Писателят Теодосий Атанасов разказва

 Из "Търновски истории"- Иван Тодоров

Казармите при Търново 1900-1910 Държавна агенция ”Архиви”

Ето какво разказва писателят- търновец Теодосий Атанасов /1895-1983/
„...Дядо ми по майчина линия - Цаню Петков Ракиджията, е от Трявна. Учител му бил Петко Славейков. Много паметлив бил дядо. Когато присъствал на събрание или в съда, отпосле разправял всичко както си било - от игла до конец. Работил в Копринената фабрика на Карагьозов в Търново заедно с италианските майстори, от които научил езика им. Във фабриката се запознал с баба ми Ганка, за която се оженил и от този му се брак се добиват две момичета: Вангели, моята майка, и Пенка. Като напуска фабриката, отваря кръчма на главната търговска улица, под касапниците. Към улицата кръчмата имала решетъчни прозорци. По думите на мама там се крил и Стефан Стамболов - като революционер. В къщата на баба Ганка имаше големи каци, които са правени на самото място. Помня като малки, когато посещавахме баба - на улица „Предел“, като играехме на криеница, влизахме да се крием в тия бъчви. Дядо Цаню правел много хубаво вино-хардалия и ракия. Търновци, когато искали да си купят добро вино и ракия, идвали или в дюкяна, или вкъщи. Затова са му извадили и прякора Цаню Ракиджията. После той наема барака на „Боруна“, където спазарявал италиански тамбурджии. Търновци обичали извънредно много, когато отивали да се разхождат по „Света гора“, да се отбият в бараката и до късно да прекарват там. Дълго сред тишината на старинния град, когато лампите се запалвали и почвали да се къпят в пълноводната все още тогава Янтра, се разнасяли песните и тамбурите на италианския оркестър. И именно оттогава са останали у старите търновци хубавите италиански мелодии, които и аз помня.
Брат ми Анастас, който е с шест години по-голям от мен, ми разправяше веднъж как всички деца у дома сме се били изправили на горния балкон на къщата ни и сме викали към „Боруна“:
- Дядо Цоньо, да додем ли?
Дядо Цоню ще се изправи пред бараката и ще ни отвърне:
- Елате, деца!
Тогава, уловени за ръце, бързо минавахме под улицата под училището покрай голямата къща на Сарафката и по стръмната „Максим Райкович“ и „Тунела“ се спускахме до брега на реката. По тясната пътека, извънредно хлъзгава поради винаги овлажнените, надвиснали над главите ни скали, се промъквахме до железопътния мост над Янтра, доста голяма и дълбока на това място. Моста минавахме по оставената за пешеходци дървена пасарелка отстрани. Понякога се застоявахме на нея, за да се подрусаме, когато минаваше някой товарен влак. Прехвърляхме се на отсрещния бряг. Тогава при тунела под „Боруна“ нямаше път и пропълзявахме по стръмнината, залавяйки се с ръце за коренища и храсти. На платото растяха много шипки, които ние наричахме „сърбогъзки“, поради многото влакънца в плода им. Лакомо се нахвърляхме на тях. А при дядо Цоню седяхме до късно - той ни черпеше със студена вода и локум...
На „Света гора“ тогаз имаше няколко малки изворчета, от които чучунижеше бистра вода. А на „Боруна“ - голяма поляна, особена тази част, която бе обърната към Казармите. Там имаше столетен дъб, под клоните на който търновци в празничен ден обичаха да почиват от работата - с песни и шум.
...Марино поле беше отделено от Стария град и изглеждаше много далечно за тогавашните ни детски представи. Представляваше голяма затрънена поляна и беше заселена само частта около черквата. На него войниците правеха учения. Тук ставаше и панаирът, изключително тържество не само за града, но и за околните села. Около голямата шатра на цирк „Петър Панайотов“ се разполагаха дъсчени бараки с всевъзможни стоки, кебапчийници, кръчмички. Цял ден бумтеше циркаджийската музика. Един шумен и кашлящ като старец агрегат даваше живот на електрическите крушки, мигащи около цирка и дъсчената барака - „Биоскопа“, в който се въртеше нямата лента на кинематографическия апарат...
