За църквата „Св. св. Апостоли Петър и Павел“
Този храм — паметник на величие и държавническа мъдрост, жестоката ирония на съдбата е свързала с последните горчиви изпитания на поробена България. След завладяването на Царевецката крепост и опожаряването на дворците, патриарх Евтимий слязъл в тази черква и се опитал от нейните стени да направи последна крепост на българския дух. Тука той е служил последната си литургия, тука отчаяният народ на колене е молил небесата във всенощни бдения. Под този свод палачите са намерили светия старец, за да го изведат „на стену града“ и да му отсекат главата пред очите на ужасения народ. Но станало чудо: когато палачът издигнал ятагана си, ангел Божи се спуснал от небето и хванал престъпната ръка, която в миг се вдървила и ятагана паднал в пропастта. Макар че османците не видели Божия ангел, смъртен страх от небесно наказание ги обхванал, и Челеби на часа освободил светия старец. Животът му бил пощаден, но Бог искал той да свърши дните си в изгнание.
„Подир това чудо — разказва Григорий Цамблак в своето похвално слово (отца Евтимия, патриарха Терновского- варваринът заповяда людите да се преселят на изток, а Божия човек да се заточи в Македония. И той тръгна заедно с людите, като втор Иеремия. Тази гледка можеше да изтръгне сълзи и от градските камъни: деца се разделяха от бащите си, и брат от родни братя, защото не отвеждаха всички в едно и също място, та поне като се виждат да утешават скръбта си, но едни оставиха, а други, които бяха прочути по род и по богатство и по красота на лицето, отвлякоха. Дни на плач бяха онези дни! Защото има ли нещо по-горчиво от изгнанието и от раздялата с родни, от спомена за отечеството и за близките — което като жило непрестанно пробада сърцето? Прочее, всички се прегръщаха един друг, целуваха се, прощаваха се и оглашаваха мястото с риданията си. Посред тях пешком вървеше великият човек, подпираше се с жезъла си, обливаше се в сълзи, с душа наранена от хиляди стрели. Но не от тях страдаше той, не болест и старост го измъчваха, но болеше го за людското страдание и за крехката възраст на децата. И понеже стигнаха до мястото, гдето въпреки желанието му, пастирът трябваше да се отдели от тях (о, кой би си спомнил това без сълзи), всички падаха в нозете му, обливаха ги с изобилни сълзи, притискаха до тях устни и лица, целуваха му ръката, наричаха го пастир и учител, чадолюбив баща, и се разделяха от него с тъга на душата. Някои от жените слагаха пред него отрочетата си; тези които бяха близо се докосваха до ръката му, други до одеждата му, която обливаха с топли сълзи. Някои пък, от силна вяра, скубаха тревата върху която той бе седял, а други, притискани от навалицата, като не можеха да се приближат, със задавени от горки сълзи гласове, призоваваха из далече последното му благословение и просеха прошка, защото чувствуваха в душата си, че няма вече да го видят жив. А той ги утешаваше и ги напътствуваше с учителското си слово, като им поръчваше да изпълняват заповедите Господни и да запазят вярата си непорочна, защото чрез нея не само се познава любовта към Бога, но ще бъдат прославени и в самото място, гдето ги преследват сега... Като изрече тия благовдъхновени думи, той преклони колени, помоли се с народа и, като стана от молитвата си, даде последно благословение. И когато някой от народа ридаещ се обърна към него и го пита: Кому ни предаваш, пастирю добрий? — той отговори: На светата Троица ви предавам, нине и во веки“...
Никой не е предал края на Търновското царство с повече старинна красота и повече патос. Григорий Цамблак, преди да стане руски архиепископ, бил е ученик и почитател на Евтимия. Родом от Търново, Цамблак искрено оплаква печалната участ на своето отечество и на своя учител.
Около заточаването на Евтимия, се случило нещо ужасно. Пашата на града поканил най-видните търновски граждани, всички които помнели своя цар и носили по-буден дух, да се съберат в тази черква, за да се съвещава с тях по някои градски работи. И когато в черквата се събрали 110 души български първенци, втурнали се озверени джелати и започнала безмилостна сеч. Мъченическата кръв на последните търновски велможи заляла мраморните плочи, по които някога гордо са стъпвали техните златошити сандали. С тази стоглава жертва се приключва тежката надгробна плоча над царствения Търнов. В същото време, може би дворците на Царевец още са димели, като исполински догарящи лампади над огромен гроб.
