Проклятие въз Иванка

В българските черкви дълго време
са се казвали анатеми за цареубийца Иванка.
                                                               Иречек

                       I

Убиха, убиха великия цар!
Уби го войвода коварен!
Загина Асен благородни, ударен
в сърцето от пъклен ханджар.
Ридае и плаче народа
и клетви въздуха тресят,
на храмове божи под свода
анатеми люти гърмят.
„Иванко, убиецо мръсни –
народът проклина го там, –
изчадье бесовско, син гнъсни,
избълван от пъкъла нам,
да беше те майка родила
влечуга, ехидна змия,
но с теб да не беше мърсила
страдална ни родна земя;
да беше гръм паднал небесен
въз твойта десница, кинжал,
орела ни славен, чудесен
преди да погубиш без жал –
орела ни славен, Асеня,
във битките храбрия вожд,
услада на наште мъченья
и слънце във нашата нощ.
Дано живеница и чума
те биха изпратили в гроб
и звярът из горската шума
схрускaл би коравий ти лоб,
преди черна мисъл да пламне
под него – за царската кръв,
убийцо, кръвнико безсрамни,
проклети, в проклетите пръв!
Проклет да си, Юдо, да идеш
при него – нов искариот!
На мъки си край да не видиш
ни в тоя, ни в оня живот!”

                       II

И църква гърми разгневено:
„Иванко, да бъдеш проклет!
Анатема тебе, хиено,
на тоз и на другия свет!
Анатема тебе, Иванко,
на пъкъла изрод и син,
вампирска и дяволска сянко,
проклет да си вечно, амин!
Анатема вечна въз тебе,
на твоето име и род,
да носиш на ада във себе
ти мъките в този живот.
Анатема тебе, оръдье
на гнусна измяна и ков,
и твоята памет да бъде
проклета во веки веков.
Анатема! Нек те раздира
разкайване вечно, без край
да няма душата ти мира
и трупа ти гроб да не знай!”

                       III

Избягна Иванко тъмница,
избяга от Търнов далеч,
в развратната гръцка столица
продаде си кървавий меч.
Обсипаха с почести пищни,
със дарове, с титли и власт –
злодея, убийцата хищни
на българский цар и витяз.
Но клетвата страшна го следва:
той няма ни мир, ни покой,
навсякъде кървав съгледва
духа на убитий герой.
Не радват Иванка световни
блага – във душа му е мрак –
и впусна се в битки гръмовни
да търси забрава и ляк.
За своите мъки, терзанья,
за вътрешний пъклен огън;
но нямат утеха страданья,
не иде загубений сън.

                       IV

И болестна жажда обзе го
да види пак родния край,
навеки затворен за него,
тъй както и божия рай.
Една нощ напусна чужбина –
монах изнурен, белобрад, –
при Янтра, в усойна долина,
от белий затуля се свят.
И в пещера тъмна години
прекарва в молитва и пост,
деннощно метани той чини,
незнаен в пустинята гост.
Но прошка не иде от бога
за грях непростим и велик...
Умря той във страх и тревога,
нечут от небето клетник.
Умря неоплакан, нежален,
до своята пещера сам.
Молитва, напев погребален
не чу се над мъртвия там.
Лежи там, на гроб неотдаден,
на вятър, на дъжд и на жега,
сe цял си е трупа му хладен,
светата го тлен не засега.
Години лежи и до него
не иде звяр див, не желай...
И хищний орел не кълве го,
и гладния вълк го нехай.
На селянин някой набожен
не води бог стъпките там
и лешът стои тъй изложен,
очаквайки адския плам.
Но постник случаен в гората
зари го, да найде веч сън...
В полунощ със пукот земята
изфърля телото навън.
Овчари от жал го фърлиха
на Янтра във бързия бяг:
вълните се с рев възмутиха,
на сухий тласнаха го бряг,
бутнаха го в страшна провала –
и тя го повърна, не щя!
На клада го турят пламнала –
внезапно изгаснува тя.
Не гний, не гори, не се дави,
не ще го земя, ни вълнa,
смърт плячката своя забрави
и червякът свойта храна.
Стигна го анатема люта:
из пусти усои, гори
Иванко без гроб ще се лута
до второ пришествье дори.

                       V

Но мина там божий угодник
велик и със жалост сърце
изпълни му мъртвия бродник.
Той дигна към бога ръце:
О, боже, кому туй терзанье
изпрати в гнева си правдив?
За кой грях е туй наказанье?
О, спасе, бъди милостив!
Прати на тоз труп безпокойни
лучица от милост поне.
О, чуй твоя раб недостойни,
не казвай, о господи: Не!
Дай мир на тоз мъж бездиханни,
дай мир на тоз грешник велик,
тлен дай му!... Праха прах да стане
и нищото нищо в тоз миг.”
И чудо тогава случи се,
нечувано чудо свърши се:
небето без облак гръмна
мълния трупа тресна.
И трупът бездомни и неми
в простора се в дим разпиля:
свещената родна земля
Иванка не щя да приеме!

СЪДЪРЖАНИЕ

Цялата книга, издание 1910г. четете онлайн

Из предговор на книгата “Легенди при Царевец”- Иван Вазов

Два пъти посетих Търново - първи път през 1902 година и втори - през 1905, когато работех над историческите си повести "Светослав Тертер" и "Иван-Александър". Ходих там, за да се запозная със старата Асеневска столица, да изгледам местностите в нея, които правех театър на събитията в тия мои съчинения. Скитах се по нейните диви урви и скали, мечтаех над мълчаливите и пустинни акрополи, Трапезица и Царевец, стърчащи над дълбоките и причудливи завои на Янтра. Аз търсех с жаден поглед какви-годе останки - свидетели за старото величие на града. Уви, много малко ги има. Разрушителната ръка на завоевателите и на времето са помели древните замъци, църкви и палати, колкото скромни и да са били, за които ни споменува историята и даже пътешественици от XVII век. Храсти и бурени, размесени с късове тухли и камъняк, застилат Трапезица и Царевец, заспали мъртъв сън между разрушените си стени, лишени от грамадните си порти, развенчани от кулите си. При всичко това тия царствени пущинаци пазеха някакво неизразимо очарование за душата ми; те ме приковаваха с печалния си вид и със строгото величие на нещо умряло, което е било голямо и което ти е близко. Пред мене се разтваряше цялата история на Търновското царство, история, пълна с драматизъм, поразителна с изненади, невероятна, както е и видът на самото Търново, дето е кипял двувековен трескав политически живот. И няколкото дни, що прекарах самотен там, аз се бях всецяло унесъл в миналите векове, в спомените за трагичните и съдбоносни събития, ставали там, и призраците на миналото възкръсваха пред мене с всичкото си печално величие и омая... И в това мистическо настроение, заживял с онова, което е изчезнало, но е тъй мило и скъпо за моята българска душа, аз мислено витаех в други кръгозори, далеч от шума на действителността, самотен и честит в чаровний свят на спомените и виденията. А тия видения изскачаха на всяка стъпка пред мене; преданията, населяющи тия светени пущинаци, взимаха живи образи, окръжени в светлив ореол или с мрачен трагизъм, и настрояваха за нови вдъхновения болезнено чутката ми тук душа. И какъв наплив, какъв рой от тях! 

