ОТКРИВАНЕ НА „СИНОДИКА НА ЦАР БОРИЛЯ“ — ЗАСЛУГА НА С. П. АХТАРЯ

Най-големият успех на Стефан Пенев в неговите дългогодишни ревностни издирвания на исторически паметници е откриването на един от изключително важните български писмени извори за нашата средновековна история. Думата е за „Синодика на цар Бориля“, преминал, благодарение на С. П. Ахтаря, в ръцете на одеските български просветни дейци. Интересно е как известният славист проф. М. Г. Попруженко описва откриването на този ръкопис в Търново според това, което узнал лично от Н. Хр. Палаузов: "В 1845 году Николай Христофорович Палаузов — один из почетнейшах и знергичних деятелей в истории возрождения Болгарии, во время путешествия по своей родине посетил гр. Терново, в котором ветретился с горячим и искренним патриотом— по имени Стоянчо Ахтар, торговец аптекарскими товарами, был большой любитель памятников родной старини и многие из них хранил, у себя как остаток былого величия Болгарии. Встретив в Н. Хр. Палаузове истинското ценителя и просвещенного любителя различних рукописей, С. Ахтар подарил в памят о встрече рукопись, в каторой заключался памятник с именами болгарских царей; паметник зтот и был Синодик царя Борила.“ Цитираните редове хвърлят светлина върху важен момент от дейността на С. П. Ахтаря, тъй като неговото запознаване с Н. Хр. Палаузов и подаряването на „Синодика“ е най-убедителната и ярка изява на сътрудничеството на търновския патриот с одеския просветен кръг. Но за да стане по-ясен този момент, трябва да се разкрият последователно,някои подробности. През пролетта на: 1845 г. Николай Христофорович Палаузов предприема обиколка из българските земи по поръчение на Васил Априлов и на своя чичо Николай Степанович Палаузов, неразделен съратник на Априлов. Основната задача и повод за пътуването били да се ревизира състоянието на Габровското училище. Н. Хр. Палаузов пристигнал от Одеса в Габрово с другаря си Васил Н. Рашеев, като носели пълномощно писмо, издадено им през април 1845 г. от Одеското училищно попечителство. Пълномощниците били млади и енергични, и двамата родени в Габрово, а израсли в Одеса. Племенникът на стария Палаузов — Н. Хр. Палаузов, бил завършил Решельовския лицей в 1842 г. По-късно той и В. Рашеев стават видни общественици, едни от основателите на Одеското българско настоятелство. През 1845 г. одеските попечители били загрижени за работите на първото новобългарско училище, които били в застой. Освен това, както и по-рано чрез своите пратеници, те желаели да насърчат етнографските, фолклорните и исторически проучвания, наченати от патриоти тук и там, възлагали надежди и на самите пратеници за събиране на известни материали. Априлов отделял голямо внимание на тази допълнителна задача на двамата млади пълномощници. В своето писмо от 1 май 1845 г. той изрично им поръчва: „При бытности Вашей в Болгарии постарайтесь изискиват разния древности и монети..“ Освен това той настоявал за събиране на образци от различни народни носии и за записване на народни песни и обичаи, които възнамерявал да печата. Тази програма за проучвания на място обяснява защо Н. Хр. Палаузов не се ограничил само с престоя си в Габрово. За около четири месеца той обходил редица наши емигрантски центрове и български селища. Маршрутът на обиколката му е потвърден в неговото писмо от 16. I. 1854 г., и той е следният: Галац, Браила, Гюргево, Букурещ, Свищов, Търново, Габрово, Трявна, Дряново, Шипка, Казанлък, Ст. Загора, Одрин и Цариград. Най-голям интерес за нас представлява престоят му в Търново, където Н. Хр. Палаузов се среща със Стефан Пенев Ахтар и получава в дар от него „Синодика на цар Бориля“. За съжаление няма други преки сведения за тази среща освен краткото описание на М. Попруженко, възпроизвеждащо разказ на самия Палаузов. Следващите стъпки на одеския пратеник обаче хвърлят известна светлина. След като получава от Ахтаря ценния ръкописен паметник, зарадван, Н. Хр. Палаузов се отправя към родния си град — седалището на Габровското училище, което трябвало да ревизира съгласно инструкциите, получени в Одеса. Тук на 19 или 20 юни 1845г. той и другарят му Рашеев се запознават с руския учен Виктор Григорович, намиращ се по това време в продължителна научна командировка в Европейска Турция, един от пунктовете на която бил Габрово. Съвпадението на пътешествието на В. Григорович из българските земи с обиколката на Н. Хр. Палаузов е твърде любопитно за нас, още повече, че както руският учен, така и одеският пратеник, се свързват със С. П. Ахтаря и получават от него ценни старини. В продължение на два дни в Габрово, В. Григорович, Палаузов, Рашеев, Цв. Недев и някои други учители водили, дълги разговори все относно миналото на българския народ и значението на историческите познания за неговото възраждане. Още при първата си среща Н. Хр. Палаузов споделил с руския учен радостта си от неотдавна придобития „Синодик“. Ученият пожелал да го разгледа. Забележителният паметник естествено събудил живия интерес на В. Григорович, който по този повод записва в „Очерк путешествия“: „В Габрову мне случилась видеть одну только рукопись доставившую мне значительную пользу. Она принадлежит тепер г. Николаю Палаузову, одесскому жителю, с которым я встретился в родном его селе; прежде же принадлежала духовнику села Севлиева, что близ Търнова..“ Ако се съди от тази бележка, става ясно, че „Синодика“ е преминал у С. П. Ахтаря от неизвестен свещеник в Севлиево. Това е допълнително указание за широкия обсег на издирванията, предприети от търновския родолюбец, комуто приятели патриоти от близки и по-далечни селища доверявали своите драгоценни притежания и родови реликви.

