Къщата с маймунката

Тази уникална възрожденска къща във Велико Търново е построена през 1849г. от Кольо Фичето за нуждите на търговеца Никола Коюв. Отначало тя е наречена „вещепродавница” - т. е. дрогерия, или бакалия на търговеца Никола Коюв. Чак по-късно става собственост на Стоянчо хаджи Пенчович Ахтар, първият събирач на старини и притежател на първата в България частна сбирка от ценни средновековни ръкописи и монети. Магазинната ѝ част е използвана като аптека. Вероятно новият собственик е поръчал на майстор К. Фичето преустройство на сградата около 1855-1857г. Построена е върху изключително тесен терен, с лице около 6м и дълбочина 15м. На това място Кольо Фичето построява триетажна сграда, чиито помещения, магазини, складове и жилище задоволяват нуждите на търговеца. Както останалите търновски къщи и тя е разположена на две улици. Помещенията откъм долната улица са на по-високо ниво, оттам се влиза в двата жилищни етажа. Връзката с другия етаж се осъществява посредством вътрешно стълбище. Приземният етаж е оформен с два големи отвора, сегментно засводени (сега запълнени).

Над тях, над гладко измазана част в средата е поставена върху профилирана колонка седяща фигурка на седнало човече с плешива глава и ръце, положени върху коленете му. Тъй като прилича на маймунка, търновци я наричат "къщата с маймунката". Според Теофил Теофилов фигурката на човечето-маймунка не е дело на К. Фичето, а е заварена от етапа, когато сградата е служила за вещепродавница на търговеца Никола Коюв. Той допуска, че подобни фигурки са били сигнатурни елементи - т.е. указвали са съдържанието на търговската част, а не са служели за декорация. Известна е например подобна фигурка от музея в Севлиево, украсявала "мааза"/магазин, изба, механа или склад/ на местен търговец. Над тази част започва първият етаж, който е издаден напред с около 26см. Преходът е оформен със слабо профилиран корниз. В средата етажът е издаден напред със заоблен и трапецовиден еркер. Вторият етаж излиза напред като първия, но е с много по-богата вдлъбната крива и малки правоъгълни профили и отстъпи. На стената има по пет прозореца, три от които са на еркера. Оригинално е разположен вътрешният вестибюл , намиращ се на средния етаж. Светлината до него идва от прозореца на тавана на горния вестибюл. Външното оформление е с тухлена облицовка с изпъкнали фигури. Този начин за украсяване на външните фасади (чрез тухлен пълнеж) се среща рядко у нас. Приема се, че това е донесено от Кольо Фичето. Такава украса на фасадите се среща и в други къщи в Търново, Горна Оряховица, Преображенския и Плаковския манастир, където е работил Кольо Фичето. Къщата с маймунката е реставрирана по проект на арх. Т. Теофилов.

Днес къщата е превърната в музей. На мястото на някогашните дюкяни, сега има антикварен магазин. В нея се помещава Съюзът на българските учени. За съжаление жилищната част не е отворена за посетители. 

Вижте още: Стефан Пенев Ахтар РЕВНОСТЕН ИЗДИРВАЧ НА ИСТОРИЧЕСКИ ПАМЕТНИЦИ И ПОПУЛЯРИЗАТОР НА РОДНАТА ИСТОРИЯ 

Източници: http://veliko-tarnovo.net http://knigi-news.com
Снимки: Грета Костова-Бабулкова

ПОДКРЕПЕТЕ СТАРО ТЪРНОВО С ДАРЕНИЕ

Предателството на Търновград

Лъжата за предателството на Търновград продължава и днес, в 21 век да се разпространява и да петни името на Св. Патриарх Евтимий Търновски. Изненадана бях, че във филма „Велико Търново в сърцето на историята”, проект на общинска агенция по туризъм „Царевград Търнов" се споменава, че според легенда предателят на града е бил светият патриарх. Дори в Уикипедия пише: "Според основните източници за падането на града - "Похвално слово за Евтимий" и "Разказ за пренасяне на мощите на Света Петка" от Григорий Цамблак, българският патриарх успял да уговори добри условия за предаването на крепостта, но османците не спазили обещанията си." Ако се запознаем обаче с източниците, ще разберем, че това твърдение е направо кощунствено опетняване светото име на последния търновски патриарх, и е недопустимо! В "Похвално слово за Евтимий" никъде не пише подобно нещо, а е казано: "Разяреният варварин заплашваше, че с огън ще гори, обещаваше, че на късове ще сече и на друга мъчителна смърт ще предаде тези, които продължават да са непокорни. И най-после превзе града, но не със своята сила, а като замлъкна Божието предопределение. И веднага йереят беше изгонен от църквата, която завзеха творците на безсрамието." Григорий Цамблак разказва в своето произведение„ Патриарх Евтимий в Търново“ следното: “Варваринът се лютеше и заплашваше. Той обещаваше, че с огън ще изгори жителите, на късове ще ги насече и на друга мъчителна смърт ще ги предаде, ако така продължават да се съпротивляват. И постигна той целта си, но не чрез силата си, а защото Божията воля допусна.“ А в "Разказ за пренасяне на мощите на Света Петка" Григорий Цамблак ясно пише: "И след всичко това прочее варваринът щеше да се върне обратно безсилен, а ако би успял донякъде срещу стените, то срещу силата на преподобната би успял толкова, колкото сено срещу огън. Обаче чува и той подобно [на онова слово, що бе казано] на Мойсей и Йеремия — или: "Не се моли за тези хора", или: "Излез от този град, понеже твоите молитви са сякаш медна стена, та възпират моя гняв." И така щом грехът — о, горчива повест! — надделя, [градът] веднага падна в ръцете на оня, който си мислеше, че никога не ще получи това."  И двамата пророци, Мойсей и Йеремия са се молили за еврейския народ, но той упорствал в греховете си, и Божият гняв го връхлетял. Така е било тогава и в Търново, молитвите на светия Патриарх и застъпничеството на св. Петка били усърдни, но грехът толкова бил надделял, че предизвикал Божия справедлив гняв. Но какъв е бил този толкова голям грях, който предизвикал Божия гняв...
Иван Александър, имал нещастието в 1340 г. да остави съпругата си Теодора и да се ожени за еврейката Сара, която привидно се покръстила и получила християнското име Теодора. С този безумен акт Иван Александър закопава България. Вижте Вазов как описва еврейката Сара. 