Ето там, до десния бряг на Янтра, останките от църквата "Св. Димитрий", с нейната чудна легенда, свързана с Асеня I и прогласяването независимостта на второто българско царство; ето заклетий от Шишмана бряст на Царевец, след петвековно съхнене внезапно разлистил се, за да обади настъпилото освобождение от турското иго; ето църквата "Св. четирийсет мъченици" с постоянно падающето минаре и с великата и тайна през нощта срещу 9 март. Там, на северния край на Царевец, е скалата, отдето един патриарх е хвърлен в пропастта, а на южния край останките от кулата, която ми посочват за затвор на Калояновия пленник, императора Балдуин. А Жидов гроб на върха Картал баир, дето обезглавеният труп на издайника-евреин отива да легне в трапа си? А стената, дето секирата на джелатина увисва във въздуха, отказвайки да падне въз наведения врат на патриарха Евтимия?... И ред още тайнствени предания, запазени в паметта на народа, украсени с дивните цветове на една мрачна, но богата фантазия.

И каква поезия в тия предания! Как те се натрапват с неотразима сила на мисълта на поета, за да им даде плът и кръв, да ги извади от бурена на забравата, дето са тлели векове, и да оживи с красотата им цяла епопея от миналото! И те, тия предания, тия видения, тия полумъгляви образи, възкръснали пред мене в развалините на Търново, преследваха ме и после все по-ясно се очертаваха в ума ми, тревожеха въображението ми със своята странна поетичност. И аз не устоях на изкушението да ги възсъздам в тия поеми и балади. Но рамката на картината ми се разширяваше, нови образи от историята съблазняваха перото ми. И тая сбирка се обогати с ред други още поеми с чисто моя концепция; само че тая концепция и развитието ѝ са в духа на народното вярване и пропити с мистицизма на епохата, стоят близко до народното въображение и носят общ печат с другите. (За повечето от стихотворенията в тая книга аз съм се ползувал освен от устните предания на народа в Търново и от българската история на Иречека, от византийските и латинските летописци, както и от ценните "Историко-археологически изследвания" на д-р В. Берон.

За последователност и целност на впечатлението стихотворенията съм поместил тука не по реда на написването им (през 1905 и 1906 г.), а по историчен ред. Но в моето решение да използувам за целта на поезията тоя фолклорен материал лежеше друга, по-дълбока мисъл, без която едва ли бих се заловил с такова увлечение за тая работа. Аз исках да оживя историята, да изобразя събития кобни от живота на второто българско царство и в примамливата форма на легендата, като изрисувам най-силните моменти от миналото му, да припомня това минало, забравено и пренебрегнато повече, отколкото трябва, а и съвсем неизвестно за болшинството у нас. Защото - това е една истина - ние още не познаваме историята си. Ни нашето училище, ни нашата историческа наука, ни нашето изкуство, ни нашата поезия не са сторили много, за да я популяризират, за да събудят интерес към нея; особено последната, поезията ни, тя съзнателно бяга от българската история, и стара и нововремска, както бяга и от българския живот, търсейки храна и вдъхновение в области, чужди на българската душа.

Осъдиха ме някои, че се въвирам в "мъртвото минало" - така го нарекоха. Напразно. Всичко е интересно за човешкия дух. Светът на поета е велик, безпределен; за крилатата му мисъл няма граници. Той има право да черпи вдъхновение из всичките области, из всичките времена. Важното е да пише с вдъхновение и да обладава талант. А при тях важното е още - за българския поет - да бъде син на своя народ и на своето време, па било че се втурва в миналото, било че се лутва из талазите на съвременния живот, било че си избира общочеловешки теми, и с писането си да засегне която и да е струна от народната душа, да я направи да кънти от всяко негово чувство, радост и копнеж, той да бъде отзив на нейните. И за симпатията той ще срещне симпатия. Без това сродство между неговата душа и душата на народа той ще остане чужд на последния, колкото и талант да е вложил в творението си.

Но как, "мъртвото минало"? Нашата история е мъртво нещо? Нима тя няма жива връзка с настоящето ни! Нима нашите национални и политически идеали нямат корена си в дълбоката старина, която ни ги е предала като скъпи завети, в които се възпитава народното ни съзнание, в които духът ни расне? И може ли да се тури рязка граница между миналото и настоящето? С кое поколение се свършва първото и с кое се захваща второто? След гибелта на второто българско царство нима инстинктите, мирогледът, основните черти в характера на българина не са преживели катастрофата и са минали в наследство на следующите поколения? Политическите учреждения загинват, но душата на народа остая жива с всичките си добри и лоши проявления. Виждаме и днес някогашните страсти, пороци, добродетели, които са обуславяли процъфтяването или отслабването на старата българска държава. Каква поразителна прилика на някои днешни явления, на някои днешни дейци с едновремешните! Историята се движи по един незиблем закон, във връзката на събитията има страшна логика. Историята на миналото е едно огледало, което обяснява настоящето и отражава бъдещето, както би рекъл Тен. Тя е пълна с дълбока поучителност.

И онова, което ратува още за моята мисъл, то е, че самият народ обича миналото си, обича да слуша за него, каквото и да е било то, защото то е част от неговия живот и е близко до сърцето му. И въпреки тоя дух на отрицание на своето, на родното, който вее у нас от години насам, въпреки неразумната пропаганда да се охлади националното чувство народът, във всичките си обществени слоеве, остая дълбок националист, той обича отечеството си и заветите му, и историята си с нейните светли и тъмни страници; тя пази за него странно обаяние, когато му се рисува в художествена реч. Особено когато миналите му съдби се възкресяват пред погледа му във феерията на сцената. Друмевата драма "Иванко", при всичките си недостатки, но носеща печата на таланта, в продължение на четирийсет години не слезе от сцената, извиквайки вълнения и трепети в народната душа: да припомня пътьом - нека ми се позволи тая малка суетност - и приема, сторен на моите скромни драматически трудове: "Към пропаст" и "Борислав".

