Поборнически паметник на Варуша

Той е издигнат през 1910 г. в памет на обесените борци за Освобождението на България от турско робство. Този паметник се намира на около 100 м над храм "Св. Атанас", днес "Св. св. Кирил и Методий" в квартал "Варуша". Издигнат е на мястото където са били погребвани обесените при сегашния Паметник на обесените борци за Освобождението на България от турско робство. Поборниците обикновено са били докарвани с каруца поединично от Търновския затвор. На другия ден след обесването е разпореждано телата да бъдат погребани на бунището над тогавашния квартал „Варуша”, където сега се издига Поборническия паметник.  Мястото е един от Паметниците на борбите за национално освобождение на България.

Прочутият войвода Филип Тотю в своята, книга по Велчовата завера на страница 98 казва следното:"Избесените в Търново горепоменати мъченици са заровени горе на „Хорището“ под „Поличката“ на Варуша, над църквата св. Атанас.  
За назидание на разбунтувалата се рая телата на обесените висели три дни на бесилките, след това изхвърлени на боклука, вън от града – над днешната църква „Св. Кирил и Методий“ („Св. Атанас“). Зурли и тъпани събрали всички турци от града и селата, за да видят „хаирсъзите гяури“. Всеки е трябвало да пипне с пръст трупа, да плюе и прокълне. За гавра циганите съблекли труповете и ги оставили съвършено голи  за поругаване. По сведения на П. Р. Славейков, който като дете лично е ходил да види обесените, през нощта кучетата от турските гробища изяли до колене краката на оставените на бесилките въстаници. Труповете били заровени в боклука над бесилките, при долния окоп край западната граница на тогавашно Търново. След време добри християни и роднините на обесените ги прибрали, опели  и  положили в гробове на хорището на Варуша, под местността „Поличката“.
Преданието разказва, че в знак на несъгласие с репресиите от страна на турската власт търновските граждани решават да не се черкуват на връх Великден. И става нещо небивало и нечувано – на връх Великден във всички търновски църкви светели запалени кандила, но останали пусти, без хора. Само владиката Иларион и  някои гръкомани, отправяли молитви в църквите.. Това може би е първият мълчалив протест в българската история.
В основата на паметника личат имената на четниците на Филип Тотю, заловени през 1867 г., в битката при село Върбовка: Цоню Заарлията, Димитър Софиянлията, Никола Софиянлията, Симо Македонеца, Тодор Македонеца, Тодор Шекерджията ... На друга плоча са имената на обесените поборници от 1876г: Свещ. Иван П. Семерджиев, Бачо-Киро, Цанко, Гавраил, Яким, Станчо, Петър, Станю, Кънчо, Рачо, Петър, Ангел, Георги.

Източници: Пътеводител на В. Търново от 1907 г. 

 

ПОДКРЕПЕТЕ СТАРО ТЪРНОВО С ДАРЕНИЕ

Старопрестолният град- средище и огнище на политическо възраждане, национални борби и освобождение