Гръцки и френски литературни източници свидетелстват, че Иван Александър бил женен за еврейката Сара, дъщеря на един венециански банкер, и че този брак бил устроен от юдеите с единствената цел да отслаби християнската вяра в България, населението на която било напълно предано. Нейните наемни агенти със средствата на венецианските търговци разпространявали сред народа слухове, че Иисус Христос е само мит, че не е имало никакво Възкресение, а че това е измислено от поповете, които проповядвайки тази лъжа, живеят и се наслаждават за сметка на трудещите се маси. 
Ето какво пише М. Варшавски (проф. Владимир Владикин):
"След идването на апостолите Павел Варнава на Балканския полуостров‚ България става център и разсадник на православната вяра. В нейните манастири са се съсредоточили висши възпитателни учреждения‚ подготвящи видни лица за държавна деятелност и пастири за разпространение и закрепване на Христовата вяра. От всички балкански народи българите особено са се отличавали с усърдие и възприемайки християнската религия‚ стигали дори до фанатизъм. На това явление е обърнал внимание Синедрионът‚ който винаги се е стремял да унищожи‚ обезсили и насочи на лъжлив път учението на Иисуса Христа.
В XVI век членове на Синедриона са били всички венециански евреи - банкери. Благодарение на това‚ че в техни ръце се е намирал капитала‚ те добили в това време голямо значение и сила. Дори турският султан е бил напълно зависим от тях и верен изпълнител на всички заповеди на Синедриона. Но както винаги‚ евреите прокарвали своята политика задкулисно. Те я ръководили‚ а сами оставали в сянка. Тази политика на венецианските банкери-­евреи през царуването на Иван Александър е била съдбоносна за България."На фона на тези тревожни събития, в България през XIV век се появила величавата фигура на патриарх Евтимий. Той правел всичко възможно да се бори с еретиците и сектите и имал голямо влияние и сред народа, и сред болярите. Дори цар Иван Александър му симпатизирал и го смятал за свой довереник, като му подарил един манастир. Патриарх Евтимий станал опасен противник на юдейското влияние и царица Сара-Теодора неведнъж се мъчила да го привлече на своя страна. Когато нейните опити не се увенчали с успех, тя съобщила за това на Синедриона и последният употребил всички сили да оклевети проповедника, за да сведе цялата му дейност до минимум (Енц. на Урбан VI, римски папа). Сара-Теодора не е действала самостоятелно, тя е разполагала с мощно еврейско обкръжение. Доказателство за горното е наличието по това време на цял еврейски квартал в Търново и пак там се е намирала и най-голямата и красива синагога на Балканите, в махалата „Френкхисар” съгласно запазени сведения от християнски ръкописи. Подмолната дейност на евреите започнала да дава резултати. Под натиска на жена си Сара -Теодора цар Иван Александър направил поредната фатална грешка и вместо да обяви първородния си син Иван Срацимир за престолонаследник той разделя царството на две. На Иван Срацимир дава западната част, известна като Видинско царство, което обаче е незначително по територия. Основната част – Търновското царство, той дава на Иван Шишман – първородния син на еврейката Сара-Теодора. След този безумен акт, инспириран от злия гений на царя – Сара-Теодора, България фактически се разпада на пет части – Видинско царство, Търновско царство, Карвунско царство, Влашко царство и Западна част (Македония), която се състои от множество васални княжества. След като цар Иван Шишман (1371-1393г.) сяда на престола в Търново, подстрекаван от майка си, той започва да води самостоятелна политика, различна от тази на по-големия му брат Иван Срацимир (1356-1396г.) във Видинското царство. Двамата са в конфликт и почти не подържат връзки. Отделна политика водят и останалите части на разпокъсаната българска държава – Добруджанското деспотство и княжествата в югозападна България и Македония. През пролетта на 1393 г. с голяма войска султанът преминал Стара планина, насочил се към Търново и го обкръжил от три страни. Обсадата била дълга, тежка и продължителна, а помощ отникъде не се задавала. Неизвестно по какви причини цар Иван Шишман с част от войската си не бил в Търново, а се намирал в