В ПАМЕТ НА РАДКА, ИВАН И СТЕФАН КОСТОВИ share buttonYouTube channel- Veliko Tarnovo СКЪПИ ЧИТАТЕЛИ, АКО ТОЗИ БЛОГ ВИ ХАРЕСВА, ПРЕПОРЪЧАЙТЕ ГО!

Възрожденецът Стефан Пенев Ахтар

РЕВНОСТЕН ИЗДИРВАЧ НА ИСТОРИЧЕСКИ ПАМЕТНИЦИ И ПОПУЛЯРИЗАТОР НА РОДНАТА ИСТОРИЯ
Стефан Пенев Ахтар е роден в Търново около 1806г. В кореспонденцията си той се подписва Стефан Пенювич Ахтар. Наред с това официално име той често е споменаван от съвременниците си като Стоянчо Ахтаря. В старата столица протича почти целият му живот. Заслугите му са неделимо свързани с възраждането на българщината в този град и с укрепването на борческия дух на тукашното население, което играе забележителна роля в предосвобожденската ни история. По онова време Търново е значителен военно-административен център, средище на каза, един от сравнително големите вътрешни градове в европейската част на Османската империя. Все още не бил обособен Дунавският вилает с център Русе (1864г.). Към Търновската/каза, подчинена административно на Видинска област, се числели още Габрово, Дряново, Г. Оряховица, Лясковец и други по-малки селища. В древната столица на свободната някога България в началото на XIX в., независимо от целенасочените усилия на турската власт да укрепва мюсюлманския елемент българското население става все по-многобройно и с все по-силни икономически позиции. Отминала е опустошителната буря на феодалните размирици. Почти е забравено голямото разорение на града от Осман Пазвантоглу в края на XVIII в., за което летописецът говори: „1796 януари 24 — да са знай като бастиса Пазванта Тарново и уплени всия град със аскер“. Постепенно Търново се съвзема. Картината на градския живот в края на XVIII и първите десетилетия на XIX в. започва да добива по-ясни контури благодарение на някои нови изследвания. Приведените в тях сведения от тефтера на Търновската градска община (1778—1819г.) говорят за засилването на българския етнически елемент, за многобройните занаяти и утвърждаването на българското занаятчийство, за просветно-църковния живот, за укрепването на общинското самоуправление на българите, за стопанския живот и задълбочаващите се имуществени и социални различия сред търновското християнско население. Долавя се и проникването по това време на гръцко езиково и просветно влияние сред търновци— последица преди всичко от присъствието и ролята в града на гръцките митрополити и свързаните с тях служители. Но за разлика от Одрин и Пловдив, сред гражданите на Търново чуждите неосмански поданици са изключение. Върху положението в самия град силно влияе и обстановката в целия район, осеян с развити в икономическо отношение селища и с многобройни села с компактно българско население.
В края на 20-те години и в Търново се чувствува полъхът на възрожденския процес, обхванал българските земи. Градът се оформя като голямо търговско средище на транзитна търговия с Влашко и като важен занаятчийски център. Прочува се Търново със своите абаджии, терзии и кожухари, с казанджиите, мутафчиите и куюмджиите си. Големите търговски складове и магазини, оживените ханища и множеството тесни пазарски улички, където се съсредоточава целият живот и се излагат произведенията на цветущите занаяти, били посещавани от селяни и граждани от близки и по-далечни краища. Това общуване на различните слоеве от народа внася оживление, способствува за утвърждаване на мисълта за единството на българската нация, за еднаквата съдба на българите от различни краища. Впоследствие притокът на население от околните села, заселили се трайно тук, дава своето положително отражение за облика на града и за съотношението на силите, за преодоляване на чуждите влияния. Не случайно преданието приписва на отец Зотик, един от първите радетели на българския дух в Търново, прозорливите думи, отправени към малцината му съмишленици: „Не гледайте касабата/града/, нея селата ще превземат. Сегашното гръцко ще стане скоро българско, когато селата, са български.“ Наистина, населението на Търновския край се отличава с будно народностно съзнание. Не току-тъй тъкмо тук, припламват един след друг въстанически опити и не стихва хайдушкото движение през цялото-време от падането на България под меча на османските завоеватели до Освобождението. Стратегическото разположение на града в централната част на Северна България и в близост до най-важните старопланински проходи, свързващи Тракия с Дунавската равнина, също увеличавало предимствата му като естествено средище на освободителни почини.