Баба ми Ганка Николова, жената на дядо Цаню, беше много добра. Преди да се омъжи, като работничка в Свилената фабрика на Карагьозов, и тя беше научила от майсторите италианци езика им... От ранното си детство, прекарано в родния ми град, не си спомням много особени събития. Освен детските игри - на войници; скитането по реката, при което веднъж щях да се удавя; катеренето по скалите на „Боруна“, където беряхме някаква декоративна трева, тънка и увиваща се като паяжина; пазенето по стръмния бряг на „Света гора“ за дренки, които бяха особено едри...
В училището „Митрополит Панарет“ при черквата „Свети Константин“ не бях много прилежен, но бързо схващах уроците. Като добър и благ учител си спомням Хараламби Кулелиев, брат на видния търновец и учител Йордан Кулелиев - и двамата: възпитаници на Киевската семинария. За да посещаваме черквата неделен и празничен ден, Хараламби Кулелиев ни обещаваше, че на този, който отиде на черква, ще му даде хубава книжка за прочит. Такава книга обикновено беше или от Майн Рид, или от Жул Верн. Така той създаваше у нас любовта към четенето. Тази любов към книгите обаче аз я имах и от баща ми. У дома се получаваха много от излизащите в града и в страната списания и книги... Много пъти, когато мама и тате бяха отишли у някого на гости до късно вечерта, баба Еленка, татковата майка, ни водеше на чардака на горния кат и там престоявахме, докато се върнеха родителите ни. Пред нас чернееше гъстата гора на „Света гора“ и „Боруна“. Луната и звездите се оглеждаха долу в Янтра. Дядо Цаню беше вече починал и италанските мандолджии не свиреха и гласовете им не ехтяха из дълбокото корито на реката. Бюфетът бе ликвидиран и съборен. Инвентарът - прибран в дома на улица „Предел“, а един от няколкото здрави сгъваеми столове и сега лежи в дома на мазата ми в София. С проядени от времето и дървоядите крака...
...От казармата долитаха звуците на войнишката тръба, която подканяше войниците за вечеря, а по-късно - и за вечерната повестка. За голямо удоволствие на търновци, които в горещите летни вечери до късно стояха на балконите си на хлада, който лекият ветрец донасяше откъм реката, музикантският полкови хор свиреше популярната „Поща в гората“. А баба ни мъмреше, когато протягахме ръце, за да хванем летящите светулки около нас.
- Това са братчета, - казваше тя - които се търсят. Зла мащеха ги е прогонила и ги проклела никога да не се съберат.
Ние преглъщахме възмущението си мълчалво и си мислехме колко лоши хора има на света. Не можехме да разберем трагедията на „прокудените“ от домашното огнище братя, но им съчувствахме. А клетата ни баба Еленка, полусляпа, продължаваше да ни държи в магьосничската власт на приказките... Аз имах хубав глас и пеех добре. Спомням си, че при ученически тържества в читалището учителите ме изваждаха на сцената, за да пея. И сега си помня някои от тия детски песнички: „Дето ида, ида, все се иска мен, пак селото си да видя, дето съм роден“, „Кога бяхме, кога бяхме мънички дечица“ и други...
Наблюдавахме прииждането на реката... По железния мост, който съединяваше двата тунела - под града и „Боруна“, още работеха италианските работници, които бяха пробили скалите. Това беше може би по Голямото наводнение, както търновци наричаха прииждането на реката през пролетта на 1897 или 1898-ма година. Скелето на моста още не беше махнато. Облаците, които идеха от Стара планина, бяха ниски и се изливаха като из ръкав над града и поречието. А реката все повече набъбваше, носеше издавен добитък и цели къщи, както ги беше свлякла откъм Балкана. Дори доближаваше вече крайните къщи на Циганската махала, както се наричаше махалата на железарите под Главната улица и „Баждарлък“. А в Търново имаше турци, прибрани в Турската махала зад Ферузбеевия мост, оттатък реката, срещу Царевец. Но в града нямаше и кьорав циганин. Янтра с грохот се блъскаше в големия и единствен устой на железния мост и се мъчеше да откърти обграждащия го все още дървен скелет и да го отнесе. Тогава около двадесет-тридесет работници, изключително италианци, превързаха скелето, навързаха другия край на въжетата около кръстовете си и теглеха към брега, като викаха:
- Ау, руп!
