СВЕТИЛНИЦИ НА БЪЛГАРЩИНАТА- втора част

Змей Горянин
Когато речем да направим един поменик на българите-светилници, ние ще се убедим в невъзможността на такова нещо. Би трябвало да впишем в него имената на милионите българи открай време, та до наши дни. Защото всеки е направил и прави по-голяма или по-малка жертва за българщината, но достатъчно светла и сияйна, за да бъде лампада пред лика на българския светител и духовен застъпник през вековете Климент Охридски.
Стига да разтворим десет страници из историята на България, да ги разтворим наслука и ще ни озари  светлината на стотици лампади-толкова са много те и толкова са дивни жертвите им. Аз направих това-разтворих десет страници. Разтворих ги наслука. Не подбирах време и епоха. Не подбирах имена и случки. Защото времената и епохите в нашата история са вечно едни и същи: дни на нетленни подвизи и слава! Защото хората и случките са еднакви в страниците на тази история: цялостни, завършени личности, с дух почерпан от древността и с мисъл устремена в орлов полет към вечността.
В следващите страници ще се помъча да споделя опияняващия възторг, който ме облада, когато ме огряха няколко от светилниците на българщината.

През 1862 година пред Раковски в Белград се явява един усмихнат монах: той е едър, широкоплещест, с лице надупчено от едра шарка, но хубаво от постоянна усмивка, със сини, детински очи и с глас, който омайва:
- Значи ти си този Раковски, а? Ей, слава Богу, можах най-подир да те видя...
И без да остави на великия войвода да му зададе някакъв въпрос, продължава:

- Дойдох воеводо, да се запиша в твоята легия.

Омръзна ми да живея оттатък, като роб!

- Как се викаш?

- Матея Преображенски... Ти ще ме запишеш Матея Петров.
- Ами нали си монах? Защо не си стоял в манастира, ами си тръгнал по такава рискована работа?
- Сега не е време да разкопаваме българското лозе... Какво? Ти да не мислиш, че не съм способен да въртя ятаган или да стрелям с пушка? Дай ми само враг, па тогава ще видиш...
Тъй влиза отец Матея в белградската легия, за да изживее покрусата и разочарованието, което изживяха всички легионери от вероломството на "братята сърби". Със своята кръв те прогониха турския гарнизон от Белград, но когато подириха подкрепа от сръбското правителство, за да продължат борбата  за освобождението на България получиха горчивата поука, че на чуждо куче и на сърбин не бива да вярваш! Властта на Михайло Обренович ги заплаши, че ще ги предаде на турците, или ще ги постави в окови.
Подлостта не обезверява отец Матея в неговото съзнание, че борбата за освобождение е свята и от Бога благословена. Напротив, така тази сръбска измяна му вдъхва нови сили и една идея, която измени цялата същина на българската революционна борба. Той посещава болния Левски-ранен в сражението с турския гарнизон в Белград- и вместо да започне справедливо и заслужено да ругае сърбите с усмивка му казва:
- Дяконе, добре стана тъй, че да ни дойде умът в главите. Много вярвахме на сърбите, сега поне ще се упомним. Цялата работа братко, си е в наши ръце. Ние сами ще трябва да си помогнем, та да ни помогне и Господ и Европа. Другото е вятър!