Обстоятелството, че Н. Хр. Палаузов премълчава пред В. Григорович името на последния притежател на „Синодика“ — С. П. Ахтаря, от когото всъщност го получава в дар само няколко дни по-рано, не е обяснено в литературата. Едва след няколко години Палаузов ще изясни истината, заявявайки категорично, както видяхме от описанието на М. Попруженко, кому дължи придобиването на безценния исторически паметник. През 1845 г. той проявява своеобразна деликатност спрямо С. П. Ахтаря, с когото на В. Григорович предстояло да се срещне в Търново — следващия град в неговата обиколка. Тактичност се налагала и за да предотврати съжалението, което В. Григорович не може да не е изпитал като познавач и ценител на „старини“, виждайки в ръцете на другиго интересния писмен паметник. Похвалил се веднъж с придобития ръкопис, Н. Хр. Палаузов ще да е почувствувал известна неловкост и неудобство, но в същото време е бил горд от своята сполука, че ще отнесе в Одеса такава ценна находка. Защото няма съмнение, че той в случая е изпълнявал внушенията на В. Априлов и се е придържал към програмата за издирване на старини, набелязана още в Одеса. При проследяване на този момент от мисията на Палаузов се добива впечатление, че получаването на „Синодика“ като че ли не е неочаквано, а по-скоро е резултат от по-отдавнашна уговорка между одеските просветители и търновския родолюбец или произтича от известна обвързаност на С. П. Ахтар с тези среди. В. Априлов, както изясни проф. Шишманов, погледнал първоначално твърде скептично на мисията на В. Григорович. Причината, която охладила отношенията между Априлов и В. Григорович при запознаването им в Одеса, са противоположните им по принцип разбирания по въпроса кому трябва да се възложи изследването на България. Още в 1841 г. в предговора на „Денница“ Априлов се обявява против официалните научни командировки в южнославянските земи и изтъква, че такова изследване може да се извърши с най-голяма полза единствено ако се повери на „природни“ българи. Според него един пътешественик- чужденец, макар и снабден със султански ферман, трудно ще вникне в бита на християните в Турция и най-често ще получава отрицателни отговори на своите запитвания за „старини“. По-късно, обмисляйки изглежда конкретна научна обиколка за етнографско и езиково проучване на България, Априлов дори се спрял на няколко българи, които според него са способни да извършат такова проучване в родината. Между набелязаните лица били високообразованите братя Димитър и Христофор Мутеви, Николай Хр. Палаузов и Спиридон Палаузов. Тези разбирания и намерения на В. Априлов обясняват защо първите му срещи в Одеса с В. Григорович в навечерието на отпътуването му за Турция протичат при известна сдържаност от страна на българския меценат. От своя страна В. Григорович поради особеностите на характера си дава за Априлов и за някои други български дейци съвсем субективни оценки. Независимо от първоначалната си сдържаност, в следващите срещи Априлов прави немалко полезни препоръки и упътва младия учен. Принципното схващане на Априлов за командировките на чужденци в Европейска Турция все пак оставя една сянка във взаимоотношенията им. От 1839 г. чрез свои пратеници Априлов бил наченал известни проучвания на място и е имал амбицията да засили в близко бъдеще системното и организирано събиране на старини и на народописни материали. Наред с това одеските родолюбци имали предвид и някои нежелани прецеденти, когато важни паметници от нашите земи попадали в ръцете на чужди пътешественици, за да пропаднат безвъзвратно за науката, без да послужат за разкриване на българската история. Съображения от такъв род навярно са движили и С. П. Ахтаря, когато решава да предаде „Синодика“ в сигурни ръце — чрез Н. Хр. Палаузов на одеските попечители, доказани радетели за българското просвещение и културно въздигане. Като познаваме вече родолюбивите чувства на С. П. Ахтаря, сме убедени, че той не би подарил, нито продал някому каквато и да е старина, ако не е напълно убеден в какви ръце попада находката и дали ще послужи за „отечествена полза“. Няма съмнение, че като дългогодишен и опитен издирвач, той е оценил голямата научна стойност на „Синодика“ и навярно е положил немалко усилия да убеди притежателя — свещеник от Севлиево, да му предостави или да му продаде ръкописа. Неизвестно е кога „Синодика“ е станал притежание на С. П. Ахтаря. В запазената част от преписката му с Фотинов от 1842—1845 г. не се споменава за откриването на такъв паметник, макар че там се говори, за придобиването дори на далеч по-маловажни находки. Последователността на събитията — идването на Н. Хр. Палаузов, а след това и на В. Григорович в Търново, и двойната мисия на изпратения от Одеса Палаузов, навеждат на мисълта, че може би има предварителна договореност между одеските просветители и търновския ахтар относно предаването на ръкописа. Напълно естествено е той да е споделил с тях в писмо за откриването на „Синодика“, както прави при подобни, поводи с Фотинов. В противен случай търновският патриот едва ли би се решил изведнъж да повери един такъв ценен ръкопис на непознатия току-що завършил, лицея младеж. Определящо значение за решението му трябва да е имало пълномощното писмо, носено от Палаузов, което давало права на него и на В. Рашеев да се разпореждат, по волята на одеските попечители, с работите на Габровското училище. Всичко това подсказва, че С. П. Ахтаря не инцидентно, в порив на приятелски жест подарява най-значителната си находка на Н. Хр. Палаузов, а само след като е добил увереност, че тя ще бъде предадена без забавяне на уважавания от него книжовник и меценат В. Априлов. И действително, незабавно след връщането си в Одеса Н. Хр. Палаузов предава „Синодика“ на В. Априлов, сред книжата на когото се съхранява до 1850 г. Няколко дни след краткия престой на Н. Хр. Палаузов в Търново, ознаменуван с подаряването на „Синодика“ от Ахтаря, в старопрестолния град пристигнал В. Григорович, потеглил от Габрово на 28 юни 1845г. Тук той разгледал училищата, черквите, джамиите и особено внимателно митрополитската черква „Дванадесетте апостола“, за която се носели слухове, че там; била изгорена патриаршеската библиотека. В българското училище, което В. Григорович посетил, с изненада заварил 180 ученици. Една от най-интересните срещи за Григорович в Търново било запознаването му със Стефан Пенев Ахтаря, към когото вероятно е бил насочен от по-рано. За срещата между двамата, състояла се последните дни на юни 1845 г., има бегли сведения. В. Григорович проявил жив интерес преди всичко към монетната сбирка на Ахтаря. В дневника си той отбелязва, че е видял у Ахтаря десетина сръбски и една българска монета, като вметва следните думи по адрес на своя домакин „По-недоверчивости своей не дал мне даже вглядеться в них“. Не особено доброжелателния тон на тази реплика едва ли може да се тълкува във вреда на Ахтаря.. Както обърна внимание още проф. Ив. Шишманов,. „тъкмо тази недоверчивост към един непознат чужденец е негли най-сигурното доказателство, че С. П. Ахтаря не ще е търгувал със своите скъпи старини“. По-нататъшното поведение на С. П. Ахтаря също категорично опровергава погрешното първоначално впечатление на пътешественика. След разглеждането на Търново В. Григорович посещава Преображенския манастир и оттам се отправя за Свищов. След това по Дунава пътува с ладия до Русе, откъдето на 11 юли 1845 г. се прехвърля в Гюргево, приключвайки пътешествието си из българските земи, за да поеме към Австрия — Далмация — Черна гора — Хърватско — Чехия. Познанството на В. Григорович със С. П. Ахтаря не приключило с тяхната първа среща. Изглежда Ахтаря е обещал да сътрудничи на учения и твърде скоро дал потвърждение, че държи на своята дума. Само няколко дни след отпътуването на В. Григорович от Търново той му изпратил в Свищов по човек стари монети. Очевидно Ахтаря ги е издирил и купил допълнително специално за пристигналия от Русия учен. Тази услуга и дар към току-що опознатия чужденец разкрива дълбоко патриотичните подбуди, които винаги са движели Ахтаря. Тъй като не става дума изобщо за пари, явно е, че търновският колекционер е целял да подпомогне учения с нови антики и навярно е подбрал предимно монети,, смятани от български произход. Несъмнено при тогавашното състояние на нумизматиката, придобиването на тези монети е било от голяма важност за професора от Казанския университет, комуто предстояли всестранни проучвания на събрания от българските земи разнороден материал. Предполага се, че при идването си в България през 1847 г. В. Априлов по време на краткия си престой в Търново не е пропуснал да се запознае лично с добре известния нему по име Стефан Пенев Ахтар. За съжаление съществуват твърде малко сведения за това пътуване на болния В. Априлов, приключило с внезапната му смърт в Галац по обратния път за Одеса.. Васил Априлов е посрещнал с възторг вестта за откриване на „Синодика“, донесен от неговите пратеници в България. Можем да си представим какво впечатление му е направил и каква радост е доставил този забележителен ръкопис и на останалите горещи родолюбци в Одеса. А с каква гордост младият Н. Хр. Палаузов, докладвайки за обиколката в родината, го предава на Априлов от името на познатия им търновски съмишленик! Действителната, значимост и последиците от предаването на „Синодика на цар Борил“ от С. П. Ахтаря на одеските просветни дейци може да се оцени само ако знаем характера и съдържанието на ръкописа. Бориловият синодик, според съвременната преценка на нашата медиевистика, е един от най-важните исторически паметници от Втората българска държава. Съставен през 1211 г. във връзка със събора против богомилите, „Синодикът“ е имал за основна цел да противодействува на различните еретически учения и в основни линии представлява превод на съответни византийски образци. Бориловият синодик е достигнал до нас в два преписа — един от XIV в. и друг от XVI в. По-старият и по-ценният е откритият от С. П. Ахтар ръкопис, предаден през 1845 г. на Н. Хр. Палаузов. Днес той се нарича в науката Палаузов препис по името на първия учен, който го публикува — Спиридон Палаузов. Голяма научна стойност имат прибавените към основния текст от XIV в. оригинални бележки от по-късно време. Най-важните сведения в този своеобразен исторически летопис били списъкът на българските царе и имената на търновските патриарси. Особено актуално значение имало онова място от текста на „Синодика“, в което се разказва за съденето на богомилите и за признаването на търновското патриаршество при Иван Асен II от всички източни патриарси. Този автентичен извор дал документално потвърждение и така нужните неопровержими научни аргументи за поддържане искането на българския народ за отделна, независима от Цариградската патриаршия, автокефална църква. „Синодикът на цар Бориля“ (ръкописния препис от XIV в.), озовавайки се благодарение на С. П. Ахтаря и Н. Хр. Палаузов в ръцете на Априлов, станал предмет на разгорещени тълкувания и прения в средите на приближените му съратници, между които били и високопоставените и със специална подготовка българи като Спиридон Палаузов и Димитър Мутев. Подобно на В. Григорович, който, разлиствайки бегло „Синодика“, още в Габрово се убедил в значението му, така и Одеският просветен кръг веднага преценил научната значимост и обществено-актуалната страна на съдържащите се в този исторически извор сведения. Онова, което приковавало вниманието, били имената на българските царе и патриарси, от чиито списъци Ахтаря и други любородни читатели направили свои извадки. Разбира се, Одеският просветен кръг не се задоволил с това, а замислял как да оползотвори по-добре богатите сведения с оглед написване на научна история на българския народ. Самото издаване на ръкописа било трудно дело и то се забавя. Интересно е, че след известно време В. Григорович отново се заинтересувал от издаването на ценния ръкопис. По повод на неговото запитване Н. Хр. Палаузов му обяснил възникналите след смъртта на В. Априлов затруднения. „Виденную Вами у меня в Габрове рукопись (Синодика —б. а.) я едва-едва отыскал между книгами покойното Априлова, которому я по возвращении из Болгарии, передал ее. Об зтой рукописи я сообщил краткие сведения брату моему Спиридону...“ По-нататък Н. Хр. Палаузов обяснява на В. Григорович, че сам се чувствува неподготвен, за да се заеме с издаването на ръкописа. Както личи от загатването в писмото, надежди в това отношение били възлагани на неговия братовчед Спиридон Палаузов, сина на стария Николай Степанович Палаузов. Спиридон Палаузов (1818—1872 г.) получил докторска степен още в 1843 г. в Мюнхен, впоследствие работил във Варшава и Петербург и същевременно се оформил като задълбочен изследовател сред тогавашните историци-слависти. Днес той с основание се смята за родоначалник на българската медиевистика. При упоритите си и разностранни занимания с българската история Спиридон Палаузов още през 1851 г. използувал богатите сведения, почерпани от „Синодика“, който по това време преминава в неговите ръце. В 1855 г. амбициозният учен прави първата научна публикация на „Синодика“, като в специална студия помества най-съществените откъси от ръкописа с бележки и коментар. Едва тогава се разкрива цялостно този богат извор, макар че още в своя „Очерк путешествия по Европейской Турции“ В. И. Григорович съобщава за съществуването на „Синодика“ и за съдържащите се в него поменик на българските царе, царици, патриарси, боляри и известни богомили.

В родината българската общественост също се запознала с важния исторически извор. Макар и след дълго очакване през 1853 г. С. П. Ахтар бил щастлив да види отпечатани най-важните части от „Синодика“ на страниците на сп. „Български книжици“. Те били преведени от Димитър Мутев по публикациите на Спиридон Палаузов. Така и Мутев — този виден българин от Одеския просветен кръг, дал своя принос за осъществяване някогашните пожелания и идеи, обсъждани между съратниците на В. Априлов. Някои части от превода на Д. Мутев препечатал по-късно и Г. Раковски в съчинението си „Няколко речи о Асеню первому“ (1860). Дочакал тази радост, С. П. Ахтар изпитал удовлетворение от изпълнения дълг. Едва сега може би той е почувствувал, че дългогодишните трудове и издирвания на старини не са били напразни, че с откриването и предаването на Бориловия синодик той е спомогнал да се възстановят незвестни страници от родната история, и, което е по-важно, допринесъл е косвено да се обоснове по-добре в идейно отношение движението за църковна и политическа независимост.

По-късно е намерен и втори, по-късен препис на Бориловия синодик, направен през XVI век и открит от Марин Дринов. Понастоящем и двата ръкописа се пазят в НБ ”Кирил и Методий” – София. За съжаление и в двата ръкописа има откъснати страници в частта с българските допълнения. Тъй че практиката в научната литература да се правят изводи от наличието или липсата на нечие име в Синодика е изключително порочна - поне от векове никой не е виждал пълния текст на българските допълнения в Синодика. И от двата ръкописа липсват страници и дори от взаимното им допълване не може да се възстанови пълният текст на синодика. Палаузовият препис е бил съставен в края на ХІV-началото на ХVв. От него липсват няколко страници, едни от най-важните за нашата история, включително и началната със заглавието. Интересно обаче е, че тези които липсват в първия препис, който е бил у Ахтаря, в Дриновия препис са налице, а това се отнася точно за частта когато царица Теодора, възстановява иконопочитанието. Именно в Дриновия препис на Синодика, който е по-късен от Палаузовия за първи път се споменава точно в тази част за цар Борис, като Първи български цар, наречен в кръщение Михаил. Името Михаил му е дадено след кръщение. Но какво имаме като фактология в този препис- не е уточнено кога е това кръщение, нито от кого е, липсва и първоизточник или фототипно издание за сверка. Паисий е категоричен, че този цар е Муртагон и пише: "За този цар Михаил има несъгласие в летописите. Маврибур пише: "Мургатон прие кръщението." А Барон пише: "Болгарис, но това име по гръцки е Воргарос." Не отгатнали как било името му преди кръщението, но просто писали Богарис. Затова в летописите стои различно." В “Зографска българска история”, написана през ХVІІІ век пише следното: “По Круна наста брат его Муртагон, что зоват греци Вулгарис, а латини – Богарис и Борис. Он бе славен с победами и великомудър в делах..."