Значи, съществува една духовна жажда у народа, на която поезията, в широкия смисъл на думата, не може, няма право да остане безучастна, ако иска да отговори на призванието си, ако иска да запази яка връзка с народа и да засяга деликатните струни на душата му. И писателят, когато пише, трябва да знае какво пише и за кого пише, да помни, че той пише, за да бъде четен, разбран и оценен не от чужденци, а от българи. Така само може да остане самобитен и да влияе със словото си на широките народни маси. А да бъде ценен и обичан от своя народ - има ли по-завидна участ за един писател - бил той и с най-широкото честолюбие? Разумява се, аз имам предвид даровитите от тях. Бездарният писател само ще опошли благодатната тема и всичко, до което се докосне, за каквито ни дава пример историята на нашата книжнина. И за жалост, ние виждаме нещо нежелателно. Съвременната ни поезия, повтарям, не се стреми да говори на народната душа, тя се чужди от нея. Тя се развива из крива посока. Нашите млади поети, между които има и със силни дарования, в стремежа си, законен впрочем, за оригиналност, да дирят нови пътища и нови форми за мисълта си, откъснаха се от народната среда и запяха според нововремските навеи в западноевропейската литература. Зареяха се в областта на олимпийската отчужденост и индиферентизъм, углъбиха се в самосъзерцание и скъсаха всяка връзка с окръжающия живот. Станаха символисти, индивидуалисти, декаденти, свръхчеловеци и не знам още какви. Поезия космополитична, студена, небългарска, нестоплена от живо човешко чувство, защото не е расла на българска почва, чужда на българския дух. Те забравиха правдивите думи на великия Белински: "Поезията на всеки народ е непосредствено изражение на неговото съзнание, тя е тясно свързана с живота на народя. В силата на това поезията на всеки народ трябва да има национален характер и да не прилича на поезията на всеки друг народ."

И онова, което е характерно у тоя род поезия, то е тъмнотата ѝ, старанието на мнозинството от представителите ѝ да пишат отвлечено, да забулят с нарочита мъгла на изразите мислите си или тяхната убогост, за да изглеждат дълбоки и по-малко понятни за читателите. И това антихудожествено течение намери още насърчители у нас. Явиха се критици, които мерят достойнството на поета по степента и неразбирането му и нечетенето му от народа. (Сп. "Мисъл". Друг един критик, като искаше да обезцени един популярен поет у нас, не от тая школа, изказа буквално тая изумителна по своята нелепост мисъл: "Него го е наказала най-печалната участ, която може да постигне един художник: да не може да остане неразбран!") Тия господа забравят, че ясността в мислите е едно от главните качества у поета, който желае да достигне до сърцето на читателя си; забравят, че гениални поети, като Байрон, Хюго, Шилер, Хайне, Пушкин и др., са кристално ясни и тях твърде добре ги разбират и високо ценят и у нас.

И настана разрив между тия наши пости и народа. И той ги не чете.

И чухме гневните им хули към тоя народ, когото обвиниха в невежество. Защо се сърдят? Широки кръгозори за вдъхновение им се откриват в живота ни, в миналото ни, в настоящето ни, в природата наша; в борбите на идеите и страстите, които новото време роди, в широките потребности на народния дух. Но те не счетоха това достойно за своята лира. Народът очакваше учители и пророци - той и днес има нужда от тях, - а видя бежанци от него и от живота, "пещерни хора", както духовито го нарече нейде г. Стоян Михайловски.

И народът ги не чете.

Краен ли съм? Може би съм едностранчив? Може би. Но аз казах онова, което мисля, и мисля, че не съм далеко от истината. Несмислени критици могат да насърчават младите писатели из този им лош път, могат да им крещят: "Напред, дръжте модерните учители, зарежете народа, той не е дорасъл до вас, вие сте избраници, а той е тълпа некултурна или малокултурна, некадърна да ви разбере и оцени гения ви, вие пишете за грядущите поколения!" А аз жаля толкова млади таланти, които се хабят в безплодни усилия да следват модата, и им казвам: "Млади поети, бъдете българя, синове на своя народ. Чувствувайте и пишете по български. Черпете вдъхновение не от чуждите души, а от българската, от богатата и здрава българска душа. И разкрийте ни я, осветлете я. Засявайте в девствената и почва заедно с почитта към родното и благородните семена за любов към доброто, към истината, към човека, и тя ще ви се отзове с благодарност."

София, 1910 г.

Цялата книга, издание 1910 г. четете онлайн 

ПОДКРЕПЕТЕ СТАРО ТЪРНОВО С ДАРЕНИЕ

Балдуин

  Из "Легенди при Царевец"- Иван Вазов 

      Балада

           I

В Търново свирни и гайди,
гръм, веселье и хорa:
слънцето не ще да зайде
зад зелената гора –

толкоз красни са момите,
що огрява тоя ден,
толкоз радост е в очите
на народа възхитен.

Вест гръмнaла е голяма,
размирила стар и млад,
радост в хижа, радост в храма
и в болярския палат.

Търново една е къща,
една душа, един клик:
Калоян от бой се връща,
от бой одрински велик.

                       II

Шумно спусна се народа
да посреща славен гост,
чест, държава и свобода
що спасил от вража злост;

да посрещне и да зърне
с лаври увенчана рат,
мома либе да прегърне,
майка син, сестрица брат.

Тръбен екот се раздаде,
прах дигна се под чукар...
Ето вихром се зададе
и победоносний цар.

Свети погледът сурови
на чутовний властелин
и пред него във окови
император Балдуин,

франкский император горди,
рицарят прославен в бран,
вожд на кръстоносни орди,
при Босфора цар венчан.

Две войски мегдан делили
в одринския бой голям,
Запад и Възток се сбили,
сбили се два свята там.

Дълго се поле прашило
в Марсовата веселба –
и оръжьето решило
съдбоносната борба.

И от бляскът на престола
цариградски Балдуин
във тъмница влажна, гола
влазя роб сега, един.

                       III

Кулата стърчи високо –
каменната кула там, –
де в униние дълбоко
пленникът живее сам.

Дълги дни се нижат бавно –
дългите на плена дни,
чезне Балдуин безславно
между немите стени.

На прозореца изправен,
гледа цели часове
янтриний бяг своенравен
под зелени брегове;

Търново, кое огласят
песни, шумове, живот...
А мечтите го отнасят
на юг, под друг небосвод,

там, де синята Марица
вий се в гордий си покой,
воля, трон и багреница
де изгуби в кървав бой.

И картината бурлива
цял поглъща го сега,
трепет нов сърце му свива
при триумфа на врага.