Никопол и отбраната на града се водела от патриарх Евтимий. Всички търновци, от децата до 80-годишните старци, мятали копия и пущали стрели против силния неприятел. Храбростта на защитниците на крепостта била голяма, ала и неприятелските пълчища всеки ден се умножавали. Поради дългата обсада храните свършвали и това влошило още повече защитата... Насърчени от своя пастир, защитниците отблъсквали нападателите, но и самите те намалявали по брой от недохранване и безводие. Военният съвет заседавал всеки ден. Баязид и синът му Челеби беснеели от яд, че градът не се предава. Те изпращали на обсадените известия, че ако не се предадат всички ще бъдат погубени. Като се убедили, че султанът не е в състояние да сломи търновските защитници без тяхното участие, евреите на свой ред дали заповед да се организира колкото се може по-скоро предателство. Намерил се доброволец евреин, когото Синедрионът снабдил с всички нужни за тази цел средства, включително и копие от султанската заповед за отстъпление. Този трагичен епизод историците отбелязват само като предание, че един неизвестен евреин предал Търново.” Този неизвестен евреин, който блестящо изпълнил задачата си, бил Лазар Коен, който получил заповед от членовете на Синедриона, проникнал в българската крепост Царевец, явил се при патриарх Евтимий и по най-подъл начин го уверил, че турските войски са изгубили всяка способност да се бият и не ще могат да подновят обсадата на Велико Търново. Той казал, че силни епидемии са предизвикали паническо бягство в армията на султана, той се клел, че турците са в ръцете на вече засилилите се отряди на Иван Шишман и че затова султанът е дал заповед за отстъпление. За доказателство предателят показал копието от заповедта, с която го снабдили членовете на Синедриона. А в същото време Лазар Коен през нощта завел до самите стени на града турската войска, която се разположила на скрито и чакала сигнал. Подлите и лъжливи сведения създали в целия град радостно оживление. Радостта на уморените защитници не могла да бъде спокойно затаена в сърцето, тя се превърнала в страшен рев, който не можел да се заглуши. Всички крещели за неочакваното си щастие, а евреинът Коен, като Юда Искариотски, тихомълком задигнал ключовете от градските порти и ги предал на своя помощник – евреинът Хасон, който, възползвайки се от ентусиазма, обхванал цялото население, отворил градските порти и предал ключовете на Челеби Сюлейман. Жителите на града се били събрали на площада, гдето патриарх Евтимий служил благодарствен молебен. Коен дал уговорения сигнал и на 17 юли 1393г. турските войски нахлули през отворените врати на града. Според преданията интересна и поучителна била съдбата на предателя Лазар Коен. След като предал ключовете на султан Баязид, той поискал голяма награда; дали му я, но алчният евреин пак останал недоволен. Тогава Баязид кипнал и рекъл: „Дайте му такава награда, каквато заслужава предател, който и мен ще предаде за шепа злато!..”  Стражата сграбчила предателя и го хвърлила в пропастта от една крепостна кула. Мястото, където той бил хвърлен и погребан, и досега е известно като „Жидов гроб”. Всеки, който минел оттам, хвърлял по един камък с презрение, омерзение и проклятие за вечни времена към предателя…
Този трагични за България събития по-късно са отразени след Освобождението от Иван Вазов, в стихотворението „Жидов гроб” и в един разказ "Предател" на Ангел Каралийчев, публикуван в сп. „Светулка” преди 1944 г. Евреите в България винаги са се стремели – и тогава, и сега, да отричат тези уличаващи ги факти и да унищожават доказателствата за престъпната им дейност. След излизането на разказа на Ангел Каралийчев, от страна на еврейската общност имало протести, че са оклеветени. На това писателят отговорил така: „...По-добре е да замълчат, защото за всичко казано има документи!”
Естествено тази лъжа за предателството на крепостта от патриарх Евтимий е била много удобна по време на комунистическия режим в България и придобива още по-голяма сила, дори в произведения на Антон Дончев. Срамно е за българите, особено за търновци да вярват в нея. Ето как великият писател Иван Вазов описва тези исторически събития в своята балада за Патриарх Евтимий

