Посрещането на митрополит Иларион Макариополски в Търново- Т. Янков

Посрещане на митрополит Иларион Търновски в старопрестолния град през септември 1872 г. Автор на картината е професор Иван Петров (1909-1991)

През един хубав септемврийски ден в 1872г. градът се раздвижи, както рядко по-рано. Трябваше да пристигне новият владика—българин Иларион Макариополски, комуто се готвеше небивало тържествено посрещане. Радостта беше неописуема. Целият град се понесе във вид на една стихийна вълна по описаната, тогава много тясна, улица към Дервента, отдето трябваше да пристигне новият митрополит. Както бива в такива случаи, из навалицата щъкаха, бързаха и деца от всички възрасти, в числото на които, само по себе се разбира бях и аз. Едва 6-7 годишен, аз съзнавах, че предстоеше едно събитие от изключителна важност- едно народно дело, радващо и вълнуващо не само възрастните, но и децата, които по онова време слушаха да се говори за българска църква, за народност, за въстания, за освобождение.
И така, човешката вълна спираше на площада, който буквално се претъпкваше с хора от всички възрасти и обществено положение. Някои по-ревностни и нетърпеливи посрещачи отиваха напред по шосето, а други се настаняваха по издигнатината вляво, отрупана по-горе с къщи, чардаците и прозорците на които бяxa почернели от зрители, предимно жени. Правеше впечатление присътствието на много свещеници, събрани около група познати градски първенци, вероятно комисия по посрещането. Времето благоприятствуваше. Всички погледи бяха отправени към оная посока, отдето трябваше да се зададе файтонът с нетърпеливо очаквания владика. Всяко вдигнато облаче прах по шосето се посрещаше с едно тихо и почтително „иде“, излязващо от хиляди уста. И наистина, след дълго очакване, се издигна в далечината не облаче, а цял облак прах, който приближаваше, а посред него се забелязваха отначало смътно, сетне все по-ясно файтони, около които припкаха ездачи. Притихналата за малко навалица се раздвижи...
—    Иде! Идат! — пропълзя над безбройните глави.
—    Пазете ред! — извика някой с мека повелителност.

Аз, който бях успял да се покатеря на една издигнатина, държейки се в стъблото на едно дърво, на което бяха се покачили няколко прекомерно любопитни деца, виждах всичко. Лицето, което препоръчваше да се пази ред, беше видният и всеобщо уважаваният голям търговец Георги Аврамов, епитроп и член на мезлиша.
В скоби речено, след години близко се запознах с този много добър и много почтен човек, от когото научавах разни интересни от историческа стойност работи от неговата епоха. Отколешен покойник, спомвам го с голяма почит. Но на думата си.
За ред, обаче и при най-добра воля, не можеше разбира се, и дума да става. Дори и определените за пазене на реда 2—3 заптиета, на които, види се е било дадено заповед да не огорчават в този ден никого, увлечени от общото любопитство, бездействуваха. Въодушевената навалица се притискаше в стремлението си да види едва що пристигналия владика и да чуе приветствените речи на първенците, пред които спряха потъналите в прах файтони. Съпровождащата ги конница от селяни, свещенници и монаси бе се врязала в навалицата и още повече увеличаваше притеснението. Всеки се опитваше, наблягайки, да види владиката. Движим от същото чувство и правейки усилие да видя всичко, изгубих равновесие и за голямото удоволствие на момчетиите по клонищата на дървото, се сгромолясах посред навалицата. В дирението спасение и изход, попаднах под коня на един седящ върху него монах. Викайки за помощ, той ме съзря, приведе се и ме вдигна на коня, като меко ме посмъмра, а след това, протягайки ръка в посока, дето бяха спрели файтоните, рече благоволително: „Гледай там и запомни — това е нашият български владика!“ Но аз не виждах друго, освен една невъобразимо голяма навалица, която се понесе, обкръжавайки файтоните, към вътрешността на града, превръщайки се в едно многоглаво и многооко чудовище, което се вълнуваше и издаваше радостни викове...
Църковните камбани биеха.
Добрият монах изостана надире, постави ме на земята, като ми поръча да си вървя вкъщи и разправя това, що съм видял, а той препусна да догонва навалицата. Изплашен от преживелицата си, предпочетох да последвам съвета му.
Отивайки си, съзнавах, че бях свидетел на едно особено голямо събитие, което предизвикваше всеобщ възторг.
Този възторг с перо най-напред е изразил поетът-революционер Бачо Киро в следните стихове:
Радвай се сега, мили народе,
Народен пастир ти сега дойде,
Що си го желал толкоз години
Ето днес дойде — радвай се нине...

 

Прочетете още- Иларион Макариополски- смел духовник и търновски митрополит

 

ПОДКРЕПЕТЕ СТАРО ТЪРНОВО С ДАРЕНИЕ