 |
| Молитва- Борис Денев |
"...Пред Светого Климента горят безброй лампади..."
Майката на Григор Пърличев
Жизнената сила на един народ се измерва с жертвоготовността на неговите синове. Колкото по-голяма е тя, толкова по-здрав, могъщ и запазен през вековете е този народ. Той може да преминава през всички завои на историческата съдба, да изживява падения и погроми, да пропада в бездни и с векове да пие горчилките на робската неволя, но никога не ще го отрови унинието, никога не ще го покруси безнадеждност. При други случаи, когато настанат дни на величие и възход, на успехи и благополучия, тогава пък, той не ще се забрави от сполетялото го щастие, а познавайки неговата краткотрайност, когато е изпратено по милост Божия ще го приеме не като такова, ами като заслужен плод на дадените жертви. Защото жертвите направени за род и Родина са семена, които понякога бавно поникват, но непременно дават плодове.
И колкото по-големи и по-щедри са жертвите, толкова по-плодадтни и богати ще бъдат жътвите. В мировата история са твърде малко народите, които биха могли да се похвалят с жертвоготовността на българина. Като че ли Провидението нарочно е отредило на българина едно тежко съществуване, за да може да го изпита доколко е готов за жертви. И едва когато е виждало българската земя изцяло засята с тях, едва тогава е разтваряло десницата си, та да благослови жътвата.
От мрачината на най-дълбоката древност, оттам докъдето не смогва да надникне дори любопитния поглед на историята, идва българският народ и оттам започва своята жертвена сеитба. И трябва да се подчертае, че той никога не е сеел само за своето лично благополучие. Защото в разбирането си за "личност", българинът винаги, при всички случаи и обстоятелства вижда целия български народ в неговата уредена общност: българска държава. Девизът, издигнат в последните десет години от културните и борчески народи:" Човек не е нищо, сиреч: "човек е нищо, държавата е всичко!" Това стопяване на отделната личност в държавата е основа на българското мислене и жертвоготовност. За българина не съществува народ, като нещо цяло, ако това цяло не е държава. И то самостоятелна, независима, негова- си държава. Как другояче би могло да се обясни обстоятелството, че още в първите години на отоманското владичество над България започват едно след друго въстания, когато е доказано, че тогава властта на завоевателите е била изключително човечна и справедлива към завладените българи? Единствено със съзнанието, че държавата е всичко за българина, но само когато е негова собствена. В такава държава той е готов да бъде нищо, защото чрез нея ще бъде всичко и за да я добие, той начева своята жертвена съдба. За да се види до каква степен разбирането за държава, или още по-вярно, държавническото чувство у българина е негова непоколебима стихия и вътрешна духовна същина, стига само да си спомним няколко случаи.
По указанията на хронистите от далечния изток става ясно, че българите-хунори са имали държавно устройство, покриващо се почти напълно с това понятие в наши дни, още хилядолетия преди Христа. И то е било толкова силно и на толкова здрави социални и национални основи, че когато българите са владеели многомилионната китайска страна и са я направили държава по свой образец, не са станали китайци, а са запазили народностния си облик цялостен и неповреден от смесването.
Също така ще си обясним и факта, че малкото българи, завзели земята от двете страни на Дунава до Балкана, срещайки се с многобройни славянски племена, не са станали славяни, а са смогнали да направят последните българи. При това тем не са били в услуга асимилаторските апарати на някогашната отоманска империя, която срещу приемане на мохамеданството е раздавала права и привилегии. Не им е помагала развращаващата цивилизаторска машина на Византия, даряваща на родоизменниците титли, злато и скъпоценности. Не са използвали и асимилаторските шайки на добре известните "славянски завоеватели"- сърбите, които в бясното си увлечение можеха да направят и от африканските негри "прави срби", като ги убедят, че Бог е бил в лошо настроение, когато ги е създавал, та е забравил да ги вароса и кожата им е останала черна. Впрочем, ако този аргумент не би помогнал, сърбите биха си послужили с прословутата си "слобода", в която цивилизаторска роля играят севдалинката, кафаната и достатъчно количество "рачия"- свобода, опияняваща съзнанието.