В този град израства малкият Стефан. За родителите му сведенията са оскъдни. Баща му Пеню бил родом от Търново или Търновско, а майка му Стойка — от село Ичера, Котленско, и както по предание се твърди, била далечна сродница на семейство Стефан Богориди. Наред със семейната родолюбива среда цялата атмосфера в Търново силно въздействувала за формирането на бъдещия пламенен патриот, страстен издирвач на български старини. Наистина, едва ли би могло да се намери по-подходящо място за закърмяне на неугасима обич към отечеството от родния град на С. П. Ахтаря. Тук всичко говори за историята на българите, за тяхната минала слава. Древният Царевец и Трапезица, църквите „Св. Димитър“ и „Св. 40 мъченици“ и манастирите в околността са съхранявали нещо от величието на някогашната силна и независима българска държава. Но колцина знаели какво се крие из порутените зидове на Хисаря? Историческата църква „Св. 40 мъченици“ била превърната в джамия, манастирът „Св. Троица“ — някогашното средище на Търновската книжовна школа, а също храмът на Преображенския манастир и много други околни манастири били опустошени и порутени. Едва след като в 1832г. търновци издействували и ce сдобили със султански ферман, наченали възстановяването на Преображенския манастир.
Детството и юношеството на Стефан Пенев протичат тогава, когато над силуета на красивия град край река Янтра доминират минаретата, когато българите в махалите Варуша и Долна махала, притаени с челядта си в еднокатните и двукатни къщи по стръмнините и край реката, живеят в постоянно безпокойство за утрешния ден. Истински бич за тях са всекидневните золуми на османлиите, тежките султански данъци, своеволията на местните управници, епидемиите. Към тези беди се прибавя и друга — Търново, подобно на Пловдив, е един от центровете на силно гръцко влияние. През 20-те — 30-те години на XIX в. обстановката е била още по-тягостна. „Дълго време“ — пише П. Р. Славейков — в Търново не е имало нито български училища, нито българска черковна служба. Дори и в килийните училища се е преподавало гръцки от калугери божегробски, синаитски или светогорски." В седемте градски черкви се четяло на гръцки, същото било в Лясковец, Г. Оряховица, Д. Оряховица. „Сал на Балкана, от по-големите села като от Габрово, от Трявна, от Елена и от Дряново те попознайваха нещо български, ама и те не смееха да се кажат, че са българи.“
Сам Стефан Ахтар, като много свои връстници учи в елинско училище. От ученическите му години навярно води началото си и двойствената форма на малкото му име — официалното Стефан и неофициалното — Стоян (Стоянчо), според широката практика в гръцките училища да се видоизменят имената на учениците-българчета. До края на живота си този български патриот продължава да пише на една характерна за онова време смесена гръцко-българска азбука, в която трайно са възприети някои гръцки букви, макар както показва ръкописният му сборник и неговите писма, твърде рядко да вмъква текстове на чист гръцки език. По всичко личи, че полученото образование е било на местна българска почва, но къде точно е учил — не е известно. Години по-късно той ще научи църковнославянската азбука, за да направи по-близък до оригинала своя препис на Паисиевата история. Образованието, което е получил Стефан, не е високо. В това отношение той е типичен представител на своето време, когато дори такива даровити и ярки личности, като Софроний Врачански, Кольо Фичето, Петко Славейков, се оформят до голяма степен по пътя на самообразованието. Роден и израсъл в град със стари културни традиции, младият Стефан обаче не се задоволява със знанията, които е усвоил. Неутолим копнеж за четене гори в душата му. Но какви книги са били достъпни