Славейков рано схванал значението на старовремски предмети и ръкописи. В 1852 г. той писал на Н. X. Палаузова, че имал между друго, "и няколко древности и намервани монети". Заедно с това той издирвал и стари ръкописи. Нов тласък за събиране такива му дало списанието "Блъгарски книжици", което вече в първата си годишнина (1858 г.) обнародвало доста извлечения из стари ръкописи. Така, в книжките (I и II) за април С. H. Палаузов напечатал на български издадените си по-рано на руски бележки за Синодика на Борила наедно с доста голям откъслек от него, в който се говори за признаването на Българското патриаршество от източните църкви при Асеня ІІ; в книжката за август излязъл съкратен превод от Теофилактовото житие на тивериополските мъченици под заглавие "Нов источник за блъгарската история от IX в." от Н. В. С.; в кн. 1-10 се явил превод на Теофилактовото "Житіе и исповеданіе и за някои чудеса повествованіе... Климента Архіепископа Болгарскаго" от А. П. З. и т.н. Славейков не можел да остане по-назад от другите и в това отношение. Още в кн. за 1858 г. на същото списание той напечатил в превод "Берат на Цариградскаго Гръцкаго Патріарха". При борбата, която водели вече с Цариградската патриаршия, за българите е било извънредно важно да знаят какви права предоставяло турското правителство на последната, а за това е стигало да се обнародва само един берат, защото даваните на патриарсите берати в последните векове са били еднообразни. Със своя превод Славейков запълнил една празнина в нашата историческа книжнина.
В 1859 г. (кн. 8) и 1860 г. (кн. 1) той превел и обнародвал пак в "Блъгарски книжици", напечатаната от С. H. Палаузова на руски статия "Грамота Патриарха Калиста като нов извор за историята на Българската черква". С нея се допълняли сведенията на Синодика за българското патриаршество през време на второто ни царство. - Освен това, Славейков препечатал в "Блъгарски книжици" за 1859 г. из Кормчаята изписка от уводната ѝ статия, в която се обяснява, че най-напред българите, а след тях и сърбите се видели едно време принудени да си поставят свои патриарси, затова, защото гърците, поради своето голямо користолюбие ги ограбвали. Извлечението носи заглавие: "Долнето изложение изведено е от Книга Кормчія, печатанной в царствующем великом граде Москве во всем сходственно противу перваго вихода, начатаго при светейшем патріархе Iосифе а окончаннаго при светейшем патріархе Никоне I .
Наскоро след препечатването на казания откъслек от Кормчаята, Славейков обнародвал четири надписа под заглавие "Четири паметника". Първите три от тях произлизали от църквата "Св. Четиридесет мъченици", тогавашна джамия, и били преписани и за пръв път обнародвани от трявнеца Хр. Даскалов, медик, който под вид на чужденец доктор, след като изцерил жената на шейха на джамията-теке, от благодарност бил оставен от последния да прегледа старините в нея. Този е същият Даскалов, за когото се спомена по-горе, че бил отведен наедно с други трявненчета от П. Ненова в Букурещ на учение. Трите въпросни надписа били обнародвани от Даскалова в брошурата му "Открития в древней столице болгарской. Письмо к О. М. Бодянскому- X. Д. Даскалова". Поради тяхната голяма важност за нашата история, досетливият Славейков ги препечатал, без да съобщава где се пазят и от кого и как са били преписани, като обещал друг път да поговори за това, без да има намерение, разбира се, да изпълни обещанието си. Те са: 1) общоизвестният днес Омуртагов надпис за построяване нов аул при Дунава и гробница между него и стария; 2) още по-известния надпис от Асеня ІІ за Клокотнишката му победа над Тодора Епирски, и 3) недобре запазеният надгробен надпис, в който се говори за непозната сега по име племенница (анепсия) на царя Ив. Александра и който сега се пази в средневековния отдел на Народния археологически музей под № 407. Четвъртият от въпросните надписи е тъй нареченият Хотнишки, който се намира в манастира "Св. Троица" при Търново. Той е един от четирите еднакви надписи, поставени във времето на император Адрияна (136 г. сл. Хр.) за определение границата между Мизия и Тракия. Дали Славейков сам е преписал тоя латински надпис, или му го е доставил друг, не се знае. Пак в "Блъгарски книжици" за 1859 г. Славейков обнародвал описание на ръкописния сборник, намерен в с. Беляковец, който сега се пази в Софийската народна библиотека под № 309, под заглавие "Две български ръкописи". Отпосле този сборник доби голяма известност между славистите (Истрин, Лавров, Архангелски, Кулаковски, Сперански), особено поради многото апокрифни разкази в него. В нашата книжнина втори път го описа покойният проф. Б. Цонев. Славейков не се задоволил да покаже само заглавията на 42-те му статии и техните страници, а напечатал няколко легендарно-исторически късове, каквито са: статията за 72 1/2 народи, между които начело на православните са поставени българите; статията за родоначалниците на правоверните и неверните народи, и летопис, който захваща с родословна таблица на библейски патриарси и царе наедно с годините на царуването им, а след това изброява римските и византийските царе и свършва със сръбските крале. В летописа Седмият вселенски събор е означен като Шести, а за Седми се счита поместният събор при императрица Теодора. Понеже търсел в сборника главно исторически сведения за българите, а не намерил такива, Славейков писал с досада: "бе че каква беше тази черна българска орисница, която орисала да са не намери нищо цяло от сичко онуй, що може да послужи за прояснение на историята им. В описваният от нас ръкопис толкози други боклуци - коледници, трепетвици и разумници са опазили, а туй, което е най-любопитно и интересно, немилостиво изтребено." (с. 264).