Тъй с риск на живота си запазиха дървеното скеле.
Както във всяка търновска къща, особено в тия, кацнали на скалите, където по камънаците може да се промъкне плъх или мишка, така и в нашия дом имахме котарак. И то какъв - едър, с огромна глава, рунтав, сякаш някакво огромно вълмо се движеше из мазетата и вестибюла. Не беше той от ангорска порода, луксозен и загладен, или от нашенската -дребна и хрисима. Винаги гледаше свирепо, дори и когато се омилкваше в краката ми. Казваше се Кетю. Не зная откъде беше го взел тате. Той не обичаше кучетата, защото се боеше за нас, децата, от кучешката тения. А баща ми беше се абонирал дори и за медицински списания, които четеше и мама. Някои от тях и сега са запазени в библиотеката ми... Голям мишколовец бе Кетю и имаше такъв остър слух, че познаваше тропота на бастуна на тате, когато той наближаваше по стръмната уличка къщата ни. Втурваше се по стъпалата и дращеше на пътната врата да му отворим. А тате почти винаги му носеше по нещо от старите касапници при хотел „Борис“. Закачаше дроба на дебелия дирек във входника и му нарязваше късове дори преди да сме седнали на софрата.
Както казах, тате обичаше да чете и получаваше много от списанията,. които излизаха у нас. Съседите знаеха и се ползваха понякога от тях. Но тате не обичаше да му се задържат много време тия книги у другите. Затова, когато се забавеше някой да върне нещо, пращаше мене да го взема.
Един ден попита мама:
- Вангели, върна ли съседът книгата „Майрат“?
Това беше роман от Коло Раймунд - в 373 страници, преведен от някой си Ботю Н. Султанов от руски и отпечатан в печатницатата на П.Г.Хаирлов в Габрово през 1894 година. Бе подвързан с дебели червени корици, а на долния край с дебели букви бе името на тате - Т. Анастасов...
Тате, няма да забравя, обичаше честичко да ми казва: „Каквото чуеш вкъщи, да не го изнасяш навън!“
Баща ни - писар, сетне регистратор в Окръжното управление, трябваше да приеме по-горня длъжност, за да ни изхранва. А това значеше да потърси чиновническо място другаде, не в Търново, а в град с по-евтин живот. Единствен се явяваше далечният Видин. Още повече, че тогава окръжен управител там беше търновчанинът Г. Котабанов.
Указът за назначаване излязал на 30 август 1904 година.
Чух един ден баба Еленка да казва на мама:
- Пък то много далеч, ма, снахо. Това Видин като да е чак на оня край на света. Какво ще правя аз без децата?
- Далече е, мамо - отговаряше мама кротко и примирено — но в тукашното управление няма място, нареждат се все големи партизани, а пък това не е по волята на Тодора. Пък и евтиния има там...А тука...
- Ех, няма какво да се прави, децата да са здрави и живи. Всичко друго се нарежда...
Покъщнината, която трябваше да отнесем със себе си, се прибираше и опаковаше, едно - в сандъци, друго - в денкове. Особено послужи големият сандък на баба Еленка, който дядо ми Анастас Арнаутина беше донесъл от Брашов. Особено внимание тате обърна на книгите, които сам дори закова в сандъци, заедно с учебниците ни от училището. Така се запазиха в моята библиотека и досега „Клетниците“ на Виктор Хюго, „Всемирният победител“ - тритомен роман за живота на Наполеона, списанията „Родина“, „Звезда“... Тате бутна в сандъка и търговския тевтер от дюкяна в сандъка, мърморейки:
- То какво ще се вземе вече от него, ама хайде да го понеса.