— Дали Евтимий е станал жертва на българската храброст, която предизвикала у Баязида, и гняв от упоритата съпротива, и страх от бъдещето или пък вековният наш враг е внушил коварното отмъщение? Защото османците, като големи завоеватели, обикновено оставяли на завладените народи религиозната им свобода и организация, а за себе си запазвали само политическата власт. Така те постъпили и с гръцкия патриархат, дори му дали власт; за която гръцките фанатици само са могли да мечтаят: да бъде духовен глава на всичкия „румъ-милети“. За ромейски народ османската власт, по гръцко внушение и за свое удобство, почнала да счита всички християни в новопревзетите балкански държави. И трябва да е прав руският историк Теплов като предполага, че „унищожението на българската църковна самостоятелност е по-скоро дело на Цариградската патриаршия, която си послужила с всички средства и интриги, и по косвени пътища сполучила да накара завоевателите да закрият търновската патриаршеска катедра“. Българската столица става обикновено седалище на митрополит, назначаван и напълно зависим от цариградския патриарх. Знаменателно е, че само две години след заточването на Евтимия, в Търново се настанил, като назначен от патриарха митрополит, някой си Иреремия, грък по рождение и по служба.
* * *
Излизам на двора. Весело пролетно слънце и дъх на цъфнали бъзи ме посрещат. Но колко е уморено челото ми! Сякаш включените в тази сграда столетия като вихър преминаха през моята душа, ту сияещи като падащи звезди, ту страхотно мрачни.
Хвърлям последен поглед към старата светиня, любувам се на нейната старинна красота, съзерцавам нетленните спомени, които тя пази като голяма съкровищница, и мисля си: да имах власт, в този двор бих построил училище за български политици и дипломати. И бих оставил канон: всяка вечер да влизат в черквата на Калояна и с наведени глави, в мълчание да слушат шепота на вековете — тоя незаменим учител — и да съзерцават лентата на българските съдбини, която е навита на невидим валяк и се повтаря неотразимо.
Съдбата на племето ни е затворена в тези студени стени. И Провидението нарочно е запазило тази черква най-грижливо, но ние не разбираме неговата поличба...
— Не тръгвай още, пътниче, — ще ти каже някой. — Душата ти още не е видяла всичко. Погледни този кладенец — той не е като другите. На 24 август 1848, в него е бил намерен удавен гръцкия владика Атанасий, който знаел имената на българските бунтовници, но още не бил успял да ги съобщи на пашата...
В този ден, на 18 март 1867 год., пробудилият се български народ се събрал в застрашително множество и принудил фанариотския владика Григорий да напусне от векове заграбената митрополия и да дири спасение в конака.
Ей там, край оградната стена, имало голям курник, в който митрополитските гърци си държели домашни птици. По едно време, една буйна глава почнала да съчинява песни за народа и да дума бунтовнишки слова. Затрупаната под търновските развалини жарава заискряла през младата душа на домораслия песнотворец. До светейшите уши на гръцкия владика почнали като оси да долитат думи на обидна песен:
Прославило се Търново
Със славни гърци владици,
Най си се много прослави
Със Панарета делия,
Делия, дели-башия,
Лудия гръцки владика . . .
Тази песен се преписвала, ходела от ръка на ръка, пяла се по домовете, па и по улиците нощем, когато се чува, но се не вижда. С помощта на заптието, всесилният фанариот хванал бунтовника и го затворил при кокошките си. Нещо подир час и половина от „арестуването“ в този премъдро измислен затвор, при бунтовника тайно дошъл старият черковен клисар дядо Колю и го попитал, дали е вечерял. „Не съм“, отвърнал плененият поет. След малко, клисарят му донесъл хлебец, няколко маслинки, вода в един пръстени съд, и запалена вощена угарка. „Вечеряй скоро, казали му той, догде не е догоряла свещта“.
Дядо Колю си тръгнал, след като си изпълнил дълга като християнин, но понеже бил и философ, повърнал се и казал на бунтовника:
„Да би мирно седяло, не би чудо видяло“!
Този бунтовник и песнотворец е бил 16-годишния търновски даскал — Петко Рачов Славейков.
* * *
Грандиозната по замах черковна борба, подпалена от столетия и тлееща под търновските пепелища жарава, оживява като в магическо огледало, преди изгледа на тия осветени места. Тук се сплитат в светеща факла големите имена на Неофита Бозвели, неволния протосингел и заточеник на гърка Неофит, и на Илариона Макариополски. Тука витае неотгонимо-вездесъщият дух на жилавото българско племе. Именно тука, преди черквата на Калояна — храбрият и мъдър цар, който съчетаваше физическата сила с могъществото на духът.
