 |
| Митрополит Стефан пали свещ на гроба на своя предшественик митрополит Софроний, погребан в притвора на катедралния храм"Рождество Богородично" |
Да се връщам в мислите си към всичко, което е свързано с родния край, това винаги е било нещо много приятно и вълнуващо за мен.
Родена съм в старославния царствен град Велико Търново през 1936 г. в семейство, което изключително много държеше на основните християнски ценности и неотклонно спазваше родолюбивите български традиции.
Баща ми Николай Мартинов (1900-1974) преди 1941 г. беше заместник-прокурор в Търновския окръжен съд, а майка ми Жозефина Огнянова (1914-2008) е дъщеря на големия български актьор Сава Огнянов (1876-1933).
Непоколебим стожер за стриктното изпълнение на всички обичаи и наставник по религиозното ни възпитание бе моята баба Живка Мартинова (чието име нося аз) -съпруга на дядо ми Евстати Мартинов, която освен грижите за фамилната къща и голямото домочадие, обръщаше особено внимание на децата и внуците си. Баба ми Живка беше изключително религиозна жена. По възприета от нея практика, равносилна на закон, ние - нейните внуци, от малки бяхме възпитавани да спазваме порядките около големите църковни празници, пости и имени дни през годината. И сега е пред очите ми усилната подготовка, предшестваща началото на Великденския пост, когато всички кухненски съдове вкъщи се измиваха идеално с пепелява вода, за да не остане по тях някаква мазнина. На Тодоровден цялото семейство задължително отиваше на света литургия, за да се причасти, а ако случайно някой пропуснеше да го направи, то това беше сравнимо с голямо престъпление, което можеше да се оневини само срещу много сериозно оправдание за отсъствието. И до днес аз неотклонно спазвам тази практика да се причастявам на Тодоровден, което за мен, освен християнска потребност, е и изпълнение на завещан от предците ми семеен дълг.
Фамилията Мартинови поддържаше добри отношения и с тогавашния Търновски митрополит Софроний, който също при удобен случай не пропускаше да се заинтересува за случващото се около нас. Неговото познанство с татко датираше още от времето, когато дядо Софроний е бил изпратен в Търново за помощник на болния митрополит Филип (1873-1939). По-късно баща ми Николай Мартинов и тогавашният Окръжен управител Дончо Смилов участват като избиратели в нелекия избор за нов Търновски митрополит през 1935 г., като доста аргументирано са отстоявали позициите си за кандидатурата на Знеполския епископ Софроний срещу тази на Величкия епископ Андрей. Тук бих искала да вметна, че дядо Софроний беше също една колосална личност за своето време, оставила незабравими спомени във Великотърновска епархия. Още се помнят делата му, свързани със социалната дейност на Църквата и организирането на детски църковно-просветни лагери от по няколко смени в Къпиновския манастир „Св. Николай“, където съм летувала и аз през 1948-1950 г.
От най-ранна възраст детството ми е свързано и с Арбанашкия манастир „Св. Николай“ край Търново, който стана за мене втори дом. Пребивавала съм в него седмици наред, а това беше любимото място на майка ми, която особено след своето пенсиониране през 1968 г., заедно със стринка Вера - съпругата на чичо ми Георги Мартинов, прекарваше там по няколко месеца. И двете с голямо желание и радост помагаха на игуменията майка Агатия и монахините, най-вече в кухнята, а при необходимост влизаха и в ролята на екскурзоводи. Често пъти сестрите ги караха да им помагат и в манастирската работилница „Арма“ за изработването на савани (щампован бял плат, поставящ се в ковчезите на покойниците) и украса за ковчези от бял и жълт станиол, защото срочно трябваше да се предаде определено количество продукция. Благодарение на тази работа обаче монахините имаха възможността впоследствие да получат пенсии, които, макар и малки, бяха все пак някаква помощ за тях.
Ще спомена и за трогателната лична житейска история на майка Агатия (16.06.1907-18.02.1991). Родена е в с. Златар, Преславско, със светското име Пенка, но още на двегодишна възраст остава сираче. Майка ѝ Донка Мирчева починала през 1909 г. След дълго терзание и душевен размисъл, през 1911 г. баща ѝ Герасим Тодоров (починал през 1928 г.) решил да остави дъщеря си на сестрите в Арбанашкия манастир, а той самият отишъл в Преображенския манастир, където приел монашество. Монахините от манастира „Св. Николай“ отгледали момиченцето, записали го на училище в с. Арбанаси, грижели се за прехраната и възпитанието ѝ, а впоследствие тя също приела монашество. Пострижението ѝ било извършено на 7 февруари 1929 г. от Търновския митрополит Филип, а духовна старица ѝ станала монахиня Теоктиста. На новопостриганата монахиня Агатия било възложено послушанието да бъде домакин и касиер на манастира, а по-късно - на 8 март 1943 г., тя е избрана за игумения. В качеството си на такава тя беше и ръководител-бригадир на манастирската работилница „Арма“.