Лошото е, че след проф. Попруженко така и не е направено сносно издание на Синодика - т.е. паралелно гръцкия текст, този по Палаузовия и Дриновия препис и по възможност сведения колко листа липсват например. Да се надяваме това да стане в бъдеще. Иначе и най-новото книжно издание съдържа просто сборен текст от наличното в двата преписа.

Източник: книгата "Възрожденецът Стефан Пенев Ахтар"

Грета Костова- Бабулкова

ПОДКРЕПЕТЕ СТАРО ТЪРНОВО С ДАРЕНИЕ

Възрожденецът Стефан Пенев Ахтар

РЕВНОСТЕН ИЗДИРВАЧ НА ИСТОРИЧЕСКИ ПАМЕТНИЦИ И ПОПУЛЯРИЗАТОР НА РОДНАТА ИСТОРИЯ

Стефан Пенев Ахтар е роден в Търново около 1806г. В кореспонденцията си той се подписва Стефан Пенювич Ахтар. Наред с това официално име той често е споменаван от съвременниците си като Стоянчо Ахтаря. В старата столица протича почти целият му живот. Заслугите му са неделимо свързани с възраждането на българщината в този град и с укрепването на борческия дух на тукашното население, което играе забележителна роля в предосвобожденската ни история. По онова време Търново е значителен военно-административен център, средище на каза, един от сравнително големите вътрешни градове в европейската част на Османската империя. Все още не бил обособен Дунавският вилает с център Русе (1864г.). Към Търновската/каза, подчинена административно на Видинска област, се числели още Габрово, Дряново, Г. Оряховица, Лясковец и други по-малки селища. В древната столица на свободната някога България в началото на XIX в., независимо от целенасочените усилия на турската власт да укрепва мюсюлманския елемент българското население става все по-многобройно и с все по-силни икономически позиции. Отминала е опустошителната буря на феодалните размирици. Почти е забравено голямото разорение на града от Осман Пазвантоглу в края на XVIII в., за което летописецът говори: „1796 януари 24 — да са знай като бастиса Пазванта Тарново и уплени всия град със аскер“. Постепенно Търново се съвзема. Картината на градския живот в края на XVIII и първите десетилетия на XIX в. започва да добива по-ясни контури благодарение на някои нови изследвания. Приведените в тях сведения от тефтера на Търновската градска община (1778—1819г.) говорят за засилването на българския етнически елемент, за многобройните занаяти и утвърждаването на българското занаятчийство, за просветно-църковния живот, за укрепването на общинското самоуправление на българите, за стопанския живот и задълбочаващите се имуществени и социални различия сред търновското християнско население. Долавя се и проникването по това време на гръцко езиково и просветно влияние сред търновци— последица преди всичко от присъствието и ролята в града на гръцките митрополити и свързаните с тях служители. Но за разлика от Одрин и Пловдив, сред гражданите на Търново чуждите неосмански поданици са изключение. Върху положението в самия град силно влияе и обстановката в целия район, осеян с развити в икономическо отношение селища и с многобройни села с компактно българско население.
В края на 20-те години и в Търново се чувствува полъхът на възрожденския процес, обхванал българските земи. Градът се оформя като голямо търговско средище на транзитна търговия с Влашко и като важен занаятчийски център. Прочува се Търново със своите абаджии, терзии и кожухари, с казанджиите, мутафчиите и куюмджиите си. Големите търговски складове и магазини, оживените ханища и множеството тесни пазарски улички, където се съсредоточава целият живот и се излагат произведенията на цветущите занаяти, били посещавани от селяни и граждани от близки и по-далечни краища. Това общуване на различните слоеве от народа внася оживление, способствува за утвърждаване на мисълта за единството на българската нация, за еднаквата съдба на българите от различни краища. Впоследствие притокът на население от околните села, заселили се трайно тук, дава своето положително отражение за облика на града и за съотношението на силите, за преодоляване на чуждите влияния. Не случайно преданието приписва на отец Зотик, един от първите радетели на българския дух в Търново, прозорливите думи, отправени към малцината му съмишленици: „Не гледайте касабата/града/, нея селата ще превземат. Сегашното гръцко ще стане скоро българско, когато селата, са български.“ Наистина, населението на Търновския край се отличава с будно народностно съзнание. Не току-тъй тъкмо тук, припламват един след друг въстанически опити и не стихва хайдушкото движение през цялото-време от падането на България под меча на османските завоеватели до Освобождението. Стратегическото разположение на града в централната част на Северна България и в близост до най-важните старопланински проходи, свързващи Тракия с Дунавската равнина, също увеличавало предимствата му като естествено средище на освободителни почини.
В този град израства малкият Стефан. За родителите му сведенията са оскъдни. Баща му Пеню бил родом от Търново или Търновско, а майка му Стойка — от село Ичера, Котленско, и както по предание се твърди, била далечна сродница на семейство Стефан Богориди. Наред със семейната родолюбива среда цялата атмосфера в Търново силно въздействувала за формирането на бъдещия пламенен патриот, страстен издирвач на български старини. Наистина, едва ли би могло да се намери по-подходящо място за закърмяне на неугасима обич към отечеството от родния град на С. П. Ахтаря. Тук всичко говори за историята на българите, за тяхната минала слава. Древният Царевец и Трапезица, църквите „Св. Димитър“ и „Св. 40 мъченици“ и манастирите в околността са съхранявали нещо от величието на някогашната силна и независима българска държава. Но колцина знаели какво се крие из порутените зидове на Хисаря? Историческата църква „Св. 40 мъченици“ била превърната в джамия, манастирът „Св. Троица“ — някогашното средище на Търновската книжовна школа, а също храмът на Преображенския манастир и много други околни манастири били опустошени и порутени. Едва след като в 1832г. търновци издействували и ce сдобили със султански ферман, наченали възстановяването на Преображенския манастир.
Детството и юношеството на Стефан Пенев протичат тогава, когато над силуета на красивия град край река Янтра доминират минаретата, когато българите в махалите Варуша и Долна махала, притаени с челядта си в еднокатните и двукатни къщи по стръмнините и край реката, живеят в постоянно безпокойство за утрешния ден. Истински бич за тях са всекидневните золуми на османлиите, тежките султански данъци, своеволията на местните управници, епидемиите. Към тези беди се прибавя и друга — Търново, подобно на Пловдив, е един от центровете на силно гръцко влияние. През 20-те — 30-те години на XIX в. обстановката е била още по-тягостна. „Дълго време“ — пише П. Р. Славейков — в Търново не е имало нито български училища, нито българска черковна служба. Дори и в килийните училища се е преподавало гръцки от калугери божегробски, синаитски или светогорски." В седемте градски черкви се четяло на гръцки, същото било в Лясковец, Г. Оряховица, Д. Оряховица. „Сал на Балкана, от по-големите села като от Габрово, от Трявна, от Елена и от Дряново те попознайваха нещо български, ама и те не смееха да се кажат, че са българи.“
Сам Стефан Ахтар, като много свои връстници учи в елинско училище. От ученическите му години навярно води началото си и двойствената форма на малкото му име — официалното Стефан и неофициалното — Стоян (Стоянчо), според широката практика в гръцките училища да се видоизменят имената на учениците-българчета. До края на живота си този български патриот продължава да пише на една характерна за онова време смесена гръцко-българска азбука, в която трайно са възприети някои гръцки букви, макар както показва ръкописният му сборник и неговите писма, твърде рядко да вмъква текстове на чист гръцки език. По всичко личи, че полученото образование е било на местна българска почва, но къде точно е учил — не е известно. Години по-късно той ще научи църковнославянската азбука, за да направи по-близък до оригинала своя препис на Паисиевата история. Образованието, което е получил Стефан, не е високо. В това отношение той е типичен представител на своето време, когато дори такива даровити и ярки личности, като Софроний Врачански, Кольо Фичето, Петко Славейков, се оформят до голяма степен по пътя на самообразованието. Роден и израсъл в град със стари културни традиции, младият Стефан обаче не се задоволява със знанията, които е усвоил. Неутолим копнеж за четене гори в душата му. Но какви книги са били достъпни тогава за българите? Все още не съществува дори български, периодичен печат — нито „Български орел", нито „Цариградски вестник“ са наченали да излизат. Български печатни книги също трудно можели да бъдат намерени. Сред тях Стефан Пенев несъмнено е чел макар и вече в зряла възраст „Неделникът“ на Софроний Врачански, „Цветособранието“ на Анастас Кипиловски, енциклопедичния „Рибен буквар“ на д-р Петър Берон. В Търново не били съвсем забравени традициите на прочутата нявга Търновска книжовна школа. Тук-таме из околните манастири се съставяли и преписвали сборници със смесено съдържание, в които наред с житието на Св. Петка Търновска , и Св. Иван Рилски, произведения на Патриарх Евтимий, се срещали преписи и на съчинения на Йоан Златоуст и Дамаскин Студит. Както по всичко изглежда, любознателният търновски младеж ще да е вкусил знания и от тези спастрени с толкова любов ръкописи и религиозни книги, пръснати из манастирите и селските черкви в Търновско. Поражда се у него желание да издири и да прочете всичко, което е записано в овехтелите и прашни книги за историята на българите.
Малко по-късно го виждаме да получава книги и ръкописи от Елена. Поп Андрей Робовски — наследник на прочутия Дойно Граматик, заемал книги на приятеля си Стоянчо от богатата си библиотека. Така младият търновец черпел знания за старата българска история и литература, обогатявал се духовно. Но за жалост не го очаквал пътят на книжовните занимания, които биха утолили необикновената му любознателност, а ежедневни грижи за насъщния го съпътствуват през целия му живот. Желанието да бъде полезен на братята си българи, да облекчава страданията им, при невъзможността да продължи образованието си, го кара да се задоволи със скромната професия на ахтар. Кога започва да практикува тази професия, не е известно, не е изключено да я е наследил от баща си. Знае се само, че към 1838 г. младият Стоянчо се е установил вече на този занаят и е известен като „ахтар“, „ахтарин“ или „актар“ с малък дюкян. Този род „дюкяни“ тогава съществували по няколко в по-големите градове независимо от появилите се първи „спицерии“ или аптеки, каквито имало и в Търново. Предназначението на ахтарджийниците било по-различно. Те съчетавали съвременната аптека, билкарския и санитарния; магазин с магазин за книжарски материали, галантерия и кинкалерия. Сам. С. П. Ахтаря, ако съдим от запазения опис на стоките, с които разполагал, търгувал с аптекарски стоки, билки, мехлеми, етерични масла, подправки, чай, очила, някои книжарски материали и кинкалерия. Това разнообразие намерило отражение и в надписа „Вещепродавница“, който по-късно бил издълбан върху плочата над изхода на новия дюкян на Ахтаря, разположен недалеч от дюкяна на Рачо Казанджията — бащата на П. Р. Славейков. Тя била посещавана най-вече като аптека, понеже С. Ахтаря сам приготвял лекарства: за различни болести, като подбирал най-подходящата рецепта от многото предписания, събрани от народни лечители, а някои и с научно-медицински произход. През 1847 г. при стихиен пожар дюкянът на Стоянчо изгаря. През 1849 г. на старото място, до казанджийския