На българите е липсвало даже най-елементарното средство за асимилиране на поробени народи, което нашироко се използва от джентълменска Англия и социалистическа Русия: поголовната чистка. И въпреки това, завладяваните от тях народи са бивали хиляди пъти доволни от българското държавно устройство, което им е осигурявало мирно благополучие, спокойствие, възможности за творчески труд и благородните радости на едно здраво семейство и общество.
Чувството на българина за държава се изразява със символа на държавната власт, народното единение и Божията благословия за преуспяване, овеществен в личността на Ц А Р Я.
Държавата, и то българската държава е немислима и несъществуваща без цар. Защото за българина Той е изразителят на цялостната народна воля за независимост и свобода, носител на всички народностни добродетели, посредник между Божието промишление и народната съдба и пръв служител пред жертвения олтар на българщината.
Доколко това твърдение е вярно и непоколебимо личи от два факта. Единствената страна от как свят светува, която нито ден не е била р е п у б л и к а е България. Дори, когато татарските нашествия в нашата Родина и болничавостта на царя Константин Асен Тих са заставили овчаря Ивайло Бърдоква да натири стадото си и с отбрана дружина да завладее властта, за да възстанови величието и славата на българската държава и тогава България не изживява републикански лудории на които са ставали и стават жертва толкова народи. Защото овчарят Ивайло не става председател на република, а се възцарява и приема тежката, ала славна корона на българските царе. Тук е място да се отвори една скоба, за да се разобличат много недомислия, разпространявани от непросветени, или по-скоро от натъпкани с чужди идеи историци. Делото на Ивайло не е държавен преврат, каквито е имало със стотици в историята на Византия, или даже на много по-младата държава- Сърбия. Това дело е доказано бойно проявление не против съществуващия държавен порядък, а против външни врагове на страната. Тъкмо затова Ивайло не се обявява за народен водач, не сваля царствуващата династия и не прогласява република. Дотогава е имало много републики, та той макар да е бил "овчар", все ще трябва да е знаел като как става тази работа. Защото няма здрав разсъдък, който да се съгласи с твърденията на гръцките летописци, че царят на българите е бил прост и неук човек, ако неговата работа се е заключавала само в борба с татарите-добре, но когато е дошъл въпросът за възцаряването не може да се допусне, че търновският патриарх, или благородните боляри ще да са били толкова потресени та да провъзгласят за цар един невежа. Ивайло положително ще е бил образован човек, без друго потомък на някой личен болярин и сигурно е имал свои стада, откъдето е останал и прякора му. Но в никой случай не ще е търчал подир овцете си с гега в ръка! Такова предположение може да бъде само продукт на безсъвестната гръцка политическа история, която е вулганизирала всичко българско, поради твърде прозрачни намерения. Та нали тъкмо от тези намерения страдаме и досега!
Ивайло отлично е познавал психологията на българина, четял е душата му и отлично е знаел неговото разбиране за държавно устройство. За българина не съществува държава без Цар. Той може да бъде дори овчар-стига да е мъдър, храбър и човечен- но бездруго ще трябва да стане цар, за да установи български държавен порядък.
ЗАЩОТО ЗА БЪЛГАРИНА ЦАРЯТ Е СИМВОЛ, СВЕЩЕН И БОГОИЗБРАН, И ВСЯКА РЪКА ДРЪЗНАЛА ДА ПОСЕГНЕ НА НЕГОВОТО ВЕЛИЧИЕ, ЩЕ БЪДЕ ПРЕСЕЧЕНА КАТО СУХА ТРЪСТИКА!
Още един факт потвърждава мисълта, че Царят е гордост и духовен водач на българите през дни на успехи и благоденствие и единствена надежда и опора в неволите.