"Васил Левски и Миткалото", художник Иван Петров

Сам Левски е имал вече тези идеи. Лежейки болен, той достатъчно преценил събитията и се убедил, че никой никому не прави добро, ако не може сам да се възползва от него. Това го довежда до гениалното прозрение, че българите сами ще се освободят, като отидат курбан за Родината си.
- Аз отивам при робите- казва отец Матея, за да им отворя очите и да им кажа да не разчитат на благи думи и чужди обещания. А тебе дяконе, ще чакам в Българско...
И с хубавата си топла усмивка се сбогува:
- Ще строим манастир! Двамата ще го построим!
В думите си за манастира отец Матея слага оня велик символ, който всички свободни духове, напуснали шумния градски живот под иго и отдали се на родолюбна дейност: роду болгарскому на ползу! Той няма да се затвори в тъмна келия и да прехвърля в ръцете си броеници, или да чете нравоучение и благонравие! Не! Той ще строи манастир в душите на поробените българи, ще ги накара да се отречат от много светски суети и лъжовни радости, ще ги подготви за жертва, за да получат не царство небесно, а свое СВОБОДНО И НЕЗАВИСИМО ЦАРСТВО, над което и Бог ще излее благодатта си. В този манастир и той, и Левски, и поп Харитон, и поп Грую Бански, и злощастният поп Георги Футеков от Панагюрище, ще бъдат кандила, запалени пред Бога, за да изпросят милосърдието му.
Но отец Матея знае, че лозето не ще молитва.
Той грабва мотиката и с нея започва да разкопава заспалото съзнание на поробените. От град на град, от село на село, той обхожда България: тук държи беседи, там продава книжки с просветно и религиозно съдържание, между които и някоя от пламенните проповеди на Раковски, на трето място лекува болни, на четвърто- пее стари юнашки песни, или разказва героично приказки. Когато се позастои някъде пише книги, записва песни, събира пословици. Без покрив, без легло, без сигурен хляб- той снове из страната на робите и буди душите им за новия, идващ вече свободен живот.
Тогава селяните го наричат с едно прекрасно по смисъл и съвсем отговарящо на шеговитата му природа име МИТКАЛОТО.
В едно село неколцина младежи го закачат:
- Отче Матея, защо ти викат Миткало?
Прости хора, момчета! Те ми измислиха това име, защото съм миткал от село на село. И Иисус Христос е ходил от село на село, ама не му викат Иисус Миткалото! А пък на мене викат. Не им се сърдя! Бог вижда защо миткам...
Отец Матей не светотатства, когато смесва или по-вярно сравнява своето "миткане" с проповедната обиколка на Иисуса Христа. В това сравнение той само слага истинска стойност на работата си.
Ако Христос обхождал е да разбужда заспалите в грехове и нравствен упадък израилеви синове, отец Матей и неговите побратими разбуждаха българите от страшния сън на робството; ако Христос дойде да спаси човечеството от зло и греховно робство, отец Матей се силеше да свърши същото с българите. И той беше прав, защото за българина ЧОВЕЧЕСТВОТО Е САМО НАШИЯТ БОГОИЗБРАН НАРОД и целият всемир се заключава в очертаните с кръвта му граници на България!
През 1866 година Миткалото посещава Бяла Черква, запознава се с чудния даскал Бачо Киро и чрез него започва да събира пари за поправка на някакъв си манастир. Селяните с радост дават трудно спестените си грошчета за тази богоугодна цел. Когато обаче всесилният монах си тръгва казва на Бача Кира:
- Тия пари даскале, няма да стигнат до Света гора. Много е далече. По-добре е да ги изпратя във Влашко. Повече работа ще свършат... Ти чувал ли си за Раковски? Чувал си. А аз го познавам. Учил ме е да стрелям с пушка, да въртя сабля и да знам кога да се укривам и кога да нападам. От Раковски научих най-важното нещо: за доброто на народа, каквото и да направиш не е грехота!.. Та и за парите. Работата е съвсем проста. Проклетите ингилизи не ти дават една стиска барут на вяра. А за хайдутите трябва барут и то сандъци с барут. Парите не растат като шикалки в гората. Ако реча на хората: дайте пари да купим за хайдуте барут- в дън земя ще се изпокрият. А все ще се намери някой да скочи до конака и да каже на пашата: в наше село такъв и такъв човек е дошъл!... Па и за манастира не лъжа християните! Правя си сметката: с тези пари ще купиш барут, с барута ще въоръжим хайдутите, с хайдутите ще освободим България... А като се освободи България ще правим колкото си щем манастири...
Ето: това е здравият смисъл на едно истинско народослужение! Според него всичко сторено за народ и Родина е простено и благословено!
Затова, когато отец Матея умира в 1875 година, с чиста съвест изповядва:
- Господ вижда, че не съм направил нищо за себе си, а за своя народ, колкото ми са били силите. Мъчно ми е, че нямах още малко дни да поработя... Може би щях да бъда полезен. Гореше ми сърцето за българщина!
Може ли да съществува по-лъчезарен светилник?
ОТЕЦ МАТЕЙ МИТКАЛОТО е роден в Ново село- Търновско. Има ли обаче някакво значение неговото родно място, когато той е живял, работил и страдал за цялата българщина? Можем ли с географски определения да ограничаваме всебългарските светилници? Разбира се, не! Защото няма село, и град, и паланка в нашата страна, както където да не са изгорели не едно, а стотици сърца за българщината. Затова родолюбието на българина е цялостно. Не е ограничено от "нашенци и вашенци". Нашенци са всички, които живеят и ще живеят, докъдето стигат лъчите на българското слънце и звучи сладкато българско слово.