Чува той ревът ужасни
на куманските стрелци,
виковете на нещастни
покосявани борци;

вижда стройни легиони
в бягство, плячка на страха,
храбри рицари във брони
натъркаляни в праха;

вижда люти Калояна
на фъркатия му кон,
битката от кръв пияна,
в прах забулен небосклон;

и на дивата победа
слуша радостния клик...
И по часове той гледа,
неподвижен, с бледен лик,

неотстъпното виденье
на ужасний оня бой...
А насреща му – зелени
върхове, цветя, покой;

Янтра тихо под скалите
вечната си песен пей...
Нижат се безкрайно дните
в кулата, де роб линей.

                       IV

На брега народът иде,
трупа се там всеки ден
Балдуина пак да види
в вечний си потънал блен,

пълен с шумни легиони,
с рев и с яростно клане,
с рицари в железни брони
и със цвилящи коне.

”Графове, барони мои,
вий забравихте ме тук!” –
И над янтрини завои
той се взира сe на юг.

Но веднъж тело в реката
из въздуха полетя,
плисна с грозен шум водата
и прозорец опустя.

Кулата безлюдна, глуха
пак остана като гроб.
Страшни слухове се чуха
зарад царствения роб,

за причината незнайна
на жестоката му смрът –
ту било измяна тайна,
ту лих заговор с врагът,

ту пък опит да побегне
из тъмницата нощес,
ту цел дръзка – да посегне
на царицината чест...

Дълго шушнеше мълвата
за ужасен царев гнев...
Тайната умря в палата
и във янтриний напев...

                       V

Ала всякоя година
в същий ден, кога съзре
фърления Балдуина,
пак тълпата се бере

срещу кулата ужасна,
на ужасни тайни гроб,
и в прозореца безгласна
втренчува се с потен лоб.

И там гледа, че застава
император Балдуин,
към юг дълго съзерцава
неподвижен и един.

И тълпата тръпне бледа
пред загробний дух студен,
пак върнал се да погледа
във ужасния си блен,

пълен с шумни легиони,
с рев и яростно клане,
с рицари в железни брони
и с разцвилени коне...

5 януари 1906

СЪДЪРЖАНИЕ

Цялата книга, издание 1910г. четете онлайн

Снимка: Грета Костова-Бабулкова

ПОДКРЕПЕТЕ СТАРО ТЪРНОВО С ДАРЕНИЕ

Свети Димитрий Чудотворец

Из "Легенди при Царевец"- Иван Вазов

„Помену Бог дом и род царей Болгарских и ме посла на помощ и обновленiе царство
Болгарское...”
                                                         Паисий

                       I

Гнездо недостъпно орлово
над янтрини шумни талази,
зловещата крепост сурово
от чуката Търново пази;
на Търново страж... и закана,
на гръцки хиени котило,
що тежката власт на тирана
с насилья до днес е крепило.

Над мрачните кули се вее
двуглавий орел византийски,
жесток византиец владее
пределите красни мизийски.
Отдавна мрак робски забули
старинната слава, свобода:
надменно ужасните кули
напомнят това на народа.

                       II

А в Търнов народен сбор става
голям под Трапезица стара;
там новий се храм освещава,
сграден от Асеня боляра –
чутовния храм на светого
Димитра. Тълпите шумливи
там стичат се, молят се Богу,
гърмят клепалaта екливи.
И гръцкий началник, ехидно
ухилен, мълви в крепостта си:
„Добре прави таз сган, безстидно
на бича поддала гърба си;
добре се там моли и кръсти,
добре си работи и плаща...
Говедото в пашите тлъсти
по-сладко доволство не сяща.”

                       III

А долу тълпите набожни
по-гъсти към храма се стичат
и слухове сладко-тревожни
сълзи из очите извличат.
– Смислил ни пак Господ – със драгост
мълвят богомолците прости, –
пратил ни в безкрайна си благост
светого Димитра на гости.
Светият му образ у нази
от Солун е таз нощ префръкнал! –
Ликува народ, на талази,
в сън рабски отдавна замлъкнал,
светата икона целува
и плаче, и радва се лудо,
диви се и всякак тълкува
великото божие чудо.
А мисъл тревожна и властна
Асеня вълнува дълбоко,
от тайна велика, ужасна
челото му свети високо.
Той бледен и страшен се щуря
из гъстий наваляк народни...
И тътне веч близката буря...
Талазът шири се свободни...
И скоро там глас се разнесе:
– На робството днеска е края!
Бог дигна от гърка ръце си,
закрилник той български стая!
Владика от царските двери
гърми: – О български мъже,
овчари, орачи, болери –
отцовско грабнете оръжье!
Господнята воля: край! рече
на гръцкий ярем, господарство,
небесна си помощ ни врече.
Народе, честито ти царство!
И цар твой е правнука славен
на славните наши царета,
от Бога нам вожд е поставен –
Асеню на многая лета!
Тогава Асен над главите
развя знаме – лев разярени –
и викна: – Смърт! Смърт на вразите!
Напред, в бой! Юнаци, по мене!
Разтресоха страшните думи
сърца и души безпокойни,
гръмнаха и стъгди, и друми
от звек и от викове бойни.
Гръмнaха налети ужасни
въз крепостни яки огради
и яростно в боя опасни
се фърлят и стари, и млади.
Напразно отбраната в гроба
борците поваля и брули –
паднаха в ръцете на роба
огради и замък, и кули.
И бунтът със устрем вихровен
мина във поля и усои,
при клика Асенев гръмовен
земята изригва герои.
Победата следва победа
и гърците бягат ил лягат...
И майки не плачат за чеда,
паднали на бунта под стягът.

                       IV

И ля за свобода кръв много
народът – и чужда, и своя –
и мечът пламтящ на светого
Димитра го водеше в боя.

8 януари 1906

^* Както е известно, въстанието, което Асен и Петър подигнаха в гърците на 1186 г., е било обявено при освещаването църквата „Св. Димитрий”, съградена от двата братя. Като разправя за това, византийския летописец Никита предава легендата, че него ден чудотворната икона на св. Димитрий в Солун по тайнствен начин се намерила в новосъградения храм в Търново. Това чудо въодушевило народа и той въстанал под предводителството на Асеня.

