Ако съдим от фактите и свидетелствата на периодическия печат, напрежението около избора на владика във В. Търново през 1935 г. е изключително, атмосферата - пределно тягостна, конфликтите - драстично разминаващи се с морала и християнското възпитание. Прибягва се до инсинуациите и политическия натиск, до компроматите и шантажите, до репресиите и физическата разправа. Събитието не се изчерпва с акта на 22 септември 1935 г. в Търново, когато епископ Софроний при гласуването взема преднина с 3 гласа, не приключва и с единодушното утвърждаване на кандидатурата му от Светия Синод на 5 октомври. Указът на Борис III излиза едва на 6 март 1936 г., а на търновската гара при пристигането му го чака гражданство, разделено на две групи. Картината на този скандален избор вече няма кой да я помни...
Но аз намерих книжката "ИСТИНАТА по митрополитския избор в гр. В. Търново"- (официални документи), издава Св. Синод на Българската църква 1935 г. Може да я прочетете:
За идването си като митрополит във Велико Търново самият Софроний съчинява „поговорката“, която често повтарял пред околиите - че е „седнал не на трон, а на трън“. Но не се оставя да го обсеби жаждата за мъст и отплата, убеден в евангелския текст с Божието напътствие „По плодовете им ще ги познаете“ (Матея, 7:16)... Покрай вече изградените качества и доказани амбиции може би и този конфликт се е оказал от значение така целенасочено и с цената на всичко да докаже себе си на архиерейския престол. И наистина още чрез първите си начинания съумява да си осигури възможностите, които са му нужни да бъде запомнен като изключително дейна и заслужила личност. Широката му реформаторска програма включва постоянен надзор и грижи за духовенството, църквите и манастирите. Стремежът му е „създаването на духовен елит“ (Л. Малев), рязко повишаване на образователния ценз и религиозната култура на свещеническото съсловие в епархията, подобряване на условията за работа по места. Особено важна роля изиграват и оставят траен спомен усилията на митрополит Софроний да актуализира мястото на църквата и духовенството в социалните форми на живота в самия град В. Търново и в целия този край. Ръководи го мисълта, че за истинските служители на Бога не е достатъчно само да изпълняват съвестно задълженията си в храма, пасивно да очакват там идването на вярващите, за да им преподнесат Божието слово. В неговите очи те трябва да са активни труженици за намеса в материалното положение и чисто практическите нужди на социално слабите, болните, немощните, сираците и т.н. При никой друг от търновските архиереи на ХIХ-ХХ в., единствено във връзка с неговата дейност се откроява естествено и закономерно, като реално разгърната практическа програма проблемът „Социално дело и християнска просвета“ (вж. Л. Малев, цит. ръкопис, с. 84 и сл.). Защото наистина става дума за една цялостно разработена концепция и нейната реализация. Според изследвана на делото му д-р Л. Малев той задълбочава и доразгръща дейността на вече съществуващите в епархията старопиталища, приюти, трапезарии, забавачници и летовища за деца, сам спомага за откриването на нови. В това отношение заслугите му са безспорни: „Митрополит Софроний изгражда мрежа от социални учреждения, покриваща до значителна степен нуждите на епархията. Изцяло в духа на съвремието са образцовите заведения, които служат като модел при откриването на подобни и в други епархии. Това са: Епархийското сиропиталище „Пеньо и Мария Велкови“, Девическият православен пансион при габровския манастир „Св. Благовещение“, Детският дневен дом при девическия пансион в Габрово, Домът работилница за глухонеми в Петропавловския манастир, Църковните детски летовища на Търновската митрополия“.
През 40-те години и на митрополит Софроний се налага да поеме своя дял в две от големите събития, ангажирали целокупната българска общност - присъединяването на югозападните покрайнини към Отечеството, смяната на политическата власт на Девети септември. През пролетта на 1941 г. го виждаме заедно с българските войски и администрация да прекрачи една измислена граница и да се озове владика на Скопско-Велешката митрополия. Все още малко знаем за дейността му тук, но трябва да сме сигурни, че все така отговорно се е отнесъл към мисията си, опрян на екип духовници от Търновско.
Естествено е новата власт след 1944 г. да не намери съюзник в лицето на митрополит Софроний. И той, заедно с цялото българско духовенство, продължава архиерейската си служба в атмосферата на подозрителност, незачитане, обструкции и издевателства. Не прекланя глава и в редица от случаите на властниците се е налагало да се съобразяват с него. Ако вярваме на мълвата - неколкократно си е позволявал да им напомня, че е не само духовник, но и потомък на легендарния Чавдар войвода. Запазил е чест и независим характер, съхранил е авторитета и достойнството си в очите на околните. Нещо повече -търсил е начини да помага на репресираните свещеници, да ги завардва от грубите политически нападки и посегателства. От архива на Митрополията можем да направим и друг извод - по негово нареждане са изкупувани ръкописи на неблагонадеждни, изпаднали в немилост и без възможност да печатат през 40-50-те години автори като Звезделин Цонев, Змей Горянин, Екатерина Златоустова, Васил Беязов и др. Това са просто папки с материали в съвсем суров, чернови вид, без да притежават особени качества и да са подготвени за печат. Но гласуваните с владишката благословия на Софроний суми от комисиите към Митрополията очевидно са поддържали живота им.