„безстрашния пастир в бедите опасни,
в добри дни и лоши народу другар,
Евтимий, на Търново в дните ужасни
последний бранител и последний цар!“
 

 
Източници: Прозведения на Григорий Цамблак- Похвално слово за св. Евтимий, Разказ за пренасяне на мощите на Петка Търновска във Видин и Белград, Патриарх Евтимий в Търново
М. Варшавски (псевдоним на проф. Владимир Владикин)- книга "Какво са направили евреите за България"- София, 1933 г., унищожена от комунистите след 1944 г.

⏩👉НЕПОЗНАТАТА ИСТОРИЯ

Грета Костова- Бабулкова 
 
ПОДКРЕПЕТЕ СТАРО ТЪРНОВО С ДАРЕНИЕ

 © Съдържанието в блога /текстове, фотографии и видео/ е под закрила на Закона за авторското право. Използването и публикуването на част или цялото съдържание на блога без разрешение от страна на Старо Търново е забранено.

Краят на Търновското царство

Превземането на Търново от турците – миниатюра от 1550г.

В Пътеводителя на Велико Търново от 1907 г. пише: "Във времето на Иван Александра турците се преселили на Балканския полуостров (1353 г.) и почнали да ограбват и опустошават и българската земя. Около това време в Търново са идвали до цар Иван Александра пратеници от гръцкия император, за да молят българския цар да влезе в съюз с гърците за прогонването на турците от Европа, ала съюзът не се е състоял. През това царуване в града е имало многобройни еретици: богомили, адамити, които се предавали на най-гнусен разврат. С този последния бил заразен дори и царя: той изпъжда законната си жена Теодора, която праща калугерка в един от търновските манастири, а се оженва за една търновска еврейка, която покръстил и нарекъл Теодора. Против нравствения упадък на народа въстанали Св. Теодосий Търновский, ученик на Григория Синаита. Теодосий е живял дълго време в много прославния манастир "Св. Богородица“ (Одигитрия), който се намирал в „Светата гора“ срещу Търново. В този Монастир живеели много иноци. Всяко лято на храмовия празник тука се събирало голямо множество народ от града и околността — ставало един вид събор. Сборените идели тука не само от религиозно влечение, но и от чисто плътско. Мнозина се предавали на шумно веселие, а някои, ползувайки се от гористата местност, вършели са и блудство. Тези безчинства станали причина по-късно да се забрани от патриарха Евтимия събирането на храмовия празник в „Св. гора“. По настояването на Св. Теодосия били свикани в Търново два духовни събори: на 1350г. и на 1355г. Тези събори са били председателствувани от самия цар Иван Александра. Пред събора много от еретиците се отказали от учението си, а останалите са били различно наказани. Преди смъртта си в 1365г. цар Иван Александър разделил царството си, като дал на по-големия си син Страцимира, роден от царицата — румънка, само Видинската област, а на по-малкия си син, роденият от царицата — еврейка, Ивана Шишмана, дал останалата част от царството си със столицата Търново. Помежду двамата братя имало непримирима омраза. Цар Иван Шишман III е царувал от 1365 г. до 1393 г. През време на неговото царуване бил избран за Търновски патриарх известният Евтимий (1375 г.). Турците силно почнали да нападат българското царство и да превземат градовете му един след друг. Ив. Шишман, за да се закрепи на престола, станал васал на турците и в знак на вярност към тях дал на турския султан Мурада сестра си Мара за жена; но това не помогнало. На 17 юли 1393 г. турците под началството на султан Баязидовия син, Сулейман Челеби, превзели Търново в отсъствието на царя. Търновчани юнашки се защитавали под ръководството на доблестния и благочестивия патриарх Евтимий. След тримесечна обсада, градът бил превзет чрез предателство: един подкупен евреин отворил вратата на крепостта и турците влезли в нея. Когато евреинът поискал от Челеби наградата си, последният заповядал да го обезглавят при Кая-баш, отгдето обезглавеният еврейски труп е бягал до Орловия връх (Картал-баир). Там чак паднал и там бил заровен. Гробът му днес е отрупан с камъни, хвърляни от българите с проклетия за проваляне. Мястото на гроба и днес личи и се казва "Жидов гроб". Войнствените граждани на брой 110 души били избити, според едно известие, в църквата Св. Апостоли Петър и Павел, а според друго, на Марно-поле, което поради това се и казва Морно-поле. Патриарх Евтимий бил изведен на една скала върху крепостта, за да бъде посечен; но когато палачът вдигнал ножа, за да го посече, ръката му се схваща и изплашените турци му възвърнали живота. Евтимий след това бил заточен в Тракия, а по-отличните граждани били заселени в Мала-Азия. Цар Иван Шишман, когато се превземало Търново, се биел с турците около Самоков, гдето получил седем рани, от които и умрял. С този цар се завършва историята на Търновското царство. 
Прочетете още: Лъжата за предателството на Търновград
 БИТКАТА ЗА ТЪРНОВГРАД 1393г.
 ⏩👉НЕПОЗНАТАТА ИСТОРИЯ

Грета Костова- Бабулкова 
 
ПОДКРЕПЕТЕ СТАРО ТЪРНОВО С ДАРЕНИЕ

© Съдържанието в блога /текстове, фотографии и видео/ е под закрила на Закона за авторското право. Използването и публикуването на част или цялото съдържание на блога без разрешение от страна на Старо Търново е забранено.

БИТКАТА ЗА ТЪРНОВГРАД 1393г.