СЪДЪРЖАНИЕ

Цялата книга, издание 1910г. четете онлайн

Асенова махала- Иван Вазов

 Из “Живописна България (Пътеписи)” - Иван Вазов

Посещавам черквата „Св. 40 мъченици” в подножието на Царевец. Тя е издигната от Ивана-Асена II в годината на победата му, одържана над епирския император кир Тодора при Клокотница {1230 г., априли 4). Превърната от турците в мечет след завоеванието, тя изново стана християнски храм след Освобождението. Малко и бедно здание с шест мраморни потъмнели колони отвътре, очевидно донесени отдругаде при граденето ѝ. На една от тия колони е славният надпис в памет на горната победа, издълбан по заповед на великият цар. Аз прочитам с трепет и благоговение гранитното въплощение на царевата мисъл, изразена с величава простота, безхитростност и набожност на ония времена на вяра и благочестие. Тръпки обграждат душата ми в това спокойно място, дето са се молили български господари и са служили български патриарси в дни на народни радости и печали. Може би край стената, до която стоя, е минувал гологлав Асен II, шумяла е багреницата на честолюбивата гъркиня Мария, звънели са сабите на Светослава и Михаила, ратоборният цар, загинал при Велбъжд, мяркали са се в царствен блясък и красота царици и княгини, молили са се боляри, велики воеводи и придворни великаши. И искам да видя ясно тия старовременни българи с безпокоен дух и стихийни страсти, да проникна в техните мировъзрения, тъй различни от нашите... Мнозина от тях спят сега в земята под тоя храм... И чини ми се, че чувствувам, духовете им като витаят в мълчанието. Минувам Янтра и се озовавам в черквата „Св. Димитрий”, в полите на Трапезица. Тя е основана от Асеня I, дето се е венчал на царски сан. И този храм е скромен, но много по-малък и по-убог, със съвсем оголели и изкъртени стени на оцелялата си част. Както всички досега посетители, и мене обхваща недоумение за първобитното състояние на зодческото изкуство у нашите прадеди, инак играли важна роля в съдбините на старопланинския полуостров през два века. Или именно тоя напрегнат политически живот, разклащан от безчислени борби за завоевание и отбрана, е отнел време и възможност за по-високо културно развитие? Тъй или инак, българинът излиза оттука с тежко впечатление. Много, много бедно и жалко е това. Старата търновска митрополия е на северния край на града, в полите на Царевец. Аз почуквам на голямата дъбова порта и шумът, който тя издава, се разнася плачевен и самотен из безлюдния дол. Обажда се извътре кучешки лай, а след малко се отваря и портата, старовековната порта на българската стара патриаршия. Пред мене излиза един висок американец или англичанин, сив, рус, облечен в туристическо облекло, последван от бабата, що пази митрополията. На тоя далечен турист мязаше да стои в ръката подвързана с червено книжка „Водач на Търново”. Но такъв нямаше, защото той не съществува. Как не се е смилил нито един търновски учител да състави такъв „водач” за Търново, защото развалините на старата Асеневска столица твърде често се посещават от чужденци, много повече от нас, българите! Аз, впрочем, узнах по-после, че такова нещо се готви от Археологическото дружество в Търново. Добрата бабичка, самичка пазителка и жителка сега на митрополията, опустяла подир напущането ѝ от приснопаметния митрополит Климента, ме посрещна приветливо и ме поведе през двора, постлан със старовремски чудат калдъръм, полутревясал от времето и от безлюдието. Отляво се издигаше ниския дървен чардак с килиите на митрополията. Очевидно, той е от турско време и никак не хармонира с величавата старинност на черквата, пред желязната порта на която се спрях. Бабата я отключи, за да ме въведе вътре, но аз се спрях няколко време, за да изгледам нартиката. Стените от горе до долу са покрити със свещени зографии, потъмнели от вековете, с избодени очи на светците и ангелите. Тия фрески покриват и стената от юг, но всичко това много тъмно, неясно и старо. По желязната двукрила порта, с железни украшения, стоят рани, нанесени от турски топор, вероятно след превзимането с пристъп Търново (1393 г., юли 17). Аз влизам вътре гологлав. Черквицата е полутъмна, зле осветлена само на средата от две или три прозорчета с железни пречки, а ъглите стоят в съвършен мрак. Стените покрити с потъмнели фрески, потъмнели и образите на темплото. Над мене се вдига многосводчатия гивгирен покрив, изписан също с потъмнели зографии, както и стените, представляващи сцени из стария и новия завет. Четири големи мраморни колони подпират тоя тежък свод. Тук е пълна тишина, никакъв звук не пристига отвън. Пожълтелите восъчноцветни образи от темплото ме гледат строго с вторачените си безжизнени очи, учудени сякаш, че нарушавам гробния покой на светинята. Аз сам изпитвам някакво странно чувство, половина благоговение, половина страх, в тая запустяла, но живуща със стотината си ликове по стените ограда, дето някога са се разнасяли молитвите на българските патриарси, дето са се пели славословия за победи и на царски дни или се е призовавала милостта на всевишния в тежки времена за царството. . . О, ако тия стени да имаха уста, какво не биха ни разказали? Те са чули воплите на патриарха Евтимия, когато Търново, обсадено от дивите пълчища на Баязида, с трепет е очаквало на всеки час гибелта си. . . Тук витаят призраци на царе, па боляри, на воеводи, мрачни или величествени, молещи се в дима от кадилниците, бледо озарени от светлината на вощениците, и аз виждам тия сенки на миналото, млади или белобради, облечени с червени дрехи, препасани с мечове в червени ножници, както ги виждаме на фреските в една от разкопаните черкви на Трапезица. . . Наляво в дебелия зид е едно прозорче към полутъмния тесен пруст. Зад тоя пруст са били килиите па патриарсите. И аз мислено сега виждам някакъв стар, грохнал от годините архипастир, че седнал в глъбината на прозореца, слуша божествената литургия, която се извършва тук, и бялата му брада се вижда неясно през стъклата на прозореца. Приветливата бабичка ми служи за чичероне и непрестанно ми бъбри нещо за миналото на черквата, минало, за което тя е чула от някого, малко дотеглива с бъбренето си, но трогателна със своето благочестиво простодушие. Моята баба-чичероне е твърде веща личност, тя знае всичко, каквото има знаменито в тая черква и заслужава да бъде видено. Така, тя ми посочи из дясната олтарска врата една тясна стаичка без врата, в зида на олтара. Тая тясна стаичка някога е имала желязна врата и е служила за книгохранилище на Търновската патриаршия. Това е прочутата библиотека търновска, дето са се пазили стотини стари пергаментови книги, без съмнение от извънредна филологическа и историческа важност. Гръцкият митрополит Иларион е изгорил, казват, това съкровище! И заедно с това – куп безценни книжни паметници от нашия исторически живот или по-добре – нашата история! Ако това е истина, историографите на търновското царство най-дълбоко ще трябва да чувствуват величието на тая фанариотска пакост. Лишени от светлините на тая библиотека, те са принудени да скърпват сега историята на второто българско царство, та и на първото, от оскъдните и случайни, и винаги пристрастни сведения на византийските и латински хронографи, които са писали през второто българско царство: Пахимер, Кантакузин, Грегорас, Акрополит, Дюканж, Вилхардуен. Велики и съдбоносни събития са минали забравени у тях или са упоменати с половина ред, и как небрежно! На най-незначителните византийски сполуки в борбите им с България те са давали голямо място и са ги описвали с дитирамбически тон, а всичко онова, което е било в полза на България, което би хвърлило приятна светлина въз най-добрите страници на живота ѝ, е било прескокнато или заслевосано. Истина, че ние нямаме право да се сърдим тям, че не са се въодушевлявали от любов към България, и естествено. Тежки чувства налягат душата при мисълта, че тогавашните българи са вършили шумни работи, но не са се досетили да ги предадат на потомството си в книжни паметници. Само няколко реда във вътрешните корици на псалтирите, часословите, евангелията са отбелязвали политическите събития на времето. Вероятно, такива бележки е имало голям брой в изгорелите книги и те пак би били достатъчни да осветлят тъмните страници на историята ни. И бабата с жален, почти плачущ глас ми разказваше на двора как няколко дена наред са се вдигали димове до облаците и уплашили търновчани – тя била свидетелка на това. Тя ми сочеше с разтреперана ръка мястото на двора, дето са горели книгите – а те били там уж цели товари! Аз излязох из манастира твърде разтревожен от тия разкази. Навън слънцето засядаше вече зад щърбата и буренясала повърхност на високата Трапезица. Янтра шумеше глухо в сянката под скалите ѝ между два реда прости къщици, на мястото на някогашните болярски къщи. Урвите на Царевец, покрити половината с акации и друг зелен дърволяк, поддържаха на скалите си величавата гробница на Асеновските, Тертеревските, Шишмановските палати. По отсамната гола част на урвата, също увенчана на върха си с пояс навъсени скали, на които се мяркат долните части на старите крепостни зидове, пъпли една наклонна пътека от митрополията, дори до северната полуоцеляла порта на Царевец. По тая пътека, донякъде запазила едновремешния си калдъръм, българските царе някога са слазяли, на кон или в колесница, до патриаршеската черква за богомолие. По нея и старите патриарси са възлизали до палатите при тържествени случаи. Сега там никой не минува вече, пътеката е зарасла в храсти и бурен, в каквито е зарасла и славата на двата века бурен политически живот, който е кипял в Търново. 