Майка Агатия беше игумения, която имаше здрава ръка, въпреки че управляваше поверената ѝ обител с „кадифена ръкавица“. Не си спомням в този манастир някога да е имало неразбирателство между монахините или пък някакъв конфликт. Спазваше се идеален ред, извършваха се редовни утренни и вечерни богослужения, а през деня всеки се залавяше със своето послушание. Това бяха истински български монахини, носещи в себе си възрожденския дух - дълбоко религиозни, много работливи и всеотдайни към хората.
Но да се върна отново към своя житейски разказ.
По време на Втората световна война баща ми беше мобилизиран на фронта като военен следовател. В края на 1944 г. решихме да се преместим да живеем в София, където аз завърших средно образование. След войната назначиха татко за съдия в Неврокоп, а по-късно го преместиха на работа в Районния съд в Дупница. По време на това негово служение през 1948 г. той беше уволнен от съдебната система „за грубо проявена фашистка дейност“, което на практика означаваше, че с подобен етикет никъде нямаше да може да си намери подходяща работа. Когато дядо Софроний Търновски научил за сполетялата го безизходица, започнал да търси начин, по който да помогне на баща ми. Така, с неговото съдействие, през 1949 г. татко беше назначен за домакин и счетоводител в Рилския манастир, които задължения той изпълняваше до 1954 г. В онези години аз бях особено щастлива да прекарвам летните месеци в Рилския манастир, където отивах още след последния учебен ден и се връщах в София чак за 15 септември. Тези ваканции за мене бяха една своеобразна духовна школа. Особено близки до сърцето ми са останали двамата колоритни свещенослужители -бъдещият Макариополски еп. Николай и архимандрит Серафим (Алексиев), които имаха установен обичай да събират в килиите си децата на манастирските служители, където ни учеха на различни молитви и църковни песнопения, като ни черпеха със сладко от малини, които сами събираха, а след това варяха. Показателно е как те имаха смелостта да вършат подобна катехизация в едно много страшно за Българската църква време. От тази света обител датират моите близки познанства и с други духовници, които в по-късните години се затвърдиха и превърнаха в добро приятелство. И до днес с голяма радост обичам да посещавам Рилския манастир, който освен с благодатното покровителство на св. Йоан Рилски, за мене е свързан и с моето детство и хубави ученически години.
Тежка беше съдбата и на споменатия по-горе Дончо Смилов (1893-1961), юрист по образование. Освен че го свързваше дългогодишно приятелство с татко, неговата съпруга беше първа братовчедка на майка ми по бащина линия. Заради това, че е бил Окръжен управител на Велико Търново (1931-1934), чичо Дончо и семейството му пострадаха много. Той беше изпратен на лагер, където престоя осем години. Тъй като отказваха и на жена му Минка Смилова (1912-2004) каквото и да било назначение, благодарение на застъпничеството на дядо Софроний, тя започна работа в църковната работилница за изработване на ковчези, а впоследствие стана продавач и управител в църковния магазин в Търново, където се и пенсионира. Техният първороден син Димитър (1935 - 2009) на 14-годишна възраст беше изключен от всички гимназии в страната, заради което се принуди да работи известно време като хамалин на гарата. По-късно, с помощта на своя вуйчо проф. д-р Карли Огнянов, той успя да вземе няколко гимназиални класа в Бургас, след което дойде в София и получи диплома за средно образование. Въпреки че не беше партиен член, кандидатства и го приеха във Висшия институт по архитектура и строителство, но за това спомогна и обстоятелството, че го осинови една родственица на майка му с „чисто“ минало. Митко се дипломира като строителен инженер и стана един от най-добрите специалисти по проектиране и строеж на пристанища. Брат му Иван Смилов завърши медицина и на базата на своите научни способности стана професор по анестезиология и дългогодишен декан в Медицинската академия в София (Александровска болница).
Атестацията, дадена на баща ми от комунистическата власт, разбира се, оказа влияние и върху моето по-нататъшно развитие. Дълго време не можех да получа бележка от ОФ, за да се запиша да следвам. През I960 г. започнах работа в Народния театър „Иван Вазов“ в София като гримьор (където работих до 1970 г.), тъй като според тогавашните правила, ако работех на трудов договор в продължение на три години, имах право да кандидатствам в университета. И така, след като търпеливо изчаках нужното време, за да получа необходимата „благословия“ от партийните функционери да следвам, през 1964 г. записах право, вечерна форма на обучение, в Юридическия факултет на Софийския университет „Св. Климент Охридски“.