Защото едновременно с новоселчанина Матей Миткалото гори и сърцето на ПОП ГРУЮ БАНСКИ- слвният поп Грую, дясната ръка на Бенковски, ораторът на Оборище, войникът от Еледжик- дивният този чернокапец, който носи епатрихила си в патрондаша и на калимявката си пришива сребърен герб с разярен лъв, който при погрома на Априлското въстание сам повежда чета и я води, докато попада във вражи ръце, който дори в Анадола не унива, а с пламенни слова поддържа духа и на другарите си. Този простичък и скромничък селски свещеник, голям със своите бойни подвизи става още по-голям с вярата си в борбата. Тази му вяра го кара дори да пристъпи каноните на светата Черква и сам за себе си да създаде верую!
И какво величаво, какво истинско българско верую!
ВЕРУЮ ВО ЕДИНОГО ХЪША БАЛКАНСКОГО,
ВИДИМ ЖЕ ВСЕМ И АГАРЯНИ ДА НЕ ВИДИМ!
Духовната еднаквост на българина, където и да е роден, където и да е расъл и да е работил е неопровержим факт. Един истински наследник на Миткалото, на поп Груя и на всичките им побратими, макар от много по-късно време е костурският войвода- ДЯКОН ЕВСТАТИЙ.
Роден в село Нестрам, Костурско, той преминава през много патила, докато достига в Букурещ, като дякон в българската черква. Когато през 1903 година започва подготовката на великото илинденско въстание, скромният Божий служител повтаря думите на Миткалото пред Раковски, без да ги знае и без да ги подозира. Едно негово писмо започва тъкмо с тях:" Брате, не зная какво ще речеш за мене, ала аз за себе си съм убеден, че лозето не ще молитва, а мотика!" Време е да взема мотиката, а ти разбирай пушка!"
Мотиката на дякон Евстатий и на всички като него се развъртя из целината на поробена Македония, ала не са били, сякаш достатъчни жертвите за свободата. Безчислените врагове разсипват Илинденското въстание, ала не изгарят в пожарищата на Смилево, Кукуш и Щип вярата на дякона. Пред славния Георги Сугарев той казва с мъжество и сила: Вярвам в силата на нашия народ и знам, че победата ще бъде наша... А че ние сме отишли- все ми е това! 
НАРОДЪТ ЩЕ СЕ ОСВОБОДИ!
С тази си вяра той без да знае потвърждава "Веруюто" на поп Грую.
-----
Ето още един светилник на българщината!
В самото начало още на тази книжка аз подчертах, че жертвоготовността на българина при необходимостта да се постигнат народностните идеали се изразява не само в революционен подвиг, а въобще във всички проявления на живота и поради това тази жертвоготовност е още по-ценна. Тя се явява еднакво наложителна за всички слоеве, съсловия и класи. Тя е еднакво наложителна за бедни и богати, за учени и прости- всекиму спроти силите и възможностите, защото за всички е вътрешна народностна стихия.
И само по тази причина робувалата петстотин години България, изостанала назад във всяко отношение от цивилизованите европейски народи можа за шейсетина години да ги достигне, а съседите си да надмине със столетия напред. Казвайки това, аз не се забравям от някакъв шовинистически екстаз, нито се заемам с груба убедителност да доказвам неистини, както правят обикновено народите, които могат да се похвалят само със силните си приятели и които страшно напомнят катъра, който не посмял да каже, че магарето му е баща, а високо се хвалел, че жребецът му е вуйчо!
В твърдението си, че българинът е надминал със столетия своите съседи няма да си послужа и с исторически кредити, загубени още преди две хиляди и петстотин години, защото дълбоко вярвам в максимата, че с колата на миналото доникъде не може да се стигне, ако тази кола не е редовно поправяна, поддържана и запазена във вид и качества за използуване.
Пред силнейшите приятели на сърбите българинът непременно ще застане с подходяща горда почтителност, но това не ще му попречи да запита:"ами без такива приятели какво можете да направите?"
Пред славнейшите древни елини Омир, и Алкей, и Перикъл, и Темистокъл- българинът безспорно като цивилизован човек ще стои със свалена шапка и със страхопочитание, но веднага ще разбере, че тези гении на мисълта, на изкуството, на политиката и военното дело нямат нищо общо с малоазиатските мързеливци, доведени от един хитроумник да обезбългарят Беломорска Тракия, юначното кралство на Момчила.
