Очевидец на неговото съдене, осъждане и погребение, не мога да не кажа една частица поне от спомените си за него, доколкото това е възможно в тия страници. Макар да не казвам нещо ново, отбелязвам, че Високопреосвещеният Климент беше човек в най-правия смисъл на думата, според християнската и гражданска етика, безгранично добър, милосърден, благодетелен, великодушен, всеопрощаващ — с една дума съвършен във всяко отношение човек. При това, умен, красноречив, даровит, книжовник и държавник.
Ето накратко неговата трагична история. На 14. II. 1893 г., по случай православната неделя и учредяването на Българската екзархия, той както винаги, когато служеше в някоя от църквите в града, държа и този път една хубава реч, каквито винаги бяха неговите речи. Тая реч се отнасяше до Православието, чрез което запазихме вяра и народност в миналото и чрез което трябва да запазим народното единство и в бъдеще. Но понеже през това време княз Фердинанд не бе още признат от всички велики сили, включително и Русия, Стамболовото правителство намери тая реч за престъпна и реши да даде владиката под съд.
И още на другия ден, една тълпа от закоравели партизани от Търново, Горна-Оряховица и Лясковец, начело с някои от своите водители, нахлува в митрополията и обявява Климента за свален от архиерийския престол. Помрачената тълпа го извлича от залата на Епархийския духовен съвет, където е бил на заседание, с намерение да го отведе в Петропавловския манастир. Противопоставилият се в защита на владиката митрополитски слуга тълпата блъсва от стълбата, а един от водителите, Ст. Момчилов от Гор. Оряховица, посяга да го удари и му попречи да говори. „Изсъхва!“ извиква щастливо отклонилият се от удара митрополит. След това започва с благи думи да увещава тълпата да го остави намира и да не върши произволи... Даден под съд, делото започна да се гледа в залата на читалището „Надежда“. Защитниците на владиката Т. Тодоров, П. Пешев и М. Гайдов произнесоха бляскави речи, доказвайки невинността на обвиняемия. Но напразно. Съдът го осъди за измяна и предателство на доживотен затвор. Едно глухо роптание се понесе по препълнената със слушатели зала. Изведен пред читалището, където очакваше файтон, за да го вземе, безбройна навалица, в която преобладаваха жени и деца, заобиколи владиката, викайки; „Искаме си владиката!“, като при това му целуваха ръка, получавайки неговата благословия. Полицията се намеси, за да отстрани множеството, но не ѝ се удаде. Трябва да отбележа, че една от най-смелите и безстрашни жени в тая разправия беше почтената гражданка Зойка Миткова—майка на гимназиална учителка и син съдия, —която не отстъпваше и въодушевляваше навалицата. Полицията се видя принудена да повика пожарната команда, която започна да облива навалицата с вода... Апелативният съд, който малко по-късно разгледа делото, намали наказанието на десет години строг тъмничен затвор. Вместо да бъде оставен да излежава присъдата си в Петропавловския манастир, владиката бе отведен в Гложанския, стърчащ върху една височина в Тетевенско. Без да описвам изтезанията, на които е бил подложен невинно осъденият иерарх, ще отбележа, че вследствие на тях, той неизлечимо заболя.
Ето накратко неговата трагична история. На 14. II. 1893 г., по случай православната неделя и учредяването на Българската екзархия, той както винаги, когато служеше в някоя от църквите в града, държа и този път една хубава реч, каквито винаги бяха неговите речи. Тая реч се отнасяше до Православието, чрез което запазихме вяра и народност в миналото и чрез което трябва да запазим народното единство и в бъдеще. Но понеже през това време княз Фердинанд не бе още признат от всички велики сили, включително и Русия, Стамболовото правителство намери тая реч за престъпна и реши да даде владиката под съд.