Средновековният Търновград бил разположен на хълмовете Царевец, Трапезица и Момина крепост. Царевец и Трапезица поради своите природни дадености са два труднодостъпни хълма, а допълнителното им укрепяване правело изключително трудно превземането им с щурм. Между двата хълма бил разположен Новия град, който днес се нарича Асенова махала. Този квартал също бил защитен с крепостни стени. Той се разделял от река Янтра, като мостът вероятно също е бил укрепен, както в периода на турското робство. На хълма „Момина крепост” се намирало третия укрепен квартал – Девинград. Склоновете между Царевец и Девинград също представлявали квартал на Търново, но той бил извън градските стени и там живеела най-бедната част от населението. В участъка между Царевец и извивката на река Янтра бил разположен латинския квартал, наричан в периода на турското робство Френкхисар. Северно от Трапезица се намирал също неукрепения еврейски квартал. Според преданието Търново се е състоял от 4 укрепени квартала: първият бил Трапезица и разположената под хълма Долна махала, вторият бил Царевец, третият бил Френкхисар и четвъртия обхващал района около днешната черква „Успение Богородично”. Последният квартал бил най-слабо укрепен и първо той бил превзет от турците. Пробивът станал в участъка между Сечената скала и Каябаша. Първият проникнал в града турчин бил Адил баба, но бил убит на около 180-200 крачки от Сечената скала в посока към Каябаша. Мястото, което е било сочено като негов гроб се е намирало при бабукчийската чаршия, където имало железен прозорец и каменна глава, обозначаваща мястото, където е бил убит. Пак според същото предание мястото, от което турците проникнали в крепостта им било посочено от един евреин, който по-късно също бил убит. Григорий Цамблак отбелязва, че градът паднал, когато грехът надделял и понеже Божията воля допуснала това, а не заради силата на султана. Тези данни показват, че става дума за предателство. Както вече стана дума градът не се е състоял от една единствена крепост, а от няколко укрепени квартала. При това положение дори да бъде превзета някаква част от града, то останалите квартали е можело да продължат да се отбраняват самостоятелно. Репресиите спрямо населението на Търново описани от Цамблак и Йоасаф Бдински, а също в руските летописи показват, че Търново е имал участта на превзет със сила град. Храмовете намиращи се на Царевец, Трапезица и около нея били или превърнати в джамии или разрушени. Единствено храма „Свети Петър и Павел” се е запазил през цялото турско робство като действащ и там се е преместил и патриарх Евтимий. Градът бил подложен на рушене и разграбване. Очевидци свидетелстват за "пълно опустошение на града". Патриаршеската църква "Възнесение Христово" е превърната в джамия, а останалите църкви на Трапезица са изгорени и сринати до основи. Същата съдба сполетява и царските дворци на Царевец. Най-известната търновска църква "Свети четиридесет мъченици" била обърната в джамия. Твърдината Царевец получава турското название Хисар. Със заграбеното султанът надарил и своите християнски васали – Константин Деян получил намиращите се във Великата Лавра мощи на св. Иларион Мъгленски, а Страцимировия син Константин по-късно успял да издейства да бъдат пренесени във Видин мощите на св. Петка Търновска, които се пазели в дворцовия храм носещ нейното име. Иван Шишман и Мирчо не се примирили с новото си положение и потърсили помощта на унгарския крал Сигизмунд, който започнал да подготвя кръстоносен поход срещу турците. Султана предприел превантивни мерки и Търново било сполетяно от нова вълна от репресии – патриарх Евтимий след като бил изведен за публична екзекуция, бил пощаден. Според Григорий Цамблак, когато палачът вдигнал ятагана си, за да отсече патриаршеската глава, ръката му се вкаменила. Уплашени от случилото се, османците решили да заточат духовника вместо да го убиват. Бил заточен в Бачковския манастир. 

Григорий Цамблак предава, че османският управител събрал 110 видни търновски граждани и боляри чрез лъжа в една от столичните църкви под претекст, че ще се съвещава с тях по управленски въпроси и ги избил всички до един, обезглавявайки по този начин християнския елит на средновековната българска престолнина. Вероятно сред загиналите в боевете за града, а след това и при репресиите са изброените боляри в Бориловия синодик: Семир, Иончо, Добромир, Иваншо, Арцо, Трошан, Ратен и неговия брат Карач, Потръц, Ханко, Стано, Михаил, Богдан, Шишман, Ботул, Радослав, Воислав, Константин, Годеслав, Чръноглав. Възползвайки се от ситуацията през месец август 1394г. амбициозния цариградския патриарх Антоний поставил митрополит Йеремия да управлява Търновска епархия. И така държавата попаднала под властта на турци, а църквата — на гърци. Разкопките показват, че Трапезица през ХVв. е била вече изоставена. На Царевец са допускани да живеят само турци. „След като стигна чудния град, той недоумяваше как да го превземе, защото видя твърдостта на мястото, заградено с планински стръмнини и високи хълмове, а отвътре заякчено за трети път с многочестните мощи на преподобната светица. Те бяха като непобедим воин сред жителите, които се намираха там. Поради това варваринът щеше да се завърне без успех.” Из „Слово за пренасяне мощите на Света Петка в Сърбия" за стъписването на Баязид пред стените на Търновград "И веднага след превземането на Търновград през 1393г. йереят Евтимий биде изгонен из църквата "Възнесение" в Патриаршията на Царевец, а нея заеха творците на безсрамието. Кивотът на Завета изпадна в ръцете на другородците; светинята на светините стана подвластна на асирийците османските турци и което беше най-важното, светите дарове се предлагат на кучетата... Той патриарх Евтимий дори се яви пред царя султан Баязид, укроти поривът му към убийство и страшното намерение на варварина превърна в благосклонност... Защото и варварската свирепост обичайно се срамува от добродетелта на такива мъже! Понеже патриарх Евтимий беше изгонен от църквата "Възнесение", той отиде в друга, що беше посветена на върховните апостоли Петър и Павел. И като ги взе за застъпници, той се отдаде на много повече подвизи, отколкото по-рано; грижеше се да запази българите от варварското изтребление, поучаваше, утешаваше, повдигаше падащите; простираше ръка на препъващите се; изправяше лежащите; поддържаше слабите; похваляваше и насърчаваше към мъжество борещите се; някои пък отстраняваше като гнила част, за да не погине цялото тяло, а прокажените изгонваше от овцете, за да не се разнесе болестта по цялото стадо... " Из "Похвално слово за Евтимий" от Григорий Цамблак, началото на XV в. "За покоряването на българите от турците. В тази година 1393 Мурадовият син Челеби, който на сарацински се нарича емир... от всички тези земи събра своите многочислени дружини, тръгна против българската земя и като дойде, превзе техния престолен град Търнов, а направи техния цар пленник и патриарха им, и митрополитите, и епископите, и всички намиращи се там плени, и мощите на светиите, които се намираха в тяхната земя изгори, и тяхната съборна църква "Възнесение", където е Патриаршията, разори и направи джамия и всички техни хора подчини на себе си и онази земя превзе за себе си." Из руската "Троицка летопис", 1408г., съставена, изглежда, под ръководството на московския митрополит Киприян при използване на разказите на преки свидетели на събитията в Търновград. 