пазар, се издига новият му дом, в приземния етаж на който е устроена „вещепродавницата“. Днес тази ахтарджийница — първообразец на някогашните „аптеки“ — е една от малкото запазени с такова предназначение, макар че от десетилетия вече не се използува за такива цели. Построена от талантливия самоук възрожденски майстор Никола Фичето — Кольо Фичето, тя е една от забележителностите, с които Велико Търново се гордее. Сред многото исторически паметници на старопрестолния град къщата на Стефан (Стоянчо) Пенев Ахтаря — известна под името „къщата с маймунката“ е особено скъпа за търновци, нещо повече, тя неизменно се сочи като едно от най-изящните творения на нашата архитектура. Поискаме ли да разбудим историята на тази възрожденска къща, ще се убедим, че самото ѝ построяване е неделимо свързано с живота на първия ѝ обитател, за нуждите на чието семейство е издигната. Най-вероятно лични симпатии към този авторитетен родолюбец са накарали известния строител К. Фичето да се залови сам с трудната задача и въпреки изключително тесния парцел да вложи цялото си изкуство в къщата-шедьовър. В литературата досега често е изпускано това важно обстоятелство и се упоменава само името на онзи, който е дал средства за строежа — Никола Коюв, живеещ към Марно поле. Наименованието „къщата с маймунката“ е също неточно. Както се вижда от публикуваната тук за първи път снимка на надписа, под плочата е поставена скулптурна фигурка, оприличавана отдалече на маймунка, а всъщност представляваща седнало човече. Но да се върнем към времето, когато къщата е построена. Споменатият пожар през 1847г. оставил семейството на С. П. Ахтар без подслон и засилил материалните му затруднения. Отдавна задомен и с тежко семейство — осем деца, Стоянчо Ахтаря е принуден да прибегне до помощта на тъста си Никола Коюв Клъсченина, джелепин, родом от село Въглевци, Търновско. Осигурявайки средства за съграждане на новата къща, Н. Коюв я предоставил на зет си и дъщеря си Кирияки, но официално запазил правата си като собственик на дюкяна. На специална плоча над вратата е изписано: „Сия каменнозиданая вещепродавница созидеся убо помощию Божиею, трудолюбным же настоянем и иждивенем г. г. Николая Коюва, сущяго владетеля сея продавницы. В лето господне 1849 септ. 23.“ Този надпис може да прочете и днес всеки посетител на В. Търново, който би разгледал обявената за паметник на културата къща, без да подозира, че тук, във „вещепродавницата“, където е работил С. П. Ахтаря, са се срещали и разисквали по народното дело местни патриоти и родолюбци, прославили целокупното българско отечество. В продължение на няколко десетилетия търновският ахтар облекчава страданията и болките на сънародниците си от Търново и околните села, приготвяйки лекове, предлагайки им лечебни билки, мехлеми, давайки им съвети. Както свидетелствува неговият ръкописен лечебник, той се уповавал на вековния народен опит и записвал непрестанно за коя болест какви лекове могат да се направят. Сам в душата си той, изглежда, е съзнавал непълнотата на своите знания и несъвършенството на народната медицина. Показателно за напредничавите възгледи на Стефан Пенев Ахтаря и за широтата на неговите интереси спрямо собствената професия е живото му отношение към проблема за здравната просвета на българския народ. Възрожденец с нов мироглед, той е между другото и един от първите обществени дейци у нас, които осъзнават острата нужда от популярни книги, даващи научни знания по медицина, съвети по хигиена, правила за отглеждане на децата и за тяхното възпитание. За това свидетелствува моралната и материалната подкрепа, която С. П. Ахтар оказва за появата през 1846 г. на първата популярна книга у нас посветена на хигиената — превод на Сава Доброилодни. Година по-рано виждаме С. П. Ахтаря спомоществувател и на друга българска книга с подобен характер, поднасяща в достъпна форма педагогически напътствия към родителите — превод на Йоан Стоянович. През 1855 г С. П. Ахтар подпомага издаването на книгата „Общи знания всякому человеку нужни“ на Стефан Колюв, съдържаща отделна глава за устройството на човешкото тяло, а през 1857 г. — „Календар вечний“ на Пенчо Радов, поместил също здравни съвети. Най-важна за професионалните интереси на С. П. Ахтаря е книгата „Хигиена“, преведена от Сава Доброплодни. Убеден в огромната полза от подобни книги за подобряване здравното състояние на народа, С. П. Ахтаря очевидно иска на всяка цена трудът на С. Доброплодни да види бял свят. Както подсказва записаното число предплатени екземпляри — 50, Ахтаря се е заел лично с разпространяването на книгата на уважавания си сънародник, предлагайки я на посетителите във „вещепродавннцата“, между които често имало любознателни селяни от околните села. При тогавашните условия пласирането на която и да е книга било не само свързано с материален риск, но и съпътствувано с неизбежни огорчения и трудности. Въодушевлението на Ахтаря било резултат от собствената му преценка колко нужни са такъв род знания за народа. Подтик идва навярно и от водените разговори със Сава Доброплодни, който се отбивал нарочно в Търново да търси подкрепа за своето начинание. При тогавашната обща изостаналост, характерна за Османската империя, в живота на българите продължавали да съжителствуват старото и новото, както и в другите области, така и в здравеопазването. Превес все още имала народната медицина, практикувана от самоуки лечители и традиционните наслоения от суеверия и баяния. В същото време в градските центрове се установяват лекари и аптекари чужденци — гърци, поляни, арменци, а с тях и първите български лекари, учили в странство. Сам С. П. Ахтаря нямал медицинско образование, неговата професия била обвързана с един по-ранен етап от развитието на медицинската и лекарствена помощ на населението, етап, продължил дълго поради неимоверно тежките условия, при които живее българският народ под османска власт. Въпреки тези неблагоприятни предпоставки и нишките, които са свързвали неговата практика с народната медицина, С. П. Ахтар проявява верен усет към новото, към прогресивното. Нему са чужди назадничавостта и тесногръдното разбиране на чисто професионалните интереси, присъщи несъмнено на онези, които се страхували от неизбежното налагане на съвременната научна медицина и медицинска практика.
След години любимият син на Ахтар, както ще видим, под влияние на баща си става лекар. Но за самия Стефан Пенев пътищата към по-високо образование били недостъпни, той бил принуден да припечелва за насъщния хляб като „ахтар“. Чужд на търговската страна на професията, пренебрегнал печалбата, С. П. Ахтаря остава до края на живота си сиромах, но цял живот дели от времето си, когато става въпрос за „народното добро“. Не между другото,, покрай ахтарджилъка, а с цялото си сърце той усърдно се труди на общественото поприще. Професията му дава скромни възможности за препитание, но затова пък той е в постоянен контакт с граждани и селяни от околните селища. Това общуване му позволява покрай разговорите за болести и рецепти, давайки медицински съвети, билки и лекове, да узнава от по-будните посетители на своя дюкян всичко, което става из района, да запалва родолюбива искра у младите и неопитните, да насърчава вече спечелените, онези, които милеят за българското отечество. Участва във Велчовата завера 1835г. Насърчител на П.Р. Славейков в първите му творчески изяви. Една от главните му заслуги е популяризирането на ненадминатата по въздействието си Паисиева история и умножаването на нейните преписи, а след това разпространението на първите печатни книги, посветени на героичното минало на българския народ. Води кореспонденция със съвременниците си Константин Фотинов, Георги С. Раковски, Н. X. Палаузов, Ат. Кипиловски, с руския пътешественик Виктор Григорович, с П. Р. Славейков, П. Кисимов, Цв. Радославов и др. Стоянчо Ахтар се е ползвал с уважението на съгражданите си. Застава начело на движението на еснафите да се отделят от турците и да създадат своя самостоятелна еснафска организация. През 1840 г. те успяват да извоюват тази самостоятелност. Ст. Ахтар е един от противниците на гръцкото духовенство. Името му е свързано и с изграждането на „Тайното общество“ от Раковски по време на Кримската война. През 1851 г. Стоянчо Ахтар застава начело на едно ново народно движение — срещу произволното облагане на нов тежък данък върху лозята (дюлюмлюк) от правителството, движение, което имало революционен характер. Ахтар бил арестуван и затворен в Цариград. След няколкомесечен престой в затвора е освободен. Стоянчо Ахтар е един от първите ревностни събирачи на старини. В своя дом съхранява старинни ръкописи, преписи от Паисиевата история, монети, пергаменти и др. Притежава и Еленския препис на Паисиевата история. От неговия препис през 1847 г. П. Р. Славейков и Христо Драганов правят нов препис, а през 1844 г. от него прави препис Кънчо Стоянович. През 1846 г. преписва историята и Тодор Шишков. Ценни ръкописи и монети Стоянчо Ахтар притежавал още през 1842 г. По това време в Търново дошел Константин Фотинов, запознал се с него и видял преписите на Паисиевата история и други старини. По негово искане Ахтар започва още по-ревностно да събира старини и да ги изпраща за обнародване в списанията „Землеописание“, „Любословие“ и др. издания. През 1842—1845 г. Ахтар бил един от най-дейните сътрудници на основателя на българския периодичен печат Г. С. Раковски. Преписката между двамата разкрива, че Ахтар се е грижел за издирването на спомоществуватели от Търново и за разпространението на българското списание. Стоянчо Ахтар притежавал сребърни, бакърени и една златна българска монета. Между монетите имало и такива сечени от Цар Иван Александър, Иван Шишман, Светослав и др. Притежавал и една желязна плетена ризница и от майка си сребърни ченгели (пафти) с изображение на крепостта Царевец. Още по-ценна е неговата сбирка от старинни ръкописи, които привличали вниманието на Григорович, Фотинов, Раковски, Палаузов. Съхранявал синодика на цар Борил, и „Царственик“ подарени от бащата на Ст. П. А. Робовски, някогашна собственост на поп Дойно. Царственика Ахтар подарява на А. Кипиловски, който имал намерение да го обнародва, но по-късно Робовски узнава, че ръкописът изгаря при един пожар в Букурещ. Ахтар притежавал и друг ръкопис „Филатка“, отнасящ се за българските владици. Този ръкопис той изпраща на Фотинов през 1843 г. От кореспонденцията с К. Фотинов се вижда, че Ахтар непрекъснато му изпраща монети, други неща, които трябвало да бъдат обнародвани. На Палаузов, Ахтар изпраща Синодика на цар Борил. За идването си в Търново В. Григорович отбелязва, че е намерил славянски монети, а лично Стоянчо Ахтар му е показал 10 сребърни, между които и една от българския цар Станислав. По думите на М. Г. Попруженко, към 1845 г. за Ахтар е казано: „Большой любитель паметников родной старини и многие из них бяражно хранил“.
Делото на Ст. Ахтар е оценено още от съвременниците му. През 1852 г. Славейков, като отпечатва списъка на спомоществувателите, отбелязва с особена почит името на „родолюбивий и многострадалний за народното добро Стефан Пенюв Ахтар“. Напуснал живота си в Търново на 20 юни 1860г. с тихо достойнство, със съзнанието за изпълнен дълг, така както преживе делата му били белязани с присъщата му изключителна скромност. Погребан е в двора на църквата "Св. Никола". Източници: книгата "Възрожденецът Стефан Пенев Ахтар"-Огняна Панайотова Маждракова-Чавдарова, книгата "Бележити търновци"- Тодорка Драганова и колектив
ПРОЧЕТЕТЕ ОЩЕ: ЗА ИНТЕРЕСИТЕ НА С. П. АХТАРЯ КЪМ ИСТОРИЧЕСКОТО МИНАЛО И ПАИСИЕВАТА ИСТОРИЯ
 Грета Костова- Бабулкова
 Старо Търново