И още на другия ден, една тълпа от закоравели партизани от Търново, Горна-Оряховица и Лясковец, начело с някои от своите водители, нахлува в митрополията и обявява Климента за свален от архиерийския престол. Помрачената тълпа го извлича от залата на Епархийския духовен съвет, където е бил на заседание, с намерение да го отведе в Петропавловския манастир. Противопоставилият се в защита на владиката митрополитски слуга тълпата блъсва от стълбата, а един от водителите, Ст. Момчилов от Гор. Оряховица, посяга да го удари и му попречи да говори. „Изсъхва!“ извиква щастливо отклонилият се от удара митрополит. След това започва с благи думи да увещава тълпата да го остави намира и да не върши произволи... Даден под съд, делото започна да се гледа в залата на читалището „Надежда“. Защитниците на владиката Т. Тодоров, П. Пешев и М. Гайдов произнесоха бляскави речи, доказвайки невинността на обвиняемия. Но напразно. Съдът го осъди за измяна и предателство на доживотен затвор. Едно глухо роптание се понесе по препълнената със слушатели зала. Изведен пред читалището, където очакваше файтон, за да го вземе, безбройна навалица, в която преобладаваха жени и деца, заобиколи владиката, викайки; „Искаме си владиката!“, като при това му целуваха ръка, получавайки неговата благословия. Полицията се намеси, за да отстрани множеството, но не ѝ се удаде. Трябва да отбележа, че една от най-смелите и безстрашни жени в тая разправия беше почтената гражданка Зойка Миткова—майка на гимназиална учителка и син съдия, —която не отстъпваше и въодушевляваше навалицата. Полицията се видя принудена да повика пожарната команда, която започна да облива навалицата с вода... Апелативният съд, който малко по-късно разгледа делото, намали наказанието на десет години строг тъмничен затвор. Вместо да бъде оставен да излежава присъдата си в Петропавловския манастир, владиката бе отведен в Гложанския, стърчащ върху една височина в Тетевенско. Без да описвам изтезанията, на които е бил подложен невинно осъденият иерарх, ще отбележа, че вследствие на тях, той неизлечимо заболя.
Освободен от мъченическия си затвор на 24 юний 1894 г., той пристигна в Търново, най-тържествено посрещнат от населението. Пътуването му от Гложенския манастир до Търново е било едно трогателно шествие на възтържествуваната правда. А населението от Търновската епархия, оставайки полската си работа, се е стичало да посреща своя любим пастир с хляб и сол, с цветя и речи. Но тържествената среща доби своя връх в Търново. Накрая на града (откъм Марнополе) бе издигната триумфална арка с надписи : „Добре дошъл, Ваше Високопреосвещенство“ — на едната страна, а на другата: „Правдата и невинността винаги побеждават“, — Главната улица бе почерняла от народ. При арката го приветствува случайно намиращият се в града негов защитник пред съда Т. Тодоров. След него го поздрави градският кмет, като му поднесе едно златообковано евангелие, а председателката на женското дружество "Радост" — иконата на Спасителя, с подобаваща в случая реч. Предвидлив и истински християнин, Климент още при арката замолва кмета да се вземат от властта съответни мерки, за да не се случи някоя неприятност на неговите врагове, като бъдат запазени домовете им от властта. След това, последван от народа, той отслужи, в съслужение с много свещеници, благодарствен молебен в църквата „Св. Богородица“. След молебена, владиката произнесе една назидателна и примирителна реч, която за сетен път подчерта безграничната благост на този необикновен човек.
„Нека забравим всичко, нека забравим миналото и нека обърнем погледите си към бъдещето, — каза той с християнско примирение. — Нека забравим всички ежби и омрази. Нека заживеем нов живот на братска любов! Аз прощавам на всички, които са ме оскърбили или са искали да ме оскърбят!“
*
Последиците от затвора му в Гложенския манастир се изразиха в две годишно боледуване в София. На 12 юлий 1901 г. той почина. Пренасянето на останките му в Търново вписа в аналите на града едно ново тъжно събитие. По пътя, по който е бил пренасян покойника, населението е излизало да отдаде последна почит на големия и безпримерен по своето християнско смирение и всеопрощаване пастир. Пак откъм Марнополе се зададе траурното шествие при биенето на камбаните от всички църкви и в присътствието на целия град, изпълнящ главната улица. Денят беше слънчев и прекрасен. Стотици свещеници и църковните хоругви предшествуваха тъжното шествие, посрещнато при дев. гимназия. Народът, просълзен, благоговейно го следваше. Ковчегът с покойния митрополит бе поставен на катафалка в катедралната църква „Св. Богородица“, където народът със смирение приближаваше да се прости завинаги със своя любим и почитан пастир. Това трая и през нощта. Към полунощ отидох пак в църквата, да мога необезпокояван от навалицата, да се поклоня пред скъпите останки на човека, когото и много отблизо познавах. Навалицата бе силно намаляла. Без да ме забележи, пътя ми пресeче един бивши големец, когото основателно или неоснователно общественото мнение считаше за един от провинените пред покойния владика. Името му, по лични свои съображения, не съобщавам. Блед и развълнуван, той се повдигна до височината на катафалка и произнасяйки с тcжен глас думите : „Прости ме, дядо владика!“ целуна стъклото, под което лежеше покойният.