Източници: Произведенията на Григорий Цамблак Пътеводител на В. Търново от 1907г. http://ald-bg.narod.ru/materiali/Battle/ternovo_1393/ternovo_13.htm 
Прочетете още: Лъжата за предателството на Търновград

 

ПОДКРЕПЕТЕ СТАРО ТЪРНОВО С ДАРЕНИЕ

ПЪРВИТЕ АПТЕКИ В СТАРО ТЪРНОВО И В БЪЛГАРИЯ

Хаджи Минчо поема първата инициативата за лекуването на търновци, като им осигурява доктор и дава един от дюкяните си за първата аптека в града. Няколко години по-късно Хаджи Минчо повиква от Цариград лекар- варненецът Д-р Алеко Христофидис, който да цери безплатно търновската беднотия. За всеки беден болник е заплащал Хаджията. Тук му е мястото за една скоба. Доктор Алеко е бил от Варна, но когато изучил медицина във Франция и се убедил, че никой не знае къде се намира България, предпочел да минава за грък. С идването си в Търново, той бил изненадан от факта, че един толкова голям и почитан човек, като Хаджи Минча може не само да не се срами от българщината си, ами и да се гордее с нея. Това го заставило да се опомни и още в първия месец от работата му в сърцето на България, той заменил предателското гръцко име с български-така станал Д-р Алеко Христов. За да може докторът да работи спокойно, Хаджи Минчо му отпуща безплатно един от своите дюкяни за аптека и амбулатория. И веднага пише на ортака си във Виена: "Достопочтений ми Доктор Евстате, драгий ортак, моля с първия пампор да ми изпратиш една специрия /апетека/ цял такъм. Да е от хубава по-хубава, а за парите не мисли! Прати ми фактура!" Той получава медикаментите за специрията заедно с фактурата за стойността им и веднага отнася последната в своята сметка, като "лични и домашни разходи".