През петвековното политическо и духовно робство в съзнанието, сърцето и душата на старостоличани били запазени най-свято и най-добре вечните образи, дела, идеи, настроения и копнежи на големите политически, културно-просветни, обществени, църковно-религиозни, книжовни и стопански дейци, сподвижници и сътрудници от славната и бележита епоха на Второто българско царство. Търновци най-вече се вдъхновявали и възпламенявали от култа към старината, националните и исторически традиции, паметника и развалината, свързани със смели и величави дела, успехи, подвизи, паметни събития и моменти и пр. Следователно, столицата на Асеневци през вековете на робството била най-чувствителна и непримирима към потисничеството, неправдите и оскърбленията, проявявани с голяма упоритост от господарите на българите, турци и гърци. Не е странно, че тук се подготвяли по-големите и по-сложни обществени и национални борби за духовното и политическо пробуждане и независимост. С пълно основание можем да приемем, че Търново се запазило през вековете като крепост и стълб на българската книжовна, културна и историческа традиция, вяра, език и обичаи, страж на народни сили и дух. С голямо право старопрестолният град застанал начело при създаването и написването на новата петвековна българска история, илюстрована с много красиви и безсмъртни страници, героични подвизи и велики дела из духовното и политическо съвземане и освобождение. В подкрепа на мислите ми ще направя бегъл поглед върху революционните, политически и национални борби на Търново през усилните години на двойното иго.
В 1403 година Фружин, вторият син на Иван Шишман и неговият братовчед Константин, син на Иван Срацимир Видински, застанал начело на въстание в някои погранични градове на Сърбия. В това първо освободително движение взели живо участие много търновски боляри и граждани. Този пръв опит за освобождение бил кърваво потушен от турците. Вероятно, много първенци и граждани от старата столица са подкрепили двата похода в 1443 и 1444 година на полско-маджарския крал Владислав III Варненчик и влашкия войвода Янко Хунияди за освобождението на българския народ от турците. Походът е излязъл злополучен, Владислав загинал в голямото кръвопролитно сражение при Варна в 1444 година.
С по-голям замах и добра организация, външна подкрепа и големи надежди било подготвено голямото Търновско въстание в 1598 г. с главна цел освобождението на България от турското робство. Подготовката и организацията на това смело революционно съзаклятие продължило от 1594—1598 година. Главни водители и дейци в Търновското въстание, били известният дубровнишки търговец Павел Джоржич, братя Скорчевичи от знатно и прочуто дубровнишко семейство, търновският митрополит Дионисий Рали, именит цариградски грък, потомък по майка на византийския император Кантакузин, червенският епископ Иеремия, преславският епископ, ловченският епископ Теофан, никополският знатен българин Тодор Балина, първият благородник в Никополския санджак и много търновски знатни първенци. Водачите на това голямо народно движение разчитали на външна помощ от седмиградския княз Сигизмунд Батори, влашкия воевода Михаил Храбри, молдовския владетел Аарон, римско-германския император Рудолф II. През 1598 година в старопрестолния град било обявено въстанието. За български цар бил провъзгласен един мним потомък на Шишмановци под име Шишман III. Това движение намерило отзвук в Пловдив, Варна и Шумен. Турското правителство било изненадано от този обширен политически заговор и възложило на великия везир Синан паша да потуши въстанието и накаже най-строго водителите. Синан паша с многобройна и добре организирана войска се отправил за Търново. Шишман III с привържениците си избягал в Русия. Търновският митрополит Дионисий Рали заподозрян от турското правителство, като един от главните водители на това съзаклятие, след като се крил известно време, успял да отиде във Влашко, а по-после в Седмиградско. След потушаване на голямото Търновско въстание, в старата столица било въведено по-строго управление. По-именитите и просветени търновски граждани да се спасят от турците, се изселили във Влашко, Трансилвания и др. През усилните и тъжни години за търновци след опита на въстаническото предприятие в 1598 година, последните не паднали духом и отчаяние, най-важното не изгубили вярата, че са призвани за ръководители на големите обществени и национални борби. Така в 1686 година в старопрестолния град се подготвило ново голямо освободително дело. Начело на това въстание застанал княз Ростислав Стратимирович, който се препоръчал за потомък на цар Иван Срацимир Видински. За да има успех това революционно движение, княз Ростислав Стратимирович подирил подкрепа в Русия. През април в 686 година пламнало народното въстание. За водител бил избран Ростислав Стратимирович, под името „княз Търновски". Още в началото движението било издадено от един грък, който взел участие при организиране на съзаклятието, срещу голямо възнаграждение от турското правителство. Многобройна войска се насочила срещу Търново. Повече от гражданите били избити и заместени с гърци.
След едно десетилетие в старата българска столица се подготвя ново освободително народно движение. Главни организатори на това съзаклятие били просветената вдовица Мара от Търново, синът ѝ Стоян и Мирчо Войвода. Стоян и Мирчо Войвода с многобройни сътрудници и сподвижници подготвили революционното движение в Търново и околността. Подготовката протекла от 1695—1700 година. На 10 април 1700 година било свикано голямо събрание. На това събрание за водител на въстанието бил провъзгласен смелият и храбър Стоян, а за помощник — Мирчо Войвода. Ден за народното освободително движение бил определен 25 април, сборно място — Лясковският манастир , "св. св. Апостоли Петър и Павел“. Съзаклятниците трябвало да бъдат клети от отец Софроний, игумен на същия манастир. На 25 април в манастира пристигнали много въстаници като поклоници. В Търново не могло да се запази тайната на съзаклятието пред турската власт. Когато въстаниците узнали, че турското правителство е открило тайната революционна мрежа и е по дирите им, от всички места се отправили за Балкана.
Турското правителство натоварило Кърджали Омер Паша с потушаване на тази освободителна борба. Последният с 75,000 войска се отправил към Балкана и Търново. Старата столица отново била строго наказана. Много първенци и просветени граждани избягали в Сърбия и Влашко. За съдбата на Стояна и Мирчо Войвода почти нищо не се знае. Това народно освободително движение и вдъхновителите му Мара, Стоян и Мирчо Войвода са възпети в народните ни песни.
В Пътеводителя на града от 1907г. пише, че в 1810 г., когато руският генерал, княз Вяземски, завзел с казаците си Търново, "у българите се явила голяма надежда да се освободят от турците. Тези надежди скоро били загубени вследствие войната на Наполеона с Русия."
Според Пътеводителя също в  1828 г. "русите под началството на Дибич-Забалкански стоели в Търново и давали пак голяма надежда за възстановяване на българското царство. Имало много образувани доброволчески чети, които под началството на капитан Мамарчев щели да се съберат в града и да обявят независимостта за България, обаче Мамарчев бил хванат от русите в Сливен и на въстанието се попречило."
Търново не останало чуждо в борбите на балканските народи за освобождението им от турското робство. В сръбското освободително движение се споменуват много търновци. Старостоличани вземат по-голямо участие в гръцката завера от 1821 година. Гърците със своите позиви и агитации за освобождението на христианското население от турската тирания успели да привлекат на своя страна старопрестолния град. В последния бил основан голям подготвителен комитет със задача да организира и изпрати въстаници в гръцката завера. Главни организатори били търновският гръцки митрополит Иоанкий и именитите търновски първенци: хаджи Параскева, именуван княз Търновски, Колю Суровичкин, Петър Кантаржиев, Христо Гайтанджиев, Семко и други. В гръцката завера освен търновци били готови да участвуват от околните градове и села близо до 2000 души, под ръководството на Семко от Търново. Турците успели да разкрият гъстата съзаклятнишка мрежа в Търново и да узнаят кои са главните организатори и дейци. Търновският митрополит Иоаникий бил заловен и изпратен в Цариград, гдето бил обесен заедно с Цариградския патриарх Григорий V. Знатният търновец хаджи Параскев с много свои съмишленици избягал в Цариград. Турското правителство узнало, че той е главния организатор на заверата в Търново и наредило да бъде заловен. Хаджи Параскева да не попадне в турски ръце се хвърлил от високия Ени Буюк хан. Колю Суровичкин, Петър Кантаржиев и Христо Гайтанджиев били обесени. Повече от 40 просветени граждани и първенци били затворени в Търново и след голям откуп освободени.
По примера на гръцката завера от 1821 година, която завършва с освобождението на Гърция от турското владичество била организирана и подготвена в Търново и Търновско Велчовата завера в 1835 година. Последната в отечествената ни история е известна с имената: Капитанско съзаклятие, Търновска размирица, Манастирска завера и Търновско въстание от 1835 година. За главно средище при подготовката на заверата бил избран старопрестолният град, а важните заседания на видните организатори и дейци от съзаклятието в Търновската област ставали в Плаковския манастир „Св. Илия“, намиращ се в Горния боаз (проход) между Търново и Елена, в началото на живописния Къпиновски проход. По видните организатори сподвижници и сътрудници във Велчовата завера са: Капитан Стойков Мамарчов Буюкли от Котел, вдъхновител и командуващ въоръжените сили на заверата, Велчо Атанасов Джамджията (Болтаджията), просветен гражданин, известен търновски търговец- Заверата носи неговото име. Майстор Димитър от София, организатор на 2000 младежи в манастирската завера. Йеромонах хаджи Сергий, игумен на Плаковския манастир „св. Илия" духовен организатор на Заверата. Хаджи Йордан хаджи Иванов Брадата от Елена, организатор на Капитанското съзаклятие в Еленско. Иванаки Йонков Кюркчията от Враца, най-смелият участник от заверата. Даскал Антон Никопит от Македония, участник в щаба на манастирската завеpa. Георги Станчев от Трявна, организатор на Търновската размирица в Тревнеско. Кольо Гайтанджията, Янко Бакърджията и Ганьо Витанов всички от Търново, хаджи Теодосий, игумен на Килифарския манастир и много други. Планът на въстанието в общи черти бил следния: Народното освободително дело да се обяви на Великден 1835 година, когато щели да се съберат всички работници — дюлгери, организирани от майстор Димитър, под предлог да работят за възстановяване на Варненската крепост, пострадала през Руско-турската война от —1829 година. Работниците щели да избият турските заптии, пазители на крепостта, и въоръжени с добро оръжие, начело с капитан Георги Стойков Мамарчов Буюкли и подпомогнати от търновски съзаклятници, щели да вземат старата столица, да свалят Търновския аянин, да почнат борбата за освобождение и прогласят българската свобода. Търново било избрано за столица на освободеното отечество. Върховното управление щял да поеме Велчо Атанасов Джамджията, под име „княз Търновски". От старата столица въстанието да се разлее по цялата българска земя. Този план бил изработен на великия четвъртък в Плаковския манастир. Това величаво дело било издадено през нощта срещу великия петък. В Пътеводителя от 1907г. пише, че един  Хаджи Юрдан младий от Елена издал въстаниците. В Плаковския манастир били заловени Капитан Георги Стойков Мамарчов и иермонах хаджи Сергий и доведени в Търново. В Елена бил хванат хаджи Йордан хаджи Иванов Брадата, също доведен в Търново. В старата столица били заловени главните съзаклятници: Велчо Атанасов Джамджията, Кольо Гайтанджията, майстор Димитър от София, даскал Антон Никопит, Иванаки Йонков Кюркчията и мнозина други. След кратък съд били осъдени на смърт чрез обесване: Велчо Атанасов Джамджията, хаджи Йордан Брадата, Кольо Гайтанджията и майстор Димитър. На великата събота мъченически увиснали на бесилката Велчо Атанасов Болтаджията на Баждарлък, майстор Димитър при Дервентските порти, Кольо Гайтанджията и хаджи Йордан Брадата при Горните порти. Иванаки Йонков Кюркчията бил изпратен при Видин-валия Хюсеин паша в Ловеч и там обесен, Георги Стойков Мамарчов и даскал Антон Никопит били изпратени в Цариград. Иеромонах хаджи Сергий и иеромонах хаджи Теодосий след големи страдания мъченически умрели. Много от съзаклятниците били затворени и чрез големи откупи били освободени. Така завършил този безсмъртен опит за извоюване на нациионалната свобода, увенчан с величавото дело на съзаклятниците от всички български земи: Северна България, Тракия и Македония. Велчовата завера е първия замисъл на българите да се освободят от турското иго със собствени сили, без да разчитат на външна помощ.
Едва изминали двадесет години от Велчовата-завера, в старопрестолния град се подготвя и организара нов опит за народна освободителна борба, известна под името Дядо Николово въстание от 1856 година. Този заговор добил името си от главния организатор Дядо Никола Филипов или Филиповски. Той бил родом от Силистра или Русе, живял дълго време в Букурещ и участвувал в румънската народна революция. През време на Кримската война идва в Търново като шивач на европейски дрехи. С благия си характер и народен дух бива обикнат от търновци. През 1855 и 1856 година почва да организира народно движение в Търново. В това движение били спечелени граждани от Габрово, Дряново, Трявна, Елена, Лясковец и много села от Търновския край. Това въстание желаело да подчертае всенародното искане да се приложат обещаните от турското правителство хатихумаюна и хатишерифа (държавни реформи и правдини на християнската народност в турската държава). През месец юли 1856 година било прогласено въстанието. В началото му турското правителство открило плана на готвещото се съзаклятие. То завършило злополучно около Трявна. Тук на 2 август 1856 год. Дядо Никола бил пронизан от турски куршум. Така мъченически завършил живота си тоя смел народен водител. Много от неговите сътрудници и сподвижници били заловени и затворени, други се спасили с бягство.
Шест години след Дядо Николовото въстание се подготвил нов опит за народен заговор, известен в родната ни история под името хаджи Ставрево въстание от 1862 година. Идеен вдъхновител и ръководител бил Георги Стойков Раковски, а изпълнител хаджи Ставри Койнов от Сливен. За огнище на това освободително дело била избрана старата столица. Главни организатори и дейци били хаджи Ставри Койнов от Сливен, хаджи Христаки хаджи Николов, хаджи Пандели Кисимов и Никола Кинтиша, всички от Търново, и Иван Гудов от Габрово. През лятото на 1872 година от Търново излязла чета от 150 души въстаници за Лясковския манастир „св. св. Апостоли Петър и Павел“, сборно място за всички съзаклятници. Към тях се присъединили доста въстаници. От Лясковския манастир четата се отправила за Балкана през Къпиновския манастир. Турската власт узнала за движението на въстаниците и изпратила войска. Недалеч от Къпиновския манастир станала срещата. Много от въстаниците били заловени и затворени в Търново, други се спасили с бягство в Румъния и Сърбия. В освободителните чети на Филип Тотю, Панайот Хитов, хаджи Димитър и Стефан Караджата и Бялочерковската чета взели дейно участие много търновци.
В големите народни освободителни движения в 1875 и 1876 година, Търново било избрано за пръв революционен окръг, звено между централния революционен комитет и революционните окръзи в цяла България. Какво е участието на старопрестолния град в тия паметни национални освободителни движения може да бъде засвидетелствувано чрез безсмъртните имена на Стефан Стамболов, Иван Панов Семерджиев, Христо Иванов Големият, Войводата, Христо Караминков Бунето, Иван хаджи Димитров и много други. Търновци взели живо участие и в последната освободителна война 1877—1878 година. Мнозина окървавиха Шипка и спечелиха безсмъртна слава, други дълги години се радваха на свобода, извоювана с много кръв от българския народ.
Търновци, вдъхновявани и въодушевявани от великото и славно минало на българския народ, също от сенките на бележити българи и техни-сътрудници и сподвижници от Второто българско царство, през вековете на робството доказаха и засвидетелствуваха, с много самоотвержени безсмъртни примери и скъпи жертви, че няма по-ценно, по-скъпо и по-мило нещо за един народ освен да притежава духовна и политическа свобода.
Източници: статия на Т. Николов в общински вестник "Велико Търново" от 1935г., Пътеводител на В. Търново от 1907г.
⏩👉НЕПОЗНАТАТА ИСТОРИЯ