В 1888 г. се появила в "Периодическо списание" статията "Един поглед към миналото", която останала недовършена. В нея Славейков излага историята на българския народ след падането му под турците. Събитията са докарани до половината на XVIII в. Тя е съставена главно по историята на Иречека, но са използувани още пътеписът на рицаря Бертрандрон де ла Брокиер и някои други съчинения. Към сведенията от тия съчинения, авторът е прибавил и предания за Михал-беевци в Одрин, Търново, Плевен и Бяла черква, които Михал-беевци той не туря в родствени връзки с малоазиатеца Кьосе Михал-бей, грък или караманлия, който рано приел исляма, а ги счита за потомци на някакъв друг Гази Михал бей, който бил, уж, българин, близък роднина на цар Ивана Шишмана." Колкото за Иван Шишмана и Гази Михал бея в Одрин, пише Славейков, ако не са син и баща, то са някои много близък род, доколкото може да се разбира по преданията и вакъфите им."
Пак в 1888 г. Славейков обнародвал в популярното списание "Библиотека Св. Климент" (Т. I, с. 25-36), историко-археологическа статия "Градът Охрид и Охридската архиепископия". В нея той дава най-напред географическо описание на охридските околности, а след това се спира на въпроса за името на града. Като споменува старите известия за него, той изказва мнение, че "Охрид" е славянско име, произлязло от "рид" (хрид). Подир това минува към въпроса дали може да се допусне, че този град е наследник на Юстиниана Прима. Въз основа на съображения, изказани от Хана, той отхвърля такова допущане, а като се води по Пуквиля, отхвърля и отъждествяването на Охрид с гр. Юстиниануполис и приема, че той трябва да се свърже със стария гр. Дисарита, сетнешния, Лихнида. Като минува към българския период на града, Славейков говори най-напред за племето бърсяци, а след това се спира върху въпроса где е било епископското седалище на св. Климента. Той сполучливо отхвърля мнението, че последното трябва да се търси в басейна на р. Струмица и че, уж, Велика, Велица или Белица има нещо общо с името "Беласица", и изказва увереност, че св. Климентовото седалище трябва да се търси в Охрид. Между друго, той използува обнародваните от В. Григоровича сведения за охридските църкви, манастири, икони и мощи. Като разглежда титлата "велички", Славейков допуща възможността тя да има връзка с имената Горна и Долна Белица, но остава решението на въпроса на бъдещите издирвания.
По всичко личи, че към края на живота си той вече бил надминал повечето наши учители по българска история и се занимавал с издирване на спорни исторически въпроси, които и до днес не са окончателно решени.