Д-р Марко Павлов бил придворен лекар на Пловдивския паша, който е преместен в Търново и го взима със себе си. В 1823 година д-р Марко Павлов отваря аптека в града. Първоначално работи у дома си, а по-късно наема дюкян срещу конака и отваря „Лекарня“ – комбинация между лекарски кабинет и аптека. Делото му продължава неговият син - Георги Марков, който завършва медицина в Цариград през 1872г. Той променя фирмената табела, думата “Аптека” се появява за пръв път благодарение на него. При жестокото потушаване на Априлското въстание през 1876 година Георги Марков пише изложение до Международната комисия по разследване на турските зверства и събира подписи от населението за подкрепа. Постъпката му става достояние на турската власт и по съвета на руския посланик граф Игнатиев Георги Марков заминава за Цариград. След завръщането си в родния град, с цел да не се натрапва на властта, той започва да изписва името си върху фирмени документи като “Георг Маркизис”. Старите търновци, сред които и Леон Филипов, разказват, че първата българска аптека оттогава става известна и като Маркизевата. По това време се появява конкуренцията. Новата аптека, отворила врати в навечерието на Освобождението, е собственост на Янаки Златев. Интересно е да се знае, че той се прочува като единствения християнин хекимин в града, който има достъп до харемите на турците. По-късно своя аптека в старопрестолния град притежава и д-р Васил Хаджистоянов Берон. Той има голяма триетажна къща с широк двор и две терасовидни градини, а пред нея наема единия от трите дъсчени дюкяна, използвайки го за магазин за цярове. Тези три аптеки съществуват и непосредствено след Руско-турската война 1877-1878 година. По стечение на обстоятелствата лицензът на аптеката на Георги Марков е отнет през 1886г. и е даден на Панайот Славков - бивш кмет на Търново, министър на правосъдието, както и министър на търговията и земеделието.Той не само премества лекарната на пазара Бажарлък, но я преименува и тя става аптека “Пчела”. За целта той среща подкрепата на д-р Калпаклов, чиято дъщеря му става съпруга. Панайот Славков премества лекарната от „специалния ѝ дюкян” срещу конака на Баждарлък и я преименува на “Пчела”. За това свидетелстват запазените до наши дни документи и снимки. Лабораторията на аптеката е сред малкото в страната, специално оборудвани за анализ на кръв и урина. При изпълнение на държавните си ангажименти Славков е заместван от фармацевта Шварц. След 1919 година аптеката е купена от фармацевта Никола Воденичаров. От своя страна той я премества до старата поща, украсява я пред вратата с релефи на Ескулап и Хигия, а над стелажа в приемното помещение поставя статуи на Сократ, Аристотел, Галенус. Една от най-атрактивните стари аптеки в Асеневата столица обаче е на Янаки Златев, наследена от сина му Никола Златев, който няма фармацевтично образование, но се отличава с усета си към новото и модерното. При аптеката му е поставен барометър, изработен във формата на къщичка. В случай на хубаво време от там излиза човек с бастун, а при лошо - момиче с разтворен чадър. Великотърновци и особено децата често обичат да се навъртат около аптеката заради забавната европейска придобивка. Любопитен е фактът, че Никола Златев “нехае” за фармацията, тъй като интересите му са в областта на музиката и изучаването на чужди езици. Бележитият търновец владее гръцки, латински, френски, италиански, немски, руски език, основоположник е на организираното есперантско движение в града, инициатор е за основаването на първото Българско ловно-рибарско дружество (1884г.). Но може би съгражданите му го уважават най-вече заради създадената от него музика на „химна” на Велико Търново – песента на хаджи Минчо. Четвъртата по хронология открита във Велико Търново аптека е на фармацевта Йордан х. Пенчев. Той е активен участник в обществено-политическия живот на страната и в града. Интересно е да се знае, че се включва активно в подготовката на първия конгрес на аптекарите и е негов председател. През 1908 година е назначен за член на аптечната комисия при Върховния медицински съвет и заема тази длъжност до април 1921 година. Йордан Хаджипенчев притежава аптека и в София, занимава се с научна дейност, основава фонд за даровити аптечни работници. След смъртта му през 1939 година аптеката му се помещава в къщата на художника Димитър Багрилов, където сега се намира Туристическият дом. Първият следосвобожденски документ, с който се слага порядък в здравеопазването и в аптечното дело, е “Временни правила за устройството на медицинското управление в България”, утвърден от руския императорски комисар княз Дондуков - Корсаков на 1 февруари 1879 година. Този закон за организирането на здравеопазването у нас е разработен под председателството на д-р Димитър Моллов от еленското село Беброво. За кратко лекарната на д-р Марко Павлов е възстановена през 1981г., по повод отбелязването на 1300 години от основаването на българската държава. Сградата е реставрирана и обзаведена. Тя става действаща аптека и същевременно музеен обект. За съжаление, идеята просъществува за кратко. След 10 ноември 1989 година сградата отново е изоставена. 

Източници: http://www.desant.net , https://bg.wikipedia.org , http://www2.borbabg.com 

Прочетете още- http://lekarnaresen.weebly.com 

Лекари и аптекари във Велико Търново
Снимката е направена в 1898 г. по случай 20 годишнината на санитарния персонал в града
От ляво надясно седнали: 1. Д-р Ст. Пенчев, 2. Д-р Ст. Антонов, 3. Д-р Ал. Христов, 4. Д-р Казаски, 5. Никола Златев (аптекар)
Прави: 1. П. Трумбев (аптекар), 2. Ю. Пенчев (аптекар), 3. П. Славков, аптекар (бивш министър), 4. Д-р Витанов, 5. Д-р Бояджиев, 6. аптекар Хр. Георгиев, 7. Д-р Величков