ПОДКРЕПИ И РАЗГЛЕДАЙ АЛБУМА

 ПОДКРЕПЕТЕ СТАРО ТЪРНОВО С ДАРЕНИЕ

Френкхисар, непознатият квартал

В Пътеводителя на В. Търново от 1907г. пише: " На Френкхисар са живели латинци и дубровчани, които са били главните търговци на града. Тяхното живеене тук е накарало турците да наименуват местността „Френк-хисар“. На запад от Трапезица, между нея и реката, се намирала еврейската махала. Сегашният турски мост е липсвал. Не е съществувала и сегашната турска махала, на мястото на която е било гора, правеща продължение от „Светата гора“. Монастирите около града и многото църкви в града са давали право да бъде Търново наричано „Богоспасаем Цариград“. Пресвета Богородица пази средновековната българска столица Търновград и бди над владетелската династия Асеневци. Култът към Божията майка не е тайна за историците, а изворите за миналото на родината разказват за три манастира, които българските царе вдигат в нейна прослава. Различни жития подсказват, че те се намират хем извън столичния град, хем пък в непосредствена близост до него. Векове наред местоположението им остава тайна и за него науката може само да гадае. И ето, че в този забравен квартал, който по едно време беше дори циганска махала и сметище възкръсна като феникс от пепелта един царски манастир, изключително важно духовно средище. Вижда се от запазени стари снимки първо, че цялата  местност  наистина е била гора, а на местността Френкхисар от турско време ясно се вижда, че имало теке/турски манастир/ и джамия. Известно е, че турците са превръщали в джамии по-известни и важни за българската история църкви. Това ни навежда на мисълта, че точно там е било важно духовно средище. Манастирският комплекс във Френкхисар е открит първо от иманяри. Археолозите започват да работят по следите, оставени от търсачите на ценности. В района зад Балдуиновата кула те попадат на стенописи и фигурни блокчета, които отнасят към периода на XIII - XIV век и на практика съответстват на историите в житията. Те са захвърлени сред бурените и храстите в малка разкопана местност от няколко квадрата. Останките на духовения център намират великотърновските археолози проф. Хитко Вачев и Илиян Петракиев. Двамата попадат на основите на главната църква към комплекс, който смятат за манастирски. При това не кой да е, а един от Богородичните. Два факта карат учените да вярват, че скритият под земята духовен център не е обикновена църква, с която териториите около Царевец са пълни. Базиликата е била 18 метра широка, а на дължина е достигала поне 30 метра. Надписът с думата "цар" далеч не е единственото доказателство. Под земята зад историческия хълм Хитко Вачев и колегата му изравят 700 тесера - парченца от смалт, които са съставни части от патронната икона на храма, която е мозаечна и изобразява Света Богородица. Част от тях са златни. „Поставянето на златен варак (б.р. - метален лист) около нимбовете (ореолите) на светците сочи, че тук наистина е имало царски манастир“, категоричен е проф. Вачев. Второто доказателство, че находката зад Царевец е царски манастир, представляват няколкото знатни погребения. В центъра на останките е разположена зидана гробница с формата на кораб. Така са били изграждани само митрополитските и патриаршеските гробници. Специфичният некропол и златните парченца смалт около патронната икона карат археолога да вярва, че под Балдуиновата кула почива в мир някой от средновековните български патриарси. Едно от най-изумителните открития, на обекта в местността „Френкхисар“, ненамирано до момента в България в този вид, е гроб в който е погребано духовно лице и то от висок ранг. За това сочи тухла с надпис, която се намира под главата на възрастния мъж, чиито тленни останки са открити в гроба. На нея са изписани I и IV стих от Евангелието на Йоан. Проф. Вачев обясни, че подобна има в Православния свят, където под главата на починалите се поставят подобни тухли само ако те са свързани с висшите представители на църквата. Предполага се, че погребаният е архимандрит или митрополит. Това е единственият подобен гроб, открит в страната. Църквата има забележителна планова схема, която има аналог в България и в столицата Константинопол, според проф, Хитко Вачев. Бaзиликaтa e дaтиpaнa към кpaя нa V вeк и e cъщecтвyвaлa дo нaчaлoтo нa VII вeк, кoгaтo e билa paзpyшeнa.  

Прочетете още: Търновската Света гора и манастира „Света Богородица Одигитрия“

Източник: http://epicenter.bg http://www.borbabg.com 

ПОДКРЕПИ И РАЗГЛЕДАЙ АЛБУМА ОТ МАНАСТИРСКИЯ КОМПЛЕКС

  

ПОДКРЕПЕТЕ СТАРО ТЪРНОВО С ДАРЕНИЕ

Уникалната атмосфера на живописната улица “Гурко"

Тази живописна улица съхранява атмосферата на възрожденско Велико Търново и е с уникално съчетание на природна даденост и автентична архитектура. Тук на 7 юли 1877 година тържествено е посрещнат генерал Гурко начело с руските войски, освободили Търново. Днес улицата носи неговото име. По спомени от онова време, отрядът на генерал Гурко бил посрещнат от благодарните търновци с много цветя, къщите били накичени с килими и черги, хората излезли пред къщите си и дори се качили по покривите за да приветстват освободителите. Търновското опълчение прави тържествен марш през града, а фелдмаршал генерал Гурко казва знаменателните думи: “Юнаци, бранете старата си столица, бранете своята държава!”. Улицата е и един от Паметниците на Руско-Турската Освободителна война. Като погледнеш нагоре, виждаш къщи накацали една върху друга, а като погледнеш надолу виждаш лъкатушещата река Янтра. Самата улица "Гурко" е архитектурен резерват и минаването през нея е удоволствие, което никога не омръзва дори на търновци. Аз лично винаги минавам по нея все едно за първи път. Интересни и различни са къщите, понеже малкото и стръмно място е било предизвикателство за техническите умения на строителя и е довеждало до нестандартни решения. Трябвало е да се съобразява с трудния терен, със средствата на стопанина... За съжаление и по тази красива улица има нестопанисвани и разрушени къщи. Калдъръмената уличка се вие покрай ниска каменна ограда от едната страна и стари чешми от другата. Ако пиеш вода от чешмите – казват – сигурно е, че ще се ожениш за търновка.

Източници: "Велико Търново през вековете",  http://strannik.bg

 

 
ПОДКРЕПИ И РАЗГЛЕДАЙ АЛБУМА  

 ПОДКРЕПЕТЕ СТАРО ТЪРНОВО С ДАРЕНИЕ

ЗА ДРЕВНАТА БЪЛГАРСКА ИЛИРИЙСКА ЦЪРКВА

Истината на архимандрит Кирил Рилски /игумен на Рилския манастир 1929- 1933г./ за древната българска църква, извадка от негова книга.