тогава за българите? Все още не съществува дори български, периодичен печат — нито „Български орел", нито „Цариградски вестник“ са наченали да излизат. Български печатни книги също трудно можели да бъдат намерени. Сред тях Стефан Пенев несъмнено е чел макар и вече в зряла възраст „Неделникът“ на Софроний Врачански, „Цветособранието“ на Анастас Кипиловски, енциклопедичния „Рибен буквар“ на д-р Петър Берон. В Търново не били съвсем забравени традициите на прочутата нявга Търновска книжовна школа. Тук-таме из околните манастири се съставяли и преписвали сборници със смесено съдържание, в които наред с житието на Св. Петка Търновска , и Св. Иван Рилски, произведения на Патриарх Евтимий, се срещали преписи и на съчинения на Йоан Златоуст и Дамаскин Студит. Както по всичко изглежда, любознателният търновски младеж ще да е вкусил знания и от тези спастрени с толкова любов ръкописи и религиозни книги, пръснати из манастирите и селските черкви в Търновско. Поражда се у него желание да издири и да прочете всичко, което е записано в овехтелите и прашни книги за историята на българите.
Малко по-късно го виждаме да получава книги и ръкописи от Елена. Поп Андрей Робовски — наследник на прочутия Дойно Граматик, заемал книги на приятеля си Стоянчо от богатата си библиотека. Така младият търновец черпел знания за старата българска история и литература, обогатявал се духовно. Но за жалост не го очаквал пътят на книжовните занимания, които биха утолили необикновената му любознателност, а ежедневни грижи за насъщния го съпътствуват през целия му живот. Желанието да бъде полезен на братята си българи, да облекчава страданията им, при невъзможността да продължи образованието си, го кара да се задоволи със скромната професия на ахтар. Кога започва да практикува тази професия, не е известно, не е изключено да я е наследил от баща си. Знае се само, че към 1838 г. младият Стоянчо се е установил вече на този занаят и е известен като „ахтар“, „ахтарин“ или „актар“ с малък дюкян. Този род „дюкяни“ тогава съществували по няколко в по-големите градове независимо от появилите се първи „спицерии“ или аптеки, каквито имало и в Търново. Предназначението на ахтарджийниците било по-различно. Те съчетавали съвременната аптека, билкарския и санитарния; магазин с магазин за книжарски материали, галантерия и кинкалерия. Сам. С. П. Ахтаря, ако съдим от запазения опис на стоките, с които разполагал, търгувал с аптекарски стоки, билки, мехлеми, етерични масла, подправки, чай, очила, някои книжарски материали и кинкалерия. Това разнообразие намерило отражение и в надписа „Вещепродавница“, който по-късно бил издълбан върху плочата над изхода на новия дюкян на Ахтаря, разположен недалеч от дюкяна на Рачо Казанджията — бащата на П. Р. Славейков. Тя била посещавана най-вече като аптека, понеже С. Ахтаря сам приготвял лекарства: за различни болести, като подбирал най-подходящата рецепта от многото предписания, събрани от народни лечители, а някои и с научно-медицински произход. През 1847 г. при стихиен пожар дюкянът на Стоянчо изгаря. През 1849 г. на старото място, до казанджийския пазар, се издига новият му дом, в приземния етаж на който е устроена „вещепродавницата“. Днес тази ахтарджийница — първообразец на някогашните „аптеки“ — е една от малкото запазени с такова предназначение, макар че от десетилетия вече не се използува за такива цели. Построена от талантливия самоук възрожденски майстор Никола Фичето — Кольо Фичето, тя е една от забележителностите, с които Велико Търново се гордее. Сред многото исторически паметници на старопрестолния град къщата на Стефан (Стоянчо) Пенев Ахтаря — известна под името „къщата с маймунката“ е особено скъпа за търновци, нещо