По спомени на Николай Евстатиев Мартинов, син на Евстати Мартинов
В града я наричаха "тятя Ивани". Висока, слаба, леко прегърбена, тя живееше един самотен живот. Преди освобождението от турско робство, тя е била учителка в девическото училище и е ушила знамето на I-ви революционен окръг. Била е сподвижница на Иван Панов Семерджиев, Христо Караминков- Бунито, Стефан Стамболов, Георги Измерлиев и други членове на революционния комитет.
През м. юни 1926 г. се отпразнува 50 годишнината от обесването на заловените членове на революциония комитет и заловените четници от четите на поп Харитон и Бачо Киро и Габровската чета на Цанко Дюстабанов. Това стана пред паметника на обесените. Баба ми, Екатерина Манолова, като съвременица на тези събития, ме помоли да я придружа на това събрание. Когато отидохме на самото място, церемонията беше запомняща и малкото площадче беше препълнено с народ. Ние се спряхме накрая на събралия се народ, там където сега се намира закусвалнята. По едно време откъм улицата откъм кино "Девети септември" се зададе тятя Ивани. Тя ката видя баба ми се отправи къв нас и започна да говори: "Спомняш ли за Катинка, какви страшни времена бяха тогава. Градът беше замрял и притихнал. Когато шествието с осъдените на смърт премина покрай нашата къща, аз преоблечена като бабичка, с кърпа ниско превързана над челото и подпирайки се с тояжка, се присъединих към множеството. Тогава караха да обесят Иван Панов и Бачо Киро. Пердетата на прозорците бяха спуснати и когато от любопитство някой ги повдигаше, за да надзърне, Пановчето викаше с висок глас: "Прощавайте братя!", за което той получаваше удари с прикладите на пушките от придружаващите го войници. На ниската тераса пред хаджи Николиевия хан имаше малка група от стари мъже и жени. Жените си бършеха очите с престилките, а мъжете снемаха кълпаци и се кръстеха. Когато подминахме Троянския хан /там, където сега е кино 9-ти септември/ камбаната на църквата "Св. Никола" започна да бие като за погребение, но скоро тя престана да бие, защото турците наредиха това. На височината на касапниците имаше също така събрани мъже и жени, които плачеха и се кръстеха. Като минавахме покрай ресторант "Балкан", от къщата на Иван Панов, която е в малката уличка под ресторанта се чуваха сърцераздерателните викове на майка му, която викаше: "Чедото ми, дайте чедото ми!" Когато Иван Панов го поставиха под бесилката, на столчето, той се поклони напред, викайки: "прощавайте, братя!", същото направи наляво и надясно. При това негово движение погледите ни се срещнаха и той ме позна, като започна да вика сърцераздерателно:" Сбогом даскалице, не ме забравяй!" Аз премалях и едва се удържах на краката си, за да не падна. Хората започнаха да се обръщат, за да видят дскалицата, но не предполагаха, че под фигурата на прегърбената бабичка се крие даскалицата. Тятя Ивани не забрави Иван Панов. Тя остана стара мома и живееше самотен живот.
ПОДКРЕПЕТЕ СТАРО ТЪРНОВО С ДАРЕНИЕ
Няма коментари:
Публикуване на коментар