Когато България гасне под гнета на робството, едничката изразителка на духовния мироглед на поробенитете българи става народната приказка.Три-четвърти от народните приказки започват с думите:"ИМАШЕ ЕДНО ВРЕМЕ ЕДИН ЦАР..."
Колкото на пръв поглед тези думи да не значат нищо, толкова когато бъдат разтълкувани те показват отношението на българина към неговата държава-сиреч към Този, в когото той е заключвал всичките си схващания за държавничество. "Имаше едно време един цар" ще рече: имаше едно време едно упование, едно могъщество, една сила. Тогава беше добре, защото бяхме свободни, защото имахме баща-закрилник, защото бяхме горди и независими. Тогава враг не газеше земята ни и не бяхме роби. Първите наченки на нашето възраждане трябва да търсим в приказките на старци и старици... чудните тия приказки за някогашните царе. Та нали и самата Паисиева история е една хубава приказка, най-хубавата, която е създал българският народен гений!
Двата фактора на българското политическо умозрение, които всъщност са един и същ фактор, защото взаимно се покриват. Държавата и царя са основа на всички народни проявления на българина. Преди всичко те са основа на българската жертвоготовност, на която са посветени следните страници. И ако направих този комай длъчък увод, направих го за да изясня вътрешната причина, караща българите да правят неповторими в историята народните жертви за своята държава. Още едно малко отклонение се налага, за да си обясня същността на понятието жертва. Още първите религиозни проблясъци в съзнанието на човека създават ритуала на жертвоприношението. Според него човек е длъжен да се лиши от това, което му е най-скъпо, за да умилостиви или възхвали, или отблагодари на Божеството. Социалните философии, които още от най-дълбока древност определят човека като "обществено животно" смятат, че всеки член на обществото е длъжен да прави жертви от личните си блага-смятани общо, като ценности на човешкия живот- за да се изгради цялостното общество, или държавно благо. Всеки отделен човек намира в сърцето си някаква необходимост, чисто духовна да прави жертви за тези, които обича, като се почне от малките и незначителни подаръци и се стигне до готовността за жизнена жертва. И при трите случая е ясно, че човек прави жертви за това, което живее в неговото съзнание, като ЛЮБОВ. За българина и трите случаи, обаче се събират в един огромен фокус: БЪЛГАРИЯ. За него тя е реален израз на Бога, защото Промислителят го е повикал на живот под нейното слънце, пуснал е в неговите младенчески гърди първа струя от нейния въздух и върху нейното синьо небе е отправил първия му поглед. В историята на религията се смята за най-голяма жертвоготовност тази на патриарх Авраам, който бил готов да предаде сина си на всесъжение Богу. Нима тази жертвоготовност не е имал всеки българин и всяка българка, изпращайки сина си на бойното поле? И не ли за жертвоприношение ги изпращат те там? При това има една съществена разлика. Докато Авраам все е имал надежда да умилостиви Бога, българинът няма такава, защото неговата жертва е безвъзвратна и края ѝ предварително уговорен с мъдростта: в битка куршум не се дава заем!
Казахме, че основа на българското народностно мислене е държавата. Оттук насетне не е необходимо да тълкуваме философското схващане за жертвата, обществената готовност за жертва е Готовността на българина да се жертва за обществото, сиреч за своя народ е негово предопределение. Да се жертва за това, което обича, дори в тесен смисъл на понятието "обич" за българина е равносилно да се жертва за България, защото само тя е хранилище на обичните му: земя, дом и близки. Най-голямото достойнство на българина, когато прави жертви за своята Родина е това, че той не гледа на направеното, като нещо изключително и важно, като на геройска проява и божествено вдъхновение, а като на съвсем естествено дело, наложено му от съзнанието за дълг. И тъкмо затова самите му жертви са много по-ценни и много по-святи. Когато ги прави той се счита войник и само като такъв-скромно и безшумно- свещенодействува пред олтара на България. Спомням си думите на един голям военоначалник, когато преди няколко години бяхме застанали на моста на Пиринска Бистрица и гледахме отсреща, към Рупел, белите фустанели на гръцките евзони. Тези войници, изпратени от сърцето на Гърция пазеха нашата Тракия- богата плячка, заграбена през 1918 година.