Наскоро след препечатването на казания откъслек от Кормчаята, Славейков обнародвал четири надписа под заглавие "Четири паметника". Първите три от тях произлизали от църквата "Св. Четиридесет мъченици", тогавашна джамия, и били преписани и за пръв път обнародвани от трявнеца Хр. Даскалов, медик, който под вид на чужденец доктор, след като изцерил жената на шейха на джамията-теке, от благодарност бил оставен от последния да прегледа старините в нея. Този е същият Даскалов, за когото се спомена по-горе, че бил отведен наедно с други трявненчета от П. Ненова в Букурещ на учение. Трите въпросни надписа били обнародвани от Даскалова в брошурата му "Открития в древней столице болгарской. Письмо к О. М. Бодянскому- X. Д. Даскалова". Поради тяхната голяма важност за нашата история, досетливият Славейков ги препечатал, без да съобщава где се пазят и от кого и как са били преписани, като обещал друг път да поговори за това, без да има намерение, разбира се, да изпълни обещанието си. Те са: 1) общоизвестният днес Омуртагов надпис за построяване нов аул при Дунава и гробница между него и стария; 2) още по-известния надпис от Асеня ІІ за Клокотнишката му победа над Тодора Епирски, и 3) недобре запазеният надгробен надпис, в който се говори за непозната сега по име племенница (анепсия) на царя Ив. Александра и който сега се пази в средневековния отдел на Народния археологически музей под № 407. Четвъртият от въпросните надписи е тъй нареченият Хотнишки, който се намира в манастира "Св. Троица" при Търново. Той е един от четирите еднакви надписи, поставени във времето на император Адрияна (136 г. сл. Хр.) за определение границата между Мизия и Тракия. Дали Славейков сам е преписал тоя латински надпис, или му го е доставил друг, не се знае. Пак в "Блъгарски книжици" за 1859 г. Славейков обнародвал описание на ръкописния сборник, намерен в с. Беляковец, който сега се пази в Софийската народна библиотека под № 309, под заглавие "Две български ръкописи". Отпосле този сборник доби голяма известност между славистите (Истрин, Лавров, Архангелски, Кулаковски, Сперански), особено поради многото апокрифни разкази в него. В нашата книжнина втори път го описа покойният проф. Б. Цонев. Славейков не се задоволил да покаже само заглавията на 42-те му статии и техните страници, а напечатал няколко легендарно-исторически късове, каквито са: статията за 72 1/2 народи, между които начело на православните са поставени българите; статията за родоначалниците на правоверните и неверните народи, и летопис, който захваща с родословна таблица на библейски патриарси и царе наедно с годините на царуването им, а след това изброява римските и византийските царе и свършва със сръбските крале. В летописа Седмият вселенски събор е означен като Шести, а за Седми се счита поместният събор при императрица Теодора. Понеже търсел в сборника главно исторически сведения за българите, а не намерил такива, Славейков писал с досада: "бе че каква беше тази черна българска орисница, която орисала да са не намери нищо цяло от сичко онуй, що може да послужи за прояснение на историята им. В описваният от нас ръкопис толкози други боклуци - коледници, трепетвици и разумници са опазили, а туй, което е най-любопитно и интересно, немилостиво изтребено." (с. 264).
В 1888 г. се появила в "Периодическо списание" статията "Един поглед към миналото", която останала недовършена. В нея Славейков излага историята на българския народ след падането му под турците. Събитията са докарани до половината на XVIII в. Тя е съставена главно по историята на Иречека, но са използувани още пътеписът на рицаря Бертрандрон де ла Брокиер и някои други съчинения. Към сведенията от тия съчинения, авторът е прибавил и предания за Михал-беевци в Одрин, Търново, Плевен и Бяла черква, които Михал-беевци той не туря в родствени връзки с малоазиатеца Кьосе Михал-бей, грък или караманлия, който рано приел исляма, а ги счита за потомци на някакъв друг Гази Михал бей, който бил, уж, българин, близък роднина на цар Ивана Шишмана." Колкото за Иван Шишмана и Гази Михал бея в Одрин, пише Славейков, ако не са син и баща, то са някои много близък род, доколкото може да се разбира по преданията и вакъфите им."
Пак в 1888 г. Славейков обнародвал в популярното списание "Библиотека Св. Климент" (Т. I, с. 25-36), историко-археологическа статия "Градът Охрид и Охридската архиепископия". В нея той дава най-напред географическо описание на охридските околности, а след това се спира на въпроса за името на града. Като споменува старите известия за него, той изказва мнение, че "Охрид" е славянско име, произлязло от "рид" (хрид). Подир това минува към въпроса дали може да се допусне, че този град е наследник на Юстиниана Прима. Въз основа на съображения, изказани от Хана, той отхвърля такова допущане, а като се води по Пуквиля, отхвърля и отъждествяването на Охрид с гр. Юстиниануполис и приема, че той трябва да се свърже със стария гр. Дисарита, сетнешния, Лихнида. Като минува към българския период на града, Славейков говори най-напред за племето бърсяци, а след това се спира върху въпроса где е било епископското седалище на св. Климента. Той сполучливо отхвърля мнението, че последното трябва да се търси в басейна на р. Струмица и че, уж, Велика, Велица или Белица има нещо общо с името "Беласица", и изказва увереност, че св. Климентовото седалище трябва да се търси в Охрид. Между друго, той използува обнародваните от В. Григоровича сведения за охридските църкви, манастири, икони и мощи. Като разглежда титлата "велички", Славейков допуща възможността тя да има връзка с имената Горна и Долна Белица, но остава решението на въпроса на бъдещите издирвания.
По всичко личи, че към края на живота си той вече бил надминал повечето наши учители по българска история и се занимавал с издирване на спорни исторически въпроси, които и до днес не са окончателно решени.
Из "СЪЧИНЕНИЯ НА П. Р. СЛАВЕЙКОВ С ИСТОРИЧЕСКИ ХАРАКТЕР"- Юрдан Трифонов
Няма коментари:
Публикуване на коментар