* * *
Още едно голямо име е свързано с това осветено място. Една велика за племето ни личност, която „заминавайки от земята, подобно на падащите звезди, остави светла следа подире си“.
В този двор, до неотдавна се издигаше зданието на Търновската митрополия (сегашната сграда е съвършено нова) в което е живял, работил и страдал високопреосвещенния митрополит Климент — твърдият като стомана общественик и ненадминатият български драматург — Васил Друмев, авторът на „Иванку“.
Който посети жилището на вдъхновения йерарх, помечтае за миналото и дочака сумрака, за да съзерцава като през чародейна копринена мрежа: църквата през чиито прозорци надничат видения, или каменния венец на Царевец с острия силует на Лобната скала, или потъналите в забрава трапезицки черквици— той дълбоко ще почувствува големите художествени постижения в трагедията „Иванку“, защото историческите лица ще оживеят в душата му...
—Колко ли пъти,—мисля си аз,—тия поетически образи са посещавали своя самотен създател, в тайнствените часове на сумрака, или в тихи лунни нощи? Онова, що перото някога бе създало по вдъхновение, тук, в тая мистична среда, е добило истински живот. Тук мъдрият йерарх е бил навестяван от героите на своята трагедия. Техните сенки са напущали незнайните си гробове и са идвали в килията му, показвали са раните си, и са казвали печалната си земна участ. Цар Асен със своята величествена осанка и пронизана гръд под царската мантия; едрата фигура на Иванко, подгърбена от тежестта на непростим грях; лукавият Сурсувул, който още не може да отвикне да се усмихва престорено; нежната царкиня Мария... Всички, всички са плували пред неговия унесен поглед.
После виждам народния трибун. Не мечтателна влага, а палещ огън блести в очите му. Дворът е изпълнен с нечиста тълпа, която шуми, сочи юмруци и само що не извиква „разпни го“! Архиереят излиза на външната стълба, самоуверен като древен пророк, и търси с думи да разпилее умопомрачението на заблудените. Но лукавият е превзел простите души. Множеството шуми и се заканва, приближава към стълбата, обхваща я, образува черно езеро в нозете на митрополита. И един от тълпата се покачва на няколко стъпала, изрича хулителни думи, и вдига костелива ръка да удари пастира по устата. Но преди светотатствената ръка да доближи лицето на архиерея, той отклонява глава и с един величествен жест казва:
— „Изсъхва!“
И ръката на богохулника увисва във въздуха, както преди 500 години, по същите тези места, увиснала вдървена ръката на османския палач, който вдигнал ятаган да посече патриарха Евтимия.
Този величествен момент на среща между боговдъхновен избраник и неразумна тълпа, между светлия дух и черното невежество, чака своя художник.
„Подир това чудо — разказва Григорий Цамблак в своето похвално слово (отца Евтимия, патриарха Терновского- варваринът заповяда людите да се преселят на изток, а Божия човек да се заточи в Македония. И той тръгна заедно с людите, като втор Иеремия. Тази гледка можеше да изтръгне сълзи и от градските камъни: деца се разделяха от бащите си, и брат от родни братя, защото не отвеждаха всички в едно и също място, та поне като се виждат да утешават скръбта си, но едни оставиха, а други, които бяха прочути по род и по богатство и по красота на лицето, отвлякоха. Дни на плач бяха онези дни! Защото има ли нещо по-горчиво от изгнанието и от раздялата с родни, от спомена за отечеството и за близките — което като жило непрестанно пробада сърцето? Прочее, всички се прегръщаха един друг, целуваха се, прощаваха се и оглашаваха мястото с риданията си. Посред тях пешком вървеше великият човек, подпираше се с жезъла си, обливаше се в сълзи, с душа наранена от хиляди стрели. Но не от тях страдаше той, не болест и старост го измъчваха, но болеше го за людското страдание и за крехката възраст на децата. И понеже стигнаха до мястото, гдето въпреки желанието му, пастирът трябваше да се отдели от тях (о, кой би си спомнил това без сълзи), всички падаха в нозете му, обливаха ги с изобилни сълзи, притискаха до тях устни и лица, целуваха му ръката, наричаха го пастир и учител, чадолюбив баща, и се разделяха от него с тъга на душата. Някои от жените слагаха пред него отрочетата си; тези които бяха близо се докосваха до ръката му, други до одеждата му, която обливаха с топли сълзи. Някои пък, от силна вяра, скубаха тревата върху която той бе седял, а други, притискани от навалицата, като не можеха да се приближат, със задавени от горки сълзи гласове, призоваваха из далече последното му благословение и просеха прошка, защото чувствуваха в душата си, че няма вече да го видят жив. А той ги утешаваше и ги напътствуваше с учителското си слово, като им поръчваше да изпълняват заповедите Господни и да запазят вярата си непорочна, защото чрез нея не само се познава любовта към Бога, но ще бъдат прославени и в самото място, гдето ги преследват сега... Като изрече тия благовдъхновени думи, той преклони колени, помоли се с народа и, като стана от молитвата си, даде последно благословение. И когато някой от народа ридаещ се обърна към него и го пита: Кому ни предаваш, пастирю добрий? — той отговори: На светата Троица ви предавам, нине и во веки“...