Грета Костова- Бабулкова 
 
ПОДКРЕПЕТЕ СТАРО ТЪРНОВО С ДАРЕНИЕ

 © Съдържанието в блога /текстове, фотографии и видео/ е под закрила на Закона за авторското право. Използването и публикуването на част или цялото съдържание на блога без разрешение от страна на Старо Търново е забранено.

ПОКЛОНЕНИЕ ДО БОЖИ ГРОБ НА БАБА ЦАНКА- 1927год.

Имам в наследство останало едно  тефтерче- дневник от моята прабаба Цанка, която е ходила на поклонение до Божи гроб и е станала хаджийка през далечната 1927 г. Тогава Великден е бил на 24 април. Водила е подробни записки и бях много развълнувана като ги прочетох. Предавам ви всичко без корекция, затова може и да има грешки, за които предварително се извинявам.

 

В парахода ни дадоха тесни кабинки от по 4 легла или 6-8 различно, и едно много просто голо дюшече с възглавничка. За ядене рекохме постно, те ни донесоха грах сварен, уж постен, а намерихме вътре парче месо.
За 7. ІV. Благовещение, уж искахме риба, а ни дадоха леща, а на 8. ІV. дадоха риба - в петък, ний я не ядохме. 
От Цариград като потеглихме беше 7. ІV. 3ч. 15 мин. следобяд- Благовещение. За хатъра на англичани и французи, които пътуваха в І-ва класа, понеже искали да видят Босфора- изминахме около целия Цариград. Минахме около изгорения дворец на султан Хамид, край американското училище „Роберт Колеж”, край кулите, от които турците са стреляли и са бранили Цариград от неприятели, защото брега там е най-тесен. Минахме покрай „Кавак”, най-красивия край, който е бил достояние на много богати хора. Като свършихме „Босфора” върнахме се назад. Това бе все по Черно море, после взехме назад, оттам за Дарданелите, което сме преплували посред нощ срещу 8-ми в 12 часа- Дарданелите. 
На 8-ми плавахме по Мраморно море- след туй почнахме Средиземно море, то е голямо. На 8-ми виждаме острови, баири, но днес на 9-ти вече не виждаме никаква земя. Само море и небе. Водата е синьо-черна. Параходът е голям, че леко се пътува. Досега ни запази Бог всички здрави, бодри, весели. Малко само ни се вие свят, но то е нищо, затова благодарим. На 8-ми минахме острова „Родосито”/о. Родос/ вдясно както пътуваме към югоизток. На 9-ти през деня, в 5 часа следобяд се показа остров „Кипър”, но до 6 и половина пътувахме докато се открие целия остров. Той е голям, казаха ни, че населението е 600 000 жители. Оттам като продължихме пътя си, на 10-ти сутринта осъмнахме в 6 и половина в Бейрут. Хубав град, близо до пристанището, но не слязохме, защото компанията не искаше, тъй като ако слезем сутринта трябва цял ден да се скитаме и вечерта чак да се приберем. Тоя град е под турско владение и много близо до него имаше голям сняг, кога е навалял неизвестно. Планината е „Санин” на която беше снега. Бейрут- французко владение, тук времето беше много хубаво, топло, весело. Съблякох кожуха, но не отидохме в града, защото трябваше всеки да похарчи по 6-700 лева, от икономическа гледна точка. На 11. ІV. стигнахме в Кайфа. В 6 часа ни прекараха с лодка. В 9 часа ни сложиха ваксина против жълта блатна треска. В 2 часа пропуснахме влака и заминахме с автомобили, камиони за Йерусалим. Тук в Кайфа гледахме една местност „Ана Некога”- Наполеон Бонапарт идвал на нея. От 3ч.15 мин. от Кайфа за Иерусалим. Стигнахме Афула..., минахме край Назарет и кладенеца на Яков. Имаше много канари, баири, балкан все, маслинови гори. Ний искахме да спрат автомобилите да отидем в Назарет, но Сазонов не се съгласи, че ще закъснеем за Йерусалим, ще затворят манастира и няма да ни пуснат да влезем. А то едни извивки на пътя, едно нещо, все зик-зак, все криволици, страшен път, но да отидем по-сетне..... Но не отидохме защото там беше на път, а ако тръгнехме от Йерусалим е 140-150 км. път и искат за отиване и връщане около 1 и половина- 2 лири и компанията се не съгласи и не посетихме Назарет.
11. ІV. 1927 год. Стигнахме вечерта в 9-10 часа в манастира „Св. Костадин”. Там ни дадоха легла и спахме. Сутринта на 12 жени позволиха да отидат на черква, а после почивахме цял ден. На 13-ти сутринта в 8 часа отидохме на черква „Св. Костадин”. След това на двора ни каниха с по едно кафе. Оттам отидохме в патриаршията при един Владика. Във външното отделение на мъжете миха по десния крак, а на нас вътре, в друга стая ни поливаха да си мием ръцете. Същевременно след това няколко духовници пееха молитви на гръцки „Кирие елейсон”/Господи помилуй/. После влязохме при Владиката, записахме си имената и платихме в турски лири, най-малко по 3 долара и ни дадоха индологенциите хаджийски, с което вече ни нарекоха половин хаджии. Тогава ни заведоха при Божия гроб и около 20 души духовници обиколихме Гроба в един глас хорово пяхме –Кирие елейсон /Господи помилуй/. С тази песен изкарахме първия камък, дето е бил вкаран Иисус, от там при плочата-миропомазание, мястото дето е бил положен във външното отделение-наглед висок камък. После, дето е бил погребан, гдето са делили дрехите му и други места в разни вери- гърци, арменци, копти /египтяни/, араби, сирийци и др.
На 14-ти в 6 часа отидохме на гроба на св. Богородица и направихме панахида за умрелите. Гробището е дълбоко 50 стъпала. И оттам в Гетсиманската градина, дето Иисус се молел и дето го предал Юда, гдето учениците му заспали, а маслиновото дърво под което е бил вързан Господ се разделило после на четири според разцеплението на верите. На пътя после видяхме камъка, на който Иисус Христос бил казал на учениците си „Отче наш”. Оттам отидохме на манастира „Мария Магдалина”, която поднесла яйцето на Пилат и му казала „Христос Воскресе”. Този манастир е направен от русите, там е погребана майката на руския цар Николай. Отидохме и на мястото, където се пази пояса на св. Богородица. И на църквата „Св. Стефан Архидякон”, който е бил убит с камъни пръв за Христа- св. Богородица гледала насреща иззад една колона. После ходихме в църквата „Св. Иоаким и Анна”- руски манастир. После минахме край къщата- Съдилище Пилатово, каменно голямо здание, през вратата са извели Христа. Дето Христос паднал и се подпрял на дувара и ръката му потънала в камъка. Целуваме го. Тук близо има параклис с неръкотворен образ на Св. Вероника. Следобяд ходихме на руската черква на вечерня.
15. ІV. Отидохме за Витлеем. Пътя е дребен камънак и цимент, равен, мек, хубав, всичко 11 км. Пещерата, а над нея манастир. Християни, абесинци, арменци, католици имат дял тук. Първом отидохме при звездата, после слизаме още 5 стъпала дето е
пещерата на родилия се Христос. От там излязохме нагоре 2 стъпала, дето са били изклани за Христа 14 000 деца от цар Ирод. На 1-2 м разстояние е била св. Дева Мария все в същата пещера, където се е крила с Иисуса без да я видят. На 150 м. разстояние е манастира дето св. Богородица е закърмила Иисуса, там е текла кърма. Тая черква е католишка. Не е голяма, но хубаво, чисто подредена. Навсякъде там видях католишки икони. Оттам си купихме кърмата на св. Богородица, която се взема от млади жени, които нямат кърма. Продадоха ни ги за 20 пари пакет. След туй ни заведоха да напишем имена при св. Владика. Там писахме живи и умрели. Един брат даде 5 гроша, писа няколко имена, но Владиката му се скара, че малко дал, а брата каза, че е беден- той му рече вземи си ги и той си взима парите и не му даде иконка. След туй ни заведоха в една дива градина и ни дадоха обяд- зелени, червиви маслини, нахвърляни по масата. Някои от бедните граждани ги ядоха, и селяните също ги ядоха, но които си носехме ядохме си своята провизия.
16. ІV. На Лазаровден след обяд в 2 часа служиха патриарха, 6 владици и попови- 53 души всичко. Голяма церемония и лития до Гроба Господен и Храма. Влизаха и излизаха до 6 часа вечерта. На Лазаровден ден бяхме във Витания на гроба на Лазаря. Влиза се след платен вход, няколко стъпала в земята, пещера в селото Витания. Много тесен вход, едва да се не задушим надолу 19 стъпала. 10 попа с Владиката и с лития /шествие/ додоха, после на Гроба носят маслиново дърво, което после разделиха народу. 
17. ІV. Връбница- бяхме на Гроба Божи. Служиха 12 владици и Патриарха- много тържествен ден, всичко служиха 38 души. Неописуемо красиво, всички облечени в коприна.
На Велики четвъртък голямо тържество в гроба Господен. На двора "Умивание нозе", платихме 5 жени по 10 гроша да гледаме 12 владици с Патриарха, който представя Христа. Почва да ги учи като иска да им умие нозете на 12-те владици вместо 12-те ученици. Петър не даваше и той му рече:" Ако те не умия, нямаш дял с Мене". Петър Му каза: "Господи, не само нозете ми, но и ръцете и главата." След това отиде да се моли, а те заспаха, до три пъти ги нагледваше и се моли, след това ги събуди и им каза:"Станете и да вървим!" 
На Разпети петък- славна служба, чак до 12 часа трая, а тук за галерия дадохме по 5 гроша. Облечени всички Владици в черно, много красиво облекло, с церемония излизат и лития от църквата. Обикалят три пъти гроба Господен и правят опело по гръцки и свърши в 3 часа през нощта. 
В събота, за погребението от 10 ч. преди обяд влязохме всички, тъмно в църквата, няма светлини никъде. Седем вери събрани, адски шум, полиция. Идат коптите, пеят и викат в църквата: "Ний сме християни, св. Георги да помогне, победата намъ." Изгониха ги, искаха да окупират храма. После в 11 часа много бавно и трогателно почна да бие камбаната по един път. Народът пази тишина и всеки се моли Богу за св. Нур/ Благодатният огън/. В 12 часа Патриархът иде с няколко души духовници, но в бяло облекло с жълто, както на Връбница бяха, отидоха къде гроба четяха и се върнаха, съблякоха само Патриарха и влезе в Гроба, и след 1 час падна св. Нур. Аз и всичкият свят, който беше, с каква радост неописуема посрещнахме Нура, не може да се опише.. Трая от 9 до 12 и половина в събота. Срещу неделя не лягахме хич, чакахме будни от 10 часа вечерта отидохме в църквата, имаше 53 свещеници, владици, архимандрити и Патриарха, облечени все в едно облекло-светло, отвън при Гроба Христов. Казахме в 12 часа Христос Воскресе! През туй време въртят по 3 /неясна дума/ от двете страни. Много славно.. 
В неделя отидохме в 11 ч. и трая до 3 ч. следобед. В църквата имаше облечени 38 души и четяха Евангелието на гръцки, старогръцки, арабски, абисински и други, всичко 6 езика, но славянски не чухме. През деня посетихме братя Шаклеви-богати, почтени, българи-македонци, много гостоприемни хора. 