Нека сега видим каква древност и какви църковни привилегии имат двете съседни древни апостолски църкви: Цариградската и Първо Юстиниановската или Българската. Както Цариградската, така и Българската църква не са национални, а и двете са коренни апостолски, древни църкви и принадлежат на всички православни народности, които населяват техните църковни обширни диоцези. На Цариградската църква църковните привилегии са дадени от II Всеславянски Събор, а на Българската или Първо Юстиниановската — на V Всел. Събор. До 535 година Българската Илирийска църква се е намирала под църковната каноническа власт на Римския Папа. Българската апостолска църква на Балканския полуостров в Илирия е първата основана църква от св. апостола Павла от древните илирийски българи, от които илирийски древни българи е произлизал и св. Климент, сътрудника на св. апостола Павла при основаването на Българската църква, който е и бил пръв български епископ на тази древна апостолска църква, за когото говори и самият св. апостол Павел в своето послание към Филипийците в в. IV гл , 3 ст. /Тук се говори за първият епископ Климент, живял през първи век, а не за св. Климент, славянски епископ, живял в девети век от християнската ера/. Църковният език в древната българска църква е бил латинския богослужебен език. Той е бил и писмен език на старите илирийски българи, които считали себе си за Римляни. Тази древна българска църква в Илирия е била подчинена на църковната власт до 535 година на Римския папа. Цели 10 години Римският папа е протестирал и не е искал да признае самостоятелността на тази древна Българска църква, която отсетне е била наречена с името на Първа Юстиниания от V Всел. Събор по името на византийския император Юстиниан Великий. Най-сетне V Всел. Събор турил край на папскитe протести, както ние виждаме от издадения закон в 545 година от византийския император Юстиниан Великий, с когото Блаженейшият архиепископ на Първа Юстиниания по своите църковни привилегии се изравнява с Римския, Цариградския и др. Блаженейши архиепископи и глави на поместнитe самостоятелни църкви. Тогавашният Римски папа Вигилий във време на V Всел. Събор е бил в Цариград, при всичко и да не е заседавал лично на Събора, но съборните актове на V Всел. Събор е подписал. Че е бил изравнен по своите църковни привилегии Блаженейшият Архиепископ на Първа Юстиниания или България, ние виждаме от Номоканона на просветения Цариградския патриарх Фотия. който по тълкуването на 131 Юстиниановска новела, в която се говори за църковните привилегии на Блаженейшите Архиепископи и глави на поместните самостоятелни църкви, той прави за своите съвременници следващата от голяма историческа важност забележка, като казва: „Разбирай от настоящата Юстиниановска новела привилегиите на архиепископа на България, защото той е архиепископ на Първа Юстиниания, отечеството на императора Юстиниана. България заради това се нарича Юстиниания, защото император Юстиниан е присъединил тази страна под властта на римляните(Bibli-othecae juris canonici veretis tomns secundus Opera it studio Gulielini Vodi et Henrici Justelli. Chrustophori F. Lutetiae Pa* ssiorum 1661, r. 822).
Самият способ за поставянето на Блаженейшият архиепископ на Първа Юстиниания или България е указан в императорския закон на византийския император Юстиниан Велики, издаден в 535 г. на името на първия самостоятелен Блаженейши архиепископ на Първа Юстиниания Кателиана, в когото говори император Юстиниан Велики на Блаженейшия архиепископ на Първа Юстиниания Кателиана: „И така щото да знае твое Блаженство на нашето име, ние отправяме настоящия закон към твоята почтена катедра, щото църквата на нашето отечество да има постоянно такова благоволение за слава на Всевишния Бог и за вечно поменуване на моето име. Когато управителя на твоята катедра отиде от този свят, то тогава ние установяваме нейния Архиепископ да го поставлява свещения събор от митрополитите, както това приличествува на архиепископ, който се почита от всичките църкви“ (XI новела Юстинианова).
В сила на тези църковни привилегии, дадени на древната апостолска Илирийска църква от V Всел. Събор, като е бил изравнен по своите църковни привилегии Илирийският Блаженейши Арх. с Римския, Цариградския и др. когато отпаднал Римския Блаженейши архиепископ в 1054 год. съвършено от вселенското църковно единство, то, съгласно църковните канони западният апостолски Илирийски престол е поел под своето църковно управление всички православни народи, които са населявали църковния диоцез на Римската църква и са останали верни на своята православна праотеческа вяра и подир отпадането на Римския архиепископ от вселенското единство. Запазили са се три грамоти на охридския патриарх Паисия от 9 юний 1566 г., в които се говори за църковните привилегии на наместник-митрополита на Охридския апостолски патриарши престол в Южна Италия митрополита Тимотея. Помежду многото църковни привилегии, в които се описва подробно в казаните три грамоти от Охридския патриарх Паисия до своя наместник митрополит в Южна Италия- Тимотея, се говори, че Негово Блаженство Охридският патриарх Паисия дал правото на своя наместник митрополит в Южна Италия митрополита Тимотея да вари и освещава св. миро за православните два и половина милиона гърци и албанци в Южна Италия. Тези три грамоти на Охридския патриарх Паисия служат за веществени исторически паметници за каноническото църковно владение на Охридските патриарси в църковния диоцез на Римската самостоятелна църква, на православните народности, които са останали верни на своята праотеческа православна вяра .(Новые данныя къ Истории Охридской Apxieпиской XVI, XVII и XVIII в. в. И. С. Пальмовъ. СПБ. 1894 г.).
Когато са владеели Охридските Блаженейши патриарси Южна Италия църковно два и половина и повече др. православни народности, е станало пренасянето на св. мощи на св. Николая Мирликийски Чудотворец от Мирликия в Южна Италия в гр. Баръ, то Охридският Блаженейши патриарх е установил поместния празник на 9 май ст. ст. да се празнува ежегодно. Този поместен празник на апостолската Илирийска църква не се празнува в Цариградския диоцез на Цариградската църква. Както поместния празник — пренесение мощей св. Николая, така също и празника Покров св. Богородици са преминали от България наедно със славянските книги и в Руската църква, където така също се празнуват много тържествено всяка година.
Древната Българска църква, която е била основана в Илирия непосредствено от св. апостола Павла от древните коренни жители на Балканския полуостров илирийските българи под църковната власт на Римския папа до 535 г., тя се уважавала много за нейната древност и апостолско достойнство, както на запад, така и на изток. Така напр. св. Ириней Лионски, който е живял в II век на християнската ера, е посочвал като за образец на чистото учение на българската църква в Илирия както е казвал: „Че всеки там ще да види самитe катедри, основани от апостола Павла“. (Догмат. Богословие Еп. Силвестра). Св. Василий Великий пише в своето послание в Илирия до Българския Арх. Валериана и му казва: «Ибо если только незаключенiи уже времена мipa сего, и остается еще житiя человеческаго, то необходимо, чтобы некогда вами обновлена была веpa на Востокеe, и чтобы при времени вознаградили вы Востоке за те блага, какыя получили отъ него“. (Творешя св. Василия Великяго ч. VI, Москза, 1847 г, 212).
Както виждаме, св. Василий Великий е уверен, че апостолската Илирийска църква вечно ще да запази чистотата на апостолското учение и възлага надежда, щото в едно далечно бъдеще да отиде и да обнови вярата на Изток.
На Сердикийския събор. който е станал в 347 г. в древния Илирийски град Сердика (София) и провинцията Средиземна Дакия, помежду всички епископи—западни и източни, са заседавали и православните български епископи на стара класическа България. От тази древна Илирийска България е останало да носят името Илирийските самостоятелни архиепископи, като се наричат Блаженейши архиепископи на България. Също така от тази древна класическа България в Илирия е останал да носи древния исторически титул и Костурският митрополит: „Костурски митрополит и екзарх на всичка Стара България“. Тук под думата Стара България не се разбира първото българско царство, а се разбира онази класическа Стара България, на онези древни илирийски българи, които са били коренни жители на Балканския полуостров, където те са живели и до историческите времена, които древни българи принадлежали към тракоилирийските стари племена на Балканския полуостров. Ние виждаме следи от тази древна българска църковна йерархия и в много по-късно време, когато вече тези древни илирийски българи са били вече съвършено ославянени. Така напр.: „В едно от сраженията Динчо пада и византийците стават господари на целия Балкански полуостров. Първата тяхна работа след това е била да проводят на заточение владиците: Гаяна — Нишки, Домниона — Софийски, Евангела — Кюстендилски, Лаврентия — Охридски и Алциса — Неаполитански (Превески). В 505 година българите от София и Кюстендил се подигат под водителството на Виталиана и ги повръщат. След смъртта на Домниоча Софийски, император Юстиниан Великий му е поставил саркофаг пред църквата „Св. София в София, което показва, че Домнион е служил в тази църква“. (Кой е Климент Охридски? Критическо изследване от Д-р Ганчо Ценевъ София. 1915г., стр. 27). Тези български Владици, които са били изпратени на заточение от византийците са били под църковната власт на Римския папа до получаването на самостоятелността на Юстиниановската или Българската църква. Тъй като те са били на заточение в 505 год., а Император Юстиниан е встъпил на императорския византийски престол в 527г., а първият самостоятелен архиепископ на Първа Юстиниания или България е бил архиепископ Кателиан, който получил своята самостоятелност в 535 година. Тези древни илирийски българи и в много по-късно време, когато вече са били съвършено ославянени, са имали и свой светлейши княз, което обстоятелство показва, че те съвършено не са били подчинени под Византия, както това ние виждаме от посланието на св. Григорий Велики, папа Римски, който е умрял в 604год., до Блаженейшия архиепископ на Първа Юстиниания Иоанна, който му пише по случай на неговия избор следното: „Григорий Иоанну, епископу первой Юстиниани в Илирий „самият знак на благостта и на добротата, това е единодушието на всичките при избирането на когото и да е. Заради това, като получих от братята и соепископските наши донесението за това, щото вие единодушно сте били избрани со съгласието на всичкия събор и с волята на светлейшия княз, ние с голяма радост възнасяме благодарение на Всевишния Бог, Който благоволил да устрои така, щото всичкия ваш преминал живот и всичките ваши преминали деяния са се показвали до толкова одобрителни и похвални» щото вие по своите достойнства сте се понравили на всичкитe, а това е достойно за голяма похвала". . . (Migne Pat-rologiae cursus comphetus i 77, n. 588).