Тогава старият боец поклати глава и отсечено каза:
- Това няма да бъде вечно! Това не може да бъде вечно! Каквото и да става, българинът ще победи! Непременно!
Тези думи са истинска преценка за българина: той е войник, защото знае да се жертвува, защото изпълнява дълг. Целият български народ е войник. Бил е такъв преди векове, такъв ще бъде и до века, докато земята е обвита с въздух и огряна от слънце! Неговите войнишки качества не бива да се броят само в буквален смисъл и само на бойно поле. Войнишките му проявления са навсякъде и всякога, защото българинът през целия си живот служи: беззаветно, безропотно и безгранично. С еднаква вещина и войнишко съзнание той вдига секира и меч, копае окопи и бразди в плодородната земя, пише книги и чертае с кръвта си синурите на България.
Всички българи са войници. Здравите и силни мъже от ордата на Испериха се преродиха в победните колони на Симеона и Иван-Асеня, за да се превъплътят по-сетне в опълченците на Шипка, в щурмуваците на Тутракан, в соколите на Кала-тепе и Дуб, във витязите на Каймакчалан, Чеган и Кубадин. Мъдрите съветници на Крума-Законника и на Омортага-Строителя, изпълняващи войнишки дълг в устройството на новата държава се превъплотиха в книжовниците на Бориса, Симеона и Иван-Александра, за да възкръснат отново за войнишка служба в народните избраници на Оборище и в творци на Търновското законодателство.
Войници бяха беловласите монаси, които пишеха при мъждукащата светлина на кандилата сказанията на древността, за да разбудят с тях духа на поробените: войници бяха изпитите и бледи пустинници, които живееха в пещери и хралупи, за да изкупят прегрешенията на миналото и да възвестят светлика на идващата свобода, като войници на поста си загиваха безличните и скромни селски свещеници, носещи с еднаква благоговейност и кръст и меч, и водещи с тях богомолните си стада на бунт за свободата и величието на българския народ.
Войници бяха и българските майки, които изпращаха синовете си в хайдушки дружини и при пътните порти проверяваха дали не са забравили да си вземат развлачено ленено платно и сладък мехлем за куршумените рани.
Войници бяха българските девойки, когато на своите избраници, заминаващи на бой подаваха китки и без сълзи и хленч казваха с умиление и ласка:
- На, давам ти здравец и мушкато. Като здравеца да си як и като мушкатото да си румен и весел, когато се завръщаш от боя. Аз пък, отсега, докато се върнеш ще се кича с помниче, да не излизаш ни деня, ни нощя из ума...
Войници бяха невръстните деца, защото с тяхната невинна кръв в Батак и Перущица, в Клисура и Поибрене, в Кукуш и Смилево, в Костур и Щип, бе оросена жертвената сеитба на бащите им, за да даде плода си:
С В О Б О Д А Т А Т А
Ето тези милиони войнишки сърца изгорели, за да осветлят пътя на българския народ към възход и напредък са неръкотворните и неугасващи СВЕТИЛНИЦИ НА БЪЛГАРЩИНАТА.
Прочетете и втората част
ЗАЩОТО ЗА БЪЛГАРИНА ЦАРЯТ Е СИМВОЛ, СВЕЩЕН И БОГОИЗБРАН, И ВСЯКА РЪКА ДРЪЗНАЛА ДА ПОСЕГНЕ НА НЕГОВОТО ВЕЛИЧИЕ, ЩЕ БЪДЕ ПРЕСЕЧЕНА КАТО СУХА ТРЪСТИКА!