„Св. Сава” манастира не посетихме, защото не ходят жени там, а само мъже. Само 2 жени го посетиха, които бяха най-близки на Сазонов, но те не влезли, а им разправяли. Аз черпя сведения от мъжете. На 19.ІV. ходиха- там била много голяма пустиня и висина, като погледнеш назад свят се завива на човека. Там живеел св. Сава- постнически живот. Един ден неговата майка искала да дойде при него да се помоли. Той ѝ казал: ”Майко аз ще се моля за тебе и не ѝ разрешил да влиза, защото е жена и затуй и днес жени не се пускат. Когато един ден се молел дошъл при него един лъв и искал да го яде, но той му казал-махни се настрана и той останал и при него живял 3 години. Но един ден взел да му дърпа скута, св. Сава му рекъл: ”Аз мисля, тук манастир да направя, а ти искаш да ме ядеш” и лъва го напуснал и си отишъл оттам. Той изградил манастир и се заселили там около 5000 души калугери. Живеели там, но започнала да се свършва водата и те започнали да роптаят на св. Сава като го заплашвали, че ще напуснат манастира. Той им казал да се помолят усърдно на Бога и тогава като го сторили забелязали, че е наквасено едно място, на което едно муле с крак побутвало. Забелязали влага и видели вече от канарата как сълзи вода. После те окопали на това място 3 като казанчета копки всяка, и до днес тази вода не се увеличава и не намалява. Тези монаси си служели с водата и живеели, а после във война дошъл Персийският цар и ги изклал. Техните глави се съхраняват в манастира „Св. Никола”. Там близо бил манастира „Св. Йоан” и по далеч насам по пътя „Св. Теодосия”, манастир където е погребан св. Теодосий, също и Св. Софроний, св. Филип, майката на св. Теодосий и една руска принцеса.
На 20. ІV. сутринта в 6 часа заминахме за Елеонската гора. Преди да стигнем там спряхме гдето са се молили 12-те Апостоли след Възкресението. Мястото е в земята, гдето са се крили от евреите. След това се отбихме при една стара църква, която е била съборена и възстановена от французите. Също ходихме в църквата, в която е намерена главата на св. Йоан Предтеча, трон направен с мозайка. Посетихме и друга църква, в която се е възнесъл Иисус Христос и се качихме на канбанарията от 259 стъпала. Само няколко по-млади хора и аз се качихме, другите не се мъчиха. Оттам се вижда целия Йерусалим с околността. Камбаните са толкова големи, че 4 часа далеч се чуват кога бият. Елеонската гора е висока от Иерусалим 1 км. Там има паметник на един игумен роден 1831, заклан 1909 г.- Януарий. После отидохме на Галилея, дето се явил Иисус Христос на учениците си, гдето Тома си турил пръста на раната, за да повярва. По настрана, в двора е мястото, гдето Иисус Христос благословил хляба и двете риби и нахранил около 5000 души, без жените и децата. После отидохме в малка Галилея, гдето се молела св. Богородица 40 дена и маслиновите дървета ѝ се поклонили, тогава ѝ се явил Ангел Господен и ѝ казал, че след 3 дена ще бъде при сина си. Оттам отидохме в затвора, дето бил арестуван- дълбок затвор 10 м. дупка в канарата. Има 2 пръста халки и там връзвали на всеки затворник по един тежък камък за врата. Отгоре пък на горния етаж има две дупки издълбани, където са били краката на Иисус. Има много иконички. После ходихме в затвора на св. Петра, гдето св. Архангел дошъл и го извадил. После от един купел взехме вода.
На 26-ти ходихме в Йордан. Първо стигнахме на Мраморно море, там си омихме краката и взехме вода от морето, после отидохме на река Йордан. Като стигнахме на реката нашия другар- отец Михаил от с. Бистрица влезе заедно с игумена на манастира „Св. Иоан Кръстител” /грък, но говори на руски/ в една лодка и светиха вода. С лодката на мястото, където Иисус Христос се е кръстил от Йоана. Там бяха сложили голяма маса и икони, които целувахме. Разделиха ни на две. Имаше една голяма, покрита палатка, където ний-жените се съблякохме и там се окъпахме отделно. Но водата е мътна, само тиня, краката потъват, не може човек да ги измие лесно. Изпрахме си дрехите, с които се къпахме и отидохме в манастира „Св. Йоан
Кръстител”. Там ги простряхме да изсъхнат и ни сервираха обяд по 2 яйца на човек и по малко сирене. Нагостиха ни и ни изпратиха много весело и любезно, но във всеки манастир в който идем все като пишем и дадем парички посрещат те, инак се чумерят.
Яфа- пристанището е европейско. Там бяхме от 30. ІV. от обяд и в манастира „Св. Георги”. На 1. V. бяхме в Тел Авив и Яфа, на 2. V. тръгнахме сутринта от Яфа. В 9 часа се качихме на параход „Азия”- французки и чакахме до 3 и половина часа и тръгнахме. Той е по-малък от „Канада”, с който отидохме. В „Азия” имаше миню-закуска в 7 часа- сутрин /масло, мармалад, бисквити/, обяд 11 часа /разни макарони, боб, леща, грах и вече хубави ястия- месо /само в сряда няма месо/. Всеки обяд и вечер има и десерт, бадеми, орехи, чай.
На 3-ти плавахме през Средиземно море. Само него виждам и нищо друго, но по едно време почна земя да се вижда. Къде 2 часа през деня минахме о. Крит, вляво едни бели красиви здания- родното място на Венизелост. Имаше големи вълни и ни беше страх. На 5-ти минахме край Цариград и заминахме за Кюстенжа, защото парахода не се спира в Цариград. Изгледахме го и го заминахме. Сега вече напуснахме Мраморно море и влезнахме в Червено. Вече 3 и половина часа-  цяла нощ пътувахме. 