Наистина, за своите заключения и аз се движа с колата на българското историческо минало, но правя това, защото знам, че тази кола е здрава и стегната, че тя идва от древността, но минава със същия равен и правилен ход през средните векове, през робството пътя ѝ бива препречен от много препятствия, но те се преодоляват, за да препусне през дните на възраждането към светлия кръгозор на свободата. Колата на българското историческо минало, нито веднъж не е прекъсвала своя ход. Походна кола през дните на Испериха, тя става стенобитна машина пред стените на Цариград, рицарска колесница през времето на Калоояна, подвозка на черешово топче през Априлското въстание, гаубичен лафет в обединителните войни, за да шествува сега, като златна кочия от приказките за добрия и справедлив цар, който идва да донесе мир, спокойствие и щастие за народа си.
Златната кочия ме води край многото светилници на българщината. Един от тях е ХАДЖИ МИНЧО ОТ ТЪРНОВО.
Малцина го познават истински. Знаят го от една стара песен, сега вече опростачена и превърната на безсъдържателен кръчмарски шлагер.
" В Цариград се беглика продава,-
Хаджи Минчо от Търново наддава..."
А Хаджи Минчо най-малко е подходящ за герой на кръчмарски шлагери. Та и самата тази стара песен, със своята историческа стойност звучи безобразно и грозно в устата на цигани цигулари. Защото е създадена за един войник служил достойно на своя народ и умрял на поста си.
-----
Хаджи Минчо е търговец- тежък търговец на колониални стоки и манифактура. В Търново има седем магазии и седем клона на фирмата му разнасят неговата слава из цял свят: от Бирмингам, през Хамбург, Лайпциг, Виена, Пеща, Смирна до Калкута. Освен това две негови подцентрали работят в Одрин и Цариград. И този тежък търговец, облечен с анадолски кюрк, подплатен с кожи от белки, с черни еминии и венедишки чорапи си е позволявал патриотичната дързост да не носи морав анадолски фес, а черен самурен калпак- българска народна шапка. Той си позволява тази дързост, защото касите му пращят от злато и защото австрийският консул на пътя от Свищов за Цариград се отбива непременно в Търново да му гостува и да му донесе много здраве от неговия ортак, завеждащ клона във Виена-прочутият народник Д-р ЕВСТАТИ СЕЛВЕЛИ. Отивайки си по пътя, консулът е натоварен от Хаджи Минчо да занесе много здраве на приятеля му Великия везир на Цариград. И тъкмо този човек, този първенец на Отоманската империя е най-отявлен народник, най-решителен закрилник на сиромашията, която в ония черни години е била най-голяма част от българското поробено население.
Хаджи Минчо не държи парите си затворени в касите, защото има философско разбиране за тяхната стойност:
- Парата е дадена да робува на човека, а не човекът на нея. Като стои затворена, тя зеленясва. Като се търкаля по света, добрини прави.
В 1835 година един Хаджи Минчов побратим- търговецът Велчо Джамджията бива обесен насред Търново, защото подготвял бунт против Падишаха. Хаджи Минчо не е замесен във Велчовата завера, но именно поради това му са развързали ръцете да продължи Велчовото дело, ако не с барут и стомана, поне с просвета. Още с обесването на Велча, той поема изцяло издръжката на българското училище, което противопоставя на гръцкото-владишко. Той удвоява заплатата на даскал Андон Никопит, та да не би фанариотът Иларион Критски да го съблазни с повече пари. И най-голямата му радост е тази да види, че гръцкото училище се затваря. Тогава той пише на зетя си в Цариград:" С Божа помощ смогнах да отсеча най-страшната глава на греческата стоглава хидра!"
Няколко години по-късно Хаджи Минчо повиква от Цариград лекар- варненецът Д-р Алеко Христофидис, който да цери безплатно търновската беднотия. За всеки беден болник е заплащал Хаджията. Тук му е мястото за една скоба. Доктор Алеко е бил от Варна, но когато изучил медицина във Франция и се убедил, че никой не знае къде се намира България, предпочел да минава за грък. С идването си в Търново, той бил изненадан от факта, че един толкова голям и почитан човек, като Хаджи Минча може не само да не се срами от българщината си, ами и да се гордее с нея. Това го заставило да се опомни и още в първия месец от работата му в сърцето на България, той заменил предателското гръцко име с български-така станал Д-р Алеко Христов.
За да може докторът да работи спокойно, Хаджи Минчо му отпуща безплатно един от своите дюкяни за аптека и амбулатория. И веднага пише на ортака си във Виена: "Достопочтений ми Доктор Евстате, драгий ортак, моля с първия пампор да ми изпратиш една специрия /апетека/ цял такъм. Да е от хубава по-хубава, а за парите не мисли! Прати ми фактура!"