„И ще бъдеш простен, защото се разкайваш“, мина през ума ми, и за да не бъда забелязан от разкаяния, оттеглих се на по-затулено място. През целия живот на този починал преди 2—3 години търновец, не престанах да го уважавам за тази му човешка постъпка.
Моралът е основа на обществото.
Шатобриан
Тука е мястото да се повърна към делото на Климента, за да изтъкна един рядък случай на непризнателност и неблагодарност. Думата е за Ганю Чолаков, който макар облагодетелствуван от него, прие да бъде негов обвинител. Ганю Чолаков беше строен мъж, на плещите на когото седеше нормално развита глава, но с грозно и лукаво лице — продълговато и навсякъде безвласо, освен обикалящата го светлокестенява, твърдокоса брада, доволно дълга под подбрадника. Общото изражение на лицето му беше несимпатично, което ставаше отблъскващо, при самонадеяния му поглед и не изчезващата от тънките му устни загадъчна усмивка. Облагодетелствуван от Климента, той не само не се отказа да бъде негов обинител, но и през време на делото се държа спрямо него повече от предизвикателно и възмутително. Наистина, като служащ по правосъдието, началството му възложи ролята на обвинител, но той с право можеше да се откаже от това назначение, дори и при възможностите да бъде уволнен. Уволнение, обаче не би последвало, тъй като и най-елементарното понятие за човещина го освобождаваше да бъде обвинител на човека, който го бе издигнал. Срещнат от владиката още когато бил малко, бедно овчарче, съжалил се над него, прибрал го, като се погрижил и за неговото образование. След свършване на Петропавловската духовна семинария, го изпратил в Русия, където следвал по правото. С една дума покойният създал от овчарчето един, не лишен от способности, правник, който след завръщането си в България, започнал да служи по ведомство на правосъдието, без обаче да подозира, че един ден този човек ще бъде негов обвинител, и то строг до жестокост. Бележит по своята безчовечност е следният случай. Един ден (когато се гледаше делото, преуморен да стои прав, а при това и болен, владиката седна на един свободен около него стол. Позеленял от злоба, Ганю Чолаков извика със строг, повелителен глас:
— Стани от стола, владико! Всеки обвиняем трябва да стои прав пред съдиите си!
Митрополитът го погледна кротко, надигна се и стана.
„Ганю артък се престара“, пошепна един от най-върлите врагове на владиката, стана и правейки си път между навалицата, напусна залата, без повече да се явява и след делото.
Може би това искрено възмущение да оправда този човек пред лицето на правдата, защото той и днес е жив, когато ония, които се бяха престарали и които измъчваха невинния пастир в Гложенския манастир, до един трагично загинаха. Окол. началник, който зиме го е държал в ледено студена килия, а лете е заповядвал да палят печка и пр., впоследствие се е парализирал и умрял. Полиц. пристав, който пък си е позволил да бие владиката с камшик подлудял и тръгнал по улиците в Горна-Оряховица да проси. Случайност ли е било това или възмездие?