Официалният богослужебен език в древната българска църква е бил латинския; когато древните българи са съвършено ославянили, то латинският богослужебен език в българската църква е бил заменен със славянския — старобългарския богослужебен език. Но православната самостоятелна българска църква никогаш не е забранявала на своите духовни чада, които населяват нейния духовен диоцез, на не славянските православни народности, да употребяват в своите църкви богослужебните езици: латинският гръцкият румънският и албанският. При всичко и да се слели древните илирийски българи в славяните, когато са дошли на Балканския полуостров и са изгубили своя език, но пак ославянените българи са същите ония българи, които само са изгубили своя език: но в жилите им пак тече кръвта на старите българи, защото в същите Илирийски провинции, които са населявали древните българи, населяват ославянените българи и в настояще време, така също и в днешните ославянени българи се забелязват в характера им черти както добри, така и лоши на старите българи (Илирийски българи). Ако да не беше светотатствената ръка на фанариотина — невежа да унищожи всички древни веществени паметници за миналото на древните балкански народи, и ако да не бяха изгорени богатите книгохранилища, които са били препълнени с пергаментни древни ръкописи: латински, гръцки и славянски, а може би някои с езика на древните българи с латински букви, то щяхме много нещо повече да знаем за тези древни илирийски българи на Балканския полуостров, от които е била основана първата българска църква от св. апостола Павла (Римл. 15, ст. 19). Този голям вандализъм на Цариградската елинистическа патриаршия — изгоряването на пергаментните ръкописи; латински, гръцки, старобългарски и др. и за унищожението на античните надписи и др. веществени исторически паметници, които са се намирали в целия църковен диоцез на Българската или Първо Юстиниановската самостоятелна църква, никогаш няма да прости просветеното человечество. Българската или Първо Юстиниановската църква, чийто църковен диоцез обнима почти целия Балкански полуостров, е играла главна просветителна роля помежду древните балкански племена на Балканския полуостров и тя е имала в своите книгохранилища богат исторически материал за всички изчезнали древни балкански племена.
Забел. Една част от Илирийскийте древни българи, във време на преселение на народите, са напуснали бащините си огнища на Балканския полуострова и са се преселили във вътрешността на Русия, където основали българско Камско царство. В VII век, когато вече Балканските древни Илирийски българи са били съвършено подчинени политически под Византия и ославянени, то камските българи се притекли на помощ на своите едноплеменници Балкански илирийски българи, като е дошъл Аспарух с една дружина Камски българи, които под водителството на Аспаруха, обединили Балканските Илирийски българи, свои съплеменници, в едно и по такъв начин е било турено основата на първото българско царство, на ославянените вече Балкански българи, което е просъществувало до 1018 година, до времето на Византийския император Василия Българоубиец, който е подчинил Първото Българско царство под политическата власт на Византийската империя. Камските българи, които са дошли на Балканския полуостров в началото на VII в. под предводителството на Aспарух за да помогнат на своите едноплеменници Илирийски Балкански българи и ги избавят от политическото иго на византийците са изповядвали древната езическа религия на своите прадеди, които са изповядвали още в най-древно време, когато те са живеели на Балканския полуостров преди преселението на народите и преди техните прадеди да са се преселили от Балканския полуостров във вътрешността на Русия. Местните Илирийски Балкански българи, които са приели християнството непосредствено от св. апостола Павла (Рпм. 15 гл., 19 cm.) на които българи пръв български епископ е бил св. Климент (Фил. IV гл., 3 cm.), които са имали своя църковна българска йерархия; те са подготвили към християнството дошлите Камски българи на Балканския полуостров под предводителството на Аспаруха....
Всички византийски императори, като се започне от първия християнски император Св. Константин Велики, Юстиниан Велики и всички дp., са указвали голямо почитание и уважение към древната апостолска Българска или Първо Юстиниановскатата самостоятелна църква. Даже и византийският император Василий Българоубиец, който в 1018 год. е покорил първото Българско царство, се е отнесъл с голямо почитание и уважение към тази древна българска апостолска църква, като издал три грамоти, които са се запазили и до наше време, които са охранявали нейните църковни привилегии и нейните църковни области. Даже когато Византия паднала под турско владичество, а така също и второто Българско царство, то и турските султани, като приемници на византийските императори, са уважавали църковните привилегии на древната апостолска Българска църква до 1767 год, когато Отоманският Султан Мустафа по настояването на тогашния цариградски патриарх Самуил, е отнел гражданските привилегии. Тя е престанала временно да функционира до 1870 год., когато Султан Азис с особен царски ферман от 20.11 1870г. повърна гражданските привилегии на древната българска самостоятелна църква и тя пак започна да функционира, да се нарежда, съгласно църковните канони, и да се ползува с всички църковни привилегии, дадени ней от V Вселенски Събор.Ние виждаме от Императорския закон на Юстиниана Велики, издаден в 545г., който съставлява 131 Юстинианова новела, в която се говори за църковните привилегии на Блаженейшите архиепископи и глави на поместните самостоятелни църкви: Римския, Цариградския, Първа Юстиниановски и др, че Римският архиепископ заема по чест първо място между всичките архиепископи на Вселенската църква, а подир него второ место заема Цариградския Блаженейши архиепископ. Но подир 1054г., когато Римският Блаженейши архиепископ е отпаднал съвършено от вселенското църковно единство, то Цариградският архиепископ заема неговото първо почетно место помежду всички други самостоятелни архиепископи на православната Христова църква. Но това почетно място, което той заема помежду другите Блаженейши Архиепископи на Вселенската Христова църква по чест, не му дава право да се меси в църковния живот на другите самостоятелни поместни църкви, защото вмешателството е противно на църковните канони (III Веел. съборъ, 8 прав. и др.)...
Във Всеселеската Христова църква има седем главни коренни самостоятелни църкви, които съставляват съборната Христова църква и които са указани пророчески под названията на седемте Малоазийтски църкви, а именно: Римската (Апок. II гл . 1—7 ст.). Александрийската (Апок. II гл., 8—12 ст.), Антиохийската (Апок. II гл,, 12—18 ст. ст.). Цариградската (Апок. II гл., 18—29 ст.), Иерусалимската ("Апок. III гл., 1—7 ст.). Първо Юстиниановската или Българската (Апок. Ill гл., 7-14 ст.) и Руската (Апок. Ill гл. 14-20 ст.). Всичките тези седем самостоятелни църкви съставляват Вселенската Христова църква и си имат всичките строго определени от църковните канони църковни диоцези, а така също са определени от църковните канони и техните църковни привилегии. От тези главни седем самостоятелни църкви са и двете древни апостолски църкви: Цариградската (в Тракия) и Българската (в Илирия), които си имат строго определени граници още от времето на вселенските събори, а също и своите църковни привилегии. Както Цариградската, така и Първо Юстиниановската или Българската църкви не са национални, а са древни апостолски църкви, които принадлежат на всички православни народности, населяващи техните обширни диоцези. ...В границитe на един църковен диоцез на известна поместна самостоятелна църква могат да се образуват няколко политически държави, каквато е напр. нашата Българска или Първо Юстиниановска църква, в църковния диоцез на която са се образували Балканските православни държави: България, Сърбия, Румъния, Черна Гора и Албания; но въпреки това духовната връзка помежду всички епископии на целия църковен диоцез е запазен в каноническо църковно отношение, независимо от политическите граници, които не бъркат на каноническото единство на всичките епископии от целия църковен диоцез на поместните самостоятелни църкви. Както църковните канони не позволяват да се отнимат църковните канонически области от една поместна самостоятелна църква и да се присъединяват към друга, така и гражданските закони на всяка една политическа държава не допущат чуждо вмешателство в своята държава и са длъжни всички верни поданици на всяка една политическа държава да почитат, уважават и строго да изпълняват държавните закони, в която държава те живеят и се се считат граждани. В такъв случай се е създала древна църковна практика в православната вселенска Христова църква, щото когато се случи църковните канонически области на известна поместна самостоятелна църква да съвпадат в политическите граници на няколко политически държави, то в такъв случай, за да се запази църковното единство помежду всички епископии от целия църковен диоцез на известна поместна самостоятелна църква, се откриват в тези политически държави автономни митрополии границите на които съвпадат с политическите граници на тези политически държави и се доверява църковното управление на тези църковни области на най-старшите митрополити от тези политически държави, които стават наместници на блаженейшия свой Архиепископ и глава на тази самостоятелна църква, в чийто църковен диоцез са се образували тези политически държави, които, от негово име, наедно с другите епископи от тези политически държави, управляват самостоятелно тези автономни митрополии, съгласно църковнитe канони. Всичките епископии на тези автономни митрополии поменават каноническото име на своите автономни митрополити, а автономните митрополити-наместници от тези политически държави, поменават името на своя блаженейши Архиепископ, в чийто църковен диоцез се намират техните автономни митрополии. С поменуването на каноническото име от автономните митрополити наместници на своя блаженейши Архиепископ и глава на поместната самостоятелна църква, в черковния вечен диоцез на когото се намират автонимните митрополии, се заключава духовната връзка и каноническото единство на всички православни епископи и митрополити от целия църковен диоцез. Такива автономни митрополии и патриаршии са били в старо време на апостолския Илирийски Юстиниановски патриарши престол: Търновската и Ипекската патриаршии. Такива автономни църковни управления са и сегашните Балкански православни държави: България, Сърбия, Румъния, Черна-Гора, Албания и областите: Бесарабия и Босна-Херцеговина. Всичите тия църковни области съвпадат в църковния диоцес на старата Българска или Първо Юстиниановска църква в Илирия. Този общо църковен ред в православната църква има предвид гръцкия църковен историк Никифор Григораса, когато говори, че търновския епископ е бил подчинен на църковната каноническа власт на Блаженейшия Архиепископ на Първа Юстиниана — Охрида."