повече, тя неизменно се сочи като едно от най-изящните творения на нашата архитектура. Поискаме ли да разбудим историята на тази възрожденска къща, ще се убедим, че самото ѝ построяване е неделимо свързано с живота на първия ѝ обитател, за нуждите на чието семейство е издигната. Най-вероятно лични симпатии към този авторитетен родолюбец са накарали известния строител К. Фичето да се залови сам с трудната задача и въпреки изключително тесния парцел да вложи цялото си изкуство в къщата-шедьовър. В литературата досега често е изпускано това важно обстоятелство и се упоменава само името на онзи, който е дал средства за строежа — Никола Коюв, живеещ към Марно поле. Наименованието „къщата с маймунката“ е също неточно. Както се вижда от публикуваната тук за първи път снимка на надписа, под плочата е поставена скулптурна фигурка, оприличавана отдалече на маймунка, а всъщност представляваща седнало човече. Но да се върнем към времето, когато къщата е построена. Споменатият пожар през 1847г. оставил семейството на С. П. Ахтар без подслон и засилил материалните му затруднения. Отдавна задомен и с тежко семейство — осем деца, Стоянчо Ахтаря е принуден да прибегне до помощта на тъста си Никола Коюв Клъсченина, джелепин, родом от село Въглевци, Търновско. Осигурявайки средства за съграждане на новата къща, Н. Коюв я предоставил на зет си и дъщеря си Кирияки, но официално запазил правата си като собственик на дюкяна. На специална плоча над вратата е изписано: „Сия каменнозиданая вещепродавница созидеся убо помощию Божиею, трудолюбным же настоянем и иждивенем г. г. Николая Коюва, сущяго владетеля сея продавницы. В лето господне 1849 септ. 23.“ Този надпис може да прочете и днес всеки посетител на В. Търново, който би разгледал обявената за паметник на културата къща, без да подозира, че тук, във „вещепродавницата“, където е работил С. П. Ахтаря, са се срещали и разисквали по народното дело местни патриоти и родолюбци, прославили целокупното българско отечество. В продължение на няколко десетилетия търновският ахтар облекчава страданията и болките на сънародниците си от Търново и околните села, приготвяйки лекове, предлагайки им лечебни билки, мехлеми, давайки им съвети. Както свидетелствува неговият ръкописен лечебник, той се уповавал на вековния народен опит и записвал непрестанно за коя болест какви лекове могат да се направят. Сам в душата си той, изглежда, е съзнавал непълнотата на своите знания и несъвършенството на народната медицина. Показателно за напредничавите възгледи на Стефан Пенев Ахтаря и за широтата на неговите интереси спрямо собствената професия е живото му отношение към проблема за здравната просвета на българския народ. Възрожденец с нов мироглед, той е между другото и един от първите обществени дейци у нас, които осъзнават острата нужда от популярни книги, даващи научни знания по медицина, съвети по хигиена, правила за отглеждане на децата и за тяхното възпитание. За това свидетелствува моралната и материалната подкрепа, която С. П. Ахтар оказва за появата през 1846 г. на първата популярна книга у нас посветена на хигиената — превод на Сава Доброилодни. Година по-рано виждаме С. П. Ахтаря спомоществувател и на друга българска книга с подобен характер, поднасяща в достъпна форма педагогически напътствия към родителите — превод на Йоан Стоянович. През 1855 г С. П. Ахтар подпомага издаването на книгата „Общи знания всякому человеку нужни“ на Стефан Колюв, съдържаща отделна глава за устройството на човешкото тяло, а през 1857 г. — „Календар вечний“ на Пенчо Радов, поместил също здравни съвети. Най-важна за професионалните интереси на С. П. Ахтаря е книгата „Хигиена“, преведена от Сава Доброплодни. Убеден в