Още един факт потвърждава мисълта, че Царят е гордост и духовен водач на българите през дни на успехи и благоденствие и единствена надежда и опора в неволите.
Когато България гасне под гнета на робството, едничката изразителка на духовния мироглед на поробенитете българи става народната приказка.Три-четвърти от народните приказки започват с думите:"ИМАШЕ ЕДНО ВРЕМЕ ЕДИН ЦАР..."
Колкото на пръв поглед тези думи да не значат нищо, толкова когато бъдат разтълкувани те показват отношението на българина към неговата държава-сиреч към Този, в когото той е заключвал всичките си схващания за държавничество. "Имаше едно време един цар" ще рече: имаше едно време едно упование, едно могъщество, една сила. Тогава беше добре, защото бяхме свободни, защото имахме баща-закрилник, защото бяхме горди и независими. Тогава враг не газеше земята ни и не бяхме роби. Първите наченки на нашето възраждане трябва да търсим в приказките на старци и старици... чудните тия приказки за някогашните царе. Та нали и самата Паисиева история е една хубава приказка, най-хубавата, която е създал българският народен гений!
Двата фактора на българското политическо умозрение, които всъщност са един и същ фактор, защото взаимно се покриват. Държавата и царя са основа на всички народни проявления на българина. Преди всичко те са основа на българската жертвоготовност, на която са посветени следните страници. И ако направих този комай длъчък увод, направих го за да изясня вътрешната причина, караща българите да правят неповторими в историята народните жертви за своята държава. Още едно малко отклонение се налага, за да си обясня същността на понятието жертва. Още първите религиозни проблясъци в съзнанието на човека създават ритуала на жертвоприношението. Според него човек е длъжен да се лиши от това, което му е най-скъпо, за да умилостиви или възхвали, или отблагодари на Божеството. Социалните философии, които още от най-дълбока древност определят човека като "обществено животно" смятат, че всеки член на обществото е длъжен да прави жертви от личните си блага-смятани общо, като ценности на човешкия живот- за да се изгради цялостното общество, или държавно благо. Всеки отделен човек намира в сърцето си някаква необходимост, чисто духовна да прави жертви за тези, които обича, като се почне от малките и незначителни подаръци и се стигне до готовността за жизнена жертва. И при трите случая е ясно, че човек прави жертви за това, което живее в неговото съзнание, като ЛЮБОВ. За българина и трите случаи, обаче се събират в един огромен фокус: БЪЛГАРИЯ. За него тя е реален израз на Бога, защото Промислителят го е повикал на живот под нейното слънце, пуснал е в неговите младенчески гърди първа струя от нейния въздух и върху нейното синьо небе е отправил първия му поглед. В историята на религията се смята за най-голяма жертвоготовност тази на патриарх Авраам, който бил готов да предаде сина си на всесъжение Богу. Нима тази жертвоготовност не е имал всеки българин и всяка българка, изпращайки сина си на бойното поле? И не ли за жертвоприношение ги изпращат те там? При това има една съществена разлика. Докато Авраам все е имал надежда да умилостиви Бога, българинът няма такава, защото неговата жертва е безвъзвратна и края ѝ предварително уговорен с мъдростта: в битка куршум не се дава заем!
Казахме, че основа на българското народностно мислене е държавата. Оттук насетне не е необходимо да тълкуваме философското схващане за жертвата, обществената готовност за жертва е Готовността на българина да се жертва за обществото, сиреч за своя народ е негово предопределение. Да се жертва за това, което обича, дори в тесен смисъл на понятието "обич" за българина е равносилно да се жертва за България, защото само тя е хранилище на обичните му: земя, дом и близки. Най-голямото достойнство на българина, когато прави жертви за своята Родина е това, че той не гледа на направеното, като нещо изключително и важно, като на геройска проява и божествено вдъхновение, а като на съвсем естествено дело, наложено му от съзнанието за дълг. И тъкмо затова самите му жертви са много по-ценни и много по-святи. Когато ги прави той се счита войник и само като такъв-скромно и безшумно- свещенодействува пред олтара на България. Спомням си думите на един голям военоначалник, когато преди няколко години бяхме застанали на моста на Пиринска Бистрица и гледахме отсреща, към Рупел, белите фустанели на гръцките евзони. Тези войници, изпратени от сърцето на Гърция пазеха нашата Тракия- богата плячка, заграбена през 1918 година.