Той получава медикаментите за специрията заедно с фактурата за стойността им и веднага отнася последната в своята сметка, като "лични и домашни разходи".
Когато през зимата Селвелията се връща в Търново, за да приключат баланса на фирмата и вижда как е наредена Хаджи Минчовата амбулатория и аптека и как е заведена по книгите виква обидено:
- Дядо Хаджи, грехота е! И аз искам да бъда съдейник на такова благородно дело. Каквото е направил Хаджи Минчо за доброта на българите, направила го е цялата фамилия. Искам и аз да участвам в загубата от специрията!
На тази постъпка на ортака си Хаджията се усмихва и отвръща:
- Ех, Стате, Стате! Не са те развалили съвсем европейците! Още си е останала у тебе чиста българщина!
-----
А колко е била чиста българщината у Хаджи Минча личи от неговото последно дело: най-голямото събитие в империята през 1855 година.
В топлата кантора на фирмата "Хаджи Минчо, Селвели и съдружие" не влиза воя на януарския вятър, нито едрите снежинки. Жаравата аленее в големия бакърен мангал. На една маса Иванчо Радювич- търговски пътник на фирмата-брои пари. На други две маси писарите нанасят по тевтерите сметки и фактури. При прозореца на низката софа седи със скръстени крака Хаджи Минчо, отпива с дребни глътки кафето, върти тежките божигробски броеници и бавно чете "Благонравие"-то на Райно Попович. В кантората страхливо се вмъкват неколцина селяни с протрити ямурлуци, с окърпени цървули и с почтително свалени охлузени калпаци.
- Ако идвате за стока, - казва Иванчо Радювич,- идете в долната магазия.
- Не! Ний... такъво... при дядо Хаджия... по работа!- казва най-старият от селяните.
- При мене ли?- запитва Хаджи Минчо, бичва настрана книгата и намества сребърните букурещки очила. - Кажете да видим, какво ви води?
И селяните разказват, че са пратеници от Добруджа и Тракия, че са овчари и че идват да молят Хаджи Минча да вземе беглика, защото досега го вземали един турчин Хаджи Мехмед и един грък Хаджи Перикли. А те били такива разбойници, че от една овца по три кожи искали да дерат.
- Ами аз никога не съм бил бегликчия!- очудва се старият търговец. Защо сте дошли при мене?
- Защото си най-верният човек, дядо Хаджи, - отвръща най-старият овчарски пратеник. - И си богат. Само ти можеш да го вземеш. А ако не- ние ще си натирим стадата я в Черно море, я в Бяло.
Хаджи Минчо дълбоко се замисля. Сетне повдига глава и отсича:
- Да бъде! Вървете си по живо, по здраво. Ще взема беглика, щом е за народно добро!
И на единия от писарите си рече:
- Пиши на зет ми Хаджи Николи в Цариград да вземе беглика.
- Друго, дядо Хаджи?
- Нищо друго! Пиши му две думи: вземи беглика!
Скоро в Търново се получава отговор, че хаджи Мехмед предлага сгодни условия за сортачаване. Хаджи Минчо избухва и заповядва:
- Пиши на зет ми: ХАДЖИ МИНЧО ТУРЧИН ОРТАК НЕ РАЧИ! Толкоз!
-----
Старата песен продължава:
"Хаджи Мехмед люто му се закани,
аз ще те тебе, Хаджи Минчо убия!"
И изпълнил заканата си.
На връх Петровден трима арнаути причакват хаджи Минча навръщане от лозето му и го прострелват. Благородният българин умира, ала овчарите не натирват стадата си я в Черно море, я в Бяло.
-----
И чудно: като че ли да завърши напълно кръга на своята народническа служба, Хаджи Минчо умира с грижа за народа. Малко преди да се скъса нишката на живота му, той идва на себе си и казва на д-р Алеко:
- Докторе, прави каквото правиш, гледай да нагласиш болница, както сме говорили. За пари не мисли! Парите не са за целуване! Болницата гледай! И в нея прибирай само българи, само сиромаси българи!
Само тъй светят сърцата на истинските българи!
Тъй свети сърцето на ДЯДО ЗДРАВЕ от Велес. Той извършва своя подвиг тъкмо в годината, когато Хаджи Минчо от Търново умира. Защото Бог е присъдил светилата на българщината да се редуват непрестанно: роду болгарскому на ползу.
Прочетете и първа част 
Прочетете- "ЗВЕЗДА КЕРВАНДЖИЙКА"- историческа повест за Хаджи Минчо от Търново

 
Източник на ръкопис

ПОДКРЕПЕТЕ СТАРО ТЪРНОВО С ДАРЕНИЕ

 © Съдържанието в блога /текстове, фотографии и видео/ е под закрила на Закона за авторското право. Използването и публикуването на част или цялото съдържание на блога без разрешение от страна на Старо Търново е забранено.