огромната полза от подобни книги за подобряване здравното състояние на народа, С. П. Ахтаря очевидно иска на всяка цена трудът на С. Доброплодни да види бял свят. Както подсказва записаното число предплатени екземпляри — 50, Ахтаря се е заел лично с разпространяването на книгата на уважавания си сънародник, предлагайки я на посетителите във „вещепродавннцата“, между които често имало любознателни селяни от околните села. При тогавашните условия пласирането на която и да е книга било не само свързано с материален риск, но и съпътствувано с неизбежни огорчения и трудности. Въодушевлението на Ахтаря било резултат от собствената му преценка колко нужни са такъв род знания за народа. Подтик идва навярно и от водените разговори със Сава Доброплодни, който се отбивал нарочно в Търново да търси подкрепа за своето начинание. При тогавашната обща изостаналост, характерна за Османската империя, в живота на българите продължавали да съжителствуват старото и новото, както и в другите области, така и в здравеопазването. Превес все още имала народната медицина, практикувана от самоуки лечители и традиционните наслоения от суеверия и баяния. В същото време в градските центрове се установяват лекари и аптекари чужденци — гърци, поляни, арменци, а с тях и първите български лекари, учили в странство. Сам С. П. Ахтаря нямал медицинско образование, неговата професия била обвързана с един по-ранен етап от развитието на медицинската и лекарствена помощ на населението, етап, продължил дълго поради неимоверно тежките условия, при които живее българският народ под османска власт. Въпреки тези неблагоприятни предпоставки и нишките, които са свързвали неговата практика с народната медицина, С. П. Ахтар проявява верен усет към новото, към прогресивното. Нему са чужди назадничавостта и тесногръдното разбиране на чисто професионалните интереси, присъщи несъмнено на онези, които се страхували от неизбежното налагане на съвременната научна медицина и медицинска практика.
След години любимият син на Ахтар, както ще видим, под влияние на баща си става лекар. Но за самия Стефан Пенев пътищата към по-високо образование били недостъпни, той бил принуден да припечелва за насъщния хляб като „ахтар“. Чужд на търговската страна на професията, пренебрегнал печалбата, С. П. Ахтаря остава до края на живота си сиромах, но цял живот дели от времето си, когато става въпрос за „народното добро“. Не между другото,, покрай ахтарджилъка, а с цялото си сърце той усърдно се труди на общественото поприще. Професията му дава скромни възможности за препитание, но затова пък той е в постоянен контакт с граждани и селяни от околните селища. Това общуване му позволява покрай разговорите за болести и рецепти, давайки медицински съвети, билки и лекове, да узнава от по-будните посетители на своя дюкян всичко, което става из района, да запалва родолюбива искра у младите и неопитните, да насърчава вече спечелените, онези, които милеят за българското отечество. Участва във Велчовата завера 1835г. Насърчител на П.Р. Славейков в първите му творчески изяви. Една от главните му заслуги е популяризирането на ненадминатата по въздействието си Паисиева история и умножаването на нейните преписи, а след това разпространението на първите печатни книги, посветени на героичното минало на българския народ. Води кореспонденция със съвременниците си Константин Фотинов, Георги С. Раковски, Н. X. Палаузов, Ат. Кипиловски, с руския пътешественик Виктор Григорович, с П. Р. Славейков, П. Кисимов, Цв. Радославов и др. Стоянчо Ахтар се е ползвал с уважението на съгражданите си. Застава начело на движението на еснафите да се отделят от турците и да създадат своя самостоятелна еснафска организация. През 