ПОДКРЕПЕТЕ СТАРО ТЪРНОВО С ДАРЕНИЕ 

Фамилията х. Пенчеви

Старият “неизвестен“ за широката аудитория търновски майстор х. Пенчо Стоянов е родоначалник на цяла плеада интелигентни и проспериращи потомци и дава в служба на българското общество повече от 30 специалисти лекари и фармацевти. Фамилията х. Пенчеви водят началото си от търновското село Присово, където според фамилните спомени към 1760г. живее имотният селянин Пеню. Основното му препитание е скотовъдството. През 1789г. му се ражда син- Станю Пенев, който продължава селскостопанската дейност на баща си. През 1807г. се жени за Рада от дряновското село Тюркинча. Две години след сватбата им се ражда син, когото кръщават на името на дядото Пенчо. Скоро обаче избухва чумна епидемия и Станю е покосен от болестта. Рада и малкият Пенчо оживяват. През 1813г. Рада се жени повторно за търновеца Стоян и имат още няколко деца. Пенчо е на три години и няма спомен за баща си, приема фамилията на своя осиновител и наставник. През пролетта на 1837г. в Търново отново пламва чумна епидемия, която продължава няколко месеца, чак до есента на същата година, когато по Димитровден пада обилен сняг и тя постепенно затихва. За да се предпази от опасната болест, местното население масово напуска града. Рада, Стоян и децата, надявайки се, че нещастието няма да ги застигне, безрасъдно остават. Оцеляват само Рада и дъщеря ѝ Кичка. През пролетта на 1837г. поради чумата заедно с двама свои помощници, вероятно калфи Пенчо отива да работи в с. Тюркинча, при роднините на своята майка. Така той също се спасява от чумната епидемия. Вече 30 годишен, майстор кюркчия /кожухар/, Пенчо Стоянов става глава на семейството. Остава за поколенията личен бележник, търговски тефтер от 1832г. От него узнаваме, че той последователно чиракува при търновските майстори кюркчии Никола Кьосето и братята Кънчо и Тодор Семерджиолу, когато през 1832г., по Димитровден преминал успешно всички степени на занаята, става правоспособен майстор и се отделя като самостоятелен кожухар. През 1840г. Пенчо Стоянов се жени за Зафири Петрова и по Великден 1843г. заминава със семейството си за Божи гроб. На 11 юни 1843г. се завръщат, а в тефтера е записано:“ Додох от Божи гроб живо здраво, каквото молих Бога всичко се доби, сторихме дето всякой не може“. През следващата 1844г. на Никулден се ражда първият му син - Никола. От 1845-1848г., станал вече хаджия, Пенчо Стоянов работи сам, държи самостоятелна одая, има калфи и чираци и се стреми да увеличи своя капитал. През 1847г. се ражда и вторият му син - Стефан. Всички лични събития, както и движението на приходите и разходите от търговската дейност, се отразяват надлежно в кожения тефтер. През 1852г. се ражда и третото дете, кръщават го Йордан. В следващите години, към края на 1857г., х. Пенчо Стоянов притежава сериозната сума от 68 000 гроша, доста голям капитал. В този период се раждат и другите три деца на семейството, през 1855г. - дъщерята Мария, през 1857г. - четвъртият син Петър, а през 1860г. петият син Христо. Започнатото през 1857г. строителство на нова къща поглъща много средства и завършва чак през 1863г. Двама от синовете му стават известни и бележити със своята дейност търновци. Д-р Стефан х. Пенчев, който спасява града ни от холера. Той е организаторът на първата окръжна медицинска служба, обединяваща градове и села на тогавашния Търновски окръг. Един от основателите на Търновската болница. Йордан х. Пенчев - аптекар, виден фармацевт, открил четвъртата аптека в Търново. Той е активен участник в обществено-политическия живот на страната и в града. Интересно е да се знае, че се включва активно в подготовката на първия конгрес на аптекарите и е негов председател. През 1908 година е назначен за член на аптечната комисия при Върховния медицински съвет и заема тази длъжност до април 1921 година. Йордан х. Пенчев притежава аптека и в София, занимава се с научна дейност, основава фонд за даровити аптечни работници. След смъртта му през 1939 година аптеката му се помещава в къщата на художника Димитър Багрилов, където сега се намира Туристическият дом. При него се учи на аптекарския занаят известният Д-р Марин Русев, лекувал по-късно Фердинанд I и Борис III, основател на санитарното дело у нас, както и на Дружеството за борба против туберколозата. Авторът на бележника хаджи Пенчо Стоянов, немощен и парализиран от сполетелия го през 1875г. удар, дочаква Освобождението и вероятно около 1889-1890г. умира с чувство за изпълнен дълг. 

Из книгата "Търновският майстор и неговата хроника" на Иван Марков Със съдействието на г-жа Живка Иванова, потомка на рода х. Пенчеви.

Прочетете за първите аптеки в България

ПОДКРЕПИ И РАЗГЛЕДАЙ АЛБУМА  

ПОДКРЕПЕТЕ СТАРО ТЪРНОВО С ДАРЕНИЕ

ГЕНЕРАЛ-МАЙОР СТЕФАН ХРИСТОВ БОЯДЖИЕВ (05.06.1895 - 1972)

Стефан Бояджиев е роден в Търново на 5 юни 1895г. Той е син на генерал Христо Стефанов Бояджиев. Завършва ВНВУ през 1915г. с 35-ти випуск. Произведен в чин подпоручик на 25 август 1915г., поручик -на 30 май 1917г., капитан - на 1 май 1920г., майор - на 15 май 1930г., подполковник - 26 август 1934г., полковник - на 30 октомври 1938г., генерал-майор - 6 май 1943г. Служи в 8-ми артилерийски полк, 18-ти артилерийски полк през 1922г., 1-ви артилерийски полк 1928, 4-ти дивизионен артилерийски полк 1930, ВНВУ 1931,2-ри армейски артилерийски полк 1934, 7-ми дивизионен артилерийски полк 1934, 6-ти дивизионен артилерийски полк 1935, главното интендантство 1940, началник-интенданство 1940, главно интенданство 1942, началник интендантски отдел 1947. До 1950г. служи като началник на тила, от която длъжност е освободен и уволнен от служба с Решение № 187 от 1 юни 1950г. от заседание на Политбюро (ПБ) на ЦК на БКП. Генерал-майор Стефан Бояджиев умира през 1972г. в София.

Източник: Търновските генерали- Горазд Чолаков
Старо Търново