Никой не е предал края на Търновското царство с повече старинна красота и повече патос. Григорий Цамблак, преди да стане руски архиепископ, бил е ученик и почитател на Евтимия. Родом от Търново, Цамблак искрено оплаква печалната участ на своето отечество и на своя учител.
Около заточаването на Евтимия, се случило нещо ужасно. Пашата на града поканил най-видните търновски граждани, всички които помнели своя цар и носили по-буден дух, да се съберат в тази черква, за да се съвещава с тях по някои градски работи. И когато в черквата се събрали 110 души български първенци, втурнали се озверени джелати и започнала безмилостна сеч. Мъченическата кръв на последните търновски велможи заляла мраморните плочи, по които някога гордо са стъпвали техните златошити сандали. С тази стоглава жертва се приключва тежката надгробна плоча над царствения Търнов. В същото време, може би дворците на Царевец още са димели, като исполински догарящи лампади над огромен гроб.
— Дали Евтимий е станал жертва на българската храброст, която предизвикала у Баязида, и гняв от упоритата съпротива, и страх от бъдещето или пък вековният наш враг е внушил коварното отмъщение? Защото османците, като големи завоеватели, обикновено оставяли на завладените народи религиозната им свобода и организация, а за себе си запазвали само политическата власт. Така те постъпили и с гръцкия патриархат, дори му дали власт; за която гръцките фанатици само са могли да мечтаят: да бъде духовен глава на всичкия „румъ-милети“. За ромейски народ османската власт, по гръцко внушение и за свое удобство, почнала да счита всички християни в новопревзетите балкански държави. И трябва да е прав руският историк Теплов като предполага, че „унищожението на българската църковна самостоятелност е по-скоро дело на Цариградската патриаршия, която си послужила с всички средства и интриги, и по косвени пътища сполучила да накара завоевателите да закрият търновската патриаршеска катедра“. Българската столица става обикновено седалище на митрополит, назначаван и напълно зависим от цариградския патриарх. Знаменателно е, че само две години след заточването на Евтимия, в Търново се настанил, като назначен от патриарха митрополит, някой си Иреремия, грък по рождение и по служба.
* * *
Излизам на двора. Весело пролетно слънце и дъх на цъфнали бъзи ме посрещат. Но колко е уморено челото ми! Сякаш включените в тази сграда столетия като вихър преминаха през моята душа, ту сияещи като падащи звезди, ту страхотно мрачни.
Хвърлям последен поглед към старата светиня, любувам се на нейната старинна красота, съзерцавам нетленните спомени, които тя пази като голяма съкровищница, и мисля си: да имах власт, в този двор бих построил училище за български политици и дипломати. И бих оставил канон: всяка вечер да влизат в черквата на Калояна и с наведени глави, в мълчание да слушат шепота на вековете — тоя незаменим учител — и да съзерцават лентата на българските съдбини, която е навита на невидим валяк и се повтаря неотразимо.
Съдбата на племето ни е затворена в тези студени стени. И Провидението нарочно е запазило тази черква най-грижливо, но ние не разбираме неговата поличба...
— Не тръгвай още, пътниче, — ще ти каже някой. — Душата ти още не е видяла всичко. Погледни този кладенец — той не е като другите. На 24 август 1848, в него е бил намерен удавен гръцкия владика Атанасий, който знаел имената на българските бунтовници, но още не бил успял да ги съобщи на пашата...
В този ден, на 18 март 1867 год., пробудилият се български народ се събрал в застрашително множество и принудил фанариотския владика Григорий да напусне от векове заграбената митрополия и да дири спасение в конака.