Източник: http://www.znam.bg/com
Снимка: Грета Костова-Бабулкова 

 

ПОДКРЕПЕТЕ СТАРО ТЪРНОВО С ДАРЕНИЕ

Църквата "Св. Димитър"

 Из "Между Царевец и Трапезица"- Любомир Владикин

След падането на Първото българско царство, което няколко вeка не даваше покой на василевсите, византийската политика полагала особени грижи да заличи от земята името българин. Угодливите императорски хронисти избягвали да пишат за България, а когато тя се налагала на перото им, те злоумишлено я сливали с покрайнината отвъд Дунава и я наричали просто „Влахия“. (Така и днес някои завоеватели избягват да нарекат Македония със същинското ѝ име).

По Божия повеля, от всъде прииждал народ. Тясна била черквата да побере всички поклонници. И тяхното множество изпълнило с пъстрите си облекла обширния черковен двор и цялото пространство между Янтра и урвите на Трапезица. Единен дух витаел над всички и те чакали поличба.

И когато Асен, с величествена походка, в златошити болярски дрехи сонмът велможи, се задал по стръмния път на Трапезица и минал да влезе в храма, народът паднал на колене, защото дочул незнаен глас:

—    „Този е Божият избраник!“

На прага, Асен свалил златния си шлем, три пъти се прекръстил и бавно пристъпил към олтара. Изведнъж, той се спрял изумен, погледът му срещнал видението от онази паметна нощ! Същият светец, стоял пред него и приковано го гледал в очитe, сякаш чакал от него свещен обет.

—    Да бъде твоята воля! — пошепнал Богоизбраният Асен и коленичил.

Коленичили всички духовници и боляри. В храма се носели тихо тържествените звуци на светата литургия, и сребърните звънчета на кадилницата тънко прозвънявали, като гласове на невидими ангелчета. В най-тържествения миг, царските двери се отворили и на прага на светия олтар застанал като пророк и светец белобрадият търновски архиепископ. Настанало гробно мълчание. В напоения с тамян полумрак, запалените свещи тихо пращели. Вдъхновен свише, архиепископът издигнал бледата си ръка и пред всички изповядал, че Бог чрез свети Димитър му повелил, да увенчае Асеня за цар на свободна България.

Защото, както се казва и в Царственика, светият Търновски архиерей, като гледал голямото българско страдание от гърците, проливал много сълзи пред Бога и молил се, да избави България от това гръцко робство. И веднъж като плакал, явил му се свети великомученик Димитрий, когото всички благочестиви български царе, от Михаила, благочестивия цар, до свети Иоан Владимир, почитаха и славеха в Търново, — и му рекъл: „Бог спомни дома и рода на българските царе, и ме изпрати в помощ и обновление на Българското царство. Затова постави Асеня за цар на българите и Бог ще бъде с него, и ще въздигне българския скиптър.“

Бог възложил посланието си не другиму, а на св. Димитър, защото гърците бяха разпространили мълвата, че Солунският светец държи тяхната страна, че няколко пъти е поразявал българското войнство и че внезапната смърт на цар Самуила е причинена от неговото невидимо копие. А то не беше истина. Посред песнопения, архиепископът наложил Асеню златна корона, наметнал го с царска багреница, обул му сърмени сандали и го благословил, а народът запял от радост велегласно:

—    „Да живее Асен! Многая лета Асеню, царю болгарскому! . . .

Влизам в черквата. Тя е енокорабна, едва петнайсетина крачки дълга и 7—8 широка. От двете ми страни се издигат възстановени голи зидове, и над тях — сводът Божието небе. В дъното е олтарната стена, с красиво извита апсида, живописни ниши и пред тях мраморна маса която някога е съхранявала светитe дарове.

Само тази стена е пощадена от вековете, само тя е такава, каквато са я съградили двамата братя. По нея още стои изпокъртена и посивяла от времето мазилка, по която личат цветни шарки от някогашна стенопис. Но едва тук-там може да се разпознае нещо. Внимателното око ще забележи само, че е имало два стенописа, един върху друг. Първият е по-светъл, с жълто-червеникав оттенък — той е най-старият, истинският, още от времето на Асен и Петър. Вторият стенопис е по-тъмен и е положен върху стария, с цел да го унищожи. Той е от времето на двойното робство, когато под сянката на ятагана, фенерските гърци унищожаваха паметниците на българщината. Покрил с нова зография стените фанариотският митрополит, наслагал по тях гръцки надписи и помислил, че е заличил светата правда. Но под коварната завеса, като жарава под пепел, се таили българските надписи.