Сега 6-ти Георгьовден, ставаме, но всички са замаяни, почти всички повръщат, всички са болни, но аз се държа. Ходихме на закуска. Днес обяда беше лавут и риба солена с малко картофи, без чай. Стигнахме още сутринта Кюстенжа. Там е голямо пристанище. Цял ден прекарваме в парахода на почивка. Градът не видяхме, защото е далеч, не ни пускат да слизаме. Вечеря има –супа фиде, месо с туршия- краставички- бадеми и чай. Срещу 7. V. не спахме, защото цяла нощ ни хапеше нещо. Събличах се, посках се- намерих една въшка. Пред другарките като казах, всичките се вдигнаха против мен. Трябвало да мълча, защото и по техните гърбове ги имало, но те се научили да търпят и кротуват. Трябвало и аз тъй да правя.
На 8-ми сутринта в 5 часа стигнахме в Кавак, Цариград и чакахме за комисия, но не ни гледаха, а ни водиха в Карантината. Там ни къпаха и дезинфекцираха дрехите и ни върнаха пак в парахода. Хамали ни взеха багажа и го внесоха в лодки, а ние се качихме на други лодки и ни закараха в митницата. Най-първо се хванаха в моя куфар, но аз се поотстраних и омълчах, не отидох да го отворя. През туй време един дал 10 лири бакшиш и ни освободиха. После ни земаха по 15 гроша.  9. V. Прекарахме в хотел „Босна”, ул. ”Сефкенази”- Цариград. 11. V. Тръгнахме в 8 и 20 часа оттам. 
18. V. Ходихме на Кръст. манастир- игумена беше починал преди 10 дни. ... Лот кога съгрешил с дъщерите си Бог му казал да посади три дръвчета и да ги полива докато се хванат, но дяволът му пречел. Когато тръгнел за вода той му я напивал, а му било казано тя да е цяла, ненапивана. Разстоянието било 50 км. до р. Йордан, откъдето вземал вода. После Бог му казал да измени пътя, за да запази водата и той така направил. Дървото се хванало и станало голямо. Кога се правил Соломоновия храм, сега св. Святих търсили дърво, мерили го, уж става-отсекли го за напречно, но напречно дошло дълго и не станало, а за дълго било късо. Евреите го нарекли проклето и тъй стояло с години. Кога трябвало да разпъват Христа потърсили дърво за кръст и се сетили за него, проклетото. Взели го и направили Кръста Господен. Затова и ний вземаме пръст откъдето е расло дървото. Цялата история на дървото удостоило се да стане КРЪСТ ХРИСТОВ
После отидохме в манастира „Св. Симеон”. 

Прочетете още и за Моят прадядо- опълченецът Петър Николов Петрушев

Грета Костова-Бабулкова

© Съдържанието в блога /текстове, фотографии и видео/ е под закрила на Закона за авторското право. Използването и публикуването на част или цялото съдържание на блога без разрешение от страна на Старо Търново е забранено.

Мъченичество /по повод атентата в църквата "Св. Неделя/

 По повод атентата в катедралния храм "Св. Неделя" през 1925 г., извършен от крайно леви дейци на Военната организация на БКП, на Велики четвъртък. При навършването на четиридесетия ден от смъртта на загиналите, митрополит Борис, Неврокопски (1888-1948 г.), публикува своя статия, която е много актуална и днес и ще бъде актуална и в бъдеще..
Четиридесетият ден от смъртта на сто и четиридесетте софийски мъченици беше рядък ден. През този ден умря градът на живите и оживя градът на мъртвите. През този ден едно велико благоговейно чувство свърза живите с умрелите, - понесе ги от ранни зори към Божия храм за молитва и сля ги в жив непрекъснат поток, който се отля към верните жилища - за поклонение пред пресните, неизравнените гробове на мъчениците от столичната катедрала. Никога досега софийските гробища не са виждали такова множество и такъв помен! Каква сила бе сляла в едно чувство, в едно желание, в една воля неизброимите хиляди познати и непознати, близки и далечни? Какво ги караше да обсипват с пролетни цветя свежите гробове на знайни и незнайни там покойници, - да свиват пред тях колене, да проливат над тях сълзи? Пред тези мъченишки гробове, които говорят неизказано много - много повече, отколкото говорят делата и подвизите на всички живи герои, като че ли ставаше някакво чудо: като че ли слепи проглеждаха, безжизнени се съживяваха, бездушни се одухотворяваха, безсъзнателни се осъзнаваха, помрачени се проясняваха! В този ден почуствахме и съзнахме най-дълбоко, че смъртта на мъчениците от Велики четвъртък спаси и осмисли нашия живот, че тя ще спасява и осмисля живота и на бъдещите поколения, - че от техните свещени гробове ще се роди нов живот на нашата земя, - тая земя, на която тъй скоро изгасва истинският живот!

Едва ли има друг народ, който тъй скоро и тъй дълбоко да е паднал от съвест в безсъзнание, от светлина в помрачение, от ум в безумие, както сме паднали ние българите от свободните предели на нашата земя! Когато ние минахме от робство към свобода, ние донесохме със себе си много чисти сили и добродетели, и тъкмо тогаз, когато тези сили и добродетели трябваше да растат и цъфтят под благодатното слънце на свободата, когато трябваше да се обогатим с повече добродетели и изпълним своя живот с повече идеали, ние започнахме да потъмняваме и опустяваме.

Ние сподавихме и убихме творческия дух от епохата на възраждането и освобождението, презряхме добродетелите на тази важна епоха, отхвърлихме нейните идеали и потъпкахме нейните завети. Ние свободните, изгубихме онова ясно съзнание и онези ценни качества и достойнства, които имахме, като роби. Ние започнахме да се отнасяме равнодушно и безразлично почти към всичко ценно и възвишено. Заразени от погрешната преценка на ценностите, която се опита да извърши съвременния дух, ние - без да преценяваме - обезценихме направо най-великите ценности. Притъпели в своето чувство  и потъмнели в своя разсъдък, ние започнахме най-напред да се отнасяме равнодушно към истината и лъжата, към правдата и безправдието, към закона и беззаконието, към добродетелта и порока, към доброто и злото, сетне се опитахме да заличим разликата между тези съвършено противоположни сили, и най-подир стигнахме до онова чудовищно състояние, в което прогласихме истината за лъжа, а лъжата за истина - честта за безчестие, а безчестието за чест, - правдата за безправдие, а безправдието за правда, - закона за беззаконие, а беззаконието за закон, - добродетелта за порок, а порока за добродетел,  - родолюбието за родоотстъпничество, а родоотстъпничеството за родолюбие, - човещината за дивотия и безсмислица и по-страшно помрачение е невъзможно и немислимо!