ПОДКРЕПЕТЕ СТАРО ТЪРНОВО С ДАРЕНИЕ
„Нека забравим всичко, нека забравим миналото и нека обърнем погледите си към бъдещето, — каза той с християнско примирение. — Нека забравим всички ежби и омрази. Нека заживеем нов живот на братска любов! Аз прощавам на всички, които са ме оскърбили или са искали да ме оскърбят!“
*
Последиците от затвора му в Гложенския манастир се изразиха в две годишно боледуване в София. На 12 юлий 1901 г. той почина. Пренасянето на останките му в Търново вписа в аналите на града едно ново тъжно събитие. По пътя, по който е бил пренасян покойника, населението е излизало да отдаде последна почит на големия и безпримерен по своето християнско смирение и всеопрощаване пастир. Пак откъм Марнополе се зададе траурното шествие при биенето на камбаните от всички църкви и в присътствието на целия град, изпълнящ главната улица. Денят беше слънчев и прекрасен. Стотици свещеници и църковните хоругви предшествуваха тъжното шествие, посрещнато при дев. гимназия. Народът, просълзен, благоговейно го следваше. Ковчегът с покойния митрополит бе поставен на катафалка в катедралната църква „Св. Богородица“, където народът със смирение приближаваше да се прости завинаги със своя любим и почитан пастир. Това трая и през нощта. Към полунощ отидох пак в църквата, да мога необезпокояван от навалицата, да се поклоня пред скъпите останки на човека, когото и много отблизо познавах. Навалицата бе силно намаляла. Без да ме забележи, пътя ми пресeче един бивши големец, когото основателно или неоснователно общественото мнение считаше за един от провинените пред покойния владика. Името му, по лични свои съображения, не съобщавам. Блед и развълнуван, той се повдигна до височината на катафалка и произнасяйки с тcжен глас думите : „Прости ме, дядо владика!“ целуна стъклото, под което лежеше покойният.
„И ще бъдеш простен, защото се разкайваш“, мина през ума ми, и за да не бъда забелязан от разкаяния, оттеглих се на по-затулено място. През целия живот на този починал преди 2—3 години търновец, не престанах да го уважавам за тази му човешка постъпка.
Моралът е основа на обществото.
Шатобриан
Тука е мястото да се повърна към делото на Климента, за да изтъкна един рядък случай на непризнателност и неблагодарност. Думата е за Ганю Чолаков, който макар облагодетелствуван от него, прие да бъде негов обвинител. Ганю Чолаков беше строен мъж, на плещите на когото седеше нормално развита глава, но с грозно и лукаво лице — продълговато и навсякъде безвласо, освен обикалящата го светлокестенява, твърдокоса брада, доволно дълга под подбрадника. Общото изражение на лицето му беше несимпатично, което ставаше отблъскващо, при самонадеяния му поглед и не изчезващата от тънките му устни загадъчна усмивка. Облагодетелствуван от Климента, той не само не се отказа да бъде негов обинител, но и през време на делото се държа спрямо него повече от предизвикателно и възмутително. Наистина, като служащ по правосъдието, началството му възложи ролята на обвинител, но той с право можеше да се откаже от това назначение, дори и при възможностите да бъде уволнен. Уволнение, обаче не би последвало, тъй като и най-елементарното понятие за човещина го освобождаваше да бъде обвинител на човека, който го бе издигнал. Срещнат от владиката още когато бил малко, бедно овчарче, съжалил се над него, прибрал го, като се погрижил и за неговото образование. След свършване на Петропавловската духовна семинария, го изпратил в Русия, където следвал по правото. С една дума покойният създал от овчарчето един, не лишен от способности, правник, който след завръщането си в България, започнал да служи по ведомство на правосъдието, без обаче да подозира, че един ден този човек ще бъде негов обвинител, и то строг до жестокост. Бележит по своята безчовечност е следният случай. Един ден (когато се гледаше делото, преуморен да стои прав, а при това и болен, владиката седна на един свободен около него стол. Позеленял от злоба, Ганю Чолаков извика със строг, повелителен глас:
— Стани от стола, владико! Всеки обвиняем трябва да стои прав пред съдиите си!
Митрополитът го погледна кротко, надигна се и стана.
„Ганю артък се престара“, пошепна един от най-върлите врагове на владиката, стана и правейки си път между навалицата, напусна залата, без повече да се явява и след делото.
Може би това искрено възмущение да оправда този човек пред лицето на правдата, защото той и днес е жив, когато ония, които се бяха престарали и които измъчваха невинния пастир в Гложенския манастир, до един трагично загинаха. Окол. началник, който зиме го е държал в ледено студена килия, а лете е заповядвал да палят печка и пр., впоследствие се е парализирал и умрял. Полиц. пристав, който пък си е позволил да бие владиката с камшик подлудял и тръгнал по улиците в Горна-Оряховица да проси. Случайност ли е било това или възмездие?
Няма коментари:
Публикуване на коментар