Прочетете повече от книгата

Грета Костова-Бабулкова

 

ПОДКРЕПЕТЕ СТАРО ТЪРНОВО С ДАРЕНИЕ

ПАИСИЕВАТА ИСТОРИЯ И ИНТЕРЕСИТЕ НА ТЪРНОВЕЦА С. П. АХТАРЯ КЪМ ИСТОРИЧЕСКОТО МИНАЛО

Дейците на Българското възраждане, а сред тях и Стефан Пенев Ахтар, са убедени в действената роля на историческото знание за пробуждане на националното самочувствие. В тази насока върху много от тях неотразимо въздействие упражнила Паисиевата история. Безспорно доказателство за преклонението му пред делото на Паисий е неговото пряко участие и съдействие за появата на шест нови преписа на Паисиевата история в разстояние на три години: Първи Търновски препис — на П. Р. Славейков, копие на Еленския препис (1842 г.). Втори Търновски препис — на Славейков с участието на Хр. Драганов (чернова на сглобата, направена от двамата въз основа на Еленския препис и вероятно на Спиридоновата история) — (1847 г.), препис на Христо Драганов (сглобен от Еленския препис и предоставения им от К. Фотинов ръкопис) — (1842) един непълен препис, излязъл изпод перото на самия Стефан Ахтар С. П. Ахтар и вместен в ръкописния му, сборник (съставен между 1842—1845 г.), препис на учителя Кънчо Стоянович (1844 г.)5 и препис на Тодор Н. Шишков (1845 г.)6. Впрочем не е изключено да се открият и други преписи, правени с насърчението на Ахтаря. Но и изброените шест красноречиво говорят за неговата настойчивост. В края на своя препис Тодор Шишков — изтъкнат по-късно учител и културен деец, тогава току-що завършил училище, вписва за „вечно воспоминание" наред с родителите си „и приятел наш Стоенчо Ахтарин“. Този израз на признателност и уважение е характерен за високия морал на онази епоха. Създаването на всички споменати преписи на Паисиевата история в продължение само на три години е потвърждение на живото отношение към творбата на Хилендарския монах, превърнала се в светиня и гордост в дома на С. П. Ахтаря. Открил истинското значение на историческите знания и мобилизиращата роля на Паисиевата история, търновският ахтар съзнателно и упорито разширява кръга от нейни читатели и преписвачи. Нещо повече, той им внушава не само да благоговеят пред тази творба, но да си служат с нея, да вземат присърце поставените от Паисий задачи. Не случайно сред многобройните преписвачи и разпространители на Паисиевата история тъкмо двама от неговите духовни ученици — П. Славейков и Хр. Драганов, през 1842 г. първи прилагат една нова форма за популяризиране на Паисиевата творба — четат и „проповядват“ българската история между казанджиите, бакалите и табаците в Търново. По-късно, намиращи се вече в Свищов, двамата привличат и ученика Никола Катранов (прототипа на Инсаров) и повтарят опита си от Търново, като популяризират Паисиевата история сред свищовските граждани. След години за подобни патриотични проповеди служел „Царственика“ — печатната книга, стъкмена по Паисиевия труд, както свидетелствува Райчо Блъсков по време на учителствуването си в Добруджа. Стефан Пенев Ахтар наред с приноса си за умножаване на ръкописните преписи от Паисиевата творба има свой дял и в инициативата да се издаде по-пълна българска история — една голяма за времето си идея. Според някои автори Ахтаря се е ръководел от тази мисъл, когато възложил на П, Р. Славейков и Хр. Драганов да препишат Паисиевата история. Починът на Ахтаря те свързват и с търноведа Евстати Ангелович, търговец в Букурещ, който обещал да отпечата труда на Паисий. След завършването на Първия Търновски препис той бил изпратен в Букурещ, изглежда със съдействието на Ахтаря. По-късно този препис попада между книжата на Българското книжовно дружество в Браила, но не бил отпечатан. Преписът на Хр. Драганов пък бил занесен в Свищов и останал на разположение на Христаки Павлович. Разговорите, водени при посещението на К. Фотинов у С. П. Ахтаря в Търново, на които присъствувал и Славейков, също се въртели около българската история и отликите в отделните познати ръкописи. Както Фотинов, така и Ахтаря, били запалени от идеята за отпечатването на една по-цялостна българска история, за съставянето на която да послужи като основа Паисиевият труд. Не може обаче да се твърди, че първоначалният замисъл принадлежи на С. П. Ахтаря. По-скоро тук има съзвучие в мислите, желанията и намеренията на цяла група възрожденски дейци, между които са и Фотинов, и неговият търновски приятел. По това време С. П. Ахтар бил вече добре известен с издирените средновековни български ръкописи и монети и с подкрепата, която оказвал на родното книгоиздаване и на периодичния печат. Естествено е да се очаква, че онези,, които замисляли издаването на българска печатна история ще потърсят и неговото съдействие. Още повече, че забавянето на изданието всъщност се дължало на липсата на извори. А у Ахтаря се намирал близкият до първообраза Еленски препис на Пансиевата история, той притежавал известно време и безценния „Синодик на цар Бориля“ и други важни ръкописи, които можели да хвърлят така нужната светлина върху непроучените въпроси от нашето минало. При това търновският родолюбец бил свързан с Анастас Кипиловски, комуто дори изпратил някакъв стар български ръкопис, писан на кожа, с вярата, че той ще бъде издаден. При един пожар в Букурещ обаче ръкописът изгорял. Източник на това важно известие, потвърждаващо връзката на С. П. Ахтар с Кипиловски, е Стоян Попандреев Робовски, известен учител, книжовник и революционер. По този въпрос той пише: „В Елена у поп Дойна... имало, казва ми майка ми Койка, един Царственик, писан на кожа, казвал ѝ баща ми поп Андрей Робов, когато баща ми го дал на Стоенча, Търновалията, а той го дал в Букурещ на г. Кипиловскаго, за да го печата. Но за зла чест нам. . ., когато горял Букурещ, изгорял — казаха ми някои, когато питах аз [от] любопитство.“ Неговото пропадане несъмнено е попарило както А. Робовски, така и С. П. Ахтар и Кипиловски. Все с горещо желание да улесни бъдещите историци, които цялостно ще изучат родното минало, Ахтаря подарява по-късно и „Синодика“ на Н. Хр. Палаузов — пратеника на одеските българи.

Българското възрожденско общество се сдобило с печатна родна история на роден език — „Царственика“, издаден от Христаки Павлович. В разгорещените спорове около източниците и първоосновата на бъдещата печатна история и в усилията на книжовници и родолюбци за практическо осъществяване на идеята, своето място има и Стефан Пенев Ахтар. Всякога близо до народа, С. П. Ахтар по-добре от мнозина емигрантски дейци чувствувал породилата се жажда от познания за свободната някога и славна българска държава, и разбрал колко важно е да се отговори на насъщната жажда от патриотично историческо четиво. Без да има научна подготовка, той желаел да бъде проучена и написана достоверна и цялостна родна история, стремял се и спомогнал немалко за издирване и обогатяване кръга от документални извори. Една от главните му заслуги е популяризирането на ненадминатата по въздействието си Паисиева история и умножаването на нейните преписи, а след това разпространението на първите печатни книги, посветени на героичното минало на българския народ. Из книгата "Възрожденецът Стефан Пенев Ахтар"- Огняна Панайотова Маждракова-Чавдарова

Илюстрация: страница от Ахтаровия препис на Паисиевата история

Прочетете още-  ОТКРИВАНЕ НА „СИНОДИКА НА ЦАР БОРИЛЯ“ — ЗАСЛУГА НА С. П. АХТАРЯ
Грета Костова- Бабулкова

ПОДКРЕПЕТЕ СТАРО ТЪРНОВО С ДАРЕНИЕ

Мрачната истина, която не знаят младите поколения за сградата в местността "Боруна"

 

Доста дълга е историята по застрояването на хълма „Боруна“. Съзнавайки изключителната живописност на площадката, търновската общественост през 1925 г. ѝ отрежда предназначение за художествено училище.  Митрополит Филип извършва водосвет при полагане на основния камък. Идеята за висше училище, където се изучават традиционни български занаяти, съхраняващи националната идентичност е подкрепяна от обществото и хората са доволни, че градът ще е домакин на толкова представително висше учебно заведение. По проекти на арх. Хр. Тотев през 1926—1928 г. се извършва грубият строеж. Поради липса на средства, сградата остава незавършена, без дограма, инсталации, мазилки и подови настилки до 1931 г. Тогава тя е предадена на новосъздадения Ветеринарен институт, което предизвикало недоволството на гражданството. Необходима била голяма разяснителна работа, за да се докаже, че институтът е изграден по образеца на много такива институти в различни европейски страни. 

След 1951 година оспорваната сграда е предоставена на Окръжното управление на МВР. Оттогава започва мрачното минало на тази сграда, запаметила виковете и страданията на много търновци, които били мъчени и убити там без съд и присъда. Ето какво споделят някои, станали неволни свидетели: "Всички, които живеехме от другият бряг на Янтра, срещу Народната милиция, на която нямам снимка, защото това е най-страшния спомен от детството ми... Сградата, която се снима, осветява в различни светлини, като една от "красотите на града ни" е най-тъжната, страшната, къща на ужасите за всички, които живеехме, загасяхме лампите, за да не се вижда, че светим и умирахме от страх от виковете и стрелбите на хората, които убиваха без съд и присъда!!! "Белият дом", "Боруна", сега е картинна галерия, а няма една малка плоча, която да напомня за това време!!! Още си спомням гласа на баба, която викаше: "Загасяйте лампите!!!", викове, стрелби.. Тъжно, много тъжно и нямам снимка на тая сграда, колкото и хубава да изглежда сега... Сигурно още стоят килиите в които бяха убити толкова хора..." М.Г.
"Аз също помня, всяващото ужас име Боруна, да, няма плоча, няма нищо, защото няма политическа воля , защото историята пишат победителите. Затова и сега, когато чета исторически статии, се осведомявам, кой пише. И почти не вярвам на никого. Кой в нашия така прекрасен град е писал за това страшно място, Боруна, никой. Шушнеше се тогава, бяхме малки, големите са измрели, ние станахме големи, но и ние ще си отидем и историята ще забрави това място ужасно. Тяхната история. Затова вече история не слушам. Да, само се шушнеше. Не се говореше..." M.V.
"Много добре помня страха от Боруна. Един ден на моя брат бяха успели да купят хубав западен ръчен часовник. Това беше причината милиционери да го откарат на разпит на Боруна. Не мога да ви опиша страха и ужаса на майка ни докато не го видя отново жив и здрав. Слава богу, този път му се размина..."Ж.И.
"Моят баща, като ученик в гимназията, е имал приятел Христо /дълго време работеше в Общината някога/, двамата са имали стаичка някъде над старата автогара. Чували са изстрелите при разстрелите, горе в рова, накрая на старите гробища. Престрашават се и отиват да видят, детска им работа, и виждат че има жив човек, който се опитвал да изпълзи от труповете. Подават му някакъв клон и той отпълзял към скалите над Кечаната фабрика. Това го научих от Бачо Христо, 1-2 години преди да почине. Тогава са били на 14 години. Спомен за цял живот." И.М. 
"Ветеринарният институт бе преместен в Долна махала в двора зад църквата "Св. Св. Петър и Павел". Там живееше и ветеринарният лекар от София д-р Методи Иванов. Баскетболист от Славия, той ни тренираше в младежката спортна школа по баскетбол на игрище Юнак. За кореняците търновци, а не тези от селата, които завладяха и София, Белият дом беше символ на ужас. Наистина, сега на красивата галерия трябва да има не малка, а голяма плоча, дори паметник, който да напомня на нехаещата младеж какво ги очаква, ако не дай Боже се върнат ..." Ц. С.
Комунистическият режим влиза в учебниците и учебните помагала по история и ще се изучава в училище, това предвиждат промените в Закона за обявяване на комунистическия режим в България за престъпен. Но все още е под въпрос дали ще се изучава адекватно в училищата..
  В България до момента не е извършвано подробно изследване, систематизиране и анализиране на престъпленията на комунистическия режим. Този 45-годишен период на страната не е подлаган на задълбочен прочит от професионални историци. За разлика от други бивши социалистически страни в България не беше създаден институт или служба за изследване и документиране на комунистическите престъпления. Извършените престъпления по време на комунистическото управление в България не са широко известни не само на българското общество, но и остават непознати на световната общественост. В подкрепа на тази констатация е факта, че в Черната книга на комунизма, изследваща престъпленията на световния комунизъм (издадена през 1997г.), на България са посветени 2-3 страници от общо 700. Разкритията, направени след 10. ХІ. 1989г. , са дело на отделни изследователи и журналистически разследвания.

Източници: книгата "Велико Търново (1185-1985), http://www.decommunization.org

Грета Костова- Бабулкова

 
ПОДКРЕПЕТЕ СТАРО ТЪРНОВО С ДАРЕНИЕ

 © Съдържанието в блога /текстове, фотографии и видео/ е под закрила на Закона за авторското право. Използването и публикуването на част или цялото съдържание на блога без разрешение от страна на Старо Търново е забранено.