1840 г. те успяват да извоюват тази самостоятелност. Ст. Ахтар е един от противниците на гръцкото духовенство. Името му е свързано и с изграждането на „Тайното общество“ от Раковски по време на Кримската война. През 1851 г. Стоянчо Ахтар застава начело на едно ново народно движение — срещу произволното облагане на нов тежък данък върху лозята (дюлюмлюк) от правителството, движение, което имало революционен характер. Ахтар бил арестуван и затворен в Цариград. След няколкомесечен престой в затвора е освободен. Стоянчо Ахтар е един от първите ревностни събирачи на старини. В своя дом съхранява старинни ръкописи, преписи от Паисиевата история, монети, пергаменти и др. Притежава и Еленския препис на Паисиевата история. От неговия препис през 1847 г. П. Р. Славейков и Христо Драганов правят нов препис, а през 1844 г. от него прави препис Кънчо Стоянович. През 1846 г. преписва историята и Тодор Шишков. Ценни ръкописи и монети Стоянчо Ахтар притежавал още през 1842 г. По това време в Търново дошел Константин Фотинов, запознал се с него и видял преписите на Паисиевата история и други старини. По негово искане Ахтар започва още по-ревностно да събира старини и да ги изпраща за обнародване в списанията „Землеописание“, „Любословие“ и др. издания. През 1842—1845 г. Ахтар бил един от най-дейните сътрудници на основателя на българския периодичен печат Г. С. Раковски. Преписката между двамата разкрива, че Ахтар се е грижел за издирването на спомоществуватели от Търново и за разпространението на българското списание. Стоянчо Ахтар притежавал сребърни, бакърени и една златна българска монета. Между монетите имало и такива сечени от Цар Иван Александър, Иван Шишман, Светослав и др. Притежавал и една желязна плетена ризница и от майка си сребърни ченгели (пафти) с изображение на крепостта Царевец. Още по-ценна е неговата сбирка от старинни ръкописи, които привличали вниманието на Григорович, Фотинов, Раковски, Палаузов. Съхранявал синодика на цар Борил, и „Царственик“ подарени от бащата на Ст. П. А. Робовски, някогашна собственост на поп Дойно. Царственика Ахтар подарява на А. Кипиловски, който имал намерение да го обнародва, но по-късно Робовски узнава, че ръкописът изгаря при един пожар в Букурещ. Ахтар притежавал и друг ръкопис „Филатка“, отнасящ се за българските владици. Този ръкопис той изпраща на Фотинов през 1843 г. От кореспонденцията с К. Фотинов се вижда, че Ахтар непрекъснато му изпраща монети, други неща, които трябвало да бъдат обнародвани. На Палаузов, Ахтар изпраща Синодика на цар Борил. За идването си в Търново В. Григорович отбелязва, че е намерил славянски монети, а лично Стоянчо Ахтар му е показал 10 сребърни, между които и една от българския цар Станислав. По думите на М. Г. Попруженко, към 1845 г. за Ахтар е казано: „Большой любитель паметников родной старини и многие из них бяражно хранил“.
Делото на Ст. Ахтар е оценено още от съвременниците му. През 1852 г. Славейков, като отпечатва списъка на спомоществувателите, отбелязва с особена почит името на „родолюбивий и многострадалний за народното добро Стефан Пенюв Ахтар“. Напуснал живота си в Търново на 20 юни 1860г. с тихо достойнство, със съзнанието за изпълнен дълг, така както преживе делата му били белязани с присъщата му изключителна скромност. Погребан е в двора на църквата "Св. Никола".
Източници: книгата "Възрожденецът Стефан Пенев Ахтар"-Огняна Панайотова Маждракова-Чавдарова, книгата "Бележити търновци"- Тодорка Драганова и колектив
ПРОЧЕТЕТЕ ОЩЕ: ЗА ИНТЕРЕСИТЕ НА С. П. АХТАРЯ КЪМ ИСТОРИЧЕСКОТО МИНАЛО И ПАИСИЕВАТА ИСТОРИЯ
  Грета Костова- Бабулкова
 Старо Търново
РАЗГЛЕДАЙТЕ АЛБУМА

Описание Сума
Дарение BGN

Няма коментари:

Публикуване на коментар