А в секретното дъно постави документи от службата си, тапиите от имота и някои скъпи предмети. Къщата съвсем оголя. Останаха само някои черги, столове и два кревата - за баба и овдовялата ни леля Ивани, която щеше да живее с нея.
- Ех, като имам възможност, ще ви пращам по някой лев - казваше им тате - ама вие гледайте да пускате някои ученички, място и стаи има с кон да препускаш...
Последните няколко дни, докато се уреди изпращането с комисионер по железниците на багажа, преспахме у баба Еанка, на улица „Предел“.
Дойде Кръстовден, 1904-та. Цялото семейство стояхме на чардака. Очите ни не се затваряха за сън, макар на сутринта да ни чакаше път. Внезапно някаква светлина се плъзна по гористия гръб на „Света гора“. Откъм реката искри захвърчаха в тъмния дол и все по-високо се издигаха. Камбаната на черквата „Свети Спас“ заби тревожно. По главната улица затрополиха каруци. Навярно пожарникарските бъчонки от Пожарната, която беше до болницата, под „Картала“, вече препускаха към пламъците. Хорската гълчава се увеличаваше. Ние се надвесихме на перилата.
Тате каза:
- Изглежда, че голяма къща гори...
В това време съсед, който беше изтичал към Главната улица, се върна и като позна тате на чардака, рече:
- Къщата на хаджи Славчо гори, бай Тодоре. Страшен пожар. Всичко се е юрнало към реката...
Вече знаехме чия къща горяла. Хаджи Славчо беше един от първите богаташи в Търново. Неговата Бирена фабрика беше близо до гарата, по пътя за село Дебелец. Спомням си, че веднъж тате ни беше извел на разходка до Дебелец, където имаше полски имот. Пътят минаваше покрай Бирената фабрика. При желязната порта -на стената на къщичката на портиера беше закачен един кафез с голям кос с дебел жълт клюн, който свиреше няколко мелодии. Хвърляха му няколко зрънца, лапваше ги лакомо, а стопанинът почукваше на мрежата и казваше:
- Хайде, Косьо, покажи на тия хора какво знаеш...
Казваха, че свирел дори и „Шуми Марица“.
...Рано сутринта подир пожара ние вече се друсахме във файтоните за гарата. Въпреки радостта ми, че ще видим нов свят, нови градове и хора, бях тъжен. Картината, когато напускахме родния дом, не се махваше от очите ми. Клетият добър Кетю се омилкваше в краката на тате дори и на улицата. Отправяше към него големите си черни очи и все дигаше безгласно горната си устна, като да искаше да каже нещо. Когато минавахме с влака по железния мост и бяхме се натрупали на прозореца на вагона, дълго махахме с ръце за сбогом на къщата с фамилното „А“ на дядо Анастас Арнаутина, на човека с пищовите на кръста, строг, но с поетическо сърце, когото ние не бяхме виждали жив, но познавахме от думите на мама и тате...
Сбогом мило, сладко детство! Сбогом, детски палавщини и игри! Сбогом, детски другари! Сбогом, Кетьо!
Когато след много години посетих родната си къща, дълго се рових из стаите, надзървах от балконите, където добрата ни баба ни разказваше за светулките, които търсели загубените си братчета, разтварях големите чекмеджета под миндерлъка на гостната. Но никога не намерих онова сладко минало на моите детски години.“
Така видял града преди сто и двадесет години Теодосий Анастасов. Малчуганът с прякор Досю Драката. Защото бил - по собствените му думи - закачлив и много приказлив. И запазил тоз си адет до края си. Малко дете с всевиждащи очи за ставащото около него, малчуган с невероятна памет...Блажени и невероятни са всички почтени хронисти на времето.

ПОДКРЕПЕТЕ СТАРО ТЪРНОВО С ДАРЕНИЕ