Тази извратеност в чувствата и разбиранията, този хаос в ума и душата ни се отразиха в творчеството на много наши поети и писатели, в действителността на много държавници и народни служители. Животът и трагичният край на един от най-талантливите наши поети, който, след като възпя в своята поезия и въплъти в своя живот великолепно истината и правдата, започна да изповядва в мъчителни поетични творби, че душата му е останала вече само "пепелта на всички истини - лъжи" и че в нея са умрели вече "и дявола и Бога", - който, след зората на своя живот и творчество, тръгна - без да почака зараждащия се хубав ден - по странен път в непрогледна нощ и не се върна вече, - като че ли мъчителният живот и  трагичният край на тоя "поет на нощта", който изчезна в нея без време, отразиха типично мъката на нашата разпокъсана душа и трагизмът на нашия обезсмислен живот.

В нашия живот имало е не малко страдания и мъки, не малко тежки и трагични моменти. Но те като че ли не смекчаваха нашето сърце, не разведряваха наша душа, не проясняваха нашето съзнание. Сполетяха ни злополуки, но ние не се сепнахме; връхлетяха ни беди, но ние не се опомнихме; постигнаха ни нещастия, но ние не се свестихме; настъпиха сътресения, но ние не се стреснахме; струпаха се катастрофи, но ние не се вразумихме! Алчността беше почнала вече да поглъща всичко, но ние още продължавахме да бъдем алчни; продажността беше вече продала и предала всичко, но ние още продължавахме да бъдем продажни; безчестията ни бяха вече покрили със срам, но ние още продължавахме да бъдем безчестни; раздорите ни бяха вече разпокъсали и раздрали, но ние още продължавахме да бъдем раздорливи; враждите ни бяха вече изпояли, но ние още продължавахме да враждуваме; жестокостта беше вече убила у нас човешкия образ, но ние още продължавахме да бъдем жестоки  и безчовечни! И трябваше да стане нещо необикновено, - нещо невидимо и нечуто, нещо невъобразимо и неизразимо, за да се опомним и вразумим! Трябваше между нас да се явят безумци, които да струпат върху главите ни покрива на Божия храм и да ни вразумят, защото ние презряхме увещанията на умните! Трябваше в тая нещастна страна да се родят чудовища, които да извършат нещо чудовищно: да дигнат ръка против Бога и човека, против Божия дом и родната земя, - които да извършат предателството на Юда и братоубийството на Каин, за да видим колко голямо е било нашето помрачение и колко страшно е нашето падение!

Злодеянието от 16 април - най-черният ден в нашия живот! Е тъй необикновено и чудовищно, че ние отначало бяхме като вцепенени и не можехме да разберем какво става. През този ден, в който българското отечество и българското име бидоха потопени в най-голяма скръб и покрити с най-голям срам, вцепенението беше толкова голямо, че ние не можехме да видим всичката чудовищност на злодеянието, което извършиха децата на антихриста, и всичката милост и мъдрост на чудото, което Бог извърши с нас. Ние не можехме да оплачем достойно невинните жертви защото не знаехме кого да оплакваме по-напред: тях или себе си. Ние не можахме да съпроводим до вечното жилище покойниците-мъченици, които със своята смърт продължиха нашия живот, защото не знаехме към кои да причислим себе си: към живите или към мъртвите. Трябваше да минат няколко безжизнени дни, - трябваше да поотмине ужасът на безумието и смъртта, която се беше надвиснала над нашата страна и вледеняваше живота във всичко, за да можем да се свестим и да почнем да разбираме какво става с нас. Трябваше да дойде четиридесетия ден, за да можем да отдадем достойна почит на сто и четиридесетте мъченици, - за да можем да разберем необходимостта и смисъла на тяхната изкупителна смърт и да почустваме спасителната сила на техния мъченически подвиг.

Трябва да се разбере, че онова, което става у нас, е необикновено. Събитията у нас отдавна са излезли от рамките на обикновеното и са минали границата на местното и ограниченото. Тези събития имат не само местно-български, не само европейски, но и световен - космично-религиозен характер. У нас не може вече да се приказва за забежки - на тях ние отдавна не обръщаме никакво внимание, не може да се говори и за престъпления - те станаха за нас нещо обикновено. У нас се води вече необикновена борба между различни схващания и убеждения, различни течения и движение, разни слоеве и съсловия. В нашите явления се разкрива вековната вътрешна борба, която се води оттогаз, откак злото проникна в човека и света: това е борбата между истината и лъжата, между добродетелта и порока, между правдата и безправдието, между светлината и тъмнината, между доброто и злото, между царството на Христа и царството на антихриста. Това е оная борба, която стана ожесточена и непримирима оттогаз, откак Божествената Любов и Правда, Божествената Истина и Светлина се въплътиха на земята и изобличиха злобата и неправдата, лъжата и тъмнината. Злобата, неправдата, лъжата, тъмнината ненавиждат любовта, правдата, истината, светлината. Особено пък когато тези тъмни сили бъдат разкрити и изобличени със светлината на Божията любов и истина, тогава те стават демонично жестоки, и не щадят никаква любов, никаква правда, никаква истина! Иисус Христос разграничи и противопостави светлите и тъмните сили на света и турна началото на крайната борба между тях. "Огън дойдох да туря на земята..." (Лука. 12:49), казва Той: "Не мислете, че дойдох да донеса мир на земята, не мир дойдох да донеса, а меч." (Мат. 10:21). Христовата светлина смущава тъмнината, Христовата истина тревожи лъжата, Христовата правда озлобява неправдата, Христовата любов ожесточава враждата. Озлобени и ожесточени, тези демонични сили в борбата се превръщат в огън и меч за света. И Христос иска безусловно от всеки свой последовател да мине през очистителния огън на тази борба, която Той пое и завърши победоносно. Той иска всеки да разграничи напълно ценностите и силите в живота и света и да определи ясно и решително своето отношение към тях. Всеки трябва да се определи: истината ли или с лъжата, със светлината или с тъмнината, с правдата или с безправдието, с любовта или със злобата, с доброто ли или със злото, - с Христа ли или с антихриста. Няма друго положение, няма друг път, няма безразлично отнасяне. Който не е с Христос, той е против Христа. Иисус Христос казва за себе си, че светът го мрази, защото свидетелства, че неговите дела са зли (Йоан. 7:7), а на своите последователи предсказва, че светът ще мрази, ще преследва, ще мъчи, ще бичува, ще убива и тях заради неговото име (Мат. 10:16-22, 28; 24:9; Йоан. 15:18). И само оня, който претърпи до край, той ще бъде спасен (Мат. 24:13). Тези страдания и мъки са неизбежни и необходими за всеки, който живее и се бори в името на Христа, - в името на неговата правда, неговата истина, неговата любов, - за всеки, който се бори за победата и тържеството на доброто. Най-високото съзнание, до което можем да се издигнем, след като сме почувствали и преживели в себе си доброто, е съзнанието, че за неговото тържество е необходимо пълното самопожертвуване, истинско мъченичество. До това велико съзнание иска да издигне Христос своите ученици и последователи. Той иска от тях да се открекът от себе си, да вземат своя кръст и да тръгнат подир Него. Без това себеотречение няма спасение (Марк. 8:34 - 36). Без себеотречение и самопожертвувание не е извършено никакво велико дело, не е постигната никаква велика цел, - не е създадено нищо възвишено и светло в никоя област от човека. Великите идеи се раждат с мъка, отглеждат се със страдания, постигат се с мъченичество. Те искат не само велики умове, които да ги въплътят. Една велика идея умира само тогава, когато няма кой да умре за нея. Правдата побеждава тогаз, когато има кой да се бори за нея, - истината тържествува тогаз, когато има кой да се жертва за нея. Великата сила, която пресъздаде и спаси света, която ще го пресъздава и спасява докато той съществува, иде не от многолюдни сборища, а от една самотна Голгота, - не от чудни и чудовищни оръдия, а от един прост кръст, - не от скиптри и корони, а от трънени венци, - не от дворци и палати, а от мъченически гробове. Тази спасителна сила ни е потребна всякога в живота, най-много в тежки моменти, каквито преживяваме ние сега. В такива моменти не е достатъчно да бъдем само редовни и почтени, умни и предвидливи, решителни и смели, - не е доста да вършим добре своята работа и да изпълняваме добросъвестно своя дълг. Тези обикновени добродетели може би са достатъчни за обикновено време, само с тях негли може да минем в друго време, но не и сега. Тогава, когато трябва да се прави избор между гибел и спасение, - когато трябва да се спасява, не е достатъчно само ум, съвест и воля: тогава необходимо е преди всичко пълно себеотречение и самопожертвувание, пълна готовност за мъченичество. В такова време не са достатъчни само подвизите на най-велики герои: в такова време необходими са преди всичко подвизите на велики мъченици. Такива подвизи се изискват и такова време от всички ни, а най-много от ония, които са и по дълг, и по желание трябва да бъдат готови да вземат своя кръст и да понесат едно мъченичество. Мнозина, може би, от ония, които в съдбоносни времена биват принудени да се самопожертвуват за една велика цел, едва ли са помисляли нявга в живота си, че ще настъпи миг, когато те ще трябва и ще имат силата да станат мъченици. Често пъти времето и нуждата събуждат сили у човека, които правят безволния твърд, страхливия - смел, малодушния - герой, малкия - велик, скромния - мъченик. Всяко време кое в себе си и тъмни сили, които носят за добрия човек мъки и страдания. Не е ли мъчение да бъдеш истинен между лъжци, честен между безчестни, свестен между безсвестни, смирен между надменни, щедър между алчни кротък между жестоки, добър между зли? Не и ли мъченичество да проповядваш истината тогава, когато господарува лъжата - да крепиш добродетелта тогава, когато се шири порокът, - да защитаваш правдата тогаз, когато вилнее безправдието? Но, истинското мъченичество почва тогава, когато се отречем от себе си напълно и се обречем изцяло на истината, правдата, доброто, любовта и се пожертваме за тях, - когато нашият живот бъде непрекъснато служение на тези светли сили и непрестанна жертва за тях, - когато ние им послужим и с живота, и със смъртта си.