Взирам се по полуизкъртената стена на апсидата и търся последните следи от българския стенопис. В прозореца на олтара, право към изток, ясно се вижда по-късно сложената гръцка мазилка и до нея, поради откъртването на горния пласт — отново излязъл на бял свят истинският стенопис на тази черква. С любов разглеждам красивите в своята наивна простота орнаменти: те представляват силно стилизувана „лоза“ и са изпълнени с тъмносиня, червена и жълта боя. Също такива орнаменти се срещат по стените на Трапезицките черкви — и душата тозчас хвърля нишка между Трапезица и „Св. Димитър“!

Тук-таме по измитите от дъжда стени се мяркат като призраци неясни останки от фрески. Виждам две фигури с пъстри епатрихили; един светец с дълга, избеляла одежда, но с ярко очертани нозе, обути в кафяво-червени нови сандали. По-нататък, между грубо слепените с цимент зидови камъни, останало късче мазилка и върху нея — глава със златен ореол. Светецът е рисуван от български зограф, защото до него ясно личат старобългарските букви.

Върху половината от свода на северната ниша личи много добре запазен орнамент: тъмносини извилини върху бяло поле, поставени в червена рамка. Наоколо всичко е изкъртено — вижда се грубия зид — и пъстрия орнамент прилича на мъничък оазис, или на самотна останка върху вълните, след буря и корабокрушение. В съседната източна ниша се вижда призрачна „Пиета“, но натрапена от фанариотски зограф. Тя стои там за да покаже, как българските врагове търгуват и с небето.

Най-добре запазеното кътче от българската стенопис, и може би най-ценното което е дошло до нас, представлява една правоъгълна скрижала, малко полегата, в ляво от прозореца. Върху яркожълтото поле са сложени едри, черни старобългарски букви. Много малко от тях са заличени и за вещото око не е мъчно да ги разчете. Непосветеният посетител може да прочете само няколко думи. И тръпки го побиват като помисли, че преди осем столетия същите молитвени думи е прочел богоизбраният Асен, когато, коленичил пред олтара, е чакал архиепископа да му сложи царската корона . . .

Минали години. Кой знае как, богомолците изоставили старата порутена черква. Покривът се продънил и дъждовете постепенно измивали старата мазилка: завесата била разкъсана от Божия ръка и българските надписи възкръснали. Колко е тъжно, че до нашето освобождение все още е имало запазени доста стенописи, и че небрежността на нашите бащи ни е лишила от тези незаменими реликви! В 1856 г. д-р Васил Стоянович Берон посетил черквата: покривът ѝ бил съборен, дуварите донейде порутени, но по стените все още ясно се различавали изображения на светии и старобългарски надписи. Той преписал един от надписите, от който днес вече няма нито следа: — „Господи Боже нашъ, прилежная сия милости Твоя (молитва) приими от своих раб“ . . .

Ако светите образи още личаха по тези стени, ние и днес щяхме да видим, че погледите им са помътени от сълзи. Защото те са гледали увенчаването на Богоизбрания Асен, и не след дълго — неговия студен труп, пронизан от меча на вероломен болярин... Светците съзерцавали бледите лица на българските освободители, застинали в дълбока размисъл над съдбата на отечеството. И неизличима тъга скършила веждите на светите образи — и те тъй си останали натъжени, завинаги, сякаш студените им очи ще заплачат . . .

Отвън апсидата не е полукръгла като отвътре, а е многоъгълна и мозаично красива, със своите сводести прозорци и слепи арки. Зидана е с цепени камъни и хоросан. Три червени ивици от по четири реда плоски тухли опасват сивите зидове, и ги правят още по-здрави. Солидно градена, тази стена едничка е останала такава, каквато са я направили зидарите на Асеня. Земетресението я е пропукало, но не е могло да я събори. И днес тя представлява най-стария паметник от Второто българско царство. Пълните с вкус архитектурни форми са подсладени със симетрични тухлени украшения, извити в полукръгове над прозорцитe и слепите арки. Но тези пъстри сводове, напомнящи месемврийските черкви, не са задоволили незнайния Асенов архитект, и над сводовете той извил красиви венци от печени глинени розетки и емайлирани, кръгли, леко вдлъбнати панички. Търновските грънчари овековечили и своето изкуство, защото те са доставяли тези оригинални, хубави и здрави като камък украшения. Също такива тухлени и глинени орнаменти виждаме по арките на черквата „Свети Четирийсет мъченици“. Имало ги е и на Трапезица, макар че там всичко е разрушено —- аз го вярвам, защото сам намерих в пръстта на една порутена черквица две реликви: една тръбовидна розетка от печена глина и една глинена паничка емайлирана зелено.

Земетресението от 1913 е пропукало зидовете, но за щастие, без да ги разруши. И жалко е, че някоя груба ръка е сложила по пукнатините широки ивици цимент, и е нарушила красивата хармония на старината, вместо внимателно да запълни само пукнатините. Днес поклонникът трябва да притвори очи, за да не вижда това варварство и да съзерцава само красивите аркади, в които незнайният архитект е овековечил поетичната си душа.

Натежа от толкова спомени душата ми. И се отдалечих от свещената сграда, сякаш осем столетия ме гледаха през развалините, и аз не можех да издържа погледа им.

—    Аз ще дойда пак, скъпи развалини, но в звездна нощ, когато острите линии на всекидневното се смекчават и незнайни сенки се понасят над вас. Тогава и ромонът на Янтра прилича на човешки говор . . .
Прочетете още: Васил Берон за църквата "Св. Димитър"
 Благочестивият и славен цар Асен стари
Асеновата махала

