “Зографска българска история”, написана през ХVІІІ век
пише следното: “По Круна наста брат его Муртагон, что зоват греци
Вулгарис, а латини – Богарис и Борис. Он бе славен с победами и
великомудър в делах..."
Лошото е, че след проф. Попруженко така и
не е направено сносно издание на Синодика - т.е. паралелно гръцкия
текст, този по Палаузовия и Дриновия препис и по възможност сведения
колко листа липсват например. Да се надяваме това да стане в бъдеще.
Иначе и най-новото книжно издание съдържа просто сборен текст от
наличното в двата преписа.
Източник: книгата "Възрожденецът Стефан Пенев Ахтар"
Грета Костова- Бабулкова
Няма коментари:
Публикуване на коментар