Точно от онова време датира и личното ми познанство и контакти с блаженопочившия Великотърновски митрополит Стефан, за когото преди това само бях чувала от разказите на моите родители и близки, като неслучайно в манастира „Св. Николай“ бе и моята първа среща с владиката. Още в началото забелязах, че самият той беше много общителен и ведър човек, но впоследствие многократно съм била на трапезата му и трябва да кажа, че винаги ме впечатляваше особеното му внимание към гостите-сътрапезници. Дядо Стефан умееше да скъсява дистанцията между себе си, като висш духовник, респектиращ с присъствието и харизмата си, и обикновения мирянин. Можеше с всеки да намери подходяща тема за разговор, без да обръща внимание на социалното или общественото положение на даден събеседник. Въпреки своята богата култура, знания и широк мироглед, владиката не парадираше със своя интелектуален багаж и възможности.
По инициатива на монахините и с благословението и активната подкрепа на дядо Стефан през 1963 г. започна строителството на новата жилищна сграда в Арбанашкия манастир. След нейното окончателно завършване до входа ѝ се постави следната паметна плоча: „По Божие съизволение и за слава на святата и животворяща Троица се построи тази сграда в манастира „Св. Николай Мирликийски Чудотворец“ с. Арбанаси, Великотърновско, при святителствуването на Великотърновския Митрополит Стефан, игуменството на монахиня Агатия и сестрите: Теоктиста, Теодосия, Ефимия, Филотея, Анисия, Рахила, Акилина, Макрина, Иулита, послуш. Калина и ефимерий протойерей Димитър Н. Стефанов. Монашеското сестринство положи много голям труд при строежа. Сградата бе започната на 29.09.1963 г. и се Завърши и освети от Великотърновския Митрополит Стефан на 18.11.1966 г. От манастирското сестринство“.
В средата на 60-те години на XX в. майка ми беше завела на гости в Арбанашкия манастир своята близка приятелка Надежда Протич, сестра на известния български изкуствовед Андрей Протич (1875-1959). Леля Надя беше останала очарована от това прекрасно място и прояви желание да подари нещо, което да бъде за нейно поменаване в манастира. След известен размисъл сестрите решиха да ѝ предложат, ако желае, да подари един малък кръст, който да се постави над вътрешната манастирска порта. Така и стана - леля Надя поръча хубаво разпятие от ковано желязо, което се монтира над свода на втората порта и остана за молитвен спомен на светата обител от фамилия Протич.
При всеки удобен случай, когато можех да се откъсна от работата и лекциите си и отивах във Велико Търново, аз не пропусках възможността да посетя и Арбанашкия манастир. В него обичах да оставам да чета за изпитите си, защото тишината и спокойствието му бяха изключителни. В такива моменти, когато се случеше да заваря там владиката или пък той да пристигне и да ме види, че уча, закачливо ми казваше „Живче, конспектът как е?“ - в смисъл подготвям ли се добре.
При едно мое отиване от града към светата обител стана и следното ми интересно запознанство, за което искам да разкажа. Беше лятото на 1966 г. По това време придвижването към Арбанаси ставаше най-вече пеша. Нямаше автобуси, нямаше таксита, най-много да се качи един файтон през деня. Аз освен със собствен багаж бях натоварена и с пълна чанта с хляб за монахините. Изкачвайки баира, на половината път седнах да си почина на каменната чешма „Каменец“, но видях, че към мене се задава млад духовник, който отиваше към града. Стигайки до мен, той ме поздрави и весело попита: „Сладка ли е водата след стръмния път?“. Запознахме се и тогава разбрах, че това е архимандрит Дометиан, протосингелът на дядо Стефан. Попита ме накъде съм тръгнала и след като му отговорих, че отивам при майка Агатия, той с учудване попита какво ще правя там. Искрено се зарадва като разбра коя съм, като ми каза, че добре познава майка ми и стринка ми. Разказвайки след това на майка Агатия, майка ми и монахините за интересната среща, която имах, разбрах, че отец Дометиан ходи почти ежедневно от Търново в манастира, за да наглежда как върви довършването на строежа и дори се включвал в общата работа. Така, покрай митрополит Стефан, моето семейство се сприятели и с отец Дометиан, който впоследствие като Знеполски епископ, управляващ българската епархия в Акрон, САЩ, при едно от пребиваванията си в България кръсти и моя син Николай. И до днес това наше приятелство е много добро и искрено.