Грета Костова-Бабулкова

ПОДКРЕПИ И РАЗГЛЕДАЙ АЛБУМА

ПОДКРЕПЕТЕ СТАРО ТЪРНОВО С ДАРЕНИЕ

Асеновата махала

Из "Между Царевец и Трапезица"- Любомир Владикин

 От подножието на Лобната скала, при Митрополитската черква, пред очите се открива „Асеновата махала“, разположена по двата бряга на Янтра, в тясната равнина включена между Царевец и Трапезица. Стар, стотина метра дълъг мост, наречен „Владишки“, защото бил строен от търновските владици, съединява двете половини на селището и свързва шосето, което води към Арбанаси и към Велико Търново. Във времето на търновските царе този път не е съществувал. Тогава е имало само пътеки, които са били съвсем неудобни за масови военни или разбойнически нападения. Имало е само един удобен път и той е бил вътрешен: излизал е от „Малката порта“ на Царевец, прехвърлял е Янтра при „Свети Четирсе“ и е възлизал към Трапезица. Той е бил царски път и по него минавали само боляри, воеводи и царски гости. Лишена от лесни съобщения с околните места, Асеновата махала е представлявала естествено укрепен лагер, защитен от двете силни крепости Царевец и Трапезица. Теснините на Янтра са го пазили от север и юг. Но това не е било достатъчно. Напречни зидове, спуснати от крепостните стени на Царевец и Трапезица към бреговете на реката са затваряли всички пътища, и Асеновата махала се е превръщала в истинска крепост, с полуестествени и полуизкуствени градски стени. По този интересен начин, старото Търново не е правило изключение от големите средновековни градове в Европа, които са били снабдени със зидов пояс, наречен градска стена. Един такъв напречен зид е затварял пътя откъм Дервента; друг, близо до черквата "Св. Димитър", е заприщвал Арбанашкия проход, тъкмо там, гдето сега минава шосето—тоя зид е най-добре запазен и внимателното око лесно може да открие следите му: той се спуща от острия ъгъл на Трапезица при Саябаир, право към Владишкия мост. Третият напречен зид е излизал от Лобната скала и е свършвал до левия бряг на Янтра. Неговите следи са заличени. От четвъртития зид е останала малка следа: когато слизате по шосето от Каябаш, гдето е лъвчето при входа за Царевец, към Асеновата махала, вгледайте се въ каменния хълбок на виадука: по него, малко по-надолу от „Пресечната скала“, се виждат градивни камъни слепени с потъмнял хоросан — очевидно, остатъци от усамотен зид, насочен пряко към течението на реката. Това е началото на зида, който е затварял Асеновата махала откъм югозапад, през пътя, който сега води към новия град.
В тази красива и чудно завардена равнина е расъл старият град Търново. Царевец е бил запазен за царя, за царедворците и за патриарха. Трапезица е била църквище място за дворците на великите боляри. Чужденците и евреите са населявали крайните квартали извън крепостта: първите Френкхисар, а вторите — равнината между Гарван и десния бряг на Янтра при Дервента. Днешната Асенова махала е била застроена от верни поданици на царя, от малки боляри, сановници, богати търговци и изкусни занаятчии. С течение на времето, градът е растял, запълнили се равнините и къщите попъплали по югоизточния склон на Трапезица, главно край пътя, който я е свързвал с Царевец. Следите от този път могат да се открият и днес, като ги потърсим при подножието на Трапезица, срещу „Свети Четирсе“, и го проследим до една точка над „Св. Параскева“, гдето е бил главния вход в крепостта.
Три от тези старинни къщи бяха запазени чак до 1913 год. когато земетресът ги срина до основи. Само няколко снимки днес дават бледа представа за тях архитектурно отношение те напомнят някои големи арбанашки къщи — приличат на малки крепости: първият етаж без прозорци, само с една здрава сводеста врата, следователно къщата е запазена от неканени нощни гости. Самото жилище е на втория етаж. Постройката е масивна, от ломени камъни и хоросан. Едната отъ тези три стари къщи, намираща се на югоизточния склон на Трапезица, край стария царски път, е била жилището на някоя си госпожа Бойка. В Търновския музей се пази една плочка, на която със стари български букви е написано „спожда Бон“ т. е. „Госпожа Бойка“. Нашите учени отнасят надписа към края на XIII век, стотина години преди падането на царството. Тази плоча до земетресението е стояла на мястото, на което е била поставена от госпожа Бойка до пътната врата, също тъй, както ние днес поставяме фирмичка с името си. Тази плоча, значи, е визитна картичка на госпожа Бойка. Коя е тя? Никой не знае. Но тя сигурно е била знатна дама, прочута по красота, ум или богатство. Може би е имала тщеславието да играе политическа, роля и често е прибирала дома си недоволни боляри, ненаградени воеводи, или родени интриганти. Била е приемана от царицата-гъркиня, и царкините често са я посещавали. Но къщата ? не е разрушена, значи госпожа Бойка е била вярна на законния господари, или е била достатъчно прозорлива да не участвува в заговори с несигурен успех ... А може би няма нищо вярно в тези предположения. Може би госпожа Бойка е знаела да лекува болни и недъгави, или е бела гадателка, та е поставила името си на вратата — да я намират лесно, които я търсят.
— Коя е тая загадъчна знаменитост?
— Помисли, читателю, може би някое от твоите предложения ще срещне залутаната във вековете истина.
Асеновата махала е била и църковище на старото Търново. Няколко голeми черкви, градени от български царе, и множество параклиси, които днес са напълно заличени, са придавали на селището изглед на богоспасен град. В тази махала се намират повечето от запазените до днес паметници на Второто българско царство: черквите "Свети Димитър", "Свети Апостоли Петър и Павел", и най-ценната от всички старини - църквата „Свети 40 Мъченици“..
До Владишкия мост, на левия бряг на реката, личи една доста голяма развалина, която спира погледа със своите дъговидни зидове, прилични на остатъци от яка кула, или брегов устой на голям мост. Това е стара къпалня, която населението нарича „Шишмановата баня“.
След падането на Търново под турците, тази махала била предадена на плен и пожар. Мнозина от нейните обитатели намерили смъртта си в кратката борба. Стотини боляри и видни граждани били вероломно изклани. Най-красивите жени били отвлечени в харемите. Някои първенци приели мохамеданството, за да спасят главите си и заминали в Мала Азия, гдето никой нищо не знае за съдбата им.
Когато пожарите стихнали и завоевателят се почувствувал сигурен в новата земя, оцелелите българи заживели робски живот там, където бащите и дедите им някога развивали победни знамена. В най-удобните места на Асеновата махала се заселили турски пришълци, които обърнали „Свети Четиридесет“ в джамия. Крепостните стени и напречните зидове, що превръщали селището в укрепен лагер, били занемарени и почнали да се рушат — те нямали вече значение: робът е бил навсякъде роб. Входната врата е запазена много добре. Тя е два метра широка и два и половина висока. Отгоре ѝ се извива хубав масивен свод.
С тези спомени, и горди и печални, изминах Асеновата махала и по сенчестия път край хълбока на Царевец, поех нагоре към площада при „Боярския рът", наречен от населението „Каябаш“. Тук обръча около царския хълм се сключва.
Прочетете още:  Църквата "Св. Димитър"

Грета Костова- Бабулкова
   

ПОДКРЕПЕТЕ СТАРО ТЪРНОВО С ДАРЕНИЕ