Ей там, край оградната стена, имало голям курник, в който митрополитските гърци си държели домашни птици. По едно време, една буйна глава почнала да съчинява песни за народа и да дума бунтовнишки слова. Затрупаната под търновските развалини жарава заискряла през младата душа на домораслия песнотворец. До светейшите уши на гръцкия владика почнали като оси да долитат думи на обидна песен:
Прославило се Търново
Със славни гърци владици,
Най си се много прослави
Със Панарета делия,
Делия, дели-башия,
Лудия гръцки владика . . .
Тази песен се преписвала, ходела от ръка на ръка, пяла се по домовете, па и по улиците нощем, когато се чува, но се не вижда. С помощта на заптието, всесилният фанариот хванал бунтовника и го затворил при кокошките си. Нещо подир час и половина от „арестуването“ в този премъдро измислен затвор, при бунтовника тайно дошъл старият черковен клисар дядо Колю и го попитал, дали е вечерял. „Не съм“, отвърнал плененият поет. След малко, клисарят му донесъл хлебец, няколко маслинки, вода в един пръстени съд, и запалена вощена угарка. „Вечеряй скоро, казали му той, догде не е догоряла свещта“.
Дядо Колю си тръгнал, след като си изпълнил дълга като християнин, но понеже бил и философ, повърнал се и казал на бунтовника:
„Да би мирно седяло, не би чудо видяло“!
Този бунтовник и песнотворец е бил 16-годишния търновски даскал — Петко Рачов Славейков.
* * *
Грандиозната по замах черковна борба, подпалена от столетия и тлееща под търновските пепелища жарава, оживява като в магическо огледало, преди изгледа на тия осветени места. Тук се сплитат в светеща факла големите имена на Неофита Бозвели, неволния протосингел и заточеник на гърка Неофит, и на Илариона Макариополски. Тука витае неотгонимо-вездесъщият дух на жилавото българско племе. Именно тука, преди черквата на Калояна — храбрият и мъдър цар, който съчетаваше физическата сила с могъществото на духът.
* * *
Още едно голямо име е свързано с това осветено място. Една велика за племето ни личност, която „заминавайки от земята, подобно на падащите звезди, остави светла следа подире си“.
В този двор, до неотдавна се издигаше зданието на Търновската митрополия (сегашната сграда е съвършено нова) в което е живял, работил и страдал високопреосвещенния митрополит Климент — твърдият като стомана общественик и ненадминатият български драматург — Васил Друмев, авторът на „Иванку“.
Който посети жилището на вдъхновения йерарх, помечтае за миналото и дочака сумрака, за да съзерцава като през чародейна копринена мрежа: църквата през чиито прозорци надничат видения, или каменния венец на Царевец с острия силует на Лобната скала, или потъналите в забрава трапезицки черквици— той дълбоко ще почувствува големите художествени постижения в трагедията „Иванку“, защото историческите лица ще оживеят в душата му...
—Колко ли пъти,—мисля си аз,—тия поетически образи са посещавали своя самотен създател, в тайнствените часове на сумрака, или в тихи лунни нощи? Онова, що перото някога бе създало по вдъхновение, тук, в тая мистична среда, е добило истински живот. Тук мъдрият йерарх е бил навестяван от героите на своята трагедия. Техните сенки са напущали незнайните си гробове и са идвали в килията му, показвали са раните си, и са казвали печалната си земна участ. Цар Асен със своята величествена осанка и пронизана гръд под царската мантия; едрата фигура на Иванко, подгърбена от тежестта на непростим грях; лукавият Сурсувул, който още не може да отвикне да се усмихва престорено; нежната царкиня Мария... Всички, всички са плували пред неговия унесен поглед.
После виждам народния трибун. Не мечтателна влага, а палещ огън блести в очите му. Дворът е изпълнен с нечиста тълпа, която шуми, сочи юмруци и само що не извиква „разпни го“! Архиереят излиза на външната стълба, самоуверен като древен пророк, и търси с думи да разпилее умопомрачението на заблудените. Но лукавият е превзел простите души. Множеството шуми и се заканва, приближава към стълбата, обхваща я, образува черно езеро в нозете на митрополита. И един от тълпата се покачва на няколко стъпала, изрича хулителни думи, и вдига костелива ръка да удари пастира по устата. Но преди светотатствената ръка да доближи лицето на архиерея, той отклонява глава и с един величествен жест казва:
— „Изсъхва!“
И ръката на богохулника увисва във въздуха, както преди 500 години, по същите тези места, увиснала вдървена ръката на османския палач, който вдигнал ятаган да посече патриарха Евтимия.
Този величествен момент на среща между боговдъхновен избраник и неразумна тълпа, между светлия дух и черното невежество, чака своя художник.
Няма коментари:
Публикуване на коментар