Тогава старият боец поклати глава и отсечено каза:
- Това няма да бъде вечно! Това не може да бъде вечно! Каквото и да става, българинът ще победи! Непременно!
Тези думи са истинска преценка за българина: той е войник, защото знае да се жертвува, защото изпълнява дълг. Целият български народ е войник. Бил е такъв преди векове, такъв ще бъде и до века, докато земята е обвита с въздух и огряна от слънце! Неговите войнишки качества не бива да се броят само в буквален смисъл и само на бойно поле. Войнишките му проявления са навсякъде и всякога, защото българинът през целия си живот служи: беззаветно, безропотно и безгранично. С еднаква вещина и войнишко съзнание той вдига секира и меч, копае окопи и бразди в плодородната земя, пише книги и чертае с кръвта си синурите на България.
Всички българи са войници. Здравите и силни мъже от ордата на Испериха се преродиха в победните колони на Симеона и Иван-Асеня, за да се превъплътят по-сетне в опълченците на Шипка, в щурмуваците на Тутракан, в соколите на Кала-тепе и Дуб, във витязите на Каймакчалан, Чеган и Кубадин. Мъдрите съветници на Крума-Законника и на Омортага-Строителя, изпълняващи войнишки дълг в устройството на новата държава се превъплотиха в книжовниците на Бориса, Симеона и Иван-Александра, за да възкръснат отново за войнишка служба в народните избраници на Оборище и в творци на Търновското законодателство.
Войници бяха беловласите монаси, които пишеха при мъждукащата светлина на кандилата сказанията на древността, за да разбудят с тях духа на поробените: войници бяха изпитите и бледи пустинници, които живееха в пещери и хралупи, за да изкупят прегрешенията на миналото и да възвестят светлика на идващата свобода, като войници на поста си загиваха безличните и скромни селски свещеници, носещи с еднаква благоговейност и кръст и меч, и водещи с тях богомолните си стада на бунт за свободата и величието на българския народ.
Войници бяха и българските майки, които изпращаха синовете си в хайдушки дружини и при пътните порти проверяваха дали не са забравили да си вземат развлачено ленено платно и сладък мехлем за куршумените рани.
Войници бяха българските девойки, когато на своите избраници, заминаващи на бой подаваха китки и без сълзи и хленч казваха с умиление и ласка:
- На, давам ти здравец и мушкато. Като здравеца да си як и като мушкатото да си румен и весел, когато се завръщаш от боя. Аз пък, отсега, докато се върнеш ще се кича с помниче, да не излизаш ни деня, ни нощя из ума...
Войници бяха невръстните деца, защото с тяхната невинна кръв в Батак и Перущица, в Клисура и Поибрене, в Кукуш и Смилево, в Костур и Щип, бе оросена жертвената сеитба на бащите им, за да даде плода си:
С В О Б О Д А Т А Т А
Ето тези милиони войнишки сърца изгорели, за да осветлят пътя на българския народ към възход и напредък са неръкотворните и неугасващи СВЕТИЛНИЦИ НА БЪЛГАРЩИНАТА.
Прочетете и втората част
Запознайте се с творчеството на забранения от комунистите писател Змей Горянин тук- https://zmeigorjanin.blogspot.com
ПОДКРЕПЕТЕ СТАРО ТЪРНОВО С ДАРЕНИЕ
Няма коментари:
Публикуване на коментар