От такова себеотречено служение, от такава жертва, от такова мъченичество има нужда човечеството, има вопиюща нужда нашата измъчена страна. В това служение, в това мъченичество живее духът, който преодолява опасностите и побеждава света, светът на похотта и надменността (1 Йоан)2:16. Когато у нас оживее тоя дух, ние ще бъдем непобедими. Тогаз ние можем да бъдем угнетявани, но не угнетени, - отчайвани, но не отчаяни, - гонени, но не оставени, - погубване, но не погубени (2 Кор. 4:8-9). Тогаз ние ще имаме и великото ободрение на Голготския мъченик: "Дерзайте! Аз победих света!" (Йоан. 16:33).

Автор: Архимандрит Борис

Свт. Борис Неврокопски

Източник: Църковен Вестник 1925 г. брой 23.

АРХИВНИ КАДРИ 

 ОЩЕ АРХИВНИ КАДРИ ОТ ЦАРСКО ВРЕМЕ

ПОДКРЕПЕТЕ СТАРО ТЪРНОВО С ДАРЕНИЕ

НИЙ УМРЯХМЕ- ДА ЖИВЕЙ НАРОДА IV-V глава

IV  ИСТОРИЧЕСКА ПОВЕСТ ЗА ВЕЛЧОВАТА ЗАВЕРА ОТ ЗМЕЙ ГОРЯНИН

Лъжа е, че нощно време в гробищата е страшно. Толкова тихо и спокойно е там, че човек никъде другаде не може да се чувствува тъй спокоен. Сякаш и вятърът е суеверен, като осемдесет годишна бабичка, та не смее да разклати листата на брястовете, или да подсвирне в клоните им. В избуялата трева не мръдва насекомо, не запява щурец. Вадата, която минава току до самия стобор на гробищата, и тя не шуми. Дори случайно прелитащата нощна птица се сепва и отпуска крилата си, като отсечени. В сенката на вечния покой всичко пази тишина. Но то не е от страх, а от почит към мъртъвците. Добри ли са били, зли ли са били — все едно. Когато минат отвъд, Господ ги съди. А хората ги тачат. Хе-хе! Тачели ги били! Колцина ги тачат? На пръсти да ги преброиш. А другите се плашат от тях. Защо? И сами не знаят. Може би людете, плашейки се от смъртта, без да искат се плашат и от нейните жертви! Справедливо ли е?

Обичаш някого, радваш му се, милваш го, а сетне — когато го вземе смъртта, изтръпваш и не смееш да се приближиш до него. Криво-ляво, от хорски срам и със свито сърце, ще го целунеш за раздяла, ще оставиш да го погребат, а после страхът ти ще порасне повече. И не ще посмееш да отидеш нощем на гроба му, па ако ще би цял живот, всяка нощ да си спал с него под една черга.

А божем всички сме християни и всички вярваме, че човек не умира, макар да си отива от този свят. Малко е човешкото сърце. Толкова е малко, че не може да побере в себе си и най-малката истина от Христовата вяра.

Мигар мъртъвците са сторили някому зло? Мини край гроба на най-големия изедник и кръвник. Ще ти направи ли пакост? Когато си в беда и в нужда, мини край гроба на най-добрия и свят човек — ще ти помогне ли с нещо? От живите трябва да се плаши човек, от тия, които дишат, мислят, говорят, работят. Лошият да се пази от добрите, добрите от лошия.

Тия мисли преминават с шеметна бързина през главата на Велчо Джамджията, когато отваря малката врата на манастирските гробища и влиза вътре.

—     Бог да прости умрелите и да дава на живите сили!

Една сянка се отделя от мрака и приближава.

—     А, ти ли си, Кольо? Аз помислих, че съм пръв. А ти си ме изпреварил.

—     Не ми търпи търпилото, бай Велчо. Още като ми даде знак след вечернята, разбрах, че някаква голяма работа ще има. Едва дочаках да се вдигне трапезата и се промъкнах тука.

—     Добре е, добре!

—     Ще чакаме ли другите, или само на мене ще кажеш.

—     Ще ги почакаме. Работата наистина е голяма. Получих писмо от Буюкли Георги. И после: още двама души ще положат клетва.

—     Нови завераджии ли? Кои са?

—     Иванаки Йонков и Хаджи Дачо.

—     Хаджи Дачо ли казваш? Той, дето ни съветва да бъдем мирни и кротки, ще дойде между нас? Чудя ти се, бай Велчо! За хаджи Дача аз ще реча, че не му е мястото в такъва работа. Добър човек е, богат, личен, умен — какво друго да кажа? Само добро. Но ... такъво .. - не е...

—     Млад си, Кольо. Плашиш се от две приказки, казани на софрата. На такава софра и по-страшни приказки се казват и пак никой не им вярва. А за хаджи Дача Сакели Йордан подписва с двете си ръце. Той го представя за завераджия. В хаджи Йордановата дума никой не може да има съмнение.

Думите му се прекъсват от леко поскръцване на вратичката. Тихо и предпазливо се промъкват: Майстор Димитър Софиялията, Кръстю Симитя и Желязко Бакърджи. След тях, почти по стъпките им, идват Рачо Бюлбюла и даскал Антон.

—     Събрахме ли се? — с шепот запитва Велчо.

—     Няма ги още хаджи Йордан Брадата и хаджи Теодосий.

—     Те ще дойдат. Бюлбюл, дай знак с уста.

—     Нови хора ли ще приемаме? — запитва даскал Антон, но никой не му отговаря.

В тихата нощ се понася песента на славей: лека, весела, безгрижна. Но тя прозвучава толкова малко, колкото да чуят Сакели Йордан и хаджи Теодосий и да доведат новите.

Пак се отваря вратичката на гробищата и четири тъмни сенки се промъкват мълчешката. Докато приближат, Колю се навежда на ухото на Велча и шепне:

—     Клетвата ще стане на един свят гроб. Тази сутрин го зарихме.

—     Чий е?

—     На поп Тодор Иконом Жеравнанлията.

—     Кой го донесе? Кога го донесе? — забърква се във въпроси Велчо.

—     Други път ще ти кажа . . . Вървете сега подире ми.

Като че ли сивите каменни кръстове са се отместили и са пуснали своите тъмни обитатели на нощна разходка. Тия мрачни мъже, промъкващи се между сенките на дърветата из гробищата, са страшни. На малката поляна, около гроба на поп Тодора, луната ги осветлява, и тогава по лицата им се чете решителност твърдост, воля и сила. Те мълчат миг-два, но това мълчание говори за напластена мъка в душите.

Йеромонах Теодосий оставя върху черната пръст на гроба едно разтворено евангелие, позлатения кръст от олтаря на черковата, а над тях отгоре Рачо Бюлбюла полага нарочно изработения за клетвата меч.

—     Коленичете! — заповедва властният шепот на Велчо.

Хаджи Дачо и Иванаки Йонков Врачалията се отпускат на колене до купчината.

—     Сложете десниците си над Светото евангелие, кръста и меча!

—     Повтаряйте клетвата след хаджи Теодоси!

Три тайнствени гласа зашептяват:

—     Заклевам се, че ще работя задружно за доброто на нашия поробен народ и ще му помогна да свали от шията си турския хомот. Готов съм и кръвта си да пролея за род и за вяра!