В онези дни на пребиваване на дядо Стефан в манастира ние двамата сме имали множество разговори по различни въпроси, но най-често приказвахме на юридическа тема, защото в тази област владиката намираше в мое лице добър събеседник. Прекарали сме часове, седнали в манастирския двор, сред прекрасните нацъфтели хортензии, които монахините отглеждаха с много любов. След като вече се знаеше, че скоро ще завършвам висшето си образование (1968 г.), дядо Стефан веднъж ме запита бащински: „Живче, ще съумееш ли да прилагаш законите? Мисли как ще можеш да правиш това!“, като естествено, подтекстът на този въпрос, остроумно отправен към мен, беше как в тогавашното социалистическо общество могат да се прилагат законите без политическо вмешателство. Той живо се интересуваше от законодателството и с увлекателност ме разпитваше за различните въпроси, които четях за изпити и упражнения. От тези наши разговори тогава с изненада научих, че дядо Стефан също е завършил право в Германия, както и обстоятелството, че негов далечен родственик е видният български юрист проф. Иван Апостолов (1910-1981). Митрополит Стефан беше и човекът, от когото за пръв път чух колко приложимо е административното право в западните страни и колко неприложимо в България, тъй като се знае, че чрез административното право могат да се оспорват различни министерски актове и постановления, което беше немислимо да се случи в нашата страна към онзи момент.
Когато завърших факултета и за кратко време започнах работа като юрисконсулт, разбрах колко прозорливи са били думите на дядо Стефан - „Ще мога ли да прилагам законите?!“. За мое удовлетворение, много скоро след това имах възможността да започна работа в Правния институт на БАН, като по този начин успях да си спестя множество разочарования, произлизащи от изискванията на правото като наука и тогавашната реалност.
Имах възможността да общувам повече време с дядо Стефан и през есента на 1970 г., когато той прекара известно време в Арбанашкия манастир, за да се възстанови от прекарания лек инсулт. Монахините бяха изключително грижовни към него, като в новопостроеното и обзаведено „владишко“ крило сестрите бяха подсигурили всички удобства, необходими за неговото пребиваване. Всяка сутрин монахиня Филотея бързаше да му занесе закуската, към която задължително се прибавяше и прясно издоено мляко от манастирската крава. Майка Агатия и сестра Акилина пък се чудеха по какъв начин да направят възстановяването на архиерея по-бързо и успешно. Стараеха се да му приготвят разнообразни по вид храни, съобразени с предписаната му диета, защото се притесняваха изключително много за него, а той от своя страна беше съвсем скромен и непретенциозен. Тъй като лекарите бяха наложили множество ограничения на владиката, който освен строгата диета, трябваше да избягва пряката слънчева светлина, прекаленото физическо натоварване, четенето и т. н., той често викаше при себе си майка ми, която му четеше получената поща или пък го разсейваше с някоя книга или вестник.
Убедено мога да кажа, че търновчани обичаха митрополит Стефан, и тук говоря не за неговото обкръжение в църковните среди, а за обикновените хора. Дори и местните власти в онези години имаха респект към него. Независимо от своята благост, доброта и вечна усмивка на лицето, той беше човек, който респектираше с присъствието си.
След като на 01.01.1975 г. сключих брак с моя съпруг Кино Лазаров (професор по административно право и процес), пътуванията ми към родния град значително намаляха. Вече по-рядко можех да общувам с всички мили хора, за които споменах, а владиката виждах само понякога, когато идваше в София.
Единственият веществен спомен, който пазя и до днес като изключително ценна и мила за мене вещ, е една малка книжка, озаглавена „Великотърновските манастири“, която бях получила като подарък от дядо Стефан с посвещение при едно от моите гостувания при него във Велико Търново.
Радвам се че, макар и толкова години по-късно, се преведе и издаде на български език докторската дисертация на Великотърновския митрополит Стефан - „Църквата и държавата в България 1878-1918 г.“, защитена от него в Бреслау, Германия, през 1943 г., която считам за един много стойностен труд по право, полезен за всеки читател, интересуващ се от тази материя. И до днес в съзнанието си пазя най-мили спомени от този добър човек, който съвсем не заслужаваше такъв печален завършек на своя живот - да бъде угнетен и оскърбен, далеч от света и от хората.
Бог да го прости и помилва в Царството Си, амин!
Малко търновци знаят, че това е главният вход на търновския катедрален храм. Влизайки през главния вход на катедралната църква, ние първо минаваме през притвора и бихме имали възможност да се поклоним пред гробовете на митрополит Климент Търновски и митрополит Софроний Търновски.
Из книгата"Великотърновски митрополит д-р Стефан. Автобиография и спомени"
Автор: Борис Цацов
Няма коментари:
Публикуване на коментар