На този фон, в тази ситуация възниква необходимостта от участието на митрополит Софроний в делегацията, която българският Синод изпраща през зимата на 1945 г. в Цариград за преговори с Вселенската патриаршия по премахване на схизмата. Времето е изключително напрегнато - и във вътрешно, и във външнополитически план, и с оглед поведението на българската църква в собствените ѝ граници, а и в отношенията ѝ с останалите православни църкви (в съветска Русия, в Гърция, Сърбия и Румъния). Самият избор на Софроний Търновски като синодален делегат за Цариград - заедно с по-възрастния и авторитетен митрополит Борис Неврокопски е показателен. Става дума за отвоюван и защитен авторитет, за предварително доказани качества. Плод на лично щастливо хрумване е решението на митрополит Софроний да си води записки за тези напрегнати дни - да остави автентичен документ за впечатленията и срещите, за конфликтите, дипломатическите и задкулисните кроежи, които са част от официално оповестеното и изведено до успешен край събитие. Пълното заглавие на ръкописа е: „Дневник-Бележник за пътуването от София до Цариград и обратно на В. Търновския митрополит Софроний, като член на делегацията на Българската църква, изпратена в Цариград, за да води преговори с Вселенската патриаршия за вдигане на схизмата и за признаване автокефалната на Българската църква“...
През 40-те години и на митрополит Софроний се налага да поеме своя дял в две от големите събития, ангажирали целокупната българска общност - присъединяването на югозападните покрайнини към Отечеството, смяната на политическата власт на Девети септември. През пролетта на 1941 г. го виждаме заедно с българските войски и администрация да прекрачи една измислена граница и да се озове владика на Скопско-Велешката митрополия. Все още малко знаем за дейността му тук, но трябва да сме сигурни, че все така отговорно се е отнесъл към мисията си, опрян на екип духовници от Търновско.
Естествено е новата власт след 1944 г. да не намери съюзник в лицето на митрополит Софроний. И той, заедно с цялото българско духовенство, продължава архиерейската си служба в атмосферата на подозрителност, незачитане, обструкции и издевателства. Не прекланя глава и в редица от случаите на властниците се е налагало да се съобразяват с него. Ако вярваме на мълвата - неколкократно си е позволявал да им напомня, че е не само духовник, но и потомък на легендарния Чавдар войвода. Запазил е чест и независим характер, съхранил е авторитета и достойнството си в очите на околните. Нещо повече -търсил е начини да помага на репресираните свещеници, да ги завардва от грубите политически нападки и посегателства. От архива на Митрополията можем да направим и друг извод - по негово нареждане са изкупувани ръкописи на неблагонадеждни, изпаднали в немилост и без възможност да печатат през 40-50-те години автори като Звезделин Цонев, Змей Горянин, Екатерина Златоустова, Васил Беязов и др. Това са просто папки с материали в съвсем суров, чернови вид, без да притежават особени качества и да са подготвени за печат. Но гласуваните с владишката благословия на Софроний суми от комисиите към Митрополията очевидно са поддържали живота им.
На този фон, в тази ситуация възниква необходимостта от участието на митрополит Софроний в делегацията, която българският Синод изпраща през зимата на 1945 г. в Цариград за преговори с Вселенската патриаршия по премахване на схизмата. Времето е изключително напрегнато - и във вътрешно, и във външнополитически план, и с оглед поведението на българската църква в собствените ѝ граници, а и в отношенията ѝ с останалите православни църкви (в съветска Русия, в Гърция, Сърбия и Румъния). Самият избор на Софроний Търновски като синодален делегат за Цариград - заедно с по-възрастния и авторитетен митрополит Борис Неврокопски е показателен. Става дума за отвоюван и защитен авторитет, за предварително доказани качества. Плод на лично щастливо хрумване е решението на митрополит Софроний да си води записки за тези напрегнати дни - да остави автентичен документ за впечатленията и срещите, за конфликтите, дипломатическите и задкулисните кроежи, които са част от официално оповестеното и изведено до успешен край събитие. Пълното заглавие на ръкописа е: „Дневник-Бележник за пътуването от София до Цариград и обратно на В. Търновския митрополит Софроний, като член на делегацията на Българската църква, изпратена в Цариград, за да води преговори с Вселенската патриаршия за вдигане на схизмата и за признаване автокефалната на Българската църква“...
Крайно време е да задълбочим представите си за неговата роля и неговото присъствие в духовния и църковнообществения живот на Велико Търново и епархията. Новото поколение би трябвало да го види в истинския му ръст. Митрополит Софроний умира на 1 май 1961 г.), а гробът му се намира до гроба на митрополит Климент в притвора на катедралния храм „Св. Рождество Богородично“ в старопрестолния град. За мнозина техните гробове са обичано място за поклонение.
Акад. Иван Радев Из книгата "Дневник" 31 януари-15 март 1945 г."- Митрополит Софроний Търновски
Из "ДЪРЖАВНА СИГУРНОСТ И БПЦ, СБОРНИК–(1944-1991)". Документи на ДС за митрополит Софроний Търновски. Прочетете ги тук- https://drive.google.com/file/d/1nj-kjrgEkd9aejTOi3aQJDHuk9FHa-N8/view?usp=sharing
Прочетете още- Благотворителността във Великотърновска епархия
Няма коментари:
Публикуване на коментар