—     Станете!

Хаджи Йордан Брадата притиска до гърдите си хаджи Дача и с разтреперан глас му казва:

—     Хаджи, някога, преди много години, когато бях още момчорлак, аз те возприех от светата купел и ти дадох името си. Тогава те кръстих. Сега те кръщавам втори път. И това кръщение е велико и славно! . . .

—     Господ да те благослови, кръстник!

—     От тази вечер насетне вие сте членове на заверата и трябва да знаете, какво се крои и тъкми. На пролет, с Божия помощ ще се вдигнем всички, за да си получим свободата.

Тези думи на Велчо Джамджията звучат като заповед на началник — пълни с надежда и вяра в победата. Той се обръща към хаджи Дача:

—     Тази работа отколе се тъкми, хаджи. В нея влизат много и много хора — най-отбран свят. И всички са готови, както гласи клетвата. Викнахме и тебе, защото те знаем за народен човек.

—     Благодаря ви, братя българи!

—     Сега да ви кажа голямата новина: вчера получих писмо от капитан Георги Мамарчов — Буюклията. Пише ми по нашата работа. Да се готвим здраво през зимата, за да имаме напролет десет хиляди шишенета. Той щял да дойде в Търново и от старопрестолния град ще обявиме въстанието, както някога са го обявили Петър и Асен. За тебе, майстор Димитре, казва в писмото, че ти по него време ще трябва да се навъртиш в Търново, а във Варна да оставиш друг твой човек, който да вдигне момчетата.

—     Разбирам, Велчо. Аз  няма да стоя във Варна дотогава. Мойте хора — едно на друго хиляда души — ще си гледат работата. Хем ще поправят турските крепости, хем ще се приготвят да ги превземат, а пък с другите хиляда момчета, които имам разпиляни в Търново и Шумен ще натъкмя една дружина, та отдето мине да не остави единъ фес!

—     Ти какво направи, майстор Желязко? Изготви ли кръстчетата за байраците?

—     Нали знаеш, че не се работят в Търново! Много турски очи се навъртат в дюкяна ми. Пратих да ги излеят в Горна-Оряховица. На мой човек ги изпратих. Досега излял четирийсет. Остава още шейсет да излее, та да ги притъкмим за сто байрака.

—     Прощавайте, че питам, — обажда се Хаджи Дачо, — ала за тази работа знае ли владиката дядо Иларион?

—     Кой да знае? — подскача като ужилен Колю Гайтанджията. — Ние от гърците трябва да се пазим повече, отколкото се пазим от турците За да са добре, гърците са готови и бащите си да продадат! Остави тази работа, хаджи...

—     Не бе, джанъм! Аз не казвам тъй и инак, ами питам. Едно време, преди дванайсет-тринайсет години, те като въставаха, малко ли българи им бяха на помощ? Та затова рекох...

—     Такива са хората, хаджи, — въздъхва Велчо. — Като си изтъкат платното, не ще ритнат кросното, ами ще го изгорят, та и пепелта му ще разпилеят по вятъра. И гърците са такива. Те се освободиха, сега гледат да са добре с агалларите, а за това добруване могат да харижат нашата свобода. Тях нали не ги боли. . .

—     За владиката питайте мене, — отвръща даскал Антон. — Аз съм учител в тяхното школо и зная, то се вика, и зъбите на дядо Иларион. Той като чуе само думата българин, като че оса го захапва! Проклет старец. . .

Велчо нетърпеливо махва с ръка:

—     Стига толкова, стига! Да приказваме по нашата работа. На вълка вратът му е дебел, защото сам си гласи нещата. От никого не чака помощ. Та и ние. Рачо, ти готвиш ли барут?

—     Готвя, — изревава с мечешкия си глас Казанджията.

—     Ей, по-тихо! — скарва се Йеромонах Теодосий. — Още не сме взели търновското кале, та да се надвикваме.

Смях. Жив, непринуден смях.

И колко чудноват изглежда той сред гробищата, под синкавата светлина на месечината и в тая глуха тишина. Сякаш се смеят призраци.

Колю Гайтанджи си помисля за това и настръхва. Как могат да се смеят хората, когато говорят за смърт и в гробища? И тука, тъкмо при гроба на поп Тодора.

Той си спомня обезобразената глава, която видя, когато отвори чувала и нозете му се подкосяват. Обляга се на едно дърво, за да не падне и в полусъзнание чува думите на Велча :

    —  Бог да прости поп Тодор. Сега седим около неговия гроб. Не можах още да науча, кой е донесъл до тука мъченическото му тяло, но който и да е той, нека го благослови Бог. Юнак българин!

V

За вяра.

Великите неща са винаги прости. Двете простички думи „за вяра“ подпалват България. Те се носят от уста на уста, разбуждат духовете, увличат, зоват, повеляват, вопият:

— Събудете се! Станете до един! Четиристотин години са ни смятали по-долни от псетата. Четиристотин години са ни привеждали силом главите, за да не виждаме слънцето. И ето: зора се сипва. На изток аленее. Скоро що изгрее слънцето. Как ще ни наричат грядущите, ако проспим и това утро?

— Събудете се! Станете до един за вярата. За хубавата права вяра на Свети Цар Бориса, на Кирила и Методия, на Светите Седмочисленици. За вярата на Петър и Асен, които с помощта на Свети Димитрий Чудотворец победиха ромеите и ги гониха до стените на Византия! За чистата вяра на Евтимия, който виждаше през вековете и благославяше идващите в името на свободата и народното благоденствие.

Кой разнася тия славни и опасни думи? Всички и никой.

Те се носят из въздуха, както се носи дъхът на колендро и предвещава буря. И бурята идва. Но тя не плаши тези, които я чакат като спасителка, за да получат всичко, или да се освободят от всичко.

Майстор Димитър Софиялията, главният строител на Отоманската империя,   ходи от град на град, от село на село и събира работници за поправката на разсипаните от Дибич турски крепости. Денем работниците тичат по грубите скели, пъшкат под тежестта на варта, камъните и тухлите, но вечер, налягали край големите огньове, заспиват с радостната надежда, че може би днешният ден е бил последният ден на мъката им и че утре ще ги разбуди призивна тръба, да скочат на борба за вярата.

Поп Иванчо Лясковлията обхожда селата, за да изповядва людете, а след техните изповеди той им прави своята: „Казано е, според писанието, че когато се обърнем с молба към Бога, той ни изпраща избавление. Отправете му молбата и чакайте да ви повикат народните водачи на голям курбан. Востание! Востание за род и за вяра!“

Йеромонах Сергей — игуменът на плаковския мънастир, носи под расото си тежки пищови, показва ги на селяните и ги учи да стрелят с тях.

Тепавицата на Колю Гайтанджи върви от тъмно до тъмно. И когато няма шаек за набиване, тежките чукове пак гърмят, за да заглушават изстрелите на шишенетата, с които младежта се учи да стреля.

Иванаки Врачалията, заедно с другите кожухари, абаджии и терзии, готви калпаци и дрехи за въстаниците. А в казанджийската работилница на Рачо Бюлбюла двама калфи непрекъснато чукат върху два стари казана, за да не усетятъ турците, че в задната стаичка се пълнят качета с барут.

И над всички се издига могъщият повик:

—     За вяра!

Той като че ли е изписан на челото на Велчо Джамджията, който обикаля всички ратници на великото дело, за да види приготовленията, да даде съвет, или помощ, или кураж. Да сгълчи, или да похвали, да награди, или да накаже. Той събира в ръцете си стотиците нишки на заговора и ги държи така, че никога да не се сплетат, никога да не се скъсат и нито една да не се изплъзне между пръстите му.

Когато един от заговорниците казва на хаджи Йордан Брадата, че Велчовата работа е тежка и голяма, че трябва да му се намери помощник, който да понесе половината товар и, че по-добър помощник от хаджията не може и да се намери — мъдрият старец повдига рамене и отсича:

—     Това, с което бих могъл да облекча Велча, то е да не му се преча в ръцете. И да ти кажа ли: Господ иска много от тогова, на когото много е дал!

Не даде ли Господ най-много на своя Син и не поиска ли от него най-много: кръстната мъка?

Когато сърцето на човек порастне толкова, че да може да събере мъките, копнежите, радостите и скърбите на цял народ, то неотменно ще стигне до Голгота.

ГЛАВА

I-II

III 

IV-V

VI

VII-VIII
IX-X
XI-XII

XIII-XIV

 

ПОДКРЕПЕТЕ СТАРО ТЪРНОВО С ДАРЕНИЕ